Р. С.

Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приема­ме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и не­видимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всич­ки страници на естествоизпитателите и фи­лософите“. „Той наистина съставлява не са­мо крайъгълен камък на цялото открове­ние, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, опреде­лено и завинаги отделя от всички народ­ни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и но­вата философия…“ „Понятието за чисто тво­рение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детин­ство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската рели­гия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и чо­века. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъз­нателната материя и други подобни заблуж­дения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото уче­ние. Човек свободно сега гледа на тво­рението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.

Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общест­во, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на вся­ка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите ре­зултати на науката и библейската космогония.

Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, хи­мията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човече­ството както по важността на научните открития, така и по необикновеното раз­витие на критицизма спрямо библейски­те повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгла­сието на науката с разказа на първата би­блейска книга Битие за шестдневното творе­ние. Това несъгласие най-релефно се изтък­ва в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слън­цето, луната и звездите – чак в четвър­тия. Пита се: откъде могла да бъде свет­лината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е мо­гла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слън­цето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резул­татите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори ми­лиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от съз­даване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипоте­зата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в про­тиворечие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-исто­рическите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен нем­ски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богосло­вието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикна­ли да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не мо­же да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и напа­дения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да пра­вите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издиг­не знамето на неверието? Дали не ще ста­не нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: христи­янството с варварството, а науката с неверието?“

Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Биб­лията и християнството: опасността за бо­гословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.

Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?

Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.

Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земя­та, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бър­котии, много преплитания на този свят биха мог­ли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени гра­ници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават стро­го границите между двете области, за кои­то е сега думата, тоест областта на Биб­лията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които ес­тествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки при­тежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и бо­гословието, от едната област, и естестве­ните науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, дру­гото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването грани­ците е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете об­ласти, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.

Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези по­следните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да на­предне естествознанието в своите изслед­вания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една ма­терия, при един живот и при някои закони.­ Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществува­нето на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята ос­тава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естество­знанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътво­рена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвър­шено безразлично за самото естествозна­ние, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознание­то и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пи­ше Вирхов, – че научното природно изслед­ване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материално­то битие – говори д-р Лютард, – превъзхож­да всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непрони­цаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Са­мо чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.

Предразсъдъкът, че Библията и нау­ката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Мал­ко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в приро­дата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от не­правилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резул­татите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки слу­чай е най-разумното. Заех се с по-се­риозно и основателно изучаване на естест­вената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествена­та наука, възхищавах се от нейните от­крития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез заня­тията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмне­ния; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.

Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде въз­можно толкова естествоизпитатели от ста­ро и ново време да изповядват християн­ството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.

Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоста­вяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.

Днешната естествена наука е устано­вила за произхода на земята приблизител­но следното учение:

Материята, от която се състоят не­бесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували гра­мадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като зе­мята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топ­лите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената плане­та от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още таки­ва откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.

Отначало, а също и после, след ка­то на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, кой­то днес така изобилно я краси. Земята из­стивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмос­ферата, то са образували първоначалното мо­ре. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вул­канични изригвания и катастрофи са става­ли често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.

Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а гра­мадни блатни растения и папрати, от ко­ито са произлезли дебелите въглени пла­стове. В следващите пластове се вижда­ло първото мощно встъпване на животин­ския свят, и то най-напред се явили ри­бите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величи­на. То било времето на слоновете-ве­ликани (мамонти) и други исполински жи­вотни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пласто­ве на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.

Има още →

Никола Д. Йорданов

Само материалистите не вярват в безсмъртието на душата и в съществуването на Бога. Според материалистите, душата е свойство на материята. Да се мисли така значи да се изравняват две много различни неща, каквито са именно духът и материята. Човешката воля, например, не е свойство на материята. Нашата воля е лична и съзнателна. Друго нещо са топлината, светлината, електричеството, които са свойства на материята и са безлични, несъзнателни последици от известни нейни състояния, фатални, слепи, материални в своята същност. Човешката воля не може да бъде резултат от съединението на безлични и несъзнателни елементи.

Мисълта също не е свойство на ма­терията. Не е мозъкът, който мисли. Мозъкът е орган на мисълта, но не и източник на мисъл. Не е материята, не е сборът от материални молекули, който може да мисли. Да се приеме, че мозъкът чувства и мисли е толкова смешно, колкото е смешно да се приписва произхода на предадените в една телеграма мисли на телеграфния апарат  и на жиците, които са само механически посредници за отправяне на мислите. Химическо съединение от кислородни, водородни, въглеродни, азотни и други материални моле­кули би ли могло да мисли?

Знаменитият психолог Анри Бергсон доказва, че мисълта не е функция на мозъка. Зрителните спомени, според Бергсон, не са натрупани в мозъка под формата на отпечатъци, защото, ако зрителният спомен за един предмет, например, беше един оставен от този предмет върху мозъка отпечатък, щеше да има в мозъка не един спомен за предмета, а хиляди, милиони, в зависимост от числото на гледанията, тъй като най-простият предмет се променя по форма, по размер, по нюанси, според точката, от която го гледаме. А безспорно е, че нашето съзнание държи в резерва само един образ, един неизменяем спомен за предмета или за лицето, което сме гледали много пъти. Това доказва, че тука имаме не едно механическо вписване, а нещо друго. Това друго е нещо нема­териално, нещо духовно. Спомените, които не са видими и осезаеми неща, нямат нужда от материално вместилище. Нямаме, следователно, никакво основание да предполагаме, че тялото и духът са неразделно свързани.

Биолозите разглеждат душевните яв­ления като последици от физиологически реакции. Но с физиологически реакции не могат да се обяснят душевните явления. „В моето съзнание аз имам представата за роза, казва Дюбоа Раймонд; вие,физици и химици сте отишли толкова далеч във вашите науки, че, да кажем, знаете в този момент, в кои мозъчни центрове, какви процеси се извършват, кои молекули и атоми как се движат, как се свързват и разединяват. Но, ако над­никнете в мене, какво ще намерите? – Пак само молекули и атоми, но представа роза няма да намерите. А само предста­вата роза бе жизненото явление; всичко друго, каквото намирате, има го в мърт­вата природа, но то не е живот“. Не можем да откажем да признаем, че над физиологичните явления във всеки човек съществува едно интелектуално начало, активно и автономно, без което нищо не се обяснява, но с което всичко се разбира. Духът стои по-горе от тялото: той го управлява. „В това време, когато съставям тази книга, казва Камил Фламарион, когато обмислям нейния план, когато я разпределям на глави, аз чувствам ясно, безспорно, без никакво предварително решение, наложено от някаква система, без да се ръководя от някакви правила, чувствам просто, непосредствено, че аз върша тази работа, моят дух я върши, а не моето тяло. Аз притежавам тялото, не тялото ме притежава“.

По какво се отличава един мъртвец от живото тяло? Преди два часа сърцето на известен човек е престанало да тупти. Ние го виждаме прострян в погребален ковчег. Ако разсъждаваме като химици, ние не ще намерим никакво различие между това тяло и същото тяло, което сме наблюдавали, когато е било живо. Според материалистите, ако искат да бъдат последователни, живото тяло, което сме наблюдавали преди два часа, и мъртвото, което наблюдаваме сега, не се отличават по нищо, защото те имат еднакво тегло, еднакъв размер, еднаква форма. Това са същите атоми, същите молекули, същите физико-химически свой­ства: вие, господа материалисти, ни учите, че всичко е материя и свойства. Това е, сле­дователно, точно същото същество! Но не чувствате ли, че едно такова заклю­чение е формално осъждане на вашата система? Живото същество се различава твърде чувствително от мъртвото. Наисти­на, това е толкова известен факт, че вие не можете да го отречете. Трябва, прочее, да признаете, че една хипотеза, която учи, че животът не е нищо друго, освен съвкупност от химически свойства на атомите, пада, защото раждането и смъртта, алфата и омегата на всяко съществуване, протестират непобедимо против твърде­нията на тази хипотеза. Човешкият разум няма нужда от много доводи, за да поддържа убеждението, че едно живо същество се различава от един мъртвец, защото това убеждение е ясно като бял ден.

Трябва силата, която съставя живота, да бъде специална, особена сила, понеже в нейно присъствие телесните молекули се разпределят в едно плодоносно един­ство, когато в нейно отсъствие същите молекули се разделят, разединяват се, борят се в този организъм, който след известно време ще се превърне в прах. Имайки предвид, от друга страна, факта, че живите тела са съставени от същите материали, от които са съставе­ни и неорганическите, и че живите тела се различават, все пак, от неорганическите по специалните и чудни свойства на живота, налага ни се заключението, че тази същата сила, която съставя живота, трябва да съществува като нещо отделно.

Материалистите не могат да отговорят на въпроса, как можем да помирим идеята за променливостта на нашето тяло с идеята за постоянната идентичност (еднаквост) на нашата душа. Видни представители на науката ни проповядват идеята, че в разстояние на няколко седмици нашето тяло напълно се обновява. Нашето материално същество в разстоя­ние най-много на един месец се променя така, щото нито една молекула не остава на мястото си; всички молекули излизат от тялото и влизат в състава на други субстанции, било в облаците, било в реките, било в почвата, било в растенията, било в животните и така нататък. Една жизнена вихрушка в казания срок променя напълно нашето тяло. Катрефаж конста­тира, че в най-скритите дълбочини на живите същества царуват две противо­положни течения: едното, което отнема непрестанно, молекула по молекула, нещо от организма, и другото, което възста­новява постепенно загубите, които, ако се увеличат много, биха докарали смърт. Флоранс, Лювие, Клод Бернард и много дру­ги физиолози поддържат същото мнение.

Има още →

Николай Маджуров

В днешно време на преден план срещу основните истини на християнството и въобще срещу всяка религия се обявяват привържениците на маркс-ленинизма[1]. В своята многобройна атеистична литература те пропагандират всичко, каквото е било казано досега против християнството и против религията въобще. Идеолозите на маркс-ленинизма обявяват своя мироглед за материалистичен и обикновено го наричат диалектически материализъм, а своя светоглед – войнствен  атеизъм.Необходимо е обаче още тук, в увода,да се направи уточнение. Теоретиците на атеизма днес различават три категории: 1.Непоследователен атеизъм; 2.Последователен атеизъм; 3.Най-последователен атеизъм.

Към първата категория те отнасят така наречения буржоазен атеизъм. Тук спадат Барух Спиноза, френските материалисти през XVIII век, Лудвиг Фойербах и други[2].

Към втората категория отнасят атеизма на руските революционни демократи. Тук спадат Висарион Белински, Александър Иванович Херцен, Николай Гаврилович Чернишевски, Николай Александрович Добролюбов, Дмитрий Иванович Писарев, които по много въпроси са отишли по-далече от буржоазните атеисти на Запад[3].Към третата категория теоретиците отнасят маркс-ленинците. „Най-последователна форма атеизмът приема в марксизма-ленинизма[4]”. „Ние сме длъжни да се борим с религията – пише самият Владимир Илич Ленин – това е азбуката на всеки материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се спира на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той говори: трябва да умееш да се бориш с религията, а затова е нужно материалистически да се обясни източникът на вярата и религията сред масите[5]”. Оттук: „Марксисткият атеизъм носи войнствен характер[6]”.

В най-общи черти учението на маркс-ленинизма за същността и произхода на религията е следното: ”Религията е фантастично отражение в главите на хората на външните сили, които господстват над тях в техния ежедневен живот, отражение, при което земните сили приемат форма на неземни[7]”.Марксизмът разглежда религията като социално обусловено и затова историческо преходно явление. В продължение на дълъг период от човешката история хората не знаели за никаква религия. Тя е възникнала на определена степен от развитието на първобитнообщинния строй като отражение на безсилието на човека пред страшните и неизвестни сили на природата. „Безсилието на дивака в борбата с природата – пише Владимир Илич Ленин – поражда вярата в богове, дяволи, чудеса и други подобни[8]”.

Първобитният човек, разполагащ с много малко средства за борба с природата, бил поразяван или от величието и страхотността на природните явления, например бури, гръмотевици, земни трусове и пр., или от чувство на благодарност и почит към явленията, които оказват благотворно влияние върху живота му: слънце, вода, въздух, плодородие и пр.Ето защо маркс-ленинците смятат, че „главната причина за появата им (на религиозните вярвания – в ск. м.) е било безсилието, безпомощността на людете в борбата им с природата, страхът  пред нейните сили[9]”. Самият Владимир Илич Ленин считал, че  страхът  е бил най-дълбокия корен за появата на религията. Той цитира думите на Лукреций (99-55 година преди Рождество Христово): „Страхът е създал боговете[10]”. Друг марксистки автор, от съветско време добавя: ”Не е чудно, че от всички чувства, свързани с религията, страхът  играе най-голяма роля[11]”.

Може ли  страхът  пред страшните природни явления и предмети да създаде религията?

Преди всичко трябва да се отбележи, че религиозното чувство е нещо извънредно сложно и то не се изчерпва със страха. Естественикът Чарлз Дарвин, в труда си „Произходът на човека и половият отбор”, пише: ”То (религиозното чувство – в ск. м.) се състои от обич, от пълна покорност на висшия и тайнствен повелител, от дълбоко съзнание за зависимост, от страх, уважение, благодарност, надежда в бъдещето, а може би още и от други елементи[12]”. Така че страхът пред страшните природни явления и предмети „не може да бъде начало[13]”  на религиозността. Второ. „Страхът пред страшните явления и предмети” и „религиозният страх” не са идентични. Те „имат съвършено различен характер. Достатъчно е едно малко психологическо наблюдение, за да се види, че между обикновения страх и онова чувство на страх пред Висшето Същество, което можем да наречем благоговение (и с което действително отъждествяват чувството на ужас пред някакви природни явления защитниците на разглежданата от мен хипотеза), има съществено различие. В обикновения страх пред страшните предмети и явления няма нищо, освен инстинктивно, болезнено усещане, придружавано понякога с повече или по-малко ясна представа за застрашаваща опасност. Като естествена последица от този страх може да се яви у човека само стремеж да се освободи от заплашващата го опасност, да отстрани опасния предмет или да се отдалечи от него; или, ако това е невъзможно, да остане с обикновено съзнание за своята безпомощност. Съвършено друг характер има онова чувство на страх, или по-точно, на благоговение, с което човек се отнася към предметите на религиозното поклонение. Същественото отличие на това чувство е в туй, че то се отнася не към самите предмети на природата като такива, но към живи, дейни, свръхсетивни същества, за които се предполага, че владеят над тези предмети или ги оживяват. Оттук и резултатите на това чувство са напълно различни от онези, които ни дава обикновения страх.Човекът не остава в пасивно отношение към предмета, който го е поразил, не прави опит да го отстрани, не бяга от него, но коленичи пред Съществото, което служи за предмет на неговото благоговейно чувство, коленичи с молитва. Очевидно е, че благоговението и страхът са понятия далеч нетъждествени[14]”.Маркс-ленинците още твърдят, че стремежът към олицетворяване бил създал религията: първобитният човек започнал да си представя неодушевените предмети и явления като одушевени. Щом си ги представил живи, като него, лесно било вече той да мине в религиозно отношение към тях. Като характеризира първоначалните стъпала от развитието на религиозните вярвания, Фридрих Енгелс пише: ”Природните сили са за първобитния човек нещо чуждо, тайнствено, превъзхождащо го”. На известна степен, през която преминават всички културни народи, човекът ги уподобява на себе си чрез персонификация. Тъкмо този стремеж към персонификация е създал навсякъде богове – и consensus gentium (общо съгласие) като доказателство за съществуването на Бога доказва тъкмо и само всеобщността на този стремеж към олицетворение като необходима преходна степен – а следователно и на религията[15]”. В синхрон с Енгелс друг марксист-ленинец пише: „Стремежът към олицетворяване е изобщо присъщ на човешкото съзнание, но в първобитното общество той се проявява толкова силно, че създава боговете и религията[16]”.

Обаче, ако това беше вярно, тогава:

1.Първобитният човек трябваше да обожава  всички  страшни и  всички  благодетелни за него предмети и явления в природата. А и „най-грубият дивак не ще каже, че всяко дърво, от плодовете на което се храни, всяка пещера, в която намира подслон, всяка риба, която той яде, и пр., живеят неговия живот, желаят му добро и така нататък. Ако той в своите религиозни представи е и оживил някакъв предмет, то – само  един  от ред други, въобще само някои, немного предмети[17]”.Оттук е ясно, че „някаква вътрешна подбуда го заставя да търси в природата нещо по-висше от обикновените предмети на природата сред самите тези предмети, из много еднообразни да избира само някои и да им приписва  особени  свойства и сили. Например: не всяка рибена кост, не всеки камък дивакът почита за фетиш; по вътрешна подбуда на своето неясно религиозно чувство, избира един предмет с нищо впрочем, неотличаващ се от хиляди други. Всичко това показва, че не ползата и вредата от предметите подбужда човека да ги оживотворява и после да ги обоготворява, но някаква инстинктивна, чисто вътрешна, независима от самите предмети, като такива, подбуда. Пък и каква особена полза или вреда може да принесе на човека една рибена кост, например, камък, пън и така нататък? Ясно е, че религиозният стремеж в човека, даже на най-ниските му степени, се обуславя не от възгледа на човека за ползата или вредата от окръжаващите го предмети” и не от способността му да олицетворява, „но от някаква подбуда да търси в природата сред естественото – нещо свръхестествено, висше[18]”.

2.Той трябваше да се отнася към  олицетворените предмети и явления „тъй както се отнася към човека, тоест към враждебните – враждебно, към благоприятните – благосклонно. Подобно на детето, той би бил камъка, в който се е ударил, би разговарял с любимото си животно, и нищо повече”. Съвсем не – да ги обожава! „По какъв начин из детското олицетворяване на предметите е могло да произлезе обоготворяването на тия предмети”, да произлезе „религията с многообразието на нейните вътрешни и външни прояви, ето това е напълно непонятно[19]”

3.Трябваше най-вероятно и преди всичко да встъпи „в религиозно отношение с подобните си”, да почита „за Бог своя приятел или враг”, да им принася жертви, а не да прави това „на предмети на природата, върху които само пренася човешки свойства[20]”.Ясно е, че той се отнася към природните предмети и явления религиозно, „не затова, че ги счита за мислещи и чувстващи, както е сам той”, тоест не затова, че ги олицетворява, „но затова, понеже предполага в тях присъствие на по-висша, нечовешка, чудесна сила. А откъде е това понятие за по-висша от човека Сила?… нищо в природата не е могло да даде такова понятие за по-висшето от природата и човека, за свръхестественото, ако в самия човек предварително нямаше стремеж към свръхестественото, който стремеж служи за основа на религията[21]”.Първобитният човек търси да намери по-висшето от природата и човека Същество. За него копнее душата му. Като не намира между окръжаващите го предмети „такъв, който би съответствал на смътно представящата се на неговия ум идея за Върховното Същество, а при това, поради своята духовна неразвитост, като не е в състояние да излезе из кръга на непосредствено представящите му се предмети, – той приписва, при помощта на своята фантазия, на някои от тях такива свойства, каквито те нямат. Ето източникът на олицетворяването и оживяването на някои предмети от човека [22]”.

Трети маркс-ленинци твърдят, че религията била продукт на обществено-материалните условия. Например, атеистът-марксист Виктор Арсениевич Малинин (от съветско време) пише: „Историческите корени на религията са твърде древни, но както показва науката, религията, като обществено явление, има своето начало и ще има своя край[23]”. И още: ”Религията не е възникнала заедно с появата на човека. Науката е установила, че религията се е зародила на определен етап от развитието на човешкото общество. Първобитното общество в продължение на много стотици хиляди години от своето развитие не е знаело религия. В бъдещото комунистическото общество религиозната идеология ще изчезне[24]”. И накрая Малинин обобщава: ”Вярата в единия Бог е могла да се появи само на сравнително по-късен стадий от развитието на религията, тогава когато обществото се е разделило на класи и е възникнала държавата[25]”.

Истина ли е, че религията била произлязла под въздействието на обществено-материалните условия? Вярно е, че обществено-материалните условия са се отразявали и се отразяват върху религията. Но, едно е да влияеш върху нещо, а съвсем друго е да създадеш това нещо, да бъде то твой продукт.Ако не беше „семенцето” – вродената религиозна заложба, която – по думите на татко Песталоци[26], – се намира в сърцето на детето в латентно (скрито) и дремещо състояние, не би имало и религия.

Нека разорем една нива, нека я наторим, нека я вали дъжд, нека я грее слънцето, но нека не посеем в нея, да речем, пшеница, ще се роди ли пшеница само от изброените жизнени условия? Условията само благоприятстват или спъват развитието на дадена заложба, но не създават самата заложба.

Религиозната заложба е  вродена. Тя има своя корен в онова `вдъхване`, за което се говори в книга Битие 2:7: ”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”.

Това твърдение намира подкрепа в безпристрастните психологически и исторически изследвания. Психологията на религията познава като изключение необаждането на религиозната потребност. Но изключенията не говорят против вродеността (и всеобщността) на религиозността, тъй като загубата на ума у някой човек не говори против вродеността на тази способност у човека и против принадлежността ѝ на целия човешки род[27].

Има хора, които не различават червен и зелен цвят (далтонисти). Слепороденият или отдавна ослепелият не чувства никакви цветове. Към всеки цвят очите на слепородения дотолкова са нечувствителни, доколкото е нечувствителен и неговият тил. Глухонемият не чува никакви звукове. А колко хора има на света, които чуват звуковете, но нямат ни най-малко музикално чувство?Народопсихологията и етнографията не знаят безрелигиозен народ и безрелигиозно племе[28]. Не бива да се преувеличава силата и значението на обществено-материалните условия. И да им се приписва нещо, което те не са в състояние да дадат! При каквито и обществено-материални условия да поставим един, от рождение лишен от зрение човек, той не може никога да прогледне. Същото това трябва да кажем, но с още по-голяма сила, за ”вътрешното зрение” на човека. Ако го няма, никаква икономика не ще го създаде.

А наличното зрение, било то външно или вътрешно, твърде лесно може да бъде повредено и съвсем унищожено. Покланянето на животни и природни предмети у разни диви племена и у езическите народи, това е вече повреда на вътрешното зрение. Това е отклонение от истинския път[29].

Това, което още основоположниците на диалектическия материализъм Карл Маркс и Фридрих Енгелс са казали, а по-късно Владимир Илич Ленин и Иосиф Висарионович Сталин са повторили, че „религията се използва от капиталистите като „опиум за народа[30]” и което продължават да повтарят и днес техните привърженици, показва само, че те са съзнали, какво техният светоглед не може да си пробие път и да се наложи там, дето владее религията. Те си представят, че тяхната материалистична програма и техният зов за кървава борба ще донесат освобождение на всички потиснати. Оказва се обаче, че не всички потиснати смятат, че идеалът на материалистите може да запълни целия им живот, – не всички пожелали и не всички желаят да се считат само за някакви животни, чието присъствие на Земята е съвсем случайно; не всички смятат, че с кървави средства може да се постигне мир и доволство; не всички желаят да заменят макар и ограничената си свобода с безличната воля на някакъв `колектив`. Теоретиците на социалния материализъм не могат да си обяснят това иначе, освен че нежелаещите  са упоени от религията, респективно от християнството, и затова не се стремят към доброто – към свободата, братството и равенството, които им предлагат те[31]”.Да се спрем сега по-подробно на думите на Ленин, цитирани в началото на увода[32], и да се опитаме да ги анализираме по-основно и задълбочено. Той пише: ”Безсилието на дивака в борбата с природата поражда вярата в богове, дяволи, чудеса и други подобни”. Това становище на Ленин е съвсем безсилно да обясни „как е могла да остане да съществува религията и след като човек е надраснал тази своя първична психология. Днес културните религиозни човеци знаят за взаимоотношенията между природните явления. У тях няма никакъв помен от религиозно поклонение към природни сили. Ако беше вярна хипотезата, то щом човек узнае връзката между природните явления, щеше да разбере, че тези явления не са божества, и от религия отдавна нямаше да има помен. Обаче и днес виждаме сред най-културните общества и сред човеци, които специално се занимават с изучаване на природни явления, че има също така религиозни човеци, както и в миналото[33]”.

Ще дам няколко примера. Кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант (1724-1804), автор на капиталните трудове Критика на чистия разум[34] и Критика на практическия разум[35], мислител колкото велик, толкова и дълбоко религиозен, в книгата си Всеобща естествена история и теория на небето пише: ”Не може да се гледа на световното здание, без да се забележат прекрасния ред в неговото устройство и сигурните белези на Божията ръка в съвършенството на неговите отношения. Разумът след като е наблюдавал толкова много красота и толкова много превъзходства и се е удивявал пред тях, с право негодува срещу дръзката глупост, която си позволява да приписва всичко това на случая и на една щастлива случайност. Трябва висшата мъдрост да е начертала плана и Нейната безкрайна мощ да го е изпълнила, в противен случай, не би било възможно да се срещнат в една цел толкова съвместно движещи се замисли в устрояването на световното здание. Все пак зависи само от това, да решим, дали планът за устройството на света от най-висшия Разум вече е положен в съществените си определения във вечната природа и е вложен във всеобщите закони на движението, за да се развие от тях по естествен път, по един подходящ за най-висшия Порядък начин; или – всеобщите свойства на съставните части на света са напълно годни за съгласуване и нямат ни най-малкото отношение за свързване, и затова напълно са се нуждаели от една чужда ръка, за да преодолеят онова ограничаване и свързване, което разкрива в себе си съвършенството и красотата. Едно почти всеобщо предубеждение е завладяло повечето философи срещу способността на природата да създаде нещо хармонично посредством своите всеобщи закони, като ги изнесе наяве, като че ли с това се оспорва на Бога управлението на света, когато се търсят първоначалните образувания в природните сили и като че ли с тези (последните – в ск. м.) биха били един независим от Божеството принцип и една вечна сляпа съдба[36]”.

В предговора на книгата си Кант пише, че някои се опитват напразно да спекулират с „еволюционното учение” в полза на материализма и безбожието. Всъщност точно грандиозната картина на всемирната еволюция по вечни и неизменни закони  говори  за един мъдър Творец и Законодател, Който е създал материята и я е надарил с определени сили и закони, поставил ѝ е цели и тя послушно следва предначертания ѝ през вечността път. Който си представя света така, че той е една хаотична, неустроена и инертна маса, която без постоянна Божия намеса не би родила нищо красиво, той има всъщност невисоко мнение и за Твореца, и за творението. Напротив, много по-възвишено е убеждението, че Бог е вложил в самата материя такива сили и закони, такива цели, които я правят нещо хармонично и целесъобразно, годно да се развива по-нататък и да изпълнява поставения Му план. Точно това, според Кант, доказва, че  има  Бог, тъй като природата дори тогава, когато е била в първоначален наглед за нас хаос, не е могла да действа иначе, освен закономерно и планомерно[37].

Видният английски астроном Уилям Смарт в книгата си Произход на земята, излязла от печат в Кеймбридж през 1951 година, пише: ”Днес ние знаем за строежа на вселената не повече, отколкото се е знаело по времето на Бейкън, но за мнозина от нас, както учени, тъй и неучени, вярата в Божествения Творец е също така необходима сега, както и преди. Най-малкото за астронома небесата проповядват славата на Бога и чудото на Неговото творение[38]”.Точно в същия смисъл и гениалният руски учен Михаил Василиевич Ломоносов (1711-1765), патрон на Московския университет, говори, че астрономията повече от всяка друга естествена наука ни дава ясни и категорични доказателства за величието и могъществото на Бога. Цялата вселена, според него, е един необятен в своето величие, неописуем в своята чудна красота, храм Божи, където всичко възвестява славата на Бога, където всяка тревица и звездица говорят за Божията Премъдрост[39]!

„Макар от размисъла върху творенията да става ясна неописуемата премъдрост на делата Божии, пише Ломоносов, към което ни води физическото учение, но понятие за Божието величие и могъщество повече от всички други науки ни дава астрономията, като ни разкрива системата в движението на небесните светила. Толкова по-ясно си представяме Създателя, колкото по-точно си схождат наблюденията с нашите предвиждания. И колкото повече постигаме `нови открития`, толкова по-гръмко Го прославяме[40]”.Нещо повече! Много съвременни учени свидетелстват, че когато отворят сърцата си за Божията любов, те започват да преживяват лична молитвена  връзка  с Него. Това е повече от задоволяващо от опитите и статистическите методи на експерименталната наука.

Д-р Вернер фон Браун, човекът най-много заслужил за успешното изпращане на американски астронавти на Луната, пише: ”Всичко това добре и прецизно сътворено, което е нашата Земя и Галактиката, трябва да има Майстор Проектант. Друг начин за обяснение няма!”

Видният американски химик проф. д-р Хюберт Алий, от Пристънския университет, твърди: ”Науката затвърдява моята религиозност. Колкото по-голям контакт имам със света на физиката, толкова по-силно вярвам в реалността на Бога”.

Д-р Роберт Уилфонг, управител на техническия отдел в „Дю Понт корпорейшън”, най-големия в света химически комбинат, виден химик, който за пръв път е работил върху орлон и разработил формули за много полиестерни влакна, дава израз на следната своя жива вяра в Бога и молитвата:”Аматьорите в науката може да нямат страхопочитание към Този, Който е сътворил Вселената, но когато те стават по-обширно информирани, много от тях приемат Създателя. Вместо да имат конфликт между науката и Библията, неотдавнашните изследвания са доказали точността на библейските текстове. Но научните доказателства, що се отнася до мен, не са най-голямото доказателство за Бога. Аз чувствам Бога чрез молитвата и Го познавам лично[41]”.За хармонията между съвременната наука и религия виж току-що излязлата статия на известния български астроном доцент Васил Умленски (познат и като учения, който може би най-неоспоримо доказва кога точно е роден и живял Иисус Христос): Отношението между наука и религия. Нови открития потвърждават описаното в Библията. Науката повярва в Бог. Списание Осем (8), бр. 7, юли, 2011, с. 14-24.

От всичко дотук написано от марксистите-ленинци против произхода и същността на религията и по-специално по адрес на християнството, се вижда колко слаби и несъстоятелни са техните критики. Християнската вяра е небесно слънце. То осветява житейския път на човека и народите. И както на земята нарастването на светлина, топлина и жизнена сила е възможно само чрез приближаването към Слънцето, а отдалечаването от него носи студ и понякога смърт, така също за човечеството няма друг път за прогрес, освен чрез приближаването към Бога. По-близо до Бога!… Друга формула за материален прогрес и нравствено усъвършенстване  няма[42]!

_______________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 267-276. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Например, в Китай, Куба, Северна Корея и други някои латиноамерикански страни. Дори в България, 21-22 години след прехода, комунистите-социалисти продължават да управляват.

[2]. Розенталь, М., Юдин, П. Ф., Философский словарь, М., 1963, с. 35.

[3]. Баскин, П. и др., Краткий научно-атеистический словарь, М., 1964, с. 49.

[4]. Розенталь, М., Юдин, П.Ф., пос. съч., с. 35.

[5].  Баскин, П. и др., пос. съч., с. 48-49.

[6].  Розенталь, М., Юдин, П.Ф., пос. съч., с. 35.

[7].  Пак там, с. 388.

[8]. Ленин, В. И., Съчинения. Том 10. Изд. на БКП. С., 1954, с. 74.

[9]. Никифоров, И. Н., Как возникла религия и в чем еë сущность, М., 1955, с. 6.

[10]. Ленин, В. И., Съчинения, т. 15, с. 412.

[11]. Кривелев, И.А. Социалните и гносеологическите корени на религията. – В: Наука и религия. С., 1959, с. 55.

[12]. Кантаржиев, Христо Н., Произходът на човека и половият отбор, С., 1947, с. 110-111.

[13]. Кудрявцев-Платонов, проф. д-р В. Д., Сочинения. Том второй, Сергиев Посад, 1898, с. 103.

[14]. Пак там, с. 101-102.

[15]. Енгелс, Фридрих, Анти-Дюринг, С., 1954, с. 384.

[16]. Кривелев, И. А., пос. съч., с. 46.

[17]. Кудрявцев-Платонов, проф. д-р В. Д., пос. съч., с. 105.

[18]. Пак там, с. 105-106.

[19]. Там, с. 106.

[20]. Там, с. 107.

[21]. Там, с. 107.

[22]. Там, с. 106.

[23]. Малинин, В. А., О произхождении религии. М., 1955, с. 19.

[24]. Пак там.

[25]. Там, с. 29; Енгелс, Фридрих, Диалектика на природата, С., 1950, с. 183.

[26]. Песталоци, Йохан Хайнрих  (1746-1827). Срв.  Хайнрих Песталоци. Из „Вечерните часове на един самотник”. Списание Вяра и живот, година дванадесета, книга пета и шеста, Русе, 1945-1946, с. 174-175.

[27]. Рождественский, проф. Н. П., Христианская апологетика, т. І. Спб. 1893, с. 246.

[28]. Маджуров, проф. д-р Николай, История на религиите, Част първа, Лекции, С., 1992, с. 35-39.

[29]. Пак там, с. 34.

[30].  Вж. подробно у Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите? Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” . Т. ХХІ, І. С.,  1943-1944, с. 3-24.

[31]. Епископ Никодим, Цв. П. Христов, Учебник по апологетика (Основно богословие), Издава Св. Синод на Българската църква. С., 1943, с. 68.

[32]. Виж бел. 8.

[33]. Епископ Никодим, Цв. П. Христов, пос. съч., с. 36.

[34]. Кант, Имануел, Критика на чистия разум, Превел проф. д-р Цеко Торбов, БАН, С., 1967.

[35]. Кант, Имануел, Критика на практическия разум, Превел проф. д-р Цеко Торбов., БАН, С., 1974.

[36]. Kant, Immanuel. Allgemeine Naturgeschichte und Theorie des Himmels nebst zwei Suplementen. Herausgegeben von Karl Kehrbach. Druck und Verlag von Philipp Reclam. Jun., Leipzig, o. J., S. 128-129.

[37]. Виж Имануел Кант, Всеобщая естественная история и теория неба /1755/. – Сочинения в шести томах, т. І, Москва, 1964, с. 117-124 и сл.

[38]. Smart, W. W., The Origin of the Earth, Cambride, 1951, p. 235.

[39]. Виж по-подробно у Николай Маджуров, Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов в апологетическо осветление. Докторска дисертация, С., 1969, с. 570; Специално за отношението между наука и религия вж. глава четвърта: Науката и религията в мирогледа на Ломоносов, с. 344-443; Същият, Науката и религията в мирогледа на Ломоносов, списание Химия, год. VІІ, кн. 5-6, С., 1998, с. 304-315.

[40]. Ломоносов, М. В., Явление Венеры на солнце (1761), Сочинения. Том 5, Санктпетербург, 1902, с. 123.

[41]. Становищата на тримата последни учени се цитират по проф. д-р Н. Маджуров, Трябва да вярваме, списание Богословска мисъл, кн. 3, С., 1997, с. 64-65.

[42]. Виж по-подробно у проф. д-р Николай Маджуров, История на религиите, част I, С., 1992, с. 47.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.