ДУХОВНО-ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ХРИСТИЯНСКАТА КУЛТУРА В БЪЛГАРИЯ*

Костадин Нушев

Костадин НушевНа 11 май Българската православна църква празнува деня на светите братя Кирил и Методий и тържествено чества паметта на тяхното равноапостолно и просветителско дело. В този ден, според църковната традиция, ние се обръщаме към духовните първоизвори на българската култура и просвета, които са дълбоко свързани с подвига на славянските първоучители. Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите.

Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщане към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите. Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните ѝ чеда.

Има още

МИСИОНЕРИТЕ-ПАСИОНИСТИ В БЪЛГАРИЯ, СЪТРУДНИЦИ НА МОНСИНЬОР ДУВАНЛИЯ В НИКОПОЛСКАТА ЕПАРХИЯ (1782-1804)*

Отец Паоло Кортези

otec_paolo“Eто основната цел, която трябва да преследва всеки мисионер в България: Не да обръща невярващите, не да проповядва за Исус Христос в джамиите, не да кръщава мохамеданите, а да съхранява безценния дар на вярата в сърцето на малкото християни, които са щастливи да го притежават.” (отец Масимо Ардуино, пасионист[1] 10 февруари 1842)

Миналата година, когато все още живеех в Милано (Италия), имах честта да присъствам на Божествена Литургия на Българската православна църква, отслужена от отец Ивалин Славов в една малка църква в центъра на града, отстъпена от амброзианската епархия. Срещайки тази малобройна общност в православната енория Св. Амброзий, се замислих как ли са се чувствали моите събратя – първите италиански пасионисти, пристигнали в България в края на 1700 година – незначителни, изгубени, насред огромното православно море, което, между другото, по онова време е било подчинено на мюсюлманските нашественици. А сега съм тук, точно като тях. Аз съм последният мисионер-пасионист, пристигнал в България през октомври 2010 година и потопил се в богатата бурна история на тези земи. Българската история като цяло, а в частност историческите събития, белязали християнските църкви (православната, католическата – от източен и западен обред, евангелската и всички останали) е сякаш напълно непозната за нас „западняците”.

Целта на този труд не е да даде оценка на работата им, задачата му е да ги представи, да разкрие местата, на които са били, дейността, която са извършвали и взаимоотношенията им с техните общности. Считам за нужно да подчертая, че мисионерите са действали според нагласите и разбиранията на епохата им, разполагали са с оскъдни ресурси, но са били изпълнени с добра воля и готовност за саможертва. За това, в началото е удачно да разгледаме и да се ръководим от документите, които са ни завещали, за да вникнем по-добре в историческите събития.

В тази публикация ще разгледам само началния период от пребиваването и работата на мисионерите-пасионисти в България, обхващащ епископатът на монсиньор Павел Дуванлия[2].

Започнах с цитат от отец Масимо Ардуино – мой събрат, италиански пасионист, покосен от тиф в Малчика, само на 52 години, 25 от които, с готовност дарени на българите – защото смятам, че обобщават и онагледяват точно мисионерското присъствие на пасионистите в България, а именно – в служба на вярата и малобройните католически български общности.

Мисионерите-пасионисти пристигат в България през 1782 година. Единственото по-задълбочено изследване, свързано с тях и обхващащо повече от две столетия, е дело на пасиониста отец Фабиано Джорджини, починал наскоро в Рим, на когото посвещавам този мой труд и от когото черпя по-голяма част от информацията, без да утежнявам текста с излишни бележки[3]. Зората на мисионерското присъствие в страната е проучено и отразено в докторската дисертация на холандския пасионист отец Станислас ван Мелис[4]. Голяма част от информацията и оригиналните документи-преписи на италиански, се съдържат в трилогията на Милетич. Кратка характеристика на мисията е включена, както в История на Пасионистите[5], така и в изследване на професор Ваташки[6].

Трябва да отбележим и две публикации на ръкописи от осемстотната година, дело на българския пасионист отец Иван Софранов – първият, посветен на първите години от дейността на мисионерите[7], а вторият е сборник от мисионерски писма за периода 1841-1842 година[8].

Освен това, за да се опознае католическата църковна действителност в България и Влахия, отбелязвам и съвременните публикации на румънския учен Якоб Иероним, и българския професор Жерков[9].

Накрая, в Централния Архив на Конгрегацията на пасионистите в Рим (AGCP), са съхранени петдесетина оригинални писма, по-голяма част – непубликувани, на първите двама мисионери-пасионисти в България, както и кореспонденция на монсеньор Дуванлия, на дон Матия Раздилович и други, които ще бъдат издадени през 2012 година.

Кратко въведение

Преди да се пристъпи към построяване хронологията на историческите събития, е нужно да се изяснят някои факти, които могат да се отразят върху целите ни.

Католическите мисионери-пасионисти не пристигат в България по собствена инициатива или за да реализират определен проект в рамките на младата Конгрегация на пасионистите, която до онзи момент е била разпространена само в Италия. Не са целели някаква експанзия, нито за пасионистите, нито за Католическата църква. Не е било и възможно, тъй като в онези времена България е била под турско робство, което практически е възпирало възможностите за развитие от всякакво естество.

Друга е причината, вдъхновила ги към тази мисия, както ще стане ясно след малко, тя има страничен характер, почива на желанието да се удовлетворят копнежите на католиците от Северна България за свещеническо присъствие, за да се отслужват тайнствата, и за да се осигури нужното възпитание и напътствие във вярата. Казано накратко – пасионистите са откликнали на зова за помощ на българите и са дошли, за да ги подкрепят, а всяко тяхно действие е било строго документирано.

Държа да отбележа този факт, защото повърхностният прочит на документите от онзи период и предвид актуалната ситуация, може да сформират погрешни възгледи, които да обвържат мотивите на пасионистите с „чист прозелитизъм” по отношение на православните, та дори и на мюсюлманите.

Със сигурност такива намерения и стремежи е имало в сърцето на много от мисионерите, което е напълно разбираемо, вземайки под внимание манталитета на времето, в което са живели (пост-съборния трентински събор, много преди Вторият Ватикански събор), но историческите обстоятелства и българската действителност са възпрепятствали каквато и да било дейност, подвластна на подобни желания и са провокирали до голяма степен неудовлетвореност у мисионерите, недоволство и редица разногласия. На тези експанзионистични мечти, устойчиви във времето, отец Ардино отговаря съвсем ясно, използвайки характерния за времето семпъл език: „Що се отнася до схизматиците и тяхното завръщане в лоното на истинната Църква, по-голямата част от хората, считат, че ще предизвика редица усложнения. Основните са свързани с безпределното им невежество, упоритата им привързаност към източните обреди, които смятат за основополагащи в религията, прекалената им гордост и непобедима омраза към католиците, най-вече към тези, от латински обред. Що се отнася до обръщането на мохамеданите, на този етап, то е невъзможно. Хубави идеи се раждат в Италия по отношение на мисионерите, живеещи сред турците, а още повече неща се казват срещу мисионерите, които не се занимават с обръщане във вярата на синовете на Мохамед. Всички тези идеи, обаче, са химера и провокират несправедливо отношение към мисионерите на Евангелието, за които е невъзможно дори да дръзнат обръщането на някой мюсюлманин. Ако дойдете да живеете тук, веднага ще започнете да говорите друго[10].”

Отец Карло Романо, друг мисионер, работил в Белене, отбелязва невъзможността от каквото и да било обръщане от ислям или православието: „Започвам да се убеждавам в истината, която не познавах преди да стана мисионер и, която на много мои приятели изглежда непонятна – обръщането на турците и отслабването на единството между гръцките схизматици може да се случи само с чудо[11]!”

За прозелитизма говори и отец Филипо Скуарча в писмо от 1843 година, озаглавено: „Отговор на жалбите и оплакванията срещу мисионерите в България[12].

Няма да продължавам по-нататък, защото историята не се реконструира на база намерения, а с факти и документи. Може, обаче, без съмнение да твърдим, че от историческа гледна точка, дейността на мисионерите-пасионисти в България, от началото досега, се характеризира с подкрепа и ръководене на малките католически общности, първоначално съсредоточени в павликянските села на Северна България, а впоследствие – разпространили се и в новоучредените населени места със завърнали се от Банат католици, като не бива да се забравя присъствието, било то и незначително, на католици в градове като Русе, Варна, Шумен и Велико Търново.

Началото (1781-1788)

През 1781 година броят на католиците от западен обред в Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в седем населени места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски францисканци в началото на XVII век, съществуват други по-малки групи католици с различен произход: в Русе, например, са известни шест католически семейства на търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново[13].

Никополският епископ, монсиньор Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник дон Никола Зилви[14] и конвентуалецът отец Феделе Роки[15], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест Литургия и вероучение.

Отсъствието на духовници е огромно затруднение през целия XVII век и присъства неизменно в докладите на римските визитатори. Този проблем се дължи както на намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар, нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688 година).

В онези години биват изпратени няколко млади българи в семинариите на „Пропаганда Фиде” в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Иоан Кръстител. Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно присъствие във всяка една общност.

Настоятелността на монсиньор Дуванлия дава резултат – префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[16] се обръща към супериора на младата Конгрегация на отците пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама свещеници в България.

Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои от основополагащите елементи в харизмата на пасионистите – освен вярност към Църквата и папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пастирската дейност сред бедните народи, лишени от свещеници.

Определени за мисията са отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно преминаване на учебния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде, се отправят на път от Рим, на 28 юли 1781 година, с назначение ad tempus за седем години.

Двамата италианци заминават набързо, без да са подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската империя[17].

Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много мисионери след тях, е светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават мисията си на Св. Божия Майка[18].

На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ към края на септември и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България. Възползват се от времето, за да учат български език[19].

Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с отец Феделе Роки и монсиньор Дуванлия, за да уточнят модела на пастирската работа: „Монсиньор епископът ни попита дали искаме да живеем заедно с него в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села, като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият от нас ще остане вкъщи, а другият ще обикаля селата[20].”

С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец и френският му слуга”.

Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са първите две писма, написани до Генералния супериор на пасионистите: едното – на отец Сперандио от 22 май 1782 година, а другото – на отец Ферери – от 1 юни 1782 година.

След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин час път с лодка, за пръв път стъпват на българска земя в Свищов на 29 април 1782 година. Паметно е посрещането им от едно православно семейство: “Заведоха ни в къщата на един гръцки господин, който, въпреки че е с различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш – първото село от нашата Епархия[21].”.

В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които ги отвеждат в самото село.

“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, тоест броеницата. И аз, за да им се харесам, започнах веднага на български език, но, недоверявайки се на познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно… На Възнесение, според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя нивите, а отец Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а там, католиците ни очакваха нетърпеливо… Благодаря на Бог, започваме да се справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас[22].”

Всяка вечер, заедно с верните молят броеницата, пеят литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на Разпятието.

Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата, пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат пилета. Пастирската им дейност включва отслужване на Литургия рано сутрин, за да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните: “Нашите дейности са: всеки ден казваме литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно, след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за вероучение. След обяд викаме за вероучение децата. Всяка неделя един от нас остава в селото, а другия посещава другите села, по едно всяка седмица…Освен в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите[23].”

В самото начало, турските власти не са обезпокоявали мисионерите, заради дейността им, и не се споменават никакви конфликти: “Тук, в Трънчовица няма турци, освен субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на спокойствие да изпълняваме службата си[24].” “Досега, благодаря на Бог, никой не ни притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата – върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че всички са наясно, кои сме всъщност ние[25].”

Седмичните посещения в различни села, освен че са изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в зоната. Любопитни факти посочва отец Ферери за своя предшественик: “Моят предшественик отец Роки, конвентуалец, се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие[26].” Преди Адвента, отец Джакомо беше в Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчили, го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да изкочи от гърдите[27].”

С доброта и желание се заемат да обучават децата и младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги при нужда и за болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често: “Благодаря на Бог, че сме добре и в отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и отец Франческо изстрадахме някоя и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим напълно… Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо, я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се раздвижим, докато отмине болката[28].”

Голямо облекчение за монсиньор Дуванлия е идването на свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни сътрудници. В писмо до Пропаганда Фиде, той споделя: “Когато през 1782 година дойдоха двамата отци-пасионисти, мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни[29]”.

Двамата италиански мисионери също оценяват признателността на българския епископ към тях: “Срещаме бащина обич в лицето на нашия епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни като истински негови чеда[30]”.

В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за добрите качества на българите: “Хората в селото са много обичливи и привързани към домина (така наричат свещеника), а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го имаме[31]”. “По Божие благоволение сме доволни и в добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора… Не познават богохулствата и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо[32]”.

Не липсват, естествено, някои проблеми, породени от привързаността към традициите, местните обичаи и ритуали, изискващи упоритост във възпитателното дело и последователност в течение на годините. Другите мисионери, дошли впоследствие, описват надълго и нашироко тези привички, които са от голямо значение за всички, които се интересуват от историята на павликяните[33].

Заинтригуващо е писмото на отец Джакомо от 25 юни 1783 година, в което разказва подробно брачните обичаи в католическите села. Въпросите, отнасящи се до венчавките са дискутирани и през следващите деситилетия, било то, защото са чести случаите на брак между кръвни роднини, заради практикуването на уговорени бракове между католиците от едно и също населено място, било то заради смесените бракове (между католици и православни), които провокират неразбиране, разпри и ред оплаквания.

В началото на октомври 1783 година отец Джакомо посещава монсиньор Дуванлия в Букурещ и го придружава по време на годишната му пастирска обиколка в епархията. Епископът, чул слуховете за размирици в България, решава да не замине и желае да задържи при себе си и пасиониста. В крайна сметка, обиколката е осъществена[34].

В годишния си доклад до Пропаганда Фиде, от края на 1783 година, монсиньор Дуванлия разказва за двамата мисионери: “В село Трънчовица останах една седмица при двамата отци пасионисти, които, въпреки че лятото са били болни, сега са в добро здраве, усъвършенстват българския език и често посещават поверените им села[35]”.

През 1786 година, със завръщането на дон Матия Раздович[36] от Виена и след решението на дон Стефано Лупи от Русе да се премести в едно от селата, монсиньор Дуванлия преразпределя назначенията в епархията: “По-големият брой мисионери в епархията, ме кара да преразпределя техните назначения по възможно най-добрия начин. В Трънчовица ще остане пасионистът отец Франческо Ферери, а към него ще се присъедини и дон Матия Раздилович, за да се грижат за Трънчовица, Лъжене (Малчика), Варнаполци и Бутово. Пасионистът отец Джакомо Сперандио ще отиде в Ореш, за да поеме както Ореш, така и Петокладенци, заедно с възрастния дон Стефано Лупи…Дон Никола Зилви ще остане в Белене, в дома на родителите си[37]”.

Епископът поверява на тях грижата за две малки християнски общности от българи, емигрирали отвъд Дунав, близо до Турну Магуреле – дванайсет семейства във Вишоара (днешен Viişoara) и седем семейства във Фламанда (с антично римско име Ciuperceni)[38].

В този период отец Ардоино удовлетворява молбата на монсиньор Дуванлия за допълнителни мисионери в помощ на бедната епархия, която му е поверена. Епископът настоява да му бъдат изпратени мисионери-пасионисти, но задаващата се война възпрепятства тяхното идване.“Монсиньор Дуванлия, доволен от сътрудниците си, така усърдни и ревностни, че успяха да съберат останките на това почти изоставено негово стадо, ликуваше от радост и затова написа заслужено свидетелство, подробен отчет за св. Конгрегация на Пропагандата, като посочи и искането си за други отци от същия орден, та да се увеличат евангелските работници, за да обработят по-лесно терена, който благодарение на ръцете им вече започва да дава изобилен плод[39].”

През януари 1788 година, подтикнати да напуснат България, чрез многобройни писма от епископа, заради войната, която Русия и Австрия са обявили на Турция и заради факта, че ферманът, с който разполагат не е валиден по време на война, свещениците преждевременно тръгват за Италия. Ако пътят им към България е бил дълъг и труден, то този наистина рискува да стане трагичен.

На 20 януари, неделя на Сетуагезима, двамата пасионисти се отправят към Белене, за да посетят болния дон Никола Зилви, а във вторник преминават Дунав с лодка и отиват във Фламанда, за да изповядват и да проведат вероучение. Следващата неделя са вече във Вишора, отново, за да изповядват и да обучават, а оттам, след тридневен път, пристигат в Букурещ. Градът е пълен с турски войници, но успяват да се срещнат с монсиньор Дуванлия, който е много болен и ги приканва да се завърнат в Италия. Тръгват от Букурещ заедно с други бежанци, но след четири дни път в мразовитата зима, в покрайнините на Питещи биват арестувани заедно с един францисканец и други единайсет души и отведени в една гостилница, която се превръща в техен затвор.

На 24 февруари, придружени от 14 войници, са преместени в квартал Дудещи в Букурещ. Опасенията и страховете на всички затворници са свързани с възможното им откарване в Турция и продаването им като роби. Благодарение на дипломатическия натиск от страна на Хабсбургската империя, всички затворници са освободени и на 23 март, ден след Възкресение Христово, керван от 420 души, между които и двамата пасионисти, разпределени в 180 каруци, потегля от Букурещ, а след 12 дни пристига в Кронщадт (днешен Брашов). След една седмица на 14 април отпътуват за Сибиу, а оттам – за Алба Юлия, където отсядат в манастира на францисканците, силно надявайки се в положителния изход на войната и възможността да се завърнат в България. Ситуацията не се развива, според техните очаквания и те, след разрешение от Пропаганда Фиде, през септември 1788 година се завръщат в Италия през Будапеща и Виена[40].

От 1788 до 1793 година няма представители на пасионистите в България.

Отец Франческо Ферери се завръща в България през 1793 година.

Отец Джакомо Сперандио остава в Италия като супериор в манастира в Сориано и в Генералния Дом „Св. Св. Иоан и Павел” в Рим. Остава там и след Наполеоновата забрана за религиозните институти от 1810 година. Умира на 24 януари 1811 година.

Втори период – до смъртта на монсиньор Дуванлия (1793-1804)

След мирния договор между турци и австрийци, подписан на 4 август 1791 година в Свищов, а след това и мирът с Русия от 9 януари 1792 година, Пропаганда Фиде отправя искане към Генералния супериор на пасионистите за двама свещеници-мисионери за период от 7 години.

През септември 1792 година отец Франческо Ферери и германецът отец Микеле Хиршенауер[41], тръгват от Рим и точно както първия път, отсядат в Букурещ в очакване на фермана. През март 1793 година идват в България.

Отец Франческо поема Ореш, а отец Микеле отива в Трънчовица при дон Матия Раздилович. Съжителството между пасионист и мирски свещеник е повече от показателно. Има както чисто практически предимства (изучаване на езика, близостта до местен свещеник), така е и икономически по-изгодно, както свидетелства самия монсиньор Дуванлия: “Отец Микеле и дон Матия живеят в съвършено общение. Бедният отец Микеле споделя с дон Матия, който се намира в крайна нужда и малкото, което получава като помощ от Св. Конгрегация[42]”.

В писмо от 1793 година до Пропаганда Фиде, отец Франческо описва нелеките си условия на живот в Ореш така: „няма дом, покривът на капелата е разрушен, царува повсевместен глад[43]”.

До 1797 година свещениците работят необезпокоявани. След 1797 година, започват нашествия на кърджалии, които подлагат на грабежи и нападат предимно католическите села: “Многобройните турски банди, нахлуват в стотици села, изпълнени с гняв, злоба, убийства и смърт. Където минат оставят след себе си отчаяние, разруха, кланета – като буйна река, която помита дигите, наводнява всичко и го разрушава. [44]

Писмата на мисионерите говорят за насилени жени, мъчения, ампутирани носове, уши и ръце, опожарени къщи, убийства, плячкосване. Цели семейства търсят убежище по високите места и хълмовете, други бягат във Влахия.

Жертва на тези безчинства става отец Микеле – първият пасионист, който умира в България, само на 50 години. През март 1797 година, след поредното нахлуване на кърджалиите, отец Микеле избягва през нощта и се отправя към Ореш при отец Франческо: “Но да срещаш непрестанно по пътя си части от човешки тела, разчленени трупове сред езера от кръв, го ужаси и изплаши до такава степен, че разклати здравето му. Когато пристигна в Ореш легна болен и след няколко дни умря – на 31 март 1797 година[45]”.

В края на 1797 година отец Ферери, след два периода от по седем години, се завръща в Италия и бива назначен за Генерален прокуратор (Главен отговорник за мисиите в чужбина). На негово място са изпратени двама млади италиански пасионисти – отец Никола Отавиани, който отива в Ореш и отец Бонавентура Паолини – в Белене.

През цялата 1798 година те също са подложени на системен тормоз от страна на тези банди, често се налага да бягат, да се крият в горите, заедно с техните енориаши.

През ноември 1800 година, отец Бонавентура Паолини, тежко болен от август месец, бива преместен в Букурещ, за да се лекува. Вследствие на неговата болест, монсиньор Дуванлия пише на Пропаганда Фиде и на пасионистите с молба да бъдат изпратени други двама мисионери от Италия, за да може отец Паолини да остане да живее във Влахия, където климатът му се отразява по-добре.

През месец декември 1800 година, неочаквано, в Белене умира дон Никола Зилви: “Огромна е скръбта ни за дон Никола Зилви, Апостолически Екзарх на София: в очакване на отваряне на пътищата, завладени от кърджалиите, за да се отправи към новия си викариат, Господ го повика при себе си на 13 декември. Три дни преди това, в Белене неочаквано нахлуха 100 въоръжени турци и той се изплаши неимоверно много, скри се в хамбара. На следния ден се появи в селото, но се върна в дома си болен. Малко след това изгуби съзнание и по обяд духът му се върна при Създателя. На 14 беше погребан и целия народ плака за него[46].”

И така, в началото на новия век, в Северна България работят само двама свещеници: мирският – дон Матия Раздилович в Трънчовица и пасионистът отец Никола Отавиани в Белене.

Обстановката е размирна. През 1801 година кърджалиите нахлуват и плячкосват в село Трънчовица. Дон Матия успява да избяга в Свищов с няколко семейства, с намерението да се оттеглят във Влахия.

Същата съдба сполетява, само няколко месеца след това, отец Бонавентура, току-що завърнал се от Букурещ, след успешно оздравяване. През януари 1802 година кърджалийските банди плячкосват и опожаряват Ореш. Отец Бонавентура се мести в Свищов, където наема стая за една година, тъй като къщата и капелата в Ореш са унищожени. Той пише следното: “Преди имах четири ризи, а сега – две, защото другите две ми бяха откраднати[47]”.

След седем седмици, в началото на месец март, свещеникът посещава Ореш и Белене, за да оцени пораженията, нанесени от турските банди: “По-голяма част от жителите на Белене и Ореш са се върнали по домовете си. Други са останали в Свищов, защото е по-сигурно. Близките села – Деков, Стежерово и Петокладенци не съществуват вече. Татари е наполовина. Църквата и къщата в Ореш не са разрушени, но всичко е откраднато – печката, прозорците, мебелите. Всички домове в селото са изпразнени, четири къщи са опожарени, няколко – съборени… Това, което са преживели беленчани е нещо, което те кара да заплачеш, само при спомена за него. Има един удавен, няколко деца умрели при измръзване, тялото на баба, загубила се из полетата, беше намерено след месец, много хора  са били пребити[48]”.

Въпреки тези драматични събития, двамата свещеници правят и невъзможното, за да гарантират поне минимална църковна служба на християнската общност, разпръсната по селата, намерила убежище в града или Влахия. И точно по време на едно завръщане от Влахия, през следващата зима, отец Бонавентура заболява от тежка пневмония. На 27 декември 1803 година успява с огромни затруднения да прекоси Дунав и на края на силите си, отсяда в дома на православно семейство в Свищов. На следващия ден умира на 39-годишна възраст. Погребан е в Ореш, близо до отец Микеле Хиршенауер.

В края на 1803 година пристигат други двама пасионисти – отец Антонио Джордани[49] и отец Фортунато Ерколани[50]. Тяхна задача е да обслужват българите, намерили убежище във Влахия.

През юли 1804 година умира монсиньор Дуванлия.

В негова памет бих желал да публикувам част от едно от последните му писма, защото той е българския епископ, страдал безкрайно, както физически, така и духовно. В него той разкрива сърцето си. След като разяснява проблемите, с които се е сблъсквал в течение на 26 години, свързани с францисканците във Влахия и Трансилвания, той говори за пасионистите в България: “До днес съм имал петима мисионери пасионисти в моята Никополска епархия. Тези мисионери и добри работници за прибиране на реколтата ни Христова, никога не ми причиниха мъка, освен болката, която се раждаше от собственото ми човешко състрадание към тях, виждайки трудностите, които изпитваха при грижата им за душите в една страдалческа епархия. Не беше нужно да ги окуражавам, напротив, често ми се налагаше да ги възпирам, за да не се излагат на големи опасности и да рискуват живота си… Въздухът, който се усеща на местата, подвластни на неверието или ереста, е така де са каже безизвестен на тези, които не са имали възможността да го вдишат, а за онези, които са имали нещастието да дишат с пълни дробове от него, може да се каже само, че нямат богатство от вяра и милост с течение на времето и въпреки че не попадат под милостта на Бога, остават разтърсени. Вярващият народ, потопен в примери, напълно противоречащи на вярата и морала, съсредоточава погледа си само върху духовния си пастир. И ако в него не види нещо специално, а просто характерните за всеки християнин черти, естествено е да не тръгне по пътя, който води до живота и би било цяло чудо ако последва своя пастир, с бавни стъпки по равния път[51]”.

След смъртта му, в очакване определянето на новия епископ, за Апостолически викарий, е номиниран отец Антонио Джордани, който първоначално отсяда в Ореш, а вследствие на фалшиво обвинение, бива принуден да се оттегли първо в Букурещ, а след това и в Рим, за да избегне грозящия го затвор.

На 5 август 1805 година Светият престол издига в епископски сан пасиониста отец Франческо Ферери. Като се започне от него и се стигне до монсиньор Босилков (+1952), всички епископи на Никополската епархия са пасионисти. Монсиньор Ферери пристига в епархията на 20 януари 1806 година и отсяда в Белене. Може да разчита на съдействието на трима свещеници – мирския дон Матия Раздилович и двамата пасионисти – отец Фортунато Ерколани и наскоро пристигналия отец Бонавентура Федели[52].

Заключение

Цялостният поглед върху първите двайсет години от сътрудничеството на пасионистите с епископ монсиньор Дуванлия, ме кара да подчертая следното:

– Малкото на брой мисионери-пасионисти (само седем), работещи в Никополската епархия и Влахия не построяват нищо, не практикуват прозелитизъм, не постигат изключителни успехи в пастирската си дейност. Те съумяват по най-добрия начин, според възможностите си да задоволят потребността на една изстрадала епархия, лишена от свещеници. Погледът на някой историк би отразил веднага незначимостта и слабите резултати от дейността им в тогавашната огромна Османска империя. Но от гледна точка на вярващите, съсредоточили вниманието си върху Словото на нашия Господ в Евангелието, отец Джакомо, отец Франческо, отец Микеле, отец Никола, отец Бонавентура, отец Антонио и отец Фортунато са били малкото семе, зрънце мая, щипката сол за тази необятна земя.

– Всички те, въпреки трудностите на времето, са си сътрудничили в духа на взаимното уважение и смиреност, както с българския епископ, така и с малкото на брой български свещеници. Показали са, както казва апостол Павел, че няма значение дали си юдеин, грък, българин или италианец, защото всички сме едно в Христа.

– Не са имали взаимоотношения с Православната църква и православните вярващи, освен редките случаи, когато са били налице смесени бракове. Всичко това се дължи на факта, че католическите свещеници са живели и работили в общностите на така наречените „павликяни”, съсредоточени в няколко малки провинциални села, почти изцяло откъснати от православието, в отрязък от време, в който е липсвала всякаква форма на взаимно общуване.

– В първите страници на тази статия посочих броя на католиците в Северна България през 1781 година – около 2053. 25 години по-късно, броят им се е намалил с една четвърт – останали са около 1450: 569 – в Белене, 285 – в Малчика, 325 – в Ореш, 169 – в Трънчовица, 22 – във Варнаполци, 63 – в Петокладенци, 10 – в Бутово и 10 – в Свищов[53]. Разбира се, това „обедняване” не се дължи на свещениците, а на размирните събития от онова време.

Надявам се тази кратка публикация, чрез която отворих своеобразен прозорец към историческото българско минало, да е полезна на всеки, който я прочете. Въпреки че не съм историк, се опитах да разкажа за присъствието и дейността на моите събратя, обективно, осланяйки се на документите и свидетелствата, останали до наши дни. Мисля, че тяхното пребиваване и работа са били ценни и са обогатили не само малкото български католици, а и цяла тогавашна и сегашна България. Тяхната служба, незначителна и почти незабележима не е била устремена към слава или нещо друго, а към вярата, надеждата и милосърдието. Мисля, че това е най-важното нещо, което са ни завещали, ако наистина историята е все още наше училище за живот.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 292-306. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Отец Масимо на св. Никола (Ардуино) е роден в Лигурия през 1813 година, става част от ордена на пасионистите през 1830 година. Пристига в Белене на 17 май 1841 година и се заселва в Малчика, където е енорийски свещеник до смъртта си – 19 май 1865 година.

[2]. Павел Гайдаджийски ( Дуванлията) е роден през 1734 година в Пловдив или Дуванлии. Родителите му са дуванлийци от рода Гайдаджийски. На 12-годишна възраст на 4 март 1746 година, той влиза в колежа на Пропагандата, където започва да учи граматика, после продължава с реторика, философия и завършва богословие през 1755 година, когато се завръща и в България. Тук той работи в католическите селища на Южна България. В 1773 година с папска грамота е избран за апостолически наместник за Софийско-Пловдивската епархия., а на 6 април 1777 година е избран за Никополски владика. Умира на 6 юли 1804 година на 70 години в Букурещ.

[3]. F. Giorgini, I Passionisti nella Chiesa di Bulgaria e di Valachia, Ricerche di Storia e Spiritualità Passionista (RSSP) 53, Roma, 1998.

[4]. S. van Melis, De Apostolische Werkzaamheid van de Paters Passionisten in Bulgarije en Wallachije 1781-1920, Roma, 1954.

[5]. C. A. Naselli, Storia della Congregazione della Passione di Gesù, Vol. II, Pescara, 1981, pp. 355-371.

[6]. Р. Ваташки, Българската православна църква и римокатолическите мисии в Северна България и Пиринска Македония (през 20-те и 30-те години на ХХ век), Шумен, 2004, с. 17-31.

[7]. I. Sofranov, La missione passionista di Bulgaria tra il 1789 e il 1825, RSSP 27, Roma, 1982.

[8]. I. Sofranov, La Bulgaria negli scritti dei missionari passionisti fino al 1841, RSSP 32, Roma, 1985.

[9]. I. Ieronim, Catolicii din Valahia şi Bulgaria de Nord în timpul episcopului Paul Dovanlia (1777-1804), PM 2004, 3, p. 42-81. J. Jerkov, Le relazioni delle visite apostoliche fra i Pauliciani bulgari del XVIII secolo, Ricerche Slavistiche (RS) 4 (2006), pp. 85-98; тази статия е своеобразно въведение към публикацията на горепосочените доклади, съхранени в Историческия архив на Пропаганда фиде в Рим; Вж. Relazioni delle visite apostoliche e altri documenti sui Pauliciani bulgari del XVIII secolo. Prima parte, RS 4 (2006), pp. 99-205; Seconda parte, RS 5 (2007), pp. 45-190.

[10]. Писмо на отец Масимо Ардуино от 10 февруари 1842 година.

[11]. Писмо на отец Карло Романо от 10 август1841 година.

[12]. Вж. L. Miletich, Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, С., 1905, с. 151-155.

[13]. Вж. Доклад на монсиньор Дуванлия от месец октомври 1781 година, съхраняван в Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, рр. 134-137.

[14]. Българин, роден в Белене. Учи в Урбанския колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април 1796 година е назначен за Апостолически викарий в София. Умира и бива погребан в родното си място на 13 декември 1800 година.

[15]. В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 година.

[16]. Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.

[17]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 14 октомври 1781 година, където пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от Пропаганда Фиде. По молба на монсеньор Дуванлия, отец Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на отец Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.

[18]. Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma, 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375; публикувано е и писмото им от 14 април 1782 година. Други писма на двамата свещеници са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108.  За дейността им пише и отец Карло Романо в писмо от 10 август 1841 година, публикувано в RSSP 32, pp. 49-67.

[19]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 29 октомври 1781 година.

[20]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[21]. Срв. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[22]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 22 май 1782 година.

[23]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 9 май 1783 година.

[24]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[25]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 6 март 1783 година.

[26]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[27]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 12 март 1786 година.

[28]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 година.

[29].Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия в APSR, Bulgaria 1773-1797, vol. 7, f. 372.

[30]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 1 април 1787 година.

[31]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[32]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[33]. Интересен е списъкът и описанието на тези злоупотреби, съдържащ се в писмо на о. Матео Балдини от 25 февруари 1828 година, с което именно поверява възпитателно дело на първите двама мисионери.

[34]. Вж. писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[35]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 4 декември 1783 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 153.

[36]. Българин, роден в Трънчовица, учил в колежа на Пропагандата в Рим.

[37]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 11декември 1786 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.

[38]. Вж. писмо на отец Филипо Скуарча в: L. Miletich, Les Bulgares-pauliciens, Sofia 1903, стр. 326.

[39]. Вж. писмо на отец Масимо Ардуино от 10 август 1841 година.

[40]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 16 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 24 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 септември 1788 година.

[41]. Отец Микеле, роден в Бавария на 17 септември 1747 година, влиза при пасионистите на 28 януари 1776 година. За да се отдаде на мисията в България, се отказва от престижното си назначение като супериор на Генералния дом на отците пасионисти в Рим. Умира в Ореш на 31 март 1797 година.

[42]. Вж. Доклад на монсиньор Павел Дуванлия  от 9 юли 1795 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 368.

[43]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 335.

[44]. Вж. Писмо на отец Масимо Романо от 18 септември 1841 година.

[45]. Пак там.

[46]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 24 март 1801 година.

[47]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 30 януари 1802 година.

[48]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 04 март 1802 година.

[49]. Отец Антонио Джордани е роден в Лигурия на 24 април 1774 година. Става пасионист през 1794 година. След смъртта на монсиньор Дуванлия е назначен за Апостолически викарий и отсяда в Ореш, но  вследствие на фалшиво обвинение, е принуден да бяга първо в Букурещ, а след това в Рим, за да избегне затвора. През 1809 година се оттегля от Конгрегацията.

[50]. Отец Фортунато Ерколани е роден в Лацио на 8 май 1775 година. Става пасионист през 1798 година. Епископ на Никополската Епархия от 1815 до 1820 година.

[51]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 18 юли 1803 година.

[52]. Ще се върне в Италия след 7 години, оттегляйки се от Конгрегацията на пасионистите.

[53].  Вж. писмо на дон Матия Раздилович до монсиньор Ферери от 26 юли 1806 година, публикувано в: L. Miletich, Nouveaux documents, с. 120.

Изображение: авторът на статията, отец Паоло Кортези. Източникhttp://catholicvt.net.

ЕПИСКОП ВИКЕНТИ ПЕЕВ – ВЪЗПИТАНИК НА ОРИЕНТАЛСКИЯ КАПУЦИНСКИ ИНСТИТУТ – продължение и край*

Румен Ваташки

Румен ВаташкиГлавната роля на капуцините в България се потвърждава категорично в писмо от 18 ноември 1930 година на генералния секретар, отговарящ за мисиите на капуцините до Викенти Пеев, където се прави статистика за 1929 година. Според нея под ръководството на капуцините функционират 19 прогимназиални училища, посещавани от 1638 ученици и от 2192 ученички, една болница с 89 легла, където развиват и пастирска дейност, едно сиропиталище с 15 питомци и 25 питомнички. В течение на 1929 година са изнесени 1015 проповеди, извършени са 602 кръщения и 133 820 причастия, 159 венчавки на католици и 8 смесени бракосъчетания[33].

За образованието на капуцините Ориенталският институт в Рим играе важна роля. В случая е показателно писмо от 27 юли 1925 година, адресирано до отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, във връзка с новото местоназначение на отците Августин, Адеодат и Йозафат, след като завършат курса на обучението си в Ориенталския институт[34].

Капуцините в България ръководят списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и седмичника “Истина”. Списанието започва да излиза през 1917 година, а основатели са капуцините Алберт Егер и Дамян Гюлов[35].

Първите благодетели са немци и главно свещеник д-р Басткуен. През 1919 година, след като не намира средства за издаването, Алберт Егер се обръща към епископ Пеев, който набавя необходимите средства. Под ръководството на отец Дамян списанието става по-обемисто. Публикуваното е документална история, която е длъжен да ползва всеки историк, занимаващ се с католическите мисии в България.

На 3 август 1921 година за първи път представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София. След дълга дискусия решават да издават католически орган, вестник или списание[36]. По-късно в катедралата “Св. Йосиф” в София е основан Комитет за Добрия печат, който е преименуван в Дружество за Добър печат.

Съгласно чл. 3 от правилника му главната цел на дружеството е да насърчава и подпомага публикуването и разпространението на католическия печат в България, съгласно законите на страната. Като председател на Комитета и на дружеството за Добър печат е избран епископ Пеев[37].

На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник “Истина” на български език. Но още на 26 март 1924 година редакторският съвет излиза с апел към католиците, според който целта на вестника е да защитава интересите на католицизма във всички области на живота[38].

Истинският основател обаче е Дамян Гюлов. Различни източници обаче потвърждават голямата подкрепа на епископ Пеев[39], който след няколко критики по адрес на седмичника, преди да разпусне Комитета за Добър печат, изрича следните думи в защита на отец Дамян: “Да критикуваш дадена работа е лесно, но да я създадеш е трудно.”

Името на вестника е предложено от Викенти Пеев по време на събрание на Добрия печат в София. Отец Гюлов решава да го направи седмичник. В един момент той е изоставен от всички членове на Комитета за Добър печат, защото започва да го издава по собствена инициатива. След като получава подкрепата на апостолическия викарий, обикаля България и разяснява необходимостта от вестник. Събира абонати и започва да го печата в седмичен ритъм[40].

Епископ Викенти Пеев се интересува живо от католическия печат. Във връзка с това е видно негово писмо от 16 ноември 1934 година, адресирано до секретаря на капуцинския орден, с което той възнамерява да се абонира отново за следните периодични издания: “Acta Apostolicae Sedis”, Lux Pontificum”, “Verbum Dei”, “Civilta Cattolica” и “L’osservatore Romano” за 1935 година. Става ясно, че монс. Пеев първоначално се абонира за “Apolinaris”, без обаче да е получил всички броеве, и макар да прави рекламация, не получава отговор. Отбелязва се, че “L’osservatore Romano” и “Civilta Cattolica” служат на Добрия печат и вестник “Истина”. Викенти Пеев изразява надежда, че абонаментът ще бъде платен от генерала на капуцините[41].

Църковното управление на епископ Викенти Пеев (1916-1941) е значим период с културни стойности, които имат своето място в цялостната българска култура. Въпреки това развитието на мисията е възпрепятствано от неразбирателството между главните настоятели на капуцините в България и апостолическия викарий[42].

В доклад, в който се изтъкват слабостите на капуцинската мисия в България, съществува потвърждение за липса на съгласие между главния настоятел и Викенти Пеев. Между тях не съществуват добри взаимоотношения, независимо дали главните настоятели са българи или чужденци. С поведението си възпрепятстват развитието на мисията и моралния и дисциплинарния прогрес на мисионерите. Съществуват слабости при културното формиране на кадрите и при подготовката им за всекидневната пастирска работа. Младите български свещеници получават своето образование извън своята национална среда, без всякаква възможност да усвояват родната си култура[43].

В Софийско-Пловдивския апостолически викариат работят не само капуцини, представени са също мирски свещеници и различни конгрегации. Епископ Пеев си дава сметка за този факт за разлика от главните настоятели на капуцините, които мислят преди всичко за интересите на своя орден. Това намира потвърждение в писмо от 20 март 1934 година, подписано от Викенти Пеев до отец Виджилий от Валстания, генерал на капуцините, където епископът го уведомява, че не може да разреши отварянето на публичен параклис на капуцините в Пловдив, тъй като ще избухнат борби между свещениците и братята монаси с непредвидими последствия за вярващите.

Апостолическият викарий е достатъчно ясен, изразявайки се със следните думи: “Приютът е собственост на ордена. Намира се в центъра на католическия квартал на града. Разбира се от само себе си, както си дават сметка и събратята ми. Ако се отвори обществен параклис, той винаги ще е пълен с хора, а катедралата ще остане празна. В крайна сметка това не е лошо, но е нужно да приемем хората такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. Ако събратята ми имат катедралата, а мирският клир иска да отвори публичен параклис на същото място, където искат нашите, те ще протестират до небето. Такива са хората. И тогава сме добри!”.

Показвайки разбиране и добра воля, епископ Пеев предлага друго разрешение, а именно, да повери на събратята си параклис, намиращ се в друг католически квартал, наречен “Малък Париж”, с около 600 вярващи и с добра перспектива за развитие, отстоящ на около 2 километра от центъра на града, където през 1909 година  монсеньор Менини построява храм и жилище за свещеника. Никога преди това не е бил енорийски храм, но се е почитал като светилище от вярващите. Епископът предлага именно този параклис на събратята си[44].

Според друго известие от 13 април 1934 година, предназначено за отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, се оказва, че Викенти Пеев дава разрешение за отварянето на обществен параклис в Пловдив[45]. През същата година започват строителството на нов храм под ръководството на архитект Димитър Попов от Пловдив. Строителството е извършено от софийското дружество “Циклоп” и е финансирано от генерала на капуцините Виджилий от Валстаньа. През 1937 година епископ Пеев освещава новата църква, посветена на Дева Мария – Царица на ангелите[46].

Епископ Викенти Пеев е признателен на своя орден и го изразява в една своя реч, произнесена на 25 октомври 1927 година в село Селджиково, Пловдивско, по време на честването на 25-годишния свещенически юбилей на отец Франческо Коруджеков, мирски свещеник. “Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат.” Изказва убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си[47].

На 19 април 1921 година в Пловдив е отбелязан тържествено 25-годишният свещенически юбилей на епископ Викенти Пеев. Мирският свещеник Венцислав Гайдаджийски, енорийски свещеник на село Алифаково, поздравява юбиляря и прави подарък на епископа от името на католическия клир. На тържеството присъстват кметът на град Пловдив Иван Кесяков, областния управител господин Генчев като представител на правителството. Епископ Пеев е поздравен с телеграма от министър-председателя Александър Стамболийски и от министъра на народната просвета Стоян Омарчевски. Отец Никола Селимов приветства юбиляря от името на мирското духовенство. Българският цар го награждава с орден “Св. Александър” II степен[48].

През 1937 година католическото дружество “Св. Цецилия” взема решение за официално честване на 25-годишния епископски юбилей на монсеньор Викенти Пеев[49]. През 1938 година по време на честването му папа Пий XI го номинира за “Асистент на папския трон”, а цар Борис III го награждава с орден за “Граждански заслуги” I степен[50]. През 1940 година папата го отличава с графска титла[51].

Епископският юбилей на Викенти Пеев е честван в Пловдив на 11 юни 1938 година. Апостолическият викарий е приветстван от отец Франциск Пачов, както и от отец А. Карагиозов, който е първият свещеник, ръкоположен от Викенти Пеев. Вижда се ясно голямата ангажираност на мирския клир в честванията за епископ Пеев[52].

Той умира на 2 ноември 1941 година и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта[53]. И в този случай отново се наблюдава голямата съпричастност на мирските духовници. Създава се впечатление, че епископът е изоставен от събратята си капуцини.

След смъртта на епископ Викенти Пеев католическото дружество “Санта Цецилия” взима решение да издаде подробна негова биография и поканва всички, които познават добре починалия прелат, да сътрудничат при изготвянето ѝ[54]. За съжаление биографията не е написана.

Апостолатът на капуцините от Софийско-Пловдивския викариат сред българските католици е плодоносен в пастирската и социалната дейност. Започнат с мисионери чужденци през 1841 година, през следващите десетилетия е създаден местен клир, така че през 1941 година всичките капуцини са българи по народност. Същата капуцинска мисия, която има собствена организация, според устава на ордена си може да се определи като основна съставна част на цялостната католическа пропаганда в България. С присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол през 1926 година и на тази в Бресаноне през 1928 година е гарантирано бъдещото развитие на мисията.

С идването на капуцините в България започва нов период и в развитието на българската католическа книжнина. Има достатъчно сериозни литературни произведения, писани на български език с латински букви от капуцини, по народност италианци, още от средата на XIX век. С излизането на вестник “Истина”, на списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и с издаването на повече от 100 книги, написани в по-голямата си част от капуцини, можем да говорим за капуцинска книжовна школа в българската национална литература.

Католиците от Пловдив и областта са заключена в себе си религиозна общност. Католическият печат, ръководен от капуцините отваря българските католици към цялостната българска култура. Капуцинът Салватор Ашиков е учител по италиански и френски на известния български поет Иван Вазов[55].

Периодът, през който Пеев управлява викариата, може да бъде определен като “Златният период” на капуцинската мисия в България.

ПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

I. ИЗВОРИ

1. АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ

ARCHIVIO GENERALE CAPPUCCINO (AGC)

Lettera di padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare cappuccino, assieme ai 17 cappuccini membri dell’Istituto Apostolico d’Oriente, del 10 giugno 1914, indirizzata ai moderatori dell’Ordine riuniti in capitolo a Roma. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Duvanli in Bulgaria del 3 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Hambarli in Bulgaria del del 5 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Relazione del generale cappuccino del 3 dicembre 1921, indirizzata ad un sacerdote (il nome è leggibile) AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 15 giugno 1922, indirizzata ad un anonimo sacerdote. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 7 ottobre 1922, indirizzata al provinciale della provincia cappuccina di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino dell’11 ottobre 1922, indirizzata al padre Odorico da Perdenone, ministro provinciale cappuccino della provincia di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del’28 ottobre 1922, indirizzata al provinciale cappuccino della provincia Veneta. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del’ 27 novembre 1923, indirizzata a mons. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Relazione di fr. Celestino da Desio del’25 luglio 1924, indirizzata al commissario generale dei cappuccini. AGC, H 95, III.

Dubbia lettera della Casa generalizia cappuccina del 27 luglio 1925, indirizzata al padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare dei cappuccini in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera del ministro generale dei minori cappuccini del’16 luglio 1926, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 17 luglio 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino a Filippopoli. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Comunicazione dalla Casa generalizia cappuccina del 15 ottobre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, provinciale cappuccino del Tirolo Settentrionale. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 6 dicembre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, ministero provinciale cappuccino a Bressanone. AGC, H 95, III.

Lettera della Casa generalizia cappuccina del 17 dicembre 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera di padre Ferdinando da Manerbio, segretario generale per le missioni dei cappuccini, del 18 novembre 1930, indirizzata a mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’16 novembre 1934, indirizzata al segretario generale dell’Ordine cappuccino. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’20 marzo 1934, indirizzata al padre Vigilio da Valstagna, superiore generale dei cappuccini. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di fr. Vigilio da Valstagna, superiore regolare cappuccino del 13 aprile 1934, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria.  AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Relazione di padre Donato da Wele ministro generale cappuccino, del 4 marzo 1940, indirizzata a Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

ARCHIVIO PROVINCIALE CAPPUCCINO A BRESSANONE

Тарновалиски, Андрей. Капуцинска библиография. Мюнхен, 1987 (машинопис).

Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14.

ARCHIVIO STORICO DI PROPAGANDA FIDE

Lettera di fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini del’7 luglio 1915, indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Un brano di lettera di mons. Vincenzo Peev, coadiutore con diritto di successione al vicario apostolico di Sofia e Filippopoli mons. Menini del 1915 indirizzata al fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missionidei minori cappuccini. (Il brano si trova dentro la lettera di fr. Alirio D’alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini, del’7 luglio 1915 indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide). Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera della Nunziatura apostolica di Vienna del 13 febbraio 1918 indirizzata al cardinale Domenico Serafini, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’ 6 aprile 1919, indirizzata al prefetto della Congregazione di Propaganda Fide cardinale Van Rossum. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’15 settembre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. Vincenzo Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli, del 15 ottobre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide N. S. Rub. n. 109.

2. ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677.

Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, бр. 157 и бр. 158.

Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870.

Гюлов, Д. Спомени за живота на Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1941, бр. 870.

Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000.

Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710.

ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766.

Драгов, Х. Н. В. Пр. Викенти Пеев (кратък животопис). – Истина, 1938, бр. 703.

За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686.

Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803.

Н. Пр. Викенти Пеев – покойник. Рубрика “Из католическата църква: Пастири и верни, учение и живот”. – Поклонник, 1941, бр. 286.

Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр, 1002.

От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872.

От редакц. Комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1

Проекто-устав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11.

Рубрика “Хроника”. – Истина, 1927, бр. 4.

Съобщава отец Салватор. Из село Балтаджи (Пловдивско). Рубрика

“Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1926, бр. 38.

Чапликови, Й. и В. Католически, софийски и силистренски владици”. – Истина, 1929, бр. 13–14. (Из католическия календар “Св. св. Кирил и Методий” за 1922 г. с нови допълнения.)

Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704.

Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710.

II. ЛИТЕРАТУРА

Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Драгов, Х. 20 години календар “Св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. 1937.

Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926.

Организацията на католическите църкви в Софийския и Пловдивския викариат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Софийският католически владика. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Статистика на Католическата църква в България. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1919.

Чапликови, Й. и В. Католически Софийски владици. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1922.

Chiappetta, L. Il codice di Diritto Canonico. Commento giuridico-pastorale, volume I, Napoli 1988.

Clemente da Terzorio. Le missioni dei minori cappuccini, volume I, Roma, 1913.

Della Salda, F. Obbedienza e pace. Il vescovo A. G. Roncalli fra Sofia e Roma 1925-1934. Genova 1989.

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. AGC, H 95, III.

[34]. AGC, H 95, III. Отнася се за капуцините Йозафат Марков, Августин Плачков и Богдан (Адеодато) Гиев (Табаков). Срв. Тарновалиски, А. Капуцинска биография. Мюнхен, 1987 (ръкопис), с. 189-190; 216 и 229-230. Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14. В същия институт защитават докторските си дисертации капуцините Симеон Коков, Фортунат Бакалски и Андрей Тарновалиски. Срв. Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, с. 1, 7; бр. 157, с. 8 и бр. 158, с. 8.

[35]. Драгов, Хр. 20 години Календар “Св. св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1937, с. 153.

[36]. Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 31-35.

[37]. Проектоустав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11, с. 7; Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр. 1001, с. 2.

[38]. От Редакционния комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1, с. 1.

[39]. ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766, с. 1.

[40]. За подробности Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000, с. 2-3.

[41]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[42]. Документът носи дата 15 юни 1922 година AGC, H. 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

[43]. Писмото е от 4 март 1940 година и е подписано от отец Донат от Веле, генерал на капуцините. AGC, H. 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[44]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[45]. Ivi

[46]. Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677, с. 2.

[47]. Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

[48]. Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 22-25.

[49]. За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686, с. 2.

[50]. Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704, с. 1-3

[51]. Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803, с. 4.

[52]. Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710, с. 1-3; Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710, с. 3.

[53]. Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870, с. 3-4.

[54]. От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872, с. 1-2.

[55]. Отец Салватор Ашиков. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1946, с. 63-64.

Изображение: авторът на статията, Румен Ваташки. Източник ТВ СКАТ.

ЕПИСКОП ВИКЕНТИ ПЕЕВ – ВЪЗПИТАНИК НА ОРИЕНТАЛСКИЯ КАПУЦИНСКИ ИНСТИТУТ*

Румен Ваташки

Румен ВаташкиРелигиозно-пастирската и просветната дейност на капуцините в България води своите корени от богатата мисионерска традиция на ордена и на практика е продължение на апостолската дейност на францисканите обсерванти през XVII век, които са и основателите на Католическата църква в България. Двата ордена имат един и същ основател – св. Франциск Асизки, а приемствеността е определяща и от тази гледна точка.

Епископите капуцини Андрей Канова (1841-1866), Франческо Доменико Рейнауди (1868-1885), Роберт Менини (1885–1916) и първият епископ капуцин българин Викенти Пеев (1916-1941) са наследници на епископите францискани Петър Солинат (1601-1623), Илия Маринов (1624-1641), Петър Бакшев (1647-1674), Стефан Княжев (1677-1691).

Още преди смъртта си Роберт Менини има за помощник викарен епископ. Интересното е, че за първи път от началото на капуцинската мисия в България такъв епископ е българин. През 1912 година на тази длъжност е избран отец Глето от Балтаджи (во мире Викенти Пеев). Преди това изпълнява длъжността провинциален комисар в Ориенталския комисариат[1]. За съжаление този избор предизвиква ревността на мирските свещеници.

Реакцията на мирското духовенство срещу назначаването на Викенти Пеев за помощник на апостолическия викарий монсеньор Менини е много странна, тъй като по това време мисията на отците капуцини отбелязва значителен напредък и е нормално за наследник на епископ Менини най-сетне да бъде избран българин, още повече че през този период много българи постъпват в ордена на капуцините. Още по-необяснима е твърдата им реакция, след като се знае, че мисията в Софийско-Пловдивския апостолически викариат е поверена на капуцините. Впрочем този факт навежда съвсем ясно на мисълта, че в същото време отците капуцини имат по-голяма отговорност, както и че това ги поставя в привилегировано положение. Обикновено помощник-епископ се избира винаги с право на автоматично наследяване на титуляра. Без съмнение се следва и известна традиция, тъй като последните трима епископи във викариата са капуцини. Може би мирските духовници предпочитат собствен кандидат, който вероятно е отец Никола Селимов – секретар на монсеньор Роберт Менини[2].

Какво е душевното състояние на епископ Викенти Пеев по това време, става ясно от един негов доклад от месец юли 1915 година до генералното седалище на капуцините в Рим. Той признава, че ако не директно, то индиректно Менини поддържа мирските свещеници в полемиката. “Изморен съм от всичко това и скоро ще трябва да се махна от длъжността викарен епископ, защото той (архиепископ Менини) от ден на ден прави все по-трудно положението ми. Не стига, че със създаването на такъв клир провали мисията, но сега проваля и бъдещето ми с аскетична проповед[3]”.

Веднага след смъртта на архиепископ Менини на 14 октомври 1916 година неговият помощник епископ Викенти Пеев го наследява[4]. С това назначение започва нова епоха в историята на капуцинската мисия в България. Изборът на епископ Пеев показва, че той се радва на доверие, както от страна на Конгрегацията за пропаганда на вярата, така и от орденът на капуцините.

Викенти Пеев е роден в Секирово (Балтаджи), Пловдивско, на 11 ноември 1873 година в многодетно семейство – седем братя и една сестра. Баща му е земеделец, но умира твърде млад през 1882 година Желанието на майка му Катерина е да има син свещеник и надеждите ѝ първоначално се свързват с Алфонс, по-голям брат на Викенти. Отец Ернест, енорийският свещеник на Балтаджи, препоръчва обаче Викенти. Така през 1885 година на 12-годишна възраст той постъпва в семинарията.

По това време в серафическата семинария на апостолическия Ориенталски институт на капуцинския орден в Пловдив учат 40 момчета. Семинарията е под ръководството на отец Изидор Тейлор от Малта. Курсът на обучение е четиригодишен. На 8 септември 1889 година Викенти завършва семинарията и заедно с осем момчета е изпратен в Буджа, Турция, където на 21 септември 1889 година приема монашеско послушание под ръководството на отец Серафим от Луго. След една година Викенти е изпратен в Сан Стефано, където следва философия и теология. На 21 септември 1890 година дава първоначалните си монашески обети, а вечните си – на 25 септември 1893 година. Ръкоположен е за свещеник на 15 март 1896 година от Андрей Тимони, архиепископ на Смирна. След завършването на образованието си със специален декрет от Конгрегацията за пропаганда на вярата Викенти Пеев е назначен за мисионер. През същата година е избран за преподавател по нравствено богословие и канонично право. На това поприще работи в продължение на 17 години. След основаването на апостолическият институт “Пресвето сърце Христово” на 13 октомври 1911 година отец Глето (Викенти) става първият му комисар. В това си качество на следващата година прави пастирска обиколка и изпраща подробен доклад в Рим за състоянието на мисията[5]. Викенти Пеев управлява провинция Смирна, гръцкия архипелаг, провинция Трабзунд, Кавказ и България[6]. На 13 декември 1912 година е избран за титулярен епископ на Лирба с право да наследи архиепископ Менини като Софийско-Пловдивски викарий[7]. На 2 март 1913 година в църквата “Сан Лоренцо от Бриндизи” в Рим Викенти Пеев е ръкоположен за епископ от кардинал Гранито Белмонте в присъствието на трима български капуцини – Дамян Гюлов, Амброзий Комаров и Касиян Павлов[8]. На следващия ден след епископската хиротония Пеев е приет на аудиенция при папа Пий Х[9].Номинацията му за апостолически викарий е голям успех за българските капуцини, тъй като за първи път български капуцин е удостоен с тази чест[10].

Неговото епископство започва по времето на Първата световна война – един много сложен исторически период. Поради тази причина положението във викариата е много трудно и Пеев контактува с Конгрегацията за пропаганда на вярата чрез Виенската апостолическа нунциатура[11].

В началото на църковното управление на Викенти Пеев, католиците във викариата населяват следните селища: София – 3000 души, Пловдив – 4000, Калъчли – 3200, Балтаджи – 3200, Хамбарли – 1200, Селджиково – 830, Дуванли – 640, Даваджово – 550, Белозем – 500, Салали – 180, Алифаково – 100, Бургас – 250, Стара Загора – 80, Ямбол – 150, Сливен – 40[12].

Вероятно и икономическото състояние на мисията през този период е тежко, тъй като през 1919 година чрез държавния секретар на Ватикана Викенти Пеев получава два чека от 3037,80 и 3529,50 лири, които Центърът за разпространение на вярата в Лион изпраща за неговия викариат като финансова помощ.

В замяна на визитата “ад Лимина”, монсеньор Пеев изпраща доклад до Конгрегацията за пропаганда на вярата за състоянието в своя викариат. В него Пеев уверява, че след завършването на войната и сключването на мира той ще се представи лично в Рим[13].

Епископ, който има диоцез, е длъжен всяка пета година да представи доклад за състоянието на епархията (канон 399). Същата година има и аудиенция при папата.

През август 1919 година монсеньор Пеев е вече в Рим, гост в генералната курия на капуцините минорити на ул. “Буонкомпани” № 71[14]. Вероятно по това време все още съществуват проблеми с мирския клир, тъй като с номинирането му за викарий те не се разрешават автоматично.

Нещата не се развиват по най-добрия начин и затова генералът на капуцините Джузепе (Йосиф) Антонио от Сан Джовани в Персичето със своите най-близки сътрудници прави пастирска обиколка в Софийско-Пловдивския викариат от 24 ноември до 17 декември 1920 година, като посещава всички мисионерски центрове и разговаря с капуцините, работещи там[15].

Според доклада, който прави след завършване на посещението си, става ясно, че броят на персонала е достатъчен и включва 24 питомци на Ориенталския институт, към които се прибавят 17 братя лаици[16]. Освен това капуцините си сътрудничат с мирското духовенство, създадено от тях самите, и всичките 19 души се подпомагат със средства на мисията.

Независимо че мисията е капуцинска, братята разчитат и на помощта на различни мъжки и женски католически религиозни институти. Първоначално  капуцините живеят с мирските свещеници в едни и същи домове, но след няколко непристойни прояви за духовници се разделят. Така братята монаси се настаняват в отделни домове, а енорията в Хамбарли отново е поверена на капуцините[17].

Икономическото положение на викариата в този момент е добро. Не съществуват дългове, с изключение на дома в Дуванли, където отец Салватор от Пловдив оставя около 1000 лева дълг. Гостите капуцини от Рим даряват безвъзмездно 1000 лева за строеж на нова църква в Хамбарли[18].

По отношение на дисциплината при проверката не са открити големи нередности. Капуцините изпълняват добросъвестно пастирските си задължения. Почти във всички мисионерски центрове имат създадени сдружения на третия ред с много членове, а католическата дейност в София процъфтява. Единствено на отец Салватор от Пловдив е направено мъмрене[19].

За голямата отговорност, която апостолическият викарий чувства към своя диоцез, става ясно в писмо от 15 октомври 1920 година, адресирано до кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата.

През 1900 година отците възкресенци отварят с одобрението на архиепископ Менини своя мисия в Стара Загора, където живеят двадесетина католически семейства. Те разполагат с един свещеник от същата конгрегация и с храм. През август 1920 година отците решават да продадат капелата и къщата. В търсене на купувач предлагат на монс. Пеев да закупи собствеността им. Той няма възможност да го направи, тъй като имотът възлиза на повече от 200 000 лири, а също така не е в състояние да издържа свещеник предвид несигурното положение на мисията. Според Викенти Пеев не е нужно да се продава къщата поради важното географско положение на града. Освен това, ако някога се наложи отново откриването ѝ, ще трябва да се преодоляват много трудности, а католиците през това време ще останат без пастирски грижи. Навремето Роберт Менини полага много усилия за отварянето на тази мисия и поради това не я закрива, а настоява за помощ от Конгрегацията за пропаганда на вярата[20].

В друго съобщение се отбелязва, че мисията на отците капуцини в България “ … е голяма, тъй като образува апостолически викариат, има голям брой енории, голям брой добри и способни мисионери, голям брой мисионерски институции, основани почти всички от нашите събратя, и годишно се развива изобилна апостолска работа[21]”.

В същия доклад се отбелязва, че главният настоятел Иероним Яръков от Пловдив настоява капуцините да имат свое седалище в Пловдив, тъй като на мирския клир са предадени всички недвижими имоти на мисията. Капуцините не разполагат с нищо, дори като мисионери[22].

Наистина по това време капуцините в България имат нужда от собствен религиозен дом, а апостолическият викарий поема писмено ангажимент за откриване на приют в Пловдив, при условие че няма да има в него капела, за да се избегнат търкания с мирския клир[23]. При тези обстоятелства за първи път се забелязват различия между епископа капуцин и неговите събратя в България.

Епископ Пеев решава да открие отново семинарията за обучение на мирското духовенство. Семинаристите трябва да завършат гимназиалното си образование при успенците в Пловдив, а за курсовете по философия и теология да бъдат изпращани в колежа на Пропагандата на вярата в Рим.

При съобщаването за мярката на главния настоятел на капуцините монсеньор Пеев твърди, че е заставен от Рим да направи това, но както главният настоятел, така и мисионерите не му вярват, а са убедени, че инициативата е негова. Според тях с този нов факт той потвърждава, че не обича капуцините[24].

След затварянето на Ориенталския институт българската капуцинска мисия изпитва големи трудности при обучението на семинаристи, които желат да постъпят в капуцинския орден. В писмо от 7 октомври 1922 година е видно, че капуцините в България подготвят 6 момчета за обучение в Серафическия колеж на ордена и молят за настаняването им в някоя провинция, където да получат необходимото образование и възпитание, тъй като в мисията нямат нужните условия и персонал[25].

В друг документ по същия проблем от 11 октомври 1922 година се отправя молба до Венецианската капуцинска провинция, която одобрява искането за приютяването на българските деца, като поема и грижата за тази мисия, считайки я за собствена, т.е. поема задължение за религиозното и интелектуалното възпитание на кандидатите, които мисията е в състояние да поеме[26]. Българските семинаристи са настанени в серафическия колеж в Монреал, провинция Палермо[27].

В писмо от 16 юли 1926 година генералът на капуцините минорити информира кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, че за да задоволят нуждите на мисията в България и за да се подобри религиозното обучение на младежите, които желаят да постъпят в капуцинския орден, както и с цел заздравяването на дисциплината сред мисионерите, е разпоредено поверяването на въпросната мисия на провинция Северен Тирол[28].

С писмо от 17 юли 1926 година от Рим информират отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, че провинция Северен Тирол приема мисията и се ангажира да подготви в Мерано новициата за приемане на младите българи, които се намират в Монреал, Италия.

С поверяването на българската мисия на провинция Северен Тирол се гарантира бъдещото развитие на самата мисия, която със свои сили не е в състояние да задоволява нуждите си както по отношение на новициата, така и по отношение на интелектуалното израстване на младежите, избрали своята ориентация. Целта е персоналът прогресивно да бъде увеличаван и добре подготвен да посрещне отговорностите при собствена автономия[29]. През 1926 година същата провинция приема отец Салватор от Пловдив, който вече е уведомен за направеното[30]. След присъединяването главният настоятел на капуцините в Пловдив отец Агнело от Шпитал получава първата финансова помощ от 5000 швейцарски франка[31].  През месец май 1927 година капуцинската мисия в България е посетена от провинциала на Северен Тирол[32].

______________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Clemente da Terzorio. Le missioni dei minori cappuccini. Volume I, Roma, 1913 p. 386.

[2]. През 1914 г. свещеник Никола Селимов е секретар на архиепископ Роберт Менини. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S., Rub. № 109.

[3]. Мирските свещеници несъмнено имат влияние върху апостолическия викарий чрез неговия секретар Никола Селимов, който е представител на мирското духовенство. В същото време Менини е на възраст и не е в състояние да защитава добре интересите на капуцините. Затова епископ Пеев се чувства сам в полемиката със свещениците. Брат Илирий от Алба, генерален секретар на мисиите на капуцините минорити, съобщава на Конгрегацията за пропаганда на вярата един пасаж от довереното му писмо на Викенти Пеев относно повдигнатия въпрос на споменатите духовници. Писмото е от 7 юли 1915 г. Archicio storico di Propaganda Fide, N. S. rubrica № 109.

[4]. Della Salda, F. Obbedienza e Pace. Il vescovo A. G. Roncalli tra Sofia e Roma 1925–1934. Genova, 1989, p. 51.

[5]. Драгов, Хр. Н. В. Пр. Викенти Пеев (Кратък животопис). – Истина, 1938, бр. 703, с. 1-3; Della Salda, F. Op. cit., p. 51; Софийският католически владика. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1918, с. 30-31.

[6]. Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926, с. 103.

[7]. Драгов, Хр. Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 703, с. 2. Според свидетелство на Дамян Гюлов правителството на Гешев настоява за наследник на архиепископ Менини да бъде избран отец Жерве – директор на френския колеж “Св. Августин”. Италианците поддържат кандидатурата на отец Лаврентий от Монтемарчано, префект на Трабзунд. Вж. Гюлов, Д. Спомени от живота на Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[8]. Гюлов, Д. Спомени…, – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[9]. Н. Пр. Викенти Пеев – покойник. Рубрика “Из Католическата църква: Пастири и верни, учение и живот”. – Поклонник, 1941, бр. 286, с. 90.

[10]. Чапликови, Й. и В. Католически Софийски владици. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1922, с. 31; Чапликови, Й. и В. – католически, софийски и силистренски владици”. – Истина, 1929, бр. 13–14, с. 6 (Из католическия календар “Св. св. Кирил и Методий” за 1922 година с нови допълнения.)

[11]. Титулярният епископ на Лирба и Софийско-Пловдивски викарий в писмо от 9 февруари 1918 година моли апостолическия нунций във Виена да съобщи на кардинал Доменико Серафини, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, че поради войната не може да посети Рим за визитата Limina Apostolorum. Все пак епископ Пеев възнамерява да представи доклада за състоянието на викариата и моли префекта да му изпрати чрез Виенската апостолическа нунциатура съответния анкетен лист. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[12].  Организация на католическите църкви в Софийския и Пловдивския викариат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1918, с. 21; Статистика на Католическата църква в България. – В: Календар Св. св. Кирил и Методий”, 1919, с. 31–32.

[13]. Писмото на Викенти Пеев е от 6 април 1919 г. и е адресирано до префекта на Конгрегацията за пропаганда на вярата кардинал Ван Росум. Archivio Storico Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109. Според каноническото право, канони 399 и 400, всеки епископ трябва да направи подробен доклад до папата за състоянието на епархията – петгодишният доклад и визитата “ad limina” . Cfr. Chiappetta, Luigi. Il codice di Diritto canonico. Commento giuridico-pastorale, volume I, Napoli 1988, pp. 488–489.

[14]. Преди неговото заминаване от Италия, определено за 30 август, също е предвидена аудиенция при папата. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[15]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. За първи път капуцински генерал посещава България през 1885 г. Това е Бернард от Андермат, който инспектира енориите на негови събратя. Срв. Съобщава отец Салватор. Из село Балтаджи (Пловдивско). Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1926, бр. 38,  с. 2.

[16]. Ориенталският апостолически капуцински институт, който в разстояние на 30 години се грижи за мисиите в Ориента, е разпуснат през 1914 година. Мисиите в България, Трабзунд, Смирна (около 30 мисии) се управляват от членове на Института. Според писмо от 10 юни 1914 година, подписано от отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините, и 17 капуцини членове на Института, които представляват около 120 свещеници, същите се обръщат към ръководството на ордена, събрано на събор в Рим. Писмото е много съдържателно и е очевидна тяхната интелигентност и чувство за отговорност: “… Дават ли си сметка високопочитаемите отци, участници в събора, че Ориентът се отваря за християнската култура и европейските сили обръщат очи към тази част на света. Всички религиозни ордени се раздвижват и трескаво се вълнуват, отварят навсякъде домове и училища, а нашият орден според всички предшества другите в Ориента. С премахването на Института орденът търпи застой в своето развитие. Ние обичаме нашия орден, обичаме мисиите и затова такова решение натъжава душите ни. Само да видите до какво са доведени учебните манастири в Буджа и Сан Стефано. Това състояние свива сърцата ни и ни кара да мислим за разрушението на Божия храм.” AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. Според свидетелството на Дамян Гюлов поради разформироването на Ориенталския институт епископ Пеев изпитва голяма болка. Вж. Гюлов, Д. Спомени за живота на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев.  – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[17]. В писмо на Викенти Пеев от 15 септември 1920 г., адресирано до кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, епископ Пеев благодари за получени суми пари. През 1917 г. е направено разделението на енориите между капуцините и мирските свещеници. Така на мирския клир е поверено село Хамбарли с 1300 вярващи. През 1918 г. в навечерието на Коледа енорийският свещеник напуска селото с помощника си и се завръща в Пловдив. Така селяните остават без богослужение. Две седмици след това епископът изпраща други двама свещеници, но вярващите гледат на тях с лошо око, тъй като не могат да забравят, че са оставени на Рождество без Литургия. Поради това верните настояват пред епископа да ги отзове от селото. Тогава епископът ръкополага друг духовник, твърде почитан и от вярващите в Хамбарли, и го назначава за енорийски свещеник. Около два месеца по-късно след конфликт с вярващите новият свещеник също напуска селото. За да установи истината, Викенти Пеев посещава лично селото. След като се запознава с фактите, установява, че селяните не са чак толкова виновни, а по-скоро свещениците предпочитат града пред селото и търсят само претекст, за да се върнат в Пловдив. Вярващите заявяват, че в никакъв случай няма да пуснат повече в селото мирски свещеник. Поради това Пеев изпраща двама капуцини. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[18]. По време на своята обиколка в България генералът на капуцините посещава Хамбарли. На 5 декември 1920 година той е приветстван лично от кмета на селото. В словото си кметът критикува остро мирските свещеници. Обвинява ги, че участват в интриги, докато българският народ е ангажиран в Първата световна война. Според него мирските свещеници са създадени много набързо, и описва положението във викариата след смъртта на архиепископ Менини като по-лошо отпреди, тъй като мирските свещеници, след като получават енории, се стремят да доминират. Кметът ги обвинява в злоупотреба с власт и че на Рождество Христово оставят християните без св. Литургия. В речта си защитава монс. Пеев, тъй като свещениците правят тенденциозни доклади, според които след конфликта между вярващите и мирските свещеници епископът затваря за един месец храма в Хамбарли. Кметът настоява генералът да събере необходимите сведения по всички тези въпроси от католическото население. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. Подобна реч произнася и кметът на Дуванли. Документът носи дата 3 декември 1920 година AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[19]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[20]. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[21]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[22]. При поредния анализ се установява, че орденът няма собствено седалище в България. Предвид създалата се ситуация генералът на капуцините е благосклонен да закупи една къща, която да бъде изцяло собственост на ордена. Това се налага поради факта, че година по-рано се разнасят слухове за договореност между правителството и Св. Престол, която включва създаването на църковна иерархия и построяване на семинария за обучение на националния клир, което практически променя статута на мисията. В такъв случай за капуцините става много трудно оставането им в България. При положение че имат поне един манастир могат да останат като духовници. Писмото е от 3 декември 1921 година, Saugor – Shampura. AGC, H 95, busta 2, Fasc. Acta Ordinis.

[23]. Докладът е от 27 ноември 1923 година, може би от Генералното седалище на капуцините. В същия доклад настояват пред епископ Пеев да издаде друго разрешително, заменяйки думата “приют” с “църковен дом” (манастир). Предният документ, изпратен от монс. Пеев, е от 27 април 1921 година AGC, H 95, III.

[24]. Според свидетелството на отец Ангел преди смъртта си архиепископ Менини искрено съжалява, че е открил семинарията за обучение на мирското духовенство. На главния настоятел прави впечатление, че епископ Пеев не обръща внимание на антагонизма, съществуващ между секулярното и регулярното духовенство във викариата, въпреки че от личен опит той познава много добре скандалите и резултатите от тях. Завършва с констатацията, че ако един ден капуцините бъдат отзовани от мисията в България, отговорността трябва да поеме Викенти Пеев. Докладът е от 25 юли 1924 година и е подписан от брат Челестин от Дезпо, Сан Стефано. AGC, H 95, III.

[25]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920–1922.

[26]. През 1923 година на провинция Палермо са поверени първите българчета. (Документът е от 28 октомври 1922 година) Този факт ни кара да мислим, че се отнася за други български момчета. Отбелязва се още, че от същата религиозна провинция са приети наскоро шестте деца и че възнамеряват да открият нов серафически колеж в Калтанисета. С помощта на местния епископ провинцията е в състояние да приеме всички деца, които България пожелае да изпрати. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920–1922.

[27]. Писмото е от 29 октомври 1922 година AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

[28]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[29]. Провинциалът отец Анджелик от Гриес с писмо от 15 октомври 1926 година е информиран, че след като са завършени всички практики, отнасящи се до поверяването на капуцинската мисия в България към тази провинция, и след като получават съгласието на Конгрегацията за пропаганда на вярата, имат удоволствието да съобщят официално, че въпросната мисия е редовно присъединена към провинция Северен Тирол с всички онези права и задължения, които са определени в статута за капуцинските мисии. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[30]. Документът носи дата 6 декември 1926 година AGC, H 95, III.  Според писмо от 25 юли 1924 година от Сан Стефано, подписано от брат Челестин от Дезио, адресирано до генералния комисар на капуцините, нещата в България не вървят много добре по причина на двама български капуцини – отец Салватор и отец Павел, които не искат да напуснат страната. AGC, H 95, III.

[31]. Писмото е от 17 декември 1926 година AGC, H 95, III.

[32]. Рубрика “Хроника”. – Истина, 1927, бр. 4, с. 4.

Изображение: авторът на статията, Румен Ваташки. Източник ТВ СКАТ.

Следва…

РЕЛИГИОВЕДСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ПРОТОИЕРЕЙ АЛЕКСАНДЪР МЕН И СЪВРЕМЕННАТА ПРАВОСЛАВНА МИСИЯ*

Свещеник Петър Петров

 „Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите” (протоиерей Александър Мен)

протоиерей александър мен.8jpgПознаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които имат за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, тоест не може да се избяга и от конфесионалното разделение.протоиерей александър менТака описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.протоиерей александър мен.20Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от ХХ век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на протоиерей Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 година и Москва – 1991-1992 година). На български език са преведени само части от нея[1], които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.протоиерей александър мен 6Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов[2], „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез[3]”. Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.протоиерей александър мен.16Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.протоиерей александър мен.17Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.протоиерей александър мен 3При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност поновому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива[4]”.протоиерей александър мен.15В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават да съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, тоест до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната[5]”. И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството[6].протоиерей александър мен.11Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и така нататък са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани[7]. Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия[8].

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на протоиерей Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вестители на Божието Царство (С., 2006) и Синът Човешки (С., 2000).

[2]. Мень, А., История религии: В поисках Пути, Истины и Жизни, М., 1991, с. 10-11.

[3]. Пак там, с. 11.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там, с. 12.

[6]. От само себе си е ясно, че мисионерът трябва да бъде твърдо уверен в своето учение. Не случайно, както в древност, така и днес съществуват специални институти за подготовка на християнски мисионери.

[7]. Неотдавна представянето на една книга, изобличаваща лъжепророците Ванга и Петър Дънов, не можа да постигне целите си сред атеистите и теософите, защото подходът към тях не беше правилно избран – както самата книга, така и представянето ѝ бяха изпуснали научните основания на подобна критика.

[8]. Казаното е демонстрирано най-добре от отците-кападокийци, които не просто са притежавали високо за времето си езическо образование, но и успешно са го използвали за целите на християнската мисия, – разбира се, претворено през призмата на Откровението.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru.