ПРЕСЛЕДВАНОТО, ПОЗВОЛЕНОТО И ПОЛЕЗНОТО ХРИСТИЯНСТВО*

Борис Маринов

Било е време – в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.Jesus-Christ-christianity-2752506-375-500Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него – преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…” (Иоан 16:33)!

Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася” за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и така нататък, и така нататък. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Матей 10:34).jesus christМечът обаче никога не е бил, не е и няма да бъде „полезен”. Той винаги разсича, разделя, разрушава безметежното съществуване. Едни поставя отдясно, други – отляво. Внася някакъв порядък. Да, вярно жесток, но все пак порядък. При това порядък, който не е лицемерен. Като порядъка, който внася съвременният либерален идеал. Може би затова в Писанието специално е посочено, че управникът „не напразно носи меч” (Римляни 13:4). Съвременният управник обаче отдавна не носи меч. Вместо него все по-успешно използва низките човешки страсти и в това свое „умение” забележително е задминал предшествениците си. Но това е друга тема…

Има още

СЛУЖЕНИЕ НА ПРИМИРЕНИЕТО*

«А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение” (2 Кор. 5:18)

Проф. д-р Тодор п. Тодоров

adam_and_eve_expelled_2До грехопадението в Рая първите хора били в мир с Бога. Те имали всичко, необходимо за щастлив живот. Земята им давала в изобилие плодове. Дивните прелести на Рая услаждали душите им. Те не знаели, че е възможно да съществува тревога в света. Пълен мир царял в умовете и сърцата им. Но дошъл първият грях и животът им мигновено се променил. Щастието ги напуснало. Литнал из живота им и мирът. Върнал се при Този, Който им го бе дал. Скъсала се връзката с Бога, Творец и Баща. Настъпил разрив. Адам и Ева били изгонени из Рая. Природата вече не им давала в обилие благата си. Задуха изпълнила гърдите им. Въздухът се напоил с отровата на греха. Умът на човеците по света се помрачил. Погледът към висините се стъмил. Възможностите за разговор с Бога се прекъснали. Сърцето се покварило. Волята се разстроила от разновидни грехове, все по-страшни и по-ужасни. Земята се напълнила със зло. Нужно било изкупление на греховете, за да се възстанови мирната връзка с любещия Бог. Но през редещите се векове човеците, сами безпомощни и разбити от собствените си грехове, сами превърнали себе си в роби на Сатаната, не били в състояние да дадат това изкупление, да върнат загубения свой мир с Бога, безвъзвратно отлетялото свое блаженство.

В това се състои тревогата на стария човешки свят: свят без мир с Бога, без възможности за изкупление, без отворен път към мирните небесни висини. Тъй преминали много векове, хилядолетия, докато най-после настъпил пределът на общочовешкото страдание. Оскърбеният Бог на любовта, правдата и мира Сам извършил това, което човечеството не било в състояние да извърши със собствени сили. Блаженият Павел, апостол на народите, писал: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син Единороден, Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“ (Гал. 4:4-5). И тъй: „Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение“ (2 Кор. 5:18).Jesus Christ and the apostles3Нужно било човеците да се примирят с Бога чрез изкупление на греховете, чрез жертва, не безпомощна, човешка, а всемогъща, божествена. И това примирение извършил Сам Бог чрез Своя Син Единороден. Тъй облагодетелстваният от Бога човешки свят стигнал до това, което апостолът нарича служение на примирението.

Изправени сме пред три въпроса:

1. Как се откри благодатната възможност за примиряване на човеците с Бога? – Това е въпросът за догматическата страна на примирението.

2. В какво се състои то? Кои са неговите плодове? – Това е въпросът за етическата страна на примирението.

3. Кои са служителите на примирението с Бога? Какви са задачите им? – Това е въпросът за примирението в действие през всички следващи векове.

I.

Св. пророк Исаия изказал такива думи за Божествения Изкупител и Примирител: „Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се от пътя си. И Господ възложи върху Него греховете на всички ни… Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи… Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония. Наказанието на нашия свят бе върху Него. И чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (53:6, 4-5).

Като Божествен Първосвещеник на Голгота Той принесе Себе Си в жертва пред Бога, на кръста разпъна чрез Себе Си цялото човечество с всичките му грехове и страдания, за да възстанови мира на човеците с Бога, да ги направи наново щастливи чеда Божии. Апостолът нарича примирението с Бога осиновенне. От роби на Сатаната, на злото, човеците добиват възможност да станат чеда Божии, изпълнени с благодатен, вечен мир.Jesus Christ & Angel in the gardenБогочовекът – говори апостолът – „отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:6). „Не с козя и телешка кръв, а със Своята кръв Той влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12). В съзнанието ни Голгота е онова живо, вечно светилище, където се изля кръвта на Богочовека – безкрайно голямата цена на изкуплението, без която човешкият свят би останал завинаги в безпомощността на размирието си.

Св. Иоан Златоуст представя кръста, на който Христос бе разпнат, като божествен жертвеник, значението на който е непреходно и всеобхватно: „Кръстът е знак на спасение, причина на безчислени блага. Ние, човеците, бяхме във вражда с Бога. Той ни примири с Него. Той направи отчуждените приятели, отдалечените близки на Бога. На кръста е унищожена враждата. Той стана охрана, защита, пазител, страж на мира, съкровище на неизброими ценности“[1]

Тия неизброими ценности се свеждат до това, което апостолът нарича примирение с Бога чрез Иисуса Христа. „Чрез Него, с кръвта на кръста Му, Бог примири света със Себе Си“ (Кол. 1:20). Тъй, „бидейки врагове, ние, човеците, се примирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му“ (Римл. 5:10).

Изкуплението, извършено на кръста, открива благодатна възможност на повярвалите човеци да станат „нова твар“. „Този, който е в Христа, е нова твар“, нов човек. „Древното премина. Ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Примирението с Бога предполага наличие на нова твар. Който не е усвоил дълбоко в себе си извършеното на Голгота изкупление, който не се е осветил чрез проляната на кръста Божествена кръв, е още далече от даровете на примирението. Тази истина е изтъкнал Сам Господ Иисус Христос: „Ако някой не се роди отгоре, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3), – царство на „тиха светлина“, на удивителен мир.jesusoncrossНякога юдейският началник Никодим запитал Богочовека: „Как може човек, бидейки стар, да се роди?“ Господ му отговорил: „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:1-6).

С тоя Си отговор Спасителят дава възможност на човешкия свят да разбере, че пътят на примиряването с Бога, започнал от Голгота, преминава през осветената чрез благодатта на Духа Свети вода в тайнството Кръщение, навлиза във вселенските простори на Божията църква и се насочва нагоре към безкрайните висини на любещия Бог.

Примиряването на човешкия свят, изпоранен от грехове до смърт, с разгневения Бог на мира изисква след Божествената жертва обновление, изисква от човеците доброволно да станат „нова твар“.

Като гледа живите членове на Божията църква, примирените с Бога Божии чеда, почувствали себе си „нова твар“, апостолът с възхита говори: „Древното премина. Ето, всичко стана ново!“ В света се раждат нови хора, примирени с Бота, с любовта и правдата! Древното, тревожното, страшното, смъртоносното премина! Ето всичко стана ново: ново разбиране за живота, нови, светли чувства, нова, свята воля, готова да върши делата на любовта, правдата и мира!

В началото на своето Евангелие св. апостол Иоан Богослов свидетелства: „На всички ония, конто Го приеха“, на всички ония, които приеха Голготската изкупителна жертва като жертва за самите тях пред Бога Отца, „на вярващите в Неговото име“ Той, Синът Божи, „даде възможност да станат чеда Божии. Те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се раждат“ (1:12-13).

Апостол Павел говори: „Всичко е от Бога.“ Всичко – и любовта, и правдата, и мирът, и изкуплението, и осиновението, и обновлението, и примирението – е „от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа“. „Бог примири света със Себе Си, без да вменява на човеците прегрешенията им“ (2 Кор. 5:17-19). Любовта на Бога към човеците е толкова голяма, че въпреки размирните им грехове Той им дава Своя мир, дава го чрез жертвата на Своя Единороден Син. Безкрайната любов се жертва на кръста, защото абсолютната правда изисква това, защото непреходният мир изисква жертва.

II.

В какво по-конкретно се състои даруваното от Бога примирение?

То е преди всичко благодатен плод на любовта, на Бога-Любов.

Св. Иоан Златоуст тъй изразява очарованието си от тоя факт: „Виждаш ли любовта, която превъзхожда всяко слово, всеки ум? Кой бил обиден? Сам Бог. Кой пръв дошъл за примирение? Пак Той. А как Той примирил вселената със Себе Си? Удивително е това, че Той станал приятел на човеците. Но как? Като им простил съгрешенията. Иначе не би бил приятел. Затова апостолът казал: „без да вменява на човеците прегрешенията им“. Ако Той би поискал да Му дадем отчет за нашите грехове, всички ние бихме загинали, защото всички сме умрели. Но при такова множество наши грехове Той не само не поискал наказание за нас, но се и примирил с нас. Не само ни простил греховете, но даже и не ни ги вменил.“[2]

Чрез прославения вожд и пророк на древността Моисей Бог е казал на израилтяните и чрез тях на всички човеци: „Ще дам мир на земята ви. Ще легнете, и никой не ще ви безпокои. Ще пропъдя лютите зверове от земята ви, и меч не ще мине през нея“ (Левит 26:6).

Обещанието се изпълнява. Чрез Христа и в Христа Бог дава мир на земята. Този мир е освидетелстван от ангелски хор в тайнствената нощ на Христовото Рождество: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение!“(Лука 2:14).

Славата на Бога във висините се изразява в удивителната проява на любовта Му към човеците. Мирът в небесата праща мир на земята!jesus-christ-my-savor-hes-the-reason-whyКато тълкува книгата на пророк Исаия, св. Василий Велики се спира с особено вълнение на пророческите думи за „Княза на мира“ (Исаия 9:6) и специално за мира на Примирителя: „Мирът Му няма предел“ (Исаия 9:7). Той пита: „Защо няма предел Неговият мир?“ И отговаря: „Защото той е свръхсветовен дар“ – дар, който стои над тоя свят. – „Ако той би бил от тоя свят, би продължавал не по-дълго от битието му. Този, който сега е приел и запазил Неговия мир, ще живее вечно в наслада от благата му. Соломоновият мир се е ограничавал от определено число години. А мирът, даруван от Господа, продължава във всеки век като безконечен и безпределен.“

Бог примири света със Себе Си чрез Христа с един мир, който няма предел. С тоя мир човекът живее, с него приключва земното си битие и с него отминава в живата, изпълнена с неописуемо блаженство вечност.

Мирът на блажените небеса слиза на земята, изпълва я с красота, с радост, която с никакви средства не може да се отнеме, с благост, която единствена е в състояние да победи злото, и пак възлиза в небесата. Това е един дар на човешкия дух от Духа Божи, който не се смущава от бурите и стихиите на тоя свят, не се разклаща и от най-големите му жестокости. Това е един особен мир – мир, от който лютите зверове бягат, пропъдени от божествени сили, мир, който не може да бъде прободен и от най-острия меч, какъвто Сатаната е в състояние да изостри.

Господ Иисус Христос вижда Своя път към Голгота открит и, вътрешно спокоен, непобедимо силен говори на разтъжените и разтревожени Свои ученици: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27)

С тоя мир Той отива на Голгота. С него виси на кръста при най-люти мъки. Него Той завещава на човешкия свят. Това е мир на такава вътрешна стабилност на богопросветения човешки дух, който знае, че е излязъл от Духа Божи и че пак се връща при Него в безкрайните небесни обители.God jesusВъзстановява се мирът, който прародителите са имали в Рая. Човекът, който знае, че е изкупен, стои с открито лице пред Бога. Той не се чувства роб, а син, син на Бога (Гал. 4:7). Смело, велерадостно той говори на Бога: Господи, Боже, Ти ме роди наново. Затова аз съм вечно Твой. Аз не се плаша от злото в тоя свят, колкото и голямо да е то, защото знам, че съм Твое чедо. Аз имам радост, която ме прави винаги усмихнат към живота, към всички човеци. Спокоен съм, защото знам, че Ти никога няма да мe оставиш сам сред бурите и кървите на тоя свят!

Пред наличието на Изкупителната жертва на Божия Син човекът вече не е това, което е бил. В живота на повярвалите хора няма поклонение на идоли, на разни мними божества. Няма умопомрачение, няма злоба, омраза. Няма груб егоизъм. Няма завист, коварство, подлост. Няма лъжа, измама. Няма жажда за кръв, защото Кръвта на Голгота убива безвъзвратно тая жажда.

Този, който се е примирил с Бога, вече се е примирил и със себе си. Защото Бог е в човека. Той е вложил Своя печат в човека. Това е неговата съвест. Който чува правилно гласа на съвестта си, чува Бога. Който е убил съвестта си под напора на разновидни злодейства, се е самолишил от благодатното присъствие на Бога в себе си. Убил съвестта си, човекът е убил себе си. Съвестта се бунтува, когато човекът скъса връзката си с Бога и знае, че я е скъсал. Възстанови ли връзката си с Бога, той възстановява и връзката със себе си. Мирът с Бога го изпълва с блаженство.

Който се е примирил с Бога, е в мир не само със себе си, но и с ближните си, с всички човеци по света. Няма ли мир с Бога и със себе си, човекът е застрашен да загуби и мира с човеците.

Един от основните въпроси на живота е: Защо няма мир между човеците и оттук между народите? Кое води към раздори, междуособици, борби, войни? Отговорът на тия, които реално са се примирили с Бога, е такъв: Причината е вложилият се в човека грях. Човекът, който носи тревоги в живота и причинява ужаси в света, съзнателно или несъзнателно дава да се разбере, че не е приел Христа Примирителя в себе си.

Св. Григорий Богослов представя света като действителен свят само при наличие на мира. Светът се саморазрушава, изгубва себе си, когато потъне в борби и войни: „Небето, земята, морето, с една дума – целият свят, тая голяма н преславна Божия книга, в която се открива Бог, проповядван чрез самото безмълвие, докато стои в мир със самия себе си, без да излиза из пределите на природата си, докато в него ни едно същество не въстава против друго и не разкъсва връзките на любовта, с които всички е свързал Художникът Бог, дотогава съответства на своето название, действително е свят (космос), красота несравнима, дотогава нищо друго не може да представя себе си по-славно и по-величествено от него. Но с прекратяването на мира светът престава да бъде свят – космос – красота.“[3]

Изкуплението на кръста, примирението на света с Бога, станало на Голгота, има този дълбок смисъл, че поставя света в положение да се обнови, да стане нов – такъв, какъвто е бил в Рая – свят-красота, свят на мир и на любов, на правда и на радост, свят, който знае, че не съществува само на тая малка, гиздава планета Земя, но в целия Космос, в цялата Вселена; свят, който преминава от земята към небето, към безкрайните висини на Творческата Любов, към безпределните широти на вечния мир.St. Serafim SarovskiyВъзможно ли е това? Църквата на Живия Бог се величае с неизброимо множество личности, които, приели примирението с Бога, са станали светии и с това доказват, че това е възможно. Да си спомним за двама от тях – за св. Иоан Рилски Чудотворец (IX-X век) и за русина св. Серафим Саровски Чудотворец (XVIII-XIX век).

Примирил се с Бога във възможното съвършенство, св. Иоан напуснал средата на грешници и навлязъл навътре и все по-навътре във великата Рилска пустиня, в особено страховитата през ония векове Рила планина, пълна със зверове, непроходима, поставяна лете под ударите на светкавици и гръмове, изпълняна зиме с опасни снежни преспи и ледени блокове. Заживял той в малка пещера с открит отвор, под грамадна скала, надвесила се над шеметна бездна, прикрепила се към огромната стена на един от най-високите върхове на Рила. Всред остри скали, всред сипеи и гъсти гори, при воя на ужасни зверове и бури, почувствал присъствието на Бога всред суровата природа, усетил любовта Му тъй, както се усеща свежият слънчев въздух дълбоко в гърдите, този велик Божи угодник, въоръжен с Божия мир, влязъл в борба със себе си, за мир със себе си. Разплакан за греховете на своя народ, непрекъснато в молитва, труд и пост, той се сдобил с такъв мир със себе си, че умирявал цялата свирепа природа около себе си. Зверовете го гледали отдалеч и отблизо с почуда. Човеци го намерили из гъстаците на рилските усои и се изплашили от величието на духа му. И се вдигнала величествена света обител, превърнала се във вековечен страж и пазител на народната свяст, на народните идеали. Проявил се като славен чудотворец и приживе, и след блажената си смърт, св. Иоан продължава да свети от своята обител към широкия човешки свят в живо свидетелство на истината за примирението на човеците с Бога.sv_ivan_rilskiСв. Серафим Саровски е един от ония дивни синове човешки, които успяват още от ранно детство да изпитат сладостите на примирението чрез Христа с Бога. Монах и отшелник в прочутата Саровска пустиня, десетки, стотици дни н нощи той стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и с молитвата на митаря в уста: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“(Лука 18:13). Животът му представлява непрекъснат низ от атака след атака срещу вътрешното размирие у човека, срещу свирепеещия грях, който не дава мир на изтерзаната душа. В тая непрекъсната борба срещу греха той стигнал до прозорливост, прилична на прожектор, който впива лъчите си дълбоко в умовете и сърцата на хората, открива там неспокойните, отровните мътилки на греха, прочиства ги и ги прави лазурночисти, умирени и успокоени пред лицето на Бога. При изповед на многобройните си посетители той изброявал и откривал греховете на коленичилите, преди те да са заговорили за себе си. Винаги благ, кротък, усмихнат, с широко отворени обятия той посрещал пред колибата си всички с единственото обръщение към тях: „Радост моя!“ Себе си той наричал „бедният Серафим“, а хиляди и хиляди обогатявал с това, от което толкова много се нуждае човешкия свят: мир с Бога, мир със съвестта, мир с човеците. С молитва към Бога на мира започнал той дивните си чудотворни подвизи, с молитва ги продължил и с молитва ги привършил. Молел се, работел, действал сред човешките души и пеел любимите си пасхални песни – песните на възкръсналата Любов, песните на оня мир, който грее из отворения гроб на възкръсналия Примирител и пръска лъчите си по целия размирен човешки свят. Прозорливец, чудотворец и пророк, той предрекъл и картината на своя земен край: „Когато умра, смъртта ще бъде открита чрез пожар.“ В една ранна зимна утрин братя-монаси разбили заключената врата на неговата килия, из която излизал дим. Втурнали се вътре. Загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от паднала свещ. Когато въздухът се прочистил от дима, видели миловидния светец, вече безжизнен, на колене пред иконата на Богоматер „Умиление“. На лицето му сияело блаженството от първата негова „среща с вечността“.

„Мъдростта, която иде отгоре – говори апостол Иаков – е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Иак. 3:17).

Такава е тя у всички, които са примирени с Бога, независимо от това дали са в пустиня или в обикновения живот. Като се примирят с Бога, те я получават от Него и я раздават на света с щедрост, която е свойствена на всички Божии угодници от всички векове и страни.

III.

У тия, които са се примирили с Бога, примирението е винаги в действие. Божествен Примирител е Христос Господ. Служители на примирението са Неговите апостоли, както и всички изобщо Негови последователи.

„Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа – говори апостол Павел – и ни даде служението на това примирение…, вложи в нас словото на примирението“ (2 Кор. 5:18-19).

Като тълкува тия думи, св. Иоан Златоуст размишлява: „Колко голямо е достойнството на апостолското звание! Колко велико дело им е поръчано! Колко велика е Божията любов към нас!… След като Синът-Примирител заминал от нас, Бог поверил на нас служението на примирението… Ние – казва апостолът – сме дошли сега не за това, да възвестяваме нещо тежко, но за да направим всички приятели на Бога. „Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молиме ви от името на Христа: Примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:20). Вас, човеците от целия свят, молим от името на Христа и Неговия Отец! На Отца Бога човешкият род е толкова мил, че предал за него Своя Син, като знаел отнапред, че Той ще бъде умъртвен, и направил нас апостоли за вас, човеците от всички векове! Молиме ви от името на Христа, вместо Христа, защото на нас е предадено Неговото дело. Всъщност не ние ви молим. Сам Христос, даже Самият Отец на Христа, ви моли чрез нас… А за какво моли? Примирете се с Бога!… Не казал: примирете със себе си Бога, защото не Бог враждува против нас, но ние против Него.“[4]866060-1-heavenly-jesusУниверсализмът на християнската религия, специално на Църквата, се състои в това да продължи служението на примирението с Бога върху цялата земна площ, да открие убедително на всички хора и народи истината за Христа Богочовека като Примирител на света с Бога, да открие широка възможност Сам Христос, Вечният Христос, да действа миротворно у хората и народите.

Служението на примирението представлява осъществяване на две задачи. Кои са те?

Апостолът отправя апел към коринтските християни да се примирят с Бога. Но този апел е и към всички християни по света от всички времена: Примирете се с Бога! От християните, пръснати по цялата земна шир, независимо от това към коя църква, към кое християнско вероизповедание се числят, се изисква не само да направят всичко възможно да се примирят с Бога, да почувстват в себе си реален мир с Бога, както го чувстват светиите, но и да апелират непрекъснато към всички човеци: Примирете се с Бога!

Желаният мир с Бога липсва там, където няма жива вяра в Бога, в Христа. Не е достатъчно това човек да се кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух, но е необходимо още и да приеме кръщението като залог за своето вечно спасение, да почувства себе си участник във великото служение на примирението, да стане сам той като апостол Павел служител на примирението.

Мисионери от различни християнски изповедания отправят непрекъснато апел към езичниците по света: Примирете се с Бога! А езичниците ги питат: Защо идвате от името на различни църкви? Нали Църквата е една? Защо вашите църкви не са в мир помежду си? Нали Един е Примирителят?

В Своята Първосвещеническа молитва към Бога Отца Господ Иисус се е молел тъй за последователите Си от целия свят и от всички времена: „Да бъдат всички едно. Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21).

Може ли светът да повярва в пратеничества, които идат от различни църкви, а не от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква Христова, от единното Тяло Христово?

Св. Григорий Богослов тъй изразява болката си от разделението в Църквата, представляващо тревожна обида за Самия Бог, опасност за спасителната и миротворна мисия на Църквата: „Ако някой у нас запита: какво ние честваме, на какво се покланяме, отговорът е един: ние честваме любовта, защото нашият Бог е Любов (1 Иоан 4:8)… А защо ние, почитателите на любовта, тъй ненавиждаме и сами сме ненавиждани? Защо ние, почитателите на мира, тъй немилосърдно и непримиримо враждуваме? Защо ние, основани на камък, се клатим, утвърдени на Крайъгълния Камък, се разпадаме, призовани в светлина, се помрачаваме?“[5]

Когато всички членове на отделните църкви и изповедания се примирят с Бога в оня дълбок смисъл, препоръчван тъй ясно и категорично от апостола на народите Павел, ще настъпи такъв мир между тях, че вече няма да се говори за разделение на църквите.St. apostle PaulПравославната църква, която вярно пази апостолската традиция, апостолското приемство, още в самото начало на светата Божествена Литургия апелира към богомолците: „За мира, който иде отгоре…, за мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за съединението на всички на Господа да се помолим!“ Това значи: Отделните църкви, за да действат успешно за мира в целия свят, трябва да дойдат до такова „благосъстояние“, до такова вътрешно, действително примирение с Бога, че да престанат да късат на части Тялото Христово. Предстоятелят на светата Богослужба се обръща към всички, които се молят, и им предава Божия мир с внушителните думи: „Мир на всички!“ Молитвеното благопожелание е: Божественият мир, влязъл в християните, да обхване целия човешки свят!

Служението на примирението изисква единство, единство в Христа, в Бога, единство във вярата, единство в надеждата, единство в любовта.

Всички ние, изповедниците на Христа от целия свят, почувствали се тъй единни, като една Църква, вече придаваме на миротворното служение действителен универсален характер. Ставаме носители на мир в световен мащаб.

При това положение призивът: Примирете се с Бога, отправен към цялото човечество, означава това, за което говори Сам Божественият Пастироначалник: „Имам и други овци, които не са от тая кошара. И тях трябва да приведа. И ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:16).

Бог е примирил света със Себе Си чрез Христа. Но светът, вън от Църквата, знае ли това? Не го знае.

От божествена страна миротворното служение е служение на създаване „нова твар“. Назначението на Църквата в човешкия свят е да направи хората и народите „нова твар“, твар обновена в Бога, – твар, в която грехът като егоизъм, користолюбие, безгранично властолюбие, насилие, гнет, безпределно славолюбие, като действително зло, което изобщо не дава мир в света, е отстранен веднъж завинаги.

За да изпълнят това служение, хората на Църквата трябва да бъдат непрекъснато в молитвено общение с Бога – общение не механично, не формално, не само външно словесно, но и вътрешно и преди всичко вътрешно, духовно. Без медитация, без непрекъснато размишление върху делото, което извърши и продължава да върши Христос в света, без жива мисъл за Бога и Неговото помирително дело в света, без вглъбяване във факта на Изкуплението, без жива, непосредствена връзка с Христа Господа, миротворното служение остава само в областта на ума, не влиза в сърцето и волята, не раздвижва благодатно непосредствения живот в света.

Обръщението на Църквата към богомолците: Мир на всички! Означава това, което апостолът отправя като апел към света: Примирете се с Бога! Защото, примирите ли се с Бога, вие се примирявате със себе си, примирявате се с всички. Призивът: Мир на всички е призив не само към тия, които са в храма, но и към тия, които са на улицата, в домовете, в разните заведения, предприятия, институти, към тия, които са подвластни, и към тия, които са на власт.

Примирете се с Бога вие, които из големите ширини на света по Негово съизволение сте на власт, съгласно думите на апостола: „Няма власт, която не е от Бога“ (Римл. 13:1). Примирете се с Бога вие, които вземате непосредствено участие в строителството на живота личен, обществен, народен, международен. Примирете се с Бога всички, които действително желаете мир!

„Христос е нашият мир“ – казва апостолът (Еф. 2:14). Ако би могъл светът като цялост да разбере това, би се примирил с Бога и би постигнал това, което е основен жизнен копнеж на човечеството от първите зари на неговата история. Тъй разбираме въпроса ние, християните.

Христос за това дойде. Големият исторически, вековен подвиг на Църквата е да убеди света в това. Ако всички християни се заемат с тоя подвиг, големият блян за мир ще бъде реализиран. Ще се изпълни боговдъхновеното пророчество на Исаия: Хората и народите „ще прековат мечовете си на рала и копията си на сърпове. Наред срещу народ не ще вдигне меч. И няма сече да се учат на война“ (2:4). Бог на мира ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор 15:28).

Да завършим разсъжденията си за това велико служение на примирението с молитвата за мир в света, която хората на Българската православна църква непрекъснато отправят към Бога: „Човеколюбиви Господи! Боже на любовта и мира! Простри над нас могъщата Си закрила. Не допускай раздори и гняв да разделят народите. Направи те да живеят в мир на благословения от Тебе свят, защото Ти ни заповяда да се обичаме един друг. Уталожи тъгите, влей балсам в раните, пресуши горчивите сълзи на вдовиците, а сираците окрили с вяра и сила! Просветли сърцата на човеците със светлината на любовта. Угаси враждите и раздорите. Премахни причините за всяко разногласие, за разприте и войните. Пропусни през светлите небесни двери слънчевата колесница на мира, за който всички жадуваме. И нека той, в съюз с любовта, стане владетел на земята. Не позволявай гняв да помрачава ума на Твоите раби. Вдъхни им разум, за да не пропиляват силите си за взаимно изтребление, а за мирен, градивен труд и прослава на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога, и във вечността. Амин.“

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 2, с. 1-9. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Oмилия първа за кръста и разбойника.

[2]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[3]. Слово за мира (6), говорено по случай възсъединяването на монашестващите.

[4]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[5]. Слово за мира (23), произнесено в Константинопол по случай разприте, произлезли в народа за някои несъгласни помежду си епископи.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

ПОМЕСТНИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ЦЪРКВИ В СВИДЕТЕЛСТВО И ДИАЛОГ*

Славчо Вълчанов, Антоний Хубанчев

Встъпителна студия

Православните християни споделят заедно с другите хора на планетата, религиозни и нерелигиозни, отговорността за съвременната криза и имат голямото задължение да допринасят за преодоляването на разделенията в света.

Послание на Предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви (12 октомври 2008 г. Патриаршески храм ,,Св. Георги“, Истанбул[1])

МИР

Мирът, тази най-велика потребност на нашата епоха, е вроден стре­меж, присъщ на всеки човек. По законите на самата си природа човек всякога жадува за мир, като се стреми към него с всички сили, без по­някога да си дава сметка за същността и богатството на това благо. По­следното става особено ясно при едно общо разкриване на съдържанието на многостранното библейско понятие мир. Еврейската дума „шалом“ (salom) произхожда от глаголен корен, който означава: внасяне на пъл­нота (Йов 9:4), възстановяване на нещата в тяхното предишно неповре­дено състояние (Изх. 21:34; Пс. 49:14). Подателят на мира, предназначен за човеците (Зах. 9:10) от всички времена и религии, е Бог, Който в книга Съдии Израилеви (6:24) е засвидетелстван като „Яхве шалом“ (YHWH salom) – „Господ е мир“ (Ис. 45:7; Пс. 34:27).Според библейската лексика мирът не е само договор, по силата на който човеците живеят спокойно, безбедно; не става въпрос за „мирно време“, противопоставено на военновременно състояние (Екл. 3:8; Откр. 6:4). Според Стария Завет мирът не е просто отсъствие на война, а и съ­гласие, справедливост и развитие. Неговото осъществяване предполага не само усилията на отделен човек, а и общите усилия на всички хора. Неговата съдба зависи в крайна сметка от всички човеци.

В повечето от старозаветните текстове, където се употребява думата „шалом“, тя се схваща като благо, благополучие, завършеност или безупречност на дадена човешка общност. Ето защо нейното основно значе­ние може да се определи като благо, цялостност, или изрядно състояние на общността.

Ако „шалом“ в Стария Завет означава не само състояние на отдале­ченост от война, тъй като е налице едно динамично понятие, а процес, из­разяващ достигане на благосъстояние за отделния човек и за обществото, то новозаветното понятие за мира „ирини“ (eirene) е категория с още по-възвишен духовен характер. По предимство основа и начален вестител на благодатния новозаветен мир е Сам Господ Иисус Христос (Лука 8:48, 7:50; Ефес. 2:14-22). Повярвалият в Христа човек всецяло се прониква, изпълва се с Христовия мир. Нещо повече – и той от своя страна ста­ва чрез съдействието на Светия Дух негов проводник (Гал. 5:22; Рим. 14:7). Мирът, постиган чрез Христа, неизменно се свързва с изкуплени­ето (Кол. 1:20). Той е предвкусване на вечния живот още приживе – тук, на земята (Рим. 8:6). След като християнинът благодатно е изпълнен с многообразните дарове на духовния мир на Богочовека, земният живот на Христовия следовник се превръща в мощна проповед и средство за въдворяване на мир в отношенията между човеците и обществото (1 Кор. 7:15; Мат. 5:23-24). Именно вътрешното омиротворяване и спасително блаженство в Бога, както и делата на любовта на миротворците, проя­вявани сред ближните и в обществото, са възведени от Господа Иисуса Христа до степен на завет за следване (срв. Мат. 5:9; Иоан 14:27).

Християнската (респ. общорелигиозната) повеля за „мир“ в душите и обществата е най-великата потребност за всички времена и за всички човеци. Поради това и усилията на Православните църкви са отправени към един и единен идеал: чрез общите пориви и жертвена борба за траен и справедлив мир – към осъществяване на Божията воля за единство на всички човеци, произлезли от една кръв (Деян. 17:26), като се рушат пре­градите между хората и народите, защото в Христа Спасителя „няма ни елин, ни юдеин, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник“ (Кол. 3:11). Това християнско изискване има дълбоки корени.

Още в зарите на Старозаветната църква беше преподадено най-възвишеното откровение за грядущия Изкупител като Княз на мира, за Не­говото спасително дело като царство на вечна правда и безкраен мир (Ис. 9:7). Упованието на нашата вяра в светлината на Ис. 2:4 и Пс. 45:9-10 заедно със съкровените въжделения на всички човеци ни води към бла­гословеното време на всеобщ мир (Ис. 2:4). Тогава ще настъпи предвестената от старозаветния пророк (Ис. 61:2) и обявена от Спасителя (Лука 4:19) „благоприятна Господня година“ (срв. Пс. 45:9-10).

След създаването на Европейския съюз сме свидетели на нов меж­дународен климат, който се характеризира със засилване на политиче­ските контакти, на икономическите и културните връзки – климат, който благоприятства обществените сили да оказват още по-действено влияние върху международната политика. В тази връзка следва да се подчертае, че идеята за цялостен мир, за европейско единство, сигурност и все­странно сътрудничество на нашия европейски континент среща гореща подкрепа и съдействие сред всички християнски сърца, включително и сред Православните църкви.

СВОБОДА

От всички живи същества, създадени от Твореца, единствено чове­кът, сътворен по образ и подобие Божие (Бит. 1:26-27), е удостоен с дара на свободата. Човекът – това е пратеник Божи в този свят, притежаващ самосъзнание, и затова е личност с чувство за отговорност, с право на избор между добро и зло. Първосъздаденият човек Адам е свободно съз­дание, взето от земята, но той става „жива душа“ от „животворното диха­ние“, вдъхнато му от Създателя (Бит. 2:7). Към този процес на антропогенезиса принадлежи и възможността за свободен избор – за послушание пред Божието слово или за противене срещу Божията воля. „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш, а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш“ (Бит. 2:16-17). В тази заповед се подчертава истината, че човекът не е бог, но е в състояние на опреде­лена зависимост от своя Творец, от Когото получава животворни сили, и се намира в изначална връзка на животворно съотношение. Даруваната свобода на човека е богоподобна черта, позволяваща му да възхожда по пътя на духовното съвършенство. Без възможността за свободно развитие на човешката личност не биха били разбираеми и сътворението на човека и света, и грехопадението и изкуплението. Злоупотребата със свободата е свързана с внасяне на зло в творението. Злото е греховно състояние на духа, нарушаване и отдалечаване от благата воля Божия. Затова и до­брото възниква и се осъществява именно от глъбините на тази свобода. Сам Бог въздейства върху човека чрез силата на Своята благодат. Защото изпълнението на всички есхатологични въжделения означава тържество на свободата и човешкото творчество.

Светът е създаден за съпричастност в пълнотата на божествения жи­вот – и това е неговото предназначение. Този процес трябва да бъде осъ­ществяван в условията на свобода, т. е. в свободно съгласуване на волята на сътворения човек с Божията воля. Така в самата идея за творението е включена човешката свобода. Въпреки съдбоносните превратности в ис­торическото развитие на човешкия род, настъпили вследствие на грехо­падението на прародителите, сътвореният свят запазва първоначалното си призвание. Но печатът на трагизма на първородния грях и смъртта, на свободата, поела пътя на злото, остава да тегне над цялото творение. След Боговъплъщението, след Голгота и Възкресението Христово смърт­та е победена, а човечеството – изкупено. По този начин човешката сво­бода – със своите възможности за утвърждаване на истинска човечност или за себеразрушение – се оказва включена в Божествения план, който се разкрива на Кръста и във Възкресението.

В Богочовека Иисус Христос на човечеството е даден идеалът на по­стигнатата съвършена и истинска свобода. Православното учение раз­глежда свободата в нейния християнски аспект. „Ще познаете истина­та, и истината ще ви направи свободни“, казва Спасителят (Иоан 8:32). Християнинът трябва да „вникне в съвършения закон на свободата и да пребъде в него“ (Як. 1:25).

Христовото учение е призив към човека за свобода и творчество без насилие в условията на любов и себежертвено служение. И нравственият живот на човека има стойност до онази степен, до която е осъществено на практика свободното и съзнателно възхождане по пътя на добродетел­ния живот.

Как следва да бъде схващан обаче принципът на свободата в отноше­нията между Бог-човек-творение?

Цялото творение е осъществяване и конкретизация на едно пред­начертано развитие, изхождащо от триединния Бог. Вселената в свое­то движение следва план на Абсолютния Разум Божи. Присъствието на Бога в природата – Неговата иманентност – е едновременно обединя­ващият принцип и творческата, целенасочваща сила при преминаването към нови, по-висши форми на развитие. Бог е силата и изпълнението на битието. Той е смисълът и съдържанието на Вселената, която е матери­ализирана динамична конкретност на промислителния Божествен план, в който е включен и човекът. Творческата разумна свободна дейност, самият човешки дух са не само основните различия между човека и ос­таналия свят, но и осъзната самостойна изява на тази иманентност, на смисъла на света.

Човекът е с малко нещо понижен „спрямо ангелите“ (Ако се следва буквално еврейското значение на израза в Псалом 8, това ще рече „спря­мо божествените същества“). А това означава, че заедно със земното си естество той е носител и на божествени черти и свойства; това е недву­смислено указание и за образа Божи, и за възможностите, произтичащи от неговата свобода. Величието на малкото, нищожно в земния си живот човешко същество се основава върху неговия първообраз – Бога. Поста­вен в творението на границата между материалната и духовната дейст­вителност – връзка между два свята, – човекът като духовно-физическо единство се отличава с това, че е единно битие, осъзнало само себе си като свобода и творчество. Той е личност, притежаваща съзнание, само­съзнание и право на свободен избор.

В сравнение с удивителното великолепие на творението хората са малки, едва забележими частици. Тяхното утвърждаване и тяхната слава се състоят в това, че Творецът, Живият Бог, ги е призовал и им е отредил изключително предназначение в света. Отговорът на въпроса: „Що е чо­век?“, се съдържа в творческото свободно утвърждаване на човека над природните сили и в делата за нравствено възвисяване и независимо са­моопределение. Творението трябва да бъде запазено и доусъвършенствано чрез съзнателна трудова дейност на човека и чрез неговата конкретна социална практика.

Позицията на Православието е, че човекът е призван към господство, обаче властва „над делата на Божиите ръце“. Той притежава „тази слава и величие“ дотолкова, доколкото възприема и осъществява правилно това поръчение от Бога. Ето защо господството му е дадено като възложение и има вторичен, относителен характер. Това означава свобода, схващана като правилно осъзната необходимост.

Постепенното овладяване на творението разкрива онова, което чове­кът трябва да бъде, а именно – негов владетел, единственото същество, способно творчески да пресъздава, да насочва и съзнателно да променя заобикалящата го действителност. Това е възможно благодарение на сво­бодата като една от чертите на човешкото богоподобие.

Господството на човека над Земята е възможност за служение с лю­бов, в свобода и в съзнание, в светлината на благодатния Божи промисъл. То обаче в никой случай не може да се разбира като хищно използване на земните ресурси, а като приобщаване към завета с Бога.

ЕДИНСТВО НА ЧОВЕШКИЯ РОД

Както мирът в света, така и свободата на човека и на отделните народи могат да бъдат трайни само при условие че са изградени върху сигурна почва. Конюнктурни съображения и егоистични сметки при об­ществените и международните отношения не могат да гарантират нито траен мир, нито реална свобода. В наши дни правилното разрешаване на въпросите за мира и свободата и протичащите процеси за единение на човешкия род имат съдбоносно значение, защото при съществуващите противоположни деструктивни процеси е налице реална заплаха за са­мото съществуване на човека, на народите, на духовните и материалните ценности, създадени от човешкия гений в продължение на много векове. Затова напълно похвални са усилията на всички благородни люде, които са обединили усилията си да отстояват делото на мира, свободата и спра­ведливостта.

Православните християни и Поместните православни църкви по дъл­боко убеждение напълно подкрепят тези усилия. Своето поведение те мотивират не само с будната си християнска съвест, но и със сериозни богословски основания: библейското учение за общочовешкото брат­ство и произтичащото от него задължение за братска любов и сътруд­ничество.

Според библейската антропология човекът се различава съществено от всички други Божи творения. Той не е само тленно тяло, създадено от земна пръст, а притежава и жива, безсмъртна душа: „И вдъхна в лицето му дихание за живот“ (Бит. 2:7). Създаден по образ и подобие на Бога, той е призван да се „обновява в познанието по образа на своя Създател“ (Кол. 3:10). Поради това всички хора имат еднакво достойнство и заслужават еднаква чест. Човешкият род, който обитава цялото земно лице (Деян. 17:26), е произлязъл от едни прародители, от една кръв (букв. от гр. ex henos – ‘от едно’, т. е. зародиш, семе, начало). Следователно човеците по­между си са братя и сестри, защото имат един Небесен Отец. А това за­дължава всички обитатели на нашата планета да имат братски отношения помежду си, да живеят в мир и свободно да изявяват своите физически, морални и интелектуални сили за изграждане на своето благополучие и щастие. Етническите, религиозните, езиковите, културните, икономиче­ските, социалните и каквито и да било други различия между народите не могат да бъдат основание за нарушаване на братските отношения в общо­човешкото семейство на Божия народ. Чужда е на християнския морален кодекс всяка омраза между хората. „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец“ (1 Иоан 3:15). Християнството проповядва уважение и почит към братята: „…преваряйте се в почит едни към други“ (Рим. 12:10).

ЛЮБОВ

Братските отношения между хората се изграждат върху основата на взаимната любов. Любовта между братя не е само повеля на съвестта. Тя е и категорична Божия заповед. Спасителят сочи като първа и най-голяма заповед в закона любовта към Бога. На второ място Той поставя любовта към ближния: „…възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:39). Още на древния Израил Бог заповядал: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на своя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Лев. 19:18). Същата заповед Спасителят дава като „нова заповед“ (Иоан 13:34). Новозаветната заповед за любовта има възвишен характер, благородни и чисти подбуди. Тя има за обект не само роднини, приятели и близки, но и всички твари, цялото творение. В този смисъл тя е наистина „нова запо­вед“ – любов чиста, свята, безкористна, жертвена. Като пример за такава любов Спасителят сочи Сам Себе си: „…както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34). Своята любов към човека и света Той доказва с кръстната Си смърт. За Божията любов не съществува разлика между народите. Всички те са еднакво мили на Бога. Въплъщението на Божия Син ни откри тайната на нашето единство и духовното родство на цялото човечество. Сам Христос Господ не се срамува да ни нарича братя (Евр. 2:11), защото всички човеци са деца на един и същ Небесен Отец: „Един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Еф. 4:6).

Християнското учение за единството на човешкия род и заповедта за дейна любов между всички човеци сплотява християните и църквите в усилията им да търсят „онова, що служи за мир и взаимно назидание“ (Рим. 14:19), и да правят всичко възможно да бъдат „в мир с всички чо­веци“ (Рим. 12:18), защото „за мир ни е повикал Бог“ (1 Кор. 7:15). Приз­вани сме да осъществяваме царството Божие на земята. Нека помним, че то според апостола „не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17).

В свещената книга на древния вестител на Божията правда св. про­рок Исаия (VIII в. пр. Хр.) срещаме един знаменателен израз: „Дух Гос­поден е върху мене: затова ме помаза да благовестя на бедните… да про­повядвам на пленените освобождение… да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“ (Ис. 61:1-2). Сами по себе си тези слова на старозаветния евангелист са ярко пророчество за жертвеното служение на обещания Изкупител на човечеството – Месия. Сам Господ Иисус Христос ги е отнесъл лично към себе Си (Лука 4:18­21): „…да проповядвам на пленените освобождение“. Няма по-силна и по-сладка дума от думата „свобода“. Най-славната борба е борбата за свобода. Никой не желае да бъде в тъмница, в непрогледен мрак, да бъде роб. Никой не желае да бъде потискан и угнетен. Никой не желае да има окови на ръцете и нозете си. Спасителят идва да проповядва на плене­ните освобождение, да отправи към човешкия род божествения апел за свобода на всички хора и на всички народи: да се строшат оковите, да се премахне всичко онова, което унижава човека, венеца на Божието творе­ние, което убива достойнствата му и го низвежда по-долу от животните. Той възвестява една програма за устрояване на нов живот, живот в свет­лина и радост. Така нашата земя ще се превърне в земя на хора свободни, хора щастливи.

Основна новозаветна истина е, че борбата на християнина със зло­то по пътя на спасението е преди всичко борба духовна (2 Кор. 6:7). Тя предполага себеразпъване (Мат. 16:24) по жизнения подвиг на религиозно-нравственото усъвършенстване (Мат. 5:48). Неоспорим факт е също така, че тази борба е насочена предимно срещу злото, разбирано в не­говия духовен смисъл – греха, неговите проводници и социални проя­ви (Еф. 6:12). Но личният грях разстройва не само отделния човек (Пс. 7:15-17; Йов 15:35; Ис. 50:4). Грехът налага своите неизбежни отраже­ния дори не само в тесния кръг на семейството и на всяка друга общност, но в по-широк обхват – нанася пораженията си и върху обществото, в което живеем. Така от личния грях като източник на злото се преминава към многообразието на социалните неправди, които са негова последи­ца. Следователно борбата на вярващия срещу греха включва и борбата срещу неговите външни социални изяви в обществения живот: всичко онова, което е проява на потисничество, експлоатация, насилие, раси­зъм. Именно поради това всяко примиренчество и отстъпление пред духа и формите на социалната неправда е нещо непростимо за християнина, „защото словото Божие повелява чрез пророк Исаия: „Горко на ония, ко­ито създават несправедливи закони“ (Ис. 10:1). А пророк Авакум възкли­цава: „А защо гледаш злодейци и си безмълвен?“ (Авак. 1:13). У св. апос­тол Павел се среща следната отсъда: „Който върши неправда, ще получи според неправдата си“ (Кол. 3:25). Тъй че основната истина в Библията е непримиримостта към всякакъв вид неправда. Пророк Исаия призова­ва: „Разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и уг­нетените пусни на свобода“ (Ис. 58:6). Като вярващи православните се ръководят от Божиите повеления за свобода, братство, равенство, дейна любов и саможертва за ближния (вж. Втор. 15:12; Лука 5:11, 10:30; срв. Як. 2:1-15; Иоан 3:11, 14:17; 2 Кор. 8:7-15). Православното учение е непри­миримо към унижаването на човешката личност, към експлоатацията на човек от човека, към робството и потисничеството. От друга страна, ве­лика истина се крие и в новозаветната проповед, че всички люде са Божи чада (1 Иоан 5:2), че „Бог произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице“ (Деян. 17:26). Оттук произтича основното учение на християнството, че всички човеци са един род; че трябва да съществува братство между всички човеци по земята, че националните, расовите и интелектуалните различия не са нещо основно, а нещо ус­ловно и второстепенно. Такава е християнската православна постановка за равенство на човеците. Наред с единството на човеците по кръв св. апостол Павел посочва и тяхното единство по призвание: всеобщ търсеж на Бога (Деян. 17:27). А това е възможно само при еднакви духовни и физически възможности и задължения. На трето място същият апостол подчертава още една страна на единството на човешкия род – неговата еднаква зависимост от Бога: „Защото ние чрез Него живеем и се движим и съществуваме“ (Деян. 17:28).

Ние, обитателите на нашата планета, сме братя помежду си без раз­лика на етническата принадлежност, на цвета на кожата и националния произход. Ние трябва искрено да уважаваме божественото у всеки човек, защото Христос е пострадал и умрял на кръста за спасението на всички ни. Човекът е венец на Божието творение. Нему Бог е предоставил да владее и да господарува над живата и над мъртвата природа, над „цялата земя“ (Бит. 1:28).

Ние сме Божие „творение… създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10). Тъй ни говори на­шият християнски разум. Тъй ни говори и вечното слово Божие: „И съз­даде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7). И стана човекът разумна, годна да твори, да се радва и да се възхищава на света душа! Нещо по­вече – човекът получи и призванието след като е сътворен от любов, сам той да излъчва любов към своя ближен. Ние сме Божие творение, съветва св. апостол Павел, създадени в Христа Иисуса за дела на братство, на мир, на справедливост, на безкрайна обич – обич, която не дели хората на наши и ваши, на сънародници и чужденци, на бели и черни.

СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ

Нашият Небесен Отец, Който е дарил живота на всички люде, е ус­троил всеобщо изкупление и спасение чрез Иисуса Христа (1 Иоан 2:2; 1 Тим. 2:5-6). Така че по силата както на своя божествен произход, така и на призванието за спасение човеците са Божи чеда спрямо своя Творец, а помежду си са братя в буквалния и благодатен смисъл на думата. Ето защо земните блага са предназначени от Бога за полза на човека, и те трябва да бъдат разпределени сред тях като между братя в едно семей­ство. Така ще бъдат премахнати причините на всяко социално неравен­ство. Докато в света действат силите на злото, проявявани в насилие, експлоатация, расизъм и потисничество, борбата на християнина срещу тези злини не може да се ограничи само със средствата на словото и при­мера: тази борба не изключва и крайната мярка – допускане и осмисляне на революционните средства за превъзмогване и преодоляване на такова грозно петно от най-новата история на човешката цивилизация, каквото е расизмът. Всъщност над него вече е произнесена присъдата на словото Божие: на християнската съвест и на законите на Божия промисъл в све­та (Гал. 3:28; Кол. 3:11).

Тези съображения определят позициите на Православната църкви – позиция на категоричен протест срещу съвременните социални прояви на злото в света. Поради това и в каталога на темите за обсъждане, приет на Всеправославното съвещание на остров Родос през 1961 г., са включе­ни такива належащи въпроси като: Принос на Поместните православни църкви за установяване на мир, свобода, братство и любов между наро­дите (Раздел VI, б. в.), Православие и племенни дискриминации (Раздел VIII, б. г.), Православието и проблемите за християните в страните с бур­ни социални изменения (Раздел VIII, б. д.) (вж. Всеправославното съве­щание на остров Родос, Църковен вестник, 1962, бр. 5, с. 8). Актуализи­рането на тази проблематика бе предмет на обсъждане също така и на Четвъртото всеправославно съвещание (1968 г., Шамбези, Швейцария), и на заседанията на Всеправославната комисия през 1976 г. в Шамбези за подготовка на бъдещия Свят и Велик Събор на Източната Православна църква[2].

Принципите на мира, свободата, братството, любовта между наро­дите и зачитането на достойнството на всеки народ и всяка личност, съ­държащи се в богохранимата идейна съкровищница на св. Православие и осъществявани на дело в живота и взаимните отношения на отделните народи, са благотворен съзидателен фактор в изпълнение на свещената мисия на Църквата Христова за спасение на човешкия род, за животво­ряща евангелска любов към брата човек, за неговото избавяне от ужаса на войната и за възтържествуване на справедливостта и благоволението сред всички човеци.

Единомислието и единодействието на отделните Поместни право­славни църкви е авторитетна предпоставка и за по-добро международно взаиморазбирателство. Утвърждаването на идеалите за общоцърковно междуправославно единомислие и за общосъгласувани начинания не е изолирано от усилията да бъде установен по-здравословен климат на взаимно разбирателство и сътрудничество както на нашия европейски континент, така и между народите в света.

Днес в обединяваща се Европа християнските църкви се срещат по нов начин и постепенно преоткриват нови измерения за междуконфесионални отношения и сътрудничество. Така в провеждания между тях диалог възникват изключително благоприятни възможности за превъз­могване на съществуващите препятствия, взаимно отчуждение и антипатии. В случая от основно значение е фактът, че процесите на единение в Европа са свързани не само с програмите за икономическа координа­ция и интеграция, но и с идеите за културен хуманизъм и демокрация, с основните права и свободи на човека и най-вече с общото християнско наследство с неговите юдео-елински-римски корени.

Православните църкви по своя дух и същност са постоянни благовестителки на мира, социалната правда и запазването на целостта на творението. Тяхната обществена диакония винаги е била изливане в мир на благодатната сила на любовта, внасяне на благополучие и справедли­вост, създаване на братски връзки между хората и навременна отзивчи­вост към техните нужди за утвърждаването на доброто и човечността във всяка личност като образ и подобие Божи, тъй като „за мир ни е повикал Бог“ (1 Кор. 7:15), „а плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23).

____________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 19-29. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. http://bg-patriarshia.bg/index.php?file=allorthodoxy_documents_2.xml

[2]. Дейността и процесът при подготовката на бъдещия Свят и Велик Събор на Източната православна църква са представени от митрополит Дамаскинос Папандреу в материала „Подготовката на Всеправославния събор”, публикувана в настоящия сборник.

МОЛИТВАТА*

Борис Маринов, Александър Величков

1. Силата на молитвата.Има хора, които считат молитвата за „празна работа“. Главното им основание, да мислят за нея така, е това: сами не знаели, от други не били чули, нито пък били чели някъде изобщо за някакви резултати от молитвата. — На такива трябва да се разкрива заблудата им, като се изтъкват „плодовете“ от молитвата. Тук ние ще посочим някои от тях.

а) Молитвата дава облекчение и покой. – Кой от нас не е изпитал чувството на облекчение и отдъхване, което настъпва, след като се изкажем пред някой близък нам човек и сме убедени, че той напълно и правилно ни е разбрал?

Този именно резултат от нашите най-обикновени човешки отношения, безспорно, трябва да се очаква, даже и в по-висша степен, и след сърдечната беседа на човека с Бога.

И, действително, опитът показва, че след молитва, настъпва в човешката душа лекота, покой, зацарява сладък мир.

Почти всеки по-интелигентен човек, като гимназист, е учил наизуст стихотворението „Молитва“ от Лермонтов. В него авторът предава свои преживявания. — Щом се загнездвала в сърцето му мъка, той се молел: повтарял някаква чудна молитва. И какво ставало? — Лермонтов ни го казва:

„С души как бремя скатится,
Сомненье далеко —
И верится и плачется,
И так легко, легко!“

Толстой разказва в „Детство и юношество“ за себе си: „А след като идеш горе (малкият Лев Толстой отива да спи — в с. н.) и се изправиш пред иконите, в своя памуклия халатец, какво чудесно чувство изпитваш, говорейки: „Спаси, Господи, родителите ми — татко и мама и баба, наставника Карла Иванович, братчето ми Володя и сестричето ми Любочка!

Повтаряйки тези думи, които пръв път джомолеха устата ми подир любимата ми майка, любовта към Бога и любовта към родителите ми някак странно се сливаха в едно чувство. Аз знаех и чувствах, че Бог е велик, справедлив и добър…, че всичко дължа Нему и че Той никога не ще ме остави.

Нито едно съмнение не дохождаше да наруши спокойствието ми.

Подир молитвата се завиваш под одеялцето, на душата ти е леко, светло и отрадно, едни мечти гонят други… Те са неуловими, ала са изпълнени и с надежди за светло щастие и с чиста любов… ще се помолиш още да даде Бог щастие на всички, да бъдат всички доволни, утре времето да бъде хубаво за разходка, обърнеш се на другата страна… и заспиш тихо, спокойно“.Италианският лирически писател Силвио Пелико, който 10 години прекарал в ужасните зандани за държавни престъпници в Шпилберг, намирал утеха само в Бога, — в молитва, в общение, в беседа с Бога. Ще приведа един пасаж за успокоителната сила на молитвата из съчинението му: „Тъмниците ми“ (Mie prigiorli), което той написал, за да поддържа бодрост у злочестите, да ги съветва с разказите си да търсят религиозна утеха. „Поисках от Бога — пише Пелико — да помага на злочестия мой Петър, както и на мене, и на фамилията му, както и на моята. Само като повтарях тая молитва, сполучих да се успокоя“.

И у нашия народен поет Иван Вазов намираме потвърждение на истината, че молитвата дава сладък мир и лекота. В стихотворението си „В храма“ той говори:

„Неволно отбих се в Божия храм —
кат’ пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно.
И някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жешко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки, –
за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страдущи род човешки.

И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпене…
И дълго йощ шепнеха моите уста,
и леко и светло ставаше на мене“[1]

Фактът че църквите се пълнят от страдащи и нещастни и че се пълнят особено през време на изпитания, най-красноречиво говори, че молитвата облекчава и успокоява.

б) Молитвата дава на човека ново сърце и нов дух. — Безспорна истина е, че всички хора, които се срещат един със друг, си оказват някакво влияние. Дружбата обаче е слънцето, което разтваря човешките сърца и ги прави взаимно отзивчиви. Всеки от приятелите става възприемчив и чувствителен към всичко, което другият мисли, чувства, желае, към неговите душевни качества, към мненията и идеалите му, към начина на живеенето му.Ако всяка дружба, ако дружбата въобще на човек с човек, има значение за живота на дружащите, и то голямо, естествено, дружбата ни пък с по-издигнато от нас — в интелектуално, емоционално, волево, нравствено, и пр. отношение, — лице ще има много по-голямо значение за нашия духовен растеж, и толкова по-голямо ще бъде то, колкото по-високо от нас стои личността, с която дружим.

Щом това е така, тогава дружбата ни чрез молитва с Бога, с Върховното Същество, Което е неизмеримо и несравнимо по-високо от нас, особено ще ни облагородява и възвисява, — както никоя друга дружба!

Но какво казва опитът?

Някога на Синай Моисей прекарал в пост и в беседа с Бога, в молитва. И у него настанала чудна промяна, която се изявила и външно: лицето му засияло[2]. В Изход, 34-та глава, стих 29, четем: „Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината, Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже Бог бе говорил с него“.

Един от най-големите молитвеници в края на XIX и началото на XX век отец Иоан Кронщадски свидетелства, че след усърдна молитва, е добивал „като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо нечистата, унилата, и вялата, малодушната, мрачната, тъпата, злата. Аз много пъти се изменявах – казва отец Иоан – с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите“[3].Светите подвижници изповядват, че чрез молитвата са прогонвали греховните мисли[4], човекът става обител на Светаго Духа[5], храм Божий[6].

Прочутият генерал Гордон, Губернатор на Судан, писал на сестра си: „Длъжен съм да ти кажа, че завистта и отмъстителността някога съставляваха моя наслада. Да, и сега тези два недостатъка ме отбиват понякога от добрия път! Но, ако аз до известна степен съм превъзмогнал тези недостатъци, то по какъв начин — посредством настойчиви моления и с помощта на Бога!“[7].

Дори главният[8] представител на философския еволюционизъм във Франция Jean Marie Guyau признава оная молитва, която е „безкористен порив на душата“, за „една из формите, в които се възпитава милосърдие и любов към людете“[9].

в) Молитвата лекува. — Общопризнатият факт в медицината е: че при лекуването на повечето болести само „препаратите на латинската кухня“ не са достатъчни, трябва да се въздейства върху душата или да се действа чрез душата: да се внуши на болния, че е възможно да оздравее, да се събудят у него надежда и радост.

И доказано е, че по тоя начин са били излекувани и такива болни, на които вече никакви лекарства не влияели.

Ако едно внушение от страна на доктора действа лековито, трябва да приемем, че много по-целебно за болния ще бъде влиянието на Божията благодат, изпросвана чрез молитва[10].

И има безброй случаи, при които само чрез молитва е било помогнато. Често се е случвало — пише св. Ефрем Сирин — увенчаният с диадема да боледува, „да стоят пред него лекари, телопазители, слуги, военачалници, и нито изкуството на лекарите, нито присъствието на приятелите, нито услугите на домашните, нито изобилието на лекарствата,… нито многото пари, нито каква да е друга човешка помощ да не е в състояние да облекчи болката му; а, ако дойде някой, който има дързновение пред Бога, и само се допре до тялото и направи над него чиста молитва, телесната болка се премахва. И което не са били в състояние да направят богатство, множеството прислужници, знанието, опитността и величието на царската власт, това не рядко е в състояние да стори молитвата на един беден и нищ човек“[11].

Ще приведа някои факти и някои признания от видни лекари за лечебната сила на молитвата.

Известният наш лекар д-р Марин Русев, някога директор на Народното здраве, автор на повечето от здравните закони у нас и един от инициаторите за откриването на нашия медицински факултет, казва: „В моята дългогодишна лекарска практика аз имам случаи, които са ме убедили, че при безсилието на лекаря и лекарствата да се спаси болният, се явява в помощ силата Божия чрез вярата и молитвата“[12]. Ето един от тези случаи: Болният бил единствен син на почтено и благочестиво софийско семейство. По два и по три пъти дневно д-р Русев отивал при болния. Направени били всички усилия, употребени били всички съответни лечебни средства, каквито медицинската наука познава. Никакво подобрение… Станало нужда д-р Русев лично да бди денонощно при болния, но състоянието на болника все повече се влошавало. Най-сетне трябвало да се признае, че медицината е безсилна да помогне. Болният умирал. И д-р Русев трябвало да каже, че само Бог би могъл да спаси болния от ноктите на смъртта… „Добрите тия родители — разказва докторът — бяха в… отчаяние. Тяхната молитва се изразяваше в сълзи и поглед към небето. Премалял от умора, аз трябваше да отида да си почина дома. Съкрушен сърдечно от тая тъжна картина, мене ми се щеше да не присъствам при настъпващата трагична развръзка, макар да се страхувах и за здравето на съкрушените от скръб родители. Хванали ме за дрехата, те ме молеха да не си отивам. Обещах, че ще си почина само 3-4 часа и веднага ще се върна. Вие пък още по-усърдно се молете Богу! — посъветвах ги аз. — Неговата воля да бъде! И аз сам съсредоточих всичката си мисъл в Него: няма ли Той, великият Лекар да помогне и спаси чедото на тия толкова добри хора! Отиваха си с увереността, че, ако Той не помогне със Своята чудодейна благодат, утре тия добри родители ще погребат своя единствен син…

Сутринта рано бързах да изпълня обещанието си… Приближавам към къщата. Вслушвам се: нито шум, нито плачове. Влизам. Посрещат ме бащата и майката на болния. Просълзени, наистина, но в очите им, през сълзите, прозира вяра, надежда и радост. Прегръщайки ме, те и двамата си зашепнаха: „Докторе, Бог се смили над нас! Нашият син е по-добре! Той поиска да яде!“ Да яде ли?! — извиках аз зарадван. — Господи Боже, ако е тъй, Ти наистина си извършил желаното чудо! И това чудо е резултат на вашата вяра, на вашите родителски молитви. Лекарят на лекарите има пръст тука. Да бъде благословена силата Му!

Влизам при болния. Чудото наистина бе станало. Макар и слаб физически, в него бяха се възвърнали здравето и животът. Това се изразяваше в неговите широко отворени, красиви и дори засмяно блестящи очи… Аз поздравих болния и неговите родители с преминаване на кризата и с бързото чудесно възвръщане на здравето. Почнаха да ми благодарят през радостни сълзи. — Не мене — казах им аз — благодарете Богу! Той… отговори… на вашите горещи молитви… И аз изпълних своя дълг с вяра в Божието съдействие… Наредих каква храна да се дава на болния и напуснах къщата, която… се пълнеше вече с радост“[13].

Професор Борис Гладков, руснак, като разказва как се обезверил и после как се върнал към вярата, съобщава за две изцерения по молитвата на отец Иоан Кронщадски, които го довели до окончателно обръщане към Бога[14]. Той пише: „Когато дойдох до вярата в Бога, като Творец на вселената, аз заболях. Това беше в 1892 година. Тогава аз живеех в Курската губерния, в своето имение. Лекарите определиха, че имам разширение на сърцето, и отсъдиха, че ще умра. Даже знаменитият Захарин казал на жена ми, че аз мога да умра всяка минута и че трябва да се въздържам от такива, например, усилия, като подигане ръката при обличане на кожуха си.

Подир такава присъда, жена ми ме заведе при достойно почитания праведник… отца Иоана Кронщадски. Той ме прие на 2 февруари 1893 година в олтара на Андреевския събор. Обърнах се към него с такива думи: аз страдам от разширение на сърцето; лекарите ме осъдиха на скорошна смърт; изповядайте ме, отче, и ме причестете, като умиращ, и, ако е възможно помолете се, за да оздравея. — Това беше при самото свършване на литургията. Отец Иоан ме изповяда и причасти със светите Тайни, застана пред престола и почна да се моли. Молех се и аз, колкото можех и колкото умеех. Моля да се има предвид, че аз тогава не бях такъв вярващ, който би могъл да се изцери (както някои казват) от едната увереност, че непременно ще последва изцерение; не такъв бях тогава; аз по-скоро приличах на човек, който казва: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ И Господ се отзова, помогна на неверието ми. В същия ден аз отидох в Петербург, изкачих се без почивка на петия етаж при сина си, който беше студент, и се почувствах здрав; а когато се върнах в Курск, лекарите намериха сърцето ми нормално.

Но милостта Божия към мене не се ограничи с това изцерение. За да не мога да припиша изцеряването си на възбуждането на нервната система, Той ми даде друга личба. Когато тръгвахме от Курск, сестрата на жена ми, която живееше там, беше болна. Тя много страдаше, но лекарите не можеха да ѝ определят болестта, не можеха да ѝ помогнат. Тя знаеше, че ние ще се спрем за няколко дена в Москва, за да починем и да се посъветваме със Захарина, който приемаше веднъж в седмицата, и после ще идем в Петербург и Кронщадт. Възползвана от този случай, тя написа писмо за отец Иоан Кронщадски с молба той да се помоли за оздравяването ѝ, и ме помоли да му връча това писмо лично. По щастливото стечение на обстоятелствата, ние ходихме при Захарин в същия ден, в който пристигнахме в Москва, и същата вечер заминахме за Петербург, а подир два дена бяхме вече в Кронщадт, което болната сестра на жена ми не е знаела и дори не е могла да предполага… При това, тя не само че нямаше силна вяра. но даже и не вярваше в безсмъртието на човешката душа и в бъдещия живот.

Изпълнявайки молбата ѝ, аз лично предадох нейното писмо на отец Иоан и видях, как той, след като прочете писмото, се моли. Като се връщах в Петербург, аз ѝ изпратих от Ораниенбаум такава телеграма: „Днес в осем часа сутринта предадох писмото на отец Иоана“. Тя получила тази телеграма вечерта; а сутринта същия ден, в осем часа, се пробудила и събудила дъщеря си (която спяла в същата стая) и ѝ казала, че ѝ се случило нещо необикновено, непонятно, като че завеса паднала от нея, и че е съвсем здрава. Този час е часът, когато отец Иоан се моли за нея. Само вечерта, като получила моята телеграма, тя разбрала причината на изцеряването си. И, наистина, тя оздравя. Това изцерение, което стана от Господа, по молитвата на праведника, без знанието на изцерената, без всякакво съдействие на нервите ѝ, аз приех за особена личба, дадена на мене, грешния, който някога отхвърлях даже и съществуването на Бога. Бог се отзова на обръщането ми към Него“[15].

Именитият лекар в голямата английска болница за луди д-р Гислон така казал на една лекарска конференция: „В качеството си на доктор за душевно болни, който през целия свой живот се е занимавал с тяхното лечение, аз трябва да ви кажа, че от всички съществуващи средства за противодействие на душевното разстройство молитвата се явява най-сигурното“[16].

Световно известният в наше време физиолог и носител на Нобеловата премия д-р Алекси Карел от Рокфелеровия институт (Америка), човек на наблюдението и чистата наука[17], пише: „Молитвата предизвиква… едно странно явление – чудото“.

„Във всички страни, през всички времена, са вярвали в съществуването на чудесата, в повече или по-малко бързото излекуване на болните – в местата за поклонение, в някои светилища. Но следствие големия напредък на науката през двадесетия век, това вярване напълно изчезнало. Прието бе изобщо, не само че чудото не съществуваше, но че то не можеше да съществува. Както законите на термодинамиката правят невъзможно вечното движение, така физиологическите закони се противопоставят на чудото. Такова е, до днес още, поведението на повечето от физиолозите и лекарите. Но, то днес не може да удържи пред наблюденията, които ние притежаваме. Най-важните случаи били събрани от Bureau Medical в Лондон. Нашето сегашно разбиране за влиянието на молитвата върху патологичните състояния се основава върху наблюдението на болни, които, почти моментално, са били излекувани от различни поражения, като костна или перитонеална туберкулоза, студени гнойници, гноещи рани, лупус, рак и прочее. Процесът на излекуване се различава малко от един индивид на друг. Често се явява силна болка. После — внезапното чувство на пълното излекуване. За няколко секунди, няколко минути, най-много за няколко часа, раните се затварят, общите оплаквания изчезват, апетитът се връща. Понякога функционалните смущения се загубват преди анатомичните повреди. Костните обезобразявания при туберкулозата на гръбначния стълб, раковите възли постоянстват още два или три дена след момента на излекуването. Чудото се характеризира главно с крайно ускорение на органичните възстановителни процеси. Няма съмнение, че степента на заздравяване на анатомичните повреди е много по-бърза, отколкото нормалната. Единственото условие, необходимо за появата на явлението, е молитвата. Но не е необходимо, щото самият болен да се моли или да притежава религиозна вяра. Достатъчно е, щото някой близо до него да бъде в състояние на молитва“[18].

След приведените факти и признания, ще ни стане напълно понятен съветът на св. апостол Иаков: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли;… молете се един за други, за да се изцерите: голяма сила има усърдната молитва на праведника“[19].

И тъй: молитвата съвсем не е „празна работа“, а е велика сила!

2. Велики люде и молитвата.Като слуша човек да се говори за молитвата, че била „празна работа“, неволно, по контраст, си спомня за множеството църковни отци и духовници, които са считали молитвата за „най-мощното нещо в света“ и са освещавали всяка минута от живота си с молитва, както – и за мнозина големи учени, лекари, философи, педагози, писатели, художници, артисти, пълководци, общественици и т. н., които съзнателно и сърдечно са практикували молитвата. Тия факти сами по себе си вече доста силно говорят в полза на молитвата: че тя не ще да е „празна работа“. – Тук ние ще приведем някои данни за отношението на бележити мъже към молитвата.

Древните свети отци „са имали обичай, при среща, първом да се питат за молитвата: как върви или как се осъществява молитвата? Действието на молитвата за тях било признак на духовен живот, и те я именували дишане на духа. — Има ли дишане в тялото, тялото живее; прекрати ли се дишането, прекратява се животът. Така – и в духа: има ли молитва, живее духът (става дума за „духовен живот“ — в с. н.), няма ли молитва, няма живот в духа.“[20].

Нютон, Кеплер, Паскал, Едисон, Маркони, Иван Петрович Павлов, М. В. Ломоносов са все люде на молитвата. Какво е например Ломоносовото „Утреннее размышление о Божием величество“, ако не молитвен химн и просба към Бога от едно дълбоковярващо сърце? Нека чуем заключението:

„Творец, покрыгтому мне тмою

Простри премудрости лучи

И что угодно пред Тобою

Всегда творити научи

И, на Твою взирая тварь,

Хвалить Тебя, бессмертный Царь“[21].

Многозаслужилият физик и изобретател, носител на Нобеловата премия, Гулиелмо Маркони често усърдно се е молел и, не много преди смъртта си, открито изповядва: „Аз вярвам в силата на молитвата. Аз вярвам в нея… и като учен!“[22]… – Между книжата на бележития английски физик, основател на електрооптиката, James Clerk Maxwell (Максуел) е намерен след смъртта му следният откъс, който би могъл да се назове „Молитвата на естественика“: „Боже всемогъщи, Който си създал по Свое подобие човека и си му дарил жива душа, за да Те търси и да владее над Твоите създания! Научи ни тъй да изследваме делата на Твоите ръце, щото да подчиним на нашите потребности земята и да укрепим нашия разум за служба на Тебе; и дай ни да приемем Твоето слово така, че да повярваме в Този, Когото Ти си изпратил да ни съобщи познание за спасението и средствата за прощението на нашите грехове”[23].

Прочутият лекар в Европа Е. Хайма всякога се обръщал към Бога с молитвата: „Изпрати ми, Боже, внимание и търпение, за да изпълнявам добросъвестно своите лекарски задължения при всеки болен, който и да е той! Отдалечи, Господи, от сърцето ми гордостта, самодоволството, лекомислието и всичко, което е недостойно за всеки човек, а особено за лекаря! Трудно е делото на лекаря! Сам Ти, Господи, ме упътвай и крепи силите ми, за да не падам духом, когато не ще бъде всичко по мое желание!“[24].

Именитият гръцки философ Платон пише: „Преди да захванеш някакво важно дело, трябва да просиш помощта на боговете“. И сам той се молел така: „Зевсе, дай ни добро, макар ние за него и да не сме молили, и избави ни от зло, макар ние и да го търсим!“[25].

Татко Песталоци, „един от най-великите педагози“[26], който с апостолска ревност и жертва посвети целия си живот в служба на човека и главно на детето, много често се е молел. Ще приведем една от неговите молитви. – „Господи, ето тук съм аз и децата, които Ти ми даде! Ти ми ги даде, помогни ми да ги нося и дай на мене и на всички, които Ти си призовал с мене, Отче, да бъдат при тези деца, Твоя Свети Дух, Духа на любовта и мъдростта, Духа на Иисуса Христа! Нека, о, Господи, със страх и трепет да работя за спасението на тези деца, както и за моето спасение!“[27].Гениалният Достоевски сърдечно се е молел. Ще предадем един характерен случай, съобщен от жена му Анна Григоровна Достоевска. Тя разказва: „Ние с Фьодор Михайлович отивахме по Невски проспект по работа в банка. Изведнъж видяхме голяма тълпа около един вестникопродавец. Спряхме колата, и аз, промъквайки се през тълпата, купих току-що излязлото обявление. Това беше Царският манифест, с който се обявяваше война на Турция; той беше издаден в Кишинев и подписан на 12 април 1877 година. Като прочете манифеста, Фьодор Михайлович заповяда на коларя да кара за Казанския събор. В черквата имаше много народ и безспирно се служеха молебени пред иконата на Казанската Божия Майка. Фьодор Михайлович се скри в тълпата. Като знаех, че в тържествени минути той обичаше да се моли Богу в тишина, без свидетели, аз не го последвах и чак след половин час го намерих в дълбочината на черквата – в такова молитвено и умилително настроение, че в първите минути той не ме позна… След това за отиване в банката по работа и дума не можеше вече да става”[28].

Ето една молитва на изключителния скулптор, художник и архитект Микеланжело, „ненадминат и до днес по пълнота, самобитност и мощ на концепциите“[29]: „О, Господи, нищо не е така нищожно, нищо не е тъй жалко на земята, като мене човека, когато съм без Тебе! Как високо лети моят стремеж, а колко е слаба силата (ми – в с.н.)!… Дай ми… вярата…, този дар на даровете, който ми изглежда така велик, колкото е рядък, още по-велик, понеже без него няма мир и доволство.“[30].Знаменитият не само в царска и Съветска Русия (той почина на 9 август 1938 г.), но в цял свят, артист и режисьор Константин Сергеевич Станиславски, който заедно с Вл. И. Немирович-Данченко създаде Московския художествен театър, е бил дълбоко религиозен човек и човек на сърдечната молитва. „Неведнъж ми се е случвало — пише видният режисьор Н. О. Масалитинов — да посрещам Нова година в семейството на Станиславски. Винаги ми е правило дълбоко впечатление как в тържествения момент, когато часовникът бие 12, К. Станиславски сам сериозно вдъхновено чете Господнята молитва: „Отче наш, иже еси на небесех“. — И досега звучи неговият глас в паметта ми, сякаш съм го чул вчера.“[31].

Прославеният фелдмаршал Суворов имал обичай преди боя да се моли Богу, заедно със своя ординарец Дубасов. „Цели 15 минути, на колене, великият пълководец на руската земя и мужикът Прохор Дубасов се молят с дълбока вяра, да спаси Бог Русия от всякаго врага”[32].

За нашия голям общественик, шеф на партия и министър-председател на България, д-р Константин Стоилов, един негов приятел и близък политически сътрудник предава следния факт: „Стоилов, като министър-председател, трябвало да замине за чужбина. Приятелят отишъл да го придружи до границата. По едно време, след тръгването на трена, Стоилов се затворил в своето купе и пуснал завесите. Това държане на Стоилова не било много приятно на другите. След дълги надничания, приятелят видял, че Стоилов стои на колене в купето и се моли пред една пътна икона”[33].

3. Труд и молитва[34].Неведнъж, когато е ставало дума за молитва при земеделския труд, ние сме чували невярващи люде иронично да се провикват: „Лозето не ще молитва, ами иска мотика!“ — Наистина ли е излишна за земеделеца и въобще за трудещия се човек молитвата?

Ако разглеждаме несериозно работата на земеделеца, и ние бихме могли да стигнем до нелепия извод на невярващите. Те казват, че на лозаря не била потребна молитва към Бога, достатъчна му била само мотиката, т. е. от него се иска да работи, да копае, а не да се моли. Обаче със същото право един повърхностен наблюдател би могъл да заяви, че на лозаря не са потребни нито въздух, нито хляб. Наистина, за какво ли са му те? Нали с тях не копае лозето? На лозаря е потребна мотика, а не хляб и въздух. Обаче, направете опит да го лишите от въздуха, който диша и от хляба, с който се храни, тогава той не само не ще прекопае лозето, но сам ще стане мъртъв като мотика. Значи излиза че прекопаването на лозето а ивсяка друга работа на човека зависи и от хляба, и от въздуха; без тях никакво умение на лозаря, никакви негови ръце, колкото и силни да са те и никаква мотика не могат да направят нищо.

От собствен опит и от хилядолетния опит на цялото човечество земеделецът знае в каква неизмерима степен, както сам, така и всичките му работи и планове зависят и от други фактори.

Ето например той е разорал и засял нивата. Наглед всичко е свършено: след известно време житото ще израсте, ще узрее и ще трябва да се прибере. „Всичката работа е в орача — ще каже някой невярващ — той е орал, той е засял, той е бранил нивата. Никаква молитва не е потребна тук. И без нея работата си върви прекрасно.“ Обаче умният орач работи и все поглежда към небето, към облаците за посева е потребен дъжд, иначе всичкият негов труд ще пропадне напусто. Невярващите могат да възразят, че при съвременната култура може да се мине и без дъжд, стига само да се използва изкуственото напояване. Обаче и това напояване в края на краищата пак зависи от валежите. Освен туй агрономическата наука е доказала, че за храненето на растенията имат грамадно значение и бурите, понеже те са един от начините за попадането на азота в почвата, а без азот под никаква форма, никакво хранително растение не може да вирее[35].Още по-голямо значение има слънцето: без него съвсем не би имало растителен живот. То се намира на около 150 милиона километра от нас и от това разстояние влияе върху нашите ниви и посеви. Ние зависим от него. Астрономията посочва, че даже и най-отдалечените звезди имат влияние върху нашия живот. Така неразривно ние сме свързани с мировото пространство чрез някакви тайнствени и непостижими нишки.

Може да имаме орач, почва, дъжд, слънце. Може селянинът да е разорал и наторил нивата; да са завалели напоителни дъждове, слънцето да праща своите животворни лъчи. Но какво ще излезе от всичко това? — Нищо! – Защо? – Защото земеделецът не е хвърлил в земята никакво семе. Главното е в семето, а почвата, оранта, дъждовете, слънчевите лъчи и пр. — туй са само средства, само условия и обстановка за живота и растежа на семето.

Но що е това семе? – Семето представлява сложен загадъчен жив организъм. Цялата наука не може да сътвори даже едно каквото и да било живо семенце…

Много неща се фабрикуват от машини, при които не се виждат хора. Обаче ние знаем, че машината е дело на човека, че той е направил този голям или малък механизъм и му е предписал да работи тъй, а не иначе. Машината нищо не съзнава и не чувства, всичко върши сляпо и безволево. Ние често я хвалим, но винаги в такива случаи в дълбочината на нашето съзнание остава неизличима представата ни за нейния създател.

Такова именно отношение се корени в нашия дух и към цялата природа с нейните дивни прояви. Ние сме надарени със способността да проникваме зад границите на видимите явления, да се вдълбочаваме в същината на нещата и затова добре знаем, че семето, както и слънцето, електричеството и дъждоносните облаци, които така благотворно съдействат нашият земеделски труд да бъде плодоносен, не са самостоятелни фактори, но че зад тях и над тях, както зад машината, стои една висша разумна Сила, една блага Воля, един Творец и Промислител, на Когото те така са подчинени, както машината е подчинена на инженера, и мотиката – на лозаря.И умният земеделец долавя и признава присъствието и действието на тази премъдра, непостижима, творческа и промислителна Сила в цялата вселена, във всичките ѝ явления и чувства, че сам той и целият негов живот и труд зависят именно от тая Сила. И както и да му втълпяват, че в света не съществувала подобна Сила, или че макар и да съществувала в природата някаква сила, но тя била неразумна, безволева, безлична, – той не може да повярва, защото ясно вижда, че Нейните дела и прояви са не само разумни и премъдри, но са свръхразумни и свърхпремъдри, непостижими. Как да не изпитва тогава дълбоко чувство на благоговение пред тази върховна Сила, как да не отправя горещи молитви към Това всемогъщо и вездесъщо Същество, Което е създало всичко, на всичко е дало живот и насока, на всичко е предписало закони и всичко ръководи, щото То да благослови усилията му и да увенчае трудовете му с обилен плод?! Затова заявата на безбожниците, че лозето нямало нужда от молитва, за него ще прозвучи, като да са му казали: „Няма нужда от семе за посев!“ Той ще ги погледне с изненада и ще им се почуди на ума. Те му казват да не вярва във Висшия Разум, Който е създал всичко, и в същото време му предлагат да вярва в човешкия разум, който не може да създаде дори едно просено зрънце!…

Ясно е, че онези, които казват: „Лозето не ще молитва, а иска мотика“, забравят Първопричината, Началото на всички начала, от Което всичко произхожда и без Което „не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан. 1:3), т. е. забравят Висшия Всемирен и вечен Разум, Твореца и Подателя на всички блага – Бога. Без Него ние с всички наши мотики и лопати сме нищо. Целият свят без Бога е нищо. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5). Ние „чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). При това положение, да се говори, че молитвата към Бога и вярата в Него били непотребни, е все едно да се каже, че на ръцете не е потребна глава, а на главата – разум.

Така че, молитвата при земеделския труд и при всеки труд съвсем не е излишна, а е необходима за човека, както са му необходими въздухът и хлябът.

За лозето еднакво са потребни и мотиката, и молитвата!

_____________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И в стихотворението си „При Рилския монастир“ казва почти същото: „Вкушавам сладък мир в песни и молитви“.

[2]. 2 Кор. 3:7.

[3]. Прот. I. Ceprieв (Кронщадскiй), Моя жизнь во Христе, Ницца 1928, стр. 69.

[4]. Творенiя Нила, подвижника Синайскаго, р. пер., ч. I, Москва 1858, стр. 16.

[5]. Св. Ефрем Сирин, Творенiя,  Тр. Серг. Лавра, ч. 4. стр. 345.

[6]. Там, стр. 350. — Молитвата предпазва от изкушение (Мат. 26:41; Лука 22:46), злото у нас се побеждава чрез молитвата (Мат. 9:28).

[7]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 178.

[8]. Fouille.

[9]. Иррелигiозностъ будущаго. Перев. под ред. В. М. Фриче, Москва 1909, стр. 142.

[10]. Лекуването чрез молитва е познато от памтивека. Глед. например Числа, 12:10-15.

[11]. Св. Ефрем Сирин, За молитвата. Сп. „Христ. мисъл“, год. I, кн. VII, стр. 426.

[12]. + Видински Неофит, + Д-р Марин Русев, „Църковен вестник“, 23.II.1935 г. (год. XXXVI), бр. 8, стр. 91,  92.

[13]. Там. стр. 92.

[14]. Там стр. 92.

[15]. Б. Гладков, Кратка апология на християнството, прев. свещ. Й. Стойков, Търново 1911, стр. 74-76.

[16]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 169.

[17]. Ето какво говори за себе си сам Карел в предговора на книгата си „Човекът – неизвестният”: „Този, който написа настоящата книга, не е философ. Той е само човек на науката. Прекарва по-голямата част от живота си в лабораториите за изучаване живите същества. И друга част — в широкия свят, за да наблюдава хората и се опита да ги разбере. Той не претендира да познава нещата, които са вън от обсега на научното наблюдение“ (Д-р Ал Карел, Човекът — неизвестният. Прев. д-р И. Ст. Николов и д-р Сол. А. Аладжемов, София 1938, стр. 5).

[18]. Там, стр. 176, 177.

[19]. Йак. 5:13, 16.

[20]. Еп. Теофан, Четыре слова о молитве, 3 изд., Москва 1891, стр. 4.

[21]. Избранные философские произведения, 1950, Государственное издательство политической литературы, стр. 450.

[22]. „Schonere Zukunft”, Wien, 1.12.1935. Гл. у: Н. Dittmer, Von Gestern und Heute, 2 Aufl., Göttingen, S. 94.

[23]. Campbell and Garnet, The Life of J. Clerc Maxwell, London 1882, 323, (y Kneller, Das Christenum und die Vertreter der neueren Naturwissenschaft. Freib. im Br. 1904, S. 139).

[24]. У В. Г., Какво говорят учените за религията, сп. „Духовна култура“, кн. 83, София 1937, стр. 863.

[25]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, Перев. с англ. (америк. изд.) Н. Ростовой, Москва, стр. 11.

[26]. Вж. Л. Русев, Педагогически речник, София 1936, стр. 234.

[27]. A. Stiefenhofer, Aus der Weit des Gebets, 4. Aufl, Stuttgart, S. 36.

[28]. Проф. C. C. Бобчев, Нашата историческа 60-годишнина. Ф. М. Достоевски за Руско-турската освободителна война. В. „Мир“, 14.V.1938, бр. 11,341, стр. 3. кол. 4 и 5.

[29]. Вж.: Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, София 1936, стр. 986.

[30].  А. Stiefenhofer, Aus der Welt des Gebets, S. 12.

[31]. H. O. Масалитинов, К С. Станиславски, В. „Изгрев“, год. I, бр. 262 от 12 авг. 1945, стр. 4.

[32]. Суворов, Исторически сенки на екрана. В. „Слово“ от 20.X.1937, бр. 4590, стр. 1, кол. 6.

[33]. Д-р Б. Вазов, Силуети на миналото. Сп. „Нова България“, бр. 16-17; Д-р Константин Стоилов (по случаи 35 години от кончината му), – „Мир“, 25.IV.1936, бр. 10729, стр. 4.

[34]. По Ф. Е. Мельников.

[35]. Д-р J. Гунтгаузен, Роль атмосферного азота, в. „Вестн. знан.“, 1908, бр. 5, стр. 624.

Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-1SU