Архимандрит Горазд

До излизането на Христа Спасителя на обществено служение Той прекарва времето Си в дома на Иосиф и помага на престарелия дърводелец за изработване на направените от назаретските граждани поръчки. Той бил работник и с труд припечелвал прехраната Си. Св. евангелист Лука ни разказва, че юношата Иисус, вече дванадесетгодишен, след завръщането от Иерусалимския храм, се покорявал на родителите Си и преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лука 2:51-52).Какво е било отношението на Иисус, когато Той възмъжал, станал пълноправен гражданин и излязъл на обществена проповед към Неговата майка и нейните желания? Бихме могли да кажем, че Богочовекът Иисус Христос, съобразявайки се със Своята мисия в света и със земно-обществените условия на живот, отдал пълна почит и грижа на Своята Пречиста Майка-Богородица. Случаят със сватбата в Кана Галилейска потвърждава Иисусовата синовна преданост. Уверената във възможностите на своя божествен Син и в Неговото послушание към нея, Майка-Богородица му казва, че виното в дома на младоженеца е свършило – „вино нямат“ (Иоан 2:3). След думите на Иисус: „Още не е дошъл часът Ми“, тя поръчва на служителите да сторят това, което Иисус им каже. Те напълват шестте каменни делви с вода и Иисус по чудесен начин я превръща във вино. Това е първото чудо, което Той прави и то е свързано с молбата на Пресветата Му Майка, която проявява грижа и към обикновените земни нужди на хората.В усилената проповедническа дейност на Христа Иисуса по Галилея и Юдея, при извършване на много други чудеса и дори при тържественото влизане в Иерусалим ние не виждаме Майката Божия като постоянна спътница. Но имаме достатъчно основание да кажем, че Спасителят е бил в постоянна връзка с нея. Когато двамата ученици на св. Иоан Кръстител, един от които е апостол Андрей, брат на Симон Петър, а другият – вероятно самият св. Иоан Богослов, запитали Христа: „Равви (учителю), къде живееш?“, Той им отговаря: елате и вижте. Те отишли и видели къде живее Той и прекарали при Него този ден. Било около десетия час (Иоан 1:38-39). Те прекарали в дома на Иисус и очевидно Майката Божия се е грижила за тяхната храна, участвала е в разговорите, които се водят, или и по този начин проявила първите грижи за светите апостоли при самото зараждане на малкото стадо Христово.

Както светото Евангелие, така и Свещеното Предание ни съобщават, че Божията Майка и братята на Иисус са отивали при Него. Но братята Му още не вярвали в Иисус (Иоан 7:5).Майката и след смъртта на праведния Иосиф се отнасяла със същата майчинска нежност към божествения си Син, както и към всички нуждаещи се, обременени и страдащи духовно и физически хора. Така трябва да си обясним и твърде строгите думи на Спасителя, когато Му казали, че Майка Му и братята Му стоят вън и искат да говорят с Него, а Той посочил на Своите ученици, слушатели изпълнители на Неговото слово, и казал: „Ето моята майка, ето моите братя, защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той ми е брат, и сестра, и майка“ (Матей 12:49-50). Очевидно, Проповедникът и Строителят на Царството Божие на земята поставя като условие за истинска принадлежност към Него изпълнението на волята на Небесния Отец, а изпълнението волята на Небесния Отец е въплъщаване на любовта Божия в човешките отношения, затоплянето им, повишаване на съзнанието за дълг към ближния. Когато следващите Христа, които слушат Словото Му и го изпълняват, се изпълват с любовта Христова и стават братя Христови и истински братя помежду си, те стават и истински любящи майки за своите деца, те стават предани една на друга сестри в Господа. Този е ясния логичен смисъл на тези Христови думи, защото Той бе дошъл на земята, за да даде нови схващания за добродетелта и благочестието и ново схващане за Бога и за човеците.

Могла ли е да се огорчи светата Майка от тези строги думи на божествения си Син? Не! Тя вече знаела кой е Той и разбирала неговата мисия в света, легнал в зло (1 Иоан 5:19).

По-късно Христовите братя повярвали в Христа-Месия, и поради родството им с Господа Иисуса, били наречени “деспосини“ (роднини с Господа). Тези „деспосини“ не само повярвали, но и дейно участвали в разпространение на вярата в Христа Иисуса. До IV век след Христа този род на братята Господни е давал и мъченици за Христа. Така в 245 година св. мъченик Конон от този род, бил подведен под съдебна отговорност за своята ревностна изповед на Христа и заявил на съда: „Аз съм от Назарет, роднина на Господа, на Когото служа, както са служили моите предци“.Смирението, търпението и молитвата на Пречистата и Преблагословена Майка Божия и нейната молитва привлекли сърцата на близки и далечни към светата вяра. Тя през своя земен живот ни учи да не губим вяра в доброто и да не се плашим и отчайваме нито за себе си, нито за нашите близки, когато ни сполетят беди и неблагополучия, а с вяра и молитва да преодоляваме изпитанието.

Но преваляло времето на общественото служение на Христа Спасителя. Разширявали се границите на малкото първоначално Божие царство на земята. Личността и словото на Иисус прехвърля исторически установените прегради от културен, обществен и национален характер. Синът на Дева търсят и мъдри елини, и силни римляни, и страдащи от болести царе. Царството Божие расте, но заедно с него расте и злобата на книжници, фарисеи и първосвещеници израилеви. Идват страшните часове на Христовите страдания за изкупление на човешкия род, идват часове на болки и изпитания за тази, която носеше в паметта си и спазваше в сърцето си думите на Богоприемеца Симеон: „… ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, — и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35). Идваха часовете, за които сам Иисус бе казал: „Вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва“ (Иоан 16:20). Кой беше този свят, който щеше да се възрадва? Светата Божия Майка го виждаше. Това бе светът на духовната нищета, малкият кръг на користни книжници, фарисеи и заслепени първосвещеници, чиято душа не можа да бъде озарена от Словото на живота, за да познаят духовните хоризонти на новия ден, мъчително раждан в колебанията на съвестите и в труса на Голгота, където божественият Страдалец с кръвта Си очистваше греха на попадналите в смъртна сянка. Всичко това виждаше светата Майка и нож пронизваше душата ѝ. И, ако при много други случаи и събития, ако на много други места ние само можем да предполагаме нейното присъствие в общественото дело на Сина Божи и Сина Човешки, то сега Светата Майка не изпускала с погледа си своя Син-Изкупител. И колкото повече народът, забравил благодеянията и чудотворните дела на Иисус, викал и искал смъртта Му, колкото по-дълбоко се очертавала бездната на духовното падение на ръководните и обикновени израилеви синове, толкова по-силно се врязвал предреченият меч в душата на Дева-Богородица. Тя видяла и с физическите си очи и бичовете на войниците, и раните от тях по тялото на Този, Който нямаше грях и за Когото тя бе станала „Врата небесни“ към този свят на безумни човеци, които разпъват на кръст Сина ѝ.Какво ли е могло да облекчи в тези страшни часове сърцето на светата Майка, удряно всеки миг от нови сцени на кървава жестокост? Може би в това премаляващо от болка майчино сърце едно възпоменание на ангелското благовестие в деня на Благовещението да е пускало своя светъл лъч, да го е ободрявало: „Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида“ (Лука 1:32). Имаше ли основание Светата Майка да вярва на ангелските думи? Можеха ли те да я облекчат, да я ободрят? Да! Тя сигурно е виждала бъдещето на Своя Син и Бог, когато Той ще бъде велик и ще седне на престола на Давид, защото вече много от ангелското благовестие се бе изпълнило. Без тази вяра в изпълнението на Божия Промисъл и без утехата на това видение на бъдещето, тя трудно би могла да устои на това, което ставаше в свещения град на Израил.

Светата Майка била близко до своя Син-Изкупител, когато Той висел на кръста. Ние знаем от думите на разпнатия Иисус. От кръста на Голгота Той се обръща към апостол Иоан и на неговите грижи поверява светата Си Майка: „Ето, майка ти“ (Иоан 19:26-27). Описаната от св. Иоан Богослов сцена е покъртителна, незабравима! „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето Син ти! После казва на ученика: ето, майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Иоан 19:25-27).

Тези думи на светия евангелист ни разкриват по-нататъшното положение на Божията Майка сред апостолското общество и непосредствените грижи на апостол Иоан за нея и неговия дом.

От времето на голготските страдания на Иисус и от момента, когато Изкупителят поверява светата Си Майка на грижите на Своя любим ученик, завършва семейната общност между Божията Майка и братята Господни. Тя заживява в дома на св. Иоан Богослов.

Изпълнявайки волята и заповедта на Своя учител и Господ, светите апостоли пребивавали в Иерусалимската горница, където трябвало да се изпълни даденото обещание за слизане на Светия Дух над тях и обличане им в сила отгоре: „Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене; защото Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Свети“ (Деяния апостолски 1:4-5). Божественото поръчение било изпълнявано строго и от всички: „Те всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя“ (Деяния апостолски 1:14). Майката Божия била неразлъчно в тези свещени дни със светите Апостоли и участвала в техните молитви и моления, в които участвали определен кръг от близки изповедници на Христа. От книга Деяния на светите апостоли ние узнаваме, че този тесен кръг от предани на Спасителя следовници е наброявал около сто и двадесет души.Малкото християнско общество живее единодушно и сред него, оградена с обич и синовна преданост, пребъдва в обща молитва и моление светата Божия Майка. Възкресението и Възнесението на Господ Иисус разширяват духовното зрение на светите апостоли. Започваше нов исторически път за човечеството и неговата изходна точка беше горницата на Сион в Иерусалим, където пребъдваше и Пречистата Майка Божия заедно с апостолите: „Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделиха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи… партяни и мидяни, еламити…, жители на Месопотамия, Кападокия, Понт и Асия, на Фригия и Памфилия… дошлите от Рим, критяни и араби… всички бяха смаяни и… думаха един другиму: какво ли ще е това“ (Деяния апостолски 1:1-12). Това беше, както времето и събитията потвърдиха, явената на света сила на Светия Дух, Който разшири и задълбочи пътищата на духовното строителство на началата на любовта, правдата и братството меж¬ду хората. В това строителство участва и Божията Майка със своята молитва и ходатайство пред победния си Син и с нейния покров над всекиго от нас, над човешкия род. На всички икони, изобразяващи слизането на Светия Дух, сред светите апостоли е дадена Майката Божия. Светото Предание ни осведомява, че тя е била изпълнена с дух за апостолско служение. При хвърлянето на жребий: кой от апостолите къде да развие апостолската си мисия, на светата Майка жребият определил сегашна Грузия, тогава наричана Иверия, но по Божие внушение, това далечно пътуване, свързано с много трудности, било отклонено. А и първата християнска община в светия град Иерусалим имала нужда от нейното ръководство и помощ. Тя, Божията Майка, била опора на първия мъченнк заради Христа св. архидякон Стефан. Божията Майка станала утеха за всички. Светото Предание ни разказва, че ученикът на св. апостол Павел, Дионисий Ареопагит, довел при нея двама новопросветени във вярата гали и сам той и представените нови членове на Църквата били поразени от смирението и нравственото величие на светата Майка. Нито дългите пътища, нито техните трудности, са пречели на нейното усърдно мисионерско дело. Когато Лазар, братът на Марта и Мария, възкресен от Иисус, пожелал да види Божията Майка на остров Кипър, където бил епископ на новообразуваната църковна община, тя предприела в твърде напреднала възраст пътешествието. Появилата се в Средиземно море буря, която застрашавала малкия кораб, който се движел от гребци сред яростни вълни, накарала Божията Майка да насочи кораба към Атон, който бил прочут елински езически център с много храмове и скулптури на езически божества. Божията Майка огласила с евангелското слово жителите на Атонския полуостров и те приели кръщение. Когато напускала Атон, тя казала: „Това място да бъде моят жребий, даден ми от Моя Син и Бог. Неговата благодат да бъде на това място и на живущите тук с вяра и благоговение и упазващи заповедите Му. Аз ще бъда застъпница на това място и топла Ходатайка пред Бога“.

Многовековната история на Атон, Светата Гора, ни уверява, че по молитвите на Божията Майка, благодатта Божия почива над това място на подвига и молитвата.

Колко дълбок, благодатен извор на благочестие и святост е Атон, украсен от свети обители, поселен от подвижници, по молитвите на Божията Майка, по неустанния ѝ свят Покров!

От Атон, придружена от своите спътници, между които е бил и св. Иоан Богослов, светата Майка-Богородица отплувала с кораба за Кипър, където я очаквал св. Лазар. Нему тя подарила омофор, изработен от нея.В напредналата си възраст светата Майка установила близка връзка с лекаря и художника св. евангелист Лука и често общувала с него. Тази свята връзка ни е дала възможност да узнаем и някои важни моменти от живота на светата Майка-Богородица. Св. евангелист Лука ни разказва, както вече споменахме, за светото Благовещение, за посещението на светата Дева в планинския град Юдин при сродницата ѝ Елисавета, както и за детството и юношеските години на Христа-Спасителя. Този апостол Христов от седемдесетте апостоли пръв е изобразил на икона светата Божия Майка и тя благословила неговото умение и творчество.

Евангелието ни повествува, че Пресветата Божия Майка до края на своята блажена кончина била в Иерусалим и живяла в дома на св. Иоан Богослов, който по баща бил заможен, а семейството поддържало връзка с първосвещеника на Иерусалим. Подпомагана от две вдовици, които посвещавали голяма част от времето си в нейна услуга, светата Майка обхождала местата, в които нейният божествен Син бивал на молитва: Гетсиманската градина; място, където Юда Го предал, и с много сълзи обливала пътищата на Неговите страдания – пътищата към дома на Първосвещеника към преторията на Пилат Понтийски, към страшната Голгота.

В Гетсиманската градина били погребани нейните родители Иоаким и Анна и нейния обручник праведният Иосиф. Тази градина, където се моли с кървави капки пот на челото нейният възлюблен Син и Бог пред скръбните за съдбата на богоизбрания народ Израил предпасхални събития, е била притегателен център за нейното майчинско сърце; там тя свободно могла да се отдава на мисли и копнежи за по-скорошно отиване при Него – Победителя на смъртта, Изкупителя на падналия в грях човешки род. Изпълнена с благодат и обич към всички хора, дейно подкрепяща строителите на Църквата Христова, тя давала пример на усърдна проповедничка на Евангелието, духом била винаги бодра и внушавала увереност в малодушните, а на бедните давала своята лепта, за да ги подкрепи и облекчи в живота. Св. Игнатий Богоносец пише за нея: „Всички у нас знаят, че Приснодевствената Майка Божия е изпълнена с благодат и всички добродетели“. Благодарни към нея сърца са ѝ отдавали голяма почит и вдъхновено говорили за добродетелите ѝ. Самият св. Игнатий Богоносец бил един от нейните съвременници – това било малкото момченце, което Иисус прегърнал и благословил, сочейки го на учениците Си за образец на невинността.Наближавал краят на земния живот на Божията Майка. На Елеонската планина, във време на молитвата ѝ, се явил Архангел Гавриил с палмови клонки при нея и ѝ казал, че след три дни ще настъпи многожеланата от нея земна кончина. Свързана с връзките на многопредана майчинска обич с апостолите, тя пожелала да ги види около себе си, и, като се прости с тях, да им даде майчински напътствия в проповедническата им мисия по света. Споделяйки със св. Иоан Богослов Архангелското посещение на Елеон и насочвайки молитвено мислите си към Бога да изпълни желанието ѝ за последна земна среща с апостолите шум, подобен на този при съшествието на Светия Дух в горницата на Сион, се разнесъл в дома на светия евангелист и всички апостоли, освен апостол Тома, по чудесен начин дошли в Иерусалим и радостни я обкръжили. Съобщавайки им за своята предстояща кончина, тя ги благословила и помолила да бъде погребана в Гетсиманската градина. В деня, указан от Архангел Гавриил, лежейки на смъртния одър, тя молитвено насочила поглед към небето, обградена от апостолите, а стаята ѝ се изпълнила със светлина. При такава обстановка сам Господ Иисус Христос се появил над нея и тя, възрадвана и затрогната, Го приветствала с думите, които бе казала пред Елисавета: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой“. Христос Господ я призвал в небесните чертози, в Своите обиталища, а тя с радостно сърце извикала: „Готово е моето сърце, готово е“! и отдала душата си в ръцете на своя божествен Син.

Свещеното Предание ни разказва, че погребението на тялото на блажената покойница – Майка Божия, станало особено тържествено. Носилката с тялото ѝ била носена от светите апостоли Петър, Павел и Иаков, брата Господен, подпомагани от другите апостоли, а дадените ѝ палмови вейки от Архангела на Елеон носел св. Иоан Богослов. Погребалната процесия минала през центъра на светия град Иерусалим и се насочила към Гетсиманската градина. Неспокойните противници на Христовите последователи се опитали да смутят процесията и да изземат тялото на Божията Майка, за да го изгорят. Намесила се и стражата на иерусалимския първосвещеник и се опитала да подпомогне нападателите, най-яростен измежду които се проявил юдейският свещеник Атоний. Той вбесен се нахвърлял срещу апостолите, носещи благоговейно погребалната носилка и целял да отнеме тялото на светата Майка Христова. Но Бог бдял над Своята смирена рабиня! Ангел отсякъл ръката на кощунственика Атоний, който заридал, разкаял се, станал християнин и получил изцеление. И в тази Божия милост се проявило небесното благоволение към светата Майка-Богородица, за да се изтъкне нейното милосърдие и нейният покров над грешните човеци.На входа на пещерата, където била погребана, превалили камък. Когато на третия ден от успението на Божията Майка пристигнал св. апостол Тома, който възвестявал Евангелието на Господ Иисус в Индия, и пожелал да се поклони на тялото ѝ, камъкът бил отвален, а тялото липсвало. Там били само повивките, с които била обгърната при погребението ѝ. Свещеното Предание разказва, че след Възнесение Господне светите апостоли имали обичай да сядат на обща трапеза и за своя учител и Господ не поставяли прибор и парче хляб на трапезата. От този хляб те вкусвали след молитвеното възвание: „Господи Иисусе Христе, помагай нам“, като го считали за осветен от Господа. И в този ден, когато светият апостол Тома бил с тях, те сторили същото. И когато завършили яденето, по обичая, благодарили и прославили Бога за Неговите благодеяния, Божията Майка се появила във въздуха, прославяна от Небесни сили, и казала на светите апостоли: „Радвайте се! Аз съм с вас през всички дни“, а те възторжено извикали: „Пресвета Богородице, помогни ни“!

Пресветата Божия Майка е близка на всяко вярващо сърце. Към нейната помощ и покров се насочват молитвите на много страдащи, на много изпадащи в беди и изпитания. Проявената майчинска любов през земния ѝ живот към всички отрудени и измъчени в живота люде се проявява и след блажената ѝ кончина. Затова я „ублажават всички родове“ (Лука 1:48) и много възторжени песнописци са посветили на нея служби, възхвали, величания, които умиляват нашите сърца пред бързата помощница и покровителка в беди и нужди.

През VII век започват да се създават религиозни химни за празниците в чест на Бога, на светата Майка и на светиите. Тези химни се наричат канони. Всяка част от канона (всяка песен) завършвала с обръщение към светата Майка, с което се измолва нейната милост и с което била прославяна за нейните благодеяния. Ирмосите на деветата песен на канона са величание на Божията Майка.

Още през V век била съставена и специална служба в чест на света Богородица, наречена Акатист или неседална служба, защото при изпълнението ѝ всички трябвало да стоят прави и благоговейно да изслушват Акатиста. Първият Акатист бил извършен във Влахернския храм „Св. Богородица“ в Цариград след победата на византийските войски над арабите в 673 и 716 година, когато Божията Майка проявила своя покров над град Цариград. Този акатист редовно се извършвал на утренята в събота, на петата седмица от Великия пост.

Сега в чест на Божията Майка през първите пет седмици от Великия пост, всеки петък на вечернята, разпевно с голямо благоговение и умиление се прочита Акатиста в чест на Божията Майка. Близка на нашето сърце, с топло синовно чувство ние молитвено се обръщаме към нея: „Радвай се, наша Радост и ни запази от всякакво зло с честния Твой омофор“ (из акатиста на Покров Пресветия Богородици).
____________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5if

Венцислав Каравълчев

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог” заради своята праведност, била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на много съвременни изследователи празникът Успение Богородично (на гръцки език Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият Богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Иерусалимската църква в началото на ІV век и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартирологий от VІІ век (на псевдо-Иероним) св. Дева Мария починала на 18 януари, а била взета на небето на 14 август. Това предание се пазило първоначално в църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църква, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали христологичните спорове, които достигат своя апогей през ІV-V век и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

Това се потвърждава от факта, че всички богородични догмати са и христологични. Сериозен е бил приносът и на полемизиращите с другите еретични учения като арианството, несторианството и т.н., които принизявали достойнството на Богородица. Така например ереста на колиридианите отричала човешката природа на Богородица, а оттам – и нейната телесна смърт, както и съществуването на човешка природа у Христос.  Няма да бъде пресилено, ако кажем, че обособяването и установяването на първите богородични празници в Църквата са резултат и пряко следствие от дълбокия христологичен кризис във Византия през периода ІV-VІ век.

Въпреки че много от събитията и детайлите, свързани с възникването и развитието на култа към св. Богородица, са изгубени още в древността, можем да се опитаме да направим една кратка, частична реконструкция.

Православното почитание на св. Богородица има своето начало още във византийския култ към нея, средоточие на който се явява Константинопол. На 11 май 330 година Константин Велики официално пренася столицата на империята в Новия Рим, който той посвещава на Пресвета Богородица. В тропара на празника, известен с името „обновлението на Цариград”, се пее: „Градът се предава на Богородица и посвещава своето начало на Божията Майка, от която черпи своята сила и дълговечност, от която се пази и охранява; затова вика към нея: Радвай се, надеждо на всички краища на земята”. Това посвещение на града е отразено в мозайка на южния вход на храма „Св. София“ в Константинопол, където е изобразена св. Богородица на престол, а от двете ѝ страни предстоят император Константин Велики и Юстиниан. Първият посвещава на Христос и Богородица града Константинопол, а вторият – главната църква на империята, храма „Св. София“. Историческите и археологически сведения говорят за около 200 храма в Константинопол, посветени на светата Божия Майка.

Приблизително по същото време св. Елена, майката на император Константин Велики, която също играе съществена роля в обособяването и утвърждаването на почитта към Богородица, се ангажира с пренасянето на пояса на св. Богородица във Влахерна (Константинопол). Може би също под влиянието на св. Елена се появява емблематичната икона на св. Богородица на светата вода (агиасма), която се превръща в любима икона на императорското семейство. През V век Елия Пулхерия (399-453), сестра на малолетния император Теодосий ІІ и негова настойница, се слави не само с пламенната си вяра, но и с дълбоката почит, която храни към св. Богородица. Според друго предание  инициативата за пренасянето на св. пояс на св. Богородица от Иерусалим в Константинопол е нейна. Пулхерия нарежда поставянето му в специален златен кивот – агиа сорос. Тези и други подобни действия и събития като например чудото на император Лъв с Богородица при извора, който се превръща в Живоносен източник, допълнително спомагат за още по-бързото развитие и разпространение на култа към Божията майка. Това почитание добива и своята съборна санкция на ІІІ Вселенски събор в Ефес през 431 година. Празнуването на Успението се упоменава в произведенията на блаж. Иероним, блаж. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Константинополски и др. Въпреки това обаче Успение ще се превърне в официален празник на църквата на Изток едва в края на VІ век, а на цялата Църква чак в края на VІІ век.

На 15 август 595 година император Маврикий, във връзка с победата си над персите, разпорежда празникът Успение на Пресвета Богородица да бъде честван официално. В тази връзка императорът издигнал храм на мястото на гроба на св. Богородица в Гетсиманската градина в Иерусалим.

Западната църква приела официално празника около век  по-късно – през VІІ век. При това Рим първоначално празнувал две дати. На 18 януари се отбелязвала „Кончината на Дева Мария”, а на 14 август „Взимане на небето”. Общото за Изтока и Запада празнуване на празника на Успение на 15 август се наложило чак през ІХ век.

Още от самото начало честването на Успение Богородично се предшествало от пост. В една своя беседа, произнесена около 450 година, папа Лъв Велики казва, че: „църковните пости са така разположени в годината, че за всяко годишно време има предписано собствено правило за въздържанието. Така за пролетта е пролетният пост на св. Четиридесетница…, за есента – есенният в седмия месец…”. Тук под есенен трябва да се подразбира постът преди Успение. По-късно Св. Симеон Солунски ще напише: „Постът в август (Успенския) е учреден в чест на Майката на Словото Божие, която, като узнала за своя край, както винаги се подвизавала и постила за нас, въпреки че, бидейки свята и непорочна, не е имала нужда от пост…”.

От третото правило на патриарх Николай ІІІ Граматик (1084-1111) се вижда, че Успенският пост е бил преместен от друг месец в месец август, без да се дават подробности за това. Посочва се също, че продължителността на поста не е била точно постановена. Валсамон в своя 55-и отговор до Александрийския патриарх Марк казва по този повод, че има синодално постановление от времето на патриарх Николай  за продължителността на Богородичния пост. Според това постановление през всички годишни пости, включително и Богородичния, е редно да се пости само седем дни, тъй като само един пост продължава четиридесет дни, а именно постът преди св. Велика Пасха. В постановлението също се казва, че ако някой иска да пости по-дълго време пред който и да е от празниците или има за това някакво предписание от ктиторски устав, то свободно може да го направи.

Явно правилото на патриарх Николай не е могло да сложи край на разискванията и споровете относно Богородичния пост, защото няколко десетилетия по-късно той ще бъде обект на ново разискване.

По време на Константинополския събор през 1166 година под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1157-1170) се обсъжда отново това постановление-правило на патриарх Николай, като се потвърждава древността на поста преди празника Успение Богородично. Интересна подробност е позоваването на този събор на Томоса на обединението  (τόμος τής ενώσεως) от 921 година, в който се казва, че третобрачни могат да пристъпват към светите тайни три пъти в годината: на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово. Причината за това е, както се посочва в томоса и допълва от събора в Константинопол, че преди тези три празника обикновено се пазел пост! Тези свидетелства от Х-ХІ век имат голяма литургична стойност, защото показват сложното, поетапно и многовековно развитие на богослужебния календар на Църквата и се явяват много силно изобличение срещу безбройните спекулации на онези християни, които постоянно говорят за съществуването на някакъв неизменим, осветен и т. н. светоотечески календар.

На Константинополския събор също така се преразгледало времетраенето на Успенския пост и след позоваването на някои по-стари практики и  устави се решило, че постът трябва да се спазва от 1 до 15 август. По този повод Валсамон пише: „Тогава някои се съмнявали относно това, колко дни трябва да се пости през Успенския и Рожденственския пост. Затова сам светейшият патриарх потвърдил, че макар броят на постните дни през тези два поста никъде да не е писмено обозначен, ще трябва да се съобразим с неписаното църковно предание и да постим от първия ден на август и от четиринадесетия ден на ноември”. Както вече отбелязахме в статията си за Преображение Господне, Успенския пост в един късен период от историческото развитие  на православното богослужение (нещо, което намира своето потвърждение в решенията на Константинополския събор) обединява в себе си едноседмичния пост преди празника Успение Богородично и едноседмичния пост на празника Преображение Господне. На събора в Константинопол били дадени и други практически предписания за извършването на Богородичния пост. Така, от ХІІ век Успенският пост става вторият по строгост след св. Четиридесетница, като риба се разрешава само веднъж – на Преображение Господне.

* * *

Каноничните текстове на Св. Писание не ни съобщават нищо за времето и обстоятелствата на кончината и погребението на св. Богородица. Там почти липсват каквито и да е сведения за живота ѝ след Христовото разпятие. Както казва Иерусалимският патриарх Ювеналий през V век: „Въпреки че в Свещеното Писание няма повествование за обстоятелствата по кончината на Богородица, ние знаем за тях от най-древното и най-вярното предание”. Трябва да отбележим, че през ХІV век църковният историк Никифор Калист събира и обобщава наличните различни сведения за Пресветата Дева. От Иоан 19:25-27 разбираме, че Сам Христос поверява майка Си на Своя любим и най-близък ученик – св. апостол Иоан Богослов. Апостол Иоан я взима при себе си и се грижи за нея. Тя пребивава заедно с апостолите в молитва (Деян. 1:14) и в деня на Петдесетница, както и те, получила дара на Св. Дух (Деян. 2:1-14).

Съществуват различни предположения относно възрастта на св. Богородица в деня на нейното успение. Според някои тя живяла още около 15 години след Възнесението на своя Син – толкова, колкото живяла и до деня на Неговото Раждане. Според това предание успението на св. Богородица е станало в 48 година от Р. Хр. Най-популярната версия е, че св. Богородица доживяла до 72-годишна възраст и е починала блажено в 57 година от Р. Хр. За тази възраст и година говорят църковните историци Епифаний и Георги Кедрин. Тяхното твърдение се подкрепя  и от думите на св. Андрей Критски и св. Симеон Метафраст, че Божията Майка доживяла до дълбока, „последна старост”, както тогава се разбирала възраст над 70 години.

Преданието се разминава и по въпроса за мястото на успението на Божията майка. Според една версия, която е по-близо до православната традиция, това е станало в Иерусалим, според друго предание, към което се придържа повече католическата традиция, това е станало в Ефес. Преданието ни съобщава също, че Бог чрез архангел Гавриил открил на св. Богородица предварително деня на нейната кончина, за която тя внимателно се подготвяла. В този ден по чудесен начин били събрани апостолите, които вече много време били пръснати по света на проповед. Погребението на св. Богородица апостолите извършили в гробницата, където по-рано били положени родителите ѝ Иоаким и Анна и годеникът ѝ Йосиф Обручник. До гробницата пречистото тяло на св. Дева Мария било носено в тържествена процесия от апостолите върху специален одър. За това противниците на християнството веднага доложили на първосвещеника, но изпратената от него стража не могла въобще да стигне до участниците в процесията, защото облачен кръг се спуснал на земята и като стена ограждал християните. Минаващият покрай процесията свещеник Атония се опитал да преобърне одъра с тялото на св. Богородица, но невидима сила отсякла ръцете му (един от най-разпространените иконографски  типове). Атония обаче се разкаял и  веднага получил изцеление, след което открито изповядал себе си като християнин. След погребението апостолите закрили входа на гробницата с голям камък. Единствено апостол Тома не успял да дойде навреме, той закъснял с три дни и когато дошъл отишъл при гробницата, където било положено тялото на Пресветата Дева, то не било вече там. За да го утеши, св. Богородица му хвърлила от небето своя пояс, разказва едно църковно предание.

Особен интерес предизвиква и иконографията на празника. Както вече споменахме, в Св. Писание не се споменава почти нищо за св. Богородица след Възнесението на Спасителя. Ето защо като основен източник за иконографията се явява църковното предание, което в случая включва освен словата и сведенията на много от светите отци на Църквата като св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, св. Козма Маюмски, св. Теодор Студит и др., така също и сведения от апокрифите „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично”, „Слово на Иоан архиепископ Солунски” и др. Прави впечатление, че получилият широко разпространение от ІХ век насам иконографски вариант на Успението, наречен „облачен тип”, на който се изобразяват апостолите, летящи на облаци към смъртното ложе на св. Богородица, има изцяло апокрифен сюжет. Съгласно апокрифа „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично” Пресветата Дева пожелала да види апостолите преди своята кончина. Така апостолите били взети от ангели от различните места на своята проповед, а апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей били вдигнати от гробовете им и пренесени в Иерусалим.

Успението на Божията майка заедно с празника на  Благовещението са от  ключово значение за разбиране на призванието и делото на св. Богородица, както и за изясняване на някои страни от христологията. Успението  ни разкрива финалния етап в есхатолотичния план на Божието домостроителство за човечеството. В литургичните молитви на утринното богослужение за всички Богородични празници св. Богородица непрекъснато се представя  като тази, която е приела волята Божия и в нейната личност се раждат даровете на Христовото ново творение. Мистично Богородичният живот и Успение в Господа практически демонстрират пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Дева Мария, майката на Христос и наша майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез живота, смъртта, и Възкресението на Божия Син, Когото тя ражда. Чрез нея новият живот, който е Самият Бог, става достъпен за всички, родени в Христос чрез вярата и кръщението.

„В рождеството си съхранила девството и в успението не си оставила света, Богородице, преселила си се при Живота, бидейки Майка на истинския Живот, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”

Тропар, гл. 1

___________________________

*Източник: http://dveri.bg.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев

Архимандрит Методий

Св. Православна църква учи за св. Богородица, че тя е Приснодева, т. е. всякога дева, винаги дева: преди зачеването на Спасителя, в зачеването, в раждането, след раждането и во-веки!Приснодевството на преблагословената Дева Мария се удостоверява както от Cв. Предание, така и от Cв. Писание, които взаимно се допълват и потвърждават.

От Св. Предание се знае, че през време на своето пребиваване в храма Мариам дала обет пред Бога да си остане завинаги девица. Този обет е бил само нейно лично, дълбоко вътрешно всесърдечно дело; той не бил даден по съвет или под влияние отвън; никой от човеците за него нищо не е и знаел, следователно той е бил даден по внушение и под ръководство на Св. Дух, и точно затова той е бил абсолютно благодатен. Случва се понякога човек, под влияние на моментно преживяване, например при внезапно заболяване или друго голямо затруднение, да изрече обет за нещо трудно, което не е обмислил както трябва и за изпълнението на което не е премерил силите си, а после изнемогва, отчайва се и понякога нарушава обета си. Не тъй било с Мариам, защото тя всецяло принадлежала на Господа, и всяка една нейна мисъл, всяко чувство или желание у нея са били не само в пълна хармония с Божията воля, но и под всегдашното ръководство на Св. Дух. Затова даденият от нея обет бил и най-благоуханната жертва, която Тя могла да даде и дала пред Бога.

Според Моисеевия закон, когато някой от Израил давал обет пред Бога, този обет непременно трябвало да бъде изпълнен, а който даде обет и не го изпълни, вършел тежък грях и подлежал на строго наказание (Чис. 30:3; Втор. 23:21). Даденият от Дева Мария обет, обаче, бил в противоречие с общото разбиране у евреите, че нито една девица не бива да остане неомъжена. В Стария Завет изобщо не съществувал обичай девица да не се омъжи, освен ако е душевно болна или физически урод, а всички нормални моми непременно встъпвали в брак. Този възглед се мотивирал с вярването, че Божието благословение се проявявало върху човека в раждането на деца. Затова бездетството се смятало за Божие наказание и бездетните жени бивали укорявани (1 Цар. 1:6; Лука 1:25). По същите съображения, когато един евреин умирал бездетен, ако имал неоженен брат, той се задължавал да се ожени за вдовицата му, за да „въздигне потомството на брата си, “ (Втор. 25:5-10; Мат. 22:24). Тъкмо това общоприето положение станало причина да се открие даденият от Мариам обет. Когато тя станала пълнолетна и трябвало не само да си излезе от оградата на храма, но и да бъде задомена, и когато нейният духовен попечител свещеник Захарий, бащата на св. Иоан Кръстител, който бил и неин най-близък роднина, се загрижил как да я нареди в живота, тогава именно тя открила на него (и само на него!) за своя обет. Разбира се, в качеството на неин попечител, заместващ починалия неин родител, св. Иоаким, според закона свещеник Захарий имал правото и властта да отмени този обет (Чис. 30:4-9). Но той е сторил това и за нас не е трудно, да разберем защо, след като съпругата му св. Елисавета вече е била по такъв чудесен начин освободена от укора на бездетството. По същите мотиви Захарий не огласил обета на Девицата пред обществото. В такъв случай единственият изход от това положение бил да се намери старец вдовец, който под външния образ на формален брак би се съгласил да бъде пазител на девството на Девицата. Захарий намерил такъв старец в лицето на Иосиф, който съгласно преданието бил вече на 80 години и имал 6 деца от покойната си съпруга[1]. Той бил от Давидовия род, от който била и Дева Мария. Св. Епифаний пише: „Преданието изрично свидетелства, че Девицата е била обручена с Иосифа не за брачно общуване, а за да бъде Тя запазена в девството си за свидетелство на бъдещето, тъй че домостроителството за пришествието на Господа в плът да бъде несъмнено удостоверено като станало без участието на мъж, но със силата на Св. Дух“[2]. Така се обяснява този факт, засвидетелстван в Св. Писание, че Дева Мария, след като била обручена, сиреч венчана за Иосифа (Мат. 1:18) и доведена в неговия дом в Назарет (св. Епифаний, пак там), тя и старецът не живеят брачен живот. По тази причина, когато се появяват първите признаци, че тя е непразна, той е бил много смутен от това. Не знаейки същинската причина и бидейки убеден, че е извършен грях, но не желаейки да я осрами, той решава тайно в себе си да я напусне (Мат. 1:19). Но когато Ангелът му открива истината, чак тогава тревогата е вдигната от светата му душа (Мат. 1:20). Така се обяснява и този въпрос на пречистата  Дева към Архангела, когато той ѝ благовести, че Тя ще роди Син: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“(Лука 1:34). Как не познава? Нали това става в дома на Иосифа и нали той се нарича неин мъж, а Тя негова жена (Мат. 1:16, 19, 20, 24)? Да, наричат се, но и само толкоз и нищо повече! Ако Тя наистина беше негова жена, и ако той наистина беше неин мъж, тогава този въпрос щеше да е съвсем излишен. Но сега този въпрос ни открива нещо много повече, а именно: щом Тя не знае мъж, значи няма такъв, значи Тя наистина е взета от Иосифа не за брачен живот! А това именно потвърждава Преданието, че Тя наистина е била дала обет за девство, и че тоя обет е бил най-главното и най-същественото в нейния живот, че именно за спазването на този обет се сключва един същински законен, при все това фиктивен брак. За този именно фиктивен брак светите отци привеждат още едно съображение на Божия промисъл. След тържественото предсказание на Исайя: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син“ (Ис. 7:14), лукавият е наблюдавал всички израилски девици, за да осуети това пророчество. Но Бог, Който „улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Кор. 3:19) (Иов 5:13) го „надхитрил“, тъй като след обручението на Мариам за Иосифа дяволът прекратил наблюдението си над нея[3]. За този случай Исайя има специално пророчество, но понеже то е пророчество – загадка лукавият, очевидно, не е можал да го разбере. Ние ще го приведем малко по-долу.И тъй Дева Мария съвсем не е била човекът, който като даде обет пред Бога, да не го изпълни. И Тя никога не го е нарушила даже в мисълта си. Св. Василий Велики свидетелства за нея: „Тя е чиста, свята и пренепорочна, и след като е станала Майка, Тя пребъдва дева“[4].  Всичко това е било толкова духовно и благодатно, толкова силно и убедително, че на него безусловно се подчинили и праведният (Лука 1:6) свещеник Захарий, и още по-праведният (Мат. 1:19) старец – вдовец Иосиф. Ето, поради това именно Мариам пита Архангела: „как ще бъде това, когато аз мъж не зная?“ Да, Мариам никога не постъпва наполовина, защото Тя е в пълнотата на Св. Дух, което ще рече: абсолютен ум, абсолютна воля, винаги напълно подчинена на Божията, след това: яснота, изчерпателност, пълна положителност. И на този напълно уместен върховен въпрос на пречистата Дева, небесният Пратеник дава също такъв ясен и пределно изчерпателен отговор:

„Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:35). Сиреч: не бой се Мариам, обетът няма да бъде нарушен, напротив: бидейки най-чистата и най-свята жертва пред Бога, именно спазването му ще даде на грешната земя и най-благоуханния Небесен Плод: и това ще бъде най-чудната награда за една девица и за една майка: първа и единствена в човешкия род да зачене от Дух Светий и да стане Майка на Божия Син, за да стане Той Син Човешки!

След това дивно обяснение, което разкрива на Мариам, а чрез нея и на цялата земна и небесна Църква „великата тайна на благочестието – Бог се яви в плът“ (1 Тим 3:16), Тя изрича своето дивно, жадувано от Небето съгласие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти!“ Лука 1:38).

В Св. Писание приснодевството на св. Богородица е предсказано многократно. Тук ще приведем едно дивно пророчество – предобраз от великия пророк Иезекиил. То е специално за приснодевството. Изложено е в началото на 44 глава от книгата му. Иезекиил живял през времето на Вавилонския плен (586-516) в Асировавилония. Там той имал своите знаменити видения, изложени подробно в книгата му. По това време Иерусалим и храмът били напълно разрушени. На пророка било дадено не само да узнае и предскаже, но и да види в духовно видение възобновен града и новия храм, и също така да прозре в тази дълбока тайна, че земният ръкотворен храм е предобраз на духовния неръкотворен храм, сиреч душата на човека, и че измежду човеците най-съвършеният жив храм на Бога ще бъде благословената между жените Дева Мария. Пророкът разказва как Св. Дух го довежда в Иерусалим и го изправя пред новия храм: „И доведе ме назад пред външната врата на светилището, обърната към изток, и тя беше затворена. И каза ми Господ: тази врата ще стои затворена, не ще се отвори, и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (Иез. 44:1-2 — по еврейския оригинал). Св. Православна църква винаги е разбирала това видение на прор. Иезекиил като предсказание за приснодевството на св. Богородица, т. е. че тя е винаги дева, понеже всякога е в пълнотата на благодатта. Тя чете този текст от книгата на Иезекиил като паримия на вечернята срещу всеки богородичен празник.Пророчествата за св. Богородица, включително и за приснодевството, са извънредно много. След тия за Христа Спасителя, най-много предсказания в Писанието са дадени за нея. Те са твърде интересни загадки, символи и словесни изказвания, които само всезнаещият Промисъл е можел да даде. Тя е стълбата на патриарх Яков, по която слезе на земята Син Божи (Бит. 28:12-16); тя е „неизгарящата къпина“, която прие в утробата си огъня на Божеството, без да бъде изгорeна от него (Изх. 3:1-5), тя е руното на Гедеон оросено от Св. Дух (Съд. 6:37-40); тя е Светая Светих с всичките ѝ принадлежности: направеният от негниещо дърво и обкован от всички страни със злато (приснодевството) Ковчег на завета и намиращите се в него скрижали (Словото – Христос), златната кадилница, която даде благоуханното кадиво (Христа), златната стомна с Манната в нея (пак Христос), покаралият жезъл Ааронов. Всичко това бяха нейни предобрази. Тя е оня чуден дом, който Премъдростта си създаде (Прит. 9:1). Нея предизобразява и чудесното преминаване на евреите през Червеното море. Ето как разбира и как възпява това славно чудо преп. Иоан Дамаскин:

„Някога в Червеното море се изписа образът на неизкусобрачната Невяста: там бе Моисей, разделителят на водата, а тука Гавриил, служителят на (сбъдването на) чудото: тогава Израил премина дълбочината немокрено, а сега Христа роди безсеменно Девицата; Морето след преминаването на Израиля стана непроходимо (за египтяните), а Непорочната след раждането на Емануила остана завинаги („пребысть“)  нетленна. Ти, Който от вечност съществуваш и се яви като Човек, Боже, помилвай ни!“ (Октоих, богородичен догматик на 5 глас в събота вечер). В древност е имало християни, а и днес понякога се срещат измежду лошо просветените такива, които приемат, че св. Дева Мария, след като безмъжно е заченала и родила Христа, била родила и други деца, и вече не свръхестествено и безмъжно, а естествено, именно от Иосиф. За доказателство на това те привеждат два текста от евангелието от Матея: „Преди още да бяха се те събрали“ и „не познаваше я, докле Тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:18, 25). И така, казват тези християни, според първия текст се е допущало едно „събиране“, прекъснато обаче от намесата на Св. Дух, а вторият текст поставя един предел на „непознаването“, изразен с думата „докле“, поради което трябва да се приеме, че след това „докле“ едно „познаване“ е било не само възможно, но и действително е станало, тъй като в Новия Завет на десет места се говори за братя и сестри Христови, именно: Мат. 12:46-48, 13:55; Марк. 3:32, 6:3; Лука 8:19-20; Иоан 2:12, 7:3-5; Деян, 1:14; 1 Кор. 9:5; Гал. 1:19.

Но въпросните християни са разбирали и разбират приведените новозаветни места съвсем произволно и  в  разрез с древното повсеместно разбиране на Църквата, както ще видим по-долу. Ако ние, както и въпросните християни, никак не се съмняваме в това, че пречистата Дева е била винаги в пълнотата на Св. Дух и че именно заради това е била удостоена да стане жив храм на Божеството: ако сме убедени, че зачеването и раждането на предвечното Слово Божие от нея представлява върхът на духовното избранничество, на чистотата и светостта, а заеднос това и на блаженството, неща несравними и несъвместими с никакъв друг начин на живот – то, да приемем след това едно брачно общуване на Благодатната в земния смисъл на думата, значи съвсем да не разбираме що е духовно съвършенство и да мерим постиженията на духовния живот с фалшивите мерки на падналата плът. Но нека приведем пророческата загадка на Исайя, за която споменахме преди малко.Укорявайки израилските водачи в слепота и неразбиране на пророчествата, Господ чрез пророка казва: „Всяко пророчество за вас е същото, каквото думите в запечатана книга, която подават ономува, който знае да чете книга, и казват: „прочети я“, и той отговаря: „не мога, защото е запечатана!“ И рече Господ: понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене,… то ето, Аз ще постъпя пак необикновено с този народ, чудно и дивно, тъй че мъдростта на мъдреците му ще загине, и разум у разумните му не ще има“ (Ис. 29:11-14). Що значат думите, че Бог пак ще постъпи необикновено, чудно и дивно с „този народ“? Тук се има предвид казаното преди това за безмъжното зачеване на Девицата: „слушайте, прочее, доме Давидов! нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:13-14). И тъй, двете тези пророчества имат един и същи предмет – приснодевството на Пречистата.Тя е „книгата“, която дават на човек, който знае да чете, но не може да я прочете, защото е запечатанa[5]. Ето как я възпява знаменитият църковен поет Иосиф Песнописец (IХ в.).

В написания от него канон към акатиста в чест на Св. Богородица четем: „Великият Архангел, като те гледаше, Пречиста, че си живата Христова книга, запечатана от Св. Дух, викаше ти: радвай се, вместилище на радостта, чрез която прамайчината клетва ще се отмени“ (Песен 1:1). За човека, на когото е била поверена тази жива Книга, праведният старец Иосиф Обручник тази „книга“ е останала непокътната, защото е била свише запечатана!

В използвания от неправилно мислещите текст „и не познаваше я, докле тя роди Син“, изразът „докле“ тук съвсем не означава предел, от който настъпва промяна или обрат, прекъсване или връщане, но означава праволинейно продължение на започналия от минутата на благовещението и боговъплъщението възход и достигането на най-високия връх на богоуподобяването, от който вече няма слизане или връщане. Нека вземем израза „докле“ в гръцкия му оригинал. На гръцки в текста стои думата „еос“. Същата дума е употребена в края на евангелието от Матея в текста: „И ето Аз съм с вас през всички дни, до свършека на века — еос тис синтелѝас ту еòнос“ (Мат. 28:20). Но нима след свършека на сегашния век Господ Иисус Христос ще престане да бъде с нас? Тъкмо напротив, защото Писанието казва: „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17). Също така в 109 псалом четем: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле (еос) туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 10:1). Но ще престане ли Христос да седи отдясно на Отца, след като всичките Му противници, включително и „най-последният враг – смъртта“, бъдат усмирени? Напротив, тогава Бог Отец ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:25-28) и изкупените ще гледат славата на Сина, която Той има от Отца и всички заедно с Него ще бъдат „в пълно единство“ с Бога Отца (Иоан 17:23-24)[6]. Нека кажем няколко думи и по въпроса, че пречистата Дева-Майка е девица не само в зачеването на своя Божествен Син, но и в раждането Му, т. е., че раждането на Богомладенеца никак не е повредило девственото състояние на нейното пречисто тяло, защото наказаннето, наложено на Ева („с болки ще раждаш деца“ – Бит. 3:16), не важи за нея, тъй като Тя е заченала безмъжно от Св. Дух. Прекрасно е предсказал това пак същият пророк Исайя: „Още не бе изпитала родилни мъки, и роди; преди да бяха настъпили болките ѝ, роди Син.“ (Ис. 66:7)[7]. „Планина се срина“, казва народът в случаите когато е станало нещо необикновено и необратимо. Но каквото човешко сравнение и да употребим, то ще бъде съвсем слабо пред великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16). Разбира се, човешките неправилни мнения никак не увреждат Божиите истини, те са израз само на човешката немощ и невежество, в случая по отношение на Пречистата и на еврейската злоба към нея, както казва св. Епифаннй Кипърски[8].   „Словото Божие се не вързва“ (2 Тим. 2:9), неговият божествен смисъл не може да бъде изопачен от неправилно приемащите го. И ако великият св. апостол Павел счита всичко за смет в сравнение с познаването и придобиването на Христа (Филип. 3:8), то нима Тая, която Го е родила по такъв необикновен начин и Го е познавала най-добре, е била по-долу в нравствено отношение от апостола? И нима след великото чудо на чудесата – безмъжното зачеване на Божия Син, благодатната Богомайка се е върнала към състоянието на измамената Ева, в което Тя никога не е и могла да бъде, тъй като е била запечатана веднъж завинаги от Св. Дух за великото си избраничество?!

Нека сравним Пречистата с най-добрите земни майки. Ето умира бащата на св. Иоан Златоуст. Майка му Антуса остава млада вдовица, едва 20-годишна. Тя била и красива и много богата, затуй мнозина влиятелни мъже я пожелали за съпруга, някои дори за тази цел прибягнали до могъщото влияние на императора. Но Цветана (Антуса на гръцки значи Цветана) останала непоколебима. Тя постветила всички свои сили и целия си живот на своето любимо чедо, само на него отдала всичката си любов и всички средства, за да го възпита, изучи, издигне и направи светило на Църквата. А св. Богородица като майка стои толкова по-високо от тая блажена Антуса – Цветана, колкото сам Господ Иисус Христос е по-високо от Своя блажен ученик и угодник Иоан Златоуст! И ако Антуса е обичала своето скъпо чедо безмерно, то толкова по-безмерна е била любовта на Мариам към нейното Божествено Чедо, станало от Син Божи – Син Девин н Син Човечески! И ако за много брачни двойки от Житията на светиите се знае, че те са водили чист девствен живот, и ако такъв са могли да водят отец Иоан Кронщадски и съпругата му Елисавета, ако и в наше време има още такива, които доброволно и съзнателно, скрити зад законен брак, живеят като ангели, то как е възможно вярващи християни да вярват и да допускат у пречистата и пренепорочна Майка Божия плътски чувства и раждане на деца по друг закон, след всичкото онова „велико нещо“, което Силният ѝ бе сторил (Лука 1:49)?Но, тогава, кои са тези „братя и сестри“ Христови, за които се споменава в Новия Завет? Много просто: това са деца на Иосиф от неговия първи и действителен брак с покойната му съпруга, които пред закона и хората са били удостоени да се нарекат братя и сестри Христови, без да са плътски такива, както и сам Иосиф е бил наречен  и  считан (Лука 3:23), за Негов баща, без да е в действителност такъв. Броят на тези братя е 4, известни са имената им: Яков, Иосия, Симон и Юда (Мат. 13:55, Марк. 6:3). Броят на сестрите Му не е посочен, но преданието ги смята за две (св. Епифаний). Както и да е, блаженият старец Иосиф е имал достатъчно деца от своя действителен брак и едва ли е желаел да има още такива. И ако вземем предвид неговото дълбоко благочестие и удивителна праведност, съвсем погрешно ще бъде да мислим, въз основа на неправилно разбиране на текстове от Писанието, че след всичко станало той е можел да има деца от тази, на която той посвети своята старост, на която отдаде благоговейни грижи, след като Бог бе благоволил така дивно да го направи сътрудник в Своя божествен план за спасението на човешкия род.

Тук трябва да отбележим, че на еврейски език думата „ах“ значи „брат“, но значи също така и „братовчед“ и в много случаи – „роднина“. Да приведем за пример от книгата Битие текста 13:8. В български превод там четем: – ,,И рече Авраам на Лота; не бива да има караница между мене и тебе, и между моите пастири и твоите, понеже сме роднина“. Но в еврейския оригинал, както и в превода на гръцки и славянски, понеже това са преводи дословни, е казано: „понеже сме братя“. Такива места в Библията има няколко десетки. Чудно ли е тогава, че „братята и сестрите Христови“ е неправилен превод на „братовчедите и братовчедките Христови“? Но понеже старецът Иосиф е минавал пред хората и закона за баща на Иисуса, то влязлото веднъж в употреба „братя и сестри“ Христови е останало така и в Писанието.

В историята на Църквата за „братята и сестрите“ Христови има две разбирания, като изключим неверното мнение за братя и сестри Христови по плът, което абсолютно с нищо не може да се докаже. Първото от двете разбирания, това е, че те са били деца на Иосиф от първата му и единствена жена, което ние тук застъпваме и което е становище на светите отци и на Православната църква. За него, като исторически вярно, свидетелстват следните свети отци и учители на древната църква: Климент Александрийски (150-215 г. – Стромати VII: 93-94), Ориген (180-253 г. – PG, t. 13, col. 876-877), св. Епифаний Кипърски (IV в., PG, t. 42, col.311 слл.), св. Григорий Нисийски (IV в., – PG, t. 46, col. 647), св. Ефрем Сирин (IV в., на много места в своите слова), св. Иоан Златоуст (IV в., PG, t. 57, col. 58),св. Кирил Иерусалимски (IV в., PG, t. 69, col. 352), Блажени Теодорит (V в., — Творения в рус., пер. ч. VII, с. 380-381), св. Иларий Пиктавийски (IV в., PL, t. 9, col. 922), св. Амвросий Mедиолански (IV в., PL, t. 46, col. 647). Същото становище застъпват, понякога с твърде интересни подробности, и следните книжовни паметници от ранната християнска древност: Първоевангелието от Яков, Псевдоевангелието от Матей, Евангелие от Тома, Евангелие на детството, Евангелие на евреите, Арабско-Етиопското евангелие, Историята на Иосиф дърводелеца, Апостолските постановления, Посланията на св. Климент Римски, Евсевий Кесарийски (Църковна история), както и някои други.Второ едно разбиране счита, че „братята Господни“ са били деца на Клеопа брат на Иосиф Обручник. Пръв е възприел това разбиране Блажени Иероним (350-420 г., PL, t. 26, col. 84-85). Той е написал и възторжена защита за приснодевството в специално съчинение против някой си Хелвидий, който отричал приснодевството. От него възприел същото становище Блажени Августин (354-430). Поради големия авторитет, с който се ползвали и двамата, това мнение е станало по-късно становище на Католическата църква. Макар че то е в полза на приснодевството на св. Богородица, която католиците почитат не по-малко от православните, мнозина католически богослови днес приемат православното становище, като подкрепено с безспорно много повече исторически документи, отколкото второто.

На български език за приснодевството има прекрасно изследване от покойния професор Христо Гяуров, озаглавено „Братята Господни“ в Годишника на Богословския факултет за 1932-1933 г., с отделен отпечатък (41 стр.). Макар че проф. Гяуров прави излишни екскурзии из многобройните протестантски съчинения, голословно отричащи приснодевството, с което той, по наше мнение, напразно е обременил своя труд, в него е дадена всичката светоотеческа литература по въпроса, откъдето едновременно и от Православната богословска енциклопедия на руски език (т. II, статия „Братья Господни“)  я заемаме.

Нека сега направим извод от всичко казано.

Не може да има никакво съмнение, че братята и сестрите Господни са били деца на Иосиф. Те всички са били родени преди обручението му с Мариам, защото, според Протоевангелието на Яков, той ги завел във Витлеем за преброяването. Но тези негови деца не са знаели тайната на безмъжното зачеване на Спасителя, поради което са били убедени, че техният, иначе твърде благочестив баща, на стари години си е взел съвсем млада, неподходяща за неговата възраст, жена. Интересно е, че според Протоевангелието на Яков, когато свещеник Захарий молил Иосиф да вземе Мариам като пазител на нейното девство, без да поверява комуто и да било тайната, старецът изразил известно безпокойство, като казал: „аз имам синове и съм стар, а Тя е млада, какво ли ще кажат децата ми“ (9:2)[9]. Те преценявали постъпката на баща си като оскърбление на паметта на покойната им майка. По тази причина в душите им имало недоволство от баща им и това чувство естествено се пренасяло, и върху Пречистата. Не гледали с добро око те и на своя Брат. Отначало те се отнасяли към Него с недоверие, и едва когато Той се проявява като велик чудотворец и за Него се заговорва като за безспорен Месия, на тях се поискало да се възползват от това, очевидно с някакви користни сметки (св. Епифаний), но Той отклонил тези техни домогвания (Иоан 7:3-8). И само най-старият от тях Яков праведният, запазил добри чувства към баща си, към Пречистата и към Иисуса и, според преданието, ги придружавал при бягството им в Египет. Очевидно, главно за тези му добродетели по-късно той станал пръв иерусалимски епископ, председателствал Апостолския събор (Деян. гл. 15) и загинал мъченически за вярата в своя Божествен Брат (Ср. житието му – 23 октомври).

И така, ако тези „братя и сестри“ Христови бяха плътски такива, св. Църква щеше добре да знае това, и в такъв случай тя нямаше да нарече пречистата Богомайка „Приснодева“. Спасителят, умирайки на Кръста, нямаше да я повери на любимия Си ученик, девственика Иоан, ако Тя имаше други, свои деца, при които можеше да се подслони (Иоан 19:25-27; св. Епифаний, Иларий, Амвросий, Иоан Дамаскин). Тогава тя не би могла да бъде и истински предобраз и образец на Църквата, „която няма петно, или порок или нещо подобно, но трябва да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27), каквато я бе направил Св. Дух. Тогава и пророчествата на Иезекиил, както и останалите пророчества за нейното приснодевство, не биха се оказали верни. Но те са верни, защото са слово на живия Бог (1 Петр. 1:23), „и не може да се наруши Писанието“ (Иоан 10:35).

Да въздадем слава на Бога и хвала на Пречистата, че всичко това е така, и че божествена истина е казаното от Св. Дух за Нея: „Затворена градина е моята сестрица невяста, заключен кладенец, запечатан извор“ (Песен на песните 4:12) и казаното от Иезекиил: „Тая врата ще стои затворена, не ще се отвори и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев, влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (44:2). Нему слава во веки веков.
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 8, с. 13-21.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Епифания Кипрфского,Творения, часть V, Москва 1882, с. 244-246.

[2]. Пак там, с. 244.

[3]. Св. Игнатий Богоносец, Посл. към Еф. XIX; Ориген, хомилия 6. Върху Лука; Св. Василий Велики, хомилия 25, за Рождество Христово; Блаж. Иероним, Тълк. на Матея, гл I – виж „Творения мужей апостольских“, Москва 1886, с. 385; преп. Иоан Дамаскин, Богословия, Москва, 1834, гл. 14:6, 120.

[4]. Творения в русском переводе, СПб, 1911, т. I, с. 367 – Тълк. на Исайя 7:14.

[5]. Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[6].  Преп. Иоан Дамаскин, пак, там, л. 121.

[7].  Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[8].  Поc. съч., c. 243.

[9]. Проф. Хр. Гяуров, поc. студ., с. 5.

Протестантството не е могло да бъде възхитено от прекаленостите в римокатолическия култ към Мария, изразяващи се между другото в това – да се приписва на светата Дева едва ли не по-голямо милосърдие отколкото на Самия Бог, нещо забелязвано в книгата на римокатолическия светец Алфонс Лигуори († 1787), провъзгласен за отец и учител на Римокатолическата църква. В своята книга „Glorie di Maria“, той между другото казва: „Често ние биваме по-скоро чути и запазени, когато прибягваме към Мария и призоваваме нейното име, отколкото ако бихме призовали името на Иисуса, нашия Изкупител. На заповедта на Девата се подчинява всичко, даже и Бог“, или в оригинал: „Imperio Virginis omnis famulantur, etiam Deus“.

Протестантството не е могло да се съгласи с неправилното римокатолическо молитвено благочестие, което е предписвало на служещите си с броеницата, съдържаща 166 зърна, да казват 1 път Символа на вярата, 15 пъти Отче наш и 150 пъти Ave Maria, с което чрез иначе прекрасната сама по себе си Богородична молитва се изтласквала най-важната от всички молитви – Господнята молитва на заден план.

Протестантството не е могло да не полемизира с римокатоличеството, когато виждало как римокатолически богослови като Освалд, епископ Малу и др. са си позволявали да представят св. Дева Мария като реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа и приемана наред с Него от причащаващите се. Протестантството не е могло да не вижда ерес в приписването на св. Дева Мария божествени функции, като възкресяването на мъртвите при Второто пришествие, мисъл, прокарвана в римокатолическия църковен химн „О, felix puerpera“. Римокатолическите богослови, които не знаели мярка в почитането на св. Дева Мария и не следвали умереността на своите дори собствени светци като Бернар Клервоски, който в изобличение на неправилните увлечения предвидливо разяснявал, че прославянето на Небесната царица изисква особено разбиране и знание, са допринесли твърде много за изпадането на протестантите в противоположната крайност – да свеждат майката Божия до степента на най-обикновена жена и дотам, да загубят благоговейното отношение към нея, че да тълкуват предумишлено и тенденциозно в неин ущърб някои имащи съвсем друг смисъл стихове от Св. Писание, напр. Лука 2:7; 11:27-28, и да не зачитат като задължителни за себе си някои места, като онова силно боговдъхновено пророчество, дето тя сама по внушение свише предсказва своята слава в бъдещите векове с думите: „Ето, отсега ще ме ублажават всички родове“ (Лука 1:48).

Като пример на такова крайно отрицателно и съвсем тенденциозно отношение към св. Богородица, продиктувало предумишлено изопачаване на превода, може да служи Лука 11:27-28, където се говори, как една жена от народа, слушайки дивните речи на Иисуса Христа, Му казала „Блажена утробата, която те е носила и гърдите, от които си сукал“, на което Спасителят, не отричайки онова, което тя твърдяла, отговорил: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“. На мястото на това „да“ в гръцкия оригинал стои съюзът „менун“, който съюз според обяснението на големия елинист М. А. Bailly значи „без съмнение (при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява с твърдението на събеседника си)“. И най-добре би било разглежданият текст да се преведе така: „Разбира се, блажени са, които слушат Словото Божие и го пазят“, с което Христос явно включил в числото на блажените изпълнители на Словото Божие Своята майка. А ето че в един български протестантски превод на Новия Завет този съюз „да“, „разбира се“ е предаден съвсем неточно и тенденциозно със следната фраза: „По-добре кажи: блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят“, с което е прокарана тенденцията да бъде изключена св. Богородица от числото на блажените изпълнители на Словото Божие. По-голямо пренебрежение към нея от това едва ли може да има (Нови Завет на нашия Господ Исус Христос, издание на Американско библейско дружество Ню-Йорк и Лондон, придворна печатница, С., 1940, стр. 77; издава и Верен, С., 1994 – б. а.).

Не е правилно нито протестантското схващане, според което св. Дева Мария, след като послужила на тайната на нашето изкупление, е загубила своето значение до там, че изчезнала между появилите се около Христа нови сияйни образи и светли имена, нито римокатолическото твърде пресилено поставяне св. Богородица на равно ниво с Христа, или понякога с оглед на милосърдието й даже и по-високо от Него. Срещу протестантските богослови, оспорващи напълно законното приложение към майката на Иисуса наименованието Богородица, ние изтъкваме, че тя тъкмо в Словото Божие е наречена така (Лука 1:43), и че трябва да се откажем от вярата си в Христа като Богочовек, за да не признаваме майка Му за Богородица. Срещу протестантския възглед, че св. Дева Мария не е приснодева и не може да има никакви предимства в Църквата като най-близка до Христа или като ходатайка за вярващите и че не следва тя да бъде тачена, св. Православие възразява:

1. Не може без скъсване с елементарната логика на нещата да се допусне, че св. Дева Мария, след като е станала изключително чист съсъд на Божията благодат и е приела пълнотата на Св. Дух в себе си, като майка на Господа се е отдала, живеейки под един покрив с Иисуса, на съпружески живот, нарушавайки обета на своето девство, когато хиляди обикновени девойки и младежи след нея, прославили се като преподобни отци и майки, нямащи пълнотата на получената от нея благодат, са осъществили идеала на девството в такава висока степен, че са постигнали равноангелна чистота.

2. Не може без дълбоко провинение пред Божественото откровение (Лука 1:48) да не бъде високо тачена и обсипвана с всяка похвала като пречиста и преблагословена онази, която е била удостоена да получи чрез Ангела-благовестник най-високи небесни признания за своята добродетелност (Лука 1:28-33) и която е била удостоена с великата и изключителна чест да носи в утробата си Невместимия Бог, Спасителя на света.

3. Не може, без да се извърши греха на непослушание към Св. Дух, скрития Автор на Божествените Писания, да се отмине с пренебрежение фактът на дивното Божие благоволение към светата Дева от Назарет, избрана още във вечността да стане онази тайнствена стълбица, издигаща се от земята до небето (Бит. 28:12), по която е слязъл Емануил (Ис. 7:14), въплътилият се Бог сред човеците, за да ги спаси от греховете им.

4. Не може без скъсване с Църквата Божия като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) и като непоклатна продължителка на Божието спасително дело на земята до свършека на вековете (Мат. 16:18), да не се признае великата роля на св. Богородица в делото на нашето спасение и естественото й, породено от нейното богомайчинство и от високодобродетелния й живот, качество на ходатайка пред нейния Божествен Син за вярващите в Него (Иоан 14:12-14; 15:7), както и правото й, предсказано от самата нея, да бъде през вековете ублажавана от всички родове (Лука 1:48).

Срещу неоснователните пък преувеличавания на римокатолическото благочестие св. Православие казва решително, че не е оправдано да се издига св. Богородица в сферите на божествеността, да й се приписват непорочно зачатие и пълна лична безгрешност и да се нарича тя „съизкупителка“ и дори направо „изкупителка на света“, както постъпва например Миланския францисканец Бернардиус де Бустис (+ ок. 1500 ), който в своя сборник от проповеди, посветени на св. Дева Мария (Mariale), в 63-та последна проповед се обръща към нея така: „O, redemptrix universi!“ – О, изкупителко на универзума!“

Божественото откровение, което изобличава протестантите в непослушание към Божиите внушения, възвестени в Евангелието и изискващи дълбоко благоговение пред майката Божия, изобличава и римокатоличеството в своеволия и прекалености, водещи към грубо отстъпление от истината. Не на първо място съображения на разума, а преди всичко Божественото откровение ни възпира да приписваме на св. Богородица божествени качества и функции, които принадлежат единствено на Богочовека, като например качеството на пълна безгрешност и функцията на изкупление на човешкия род, или на възкресяване на мъртвите при Второто пришествие. Кой от човеците може да претендира за безгрешност? „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), казва любимият Христов ученик, другият син на св. Богородица, адоптираният.

Следва…