Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха (Матей 26:56)
Паул Тилих
Една вечер докато слушах Матеус Пасион на Бах, ме порази текстът и музиката на един стих. Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха. Този стих предобразява думите на Иисус на Кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ Онзи, Който е изоставен от всички човеци се чувства изоставен и от Бога. И наистина, всички хора го изоставиха, а онези, които бяха най-близо до Него избягаха най-далеч. Обикновено не обръщаме внимание на този факт. Свикнали сме да си представяме Разпятието в стила на красивите картини, в които заедно с Неговата Майка и другите жени присъства поне един ученик. А в действителност, нещата са били различни. Всички те са се разбягали и единствено някои от жените са посмели да наблюдават отдалече. Останала е само непредставимата самота през онези часове, в които животът и делото Му са били поразени.
Как да мислим тези ученици? Първата ни реакция вероятно ще е въпрос: как можаха да изоставят Него, Когото наричаха Месия – Помазаника, носителя на новата епоха, Когото бяха последвали оставяйки всичко зад себе си заради Него? Този път обаче, когато чух думите и музикалните тонове, аз се преклоних пред учениците! Защото именно на тях дължим думите на нашия текст. Те не скриха бягството си, а просто го съобщиха в едно кратко изречение, изречение, което ги осъжда за всички времена. Евангелските разкази съдържат много отсъждания срещу учениците. Научаваме, че те, а също и майка Му, и братята Му, постоянно са Го разбирали погрешно, и това е ставало ден след ден – тяхното неразбиране е усилвало Неговите страдания. Ние четем, че някои от най-важните сред тях са изисквали положение на особена слава и власт в идния свят. Четем също, че Иисус ги е упреквал, защото тяхната ревност ги е правела фанатични към онези, които не са Го следвали. Четем също, че Иисус е трябвало да нарече Петър „сатана“, защото Петър се е опитал да Го разубеди за отиването Му на смърт в Иерусалим, а Петър пък се отрича от своето апостолство в часа на изпитанието. Тези разкази са потресаващи. Те показват онова, което Иисус е направил с учениците Си. Той ги е научил да приемат отсъденото за тях и да не се представят в благоприятна светлина. Без приемането на подобно отсъждане те не биха могли да бъдат Негови ученици. А ако учениците бяха скрили истината за безусловната си слабост, нашите Евангелия нямаше да бъдат това, което са. Славата на Христос и нищетата на следовниците Му нямаше да са тъй ясно явени. И все пак дори и в тези същите разкази, се усеща човешкото желание да се прикрие собствената грозота. По-късните традиции в Евангелията се опитват да изгладят острите и болезнени ръбове на първоначалната картина. Очевидно за възникналите вече конгрегации е бил нетърпим фактът, че всичките ученици са избягали, че никой от тях не е бил свидетел на разпятието и смъртта на Учителя. Те не са могли да приемат факта, че техният бяг е бил спрян едва далеч в Галилея от явлението на Онзи, Когото те били изоставили във време на страдание и отчаяние. И така било прието, че Сам Иисус им бил казал да отидат в Галилея – тяхното бягство вече не било истинско бягство. А още по-късно се казало, че те въобще и не били бягали, а останали в Иерусалим. От най-ранни времена, Църквата не можела да изтърпи тази присъда срещу себе си, срещу своето минало и настояще. Опитвала се е да скрие онова, което учениците открито били признали – факта, че всички ние Го изоставихме и избягахме. Но това е вярно и за всички хора, включително за тези, които днес следват Христа.
II
Бягството от Бога започва в момента, когато почувстваме Неговото присъствие. Това чувство действа в сенчестите, полусъзнателни места на съществото ни. Не можем да го разпознаем, но то има своя ефект. В безпокойството на питащото и търсещо дете, на съмненията и отчаянието на възрастния, на неговите въжделения и борби. Бог присъства – но не като Бог. Той присъства като неведомата сила в нас, която ни прави неспокойни.
В някои моменти обаче, Той се явява като Бог. Непозната сила в нас, която причинява безпокойството, ни става явна като Бог, в Чиито ръце ние се намираме, Бог Който за нас е пределна заплаха и последно наше убежище. В такива моменти се чувстваме така, сякаш са ни хванали в тайното ни бягство. Но това не е залавяне с груба сила, а по-скоро прилича на въпрос. И ние сме все така свободни да продължим бягството си. Именно това се случило с учениците: те са били здраво уловени, когато Иисус ги е призовал за първи път, но са били и свободни да избягат отново. И са го направили, когато е дошъл моментът на изпитанието. Така е и с Църквата и всичките ѝ членове. Те биват хванати в тайното им бягство и доведени до осъзнатото присъствие на Бога. Но все пак те остават свободни да бягат отново, не само като отделни индивиди, но и като носители на Църквата, като носещите самата Църква по пътя към Галилея, отдалечавайки я колкото се може по-далеч от точката, където вечното се разбива във временното. Човек бяга от Бога дори в Църквата – в мястото, където би следвало да сме обзети, грабнати от Божието присъствие. Дори там бягаме от Него.
III
Ако пределното нахлуе в живота на човека, той се опитва да се укрие в предварителното. Той тича към безопасното място, бягайки от атаката на онова, което го поразява с безусловната си сериозност. А има много места, които ни изглеждат безопасни също както някога Галилея – за бягащите ученици.
Вероятно най-ефективното бягство от плашещото присъствие на Бога в наше време е работата, която работим. Не винаги обаче е било така. Отношението на древния човек към работата е добре обобщено в проклятието, което Бог произнася над Адам – „с пот на лицето си ще ядеш хляба си“; и в словата на деветдесети Псалом относно кратките лета на живота ни – „а най-доброто време от тях е труд и болест“. В по-късно време, физическият труд с неговото бъхтене и утомителност бе оставен на робите и слугите или на необразованите класи, и отделен от творческата работа, основаваща се на свободното време и по тази причина – привилегия за малцинството. Средновековното християнство разглежда работата като средство за дисциплиниране, особено в монашеския живот. Но през нашия исторически период работата се е превърнала, ако не в действителност, то поне като изискване – в господстваща участ за всички хора. Тя е всичко – дисциплина, производство, творчество. Разликата между физически труд и работа е изчезнала. Фактът, че според библейския възглед тя се намира под проклятие е забравен. Тя сама се е превърнала в религия – религия на съвременното индустриално общество. И е хванала всички нас в здравата си хватка. Дори да бихме успели да избегнем наказанието на глада за това, че не работим – нещо вътре в нас няма да позволи подобно бягство от робуването на работата. За повечето от нас тя е едновременно и необходимост, и задължение. И като такава, се е превърнала в предпочитан начин за бягство от Бога.
И нищо не изглежда по-безопасно от този начин. Посредством него ние получаваме удовлетворението, че сме изпълнили дълга си. Другите ни хвалят, хвалим се и ние самите за „добре свършената работа“. Ние издържаме семействата си и се грижим за членовете им. Ежедневно преодоляваме заплахите на свободното време, отегчението и безредицата. Това ни дава чиста съвест и накрая – както е казал един философ киник – добър сън. И ако работим така наречената творческа работа, тогава получаваме дори още по-голямо удовлетворение – радостта от факта, че даваш живот на нещо ново. Ако някой реши да протестира, че това не е неговият начин за бягство от Бога, можем да го запитаме, дали когато понякога прави равносметка на цялото си съществуване и честно открива много точки на негативната страна, не балансира тази равносметка като поставя работата си от другата страна. Фарисеят на днешния ден би се хвалил пред Бога не толкова със своето покорство към закона и за религиозните си упражнения, колкото – с тежката си работа и дисциплинирания си успешен живот. А също би намерил и грешници, с които благоприятно за себе си да се сравнява.
IV
Има и друг път за бягство от Бога – онзи, който обещава да ни доведе до преизобилието на живота, и това обещание до някаква мяра бива спазено. Тук става дума не непременно за пътя на блудния син от Иисусовата притча. Това може да е и приемането на пълнотата на живота, която ни се открива от търсещия ум и движещата сила на любовта, устремена към величието и красотата на творението. Не е обезателно подобен копнеж по живота да затваря очите ни за съдържащата се в удоволствието трагедия, и грозота в прекрасното. Все повече мъже и жени ще посмеят да опитат преизобилието на живота. Но това може да представлява и бягство от Бога, също както труда и работата. В екстаза на живеенето се забравят пределите на това жизнено преизобилие. Аз не говоря за обичайните плитки методи за „добро прекарване“, за желанието за забава и удоволствие. Това в повечето случаи е другата страна на бягството от Бога под прикритието на труда и работата – и бива наричано отдих; то е повсеместно оправдавано като средство за по-ефективна работа. Но аз говоря за екстаза от живеенето, който включва участие в най-високото и най-низкото на живота в един и същ опит. Това изисква кураж и страст, но може да бъде също и бягство от Бога. Живеещият по този начин не бива да бъде съден морално, но следва да бъде накаран да осъзнае собственото си безпокойство, и страх от срещата с Бога. А онзи, който е подчинен на работата не бива да се величае с някакво предимство над първия. Нито пък другият да се величае над обвързаните с работата.
V
В наше време има мнозина, които са изпитали пределите и на двата модуса; за които успешната работа е станала също така безсмислена, както и потапянето в изобилието на живота. Говоря за скептиците и циниците, за пребиваващите в тревога и отчаяние, за онези, които поне за един момент от живота си са били спрени насред бягството си от Бога и след това са продължили – но вече по нов начин – а именно, като съзнателно са отправяли въпросите си към Него или пък са Го отричали. В наше време техният светоглед е широко описван и анализиран от литературата и изкуствата. И по някакъв начин те са оправдани. Ако са сериозни скептици, тяхната сериозност и страданието, което следва от нея, ги оправдава. Ако са отчаяни, адът на сериозното им отчаяние ги превръща в символи, през които можем по-добре да разберем собственото си положение.
Но те също тъй бягат от Бога. Бог ги е поразил; но те не Го разпознават. Самата им склонност да Го отричат в мисъл и светоглед показва, че за миг поне са били „възхитени“ в бягството си. И ако те бяха удовлетворени от успеха в работата си или от преизобилието на живота, те нямаше да се превърнат в „обвинители на битието“. Те обвиняват битието, защото бягат от онази мощ, която дава битие на всяко същество.
VI
Това не може да се каже за последната група на бягащите от Бога. Те не избягват далеч от Кръста, както са направили учениците. Те бягат към него. Те го наблюдават, свидетелстват го; те се наставляват от него. Те са по-добри от учениците! Но дали е така? Ако Кръстът се превърне просто в доктрина на нашето религиозно наследство, на семейната и деноминационна традиция, дали ще продължи да бъде Кръст Христов – онази решителна точка, където вечното се вклинява във временното? А може би не семейната традиция ни държи близо до Кръста. Може би внезапният опит на чувствата, обръщането под въздействието на мощен проповедник или евангелист е това, което ни довежда за първи път лице в лице с Кръста! Дори тогава, на висотата на чувствата си, трябва да се запитаме – дали нашия поклон пред Кръста не представлява най-безопасната форма за бягството ни от Кръста?
VII
Какъвто обаче и да е начинът ни на бягство от Бога, ние можем да бъдем грабнати. И ако това се случи, нещо нахлува в обичайното ежедневие на живота ни. Това е един труден, но и велик опит! Някой бива изхвърлен от работа и си мисли, че сега смисълът на живота изчезнал. Някой внезапно усеща празнотата от това, което му се е струвало, че представлява преизобилен живот. Някой осъзнава, че собственият му цинизъм не е сериозно отчаяние, а скрита арогантност. Някой вижда насред самия акт на богопочитанието, че е заменил Бога със собствените си религиозни чувства. Всичко това е болезнено като рана от нож. Но то също така е и велико, защото отваря в нас едно ново измерение на живота, Бог ни е „възхитил“ и ни е обзело нещо ново.
Тази нова реалност, която се появява в нас не премахва старите реалности, но ги преобразява като им дава ново измерение. Ние все още работим, и работата продължава да бъде усилена и изпълнена с тревога и – също както преди – заема по-голямата част от деня ни! Но тя вече не дава смисъла на нашия живот. Силата или възможността да работим може да ни бъде отнета, но не и смисъла на живота ни. Ние разбираме, че работата не може да ни го даде и не може да ни го вземе. Понеже самият смисъл на работата се е превърнал в нещо друго. Работейки, ние способстваме за изваждането наяве на безкрайните възможности, които лежат скрити в живота. И в най-дребната, и в най-значителната форма на работа ние съдействаме на автокреативните сили на живота. Чрез нас, чрез нашата работа, става явно нещо от неизчерпаемата дълбочина на живота. Именно това можем да усетим поне за няколко мига, когато сме грабнати от Бога. Работата вече сочи отвъд себе си. И затова, тя става благословена и ние ставаме благословени чрез нея. Защото благословеността означава изпълнение в пределното измерение на нашето същество.
И ако някой е грабнат чрез това, че е изпитал дълбинната празнота на преизобилния живот, самото изобилие не му се взима – то все още може да донесе велики мигове на екстаз и радост. Но то вече не задава смисъла на неговия живот. Той разбира, че изобилието не може да го даде, и че нуждата не може да го отнеме. Защото изобилието на живота става нещо ново за онзи, който е хванат от Бога. То става явление на творческата любов, която възсъединява разделеното, която дава и взима, която ни въздига над нас самите и ни показва, че сме крайни и трябва да приемем всичко, което ни кара да обичаме живота и да проумеем всичко, което съществува до неговото вечно основание.
И ако някой е грабнат от Бога и е накаран да осъзнае липсата на сериозност на собствените си съмнения и отчаяние, тогава съмнението не му се отнема и отчаянието не престава да го грози. Но съмнението му не трябва да довежда до отчаяние. То не трябва да го лишава от смисъла на неговия живот. Съмнението не може да му го даде, както тайно се е надявал в циничната си арогантност; и пак: съмнението не може да му го отнеме, както е мислел в отчаянието си. Защото съмнението става нещо друго за този, който е грабнат от Бога. То става средство аз проникновение в дълбочината на собственото му същество и в дълбочината на цялото битие. Съмнението престава да бъде игра на ума или изследователски метод. То се превръща в едно храбро отсичане на всички неизпитани предпоставки, върху които се гради животът ни. Те се срутват една след друга и ние отиваме все по-дълбоко и по-близко до основанието на нашия живот. И тогава става така, че онези, които живеят в сериозно съмнение относно себе си и своя свят, откриват онова измерение, което води до пределното, от което са били грабнати. И те разбират, че скрита в сериозността на техните съмнения е била истината.
И ако някой е „възхитен“ от Бога и накаран да осъзнае двусмисления характер на религиозния си живот – религията не му се отнема. Но сега той разбира , че дори това не може да му даде смисъла на неговия живот. Той не трябва да изгуби смисъла на своя живот, ако загуби религията си. Понеже онзи, който е грабнат от Бога стои отвъд религия и не-религия. И ако се придържа стриктно до религията си, тя става нещо друго за него. Тя се превръща в средство, а не в закон, в един друг начин, по който присъствието на пределното го е грабнало, а не в единствения начин. И доколкото е постигнал свобода от религията, той също така е постигнал и свобода за религията. Той е благословен в нея и е благословен извън нея. Той вече е отворен за пределното измерение на битието.
Затова – не бягай! Остави се да бъдеш грабнат и благословен!
__________________________
*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Паул Тилих е един от най-забележителните представители на протестантската теология и религиозна философия, причисляван към течението на така наречената диалектическа, или екзистенциална теология (заедно с К. Бард, Р. Нибур и други), противопоставила се през 20-те-30-те години на ХХ век на господстващото дотогава в протестантизма либерално течение и поставила си за цел да върне богословската мисъл към едно по-трагично и радикално християнско русло. Тилих е роден през 1886 година в Прусия (на територията на днешна Полша). Учил е теология и философия в университетите в Берлин, Тюбинген и Хале. Първоначално се ориентира по-скоро към философията и пише докторат, посветен на Шелинг. Повратен момент в биографията му е Първата световна война, в която той участва като доброволец – все още наивен монархист, патриот и ортодоксален лутеранин. Катастрофичният опит на войната обаче изменя, задълбочава и парадоксализира възгледите му, приближавайки ги до веровия радикализъм на екзистенциалната теология. Същевременно Тилих завързва тесни връзки с художниците-експресионисти, представителите на новия експериментален театър и въобще с авангардистите от Ваймарския период в Германия. 20-те и 30-те години са първият най-плодотворен период от творчеството му. Като преподавател по философия във Франкфурт той издава Религиозната ситуация на съвременността, оправдание и съмнение и други. В края на 1933 година. поради идването на власт на нацистите, Тилих приема поканата на Ню-Йоркската теологическа семинария (в Колумбийския университет) и се преселва в САЩ със семейството си. Отначало Тилих трудно се адаптира към чуждата култура и езикова среда, но след това преживява нов творчески разцвет (този път англоезичен). В САЩ Тилих пише и издава Теология на културата, Динамика на вярата, Християнството и срещата на световните религии. След войната през 1952 година излиза едно от най-ярките съчинения на Тилих Мъжеството да бъдеш (преведено и на български), а през 50-те, 60-те години е завършена и издадена крупната Систематическа теология. Паул Тилих умира на 22.10.1965 година.
Изображение: авторът, Паул Тилих. Източник – http://www.yandex.ru
1.Месия (от еврейски חישמ, машиах) означава на иврит просто „помазаният”. В Стария Завет думата се отнася преди всичко до царете на еврейския народ, чието ритуално помазване с маслото от маслина било незаличим знак на Божия избор и благослов. Те са Божиите помазаници.
Въпреки че всеки ден, който дванайсетте прекарват с Него, е изпълнен с чувството, че Бог е близо, истинският смисъл на това чудо им се изплъзва. Без да споделят политическия радикализъм на зилотите, апостолите продължават да вярват, че Христос е „Онзи, Който трябва да избави Израил[1]„. Мисълта за страдащия Спасител на света не се побира в съзнанието на учениците. Страшният Месия от апокалипсисите им е по-близък и те се надяват, че като основе Царството Божие в Иерусалим, Синът Човешки ще се яви на народите с несъкрушимата мощ на земното тържество. С една дума, в ония дни дванайсетте са на средата на пътя между месианството на народните поверия и евангелското месианство.
Било ясно, че става дума за Иоан Кръстител. Но думите, изречени след това от Наставника, сепват учениците: „Тъй и Син Човешки ще пострада от тях[3].“ Защо Той отново говори за това? От коя страна го дебне опасност? Ще се реши ли Ирод на ново престъпление? Но нали и бездруго предизвика гнева на народа? Ако не е тетрархът, кой тогава? Нима поставените от Бога пастири? Вярно, много от тях се отнасят към Иисус с недоверие, но ще допусне ли Бог служителите Му да се опълчат срещу Месията? Може би ще мине известно време и те ще се опомнят, ще разберат, че галилейският Наставник наистина е пратен от небето.
Отказът на Иисус да откликне на страстите на тълпата и да се съгласи с ролята на популярен вожд по всяка вероятност спомага Неговото влияние в Галилея да спадне. Противниците залагат на тази карта и скоро постигат целта си. Когато Учителят се завръща от Голан, атмосферата е рязко променена. Ясно е, че нечия ръка направлява хората срещу Него. Вече не Го допускат, както преди, да проповядва в синагогите. Не Го отлъчват от Църквата, но заплашват с това наказание всички Негови привърженици.
Трудно е да се проследи пътят на Христа след като става прокуден Скиталец. Намира убежище ту в едно, ту в друго селище, но никъде не се заседява задълго. Когато един книжник му казва: „Рави, ще Те последвам, където и да отидеш“, чува изпълнения с горчивина отговор: „Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човешки няма де глава да подслони[9].“
Когато настъпва вечерта, Той праща апостолите да потърсят място за пренощуване. Но в самарянското село разбират, че са юдеи, тръгнали на поклонение, и отказват да ги пуснат в домовете си. Иоан и Яков, уморени и ядосани, казват на Учителя:
Внезапно вниманието на присъстващите е привлечено от спора между книжниците в един ъгъл на галерията. Всички са поразени от един Човек с галилейско произношение. „Как Тоя знае Писанията, когато не се е учил?“ – чудят се книжниците. „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ – отвръща Той. „Не е ли Тоя, Когото търсят да убият?“ – досещат се иерусалимци. Но защо действа открито? Онези, за които най-важно е мнението на властващите, са разтревожени: „Да не са се уверили началниците, че Той е Месията?“ Прекъсват ги дошлите от Галилея:
От време на време Учителят отива в Иерусалим, разположен само на три километра от Витания. Там Той се старае да стои в сянка, като че ли загубен сред другите наставници и равини. Край Него са само учениците и няколко галилейци, понякога към тях се присъединяват случайни слушатели. Властите засега са изоставили опитите да задържат Иисус под стража. Или не намират сгоден случай, или се надяват, че новата секта ще се разпадне от само себе си.
Изборът е направен. Повярвалите по-силно се сплотяват около Иисус, а останалите заплашително грабват по камък.
Наистина те се смятали за пазители на Преданието и на Завета, приемници на великите отци: Симон, Абталион и Гилей. Вярвали, че Духът Божи им помага да дават най-точни тълкувания на Тората, че Той ги е поставил за духовни водачи на Израил. Но, опиянени от чувството за собствено превъзходство, тези хора не могли да разпознаят живата Истина, дошла при тях в лицето на Иисус Назаретеца.
„Животът на Иисус – пише Честъртън, – е стремителен като мълния. Това е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото нямаше да е изпълнено, ако Иисус би бродил по света и би тълкувал истината. Дори от външна страна не може да се каже, че Той е бродил, че е забравил накъде върви. Историята на Христос е история на пътешествието, бих казал дори – история на похода[1].“ И наистина, въпреки че Иисус често води живот на странстващ проповедник, учениците не са могли да не почувстват, че Той има някакъв план, подобен на дълготраен план на пълководец. От тях се иска готовност да отстояват до край. Неговото Евангелие няма нищо общо с мечтателното благодушие и леността.
По онова време Иерусалим е нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен човек, който не желае да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали у всеки възмущение и гняв. Той започнал управлението си с нареждането през нощта да внесат в Иерусалим щитове с образа на Тиберий. Това за пореден път напомнило на народа за римското иго и изглеждало като оскърбление на Моисеевия закон**. Заповедта на Пилат довежда столицата до ръба на метежа. Огромна тълпа иерусалимци тръгва към неговата резиденция в Кесария с искане да прибере щитовете. Прокураторът отказва и няколко дни хората седят пред двореца, без да мръднат от местата си. Тогава Пилат нарежда да се съберат на стадиона и заявява, че ще избие всички, които не се подчинят на волята му. Но и когато около тях се сключва обръч от въоръжени войници, те пак повторили, че е по-добре да загинат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наложило се наместникът да отстъпи. Но оттогава той използвал всеки повод, за да отмъщава на юдеите. Навсякъде се знаело за необузданата му жестокост, алчност и налудничавост. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, го мразел. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, неведнъж завършвали с масово клане. Но поради застъпничеството на императорския фаворит Сеян, Пилат дълго време останал безнаказан[5].
Всяка Пасха управителят очаквал въстание и затова за празниците се стараел да бъде в Иерусалим, за да може лично да следи за реда. Опасенията на Пилат били съвсем основателни. Той е разполагал с неголяма войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици очаквали само вожд, който да дигне народа срещу римляните.
Нямало какво да му възразят. И преди благочестиви хора са роптаели срещу неуредиците в храма. Но иерарсите се засегнали, че този никому неизвестен Галилеец се разпорежда в тяхното владение като господар, а на всичко отгоре претендира за особено родство с Бога, наричайки Го Свой Баща.
Мисълта, че вероятно съществува някакъв „списък на задълженията“, които, след като си изпълнил, можеш да придобиеш абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали помежду си в стремежа дословно да спазят всички обичаи, осветени от вековете. И, както често се случва в историята на религиите, набожността се превръща в мрачна гротеска. Народът нарекъл някои фарисеи „шикми“ – „якоплещести“, защото вечно ходели прегърбени, показвайки каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. Влизайки в храма, Иисус е можел да види как през площада си пробиват път фарисеите като непрекъснато се блъскат в някого. Те се бояли да повдигнат очи, за да не би случайно да погледнат някоя жена. Шеговито ги наричали „хицай“ – „да не си разбиеш челото[11]„.
Привържениците на буквата, ритуала и старото във всички времена са се отличавали с еднаква закостенялост. Драмата на фарисеите е свързана с типичната проява на онова, което впоследствие започнали да наричат „фарисейщина“. Иерусалимските старейшини, както индийските брахмани или руските староверци, живеели в постоянен страх от „осквернение“. За тях говорели, че са готови „да очистят самото слънце“. Но, мислейки със своята набожност да приближат времената на Месията, израилевите вождове, без сами да го съзнават, се отвръщат от Онзи, Който им донася вестта за спасението.
По онова време начело на фарисеите стоял Хилелевият внук, Гамалиил. От Деянията се знае, че той проявява голяма търпимост към новото учение, а много фарисеи, негови възпитаници, впоследствие се вливат в новозаветната Църква. Съществува дори легенда, че в края на живота си Гамалиил станал християнин и приел мъченическа смърт. Тази легенда, безспорно, е измислица, но самата ѝ поява не е случайна[16].
След този разговор Никодим навярно става таен последовател на Иисус[19]. Сред тайните последователи Евангелията споменават също и за Иосиф Ариматейски – знатен старейшина от Иерусалим – и за някои „началстващи“ лица, които по-скоро принадлежат към фарисеите[20]. И все пак те си остават малцинство. Повечето законници срещат Иисус подозрително. Колкото повече се запознават с учението Му, толкова недоволството им и тяхната враждебност нарастват.
Но тази вест не могла да натъжи Иоан. Та нали той не се нарича ни пророк, ни Месия. Ако Галилеецът е изпратен свише, ако Той е Идещият, иоанитите не бива да ревнуват, а да се радват. Самият пророк се смята само гост на празника на Другия. „Който има невеста, младоженец е – казва той, – а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни. Той трябва да расте, а аз да се смалявам[23].“
Ние не знаем защо управителят не дава нареждане да се арестува и Иисус. От фарисеите той е можел вече да чуе, че Назаретецът „повече от Иоана придобива ученици и кръщава[26]„. Но навярно Антипа не сметнал новия Проповедник за опасен и решил засега да не го закача.
Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.
Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.
Южната част на страната, или по-точно Юдея***, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.
Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.
В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…
Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.
За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.
През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.
Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.
Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.
Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.
Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.
Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.
Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.
Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.
В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.
Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.
Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.
Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.
Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.
Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.
След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.
Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.
През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.
След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си[22].“
Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.
Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.
Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.
Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.
Могло да се предполага, че това Семе (Христос) ще се роди скоро, докато още раните от rpexa на прародителите били пресни, неподлютени, докато отровата на греха не успяла още да проникне така дълбоко. Така предполагала и нашата прародителка Ева. Като се родил първият ѝ син, тя се зарадвала, понеже помислила, че той е обещаното „Семе“ – мъжът, който ще поразява змията въ главата, и му дала името „Каин”, което значи придобивка. Но сама видяла, че се излъгала, защото Каин бил недобър. И когато се родил вторият ѝ син, за да изрази своето разочарование, тя му дала името „Авел“, което значи суета, пустота. При все това Адам и Ева продъжавали да чакат обещания потомък.
Човечеството в продължение на хиляди години чакало и си задавало въпроса – защо се бави да дойде обещаният Потомък? И ние също така недоумяваме – защо Спасителят дошъл така късно на земята? На този въпрос, на това недоумение дава ясен отговор св. апостол Павел. Егда nрiидe кончина лета (когато се изпълни времето) – казва той, – посла Бог Сына Своего Единороднаго (Галатяни 4:4). Тайната на изкуплението, според неговите думи на друго място, била извършена, когато настъпило изпълнението на времето (Ефесяни 1: 10), и Иисус Христос умрял в определеното време (Римл. 5:6).
Още по-голяма определеност получава това благословено семе в обещанието, дадено от Бога на един от Юдините потомци – Давид: „ще въздигна след тебе твоето семе – казва Бог на Давид – и ще закрепя царството му. Ще утвърдя престола на царството му довека. Аз ще му бъда баща, той ще Ми бъде син, и престолът му ще пребъде довека” (2 Цар. 7:12-14; 1 Парал. 17:11-14).
Без да се пускаме в подробности, ще забележим, че по изображението на пророците, Месия ще съвмести в Своето лице всички теократични достойнства, ще бъде и цар, и първосвещеник, и пророк. Всички високи черти на нравствено служение у органитe и представителите на старозаветната теокрация в Него едничкия се сливат и взимат характер не само идеален, но и свръхестествен, издигат се до свръхчовешки свойства.
Така и станало. Към времето на Христовото идване очакването на Месия между юдеите било всеобщо, и било толкова по-живо и по-напрегнато, колкото по-печално било външното тяхно политическо състояние: Давидовият дом отдавна вече се бил лишил от престола; Юдея била под повече или по-малко тежко за тяхното патриотическо чувство покровителство на езически царе, докато, най сетне, тя станала една от провинциите на Римската империя. Затова именно, когато се явил Иоан Кръстител, при него веднага отишли пратеници да го питат – не е ли той Месия? Ето защо за скорошното идване на Месия (Христос) знаят даже и самаряните (Иоан 4). Едно от обикновените, общоупотребителни в онова време названия на Месия било „Грядый“ (ό έρχόμενος), Оня, Който има да дойде, Чието идване от всички се очаква. „Ти ли си Оня, Който има да дойде – питали Иисуса Иоановите ученици, – или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3; Лука 7:19; Иоан 6:14; Евреи 10:37).
По такъв начин свещените книги на Стария Завет ни представят постепенното приближаване на Сина Божи към човечеството: отпърво, в началния период на теокрацията, Той се явява на старозаветните праведници отвън в образ на човек, чиято природа Той щял да възприеме при въплъщението, а после, в пророческия период, Духът на Христа се вселява у пророците и говори чрез тях. Ако си спомним още, че целият състав на старозаветното богослужение имал значение не само символическо, но и предобразователно, служел като „сянка и образ на бъдещето” (Евреи 10:1, 8:5; Колосяни 2:17; 1 Петр. 1:12), че целият закон водел към Христа, възпитавал в него (Галатяни 3:24), то ясни ще ни станат бележитите думи на бл. Августин: novum testamentum in vetere latet, vetus in novo patet (Новият Завет се крие в Стария, а Старият се изяснява в Новия).
Затова, цялата история на човешкия род от грехопадението на Адам и Ева до идването на Иисуса Христа не е нищо друго, освен подготвяне на човечеството да приеме обещания Изкупител и получи от Него спасение. И обещаният Спасител дошъл тогава, когато нуждата от Него се е почувствала, когато очакването Му станало всеобщо.
Така философията в Гърция подложила народната религия на критика и я отхвърлила. А когато възгледите на философите върху религията взели да се разпространяват в народната маса, тогава и в последната се възбудило недоверие към боговете. Народната религия постепенно отпадала. Народът изгубил всякаква вяра в боговете си, макар да изпълнявал религиозни обреди, по навик към старината и по привързаност към бляскавите религиозни церемонии, които задоволявали естетичното му чувство.
Философията само подкопала народните религии, но вместо тях сама нищо положително не могла да даде. Нито една от философските системи, нито епикурейската, нито стоическата, нито тази на платонизма, и неоплатонизма (еклектизма), които рязко се различавали помежду си и отричали една друга, не могли да заместят религията у човека, не могли да удовлетворят вродения в душата му религиозен инстинкт и да унищожат вкоренения в сърцето му стремеж към истината. Мислещите хора, у които идеята за религия била още силна, усещали една вътрешна пустота у себе си и се мятали от една система на друга, но никъде не намирали удовлетворение, и стигали до пълно отчаяние. Народните маси не знаели философия и, при липса на определени вярвания, се хвърляли в противоположната крайност – суеверията. Самият въпрос, който Пилат с един лек и презрителен тон задал на Иисуса Христа – „Що е истина?” – само този едничък въпрос ни говори достатъчно за голя мото разочарование у просветените тогава хора и за отчаянието им да се доберат до истината.
За езичниците било повече от очевидно, че загиват. Повечето от тях, не виждайки никаква надежда в настоящето и загубили всякаква вяра в бъдещето, задушавали се от духовна пустота и търсили за себе си изход или в безумни оргии, или пък в самоубийство, което тогава станало обикновено явление. Изправено пред бездната и съзнало напълно своето безсилие, да се освободи от робството на греха, човечеството надало тревожен, отчаян вик: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт“ (Римл. 7:24), тоест от това страшно зло – греха?
Всичко това показвало, че било настъпило времето да се яви обещания Изкупител на света. Него Го очаквали евреите, на които неведнъж било давано обещание за Него. Него очаквали и езичниците, които ясно виждали, че със свои сили не ще могат да излязат от страшната духовна криза. Цял свят очаквал Спасителя и Той трябвало вече да дойде.
Името Иисус съответства на еврейското Иешуа,което е по-късна и съкратена форма от Иехошуа. В равинската литература това име най-често се среща под формата Иешу. Понеже тази съвсем съкратена форма се употребява по отношение на Иисус,то някои виждат в това едно умишлено омаловажаване. Някои дори предполагат, че трите еврейски съгласни (йод, шин и вав), употребени за написването на това еврейско име, са едно съкращение от началните букви на еврейския израз за прокълняване: ийммàх шемò везикрò, тоест да бъде заличено името му и споменът за него (тоест за Иисус; срв. Второзаконие 25:6)!
5.Шило. В трактат Санхедрин 98 б пише: „Според учението на Рави Шела (около 220-та година) Неговото име (на Месия, б. м.) ще бъде Шило“. Сигурно тук се взема предвид казаното в книга Битие (49:10): „Докле не дойде Примирителят[6] (еврейски Шило), и Нему ще се покоряват народите“. В парафразирания превод на Онкелос от еврейски на арамейски език (I век след Христа) стои: ”Докато дойде Месия“.
10.Цемах (младочка, издънка, потомък). В трактат Беракот 2,4 четем: „Рави Иехошуа бен-Леви (около 250-та година) казал: Цемах е Неговото име“. „Мидрашът към Плач Иеремиев 1:6 привежда като доказателство за това Захария 6:12 – Ето Мъж, името му е Младочка (еврейски цемах)“. Срв. и Захария 3:8: „Ето, Аз довеждам Моя раб – Младочката“ (еврейски цемах).
13.Анани (идващ върху облаци). В Таргума[7] на 1 Пар. 3:24 се пояснява: „Анани[8], това е царят, Месия, Който ще се открие“. В Тахнума[9] § 20, 70 б четем: „Кой е Анани? – Това е царят, Месия“. Може би за това се има предвид казаното в Даниил 7:13: „Гледах в нощните видения и ето, на небесни облаци (еврейски анане шемайа) идеше Син Човечески, дойде до Стария по дни“…
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.