МАРИЯ МАГДАЛИНА*

(По повод романа на Магсеllе Vioux “Une Repentie“, Paris, Eugéne Fasquelle, éditeur, 1922, prix 6.75 frs)

Любозар Чолаков

Личността на Мария Магдалина, колкото малко и мимоходом да се говори за нея в Евангелието, е може би най-характерното свидетелство в Новия Завет за безграничната мощ на вярата, за нейната мистична сила, за чудесата, които тя е в състояние да прави, – и то не в областта на материалния живот, в който чудесата не са така поразяващи и не могат да ни учудват до такава степен, а в живота и проявите на човешката душа, най-съвършеното, но и най-загадъчно дело на Твореца.the resurrection dayМария Магдалина – това е вечната трагедия на слабото човешко същество, хвърлено наслуки всред безбрежното море на живота, тормозено от страстите на плътта,  изнемогващо под бича на удоволствието, скитащо се, без посока и без идеал, из неведомите пътеки на живота, но същество, в чиято душа, макар и в потенциално състояние, мъждее пламъкът на копнеж по нещо по-добро, по нещо по-хубаво, нещо, което, обаче, е още неопределено, което е покрито от тъмна мъгла, за което то не може да си даде сметка, което, така да се каже, живее само в неговото подсъзнание.

Мария Магдалина – това е може би в Евангелието най-художественият образ на същество родено за добро, но което не познава още доброто; на душа, която е съчетана от най-нежни струни, която е предопределена за най-висша любов, но която не познава още сюблимната сила на тази любов; на човек, чиято воля не би отстъпила пред нищо, но който гине под натиска на своето безволие, само защото е съгрят още от искрата на идеала.

Мария Магдалина – това е може би един от най-сполучливите примери на голяма душа, но душа пуста, душа обезверена, душа която очаква нещо, което още сама не знае… която очаква чудото.

И това чудо, наистина, става. Мария Магдалина среща един ден Онзи, чието слово е само любов, истина и чистота. Охулената, изгонената от обществото, презряната, чува за първи път да ѝ се казва: „Бог не е отмъстителен и кръвожаден, какъвто Го представят книжниците и фарисеите. Той е наш Баща, който ни обича и който Ме е изпратил при вас, за да засвидетелства тази Си любов. Иди си, не се страхувай, защото, ако се разкаеш, ти ще бъдеш приета в Царството небесно!”. Уморената, разочарованата от живота, която счита, че всичко с нея е вече свършено, чува най-после тези слова, пълни с надежда за прошка и нов живот: „Елате при Мене всички вие уморени и огорчени, Аз ще ви дам покой! Вземете върху си хомота Ми и следвайте думите Ми, защото Моя хомот не уморява, а товарът Ми е лек…”.

Безграничната нежност и мекота на тези думи, необикновената сила и убедителност, която вее от цялата личност на Онзи, Който ги произнася, дават странен отзвук в изстрадалата душа на Мария. Те засягат там за пръв път струни, които само някога в нейното ранно детинство са трептели. Тя вижда, че животът тепърва разтваря пред нея своите двери; че всичко видяно, преживяно досега от нея, всички нейни богатства и дворци са били само външната мантия на живота, която не може да одухотвори и осмисли този живот; че щастието в живота се крие другаде, преди всичко в съкровищницата на човешката душа, в идеала в служба на който душата би се посветила.

Под топлата и мека светлина на Христовото слово, в душата на Мария Магдалина се разпръсва лека-полека набралия се от дълги години мрак, из който изплуват най-сетне на повърхността богатите дарования и качества на тази душа.

Пред благия, но убедителен образ на Назарянина, Мария за пръв път почувства живителната сила на вярата, безграничната утеха, която тази вяра дава на човека.

И тук е, именно, чудото. Разгалената, жестокосърдечната кокетка, посветила дотогава целия си живот само на сладострастие и сласти, безпътната и суетна Мария захвърля бремето на цялото свое минало, напуска любовниците си, раздава на бедните несметните си богатства, прощава се с разкоша на своя живот и тръгва след Вестителя на Новото време, за да споделя несгодите и бедността на Неговия скитнически живот, за да излага живота си на постоянна опасност, която е дебнела всички онези, които са придружавали Христа в онази странна земя, която винаги е била враждебна спрямо своите собствени синове – вестители на истината.

Мария Магдалина, благодарение на своята тънка интуиция, се прониква бързо и напълно от живото слово на Христа, и често пъти това слово е намирало много по-чувствителен отзвук в нейната нежна и възвишена душа, отколкото в душата на някои Негови ученици, груби рибари от бреговете на Тивериадското езеро.

Вярата на Мария в могъществото на Този, Когото тя следва и в правдивостта на Неговата проповед, нейната готовност за самопожертвования в името на тази проповед, предаността ѝ към Учителя през време на Неговото земно битие и след смъртта Му, всичко това е най-съвършен израз на висша християнска добродетел, която, проявена от жена с минало като това на Мария, трогва, учудва, поразява!Stt. Mary from MagdalaМария Магдалина остава най-вярна спътница на Спасителя до последния момент на Неговите земни дни, които завършват така трагично на Голгота.

След страшното предателство, извършено от Юда, когато едни от най-верните ученици на Христа, като Петър от Капернаум, в момент на човешка слабост и страх, отричат делото на своят Учител и се укриват, Мария Магдалина безстрашно и беззаветно Го следва до края на Heroвото изкупително страдание. Последна тя приема угасващия поглед на Голготския мъченик, първа тя чува гласа на Възкръсналия от мъртвите…

Наистина, величава легенда на висша християнска любов и преданост! Безподобен пример за чудотворната възродителна сила на вярата!

***

Образът на Мария Магдалина, борбата на нейната неспокойна и копнееща душа, търсеща безпомощно утеха и спокойствие всред бурното и вечно неспокойно море на живота; прераждането, което става с нея след срещата с Назарянина и след съгряването на душата ѝ от животворните лъчи на вярата; могъществото на нейната вяра и най-сетне нейното преизпълнено с най-нежна любов сърце, – всичко това отдавна е привличало художествения усет на редица велики майстори на перото, които са съумявали да намерят в лаконичните текстове, посветени от Евангелието на Мария Магдалина, мотиви за едни от своите най-хубави и дълбоко художествени съчинения.

Морис Метерлинк ни е дал триактна пиеса „Мария Магдалина”[1], където може би е направен най-дълбокият и най-сполучлив досега художествено-психологичен анализ над душата на Мария от Магдала.

Тетмайер ни е дал пиесата „Юда”, където след героя, централна личност е пак Мария Магдалина.

Напоследък, френската писателка Марсел Виу е пък посветила цял роман на живота и личността на великата еврейка-куртизанка, по-късно най-пламенна последователка на Христа.

Този роман, написан във високо художествен и картинен език, има за основа почти навсякъде евангелската истина. Той ни прехвърля две хиляди години назад, всред средата на неспокойната Юдея, в момента, когато смелото и огнено слово на „някой си” Галилеянин, – проповядващ да обичаме даже и нашите врагове, учещ, че най-бедния просяк и последната паднала жена са по-близко до Царството на Бога, отколкото различните книжници и фарисеи, заявяващ, че е дошъл на земята, за да спаси, чрез собствената Си смърт човечеството, – изпълва с надежда душите на унизените и оскърбените и смущава отново спокойствието на държателите на Свещените Закони…

По това време се е оттеглила да живее в Иерусалим известната куртизанка от Магдала, Мария, позната по цялата страна със своята хубост, богатство и разврат. Презирана от всички евреи, защото Законът на Израил забранява куртизанството между дъщерите на Свещената земя, но покровителствана от магнагите на римската власт, Мария продължава и там да води своя разгулен живот, но известна умора, известно отвращение тегнат вече над душата ѝ. Тя често си спомня милите дни на своето детинство, прекарани безгрижно под високите палми на Магдала, и този спомен гори измъчената ѝ душа. Тя има едва двадесет и две години, а десет години вече изнемогва под бича на разврата. Примамена от някаква си скитаща се вещица, тя изгубва своята чистота още в дванадесетгодишната си възраст, откогато започва да минава от обятия в обятия на различни чужди мъже, които ѝ носят богатство и разкош, но които не могат да съгреят нейната нежна душа. Тя е обичала само един път, на 16 години, един роб, случаен неин спътник, когото тя откупва и с когото прекарва в уединение едно прекрасно лято и една тиха есен. Но скоро липсата на средства принуждава Мария да се върне към стария си начин на живеене, което и разрушава ефимерното ѝ щастие с Аристей, единственият обичан от нея мъж. След Аристей, нейното сърце не е било повече съгрявано от лъчите на чистата любов.Stt. Mary from Magdala 2Мария Магдалина е хубава. Нейните очи са „виолетово-сини, като цвета на море при вечерен здрач, големи като небесния покров, светли като отражението на месеца върху градинско езеро и нежни като любов, която се ражда в сърцето на девица”. Нейното малко лице „изразява такава меланхолична нежност, тялото ѝ притежава толкова грация, че, гледайки я само, душата на мъжете се топи в нега“. А косите ѝ са несравними по хубост: „светли и топли като зората в Низания, когато изплува иззад могилите, те са къдрави и така дълги, че, разплетени, покриват петите ѝ, а сплетени и навити около главата ѝ, стоят като корона по-хубава и от короната на Сабатската царица”.

Магдалина е хубава, богата, но тя страда; на нея ѝ тежи суетата на живота и тя чака… чака неизвестното.

В това състояние на духа тя чува да се заговаря около нея за Назарянина, за Неговата проповед, за Неговата благост, за Неговата неземна сила.

Назарянинът е в Иерусалим. Никодим, Иосиф Ариматейски, приятели на Мария, са Го чули вече да говори, са били при Него и те изказват впечатленията си пред Мария. При тези разкази едно смътно чувство обладава Мария: уплаха и желание да види новия пророк, Месията, както мнозина Го зоват…

И тя Го вижда, и тя Го чува: за пръв път, когато Той гони продавачите от Храма Господен; втори път, когато книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и когато Той изрича съкрушителните слова: „Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък върху нея!”

След тази последна сцена на Мария ѝ се струва, че бива „озарена от една могъща светлина, при която тя вижда душата си така черна, че от страх бледнее цяла. Тя би искала да говори на Христа, да Го пита нещо, което сама не знае, за да се успокои, защото неизразима нежност я обхваща, когато тя Го вижда и когато Той започва да говори”.

………………………………………………………………………………………………………………….

„Мария изпада в такава голяма печал, че започва да плаче безспирно и забравя да се парфюмира и кичи. Tя, която не е отказвала никому своите ласки, и чието тяло, изгаряно от желания, не се е никога насищало, тя сега се плаши от сладострастието, както от смъртта“.

И тя тръгва да търси Спасителя. И най-сетне Спасителят я заговаря:

– Бъди добре дошла, Марио, – каза Той.

Тя сякаш се съживи при произнасянето на това някогашно име и можа да заговори:

– Ти, значи, ме познаваш?

– Аз те чаках от дълго време!

– Ти ме чакаше?

Тя скочи, приближи се бързо към Него и в сините ѝ очи блесна горчивата гордост на злото.

– Ти казваш, че си ме чакал? Мене? А! Знаеш ли Ти само коя съм аз?

– Ти си една заблудена овца – отвърна Той нежно, – и Аз съм дошъл твърде отдалеч, за да те търся.

……………………………………………………………………………………………………………………

– Успокой се! Успокой се! Аз не съм дошъл на земята за праведниците, а за да спася прегрешилите! Марио, Бог, Който вижда в съкровените кътчета на сърцето ти, Той ти е всичко простил, защото ти си само любов!

……………………………………………………………………………………………………………………

– Господи, при Тебе аз чувствам неземна нежност… Ти си Христос, аз виждам това… Прости ми греховете! Те нямат брой, защото всяко движение на тялото ми и всяка мисъл в главата ми бяха грях. Моли Твоя небесен Отец за мене, Господи, аз се покайвам за всичко сторено от мене…

– Тогава иди си с мир, Марио, всички твои грехове са простени.

От този час Мария започва да живее нов живот. Тя продава всичко, раздава парите на бедните и става спътница на Христа.

Тук са дадени от авторката редица много живи и трогателни сцени от живота на Христа и Неговите ученици до момента на предателството на Юда.

Авторката дава, като мотив за това предателство, любовта, която Юда има към Мария, която той е искал да вземе за жена и ревността, която вълнува душата му, мислейки, че в лицето на Христа се крие причината за неговото несподелено чувство.

Според авторката, Юда извършва предателството след сцената, в която Мария измива с драгоценно миро краката на Иисус и след това ги избърсва с косите си.

Юда, който седеше срещу Христа, позеленя. С коси причесани в руси къдри над челото си, той стана; гняв повдигаше хлътналите му гърди и гласът му изсъска през дебелите му устни:

– Защо да се не продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на сиромасите?

– Защото сиромаси всякога ще имате при себе си, а Мене не всякога! – отговори Христос.

Но Юда повече нито чуваше, нито виждаше. Кръв нахлу в слепите му очи и му се струваше, че се намира край брега на море в момент на буря. Той не можа да стои повече при другарите си и скоро излезе. Всичката любов, която той имаше към Мария Магдалина, всичката сурова нежност и вяра, които той хранеше към Учителя си, се превърнаха сега в омраза. Задъхващ се, той се отправи към Иерусалим…”

***

Разпятието на Христа, Неговата мъченическа смърт правят Мария неутешима. Нейните сълзи не изсъхват нито миг върху изнурените ѝ очи. Редовно тя ходи на Неговия гроб. Между другото, и една страшна мисъл я измъчва: че тя, поради любовта на Юда, е станала причина, макар и неволно, за смъртта на своят Учител…Stt. Mary from Magdala 3Една сутрин, обаче, Мария намира Христовия гроб празен… Тя пада на земята и започва да плаче безутешно.

– Жено, защо плачеш?

– Мислейки, че това е градинарят, тя не се обърна, но запита, треперейки:

– Ако ти си отнесъл тялото, кажи ми, къде си го сложил и аз ще го взема!

Но гласът полека каза:

– Марио…

Тя се обърна бързо:

– Учителю!

Една неземна усмивка οсия лицето ѝ и думи на безгранична нежност притиснаха края на подутите ѝ устни; тя се довлече до краката на Христа:

– Господи, това си Ти, Ти си жив, това си Ти, Господи! Ο, Учителю мой, Ти повече не ще ме оставиш…

……………………………………………………………………………………………………………….

Но градината, внезапно затихнала, опустя; Христос бе изчезнал.“

И… няколко дни по-късно:

„Лазар и Иоан стояха прави на прага на стаята, притекли се при звучния ликуващ вик. Мария не ги виждаше, тя се смееше и пееше:

– Ето Го! Той е зад стената! Той гледа през прозореца! Той гледа през решетката! А! Господи, нали Ти си радост и живот? Аз ида, Господи…

Тя падна отново върху възглавниците на леглото и прозрачните ѝ ръце се отпуснаха. Вятърът разклати розите около решетката и слънцето надникна весело през полуотворената врата. Една радостна усмивка озаряваше малкото трогващо личице и такава прелест красеше тази смърт, че тримата присъстващи не можеха да повярват, че Мария е умряла.

Пръв, Иоан разбра:

– Мир върху теб, възлюбена…

Марта започна да плаче шумно, облегната до стената на стаята; Лазар, неподвижен, се молеше гласно:

– Господи, ако Ти желаеш, тя ще има живот вечен… Приеми я в Твоето Небесно Царство, което Ти запазваше за смирените и бедните! Пази я, Господи! Тя Те обичаше повече от всички нас, окаяни хора, и не се съмняваше като нас, в Твоето могъщество… О, Иисусе, Ти, божествена доброта, Който дойде между нас, ние Те молим за нея…”

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1922, кн. 15, с. 66-72. Същият материал е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Преведена на български от г. Д. Божков, № 91 на „Всемирна Библиотека“, Ал. Паскалев.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ВЕЛИКДЕНСКИ РАЗМИСЛИ

Христос воскресе! – С този мил и хубав християнски поздрав, в тихата великденска нощ, със запалена свещ в ръце, се поздравяват децата на Христовата църква.

Христос воскресе! – Така говорят устата, а на сърцето, става мило, топло, приятно. Две думи само, а каква неизразима сила имат те в себе си! Каква нравствена мощ вливат те в човешкото сърце и как окрилят неговите духовни копнежи!

Христос воскресе! – Това са две думи, две вечни истини, застанали като победно знаме на завоя към една нова ера – към един нов свят, на пътя на човешката история и култура. Те събират като във фокус копнежите на човешкия дух за истина, правда и красота в живота. Те разкриват тайната на победата на доброто над злото.

Да, тайната! Та и самото Възкресение на Господа е тайна, станала без свидетели, в тишина, незнайна за ангели и хора. Учениците погребали Господа в гроба и благочестивите жени, които Го оплаквали, видели как гробът приел бездиханното тяло на техния мил Учител, но как това тяло възкръснало, като се оживило и преобразило в прославен вид, – невредимо за печатите, невидимо за стражата, – тази тайна никому не било дадено да съзерцава. Голям трус разтърсва земята, ангел Господен слиза от небето, резкъсва печатите, отваря гроба и дава първото свидетелство на жените мироносици за Възкресението на Господа: „Не бойте се: зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал”. След тези думи им посочва живо свидетелство с поръчение: „Дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви” (Мат. 28:5-7).

Ангелът със своето присъствие поразява римската стража със страх и прави тези безучастни и чужди на това събитие воини първи вестители на Възкресението Христово. След тях вестители на това събитие стават жените мироносици, които не само чуват свидетелството за Възкресението от ангела, но заедно с това са удостоени с непосредствено виждане и общение с възкръсналия Господ. Свидетелства св. евангелист Матей: „А когато отиваха да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: „Радвайте се!… Идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще ме видят” (Мат. 28:9-10).

Вестители на това събитие стават Мария Магдалина, двамата апостоли Петър и Иоан и всички Господни ученици, които получават свидетелство от ангелите, жените мироносици и непосредствено с личните си срещи и общувания с възкръсналия Господ.

Първият морален резултат от Възкресението е духовната бодрост у апостолите, която ярко блести от деня Петдесетница. Тяхната скованост и плахост се превръщат в безстрашие, скръбта им – в радост. Духовно стават неузнаваеми и с чудно дръзновение и радост навсякъде разнасят вестта за Възкръсналия, и чудни дела стават в името на Възкръсналия: болни се изцеряват, мъртви възкръсват, хиляди се обръщат от пътя на нравствената поквара към пътя на доброто, правдата, истината и любовта. Светът вижда нови хора – християни с вяра в Разпнатия, с чисти нрави, с взаимна любов.

Възкресението на Господа е един факт с богати последици за човешките общества и отделната личност. Голгота, с разпятието на Христа и Неговия опразнен гроб, става център на световната история и на спасението на човека. Столетия се движат около кръста и гроба Христови!

Великият френски поет Юго казва: „Ватерло измени лицето на Европа”. За Христа, разпнат и възкръснал, би могло да се каже: „Голгота и Неговият гроб измениха лицето на човечеството и преобразиха неговото сърце”.

С възкресението на Иисус Христос започва пролетта в живота и нравственото прераждане на личността. „Око за око, и зъб за зъб” (Изх. 21:24; Левит 24:20; Втор. 19:21) е древният закон. Голгота и Възкресението донасят и изявяват нов закон, закона на любовта, братството, човечността и мира.

„Човек за човека е звяр” – това е девиза на древния езичник. Благото слово на Възкресението възвестява: Човек за човека е брат. С това то открива нови пътища в отношението на хората, дава им нов нравствен поглед и ги насочва към нови нравствени идеали.

В древния свят човешкото сърце е разпнато на кръста на човешката омраза и егоизма. В новия свят на възкресенската проповед пак има кръст и разпятие, но този кръст е източник на благост и човешки радости, защото е кръст на любовта, саможертвата и служението на доброто.

Възкресение при гроба Господен! Възкресение и в самото човешко сърце! До всяко сърце, до което се докосва благото евангелско слово, настъпва истинско възкресение на добрите, благородните заложби у него. И това нравствено възкресение се извършва при тайна. Как става това, не може да се проумее! Но самото нравствено възкресение, както и Христовото възкресение, е един реален факт. Белезите на това нравствено възкресение са разкъсаните печати на злото, отваленият камък на страстите, победената груба стража на животинските влечения. Самото то, преобразеното сърце, свидетелства за своето нравствено възкресение: то е благоукрасено с дрехата на чистотата и радостта. Това сърце широко е разтворило обятия за доброто. Радостите и скърбите за него са Божии вести.

От света то не бяга, но внася в него светлината на истината, на добрата мисъл, на мира и благоволението: стреми се към общополезни и народополезни дела. Към хората се отнася като към братя. Винаги е благоразположено, чуждо е на завистта. Погледът му е винаги искрен и няма нищо тъмно в неговите духовни глъбини.

В него е възкръснало и оживено най-благото и светло чувство – Любовта. Затова то не е кимвал, който звъни, а сладкозвучна Божия камбана на най-възторжени нравствени химни. Самото то е глъбина на неизмеримо богатство. То е пълно с благост; не се превъзнася и не се гордее; не безчинства, не търси своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява (1 Кор. 13:4-7).

В това нравствено възродено сърце „Божиите дарове са неотменни” (Римл. 11:29). Те са най-добрите извори на достойните за човека земни радости: честния труд (1 Сол. 4:11; 2 Сол. 3:10), сърдечните братски отношения с другите хора (Римл. 12:10; 1 Сол. 3:12), семейния съюз (Еф. 5:25; Евр. 13:4), разумното ползване на потребните не само за духовния, но и за телесния живот блага (1 Кор. 6:12 и 10:31).

Нравствено обновеното сърце се гнуси от моралната поквара и непрекъснато се стреми към своята духовна чистота. На всеслушание, заедно с великия Апостол проповядва: „Не се лъжете: нито блудници, ни прелюбодейци, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие” (1 Кор. 6:9-10).

То добре знае истината, че „каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот” (Гал. 6:7-8). Затова, като прави добро, макар и да вижда, че бавно възраства и зрее плодът на доброто, то не се обезсърчава, защото знае, че то ще пожъне плодове в свое време, без да се уморява” (Гал. 6:9).

Възроденото сърце бърза, докато има време, да прави добро на всички (Гал. 6:10). Това е неговия светъл идеал в живота. И то му служи с всичките си морални и духовни сили. На този идеал то никога не изменя!

Празнувайки светлото Христово възкресение, нека пожелаем – към духовно и нвравствено възкресение да се стреми и винаги да се изявява и нашето собствено сърце.

Христос воскресе!