Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 5

Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

Има още

Учението за св. Дева Мария в христологията на св. Иоан Златоуст – продължение и край*

Стоян Чиликов

Антиохийците подчертават човешката природа в Христос. Св. Иоан Златоуст не прави изключение, но същевременно с това акцентира и на единството на двете естества, които не бива нито да се смесват, нито да се разделят:

Нека нито да смесваме, нито да разделяме. Един е Бог, Един Христос Син Божий. А когато казвам “Един”, указвам на съединение, а не на смесване, тъй като едното естество не се е превърнало в другото, а само се е съединило с него[23].

Светителят не само говори за единството на божественото и човешкото естество в едната ипостас на Въплътеното Слово, но и за последиците от него. Той говори за взаимодействието на двете естества (communication idiomatum), при което човешкото не се поглъща или абсорбира от божественото, а са в съгласие и взаимодействие едно с друго.

Като Бог обуздавах естеството и продължих поста четиридесет дена, като човек после огладнях и се изморих; като Бог усмирих бушуващото море и като човек бях изкушаван от дявола; като Бог със заповед изгонвах бесове и като човек пострадах за хората (Migne, 1962в, с. 643).

Това е учението на Спасителя преподавано на дело, казва светителя, с което Той удостоверява Своето домостроителство и ни учи по-високите и възвишени дела да отнасяме към Божеството Му, а по-ниските към човечеството Му и чрез такова неравно “смесване на делата (ἔργων κράσεως) изяснява неравното съединение на естествата (φύσεων ἕνωσιν)” (Migne, 1962в, с. 643).

Вследствие на Божието домостроителство за спасението на човека и света, според св. Иоан Златоуст, Бог става човек. При това се получава взаимодействие между двете естества в Христа, при което общение на свойствата на двете естества човешкото естество се обожествява. “Аз никога не съм оставял, говори Христос в съчиненията на св. Иоан Златоуст, възприетото човечество непричастно на божествената сила, но като Човек и като Бог или явявайки естеството, или удостоверявайки домостроителството” (Migne, 1962в, с. 643). Подобно обòжение става и с всяка една човешка личност при приобщението ѝ със светите тяло и кръв Христови, при причастието на човека с божествените дарове човешкото естество се обòжва: “с него ние се съединяваме и ставаме едно тяло, една плът Христова” (Migne, 1962е, с. 744).

Св. Иоан Златоуст в съчиненията си наистина употребява думи или дори цели изрази, които са използвани в техния неправославен и нецърковен смисъл от Диодор Тарсийски или от Теодор Мопсуестийски. В богословската мисъл на св. Иоан Златоуст те нямат еретическо значение, защото смисълът, който влага в тях светителят, е различен от този на споменатите антиохийци.

3. Христологичната теотокология на св. Иоан Златоуст

Учението на св. Иоан Златоуст за Божията майка е във връзка с цялостните му богословски възгледи и преди всичко с неговата христология.

Чрез Девата, която дава плътта на Словото, става възможен и актът на Боговъплъщението. Тя дава човешкото естество на Бог Слово и в този смисъл тя е майка на Господ Иисус Христос, не е човекородица или христородица, защото в нейната утроба се зачева Богочовекът:

Зачева се в утробата, расте малко по малко и преминава пътя на нашата възраст. Кой (израства)? Домостроителствуващият, а не самото Божество, образът на Раба, а не (Самият) Господ, моята плът, а не Неговата същност[24].

Има още

Учението за св. Дева Мария в христологията на св. Иоан Златоуст*

Стоян Чиликов

                                                                                                                                                                                                                                                                        “Отговорът на Спасителя на Своята майка

изразява не нейното отблъскване, а това,

че не би принесло никаква полза и самото

раждане (на Спасителя), ако тя самата

не е имала велики добродетели и вяра

(Тълкуване на Иоан, Беседа 21)

Въведителни думи

Св. Иоан Златоуст е един от най-обичаните от светите отци на Църквата и безспорно е известен най-вече като ненадминат проповедник относно нравствения живот на християните. Някои изтъкнати католически и православни учени, въпреки че го признават за ненадминат екзегет и проповедник на вярата, отричат значението му за християнското богословие[1], други – не придават голямо значение на неговото богословие, като посочват, че той “не е богослов в строгия смисъл на думата” (Φλορόφσκυ, 2003, с. 400). Вярно е, че св. Иоан Златоуст избягва да се занимава със “спекулативно богословие” и че проповядва предимно на нравствени теми, но това е така, защото в епохата, през която е живял, християните са имали най-много нужда от проповед с етично съдържание. Наистина там Златоуст се чувства най-силен, би могло да се каже, че там е ненадминат. Неговият подход и метод са пастирски – той търси преди всичко сърцето на човека – да го приведе до познание на Бога, което е целта на богословието. Християните в Антиохия и Константинопол в края на четвърти век, когато свещенодейства св. Иоан Златоуст, са преситени от множеството и безспирни догматически спорове относно божествената Троица, като оставали ненахранени и гладни за самия Христос. Затова св. Иоан Златоуст, без съвсем да отбягва догматическите теми (както някои учени го обвиняват), развива повече нравствени и аскетически теми. Проповядва като пастир, чиято грижа е да приведе душите на хората към Христос, да ги събере и съедини с Въплътеното Слово. Сам св. Иоан Златоуст в една от своите беседи казва: “Зная, че много изрази от онзи вид – слово (λόγος), същност (οὐσια), лице (ὑπόστασις), единосъщен (ὁμοούσιος), подобносъщен (ὁμοιούσιος), неподобен (ἀνόμοιος), и други не могат да бъдат разбрани. Затова отбягвам доколкото е възможно да се занимавам с теоретични теми, защото хората не са способни да разбират тези неща. А и да са способни, пак не ще ги разберат с яснота и точност” (Migne, 1862ж, с. 48).

В християнската догматика когато се говори за богословие се има предвид преди всичко догмата за Света Троица. А в проповедта на св. Иоан Златоуст начало и основа е Христос. Тя е христоцентрична. Христос е новият живот, който е подарен на християните. В богословието на св. Иоан Златоуст много силно се чувства връзката и зависимостта между догмат и морал, между догмат и нравственост. Св. Иоан Златоуст вероятно няма огромния принос на св. Григорий Богослов относно оформянето на догмата за Света Троица, но все пак Златоустият проповедник е и богослов, и учител на Църквата – така, както го определя и Четвъртия вселенски събор през 451-ва година, който го цитира наравно със св. Григорий Богослов. Св. Иоан Златоуст получава това отличие и признание на Църквата именно заради своята христология. Макар че своето богословско образование и възпитание той получава в Антиохия, неговата христология е напълно православна. Освен св. Иоан Златоуст към Антиохийската богословска школа принадлежат и св. Игнатий Антиохийски (+115), св. Теофил Антиохийски (+169), Лукиан (+312), Мелетий Антиохийски (+381), Диодор Тарсийски (+392), Теодор Мопсуестийски (+428), Несторий (+451), Теодорит Кирски (+466). Последните четирима имат една сгрешена христология, която е осъдена от Църквата. Най-силно отклонение от православната христология се чувства в богословските възгледи на Теодор Мопсуестийски и на Диодор Тарсийски. Несторий става по-скоро изразител на техните богословски виждания, на техните христологични възгледи, отколкото да развива свое самостоятелно учение. Същината на догматическия спор предизвикан от антиохийците не е за личността на св. Богородица, а на Христос. И до днес православното догматическо богословие няма самостоятелно учение за св. Богородица. То е вградено в христологията, защото св. дева Мария е майка на Христос.

С този текст ще се опитам да представя възгледа за пресвета Богородица на св. Иоан Златоуст. Тъй като теотокологията на св. Иоан Златоуст е част от неговите христологични възгледи, затова преди учението на светителя за Божията майка ще разгледам неговото учение за Христос в контекстта на христологичните спорове водени през епохата, през която е живял, творил, богословствал и свещенодействал. Целта на този текст не е да се направи пълно и цялостно изследване на христологичните възгледи на св. Иоан Златоуст, а по-скоро – на базата на неговата христология да предостави една обективна визия относно учението на един от най-известните отци на източната църква за личността и ролята на Божията майка в делото на нашето спасение.

1. Богословската проблематика на епохата, през която живее св. Иоан Златоуст.

Св. Иоан Златоуст живее в изключително динамична епоха, през време когато споровете относно личността на Господ Иисус Христос затихват, за да избухнат след това с още по-голяма сила. През IV-ти век – времето когато живее, твори и светителства св. Иоан Златоуст става грандиозна и съдбоносна промяна в живота на църквата, както и в цялата Римска империя. След едикта в Медиолано през 313-та година на император Константин Велики започва постепенно христианизацията на цялата Римска империя. Гоненията срещу християните са прекратени и започва “нова ера”, “нова eпоха[2]” за света и за църквата в света. Същевременно, спирането на гоненията изправя църквата пред нови изпитания. Въцърковяването на античния свят е свързано с разпространението на христологичните ереси. Някои от езичниците, които влизали в църквата и приемали Христос, не оставяли изцяло своите предишни езически вярвания и на тяхна основа се развивали нови лъжеучения. От друга страна, всичко това дало възможност на църквата да формулира своето догматическо учение относно личността на Господ Иисус Христос. Почти целия IV-ти век преминава в оживени богословски спорове предизвикани от ересите. На първо място – това е арианството, което гради своите богословски предпоставки на базата на христологичните възгледи на представители на Антиохийската богословска школа, към която принадлежи и св. Иоан Златоуст. Павел Самосатски, мъченик Лукиан Антиохийски и Арий стават причина за появата на най-гибелната ерес в живота на църквата през IV-ти век. Отново в Сирия се заражда и друга не по-малко опасна ерес – аполинарството, във връзка с която се появява несторианството. Всички тези ереси възникват в Сирия и се разпостраняват от представители на Антиохийската богословска школа.

Има още

Преставление или представление – кое е правилното и дали трябва да се ползва*

Иван Ж. Димитров

Повечето от читателите на Двери ще отговорят веднага: „преставление без „д“, разбира се!“. Други пък – и църковни, и нецърковни хора – ще се чудят на този правопис, но това наистина е правилното изписване на думата. Само че колцина разбират защо е правилно? И по-важният въпрос: като е правилно, защо създава въпросителни?

Думата се използва като синоним за смъртта на св. Богородица и на други светци, както е през тези дни и успението на св. Иван Рилски. И оттук идва първото объркване. Защото тя не е синоним на успение (църковнославянски) или заспиване като евфемизми за смърт.

Както показва и току-що публикуваната в Двери статия за светоотеческото учение за преставлението на Пресвета Богородица (тук), това понятие носи след себе си догматически връзки за възкресение и възнесение с тяло на Божията майка на небето. Независимо дали има или няма такъв догмат в учението на Православната църква, това значение на преставлението на Пресвета Богородица все повече се вярва от православните християни, изповядва се чрез богослужебните текстове, особено около празника на Успение Богородично (включително и така нареченото опело на Пресвета Богородица). Нашата тема тук не е дали това е правилно или не е правилно учение, а за неговото название преставление. Именно защото то се използва широко – ако не с това отглаголно съществително, то с глагола преставям се в значение на умирам.

По скръбни съобщения много често ще прочетете престави се еди-кой си тогава и тогава и това означава чисто и просто, че според вярата на роднините и близките даден човек е умрял, душата му се е отделила от тялото и е отишла при Бога.

От този вид съобщения се прави отклонението представи сед) с пълното убеждение на пишещите го, че са граматически прави: умрелият е напуснал с душата си този свят и се представя на или пред Бог, пред Господ, пред Христос (разни варианти има) като на Началник, за да Му даде отчет за доброто или злото, което е вършил приживе. Има логика в такова разбиране и не можем да го оспорим, макар че това на практика е неологизъм или по-скоро ново значение на един обичаен глагол от новобългарския ни език.

Ново е значението, но то, на практика семантично, по значение, не е синонимно на значението на глагола преставям се, откъдето идва съществителното преставление.

Преставление е калка (от френското calque – копирна хартия, тоест това е дума, образувана чрез буквален превод на съответната чужда дума) от гръцката дума μετάστασις (метастасис-метастазис според четенето), която означава преместване, отстраняване, заточаване; изселване, преселване; промяна, изменение, обрат на нещата и прочее. Като оставим настрана стряскащото значение метастаза в медицината, думата означава преместване, преселване на небето, тоест в една друга, надсветовна действителност, на св. Богородица с тялото ѝ, междувременно възкресено от нейния божествен Син Иисус Христос. Така преставление става синоним на възнесение на св. Богородица.

Разбирайки нещата така, ние виждаме, че не можем да използваме това понятие за всички останали човеци, които умират и чиито души напускат телата им. Това може да е успение, но не е преставление в смисъла на Богородичното преставление.

Има още