Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Евхаристийно единение в благодатното призвание на епископа и цялата църковна и сакраментална иерархия

Акцентът според епископ Атанасий е сакраменталният литургичен момент на единение около епископа, като представител на Бога в Църквата и неговите литургико-канонични достойнства и задължения – да служи и Евхаристията и да живее според нея. „Очевидно е, че единството на Църквата Христова – както на местната, начело с епископа, така и на всички местни епископски църкви Божии помежду им – е непреодолимо свързано със св. Евхаристия. В Евхаристията местната църковна общност, извършваща чрез своя епископ Евхаристийната литургия, както и всички православни църковни епископски общности по света, тоест всички местни църкви, общувайки в едно и също евхаристийно общение мистически се идентифицират с единия единствен Христос и мистически се съединяват в Него като едно и неделимо Негово тяло. За църковното самосъзнание на Изток извор и център на единството на Църквата не може да бъде никой друг и нищо друго освен св. Евхаристия, а това означава – Христос[64]”. Защото Христос е неразделяем – един и неделим – и еднакво съществува за всички и се потребява от всички християни по света, за което ясно и категорично свидетелства богослужебния текст: „Раздробляетса и разделяетса Агнецъ Божий, раздробляемый и неразделяемый, всегда ядомый и никогдaже иждивaемый, но причащaющыся освящаяй[65]”.

Историята на Църквата на Изток показва, че църковното единство както в древността, така и днес се изразява в единство във вярата – единство в едното Тяло Христово и единство в Евхаристията. Това дефинира единството във вярата, което е единство в Евхаристията. „То има същия евхаристиен характер и е тъждествено с единството в Евхаристията. Това самосъзнание на древната Църква е изразено от св. Ириней с думите: „Нашата вяра е съгласна с Евхаристията и Евхаристията потвърждава нашата вяра[66]”. Патристичната мисъл в синхрон със съборните решения на църковните събори изгражда вероопределенията и ги имплантира първо в литургийния праксис, за да се окажат основа, императив и задържително условие за причастност в Тялото Христово. Поради това „взаимната обвързаност на правата, истинска вяра на Църквата с Евхаристията на Църквата е засвидетелствана и при апостолите и апостолските ученици (св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски)[67]”. Този аргумент се проследява в изследването на Евхаристийната вероизповед, застъпена най-обстойно в изследването на византийските BAS и CHR. „Защото единството на Църквата е единство на Духа във връзките на мира, едно тяло, един Дух, един Господ, една вяра, едно Кръщение, една Евхаристия, един Христос (Ефесяни 4:3-6; Галатяни 3:27-28; 1 Коринтяни 12 глава; Игнатий; Ириней и други[68]).

Особено важно е участието на свещената иерархия в богослужението на Църквата и преди всичко в Литургията и Евхаристията. Едно от най-ранните сведения се откриват в съчинението За църковната иерархия на св. Дионисий Ареопагит[69]. Особеността на неговото учение за иерархията е съвкупност от идеи в периода на ранното Християнство, които са част от текстовете и на други свети отци – в процеса на търсене на истината на Църквата и по отношение на тези важни за литургичния живот теми.

Според протоирей Иоан Майендорф Дионисий „обаче настоява върху единството на космическата структура, като вкарва църковната иерархия в система, в която владеят небесните чинове[70]“. „На благообразното благочиние на небесните иерархии – пише той – в мярата на възможното, се уподобява и благочинието на нашата иерархия, за да поеме, като някакво негово подобие, ангелско великолепие, преобразувайки се чрез него и възхождайки към свръхсъщностното Чиноначалие на всяка една иерархия [71]”. Но въпреки така добре установения паралелизъм и зависимостта на църковната иерархия от връзката ѝ с небесната, с учудване установяваме в състава на църковната иерархия наличието само на две триади, тоест шест чина: триадата на посвещаващите, която съответства на клира, и триадата на посвещаваните, тоест миряните.

Тук вниманието е насочено към представителя на евхаристийното единство в църковната иерархия – епископът. „Събирането на епископите на събор като глави на местните евхаристийни общности, заради потвърждаването на тяхното единство във вярата Христова, както казва св. Игнатий: „епископите, поставени по краищата на земята, са в мисълта на Иисуса Христа” (Ефесяни З:2), е имало евхаристийна основа и евхаристийна цел. Именно съборът на епископите (и по този начин съборът на църквите) е бил видим израз на тяхното взаимно признаване и потвърждаване. Това било признаване и потвърждаване на тяхното взаимно общение в едната вяра Христова и в едното Тяло Христово, общение в единия Дух на благодатта и истината. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие във вярата и общото единство[72] в Светия Дух и в Христа на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на св. Евхаристия[73]”.

Има още →

Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Общи характеристики и парадигми в изследването

В началото на всяко изследване по този въпрос, за да бъде то обективно, отговорът може да се търси не толкова на конфесионално ниво, колкото на библейско. Доказателство за това остава въведението в тайната на светата евхаристийна жертва на св. апостол Павел и неговите думи: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, любовта на Бога и Отца и общението със Светия Дух, да бъде с всички вас”, в които се разкрива цялото спасително дело на Иисус Христос, Който се въплъти, живя между човеците, пострада, умря и възкръсна. Тези думи се оказват предобраз – синтезиран изказ, на целия този евхаристиен акт, който се осъществява не само на базата на текста, но и с въздействието и силата на Божията благодат. Думите на св. апостол Павел въвеждат мисълта на молещия се към изповядването на вярата като най-съществена част и основание за участието в евхаристията. По-нататък в текста се прави анализ и на конфесионалните, догматически и канонически основания по въпроса за учението на Евхаристията и нейния най-сакраментален момент – epiclesis[1].

Архимандрит Киприан Керн определя, че пробемът за epiclesis, обсъждан и изследван в богословието на Изток и на Запад, се поставя не толкова върху литургико-историческа, колкото върху догматико-конфесионална основа. „Въпросът за епиклезиса е не само литургико-археологически. Той е въпрос преди всичко от догматико-вероизповеден характер. Затова изучаването на тази молитва (молитвата на epiclesis), на нейното съдържание и времепроизход, на тези и онези изменения в нея е въпрос не само на църковната археология, но главно догматически въпрос. Проблемът на epiclesis и цялото наше разногласие с католическата наука трябва да се разглежда преди всичко като догматически проблем, а след това вече и като факт на историята на Литургията, като археологическо явление[2]”. Разбира се проблем, който в периода преди промените направени от Католическата църква по въпросите на Литургията, богослужението и канонико-догматичните определения на Втория Ватикански събор (1963-1965) е бил много актуален и е довел до различните предпоставки за разногласия и противоречия от една страна, но и основание за богословския диалог и сътрудничество – от друга. Епископ Николай Макариополски пояснява: „постановката на архим. Киприан, колкото иначе да е правилна, обаче още не е достъпна. Тя определя само нейната основа и нейния общ характер, но не и самата нейна същност”[3].

Благодатта и животът се предават чрез Богочовекът „благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Иоан 1:17) и в Неговото име, както казва евангелският текст: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31). В тайноизвършителната молитва на тайнството Изповед ясно се казва: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие да ти прости, чедо, всички съгрешения”. Опрощаването и освобождаването от греховете става чрез Господ Иисус Христос и в Неговото име, което и основание за спасение, както се потвърждава и от Деяния на светите апостоли 15:11: „Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим”. Думите на св. апостол Павел акцентират върху основните моменти от тайнството Евхаристия в благодатта на тайнството, които взаимно се преплитат и допълват в гореспоменатата възпоменателна (анамнетична) и призивателна (епиклетична)част. Тези думи на св. апостол Павел се съчетават и се свързват с думите и заповедта Христова: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18) и „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23), което доказва тяхната силна епиклетична и сотириологична характеристика.

Според епископ Атанасий Йевтич „Православието открива Църквата най-конкретно и най-реално в Евхаристията. Това означава, че я открива едновременно в Христа и в Светия Дух. Църквата е тайна Христова, “τὸ μυστήριον τοῦ Χριστοῦ”, но е също и духовна тайна, тайна на Светия Дух – “κοινωνία τοῦ Ἁγίου Πνεύματος” и на действието на Светия Дух в света, на Неговата благодат. И едната, и другата се реализират, осъществяват, конкретизират в Евхаристията. Евхаристията е тайнство на Въплъщението, смъртта и Възкресението Христови, но в същата степен е и тайна на Петдесетница. Следователно, тя е събитие на Христос Въплътения, Разпнатия и Възкръсналия, и събитие на слизането и действието на Светия Дух в Църквата. Това има изключително значение и преведено на богословски език, следва да се каже, че христологията и пневматологията лежат в основата на еклисиологията и поравно са застъпени в нея. И макар христологията да е отправна точка, все пак предусловие и conditio sine qua non е пневматологията. Следователно, христологията е обусловена от пневматологията. Именно така Евхаристията може да се схване в пълнота като събрание, като литургично събиране на Църквата на едно място, като аванс и предусещане на есхатологичната общност на Царството Божие, в което чрез Светия Дух вече се предвкусва и предусеща Царството Божие. В Евхаристията Църквата Христова бива схващана христоцентрично и пневматологично като общност, която чрез Светия Дух се преобразява в есхатологична такава, за да преобрази света и човечеството. Това се отразява и върху останалите аспекти и измерения на Църквата, върху нейната институция и мисия. Дух Свети е конституиращ елемент, ако можем да употребим този израз и на Църквата, и на Евхаристията. Освен това, трябва да кажем, че Светия Дух кондиционира, обуславя битието не само на Църквата като такава, но и на Христос като въплътен Бог. Неговото въплъщение се реализира чрез Светия Дух (Лука 1:35; Деяния на светите апостоли 10:38). Неговото възкресение и прославяне също се осъществява чрез Светия Дух (1 Петра 3:18; Евреи 9:14; Римляни 8:11)[4]. „В самата Евхаристия, в Литургията, която служим има два момента, които са ключови и застъпени поравно и без които от православна гледна точка няма Литургия. Това са анамнезиса и епиклезиса[5]”.

Участието в учредителните и просветителни тайнства Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, както и в терапевтичното тайнство на Изповедта – това е участие с вероизповеден характер, в което чрез вяра, покаяние и изповед ние се укрепваме като достойни чада на Тялото Христово и от болни и слаби израстваме в здрави и силни членове на Църквата, защото чрез Кръщението, Покаянието и Евхаристията от паднали се въздигаме, от грешни се освещаваме и така всеки един от нас намира своя правилен път към Бога, с покаяние и благодарение намираме живот вечен „Защото вечен живот е това, да познаваме Едного Истиннаго Бога, и пратения от Отца Иисус Христос” (Иоан 17:3).

Има още →