Росен Миланов

Аскезата присъства навсякъде в религиите на земята. Това свидетелства за жаждата на човека към нещо по-висше (макар и често неговото търсене да е в погрешна посока). Аскезата е присъща и на християнството. В същността си тя е духовен подвиг, а не само усамотение и отдалечаване в уединение, макар много често да се съпровожда от тях. Най-великите отци на Църквата са били и са аскети. Въз основа именно на съзерцателното търсене на Бога е развито църковното учение, богослужение и дисциплина.

Макар монашеството да не съществува в организирана форма през първите три века от историята на Християнската църква, аскезата има своите богати проявления и през този период в лицето на девствениците и отшелниците. С началото на монашеството аскетическата жажда намира по-голямо удовлетворение.

Западното монашество е изпъстрено с много аскетически примери. Това, което за Изтока е пустинята, за Запада е провинцията. Уединението можело да бъде постигнато в семейното имение (villa), но за това често служели планината или островът. Особено характерна за Запада е тази островна аскеза, или островно монашество. Св. Амброзий Медиолански[1] пише за него: И тъй, морето е скривалище на сдържаността, упражняване на въздържанието, уединено и сигурно пристанище на сериозността, тишина в този век, трезвост в света; след това – подтик към благочестие за вярващите и предани на Бога мъже – за да се състезават с гласа на тихо плискащите се приливи песните на тези, които пеят псалми, островите да звучат със спокойната музика от светийските вълни и да се огласяват от хвалебните песни на светиите[2].

Два са най-големите центрове за островна аскеза на Запад през първите векове на християнското монашество – остров Галинария (срещу Генуа) и групата на Леринските острови. Леринските острови[3], от които най-известните населявани от  монаси са Лер (или Леро) (дн. Сент Мергьорит) и Лерин (или Лерина) (дн. Сен Онора), се намират до южното крайбрежие на днешна Франция, срещу Кан. Монашеството там (в манастира, известен като Лерин) изживява своя най-голям разцвет през V–VI в. Най-известните отци от това време са: св. Хонорат Арелатски, св. Хиларий Арелатски, св. Капразий, св. Максим Реиски, св. Фавст Реиски, св. Поркарий, св. Евхерий Лугдунски, св. Винценций Лерински, св. Луп Трикасински, презв. Салвиан Масилийски, св. Цезарий Арелатски.

Леринските отци са автори на редица съчинения, предмет на изучаване от изследователите на светоотеческата литература. Темите, които се засягат в тези съчинения, са свързани с духовния подвиг на християнина (т. е. с аскезата). Наистина, на Лерин са съставяни догматически трактати, като тези за Свещеното Предание (Commonitorium I и II) на св. Винценций Лерински и за благодатта и свободата на волята (De gratia et libero arbitrio) на св. Фавст Реиски, или полемико-философски трудове, като този за Божия промисъл (De gubernatione Dei) на презв. Салвиан Масилийски. И все пак можем да кажем, че свързващата мисъл във всички лерински съчинения е тази за аскетическия живот като опитно изживявана православна вяра, и по този начин догматиката и християнската философия придобиват аскетически смисъл[4].Една от водещите теми в съзерцателното аскетическо богословие на леринските отци е отричането от света. Но как е представено това отричане, каква e неговата същност, какви са подбудите за него и целта му?

I. Същност на отричането от света

В Свещеното Писание и светоотеческата литература присъства неизменно противопоставяне между духовно и светско, между „царство Божие” и „царство на света” (Откр. 11:15), въобще между Бога и света. В това отношение основополагащ е текстът от Първото послание на св. апостол Йоан Богослов: Не обичайте света, нито онова, което е в света (Йоан 2:15). Неправилно би било да се търси в тази апостолска повеля някакъв принцип, обусловен от конкретното време на властващо езичество и гонения за Христовите последователи. Светоотеческата традиция, изразена в аскетическите писания от следващите, „спокойни” и „християнски” времена в християнизираната, но съвсем не християнска империя, не позволява цитираните апостолски думи да се отнесат единствено към мрачните първи три века от историята на Християнската църква.

Разбирането на светите отци за света и неговото гибелно влияние сякаш е изразено най-добре у св. Исаак Сирийски (VII в.). Протойерей Георги Флоровски систематизира така неговите мисли: Светът се състои от страстите като от свои съставни елементи. (…) И излизането от света е преди всичко нова нагласа на ума. Светът е разсеяност и разсейване, течение на страстите, а отричането от света е съсредоточеност, събиране и събраност, устойчивост и твърдост, или постоянство на душата[5].

В християнската литература на латинския Запад има една много често използвана дума – conversio. Германският изследовател Матиас Скеб много добре изяснява, че значението на думата conversio в паметниците на латинската християнска литература отначало е било едно, а после се е променило. С това първоначално се означава приемането на християнската вяра, а впоследствие (от края на IV в., когато християнската религия е утвърдена) – започването на монашески живот (независимо дали в отшелничество, манастир или дори в света)[6].

Отричането от света не означава оттегляне на някое тихо и спокойно място с цел почивка. Това може би щеше да бъде смисълът на една „светска аскеза”, каквато, разбира се, не може да съществува поради непреодолимото противоречие между понятията „свят” и „аскеза”. Християнската аскеза изисква духовна борба за победа над страстите и придобиване на добродетели.

Св. Фавст Реиски (†ок.495)[7] е вероятно третият абат на Леринския манастир, известен с догматическото си съчинение За благодатта и свободата на волята. От него са запазени също така няколко проповеди, насочени към монасите на Лерин, чиято главна тема е борбата със страстите и нападенията на злите духове, а също така и грижата за деня на Господния съд. В първото от неговите запазени слова се казва: На това място, превъзлюбени, сме се събрали не за почивка, не за сигурност, а за битка; за борба, за състезание тук излязохме; към войната, която трябва да проведем с пороците, тръгнахме[8]. По подобен начин за делата на аскетическия живот говори в една своя проповед и св. Цезарий Арелатски († 542)[9]. На друго място той казва: Братя превъзлюбени, за това сме събрали на това място – да можем да се освободим за нашия Господ, а не за тези дела, на които се радва нашият враг[10].

Св. Евхерий Лугдунски († ок. 450)[11] заемал в света висока длъжност, но заедно със съпругата си Гала и двамата си синове Салоний и Веран (и двамата по-къснешни епископи и светци на Църквата) се оттеглил на Лерин. Според думите на св. Павлин Ноленски (†431), св. Евхерий, неговата съпруга и децата му живеели на Лерин като бегълци от шума на този свят[12]. Св. Евхерий оставил ценното съчинение: De contemptu mundi et saecularis philosophiae (За презрението към света и светската философия). В него като че ли най-ясно е изразена разликата между светски и християнски живот, макар по един или друг начин за това да става дума и в почти всичките творби на св. Евхерий. Противопоставянето между „светско” и „духовно”, както вече бе споменато, се среща още на страниците на Св. Писание. Св. Евхерий цитира ключовото място в Св. Писание по този въпрос – Не обичайте света, нито това, което е в света (1 Йоан. 2:15), но добавя, разяснявайки причината: … защото всичко това с коварни краски гали нашия взор[13].  Съблазните на света винаги са опасни за човека, желаещ духовен живот. И във времето на св. Евхерий, и в днешно време лошите примери, които ни заливат отвън, са много повече от добрите. А силата на примера, както ни казват светоотеческите слова, е много голяма.

Св. Хонорат Арелатски (†429 или 430)[14] се смята за родоначалник на организирания монашески живот на Лерин. Той дошъл там вероятно през 410 г., след като дълги години трупал аскетически опит и ценни наставления в манастирите на Изтока (Египет и Палестина). През 426 г. той бил избран за епископ на Арелат (дн. Арл), който по това време бил голям християнски център на Южна Галия. Неговият най-близък ученик – св. Хиларий Арелатски (†449)[15], напуснал също светския живот. Той последвал своя учител в Арелат и три години по-късно, през 429 г. наследил неговата епископска катедра, отличавайки се със свят и добродетелен живот и ползвайки се поради това с всеобщо уважение. В Слово за живота на св. Хонорат Арелатски, написан от св. Хиларий, се казва за делата на светеца: Невероятно е колко големи бяха неговите грижи за това, скръб да не потиска някого, да не мъчи някого светска мисъл[16]. В тези думи се изяснява смисълът на отричането от света: да бъдем свободни от грижи, за да се стремим с цялата си душа към Бога.

Светът и светският начин на живот трябва, така да се каже, да има своята алтернатива – т. е. онова, което идва след отричането от света. В случая с монасите от Лерин – това е „пустинята” и животът в нея. Но думата „пустиня” в християнски смисъл има по-различно значение. Това не е някаква определена географска област, не означава дори и място със сурови климатични условия. Външното за християнския аскет не е от особена важност; то е следствие от неговото търсене и желание за освободеност от земните дела, от общуване на материално ниво с другите хора. Там, където присъства тази свобода, това е християнската пустиня – пък била тя и островно кътче сред морето или океана. В светоотеческата литература от остров Лерин присъства една Похвала на пустинята (De laude eremi) – пак от св. Евхерий Лугдунски. Тя е отправена към споменатия св. Хиларий. В нея св. Евхерий определя пустинята като място за молитва (locus orationis) – поради това че Бог се е молел именно там[17].

Отричането от света често означава отричане от земната родина. За отците-аскети на Лерин земната родина няма значение, в съгласие с апостолските думи: … защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). В тази връзка можем да кажем, че у леринските отци не присъства някаква форма на патриотизъм, който за съжаление днес често се изтъква като най-важен смисъл на християнската (респ. православната) вяра (вярата като основа и крепител на нацията). В Животът на св. Хиларий Арелатски житиеписецът говори за св. Хонорат, когото младият Хиларий придобил за наставник: В родината, от която любовта към небесното го беше оттласнала, обичта към толкова чеда го призова обратно[18].

Отричането от света с право заслужава наименованието обръщане. Обръщане, но накъде? Християнските отци са категорични – това е обръщане преди всичко навътре към самия себе си, към глъбините на душата, където се съзира и Бог, където се постига и самопознание, и богопознание. Св. Евхерий казва: Знаеш това, което ти се полага да обичаш, а самия себе си не знаеш да обичаш?! Навън е това, което обичаш; извън теб е онова, за което копнееш. Обърни се по-скоро към себе си, за да бъдеш по-скъп на себе си ти, отколкото твоето[19]. В същия смисъл са и думите на св. Павлин Ноленски към ученика на бл. Августин Лиценций, с които той му дава съвет за връщане към своето (в случая – tua) от чуждото (aliena) и го призовава да не губи време за външното (externa)[20].

Интересен е пътят на аскета след неговото отричане от света. Мнозина от леринските отци в своя живот отново се връщат в света, като стават епископи на различни градове в Галия. Св. Хонорат и св. Хиларий един след друг са на катедрата в Арелат, а св. Максим (†460)[21] и св. Фавст – в Реи. К. Франк пише по този повод: Островният манастир се превърнал в значителен разсадник за клира на Южна Галия[22]. А Р. Бояджиев твърди за манастири като Леринския: В тези ценобии (манастири – ск.м.) по уникален начин се преплитат аскеза, антична ученост и култура[23]. Това още веднъж ни доказва, че след като усъвършенстването на духа в неговия път към Бога се е извършило в определена степен, вече придобитото богатство може да се сподели и с други.

II. Подбуди за отричането от света

Ута Ранке-Хайнеман задава следния въпрос: Защо монасите са оставяли всичко и са отивали в уединение?[24], и малко по-надолу в същата своя статия сама отговаря: Постоянно срещаме любовта към Бога като мотив да се напусне светът[25], допълвайки още: Те (монасите – ск. м.) излизали от света, за да могат по-добре и по-дълбоко да обичат Бога[26].

За леринските отци светът и животът в него (и „според него”) е пленничество. Св. Евхерий говори за този плен и за неговите причини: Има две главни неща, както мисля, които най-вече държат хората победени в делата на този свят, и след като чувствата са били прелъстени, свързват уловените със съблазнителна любов: желанието за богатство и достойнството на почестите[27]. В Животът на св. Хиларий Арелатски пък разказът за периода на светеца на о. Лерин започва така: След като оковите на грижите бяха счупени и силите – предадени на Твореца, с такъв Водач встъпва (Хиларий – ск. м.) в земния рай на Леринския остров[28].В този контекст за леринските отци отричането от света е начало на духовния подвиг – поне на неговата най-важна, най-висша част. Но отричането от света е условие, а не самоцел. Разбира се, пред леринските отци не стои въпросът, дали може християнинът да живее аскетически и да се усъвършенства духовно в света. В западната аскеза обаче примерите на аскетически живот в света са многобройни. Тук важи казаното от Р. Бояджиев: …единението с божественото не е възможно да се осъществи в големия град с неговия шум, активен форумен живот, арени и театри; просветлението идва от усамотението на село, извън градските стени. На Запад провинцията изпълнява донякъде ролята на пустинята за източното монашество[29]. Но както отбелязва малко по-нататък същият изследовател: Това движение не трябва, разбира се, да се абсолютизира[30]. Отричането от света на Запад има многообразни проявления и приема различни форми. Леринското е най-ярката и пълна негова форма, най-висше негово проявление.

В За презрението към света[31] се изброяват личности, като примери за отричане от света (и светската философия) – св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисенски, св. Василий Велики, св. Павлин Ноленски, св. Хиларий Пиктавийски, св. Йоан Златоуст и т. н. Общата причина за отричането от света и светската философия е това, че всички те са пожелали тази небесна философия[32]

Но избирането на небесната философия трябва да бъде осъществено от всеки един християнин, не само от монасите. Непонятно е в такъв случай проявяващото се и до днес неодобрение към отричането от света (да, наистина, то в една или друга степен означава отделяне от семейство, дом, роднини). Презв. Салвиан Масилийски е автор на За Божието управление[33], както и на Срещу скъперничеството (Към Църквата)[34]. От него са запазени няколко писма. Най-известното сред тях е четвъртото. Тук той (заедно със съпругата си Паладия и дъщеря си Ауспициола) се обръща с молба за примирение към своите тъст и тъща. Предисторията е следната. Салвиан бил християнин, но пожелал да се ожени за произхождащата от езическо семейство Паладия (което, впрочем, не получило одобрението на християнската общност). Ала Салвиан успял да спечели съпругата си, както и родилата им се дъщеря за християнската вяра. Всички те заедно решили да се оттеглят от света и да живеят аскетически на Лерин. Макар и родителите на Паладия Хипатий и Квиета междувременно също да се присъединили към Християнската църква, те не можели да понесат аскетическото оттегляне на Салвиан и неговото семейство. В тази връзка Салвиан пише (към Хипатий): Но защо се сърдиш ти, който, откакто стана християнин, престана да имаш и погрешни причини (за гняв – ск. м.)?![35]

Защо отците на Лерин толкова обичат пустинното уединение и се стремят към него? Св. Евхерий показва величието на пустинята с пример от живота на Спасителя: отвеждането Му в пустинята и победата над дявола там[36], завършвайки с думите: О, велика похвала на пустинята – дяволът, който победи в рая, да бъде победен в пустинята![37]. За св. Евхерий пустинята е мост към небесата[38]. След това идва закономерното заключение: И тъй, ще нарека заслужено тази пустинна обител един престол на вярата, ковчеже на добродетелта, светилище на любовта, съкровищница на благочестието, склад на правдата[39].

Разбира се, християнският възглед за живота е различен от светския. Това е в основата на противопоставянето между духовно и светско. Разбирането на този различен светоглед може да помогне за определяне на подбудите за отричането от света. В Животът на св. Хиларий Арелатски авторът пише за своите възгледи: Аз пък… проповядвам в смирението благодат, в презрението към света – мъдрост, в любовта към Твореца – правда, в умъртвяването на плътта – благоразумие, в сравняването на вечните награди – сила…[40]

Големият американски духовник и богослов иеромонах Серафим (Роуз) (†1982) е почитал особено много православните западни светци. Тази любов е била присъща и на неговия духовен наставник и архиепископ на Сан Франциско св. Йоан Шанхайски (†1966)[41]. О. Серафим пише: Любовта към пустинята като към убежище от житейските бури и суетата и като място на напрегната духовна война заради царството небесно, както и преклонението пред живелите там преподобни[42], изпълнили земите на Запада с благоуханието на своите подвизи на благочестието – ето това е, което вдъхновявало младите новообърнати християни на Запада да търсят пустините на Галия и да узнават там от първа ръка, от опитни старци и от собствен опит, духовното учение на източните отци[43].

Св. Евхерий подчертава че пустинята не трябва да се осквернява не само с грехове, но дори и с житейски грижи: И тъй, потвърдена е от Бога светостта на мястото със светостта на завета; в него (както смятам) Бог едновременно и скрито възвестява и това, пристъпващият към пустинята, да се освободи от предишните връзки на житейските грижи и от предишните окови, за да не оскверни мястото[44]. От казаното пък следва, че животът в уединение е едно ново начало, където не е позволено нищо старо – изисква се освобождаване от грижите и оковите.

III. Цел на отричането от света

На Запад аскетическият живот е бил разделен на две главни направления – монашески живот и аскетически живот в света. Това е възможно, защото, както казва Р. Бояджиев: Една истинска аскеза не се състои главно в планирането и осъществяването на почти спортни „постижения“ и тренировки, потискащи съня, глада, студа и болката, а в това един издигнат вярващ човек да търси с радост личното извисяване и общението с Абсолютното[45]. Т. е. аскезата не е самоцел; тя има една висша цел, за достигането на която трябва да се положат усилия.

Разбира се, отричането от света има за цел усъвършенстването на душата по нейния път към Бога. Усъвършенстването е в основата на спасението на душата – в християнски смисъл спасението означава здравето на душата, както ни показва значението на думата (една и съща за спасение и здраве) в древните езици (старогръцки, латински[46]). Радостта, изпълваща душата на християнина, който следва своята цел, се нарича блаженство. Блаженството пък започва още тук, на земята, а в много по-пълна степен е присъщо на бъдещия живот.

Според християнското разбиране състоянието на блаженство, предвкусването на бъдещия живот още тук, на земята може да се нарече святост. Църквата винаги е имала по-особено разбиране за светостта, в сравнение с наложилото се днес в масовото съзнание. Още на страниците на Свещеното Писание на Новия завет прави впечатление честото използване на думата светии по отношение на всички вярващи християни, стремящи се към спасение, което неминуемо включва постоянно усъвършенстване. Повечето от християнските светци не са канонизирани на събори, с определени юридически актове, а критерий за тяхната святост е било църковното съзнание, признанието на вярващия народ, който, убеден в тази святост, е започвал да почита тези хора и в определен ден от годината тържествено да чества тяхната памет.

В Похвала на пустинята св. Евхерий Лугдунски описва плодовете на пустинното уединение (респективно на отричането от света): Не е неплодородна (както се вярва), не е празна онази пустинна почва, нито са безплодни скалите на сухата пустиня. Нейният жител прибира там многократен добив и стократен плод (вж. Мат. 13:8,23) (…) Там земеделецът ще пожъне богата реколта… Там се намира и „Живият хляб“, „Който слиза от небето“ (Йоан 6:51,50)[47].

В края на За презрението към света… св. Евхерий засяга въпроса за състоянието на човека, достигнал висота на християнския си живот[48]. Този човек е обичан от Бога. И на него Бог дава несъмнено много повече, отколкото на всички хора, които без разлика от своето духовно състояние материално са облагодетелствани в много отношения. За праведните (… iustis) Бог се явява въздаятел (на благодеяния)[49]. На тях Той ще върне (rependet), докато на другите дарява (largitur)[50].

Но само Бог може да даде истинско щастие. Светът не е способен на това. В едно обширно изследване на Клеменс Каспер, посветено на богословието и духовността на остров Лерин през пети век, срещаме следните размисли върху съчинението на св. Евхерий Лугдунски За презрението към света и светската философия: Животът в света е обременен с нещастия, от всички страни се притиска от страдания. От тъмно зло се угнетява той и от неправда се разтърсва. Пълен е с грижи, несигурен – поради вихъра на трудностите[51]. В такъв смисъл св. Цезарий Арелатски обръща внимание на една страна от наградата на праведните (в случая – аскетите), свързана с настоящия живот – те печелят дори само от това, че са намразили света и са се отделили от него. Той казва: Знаем, ясно е, че за духовното служение, на което се отдадохме, голямо е в бъдеще положеното въздаяние; но ако погледнем добре: в същото това дело, което по някакъв начин вършим, и в настоящия век притежаваме вече част от наградата. И разбира се, голям е плодът на живота – да сме могли да презрем света и да сме започнали да служим на Бога…[52]

Отричането от света, презрението към него и неговия светоглед носят радост. Тази радост е изписана на лицата на аскетите и се проявява в техните обноски. Св. Хиларий разказва за св. Хонорат: В неприветливостта на пустинята доставяше утеха със своето лице, с такава голяма радост приемайки всички, сякаш ги бе очаквал…[53] Св. Фавст пък насърчава: Ето защо блажена е онази душа, която, докато живее добре в братството, е радост за мнозина и много от нея или се назидават, или се просвещават[54].

Разбира се, възможното за християнина съвършенство, спасение и духовно здраве – цел на аскетическия живот – има своята противоположност. Това е състоянието на всички онези, които не са приели духовния подвиг, а са вървели по някакъв друг път. В аскетическите съчинения споменатото противопоставяне е особено силно, като липсват характерните за множество съвременни т.нар. „християнски“ съчинения уклони и увъртания. Св. Евхерий в За презрението към света… говори така за онези, които не се стремят към християнското спасение: Наслаждението на кратковременния живот не постигат, на това на вечния не могат да се надяват. От временните блага не се ползват – не, не ще се ползват и от вечните![55]

                                        *     *     *

Отричането от света е основа на християнската аскеза. То присъства в подвига и словата на леринските отци през най-големия период на разцвет на монашеския остров – V–VI в. В съчиненията на св. Евхерий Лугдунски За презрението към света и светската философия и Похвала на пустинята то получава най-точен израз, като се осветляват различни негови страни. Също така отправените предимно към монаси проповеди (на св. Фавст Реиски, на св. Цезарий Арелатски) с езика на църковната риторика запознават с делата на живота в уединение и подбуждат читателя към него. Различните Vitae (жития) от остров Лерин (на св. Хонорат, на св. Хиларий) ни представят духовно извисени личности, осъществили на дело християнското отричане от света. Макар и във всички тези произведения да не се намира систематично изложение на християнското нравствено учение за отричането от света, все пак читателят получава представа за неговата същност, която не е самоцелна, а се разбира като освобождение от греха и суетата за по-нататъшно свободно усъвършенстване на духа. Това означава отричане от т.нар. „светска философия”, от светския начин на мислене, изпълнен с много заблуди и непостигащ истината за смисъла на съществуващото. Главна подбуда тук се явява любовта към Бога, която е обхванала аскета и която се разгаря все повече, будейки у него желание за непрестанно общуване с Бога. Тази любов води обхванатите от нея до усамотение, до „пустинята” (eremus). Общуването с Бога в уединението има за цел постигането на възможната за човека степен на съвършенство. Съвършенството носи блаженство на неговия притежател и блажената радост започва още тук на земята, за да продължи безкрайно на небесата – във вечността.

_________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1].Имената на западни светци и църковни автори ще бъдат давани с оглед на тяхното изписване на латински. По отношение на определенията към тях, свързани с названията на градове, е дадено предпочитание на древните имена на градовете.

[2].Mare est ergo secretum temperantiae, exercitium continentiae, gravitatis secessus, portus securitatis, tranquillitas saeculi, mundi huius sobrietas, tum fidelibus viris atque devotis incentivum devotionis, ut cum undarum leniter alluentium sono certent cantus psalentium, plaudant insulae tranquillo fluctuum sanctorum personent. S. Ambrosius Mediolanensis. Hexaemeron. Liber III,5,23 (Patrologiae cursus completus. Series Latina (PL). Vol. 14, col. 178).

[3].Обикновено наричани просто Лерин.

[4].В тази работа ще бъде обърнато внимание почти изключително на чисто аскетическите лерински писания.

[5].Флоровски, протоиерей Георги. Източните отци – V–VIII век. Превод от руски. Б. м., б. г. С. 262–263.

[6].Вж. Skeb, Matthias. Christo vivere. Studien zum literarischen Christusbild des Paulinus von Nola. Bonn, 1997. S. 60.

[7].Памет на 27 септември.

[8].Ad locum hunc, carissimi, non ad quietеm non ad securitatem, sed ad pugnam, ad certamen convenimus, ad agonem huc processimus, ad exercenda cum vitiis bella conscendimus. S. Faustus Rhegiensis. Sermo I,1 (PL 58,869).

[9]. Памет на 27 август. Текстът е следният: Ad locum hunc, charissimi, properantes, non ad quietеm, non ad securitatem, sed ad pugnam certamenque convenimus. Ad agonem huc processimus, ad exercenda cum vitiis bella convenimus [contendimus]. S. Caesarius Arelatensis. Homilia VII (PL 67,1059). Близостта – дори и чисто езикова – е очевидна. Друг въпрос е дали това не са по-късни вмъквания в текста. Все пак безспорно е единството на светоотеческата мисъл за същността на аскезата.

[10]. Fratres charissimi, ad hoc in istum locum convenimus, ut Domino nostro vacare possimus, non his rebus, quibus noster delectatur inimicus. Homilia IX (PL 67,1066).

[11].Памет на 16 ноември.

[12]. …ab istius mundi strepitu profugam manere… (noveram). Paulinus, Pontius Meropius. Epistula 51,2 (Fontes Christiani (FC) 25/3. Freiburg im Breisgau, 1998, S. 1078).

[13]. … quia omnia haec conspectui nostro insidiosis coloribus lenocinantur. S. Eucherius Lugdunensis. De contemptu mundi et saecularis philosophiae (PL 50,722A).

[14].Памет на 16 януари.

[15].Памет на 5 май.

[16].Incredibile est quantae illi curae fuerit ne quem tristitia affligeret, ne cogitatio saecularis urgeret. S. Hilarius Arelatensis. Sermo de vita s. Honorati, episcopi Arelatensis. Caput IV,18 (PL 50,1259).

[17].S. Eucherius Lugdunensis. De laude eremi 26 (PL 50,707).

[18].Ad patriam, ex qua eum amor coelestium expulerat, tanti filii revocavit affectus. S. Hilarii Arelatensis vita. Caput II,3 (PL 50,1223).

[19].Scis ea, quae tibi obveniunt diligere, et ipsum te diligere nescis? Foris est, quod amas: extra te est, quod concupiscis. Revertere potius in te, ut sis tibi tu charior quam tua. De contemptu mundi… (PL 50,716C).

[20].Paulinus, Pontius Meropius. Epistula 8,3 (FC 25/1. S. 224). И бл. Августин говори (в обръщение към Бога) за себе си: А Ти, Господи… ме връщаше към мен самия… Св. Аврелий Августин. Изповеди. Книга осма, VII, 16. Превод от латински. София, 2006, с. 179.

[21].Памет на 27 ноември.

[22].Frank, K. S. Frühes Mönchtum im Abendland. Band I. Lebensformen. Zürich, 1975, S. 28.

[23].Бояджиев, Румен, Островното монашество на Лерин и рецепцията на източните монашески идеали в християнска Галия през V в. – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Том 90 (9), 2000 (с. 453–480), с. 471.

[24].Ranke-Heinemann, Uta. Die Gottesliebe als ein Motiv für die Entstehung des Mönchtums. – In: Münchener theologische Zeitschrift 8 (1957) (S. 289–294), S. 289.

[25].Ibid., S. 289.

[26].Ibid., S. 290.

[27].Duae res praecipuae sunt, ut arbitror, quae maxime homines in negotiis saeculi vinctos tenent, et eblanditis sensibus, captos illecebroso amore constringunt: opum voluptas, et honorum dignitas. De contemptu mundi… (PL 50,716А).

[28].Ruptis ergo occupationum catenis, et auctori facultatibus traditis, tanto duce terrestrem ingreditur Lirinensis insulae paradisum. S. Hilarii Arelatensis vita. Caput V,7 (PL 50, 1226).

[29].Бояджиев, Румен. Ранно западноевропейско монашество. София, 1996, с. 58.

[30].Пак там.

[31].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,718C–719B).

[32].Както говори св. Евхерий за св. Григорий Нисенски: … coelestem hanc philosophiam… concupivit. De contemptu mundi… (PL 50, 718D).

[33].De gubernatione Dei. Съчинението е в осем книги и в западната патристика има почти същото значение, както и За Божия град на бл. Августин. То представлява един вид християнска философия на историята, давайки добър пример за това, как Християнската църква трябва да изразява своята позиция по въпросите на обществения живот. Това, трябва да се отбележи, не влиза в противоречие с аскетическия принцип за отричане от света.

[34].Adversus avaritiam (Ad Ecclesiam). В него под псевдонима Тимотей Салвиан се обръща към всички вярващи да помагат с дарения на бедните (тогава това се е осъществявало чрез съдействието на Църквата)

[35].Tu autem quid suscenses, qui ex quo Christianus factus es, etiam falsas habere desisti? Salvianus Massiliensis. Epistula 4,6 (Sources chrétienes (SC) 176. Paris, 1971, p. 90).

[36].Вж. De laude eremi 22–23 (PL 50,706).

[37].O laus magna deserti, ut diabolus, qui vicerat in paradiso, in eremo vinceretur! De laude eremi 23 (PL 50,706).

[38].De laude eremi 27 (PL 50,707).

[39].Hoc igitur eremi habitaculum dicam non immerito quamdam fidei sedem, virtutis arcam, charitatis sacrarium, pietatis thesaurum, iustitiae promptuarium. De laude eremi 28 (PL 50,707).

[40].Ego autem…  in humilitate gratiam, in mundi contemptu sapientiam,  in auctoris amore iustitiam, in carnis mortificatione prudentiam, in perrenium praemiorum comparatione fortitudinem praedico… Vita… , Caput I,2 (PL 50,1222).

[41].Памет на 19 юни.

[42].В християнската традиция с думата преподобен често се обозначават като цяло монасите, а не само официално канонизираните от тях.

[43].Серафим (Роуз), иеромонах. Православная Галлия. Введение. — В: Житие отцов. Vita patrum (The Life of the Fathers by St. Gregory of Tours). Перевод с английского. Москва, 2005, с. 126.

[44].Confirmata quippe est a Deo sanctitas loci, sanctitate testimonii; in quo (ut reor) etiam illud pariter et latenter enuntiat, ut accedens ad eremum pristinis curarum obligationibus vitae se absolvat, et anterioribus vinculis expeditus incedat, ne locum polluat. De laude eremi 7 (PL 50,703).

[45].Ранно западноевропейско…, с. 13.

[46]. На латински salus, на старогръцки σωτηρία.

[47]. Non est infructuosum (ut creditur), non est illud sterile eremi solum, nec infecunda arentis saxa deserti. Illic multiplex germen, et centenos accola fructus recondit. (…) Uberi illic messem proventu colonus metet… Invenitur etiam illic panis vivus, qui de coelo descendit. De laude eremi 39 (PL 50,710).

[48].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,726B–D).

[49].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,726B) – Нека да помислим Този, Който е дал толкова, колко ще въздаде… (Consideremus, qui tanta dedit, quanta restituet…)

[50].De contemptu mundi… (PL 50,726C).

[51].Kasper, Clemens. Theologie und Askese. Die Spiritualität des Inselmönchtums von Lérins im 5. Jahrhundert. Münster, 1991. S. 152.

[52].Scimus quidem spirituali militiae, cui nos mancipavimus, magnam esse in futurum repositam remunerationem, sed si bene respiciamus, in hoc ipso opere quod gerimus quodammodo, etiam in praesenti saeculo iam partem praemii possidemus. Et plane magnus vitae fructus est, saeculum potuisse despicere et Deo servire coepisse… S. Caesarius Arelatensis. Homilia VIII (PL 67,1062).

[53].In squalore eremi delicias conspectu suo ministrabat, cum tanto omnes gaudio et amore suscipiens, tamquam exspectasset… Sermo… Caput IV,20 (PL 50,1260).

[54].Unde felix est illa anima quae, dum bene in congregatione versatur, multorum gaudium est, et plurimi ex ea vel aedificantur vel illuminantur. S. Faustus Rhegiensis. Sermo I,3 (PL 58,870).

[55].Voluptatem vitae brevioris non capiunt, perpetuae sperare non possunt. Bonis temporalibus non utuntur, non, non utentur aeternis. De contemptu mundi… (PL 50,723A).

Изображения:

1. Св. Амвросий Медиолански

2. Св. Викентий Лерински

Росен Миланов

Великите учители на Църквата са преживявали на дело истинския християнски подвиг. Всички те са се стремели към богообщение и са го постигали. През XIV в. с апологетична цел се наложило целият светоотечески опит за това богообщение да бъде изложен систематично. По този начин се дава право на учените да говорят за едно течение в християнската мисъл, наречено исихазъм. Но всъщност, това е самото християнско учение за вътрешния съзерцателен живот, съществувало през всички векове на християнската религия.

Един учен пише в този дух: Църковното учение за нетварността на божествените енергии се съдържа неотемлено в Свещеното Писание, в патристиката, в нашите богослужебни книги и частни молитвословия. Достатъчно е само да напомня, че с изрази за божествената светлина са наситени литургическите песнопения и текстове на Православната църква[1].

Исихасти били древните свети отци, исихасти били техните по-късни последователи, исихасти са и днешните християни, които достигат истинско богообщение в духовно-съзерцателен подвиг.

Исихазмът не е някакво езотерично учение или своеобразен вид магия. Още едно прекрасно доказателство за това е, че след като в уединението на разговора с Бога са постигнали духовна чистота, мнозина исихасти са изведени от Божествения промисъл на мисия за помощ на човешкото общество. Но не трябва да се изпада и в другата крайност – нека не забравяме, че външната дейност на исихастите е плод на вътрешния им подвиг. И вглеждайки се в съкровищницата на християнската литература, ние ще забележим, че там има такива съчинения, които се отнасят с особено голяма дълбочина към въпросите на този вътрешен подвиг. В тези слова е описана тежката духовна борба в стремежа към възможното за човека съвършенство. През XVIII в. в Гърция от преподобните Никодим Светогорец и Макарий Коринтски дори е съставен един изключително популярен сборник с части от тези съчинения, наречен Добротолюбие. И в него сияят такива имена, като преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, преп. Ефрем и Исаак Сирийски, преп. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама.

Св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама… Като споменахме техните имена нека се обърнем и към последователите им. Част от тях са българи. Кои са тези български последователи на великите исихасти от XIV в.? На първо място, разбира се, трябва да се посочи преп. Теодосий Търновски. След него идват св. патриарх Евтимий, преп. Ромил Бдински, преп. Роман Търновски, св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия…

За живота и личността на св. Киприан добре говори Григорий Цамблак в своето Похвално слово за Киприан. Ето какво казва той на своите руски слушатели: Защото, както в добродетелта беше неподражаем блаженият митрополит Киприан, така и в словесните поучения беше неповторим. Впрочем, него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте, ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме; и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни[2].

Животът на св. Киприан ни предлага една чудна небесна картина на велики личности, свързани с неразривните връзки на Христовата любов. И това, това именно е най-важното. Защото всичко земно като сянка бързо отминава – остават само добродетелите, които придружават своя славен притежател във вечността. И така, нека да проследим тези връзки на Христовата любов и по този начин да разкрием още по-добре светлозарния живот на исихаста св. Киприан.

Един изследовател пише: Средище на исихазма в България първоначално бил манастирът „Св. Богородица“, основан през 1335 г. в местността Парория, в Странджа, от Григорий Синаит. Между първите ученици е Теодосий Търновски.(…) През 1350 г. Синаитовата обител в Парория окончателно прекратила своето съществуване. Учениците на Григорий Синаит се пръснали из различни краища на Балканския полуостров. Синаитовият манастир послужил като модел за устройването и на други исихастки средища, в това число и на Килифаревския манастир[3].

Предполага се, че в ранна възраст Киприан отишъл именно в Килифаревската обител, близо до столицата Търново. Знае се, че през 1363 г. преп. Теодосий Търновски отпътувал за Константинопол заедно с четирима свои ученици, сред които бил и Киприан. До смъртта на своя учител той живее в Студийския манастир, а след това заминава за Света гора. Не може да се каже със сигурност в кой от атонските манастири е пребивавал той, но съществува предположение, че това е манастирът Св. Павел, където по-късно живее и Григорий Цамблак. За живота на Киприан на Света гора много хубаво говори един от цитираните по-горе изследователи: Тук Киприан усвоява постиженията на християнската култура и усъвършенства своите знания за исихазма. Като монах в Света гора Киприан се отличава със своя свят начин на живот. Той се прочува със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги. Животът и ежедневието на бъдещия митрополит Киприан са изпълнени с активна дейност, характерна за подготовката на монаха. Ние, миряните, които не познаваме духовната същност на монашеството, не можем да си представим трудностите на духовното израстване…[4].

На Света гора започва прекрасната дружба на св. Киприан с бъдещия Константинополски патриарх и велик светец на Православната църква Филотей Кокин (1353-1355; 1364-1376).

Св. Киприан е преписал известната древна християнска книга Лествица на преп. Иоан Лествичник. Този препис е завършен на 24 април 1387 г. в Студийския манастир. Това е станало при второто пребиваване на св. Киприан в Константинопол. Относно ситуацията на преписването на Лествица-та, трябва да се спомене за усърдната литературна дейност, която е кипяла в Студийския манастир – изключително голямо книжовно средище още от началото на IX в., когато игумен е знаменитият преп. Теодор Студит. Може да се каже, че именно в Студийския манастир през IX в. богослужението в основните си черти е придобило облика, който познаваме днес. И така, пред очите на св. Киприан са мнозина монаси, които се занимават с книжовна дейност. Това наистина е бил голям стимул и той да се заеме с такава.

За нас, българите, важен момент в живота на св. Киприан несъмнено представлява неговото посещение през 1379 г. в град Търново и срещата му с българския патриарх Евтимий, предадени ни от Григорий Цамблак. Един прекрасен епизод от живота на две велики личности, които свързва Христовата любов!

От периода на споровете за митрополитската катедра в Русия историята е запазила за нас няколко много ценни писма на митрополит Киприан до известни църковни личности на Русия – игумените Сергий Радонежки и Феодор Симоновски. От древността до наши дни писмото е едно изключително разпространено средство за общуване. И християнската религия не прави изключение. Вглеждайки се в историята на християнската литература, ние неминуемо ще забележим, че голяма част от свещените книги на Новия Завет представляват сами по себе си именно писма. Сред съчиненията на църковните отци и писатели също ще открием толкова много писма. И най-удивително е, че тези писма са израз на устремения към небето човешки дух и стават оръдие на чистата и свята Христова любов, която свързва пишещия с неговия адресат. А по този начин и писмото, което е нещо преходно и земно, получава висш смисъл и непреходна стойност… Запазените писма (послания) на св. Киприан до преподобните Сергий Радонежки и Феодор Симоновски ни разкриват подкрепата, оказвана от страна на руските светци на него. В тях се вижда и голямата любов, която имал той към тях. Много пъти през време на споровете за митрополитската катедра предлагали мястото на великия руски светец Сергий Радонежки, но той посочвал като единствен законен архипастир Киприан.

Характерна за исихастите е любовта към книжовното дело. Св. Киприан не прави изключение. Какво е значението на неговото книжовно творчество? Най-напред трябва да се отбележи, че то не е главното дело в живота на св. Киприан. Всъщност, това е характерно за всички свети отци — те пишат тогава, когато нуждата изисква това. По този начин техните съчинения не са сухи философски трактати, лишени от дух и живот. И все пак имало е такива времена, когато необходимостта от тяхното слово ги е заставяла да хванат перото за месеци, години, и дори за целия остатък от своето временно странстване в долината на нашето изгнание – земята… В своето литературно творчество св.Киприан следва насоката на идеолога на Търновската книжовна школа св. патриарх Евтимий. Разбира се, неговите творения имат своя духовна страна. И като че ли именно тя е най-важната – особено за онази част от изследователите, която има богословско образование. Светите отци не са писали просто така, „за науката“. Както бе казано, техните съчинения не представляват някакви празни философски трактати, лишени от всякакъв смисъл. Дори и когато се докосват до философски теми, светите отци правят това само поради нуждата, касаеща духовния живот на самите тях и на останалите християни.

В творбите на св. Киприан присъства същият този дух, който намираме и в светоотеческите съчинения. Неговото слово е израз на чистите му сърдечни преживявания. В своето Похвално слово за митрополит Петър той казва: И ето, развълнувани, светло посрещаме тържеството на светителя и пречестното празненство: защото е ден на радост и веселие, когато мъж праведен и преподобен приеме своя жизнен край, когато види успокоение от трудовете свои, когато, скръбта оставил, към веселие върви, когато, земята и всички земни неща оставяйки, на небето отива, когато, изоставил хората, всред ангели се нарежда и да възприема Бога се удостоява[5].  В този цитат проличава и духовното възприятие на св. Киприан — странна е за невярващия или не дълбоко утвърдения във вярата човек мисълта, че смъртта може да бъде благо за онзи, който в тукашния живот е насадил небесните добродетели в душата си.

Във връзка с личността на св. Киприан като един от представителите на исихазма трябва да се кажат и няколко думи за неговите взаимоотношения със св. патриарх Евтимий. До нас е стигнало едно прекрасно Послание до Киприан, в което се вижда дълбокото приятелство, свързващо двамата велики светци. В посланията на св. патриарх Евтимий присъства риторизъм, но това не означава че в тях има някаква изкуственост. За доказателство може да видим какво пише той до Киприан: Винаги се придържай към днешното, а утрешното отпращай към Бога. Преди вечния покой не чакай покой и преди вечните блага земни не приемай. От Господа горе искай милост и скоро ще те обгърне невидимото застъпничество. Бъди син на светлината и деня, за да получиш бъдещото си наследство. Ежедневно се приготвяй за това, което те очаква, приемай скърбите с благодарност и се готви за други, по-големи. Постоянно заради твоето спасение се отдавай на крепък подвиг, а не [го] отлагай за утрешния ден. Затваряй очите си пред суетните неща, ясно, с очите на разума, съзерцавай бъдещето. Бъди постоянно печален поради греховете, а весел — поради надеждата за бъдещи блага.(…) На този свят си дошъл от небитието: затова не спирай дотук, ами се подвизавай чак докато минеш през портите на вечния град.(…) Бъди любезен към всички и твоята любезност ще се разнася върху езика на всички[6]. Това са слова, изпълнени с необикновена духовна сила, притежаващи едновременно и прекрасна възвишеност, и блажена простота. Тези слова са типични за исихазма и истинското християнство.

В творенията на св. Киприан се говори с езика на светоотеческите съчинения. Този език има своя красота и най-главното, с него се разказва за духовното, вечното, небесното. Един пример от Похвално слово за митрополит Петър: И какво стана после? Като се разпали веднага от божествена любов, отиде в пустинята, която се намираше там, в един от манастирите на Волинската земя; и там се подстрига и изцяло отхвърли мъдруването, което блазни към идола[7].

Похвално слово за митрополит Петър и Пространно житие на същия светец се отличават със стил и начин на изложение, характерен за Търновската книжовна школа. Трябва да се каже, че той е плод на исихастките възгледи, които е имал св. Киприан и които са били и у св. Евтимий. Да не забравяме, че техен общ учител е преп. Теодосий Търновски, ученик на великия св. Григорий Синаит. Разбира се, духовната насока на автора е определяща за всяка една литературна творба. Естествено – всеки има своя преценка за това, което се случва около него. Това важи с пълна сила и за богословската книжнина. И така, идеите, или по-скоро, истините на исихазма са тези, които оказват най-голямо влияние върху съчиненията на писателите от Търновската книжовна школа. Те, разбира се, са познавали творенията на старобългарските писатели Иоан Екзарх, Константин Преславски, св. Климент Охридски. И така в техните произведения се съчетава по прекрасен начин най-доброто от старобългарската и съвременната им византийска литература. Да, това, което пишат св. Киприан и св. Евтимий има своя аналог във Византия. Нека да припомним, че св. патриарси Калист и Филотей са тези, които написват жития и служби за своите учители – св. Григорий Палама, св. Теодосий Търновски. Можем с радост да кажем, че св. Киприан е първият писател в Русия, който създава литературни творби в този стил. След него вече идват Григорий Цамблак и Епифаний Премъдри (житиеписецът на преп. Сергий Радонежки).

Бележитият руски учен акад. Дмитрий Лихачов пише в една своя статия следното за стила на Търновската книжовна школа: Стилът „плетение словес“ изисквал лична, авторска изобретателност в много по-голяма степен, отколкото предшестващите го стилове на литературно изложение. „Плетение словес“ е било в известна степен традиционно само по общите прийоми на „плетение“, но то не изисквало повторение на изрази, „формули“[8].

Хубави разсъждения за стила на Търновската книжовна школа и връзката на св. патриарх Евтимий и св. Киприан изказва и Н. Дончева-Панайотова: Не може да не се отбележи тук находчивото сравнение на писателската работа с киченето на букет от благоуханни цветя, защото, макар отделните цветя и сами да ухаят, ако се подредят „въ лıпот1“, т.е. красиво, както подобава, техният мирис става много по-голям. Това сравнение, отнесено към работата на писателя-творец, означава, че ако той съумее също така красиво и по достойнство да свърже отделните епизоди от живота на избрания герой, неговият пример ще стане по-заразителен, по-действен. Подходящ повод е празнуването на паметта на светците, защото тъкмо тогава хората стават по-силни, отделят се от мирската суета и се извисяват духовно. Изискването на Киприан да се пише „въ лıпот1“, което означава да се пише художествено, литературно, веднага се асоциира с разбиранията на Евтимий Търновски за характера на писателската работа. Еднаквите критерии за литературно-художествените творби, които са резултат от по-високите естетически вкусове на епохата, също говорят, че двамата творят в духа на една и съща традиция, че принадлежат на една и съща литературна школа[9].

Творенията на св. Киприан, макар че имат огромно значение за литературата на славянската народност, са преди всичко духовни. Това означава, че те притежават една друга стойност, която нямат повечето днешни и голяма част от древните произведения. Само в такъв контекст те могат да бъдат правилно тълкувани и само така може да се оцени тяхното достойнство. Един пример е следният цитат, който има голяма духовна сила, поради това, че предава (напълно достоверно) величието на св. митрополит Петър: А той, като излезе в морето и го преплува благополучно, и стигна до Светейшата митрополия на руския престол, и даде на всички мир и благословия, започна да поучава стадото, дадено му от Бога, като странстваше от място на място с такова смирение, както някой би казал, и труд, и кротост, помнейки за оня, който казва: „В сърцата на кротките почива Бог“; и още: „Бог не ще унижи сърце сломено и смирено“ (Пс. 50:19)[10].

Н. Дончева-Панайотова пише: Митрополит Киприан има големи заслуги за сближаването на староруската книжнина със старобългарската не само с насочването на руските преписвачи към българските изводи (подложки), но и за пренасянето и разпространението в Русия на някои богословски съчинения в превод на български език и на оригинални произведения на български писатели[11].По-нататък същата изследователка говори за въпросните богословски произведения в превод на старобългарски, които св. Киприан популяризирал в Русия. Това са тълкуванията на Евангелието от бл. Теофилакт Охридски, съчиненията на Псведо-Дионисий Ареопагит с обясненията към тях на преп. Максим Изповедник.

Обобщавайки казаното за книжовното творчество на св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия, и връзката на това творчество с исихасткото учение, можем да заявим следното: Като последователи на Евтимий Търновски Киприан и Григорий Цамблак не само прокарват в своите произведения религиозните, нравствени и философски възгледи на исихазма, но усвояват и свързаните с него принципи на така наречения висок, витиен стил в литературата. Езиковите и стилни особености на Евтимиевите, Киприановите и Цамблаковите похвални слова са в тясна зависимост от жанровата им специфика, от тяхното предназначение и художествена функция, от мирогледа на писателите и от техните творчески задачи[12].

През XIV в. особено много се засилило ревизирането на богослужебните книги на Света гора, във Византия и България. И св. Киприан не можел да не участва в това прекрасно и така необходимо дело. В едно руско съобщение от 1403 г. се казва, че той се отличил с изправянето на книгите и със своята ученост[13].

И за да не излезе, че всичко по-горе казано е пристрастно, един от цитираните изследователи пише: Ние не защитаваме митрополит Киприан. Той самият се е защитил, като е написал, казал и сторил достатъчно през своя живот. Нека критиците непризнателни и хулителите Киприанови се вгледат по-внимателно в неговите подвизи и творчество! И може би ще усетят тяхната сила, красота и светлина![14].

Славната история на исихазма… Една от страниците в нея несъмнено принадлежи на св. Киприан. И тя грее с неземната светлина, с която са изпълнени и всички други страници в тази чудна книга, изписана не с мастило, а с величието на извисения човешки дух. Бележитата 600-годишнина от блажената кончина на св. Киприан трябва да ни постави пред въпроса, къде е той сега. И не само това. Тя трябва да ни устреми към онези небеса, където той пребивава и ще бъде вечно. Какъв е пътят, който води там? Един цитиран по-горе изследовател на живота на св. Киприан пише с прекрасни слова: Тесен и скръбен е пътят, водещ към вечния живот – много са поканените, но е малко стадото Христово, за което Господ е обетовал царството на Отца Своего. Господ не ще допусне повече изкушения свръх нашите сили. Днес с печал ще ни посети Господ, а утре мъката в радост ще претвори и никой тази радост не ще ни отнеме[15].  Да, славната история на исихазма се пише и в момента! И най-важното е дали ще пожелаем и ние да влезем в нея и да последваме св. Киприан.

_________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1]. Марчевски, Иван, Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Велико Търново, 1996. С. 4.

[2]. Григорий Цамблак, Похвално слово за Киприан. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 209–215), С. 209.

[3]. Куцаров, Петър. Киприан Българин, митрополит Московски и на цяла Русия, София, 2001. С. 70–71.

[4]. Пак там, с. 74.

[5]. Киприан, Похвално слово за митрополит Петър. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 201–208). С. 201.

[6]. Евтимий Търновски. Послание до Киприан. — В: Евтимий, патриарх. Съчинения. София, 1990. С. 202–203.

[7]. Киприан. Похвално слово…, с. 202.

[8]. Лихачов, Дмитрий, Стилът на Търновската литературна школа и неговото значение в развитието на староруската литература. — В: Език и литература, 1976, кн. 5 (с. 9–26), С. 25.

[9].Дончева-Панайотова, Невяна. Неизвестно Похвално слово за митрополит Петър от Киприан Цамблак. — В: Сб. Старобългарска литература, кн. II. Българо-руски литературни връзки през Средновековието. София, 1977 (с. 136–157), С. 140–141.

[10].Киприан, митрополит, Пространно житие на митрополит Петър. — В: Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби, София, 1986 (с. 109–120). С. 114.

[11].Дончева-Панайотова, Невяна, Киприан – старобългарски и староруски книжовник, София, 1981, С. 105.

[12]. Дончева-Панайотова, Невяна, Търновската книжовна школа и Русия в края на XIV и началото на XV век. Киприан и Григорий Цамблак. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „кандидат на филологическите науки“, Велико Търново, 1974, С. 30–31.

[13]. Вж. текста в: Иванов, Йордан, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375-1406). – В: Известия на института за българска литература, кн. VI, 1958 (с. 25–79). С. 70.

[14]. Куцаров, П. Пос. съч., с. 158.

[15]. Пак там, с. 159.

Изображение: Св. Киприан, Митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия

Росен Миланов

Увод

И така, велико е делото на онзи, който правилно е оценил призванието си, отрекъл се е от всичко и преценявайки с разсъждение как най-удобно може да достигне Царството Божие вътре в себе си (вж. Лук. 17:21), е устроил земния си живот по съобразен с това начин, намерил е своето място, дейност, поприще и шества по тесния Христов път със смирение и труд. А по мярката на отричането, смирението и труда е и самото преуспяване. Преуспяване, което води до истинския живот. Защото съществува друг живот — тайнствен, съкровен, неизразим с думи. Живот, който е призванието на всеки човек и на който до известна степен можем да станем причастници още тук, на земята. И само сподобилият се поне отчасти с него, може да върши велики дела — разбира се, чрез Божията помощ. Само той може да помага и на други в пътя им към Бога. Защото има духовен закон — вечен, неизменен, справедлив, както е вечен, неизменен и справедлив и неговият Извор. И според този закон не можеш да дадеш на другиго това, което сам нямаш.А всеки човек в своето време и място има собствен подвиг, който трябва да извърши. И светла и сияйна е душата на онзи, който не се полени да го направи. Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника, който възвестява мир, благовести радост, проповядва спасение! (Ис. 52:7)

*   *   *
Монашеството e нещо различно от живота на света. Всъщност, нека се запитаме какви са подбудите за приемането му. Разбира се, за отделните хора това е различно. Един бяга от суетата на света, от греховността в него, от съблазните там. Друг, за съжаление, вече е поразен от смъртоносните обятия на същия този свят и се надява да намери в манастира пристан за своята болна душа. Има и такива, които са почувствали в себе си огъня на Божествената любов, и този огън ги кара да търсят още тук, на земята, онова бъдещо състояние на човешката личност — състоянието, за което всъщност е създаден човекът.

Как са били постигани и как се постигат горепосочените цели в манастирите от древността и настоящето? При встъпването в монашество се дават три обета: за послушание, целомъдрие и отказ от собственост. Каква е целта на тези три обета? Какво представляват те? На първо място това са християнски добродетели, които доближават човека до Бога. Второ, това са дарове, които се принасят на Създателя от Неговото творение, възлюбило повече от всичко именно Него. Трето, това са предпоставки за достигането на нещо по-високо. Какво е това по-високо нещо? Това е богообщението.

Ала какво представлява богообщението? Това не са някакви съчинявани от отделната човешка личност чувства, преживявания, емоции. Да, такива своеволни фантазии на християнски теми никога не са били дело на истинското монашество. Напротив, те са били и сега са напълно забранени за стремящите се към истинско богообщение монаси. Такива чувства, преживявания и емоции имат за своя основа самолюбието и тщеславието. Те не познават търсенето на Божията воля.

Търсенето на Божията воля е всъщност търсене на Самия Бог. А Бог е Личност — Личност всесъвършена и всесвята. Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Йоан. 1:5) – уверено говори апостолът. И всеки, който желае да се доближи до Бога, очиства себе си, както Той е чист (1 Йоан. 3:3). В монашеството няма никакво място за нищо доброволно неправилно и за нищо доброволно греховно. Това означава отказ от своите представи и своя начин на мислене — колкото и правилни да ни се струват, ако са противни на Божия разум, на вечния духовен закон, те трябва да бъдат отхвърлени. Встъпващият в монашеското поприще трябва да остави цялото си самолюбие.

Ако самолюбието не се остави, не ще може да се постигне целта на поетия подвиг. Тогава се създават монаси с по-малко или повече неправилни възгледи, монаси със светска насоченост, чужди на евангелския и светоотеческия дух, монаси, които не познават духовния закон и не могат да предадат на слушателите си такова познание. Светът винаги е обичал и обича именно тези монаси. И това е съвсем естествено — те не му говорят за подвиг, самоотречение, въздържание, духовен труд. Техните думи засягат временното, суетното; дори и да заговорят на някакви духовни теми, тяхната реч е повърхностна, изпълнена с неправилни възгледи — естествен плод на целия им самолюбив живот. Посетителите на такива „старци“ си отиват от тях наглед дълбоко впечатлени от чутото, но по никакъв начин непроменящи своя живот — още на обратния път вместо в мълчание и богоугодна тъга да се замислят за вечното, небесното, те се отдават на празнословие и шеги. Да, светът винаги е измислял и измисля свои „старци“, които да му гъделичкат слуха, понеже той не може да търпи здравото учение (2 Тим. 4:3). Здравото учение пък е всъщност истинското християнство.

Ала какво е истинското християнство? Това истинско християнство е царството Божие — царството Божие, което е вътре в нас (вж. Лук. 17:21). Пътят до него е изпълнен с огромен труд, който обаче е пропит с неизречена сладост. Тогава ясно се съзира Божият промисъл и грижа за човека. Тогава става видно Божието величие, красота, любов, слава, премъдрост. Монахът се превръща в  зрител на неизречени чудеса, откриващи му се в самия него. Да, именно като зрител се чувства той — зрител на това, което Бог благоволи да му показва. И той съвсем ясно чувства, че вижданото не е негово. Именно тогава той достига до опитно познание на християнското смирение, непостижимо за човешката мисъл. Смирението става извор на умиление, а умилението — на любов към Бога и ближния. И колко голяма е радостта на един такъв монах при срещата му с друга човешка душа, отрекла се от просторния път и влязла през онази тясна врата (вж. Мат. 7:13–14) на истинското християнство, която е самоотречението! Неговите наставления към тази душа — а и към всички човешки души, търсещи неговия съвет — са чужди на гордост, превъзнасяне, омраза, немилосърдие, гняв. Тези съвети са плод на едно друго разбиране — евангелско и светоотеческо. И това разбиране е светлина и за самия монах, и за неговите слушатели.

Търсенето на Бога е нещо неразривно свързано със самото християнство. Монашеството е именно такова търсене. Принципите на това търсене са неизменни. Мястото и времето се отразяват само върху неговото външно проявление. Променят се само неговите външни форми. Да, духът на истинското монашество е един и същ през всички векове на християнската религия.

Ако бъде отречено съществуването на истинското християнство, тогава по необходимост ще трябва да се признаят за глупави и безсмислени всички търсения на това истинско християнство и всички опити за достигането му. Да, за празни и напълно ненужни трябва да бъдат признати усилията на толкова поколения и толкова векове, признали за абсолютно необходими  такива на пръв поглед абсурдни неща, като отдалечаването от хората с цел приближаване към Бога и всички други велики подвизи, извършвани с така голям трепет на духа.

Но истинското християнство като някакво високопланинско цвете винаги е имало своите любители. Макар и малко, все пак се намират такива, които да пожелаят неговата красота. И тези малцина много добре знаят, че еделвайси на полето не растат и въобще не ги търсят там. Съвсем правилно! С мъка и с пот на лицето (Бит. 3:17, 19) след грехопадението трябва човек да се храни от земята — тоест със скръб и труд земята на човешкото сърце ражда добродетелите. И наистина, ако не бъде грижливо обработвана, земята дава трева и плевели. Така е и с човешкото сърце — огромен труд се изисква за постигането на духовните плодове.

Всичко казано дотук е в пълна сила и за ХVІІІ-и век. Какво става в православните страни? Гърция и балканските народи са под османско владичество, в Русия Църквата е притеснявана от държавните закони. Духовният живот е в упадък. Липсват опитни ръководители за християнски подвиг. Макар и да съществуват православни манастири, вътрешното монашеско дело е неразбираемо и оттам — неизпълнявано. Апостолската повеля: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17) сякаш е в забвение, появяват се дори хулители и противници на Иисусовата молитва. Светоотеческите писания не се ценят — оригиналите са станали недостъпни за обикновените гърци поради своя език, а славянските им преводи са изпълнени с грешки. Ширят се множество лъжеучения, римокатолиците също се опитват да проникнат сред православните народи…

Но именно в такива моменти отпорът става по-остър, борбата — по-силна и Бог изпраща някой от онези, които са извършили великото дело да си зададат въпроса за смисъла на човешкия живот, да намерят отговор и да изпълнят наученото. И ето, в Гърция се явяват преподобните Макарий Коринтски и Никодим Светогорец, а сред славянските народи — св. Паисий Величковски.

Преп. Паисий Величковски (1722–1794) е един духоносен старец — ръководител на миряни и монаси, възродител на монашеския живот, ревнител на Иисусовата молитва, преводач на светоотечески творения и автор на аскетически съчинения, борец за чистотата на Православната вяра. И за да се оцени правилно подвигът, който той е извършил в своето време и място, е необходимо да се разгледа внимателно неговият живот и дело.

І. Животът на преп. Паисий Величковски

1. У дома и в училището (1722–1739)

Св. Паисий се родил на 21 декември 1722 година в град Полтава (Украйна). В този ден се празнува паметта на св. Петър, митрополит Киевски, и младенецът получил неговото име. Той бил обучаван на буквар, часослов, псалтир и писане от ранна възраст. Четенето на Св. Писание и светоотеческите писания станало любимото му занимание. Дълбоко вглъбен в себе си, Петър се отличавал с изключителна мълчаливост, отдавал се на молитва и бил проникнат от гореща любов към монашеския живот.

На 12-годишна възраст изпратили малкия подвижник на обучение в Киевски братски училища — православно учебно заведение с най-голям престиж в цяла Русия. Но едно нещо липсвало там — духът на истинския небесен живот. А Петър жадувал именно за него. И макар обучението да имало много положителни страни — празничните литийни шествия с благословението на митрополита, съставянето и изпълняването на собствени духовни песнопения от възпитаниците и друго подобно на това, — той не се привързал към него. През първите две години проявявал старание, но после желанието за монашество, за уединен живот, било най-главно. Сърцето му се стремяло натам — към светите обители, безмълвните пещери, не към външното учение. И Петър трябвало да дава отговор за това пред префекта на Академията. Просто и искрено обяснил той: … от външното учение не чувствам в своята душа никаква полза. Понеже слушайки в него често споменаваните елински богове и богини, и пиетически басни, от душа възненавидях този вид учение. Защото, ако и във външното учение учителите употребяваха словата на богоносните учители на светата Църква, научили се на духовен разум от Пресветия Дух, учениците биха се удостоявали с двойна полза — с духовен разум и с външното учение[1]. След това Петър привел подобни мисли и от прекрасната книга на св. Димитрий Ростовски Духовна азбука — хората тогава се учели на разум не от Светия Дух, а от античните философи.

Решението за напускането на Академията било изпълнено след края на четвъртата година. Какво получил преп. Паисий от обучението си там? Сам той пише, че за това време бил усвоил единствено латинската граматика. Друго? Този велик подвижник, който впоследствие достигнал дълбините на богословието, станал познавач на старогръцкия, славянския, молдавския езици, опитно преживял тайните на аскетическия живот…, този велик подвижник разбрал нещо много важно. Това, че несравнимо повече — и в научната област — може да направи личността, ръководена от Светия Дух и трудеща се с разсъждение.

2. Години на странстване (1739–1746)

На седемнадесет години без три месеца преп. Паисий започнал своя самостоятелен живот. Най-напред той се отправил за Чернигов, където по това време живеел духовният му наставник йеросхимонах Пахомий. По негов съвет Петър отишъл в Любечкия манастир[2].  Но тук той останал само няколко месеца, поради назначаването на нов игумен, който действал сурово и строго. За някаква незначителна грешка малкият подвижник бил жестоко наказан и той като разсъдил, че не е полезно за неговата душа да остава там, избягал от обителта.

Заредили се странствания, изпълнени с опасности и несгоди, пътувания, в търсене на подходящо място за монашески живот и на духовно ръководство. Трогателни, поучаващи и въодушевяващи са разказите за тези странствания, които не били за земна слава, наслаждение и богатство, а за небесните блага — вечни, истински ценни и неможещи да бъдат отнети! Младият подвижник видял много св. обители, срещнал подвижници на благочестието, слушал за славната мъченическа кончина на един църковен певец, убит от униати, живял при дивния отшелник Исихий, който така обичал светоотеческите книги, че не се ленял дори само за една такава да предприема дълго и трудно пътуване!

Петър се установил в Медведевсккия манастир на св. Николай[3]. Тук той станал расофорен послушник (Преображение Господне, 1740 г.). Било му дадено името Партений, а на един негов приятел, подстриган заедно с него — Платон. Монасите, като не чули добре, започнали да ги наричат обратно, сменяйки имената им. Като разбрал за случилото се, игуменът казал, че явно такава е Божията воля и наредил това да остане така — Петър да се нарича Платон, а неговият приятел — Партений. Възприемник на послушника Платон бил един йеромонах на име Никодим. Но не се удало на преп. Паисий — нито тогава, нито по-късно — да живее в истинско послушание на духовен старец. Когато младият подвижник поискал от наставника си килийно правило, последният му казал: Ти, брате, си учен; затова аз не ти определям правило, а както Бог те вразуми, така и извършвай правилото в своята килия[4]. Седмица след този разговор пък йеромонах Никодим излязъл от манастира и преп. Паисий не го видял никога вече. Сам той, разказвайки за един по-късен период в живота си, пише следното: Четейки тези книги (светоотеческите — ск. м.), аз като в огледало видях от какво именно е трябвало да започна своето бедно монашество, разбрах от каква огромна Божия благодат съм бил лишен, като не се намирах на послушание при опитен духовен наставник и не слушах за това нещо от никого наставление…[5]

Но Платон не преставал да се подвизава в трудове и лишения. По това време той получил от Бога да му бъдат достатъчни за сън три часа в денонощието. Различни причини го принудили да премине през още манастири, сред които и Киево-Печерската лавра. След това той отишъл в Молдовлахия.

Молдовлахия тогава била най-благоприятното място за развитието на духовния живот. Тя била управлявана от православни владетели, загрижени за благоденствието на Църквата. Монашеството в тази страна процъфтявало. Платон срещнал тук мнозина подвижници с различни духовни дарования — на духовно разсъждение, на тълкуване светоотеческите писания и т.н. Той се ползвал и от наставленията на двама велики старци — Михаил и Василий (Поляно-Мерулски). Разказвайки за времето, след като неговият пръв възприемник излязъл от Медведевсккия манастир, той пише за тези подвижници: Останал като овца без пастир, аз започнах да се скитам тук и там, стремейки се да намеря за своята душа полза, покой и вразумление; и не намерих с изключение на блажените старци Василий и Михаил, от които получих и монашеско наставление, и огромна духовна полза, но с които не можах да остана, опасявайки се от ръкоположение в свещенство[6].

Най-напред Платон живял в един скит, посветен на св. Николай, на име Трейстени. В началото той имал неуспехи в налаганите му послушания, както обикновено се случва, когато на човек се възлага нещо, в което не е опитен и което трябва да върши за първи път. Преподобният описва подробно тези неуспехи и накрая казва: Всичко това разказах за себе си с тази цел, идващите в нашето общежитие да не униват, виждайки своята неопитност в някакво дело и да помнят, че при Божията помощ и при усърдие те могат да достигнат до успех във всяко дело[7]. Защото всичко, разбира се, скоро се поправило.

Платон живял на много места и в Молдовлахия. Удостоил се да бъде и в един скит, намиращ се в планинско място — сред гъсти гори, близо до една река, с чист въздух и вода. Дивна била тази природна красота, но още по-дивни били обитателите на скита. Всичко се извършвало по светогорския устав и много дълбоки беседи за съкровения живот, душевните и телесни страсти и духовната борба с бесовете чул там Платон. Понякога братята ходели и при един пустинник, на име Онуфрий, който живеел недалеч от скита.

Постепенно у Платон съзрявало намерението да отиде на Атон. Причините за това били много. Най-главната — опасението от ръкоположение в свещенство. А и Света Гора привличала със своята суровост, величественост, дивни примери на подвижнически живот. Надеждата за намиране на духовен наставник също ръководела младия послушник. И намерението било изпълнено.

3. Животът на преп. Паисий на Атон (1746–1763)

През 1746 г. Платон пристигнал на Света Гора. На 4 юли, в навечерието на празника на преп. Атанасий Атонски, той встъпил в неговата св. лавра.

Младият послушник и тук непрестанно търсел духовен наставник, живеещ в безмълвие и нищета и сведущ в отеческите писания. След като обиколил околните манастири и пустинници и не намерил подходящ, на него му се наложило да живее сам.

Освен изброените по-горе причини, не може да не се съзре и Божият промисъл за пристигането на преп. Паисий на Атон. Тук младият подвижник събрал огромно духовно богатство и сякаш било необходимо неговата душа да бъде изпитана чрез суровия живот на това място. Особено тежки били първите четири години — време на крайна нищета, тежка вътрешна борба, но и на голямо духовно усъвършенстване. Платон се стремял да придобие дълбоко смирение, самоукорение, сърдечно съкрушение, плач, любов към Бога и ближния, помнене на смъртта. Прекарвал времето си в четене и пеене на псалми, изучаване на Свещеното Писание и творенията на св. отци, сърдечна молитва. Преп. Паисий пише за този период от живота си: И ако само светите отци от славянската народност, намиращи се на Света Гора, не ми помагаха, аз никак не бих могъл да живея тук[8]. И светоотечески книги той получавал по подобен начин — от български и сръбски монаси.

През 1750 г. на Света Гора пристигнал схимонах Василий Поляно-Мерулски и се срещнал със своя познайник — послушника Платон. Старецът му обяснил опасността от такъв живот, какъвто водел той и след това го подстригал в монашество с името Паисий.

Три месеца след пострижението на Паисий от Молдовлахия дошъл при него един млад монах, на име Висарион и неотстъпно го молел да бъде негов ученик. Преподобният бил дълбоко смутен от това. Накрая той се съгласил да го приеме при себе си — но не като ученик, а като единомислен брат, с когото да вървят по средния монашески път, покорявайки се един на друг в страх Божи. При липсата на подходящ наставник те се ръководели от Св. Писание и светоотеческите трудове. По този начин съветът на стареца Василий, даден при срещата му с Паисий на Света Гора, за това, че целият монашески чин се разделя на три вида — общежитиен, скитски и отшелнически — и младият подвижник трябва да си избере един от първите два, бил изпълнен.

Четири години след началото на съвместния живот на Паисий и Висарион към тях започнали да се присъединяват други монаси. Числото на братята се увеличавало непрекъснато. Появила се и нужда от свещеник — един наставник, чиито съвети да бъдат изпълнявани. Защото ходейки за изповед навън, братята често получавали наставления, различни от това, което слушали в обителта. Със сълзи Паисий отказвал високия сан, но като видял, че такава е волята Божия, ясно разбирайки вредата от въпросното духовно положение и страхувайки се от проявяване на непослушание — понеже към молбите на братята се присъединили и някои по-стари светогорски отци, — той все пак се съгласил да бъде ръкоположен за йеромонах. Това станало през 1758 г., на 36-ата година от неговия живот.

Поради увеличаването на братята, скоро след ръкоположението се наложило преместване на друго място. На монасите била дадена една запустяла килия на св. пр. Илия и те с много труд устроили там скит.На Атон преп. Паисий се занимавал усърдно с изучаване на светоотеческите писания. Той обичал да ги чете и по-рано, но тогава се задоволявал само с това, което те му давали непосредствено. Сега обаче се задълбочавал в техния смисъл, търсейки необходимите му указания. В тях преподобният забелязвал много грешки и места, лишени от всякакъв смисъл. Започнал да търси верни преписи на славянски език, по които да може да поправи другите. Скоро се убедил, че това е безполезно — трябвало поправянето да стане чрез книгите на оригиналния им език — старогръцкия. И той с усърдие издирвал такива. Но старогръцки език тогава разбирала само образованата част от гърците и тези книги били в забвение. След като ходил в много манастири и не намерил желаното, преп. Паисий почти изгубил надежда в успеха на делото си. Но за щастие той срещнал монаси от Кесария Кападокийска, които били донесли със себе си много светоотечески книги на оригинален език. Така Бог не оставил своя служител и той можел да започне великото си дело на поправка и нов превод на аскетическата и богословска литература.

А числото на братята в скита на св. пр. Илия се увеличавало и достигнало 50. Обителта била малка за толкова хора и се налагало преместване. Но къде? По това време Атон бил в крайно тежко положение поради притесненията от страна на турците. Техните данъци не позволявали на преп. Паисий и неговото братство да остават повече там. Освен това животът на Атон бил суров и тежък, така че двама или трима, които живеели заедно, едва успявали да преживеят, а какво оставало за такова многочислено братство?

4. Разцветът на Паисиевото братство в Молдовлахия (1763–1794 г.)

И така, през 1763 г. 63 славни иноци придружили преп. Паисий там, откъдето преди седемнадесет години той бил заминал, за да събере духовно богатство и където сега се връщал, за да сподели и с други това богатство — благословената Молдовлахийска земя.

Преместването на преп. Паисий се оказало много ползотворно. Ако той бил останал на Света Гора, не би имал такова влияние върху монашеския живот извън пределите на Атон. Освен това разрастването на братството неминуемо щяло да се прекрати, поради неблагоприятните условия и липсата на материални средства.

След като били настанени временно в един скит, на име Варзарещи, монасите на преп. Паисий скоро получили Драгомирненския манастир Св. Дух. Старецът бързо изработил устав, който бил одобрен от църковните власти, и животът в обителта започнал да тече спокойно и тихо. През 1764 г. тук дошъл един ученик на стареца Василий и подстригал в схима Паисий, като запазил името му.

А за вътрешния живот в манастира е най-добре да се приведат следните думи на йеросхимонах Йоан (Дяковски) от Надгробно ридание за стареца Паисий от всички негови духовни чеда:

Ты насадил правы иноков уставы,
возрастоша здравии беседы и нравы.
Ты открыл учения, разделив на лики,
да славословят Творца разными языки.
Ново благолепие церкви восприяша,
лучшим образом Ему служити познаша.
Чтение и пение толико красно явися,
таки от сна воспрянув, весь мир удивися[9].

Във физическия труд участвал и сам старецът. Голяма била радостта на духовните му чеда, когато той, свободен от книжовни трудове и други манастирски дела, можел да отиде с тях на полето. Дивни беседи провеждал преп. Паисий с братята вечерно време след работа (всъщност самите тези беседи били обичайни и за всяка друга вечер). И понеже още на Света Гора братството се съставяло от две народности, то и тук се разделяло на две групи — молдавска и славянска. Една вечер беседите се водели на славянски език, а молдавците извършвали повечерие. Следващата вечер ставало обратното. Старецът учел духовните си чеда на послушание, Иисусова молитва, мълчание, изповядване на помислите и греховете. Наставлявал ги да четат светоотеческите писания. Той говорел много за покаянието, съкрушението, плача и умилението като необходими условия за очистване от страстите и получаване благодатта на Светия Дух. И винаги четял избрани текстове — на преп. Симеон Нови Богослов, св. Василий Велики, преп. Йоан Лествичник, преп. Теодор Студит, преп. Доротей и други богоносни отци, — след което разяснявал прочетеното.

В първите години от пребиваването в Драгомирна преп. Паисий трябвало да излезе в защита на Иисусовата молитва срещу украински монах — неин хулител. По този повод той написал съчинение в шест глави. Същевременно се занимавал с поправка и превод на аскетически и богословски книги. Това правел обикновено нощем, тъй като по цял ден бил зает с наставляване, утешаване и насърчаване на братята и с други манастирски дела.Какво друго се случило в Драгомирненския манастир? През 1766 г. починал о. Висарион, а две години по-късно настъпили тежки времена, поради започналата война между Русия и Турция. Манастирът се напълнил с бягащи от насилията хора. Иноците били принудени да живеят по трима, четирима, дори петима в една килия. Но с Божията помощ това време било преживяно, като обителта давала не само подслон, но и храна на потърсилите убежище в нея.

През 1774 г. територията, на която се намирал Драгомирненският манастир, преминала под австро-унгарско управление. Преп. Паисий не се поколебал да остави обителта с всичките ù богатства, като казал на духовните си чеда: Отци и братя, който иска да послуша и последва грешния Паисий, нека да тръгне с мен, а на никого не давам благословение да остава в Драгомирна; защото е невъзможно да избегне ересите този, който живее в еретическия двор. Римският папа рика като лъв и по другите царства и търси кого да погълне; не дава покой и в Турското царство и винаги смущава и оскърбява светата Източна Църква, а колко повече живи човеци ще погълне под австрийско управление![10]

На стареца и неговото братство бил предоставен Секулският манастир Св. Йоан Предтеча. През първите три години от пребиваването тук протичал строеж на нови килии и благоустрояване на обителта. Преп. Паисий обаче не прекратявал книжовните си занимания. Уставът, както и преди, бил изключително строг — не се допускало влизането на жени в манастира. Продължавали и беседите с братята.

Секулският манастир се намирал на тихо място, високо в планината и до него водела тясна пътека. Тази недостъпност и отдалеченост от света много се харесвала на стареца и братята. Ала през 1779 г. те трябвало да се преместят в по-широкия, но и намиращ се на леснодостъпно място Нямецки манастир Възнесение Господне. Разбирайки за теснотата на Секулската св. обител, молдавският владетел Константин Мурузи пожелал да направи благодеяние на преп. Паисий и му предложил да се премести в Нямец. Старецът не се съгласил поради това, че този манастир бил посещаван от много поклонници. Той желаел също така да не притеснява тамошните монаси и съзирал трудностите и грижите по едно евентуално преместване. Но князът не приел отказа и наредил решението му да се изпълни по-скоро.

В Нямецкия манастир преп. Паисий развил най-широка книжовна дейност. Той основал тук цяла школа за преводачи и коректори, а числото на братята достигнало 700 и повече. С направените преводи не само се напълнила манастирската библиотека, но те били разпространени и далеч зад стените на обителта — в Молдова и други славянски страни. Това и била една от причините владетелят Константин Мурузи да настоява за преместването в Нямец — той разбирал, че светилник не трябва да се скрива (вж. Мат. 5:15), и желаел светлината на този светилник да озари колкото се може повече хора.

И наистина, мнозина, които желаели истински монашески живот, имали възможност да се ползват от душеспасителните наставления на стареца. Защото преп. Паисий по цял ден приемал идващите при него за съвет — както монаси, така и миряни. За съжаление обаче нивото на духовния живот сред братята се понижавало постепенно. Старецът сам отбелязвал причините — прекратяването — поради липса на време — на вечерните беседи и безпрепятственото влизане на жени в обителта.

През 1790 г. в Нямецкия манастир пристигнал Словенският и Полтавски архиепископ Амвросий и възвел стареца Паисий в архимандритски сан.

Преминали още четири години в обичайните трудове и грижи. След 5 ноември 1794 г. преп. Паисий почувствал особена слабост, а на 15-ото число от същия месец блажено починал.

Преподобният старец приживе имал дар на прозорливост, а по време на молитва неведнъж бил виждан с лице, просветлено от Таворската светлина. Братята от Нямецкия манастир били уверени в силата на неговите молитви и скоро след кончината му била съставена за него особена служба, състояща се от стихири и канон. За светец преп. Паисий е канонизиран през 1988 г. Паметта му се чества на 15 ноември, с пълна служба в Минея.

Един ученик на стареца, йеросхимонах Йоан (Дяковски), съставил прекрасна възхвала за него в стихотворна форма. И като че ли най-добре е разказът за живота на преп. Паисий да се завърши с нещо от нея:

Образ лица твоего, Паисие чудный,
мог начертать художник, искусством нетрудный,
но доброта разума коль предивна бяше,
изобразить словом никтоже можаше
(…)
Твоя плещи едини толико труд ношаху,
елик многие мудри нести не можаху.
(…)
Великодушен в нужде, не горделив в чести,
равно благословяше Вышняго без лести.
Ласкательство срамное мудро отражаше,
тщеславия мирскаго точно убегаше.
(…)
Не угасе свет твой, ни, но только сокрыся,
от земли круга на круг светил преселися.
Блистай убо на тверди, лий лучи утишны,
в тебе свое селение положи Всевышний.
(…)
Твоим мольбам, о, отче, всех себе вверяем,
мертву ти, аки живу, главы преклоняем.
Молящеся о стаде твоем не забуди,
да внидем в радост вечну, предстател нам буди.
Амин[11].

ІІ. Делото на преп. Паисий Величковски

1. Ревнител и на Иисусовата молитва

Странник на земята като си бил, небесното отечество достигнал си, преподобни отче Паисие, на добролюбието подвижнико; верните научил си ума към Бога да въздигат и със сърце към него да зоват: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!“ (тропар за прославянето, гл. 2-и).

Ако някой сам, чрез собствен опит, не се убеди в нещо, трудно, много трудно е той да повярва на някой друг за него. Ако човек не почувства дълбоко нуждата от някакво дело, слабо, много слабо може да разбере ползата от него.

Такова нещо, такова дело е непрестанната Иисусова молитва — нужно е сам да почувстваш нуждата от нея и тогава ще разбереш нейната полза. А Иисусовата молитва е основна в монашеството и изобщо в християнството. Защото Иисусовата молитва е вътрешен живот, виждане на собствените помисли и различаване на добрите от злите, очистване на сърцето. Иисусовата молитва — това е стоене пред Бога, пребиваване в Божието присъствие. И всичко изброено е естественото състояние на човека. С него пък се удостояват само онези, които чувстват небесния си произход и се стремят непрестанно да бъдат със своя Създател.

Иисусовата молитва — това е постоянно търсене и следване на Божията воля. Тя е подвиг — истински, а не лъжовен, — въздържание не само от всичко греховно и вредно, но и от всичко суетно и излишно. Иисусовата молитва — това е научаване на духовния закон, узнаване на духовните истини, друг начин на познание.

Иисусовата молитва… Какво още да кажем за нея? По-добре е всъщност да попитаме: как може някой да е в общение с Бога без непрестанна молитва към Него? Нека не се заблуждаваме — ако не се обучаваме на непрестанна Иисусова молитва, ако не се стремим към постоянното нейно извършване, ние сме далеч от обожението, от получаване благодатта на Светия Дух!

Имаш много житейски дела и ти е трудно да се молиш непрестанно? Намали ги до възможния минимум, устрой живота си на земята така, че всичко да помага за шестване към небето и се стреми към постоянното извършване на Иисусовата молитва! Защото това не е някаква тъмна християнска мистика, подобна на другите такива, не е и своеобразно самоунижение или нещо подобно. Иисусовата молитва — това е естественият вопъл на човека, носещ последиците от грехопадението и сам грешащ всекичасно, но съзнаващ истинското си предназначение и желаещ да бъде в непрестанно общение с Бога. И макар тя да е покайна според словата си, разнообразни са чувствата, които изпитва човек, молейки се с нея — чувства освен на съзнаване на своята греховност и немощ, също така и на радост от пребиваването с Бога, изумление пред Божието величие, възхищение от великите Божии дела (Деян. 2:11), удивление от тайните на духовния свят и закон… И те са истински — такива, каквито трябва да има човекът. А ако някой няма тези чувства, ако мисълта му и неговото слово не са насочени постоянно към Бога, той неминуемо ще има или суетни, или зли чувства, мисли, думи. От такава душа пък излизат и съответните суетни или зли дела. И тези хора ще тънат в суета и зло, неразбирайки, че не са създадени за това… Не са създадени за това!

И така, който желае да достигне истинското си предназначение, нека повече не се лени, но да тръгне по тесния Христов път, ума си към Бога да въздига и със сърце към Него да зове: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, грешния!

* * *
Схимонах Василий Поляно-Мерулски говори: … по думите на отците свещената молитва на ума е ключ към разбирането на Писанията; нежелаещите пък да се обучават на нея очевидно не могат да постигнат в пълнота силата на Свещеното и Отеческото Писание[12]. По времето на преп. Паисий Величковски мнозина — и монаси и миряни — не са разбирали важността на Иисусовата молитва. Едва ли е имало и много наставници на нея. Като че ли се забравят писанията на древните отци за тази молитва и споровете на св. Григорий Палама с Варлаам и Акиндин. Появяват се противници и дори хулители на нея.

В такова време е нужен човек, научил се чрез собствения си опит в дълбочина на Иисусовата молитва. И преп. Паисий Величковски е бил именно такъв. От малък той е четял съчиненията на св. отци, писали за тази молитва, и се е обучавал на нея. Вероятно най-полезни наставления за Иисусовата молитва той е получил от старците Михаил и Василий. За този схимонах Василий Поляно-Мерулски се отнасят следните думи на св. Игнатий Брянчанинов: Особено писанията[13] на стареца Василий може и трябва да се признаят за първа книга, към която в наше време е необходимо да се обърне желаещият успешно занимание с Иисусовата молитва[14]. Същият велик православен отец на  XIX век говори, че святостта и правилното учение на схимонаха са несъмнени[15]. А това, което се забелязва в писанията на преп. Паисий относно Иисусовата молитва, е именно близост с тези на стареца Василий.

Сам преп. Паисий Величковски имал дара на непрестанната молитва и неведнъж бил виждан с лице, осияно от Таворската светлина. Но тази молитва той придобил по особено Божие действие. Св. Игнатий Брянчанинов съобщава за това: Монасите от Молдавския Нямецки манастир ми предаваха, че знаменитият техен старец, архимандрит Паисий Величковски, който получил сърдечната благодатна молитва по особено Божие действие, а не по общия порядък, поради същата тази причина не си поверявал преподаването ù на братята: той възлагал това преподаване на други старци, придобили дара на молитвата по общия порядък[16].

Ала преп. Паисий давал, разбира се, общи съвети за Иисусовата молитва на своите духовни чеда — главно от светоотеческите творения. В устава на първия манастир в Молдова (Драгомирненския) той пише: В килиите братята трябва да седят със страх Божи, предпочитайки пред всеки подвиг, според преданието на светите отци, умствената молитва, извършвана с ума в сърцето, като Божия любов и извор на добродетелите, както мнозина богоносни отци учат за нея[17]. Почти сигурно е авторството на преп. Паисий на книгата Полски кринове. В нея се говори за Иисусовата молитва като за едно от шестте неща – заедно с гладуването, жаждата, изобразяването на кръстното знамение (със старание), честото причастяване (с необходимата подготовка) и несъмнената надежда на Бога, — от които бесовете се боят особено[18]. Там се казва още: Нищо не може така да победи злобните хитри коварства на бесовете, както Иисусовата молитва, трезвена, чиста и внимателна, извършвана с чист ум и смиреномъдрие. Не е възможно и не може човекът-подвижник без това да се изправи против бесовете и да им се съпротивлява[19]. И още: Тази молитва изисква трезвение, въздържание, отдалечаване от хората, липса на всякакви грижи и смущения, чрез което възраства и се утвърждава истинната молитва[20].

Както вече беше споменато, в Драгомирна преп. Паисий написал съчинение в защита на Иисусовата молитва. След кратко въведение следват шест глави, излагащи учението за тази молитва. В първата се доказва, че тя се е практикувала навсякъде още от древността. Във втората се привеждат доказателства за нея и въобще за вътрешното дело на човека от Свещеното Писание. Тук се цитират думите на св. ап. Павел: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17) и: С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време (Еф. 6:18), като сякаш най-силни свидетелства. Главната мисъл на третата глава пък е това, че Иисусовата молитва е духовна наука, за която е нужен (разбира се, ако може да се намери такъв) опитен духовен наставник. По-нататък се говори за подготовката, която трябва да има желаещият да извършва молитвата. В петата глава преп. Паисий обяснява какво е свещената молитва, нейните свойства и действия. След като привежда цитати от светите отци, той казва: Кой, виждайки как тази свещена молитва довежда подвижника до такова небесно съкровище от различни добродетели, не ще се възпламени от божествена ревност към постоянното ù извършване, за да може винаги да запази в душата си и сърцето си Пресладкия Иисус и да помни непрестанно в себе си Неговото най-скъпо име, необяснимо изпълвайки се чрез нея с любов към Него?

Не би почувствал горещо желание да пристъпи към това мислено молитвено извършване само онзи, който е обхванат от пристрастия към житейските помисли, свързан е от веригите на грижите за тялото, отклоняващи и отдалечаващи мнозина от Царството Божие вътре в нас, не е вкусил на практика и от опит с душевното си гърло неизречимата Божествена сладост на това най-полезно дело и не е разбрал каква съкровена духовна полза съдържа в себе си то.

Желаещите да бъдат съединени посредством любовта с пресладкия Иисус, отрекли се от всичката красота на този свят, от всичките му наслаждения и от телесния покой, не ще поискат да имат нищо друго в този живот, освен постоянното упражняване в райското извършване на умствената молитва[21].

В шестата глава на съчинението си преп. Паисий дава някои съвети за външните средства при обучението на Иисусовата молитва.

Година преди смъртта си старецът трябвало да защитава Иисусовата молитва и светоотеческите книги от един техен хулител – йеромонах, на име Теопемт. Предишните си доказателства той допълнил с нови, извличайки ги от творенията на св. отци. Накрая той казва така: Моля ви и прося от цялата си душа, имайте несъмнена вяра към отеческите книги и към учението, съдържащо се в тях. Понеже то във всичко е съгласно с Божественото Писание и с разума на всички вселенски учители и на цялата света Църква, тъй като единият и същ Свети Дух е действал в тях[22].

Преподобни Паисий Величковски се стараел да подтиква всички към извършване на Иисусовата молитва, като към основа и най-главно дело на християнския живот. Още на Атон той бил обвинен от един старец, на име Атанасий, че заменя църковното правило с тази молитва. Всъщност това се случвало само някои вечери, поради непоносимата умора на братята от тежкия труд по строежа на килии. Тогава те прочитали само малка част от молитвите, занимавайки се обаче непрестанно с Иисусовата молитва. Радостно е, че старецът Атанасий осъзнал грешката си след обясненията на преп. Паисий, разкаял се, помолил го за прошка и между тях се установил мир.

Благодарение на преп. Паисий Величковски в много обители на Русия, Молдова и други славянски страни монашеският живот бил обновен. От негови ученици и последователи се създавали нови манастири. И всичко това ставало върху основата на вътрешното духовно дело и Иисусовата молитва. Но влиянието на стареца не се ограничило само в неговото време и среда — той давал наставления и на миряни, учениците му разнесли навред наученото от него, а писанията му можем да четем и сега. Така че и ние имаме възможност заедно с песнописеца да възкликнем: На небесната храна причастник за да бъдеш, от сластолюбието телесно отрекъл си се, преподобни, и празен не си бил никога видян, но в устата си молитвата Иисусова винаги извършвайки — защото така чистотата душевна и телесна, като ангел, си запазил (канон 1-и — гл. 8-и, п. 5-а, тр. 2-и).

2. Ръководител в духовния живот

Устата си към теб отворихме, отче наш Паисие, смирено възхваляваме подвизите твои, така че — за да се просветим и утвърдим със светлината вечносъществуваща — на Светия Дух придобиване да изпросиш и за нас. Него изобилно, преподобни, притежавал си! (канон 1-и — гл. 8-и, п. 3-а, тр. 1-и).

Това, което е художник, рисуващ вода на стените и неможещ да утоли жаждата си с тази вода, и това, което е човек, виждащ прекрасни сънища, същото е и словото, неоправдано с дела. Който говори за добродетелта изпитаното от самия него на дело, предава това на слушащия го по същия начин, както някой дава на другиго пари, придобити със собствен труд. И който от собственото си богатство посява учение в ушите на слушащите го, с дръзновение отваря своите уста, говорейки на духовните си чеда, както престарелият Яков казал на целомъдрения Йосиф: „Аз ти давам повече, отколкото на братята ти, един дял, който взех от аморейците с меча си и лъка си“ (Бит. 48:22)[23].

* * *
Малцина са хората, които могат да ръководят и други по пътя към небесното Царство. Обикновено в светоотеческите творения това ръководство се представя като плаване в буйно море, криещо в себе си много опасности — от пирати, от подводни скали, от плитчини и т. н. И духовният наставник е кормчията, който трябва да предпази плаващия от всички тези опасности…

Преп. Паисий пише: Когато излязох от света, за да служа с гореща ревност усърдно на Бога в монашество, аз не се удостоих в началото на своето монашество да видя дори следа от някакво здраво и правилно разсъждение, наставление и съвет, съгласен с учението на светите отци за това, от какво и как аз, неопитният и новият, да започна бедното си монашество. (…) След като ме подстригаха (настоятелят на Медведевсккия манастир и отец Никодим — ск. м.) без никакво предварително изпитване, те ми предоставиха да живея лишен от всякакво духовно ръководство. Като прекара в манастира само една седмица след пострижението ми, моят отец по възприемничество замина неизвестно къде, казвайки ми на прощаване: „Брате, ти си учен. Както Бог те научи, така и живей“[24].

Но на този, който сам не бил изпитал послушанието при един духовен наставник, му се наложило в ранна възраст да бъде старец. Защото: Не може се укри град, който стои навръх планина (Мат. 5:14). Многобройни са били желаещите да живеят под ръководството на преп. Паисий. В Нямецкия манастир числото на братята достигнало 700 и повече! Неволно си припомняме за преп. Пахомий и Тавена… И какво чудно има в това? Защо този, който цял живот следвал учението и наставленията на светите отци от древността, да не достигне и успехите им, макар и много векове след тяхното време?

Ала това е само външната страна… Какво е било в душите на стареца и неговите чеда? Това е по-високо от думите… И все пак може да се каже една дума за него. Тази дума е любов. Като че ли ние днес не знаем от опит това. Има ли някъде такъв наставник, който да разбира всичко онова, което му казваш, и да познава твоята душа? И не би ли се въодушевявал ти силно и горещо към нови и нови подвизи, ако имаше такъв наставник — сам стоящ високо в духовните небеса и подтикващ и теб към стремеж за тях?

И всичко това е съществувало в манастирите, на които ръководител е бил преп. Паисий. Сладостни са били за неговите ученици и дневният полски труд заедно с него, и вечерните беседи… Ето какво казва йеросхимонах Йоан (Дяковски):

На трудящихся добре прилежно смотряше,
коемуждо мзду добру на сердце писаше.
(…)
Беседа твоя кротка, в советах смиренна,
солию благодати бяше растворенна.
Словеса твоя верна и истинна бяху,
свидетельство неложно слезы источаху.
(…)
Ты странным был отрада, покой претружденным,
болящим врач и цельба умом поврежденным.
Милостыни от тебе течаху рекою,
Бог удовляше скудных твоею рукою[25].

* * *
При такъв старец има и задължително изискване за пълно послушание. По-малко от век след това православният отец на последните времена[26] св. Игнатий Брянчанинов (1807–1867) говори, че по негово време пълното послушание е вече не само невъзможно, но и вредно[27]. Според него наставникът и ръководеният трябва да бъдат единодушни братя, които заедно да търсят Божията воля. Това още повече важи за нашето време… Ала има и още нещо. Ако не можеш да си намериш наставник, който да е духовен? Нима и в манастира няма да откриваш цялата си душа (просто защото не е полезно)? Нека всеки, търсейки Божията воля, разбере какво трябва да прави!

* * *
Преп. Паисий Величковски през последните години от живота си — при пребиваването в Нямецкия манастир (1779-1794) наставлявал и миряни. Килията му била отворена по цял ден за идващите при него. Освен това преп. Паисий водел кореспонденция с различни лица, между които и миряни, през цялото си пребиваване в Молдова след завръщането от Атон. В тези писма става дума както за лични, така и за общоцърковни въпроси.

3. Възродител на монашеския живот

От сняг по-бяла порфира на чистота и от огън по-гореща към Господа и своя ближен любов си придобил, в Бога блажени; и както птица топли своите пиленца, така на Русия, Буковина, Унгровлахия, Сърбия и България иноците с топлотата на Светия Дух в свято братство, пастирю предивни, си съгрявал (канон 1-и — гл. 8-и, п. 6-а, тр. 3-и).

Житиеписецът на преп. Паисий Величковски говори: Кой може да разбере пътищата Господни? И кой знае Неговите намерения? По Своя Божествен промисъл Той го взел от отечеството му, превел го през много страни — за да събере там чрез духовна търговия голямо духовно богатство — и го довел накрая на Светата Атонска Гора — за да увеличи още повече и тук, продължавайки търговията, своето духовно богатство, а след това да го даде и на всички търсещи от него духовно наставление. Господ го направил подражател на преподобния Антоний[28], подобно на него малорус[29]. И както преподобни Антоний странствайки, дошъл на Светата Атонска Гора, където приел и свят ангелски образ, прекарал там много години, удостоил се с големи духовни дарования и след това бил върнат в своето отечество, за да насади и тук и умножи монашеския живот, така и блаженият Паисий, обогатил се с небесно богатство, се върнал там, откъдето излязъл — в Молдова, — за да обнови остарелия монашески чин, да възвърне в предишното състояние падналия общ живот, да насади в него преблаженото послушание и чрез поправка и нов превод от гръцки език на свой на отеческите и богословските книги да вразуми седящите в тъмнината на неведението, като ги просвети със своето учение[30].

Какво всъщност е монашеството? Най-вече то е потребност на човешкия дух. Потребност дълбока и вътрешна. Монашеството не се противопоставя на никого — нито на „Империята“[31], нито на социалния строй изобщо. То е просто, то е любов. Любов, която винаги би бягала от думите и общението на този век. Винаги — дори и ако целият свят беше съставен от християни, дори и ако всичко в него беше справедливо. Защото монашеството търси общението на другия век — тайнствено, съкровено, извършващо се дори в пустинната пещера и манастирската килия. Всъщност най-вече там. И монахът повтаря заедно с преп. Серафим Саровски светоотеческата мисъл: Мълчанието е тайнство на бъдещия век, а думите са оръдия на този свят[32]!

А какъв трябва да бъде духовният наставник? Има хора, удостоили се с велики духовни дарования още в този живот — хора с ангелски нрав. Но в днешно време трябва да се радваме, много трябва да се радваме, ако срещнем такъв човек, който, макар и да няма тези дарования, все пак притежава правилно духовно устроение — т. е. има познание за духовния свят и закон.

Преп. Паисий Величковски обаче е бил от онези, първите — с ангелски нрав. Той е обявяван за последовател на преп. Нил Сорски[33]. Всъщност той е последовател на всички онези, чиито имена са написани на небесата (вж. Лук. 10:20), а със св. Нил го сближават особености на личния му подвиг. И двамата светци пребивавали на Атон, и двамата след това се върнали в славянските страни[34], където били ръководители на пожелалите да живеят с тях монаси. Поради тази причина и наставленията им имат много общо помежду си. Тези наставления пък имат за извор Христовия Дух в тях. А този Христов Дух пък имат всички жители на небесния Йерусалим, целият онзи голям облак свидетели(Евр. 12:1) – независимо от вида на подвига, който те трябва да извършат в своето време и място.

Относно мащаба на делото на преп. Паисий Величковски достатъчно красноречиво говори цифрата на неговите ученици в Нямецкия манастир — повече от 700. Може да се прибави и тази на лаврите, манастирите, „пустините“[35], скитовете и общините само в Молдова и Русия, получили от него или от негови ученици своите устави, свои старци или настоятели, или имали негови ученици и последователи в своето братство – над 100! А преп. Паисий имал духовни чеда и в други славянски страни и на Атон!

Необходимо е да се спомене за най-известните ученици на стареца от български род. На първо място това е йеросхимонах Спиридон, написал Поучение о умно(м) делании и История во кратце о болгарском народе словенском. Доротей, игуменът на св. обител Калдрушану (1805-1807), вероятно също бил българин. Без съмнение такива са пък схимонах Манасий от Троянския манастир и йеромонах Зотик от Светопреображенския манастир — видни книжовни деятели.

А какви са били основите на монашеския живот в манастирите на преп. Паисий? Разбира се, светоотечески – целомъдрие, послушание, липса на частна собственост. Освен това братята трябвало да изповядват помислите си, да се занимават непрестанно с Иисусовата молитва, да четат Св. Писание и творенията на св. Отци. Изисквало се изпълнение на манастирските задължения и поръчения и удовлетворяване на всички нужди на обителта със собствения си труд в своите работилници[36].

* * *
Всъщност, заслужава си да помислим върху последното. Има ли в днешно време манастири, които да удовлетворяват своите нужди с труда на братята? И може ли някой да бъде свободен, когато приема от другиго даром нужното за себе си? Може би и тогава той може да бъде свободен – но само ако има истинска причина, поради която да живее по такъв начин. Тази причина Бог може да даде в сърцето на човека – и тя удовлетворяващ съвестта подвиг според силите. А ако такава причина липсва?…

* * *
Преп. Паисий Величковски е бил и „старец“. Какво означава това? Старецът не е духовник, макар че може и често да се явява такъв, а просто един опитен, приемащ откриванията[37] инок, даващ съвет само на онзи, който се обръща към него[38]. „Дай кръв и приеми дух“, „Остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания“ — ето духовното знаме на старчеството[39]. И в съответствие с това отговорна, много отговорна е задачата на стареца. Задача, която преп. Паисий изпълнил. Бидейки ревнител на древния монашески живот, той станал възродител на забравеното старчество. Негови последователи били оптинските старци. А и колко много други имало!

4. Преводач на светоотечески творения
и духовен писател

А. Преводно книжовно дело

В тебе добродетел вся живяше испытно,
и к книгам отеческим любов ненасытна.
Дни и нощи их ради без сна провождаше,
из тьмы нерадения во свет изводяше.
Любя преводити оныя на многи языки,
да знают подвиг древних последние вики[40].

Според св. Игнатий Брянчанинов подвигът, който е оставен на нашето време, е четенето и следването – разбира се, според силите – на светоотеческите творения[41]. И тези творения не може да оцени достойно единствено онзи, който не е придобил и не придобива постоянно, поне в известна степен, духовно здраве. А на всеки православен християнин трябва да е ясно – ясно дълбоко в сърцето, – че те са истинско съкровище, несравнимо с нищо земно.

Преп. Паисий Величковски е разбирал всичко това. Възпламенен от любов към светоотеческите книги, той обаче забелязвал, че на много места в славянските преводи липсва дори всякакъв граматичен смисъл. Според него причина за това са неопитността и нехайството на преводачите и преписвачите. Когато пребивавал на Света Гора, той се убедил, че поправка не може да се направи по други славянски преписи и за тази цел са необходими оригиналите. Оказало се обаче, че в атонските манастири не само нямало старогръцки ръкописи, но там въобще и не били чували имената на мнозина от авторите им…! Случайно преп. Паисий открил търсеното при монаси от Кесария Кападокийска, които, за разлика от повечето тогавашни гърци, знаели старогръцки език. Впоследствие, разбира се, той и от други места се сдобивал със скъпоценните книги.

Не по-малко затруднения имал старецът и в други отношения. Отначало му липсвали необходимите речници, тогава той почти не владеел старогръцкия език, недостатъчни били и познанията му в областта на философията… Но трудът при Божията помощ никога не остава напразен и много книги били преведени, а някои преводи – поправени от преп. Паисий. Заслужава си да се види списъкът на ръкописите, направени собственоръчно от стареца[42]. Наистина, добре е да разберем какво преп. Паисий е считал за полезно. Освен аскетическите съчинения, правят впечатление многото съчинения против римокатолицизма (особено по отношение на изхождането на Св. Дух). Има също така и сборници със светоотечески мисли по даден предмет (напр. за Иисусовата молитва, за св. Причастие). Преп. Паисий пише до стареца Теодосий, че светоотеческите преводи прави за полза на своите сънародници, а също за всички православни славянски народи: сърби, българи и прочее[43]. Той мисли, че в Руската православна църква вече са уточнени текстовете на Свещеното Писание и църковните книги. Тази установеност следва да се продължи и в областта на патристическите съчинения с аскетическа насока[44].

Някои от своите ученици преп. Паисий изпращал за обучение в Букурещ, а в Нямецкия манастир той сам имал школа за превод на светоотечески съчинения. С една дума, Нямецкият манастир от последната четвърт на ХVІІІ век представлявал подобие на търновската обител „Св. Троица“, където се съсредоточавала главната литературна дейност на българската книжнина и монашество през ХІV век[45].

Относно качествата на преводача преп. Паисий смята, че той трябва:

— да познава църковния (монашеския) живот, да бъде всестранно образован — не само в граматиката, правописа и съвършеното познаване на двата езика (старогръцки и църковнославянски), но и в пиетиката, риториката и философията, а до богословието да не се е докоснал само с пръст;

— изкусно да владее законите на правописа (ортографията);

— да използва речници (лексикони);

— да познава лексикалното богатство на елиногръцкия език, до чиято дълбина не достигат и самите гърци според Паисий. (…) за Паисий Величковски ръководен принцип е дословното претворяване на оригинала. Макар че понякога дословният превод затъмнява съдържателната яснота, той се смята за преграда срещу смисловите изопачавания;

— да знае класическия старобългарски език („преславнаго словенскаго языка“)[46].

Трябва да се отбележи, че първите си преводи преп. Паисий не разпространявал извън своята обител поради недостатъчните си (тогава) познания и в някои случаи — наличието на много грешки в гръцките преписи, от които се ползвал. Ала той винаги проявявал усърдие и старание в работата си. Сам старецът пише в предговора към направения от него превод на словата на преп. Исаак Сирийски: … гледайки с внимание имена и глаголи според мярката на речниците, наблюдавайки доколкото бе възможно и свойствата на двата езика — елиногръцкия и славянския, направих този превъжделен за моята душа превод с всяка духовна радост…[47] Той казва още: Този мой труд и прилежно старание полагах и за останалите отечески книги[48].

Що се отнася пък до качеството на преводите, извършени от преп. Паисий, единодушно е мнението, че те са най-добрите, правени дотогава. Трябва още да се отбележи, че старецът, притежавайки голям духовен опит, дълбока проницателност и тънкост на разбирането, просветено и изострено от неговия молитвен подвиг и чистота на живота и сърцето, дълбоко прониквал в смисъла на превежданата от него книга. Той умеел да подбира най-точните и подходящи думи за изразяване мислите на оригинала и това прави преводите му — въпреки известната тежест в конструкцията на речта — във висша степен точни и съответстващи на духа на превеждания автор, а поради тази причина особено ценни. По точност, изразителност, сила и дълбочина на изложението с неговите преводи не могат да се сравнят не само предишните преводи, но и следващите на най-учени лица, в което е лесно да се убедим при тяхното дори повърхностно сравнение[49].

Преп. Паисий Величковски имал много трудности при снабдяването с речници и ръкописи, както вече бе споменато. Това не трябва да се забравя, когато се оценяват неговите трудове. И все пак той се стараел да привлече в работата си колкото е възможно повече ръкописи и печатни издания на старогръцки език. Преп. Паисий използвал също така славянски и молдавски преводи. Поради това неговите преводи са изпълнени с критически бележки. Присъстват също така и обяснителни бележки въз основа на други места от светоотеческите книги. До Паисий Величковски такава критическа работа с текста не забелязваме у нито един от нашите книжовници[50].

Относно мащаба на книжовното дело на преп. Паисий Величковски трябва да се приведат следните цифри: от запазените в библиотеката на Нямецкия манастир 1000 ръкописа, написани в различно време на 13 езика, 276 се отнасят към това на преп. Паисий, а повече от 40 са собственоръчно дело на стареца. Преводите на преп. Паисий, най-известен от които е този на Добротолюбие-то, скоро се разпространяват сред православните славянски народи, включително и в България.

Най-добре би било да се завърши с разказ за видението, което Бог благоволил да даде на стареца Софроний (игумен на Нямецката обител след преп. Паисий). В манастира тогава били започнали да идват светски хора със своите семейства, прекарвайки лятото там. Монасите се грижели повече за градините и лозята на обителта, отколкото за молитвата и четенето на духовни книги.

Една нощ игуменът Софроний видял ужасен черен човек, в дрехи на офицер и покрит със змии – началникът на демонските войски, изпратени за борба с монасите в манастира. Той казал на стареца следното: … ние сме тук, за да водим война срещу манастирския ред. Когато давате обета си при вашето пострижение, вие ни обявявате невидима война и ни нанасяте много рани с вашите духовни оръжия. Много пъти ние отстъпваме позорно, тъй като пламъкът на вашите молитви ни изгаря. Сега обаче вече не се боим от вас, особено след като Паисий, вашият игумен, умря. Той ни ужасяваше и ни причиняваше много страдания. Откакто той се върна от Света Гора с шестдесет други монаси, аз бях изпратен с шестдесет хиляди от нашите войски да го спра. (…) Обаче след като той умря, нещата се подобриха (…) оставихме само двадесет хиляди души тук, за да се грижат за монасите. (…) … вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите (подч. м.), дано пропаднат вдън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живее в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време — и светските съсловия, и духовенството, са се молили неспирно, постигали са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава, бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица (Иисусовата молитва — ск. м.). Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото и вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши така наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. (…) Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далеч от техните духовни занятия, особено да им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. (…) Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни![51]

Б. Собствено книжовно творчество

Преп. Паисий Величковски е и автор на неголям брой собствени писмени трудове – една автобиография (за времето до отиването на Света Гора), послание за заветите на монашеското житие и за своя живот, послание за безмълвната молитва и други аскетически въпроси, Поучение за пострижение в монашески чин[52], Изобличение на монах Теопемт, хулещ молитвата на ума, отговори на обвиненията, отправени му от стареца Атанасий, Послание към архиереите на православната Молдовлашка земя (с изложение на устава и чина в Драгомирненския манастир), малко съчинение за знака на Честния и Животворящ Кръст, с който трябва да се осеняват православните християни, Полски кринове[53], отговори на въпроси, зададени му от някои ревнители в Русия, няколко писма.

Както се вижда от приведения списък, старецът е писал, само когато е имало остра нужда от това. Сякаш той смята, че светоотеческите съчинения са главното, от което трябва да се учат неговите духовни чеда. Затова и собствените му трудове са изпълнени с цитати от тях.

Особено ценни са автобиографичните записки на преп. Паисий за времето до отиването на Атон. От тях научаваме за годините в Киев, за това, което той положил в душата си тогава — да не осъжда никого, да няма никаква ненавист към ближния и да прощава от цялото си сърце и душа, за отговора му пред префекта на Академията и, разбира се, много други душеполезни неща.

За филологическата наука от особен интерес са едно писмо до стареца Теодосий (игумен на Софрониевия манастир в Русия) и предговорът към превода на словата на преп. Исаак Сирийски. В тях подробно се описват филологическите занимания на стареца и трудностите при тях, правят се много ценни наблюдения за конкретни страни от преводаческата дейност, има важни бележки за свойствата на църковнославянския и старогръцкия език.

Полски кринове пък представлява една от най-прекрасните аскетически книги въобще в православната литература. И не достигат думите, за да се опише съдържащото се в нея. Само това можем да кажем: изпълнена с божествена ревност, тя възпламенява и нас към подвиг.

5. Борец за чистотата на Православната вяра

Удивително голяма била любовта на преп. Паисий към Православието. Той не се поколебал да остави всичките богатства на Драгомирненския манастир, когато територията, на която се намирал последният, преминала в австро-унгарски ръце. А ето какво казва един негов ученик: Старецът Паисий винаги поучаваше братята да се пазят от ереси и разколи, да се подчиняват във всичко на Светейшите източни Вселенски патриарси и да почитат ревнителите на благочестието: Светейшия патриарх Фотий и блажения Марк, митрополит Ефески, подвизавали се против римския папа[54].

И защитата на Православната вяра от страна на стареца не била сляпа и непросветена. Достатъчно е само да се приведат заглавията на някои превеждани от него съчинения: Слово за изхождането на Св. Дух против латинците от св. Марк Ефески, сборник Изобличителни слова срещу ереста на Варлаам и Акиндин, Светлина за намиращите се в тъмнина — към обръщащите се в Православието римокатолици, извадки за изхождането на Св. Дух от творенията на Генадий Схоларий, Доситей, патриарх Йерусалимски, св. Марк Ефески, св. Атанасий Александрийски, св. Йоан Дамаскин, св. Евлогий, патриарх, Александрийски.

Просветен и теоретически, и най-вече от духовния си опит преп. Паисий можел да влияе и на другите. Освен чрез беседите си, той правел това и с писма и послания. Вече бе споменато за посланието в защита на Иисусовата молитва и това срещу хулите на йеромонах Теопемт. Към стареца се обърнал и някой си Йоан, вероятно от униатите, с чин на йерей при тях, който се бил усъмнил в истинността на униатското изповедание. И преп. Паисий написал послание към него с аргументация на православното учение и изпълнени с любов съвети да бяга от унията, както Лот от Содом.

Старецът проявява същата начетеност и любов и в друго едно писмо — отговор на запитването на група лица от Русия по някои общоцърковни въпроси. В него става дума най-вече за старообрядството. Прави впечатление твърдостта и категоричността на стареца — той ясно говори, че старообрядците трябва да оставят всичко неправилно, което следват.

Заключение

Пред много и сериозни въпроси ни поставя животът и делото на преп. Паисий Величковски. Прилича ли нашият живот на неговия? Имаме ли такава любов към светоотеческите съчинения, каквато той е имал? Отрекли ли сме се от себе си и от своя стар човек, както св. Паисий е направил? Търсим ли със същото усърдие своето спасение? И, накрая, стремим ли се да обичаме Бога поне с малка част от неговата любов?

И така, какво може да се заключи от казаното дотук? Може би трябва да направим извод за значението на личността на преп. Паисий Величковски? Но в какъв смисъл? Най-правилно е да се опитаме да разберем каква е била самата дейност на светеца и тогава ще можем да дадем правилна оценка за него. Да, наистина, за какво се е трудил той?

Всички човешки начинания, които не са подчинени на вечна и непреходна цел, са суетни. Ала каква е тази вечна и непреходна цел? Някога нашият Спасител казал: Едно е само потребно (Лук. 10:42). Кое е това едничко потребно нещо? Спасението на душата. Някой ще каже, че звучи много просто. Но този човек не познава духовния закон. Това спасение на душата обхваща в себе си всичко. Да, абсолютно всичко — постигането на човешкото призвание, придобиването на духовна свобода, познаването на смисъла на съществуващото и т.н.

Какво може да се каже за св. Паисий Величковски? Всичко би било напразно, ако читателят не се опита да вникне в самата негова личност. Да, там е най-главното — там са плодовете на духовния труд през цял един живот. Защото съществува истинско християнство и ако това не беше така, напразно би било всичко, което той е извършил. Напразни биха били годините на странстване, търсенето на духовен наставник, преводите на светоотеческите книги, грижите за възраждането на монашеския живот…

Особено е мястото на преп. Паисий Величковски в историята на православното монашество и въобще на Православната Църква. Той съчетал в себе си многобройни и високи добродетели — гореща любов към Бога и ближния, святост, благодатни дарове, самоотвержена обич към светоотеческите съчинения и монашеския живот, преданост на православната вяра. Със своя живот и дело преп. Паисий предизвикал огромно духовно възраждане — той ясно показал целта на монашеския живот, направил достъпно за славянските народи светоотеческото учение за молитвата и изобщо за духовния живот, разпалил огъня на Божествената любов в хиляди човешки сърца. Не можем да си представим развитието на монашеството без личността на св. Паисий Величковски. Неговото значение в историята на християнската религия изобщо не се ограничава само с рамките на земния му живот.

Голямо е делото на преп. Паисий Величковски в историята на много поместни православни църкви и изобщо в историята на Св. Православна църква. А това означава много. Защото не трябва да забравяме, че за да бъде велико твоето дело, ти трябва да си извършил една победа. Тази победа, която е по-голяма, много по-голяма от всяка друга… Не, ти не трябва да придобиеш огромно богатство, слава или чест, нито да преплаваш океани и морета и да завладееш множество чужди земи! Не! Ти трябва просто да си зададеш въпроса за смисъла на живота, да намериш отговор на него и да изпълниш онова, което си разбрал. И преп. Паисий е направил това. Началникът на демонските войски в Нямецкия манастир казал на игумена Софроний: Докато той управляваше манастира, ние не можехме да си отдъхнем. Независимо от всичките съблазни, хитрини и уловки, които опитахме срещу него и неговите монаси, ние не постигнахме нищо. По същото време човешкият език не може да опише какви ужасни страдания, трудности и изпитания понесохме, докато този човек беше тук. Той беше опитен воин и неговите стратегии винаги ни улавяха, без да усетим[55]. И тази една, но единствено истинска победа на човека, извършващ молитвата Иисусова, има своята награда — вечността. Вечността в блаженство е и за преп. Паисий:

Память твоя, блаженне, во славе пребудет,
блистающа, дондеже мир стояти будет![56]
____________________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1].Цит. по: Кенанов, Димитър. Личността на схиархимандрит Паисий Величковски и неговата книжовна школа. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994 (с. 52–66). С. 58.

[2].Любеч бил родното място на преп. Антоний Киево-Печерски (паметта му се празнува на 10 юли) и се намирал близо до тогавашната граница на Русия с Полша.

[3]. Този манастир се намирал в Киевска митрополия.

[4].Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988.

[5]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 98.

[6]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 97.

[7]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 67.

[8]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос.съч., с. 81.

[9]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301.

[10]. Антоний (Светогорец), йеромонах. Атонски подвижници на благочестието през ХІХ век. Света Гора, Атон, 2002. С., 331-332.

[11]. Надгробное рыдание старцу Паисию от всех чад его духовных. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301–303.

[12].Василий (Поляномерульский), схимонах. Предисловие к книге блаженного Исихия (Ключ разумения …, с. 258).

[13]. Предисловия към някои светоотечески съчинения за Иисусовата молитва (Ключ разумения: русские подвижники благочестия о молитве Иисусовой. Москва — Екатеринбург, 2003. С. 231–267).

[14].Свт. Игнатий Брянчанинов. Слово о молитве Иисусовой (Ключ разумения…, с. 169).

[15]. Пак там, с. 195.

[16].Свт. Игнатий Брянчанинов. О молитве Иисусовой. Отдел III. O упражнении молитвою Иисусовою. (Ключ разумения…, с. 88).

[17].Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988. С. 112.

[18]. Вж. Свети Паисий Величковски. Полски кринове. Света Гора, Атон, 1999. С. 104.

[19].  Пак там, с. 49.

[20].  Вж. пак там, с. 53.

[21].Цит. по: Умното възношение. За молитвата Иисусова (сборник от поучения на светите отци и опитни извършители на Иисусовата молитва, съставен от игумен Харитон). Б. м., 1997. С. 253.

[22]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 213.

[23]. Преподобного аввы Исаака Сирина. Слова подвижнические. ІІ-ое изд., Москва, 1998. С. 7–8.

[24]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 97.

[25]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301–302.

[26]. Йеромонах Серафим (Роуз) често нарича св. Игнатий по такъв начин.

[27]. Вж. Сергий (Рибко), йеромонах. Възможно ли е спасението през XXI век. Света Гора, Атон, 2003. С. 202.

[28]. Преп. Антоний Киево-Печерски. Паметта му се чества на 10 юли.

[29]. Тоест, украинец.

[30]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 73–74.

[31].Често се говори за антиномия между „Империята“ и „Пустинята“.

[32]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Свети Серафим Саровски. ІІІ-о доп. изд. София, 1992. С. 30.

[33].Напр. в статията Руският духовен учител на преподобни Паисий Величковски: св. Нил Сорски – живот и дело. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994 г. С. 78–91.

[34]. Преп. Нил Сорски отишъл в родната си Русия и основал скит на 15 версти (ок. 16 км.) от Белозерския манастир.

[35]. Малки манастири в слабо населени местности.

[36]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 176.

[37].  На душевните помисли, чувства, желания.

[38]. Соловьов, Александър. Старчеството според учението на светите отци и аскети. Б. м., б. г. С. 51–52.

[39].  Пак там, с. 47.

[40]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988. С. 302.

[41].  Вж. Сергий (Рибко), йеромонах. Възможно ли е спасението през ХХІ век. Света Гора, Атон, 2003. С. 205.

[42]. Съставен от проф. А. И. Яцимирски; поместен в: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 202–204.

[43]. [Архим. Митрофан]. Житие и писания Молдавского старца Паисий Величковского с присовокуплением… Изд. 3-ое. Москва, 1892. С. 212. Цит. по: Марчевски, Иван. Руският духовен учител на преподобни Паисий Величковски св. Нил Сорски — живот и дело. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994. С. 125).

[44].Кенанов, Д. Личността на схиархимандрит Паисий Величковски и неговата книжовна школа. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. С. 64.

[45].Мнение на проф. А. И. Яцимирски . Цит. по: Кенанов, Димитър. Преводаческата школа на Паисий Величковски: в търсене на истинните славянски книги. — В: Старобългаристика, 1989, 1 (с. 99–109). С. 99.

[46].  Пак там, с. 97–98.

[47].  Цит. по: Линца, Елена. Паисий Величковски — един измежду последните големи църковнославянски книжовници.
— В: Старобългаристика, 1983, 3, с. 21–31. С. 25.

[48]. Пак там, с. 22.

[49]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 201.

[50]. Мнение на изследователя Нил Попов. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 201.

[51]. Цит. по: Марчевски, Иван. Исихазмът (Учението за
несътворените божествени енергии и светлини). Б. м., 1996. С. 290–292.

[52]. Написано ако не от стареца, то поне от някой негов ученик, въз основа на неговите наставления.

[53]. Авторството му е почти сигурно.

[54].Антоний (Светогорец), йеромонах. Атонски подвижници на благочестието през ХІХ век. Света Гора, Атон, 2002. С. 332.

[55].Цит. по Марчевски, Иван. Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Б. м.., 1996, с. 290.

[56]. Надгробное рыдание старцу Паисию от всех чад его духовных. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 303.

Изображения (техен източник – http://www.yandex.ry):

1. Преп. Паисий Величковски.

2. Ковчег с мощите на преп. Паисий Величковски.

3. Автобиография и житие на преп. Паисий Величковски.