Хана Аренд: „Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ – поведение, уникално в пояса от примесени етнически групи[1]”
Една от най-характерните черти на нашето време е, че то е „преди всичко време на груби и на често пъти сурови думи, време на говоренето-монолог, а не на разговора-диалог[2]”. Реално е усещането за „експанзия на езика на силата, принудата и насилието, езика на манипулацията, пропагандата, демагогията, езика на безплодния морализъм, лъжата и лицемерието[3]”. Това е „време на материален възход и морално падение[4]”. Време, в което „пред очите ни стават потресаващи събития, свързани с нашия живот, с живота на близки и далечни[5]”. Макар и животът на човека да е много кратък, въпреки това той има своята вечна стойност, която е голяма, защото човекът е образ Божи (Битие 1:27[6]).
Епохата, в която живеем, обичайно е наричана от някои постмодерна[7], от други – постхристиянска, а трети я определят като постистория и постполитическо време[8]. „В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века…Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист”. Откъсването на погледа от свещеността на живота, обезценяването на светостта на личността[9] превръщат човека в индивид (неразличим особено от безсловесните животни[10]), зад който често стои една „бройка” повече или по-малко.
Но ако душата „не е независимо и самоуправляващо се същество, а именно творение, и дължи самото си битие на Бога, на своя Творец”, то си заслужава да се отговори на въпроса: как оценяваме човешкия живот и дали е без значение в каква позиция заставаме и с какво отношение приемаме събития като спасяването на българските евреи.
Тази проблематика – спасяването на българските евреи, спекулациите,на които е подложено историческото събитие от 1943 година,динамиката им във времето и опасностите, стоящи зад тях, ще бъде предмет на изследване в този текст.
Целта е да се покаже как едно идеологическо изкривяване на действителността и една незадълбоченост и повърхностност в отношението към събития като спасяването на българските евреи от страна на съвременното общество могат да доведат до изкривяването и дори изличаването им от паметта на българина и да го направят уязвим за грешки в бъдеще. И не на последно място – да притъпят духовния му устрем в защита и утвърждаване на живота и стойността му като дадени от Бога.
Ще бъде обърнато внимание на това как „подмяната” на понятията, „размиването” на истината, „изгубването” на ценноста на живота на личността, твърде характерни за постмодерните времена, могат да доведат не просто до физическо робство и смърт, но до цялостно помрачаване и духовна смърт.
Тук трябва да се направи следната много важна забележка. В контекста на българската действителност, говорейки за постмодерност, обичайно всъщност се говори за привижданото постхристиянство в нея. И точно тук можем да видим ясно цялата фалшификация, демагогия и лицемерие на опитите да се тълкува едно събитие като спасяването на българските евреи с „мерките” на една постхристиянска действителност. Ето защо в тази статия ще бъде предпочетено условно използването на понятията „постхристиянство”, „постхристиянин” и прочее. С тази уговорка, че това са понятия само условни и относителни, защото знаем, че и днес има хора, които живеят вярата си, дори на фона на упадъка на ценностите на всички около тях.
За хората е важно да помнят своята история. Важно е поради две причини. Първо, оценявайки миналото с грешките, да се учат да не ги повтарят. И второ, да не губят онзи порив на духа, който дава сили да се погледне напред с надежда за сила за опазване на най-ценното – дара на живота. Както е поучавал Иисус Христос, Божият Син: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”(Марк 8:36-37).
Събитие и въпроси
Събитието и неговата интерпретация са две различни неща. Събитието е нещо, което се случва в даден момент и в даден контекст, но интерпретацията му, особено отдалечена във времето, крие опасности и възможност за поредица от грешки. Докато интерпретацията може да се ограничи до чисто разумно изследване на фактите и проучване, с последстващо „възстановяване” и интерпретиране в автентичността, и в това може да претърпи корекции (при наличието на нови източници на информация например), то отношението към тази интерпретация не засяга само интелекта, засяга цялата личност с всичката сложност на личностния, социалния и духовния опит. Ето защо човекът или хората, които си служат с думите, като спекулират, представяйки фактите в желана от тях светлина, внушавайки определени нагласи, носят много голяма отговорност. Всяка манипулативна спекулация, изкривяваща действителността и макар оправдаваща се с духа на времето („да ядем и да пием, защото утре ще умрем”), засяга дълбоко човешката личност, насилвайки я да приеме идеология или парадигма, която може да унищожи и душа, и тяло.
Спасяването на българските евреи поставя една голяма удивителна в нашата и в световната история. От една страна, поради значението си, а от друга, поради удивлението и почудата, предизвикани от името на България в списъка на държавите, правили опити да спасят еврейските си сънародници от хватката на жестокия нацистки режим.
Тук мнозина задават въпроси. И колкото повече обществото ни се „потапя” в „новата епоха”, въпросите вместо да намаляват, се увеличават.
Протоиерей Георги Флоровски казва, че „всяко историческо изследване, както и всяко истинско изследване въобще, винаги е „пристрастно”, тъй като от самото начало се движи в определена посока.” Това отправя изследователя към важността на задаването на въпроси, към факта, че „само въпроси, отправени към някаква цел, могат да помогнат на извора да заговори[11]”.
Как съвременният българин, европеец и гражданин на света гледа към това събитие?
Неминуемо, макар и период от седемдесет години[12] да се равнява само на един човешки живот, динамика в отношението има. Самото отпразнуване на събитието предизвиква много дискусии, изписани са много доклади, проведени са научни конференции в национален и международен мащаб.
Как се обръща към своето минало съвременното българско постхристиянско общество? Дали прагматизмът и грубият конформизъм не надделяват над „връзката с живата личност”, заслужаваща достойна почит тук и във вечността[13]?
Разнообразието на публикации и разнопосочни мнения, издаването на книги и създаването на филми за „недадените[14]” показват, че времето, в което живеем в пълния смисъл на своята постхристиянска осанка, се отразява и върху възприемането на това толкова значимо по тежестта си събитие в българската и световна история.
Спекулации
Това изследване се връща назад към времето и събитията от периода 1940-1944 година, като извежда основните спекулации и тяхната динамика в условията на съпътстващата постхристиянска среда.
За яснота периодът от 1943 година досега ще бъде разделен на три подпериода, заедно с динамиката на спекулациите по спасяването:
Периодът 1943-2013 година условно може да се раздели по следния начин:
– Времето преди 1943 година: законова рамка (ЗЗН – Закон за защита на нацията, пет антиеврейски закона); „антисемитска” политика; последни години на модернизъм;
– Времето от 1943 до 1989 година: падане на режима на Хитлер; начало на комунистическа пропаганда и режим в България;
– Времето от 1989 година досега: спекулациите стават все по-интензивни и целенасочени, в стил „Дан Браун[15]”.
Ето и основните спекулативни „ядра”, върху които ще бъде построена картината на спасяването на българските евреи в „постхристиянското” време.
С първия подпериод, до 1943 година, свързваме управлението на монарха цар Борис III и правителството на Богдан Филов в България. За спекулации в този период по еврейския въпрос не може още да се говори. Но тук е важно да бъде отразена една интересна предистория, която касае последващите спекулации. Тя е свързана с издадена книга от 1937 година, представляваща анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство[16]. На анкетираните са зададени три въпроса: 1.Какво мислите за расизма като теория и практика?; 2.Как обяснявате антисемитизма? 3.Мнението Ви за еврейството въобще и частно за еврейството в България[17]? Резултатите от анкетата са категорични. И „леви”, и „десни” са противници както на антисемитизма, така и на расизма. Нищо не оправдава антисемитизма, той е несъвместим с демократичния по дух и бит български народ, отличаващ се със своята веротърпимост. Всички виждат в лицето на българските евреи добри граждани, които наред с българите живеят с болките и стремежите на държавата и народа, участват редом с тях във войните. Повечето анкетирани изразяват дълбока признателност и уважение към евреите. Единствен е случаят с бившия министър Стефан Савов Бобчев, който споменава Хитлер като „смел и богат по широки замисли, размахвания и реформи, опитал се да повърне Германия към нейното положение на велика държава”. Но в крайна сметка той също заключава, че „практическото приспособление на расизма с насилствени мерки едва ли би могло да бъде одобрено от кой и да е човек…[18]”.
В една такава атмосфера се развива политиката и се дава отговор на натиска от нацистка Германия за депортацията на българските евреи от България към лагерите на смъртта в Аушвиц и Треблинка. За почуда на нациите малка България на своя територия спасява своите евреи до един, без изключение.
Вторият период е известен с активността на комунистическата пропаганда и опитите спасението от „държавния антисемитизъм” да се припише на „комунистите-спасители”. По определени причини, които могат да бъдат дискутирани, през този период усилено се работи в посока на подценяване, дори пълно отхвърляне на ключовата роля на тогавашното правителство и монарха в спасението на българските евреи от лагерите на смъртта. За жалост, след падането на комунистическия режим на 10.11.1989 година този дискурс, макар и за известно време потушен, много скоро преживява „възраждане”, особено около седемдесетгодишнината от спасяването, но в по-различна форма, съответстваща на духа на „постхристиянската” ни действителност. Стига се до обвинение в „държавен антисемитизъм” и работа против българското и Вардаро-македонското еврейство.
Ясно е, че в този период политическият фактор със своите интереси и цели заменя чрез информационно затъмнение и явна пропаганда истината за това кой спасява българските евреи. В интервю за вестник „24 часа” Михаел Бар-Зоар[19] споделя лични наблюдения за това, че когато комунистите дошли на власт, се сблъскали с проблема как да обяснят на обществото спасяването на евреите. Той казва: „За тях беше крайно неудобно да представят църквата, българските профашисти и монархията като спасители на българските евреи, каквато бе реалността. А това бяха три основни противника на комунистите. И те стигнаха до несъстоятелния аргумент, че то е дело на комунистическата партия[20].”
Демографът Спас Ташев[21] споделя един малко известен факт за Димитър Пешев[22]. На Парижката мирна конференция правят запитване кои от личностите и организациите в България са работили по въпроса за спасяване на евреите. Писмото-отговор от българска страна е от 1945 година и там на първо място е посочен Димитър Пешев. По същото време той е съден от Народния съд[23] и има издадена петнадесетгодишна присъда[24]. Тогавашната власт използва неговото име да защити името на България пред света. Но след това се налага информационно затъмнение и подвигът на този българин за дълго време се забравя. „Това показва двуличния подход на режима, който се мъчеше да фалшифицира историята за спасяването на българските евреи”, са думите на Спас Ташев в дискусия по телевизия „Европа[25]”.
За този период няма съмнение, че по отношение на събитието по спасяването на българските евреи действа антиправителствена и прокомунистическа пропаганда.
На третия период е нужно да се отдели най-голямо внимание по причина на това, че тук е и най-широко разгърната картината на спекулациите по спасяването на българските евреи и че в своята демагогия те стигат до изкривяване на самите събития почти на 180 градуса.
Най-основните спекулации се откриват в три направления: имало ли е „държавен антисемитизъм” в България в периода 1940-1944 година; спасени или „оцелели” са българските евреи; България „принася ли в жертва” над единадесет хиляди евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини?
Идеята за така наречения „държавен антисемитизъм” по време на Втората световна война се прокарва от някои автори, може би най-дискутираният от които е Борислав Дичев[26]. В своя доклад той засяга и въпроса за „виновността” на България (в лицето на българската законодателна и изпълнителна власт) за депортацията на евреите от така наречените „нови” земи.
В заключителната част на доклада му на тема „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989)” откриваме следното: „Антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт, независимо от причините, които са я наложили и степента, в която тя е прилагана, съставлява мрачен период в живота на българското общество по време на Втората световна война и принася в жертва на тази политика единадесет хиляди триста четиридесет и трима евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Светъл лъч в тези трагични дни е нравственият подвиг на българското общество, вдигнало се в защита на човечността и солидарността, спасили четиридесет и осем хиляди човешки живота. Този морален подвиг е основание за заслужена национална гордост, а паметта на невинно погубените ни задължава да поискаме прошка за причинените им страдания. Тази прошка ни е необходима – в името на загиналите, в името на оцелелите и техните спасители, в името на настоящите и идните поколения[27]”.
Тук, на пръв поглед невидимо, вниманието на читателя се измества от събитието по самото спасяване към „антисемитската политика” на държавата в този период. Изрази като „антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт”, „съставлява мрачен период в живота на българското общество”, „принася в жертва”, „светъл лъч”, „нравственият подвиг на българското общество”, „в защита на човечността и солидарността”, „морален подвиг”, „заслужена национална гордост”, „невинно погубените”, „в името на” и така нататък, са все изрази, които са натоварени с определени внушения. Те не звучат особено исторически. По-скоро се опитват да внушат определена нагласа и са пропагандни в същността си.
Като „отговор” на този доклад е докладът от същата конференция на демографа и автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове“, Спас Ташев. Той говори за направена фалшификация през 2011 година при откриването на Музея на холокоста в Скопие. Пред обществеността е прокарано твърдението, че македонските евреи са депортирани с български, а не с германски влакове. Фалшификацията с товарния вагон с надпис БДЖ (какъвто стандарт през 1943 година не е съществувал) според Ташев нагледно показва как в БЮР Македония се преиначава историческата истина. Според Ташев „в случая с депортацията на македонските евреи обаче това фалшифициране е съчетано с премълчаване ролята на Хитлер и е в услуга на силите, които отричат Холокоста и работят за реабилитирането на националсоциализма[28]”.
Според този доклад има реална антибългарска пропаганда, която цели защита на определени интереси и внушаване на определени ценности.
Даниела Горчева[29] се занимава с въпроса дали е възможен антисемитизъм в България през 1940-1944 година. Според нея самият израз „държавен антисемитизъм“ съдържа две понятия, които взаимно си противоречат и взаимно се изключват: „антисемитизъм означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек[30]”.
За да се избегне манипулативността на така зададения въпрос – „имало ли е държавен антисемитизъм в България”, – Даниела Горчева предлага следните два въпроса: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1941-1944 година?“ и „Имало ли е в България през този и предшестващия го период омраза към евреите?“ Отговорът на първия въпрос е ясен. Да, в периода 1941-1944 година в България е действало антиеврейско законодателство. Този факт е използван от мнозина, които се опитват да докажат, че в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година. Но както и по-горе беше отбелязано с направената анкета от 1937 година, така и през 1940 година „не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите[31]”.
Другата спекулация, доста агресивно налагаща се в последно време, е дали може да се говори за спасяване на българските евреи или само за тяхното „оцеляване”. Ярко отражение на тази спекулативна теория откриваме в статия на Стивън Сейдж[32], който твърди, че е запознат подробно със записите от така наречения Народен съд. Ето част от негова публикация по въпроса: „Записите от заседанията на VII състав на Народния съд са от огромно значение за изследването на процеса на оцеляване на българските евреи. Може ли да се каже, че те всъщност бяха спасени? Подобна интерпретация е предизвикателство, достойно за бъдещо из¬следване на базата на тези записи[33].”
Много ясно авторът поставя въпроса: „Дали българските евреи бяха спасени, или просто оцеляват?” Нещо, което дори представителите на комунистическия режим не са прокарвали като идея в първите години след спасението.
Динамика
Динамиката на спекулациите, съпътстваща спасяването на българските евреи, може да бъде изложена накратко по следния начин.
През периода на комунистическия режим тя е придружена с умишлено информационно затъмнение и приписване на заслугите на тогавашната власт в България. Тук пропагандата е тотална. Тя игнорира изцяло и се опитва да изличи от съзнанието на българина отговора на въпроса: кой в действителност спаси българските евреи?
Следващият период, характеризиращ прехода към демокрация, е период, в който наблюдаваме използване на събитие като спасяването на българските евреи за възстановяване на историческата памет. Този период може да се нарече период на патетично издигане на моменти от българската история с цел обединение на народа. Говори се за спасение, като то се определя като общо дело на целия български народ, различни обществени групи, Българската православна църква, правителството и не на последно място – държавния глава цар Борис III.
През този период за масивни спекулации не можем да говорим.
В последния етап избликват множество „оценки” и „преоценки” на миналото. В самия дух на времето се случва така, че хората започват да приемат твърде различни и дори противоречащи си твърдения и позиции, които не са съществували в близкото минало.
Духът на плурализъм, на хипериндивидуализъм, на игра с езика чрез подмяна на понятията, на непрекъсната преоценка на миналото с категориите на настоящето и критикуването му, описват една „постхристиянска” епоха. Явно е, че за различни групи хора, дори за отделни хора със собствено различни възгледи, мотиви, нагласи и служещи на определени интереси, не е важна толкова „истината”, колкото „истините” за това какво се е случило. И духът на времето, често определян като „толерантност” към всичко и всички (която издига едни, но поставя в изолация други), напълно подкрепя, насърчава подобен род спекулации.
Разговорите с хора, преживели събитията, както от еврейски произход, така и българи, дават яснота за истинската картина на спасяването на евреите в България. Съзнанието на тези хора е различно, не просто защото са преживели нещо, но и защото са живели в друго време, в което не няколко отделни личности с определени възгледи, а цялото българско общество, което тогава в голямата си част е било християнско, е било готово на този подвиг. Във всяко време има предатели, има хора с лични интереси и цели. Това не може да принуди, обаче, никой очевидец да си затвори очите за истината, особено що се отнася до собственото му спасение или рискуване на собствения му живот. Българите евреи са били спасени не от държавата като институция, но от хората, за разлика от всички други, и при все формално приетите антисемитски закони – никой, от администрация до обикновения човек, не ги привежда в изпълнение и те остават просто нацапана с мастило хартия.
Днешното отношение към спасяването на българските евреи
Със сигурност при такива диаметрално противоположни „възстановки” на историята би било логично да се породи въпросът: кой всъщност говори истината? Коя е истината в случая? Спасени ли бяха българските евреи или само оцеляха? Кой ги спаси? Обикновените граждани, комунистите, правителството, царят или будното „гражданско” общество? Вероятно спекулациите биха продължили, споровете и дискусиите също.
В това отношeние към събитието прозират ясно очертани следните характерни черти на времето.
1.Оцелели или спасени са били българските евреи? Наблюдаваме подмяна на понятията „спасени” с „оцелели”. Смисълът е изместен. Играта с езика, преразглеждането и критиката на миналото присъстват ясно тук.
2.Държавен антисемитизъм ли е „царувал” в България през 1940-¬1944 година, или целенасочена правителствена и царска политика, която спаси българските евреи? Използването на оксиморона „държавен антисемитизъм” като мъгляво, неточно и вътрешно противоречиво се понятие създава впечатлението за манипулиране на очаквания отговор. То говори за плурализъм.
3.В жертва ли е принесла България евреите от „новите” земи или реално не е могла да направи нищо? „Принасянето в жертва” е понятие, идващо да внуши определена настройка, да покаже вина, да уличи в престъпление. То отклонява от фактите и събитията, случили се в цялата им сложност и пъстрота, и води читателя към определени нагласи и убеждения. Призмата, през която се гледат двете събития – по спасяването на българските евреи и по невъзможността за спиране на депортацията на евреите от „новите” земи, е толкова изкривена, че едното събитие (това по спасяването) започва силно да избледнява пред „вината”, която се хвърля върху българското правителство и държавния глава за депортирането (това от „новите земи”). Тук личи ясно една прикрита форма на „индивидуализъм”, където „малкото зло” „измества” (парадоксално) голямото добро. Частното измества общото.
Наблюдава се тенденция на негативизъм спрямо това да се приеме, че някога някъде е било действително възможно, реално и случаемо един народ да се обедини, воден от своите държавници, и да успее с нелеки, но последователни, единни и мъдри ходове да направи това, което нито един друг народ не е успял в почти същите обстоятелства. Така се пренебрегва нещо от изключителна важност – намесата на Божия промисъл в историята. Един пример: дали е случаен фактът, че Борис III Кобургготски е имал силно влияние върху Хитлер по простата, но често пренебрегвана причина, че Хитлер дълбоко е вярвал в теорията за „арийската”, „чистата” раса, един от видните представители на която е бил монархът на българската държава? Можем ли да кажем, че това е една от „тайните” за успеха на Борис като държавник, дълбоко уважаван от съвременниците си? И дали е просто случайност, че в това време на историята България има за държавен глава цар Борис III, който с изключителна проницателност и далновидност на монарх изпълнява вярно службата си, за което рискува, а според някои заплаща с живота си.
Един друг прочит
В допълнение към горните въпроси, в отношението на съвременния човек към събитието по спасяване на българските евреи, е важно да бъдат зададени и следните „екзистенциални” въпроси:
1.Кое променя истината, че зад четиридесет и девет хиляди спасени стоят точно толкова безсмъртни човешки души? И че всяка душа е личност, създадена по образ Божи и имаща безкрайно висока цена, определена от самия Създател?
2.Може ли да промени нещо фактът, че много повече от тези четиридесет и девет хиляди са изгубили живота си в лагерите на смъртта като жертва на една лъжа, на една лъжлива идеология, водеща началото си от университетските среди[34]? И че зад тези милиони стоят други, също толкова скъпоценни души?
3.Не е ли разумно да се остави време за мълчание, за размисъл над случилото се, за отдаване почит на всички – спасени или не, оцелели или не. И в продължението на живота, не като че ли нищо не е било, но обратното, да се утвърди и утвърждава ценността на ближния не само на думи, но в действителност, защото тя (личността) е незаменим подарък, най-висш дар от Бога, без значение на произход, принадлежност и убеждения. Историята помни много примери на геноцид. И всички те имат един източник. Омразата към човека. Злото в света.
„Самият стремеж към злото е ирационален порив, роден в свобода”, казва протоиерей Александър Мен. И „ако свободата е била дадена на човека от Бога, то той е трябвало да получи и възможността да въстава против Бога, да върви по друг път”. Лошите неща, които се случват в този свят, не са случайни. „Ако хората разгърнеха Свещеното Писание, то биха видели докъде водят пренебрегването на човечността, бездуховността, материализмът… Онова, което се е случвало (и в Берлин, и в Москва), е било предизвестено от Бога[35].” Хората винаги питат: а къде е бил Бог? Отговорът е прост: „Там, където е всякога. Той винаги е предупреждавал човека[36].” Невежеството, заблудата, свободата, употребена против Бога, довеждат до ужасите на лагерите на смъртта на нацизма. За съжаление историята показва, че това не е изолиран случай. Самите комунисти, които опитват да изкарат себе си спасители, правят лагери на смъртта по модела на тези на Сталин. Ясно е, че там, където Бог е низвергнат и отхвърлен, злото е неизбежно.
Ето защо, по думите на архиепископ Ан. Янулатос, „важни сегменти в обществото, обикновено състоящи се от егоистични индивиди, които използват своята сила по произволен и арогантен начин, са способни да доведат света до трагични обстоятелства”. Единственото „лекарство”, което той препоръчва и което е в състояние да неутрализира този смъртен вирус на себичността, е „искреният религиозен опит”. Нужни са хора на нивото на вземащите решения, които имат сериозни и честни преценки и чиста съвест, които жадуват за мир в света и които уважават свободата и индивидуалността на всяка човешка личност и на всяка нация.
Истинският проблем обаче е, че „арогантността, властолюбието и лицемерието са черти не само на големите и мощни държави, а проблясват в душите на всички нас[37]”. Може ли да се намери обективно основание да се съди човекът, създаден по образ Божи, с човешки мерки? Думите на Спасителя Христос звучат все така актуално и днес: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, пък ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти, а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брат си “ (Матей 7:1-5).
Спекулативният „съд” е един от най-разпространените в настоящето време. Пише се лесно, говори се необмислено, съди се произволно. Всичко изглежда „невинно”. Но плодът на това дърво, макар и невидим веднага, е горчив. Ако днес се говори за „оцеляване” на всъщност спасените евреи, утре вероятно могат да се чуят определения за Втората световна война като за „игра на стражари и апаши”, а за лагерите на смъртта като за „метод за евтаназия на група неудобни сегменти”. Тези изрази са твърде пресилени, но илюстрират, че единственият резултат от подобно мислене е, че „кръгът” на злото се затваря. А „хватката” му приема все по-лукави измерения на духовна смърт и безчуственост.
Това, че някой е човек, явно не означава все още, че живее според това, за което е създаден. Ето защо „християнската религия не призовава човека да остане това, което е – относително съвършен и добродетелен; тя не иска човек да остане просто човек или свръхчовек, който стои отвъд добро и зло. Всичко това е нищожно и недостатъчно за човека като образ Божи и син на Всевишния[38]”. Св. Василий Велики говори за това, че „ние сме душа и ум, доколкото сме сътворени по образа на Създателя”, „имаме и разум и слово, които образуват съвършенството на нашата природа”. Но ако образът Божи се получава от човека в момента на сътворяването му, подобието Божие той е длъжен да придобие сам[39].
Залисани в ежедневието си, безпокоящи се за куп неща, от насъщния до липсата на сигурност и мир в света, или втурнали се да печелят и да трупат неща от този свят, хората забравят за това кои са, губят своята идентичност, живеят като сираци, не осъзнавайки своето истинско наследство в Бога. Загубата на идентичност е може би най-голямото объркване, плашещо човека в това постмодерно време. За съвремения човек дори „другият – независимо дали става дума за Бога, за другия човек или за природата – е противник, съперник, партньор, неприятел, „ад” (Сартр), заплаха за собственото съществуване или необходимо зло, което по определени причини трябва да се търпи, най-често заради егоистичен интерес”.
Ето защо можем да наблюдаваме не съвсем адекватно отношение към събития като спасяването на българските евреи. От една страна, се множат спекулации, които дори нямат за цел да утвърдят, а дори точно обратното, да обезценят спасението на четиридесет и девет хиляди човешки живота. Включително всички те в голямата си степен са монологични, изказани със силна „окончателна” категоричност. От друга страна, в объркването си някои хора са станали апатични към подобен род дискусии и не се интересуват особено. Повърхностността е неслучайно определяна като проклятието на нашия век от мнозина. Все повече млади хора се отказват да мислят надълбоко и нямат желание да се върнат към историята и да се поучат от опита на предишните поколения. Връзката между поколенията е сякаш невъзвратимо низвергната. Има и немалко случаи, когато под влияние на различни групи с определени националсоциалистически настроения, или просто от лекомислие и за „забавление”, могат да бъдат чути хулни думи срещу евреите или да бъдат видени нацистки пречупени кръстове, незаконно изписани с боя по сгради. Това обаче не прави един народ антисемитски. По-скоро говори за нихилизма и бунта в духа на времето, в което живеем.
Това сякаш отново идва да ни напомни, колко много хората жадуват любов, но не просто на думи, а истинска, нелицемерна, такава, която не се спира дори пред лицето на смъртта, но в името не на идеология, а на спасение на живот, такава, каквато познаваме и виждаме в живота на Спасителя Христос. Ето защо спасяването на българските евреи не е просто събитие, с което да се похвалим пред света, но много повече то е душеспасително и може да ни върне, стига да искаме, в изконните основи на нашата вяра.
Ясно се вижда как една лъжа, една манипулация може да доведе до последствия, които да са непредвидими не само за тялото, но и за душата. Историята многократно говори в потвърждение на това. Товарите на вината, на болката, на смъртта, на осъждението не са по-силни за човешкото сърце. Те разрушават истинските взаимоотношения и водят до изкушението да се говори за другия лошо, осъдително, оскърбително. Как можем да преодолеем този дефицит тогава?
Радован Бигович разисква две възможности, но само един изход. Единият подход е моралистичен, другият – екзистенциален. „В морализма няма любов и свобода. Той е лицемерен и винаги разделя хората на добри и лоши. Морализмът отъждествява едните с абсолютното добро, а другите с абсолютното зло. Морализмът презира другия човек[40].” И наистина, светът е страдал най-много от морално възвишени идеи, идеали и убеждения, от добро, наложено насила. Моралистите и моралните фанатици са завършвали винаги като палачи. Сега съществуват многобройни кодекси и наръчници за красива реч и поведение, за уважение към чуждите становища и убеждения. Но помагат ли те наистина[41]?
Вторият начин, който условно е наречен екзистенциален, предполага да се отговори на въпроса кой е другият, преди да се продължи с въпроса как да говорим за него. „От една страна, човек е лично и неповторимо битие, но също така и битие за другия, човекът е и става това, което е – личност, като се отразява в другия и стои срещу другия, бидейки с онзи, който самият той не е… За човека осъждането на другия означава смърт[42].” Единственият изход тук е християнската любов, постижима чрез искрения религиозен опит, воден от благодатта на Светия Дух.
Историята може да се погледне от два аспекта. По хоризонтала виждаме низ от събития като резултат от човешки решения. По вертикала виждаме „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил. ”(Евреи 1:1-4)
Разумно ли е да се позволи „днешната история” да заглуши примера, предаден от предишните поколения? А духът на времето, забравата или осъждението да направят сляп един народ за подвизите на предците му, колкото и невероятни да звучат за днешното време? Възможно ли е чрез вяра да бъдат посрещнати днешните и бъдещи предизвикателства за борба със злото във всичките му аспекти, имайки примера на светиите и спасителите на един или повече човешки животи? Филмът „Списъкът на Шиндлер” на Спилбърг на¬помни за старата мъдрост от Талмуда: „Този, който спасява един живот, все едно спасява целия свят.”
Дали днес да се прости на ближния и да се прави добро на врага не е „по-справедливият” начин за спасение по думите на Христос: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. ” (Матей 5:44-45).
И всъщност не е ли това единственият разумен начин, по който да се победи смъртта и омразата към човека, преди злото отново да се е изляло с всичката си сила, без да пита за произход и убеждения?
Истината няма нужда от защита. Тя изпитва всичко, а нея никой не изпитва. Човек или я приема, или я отхвърля. Не може да се пресъздаде опитът, но може днес да се избере да се ходи в опитване на Истината (вж. Иоан 14:6).
Използвана литература
Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003.
Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002.
Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009.
Дичев, Б., Законодателната рамка на антисемитската политика в България през 1941-1943 година, Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война (1939-1989), сборник доклади от Международна научна конференция,
С., 2013.
Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000.
Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010.
Нешев, К., Що е постмодерн?, списание Философия, С., 3, 1996.
Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958.
Сейдж, Ст. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади, С., 2013.
Петев И., Коев, Т., Киров Д., Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994.
Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади. С., 2013.
Флоровски, Г., протоиерей, Творение и изкупление, С., 2008.
Флоровски, Г., протоиерей, Християнство и култура, С., 2006.
Янулатос, Ан., архиепископ, Православието и глобализацията, Силистра, 2005.
сп. Български месечник, бр. 12, рубрика Отново на еврейска тема, С., 2000.
*Публикувано в Християнство и философия, том втори, издателство Парадигма, С., 2014. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Хана Аренд (1906-1975) – един от най-големите изследователи на Холокоста.
[2]. Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003, с. 42.
[3]. Пак там.
[4]. Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000, с. 127.
[5]. Пак там.
[6]. Срв. Коев, Т., пос.съч., с. 127-128.
[7]. В статията „Що е постмодерн?” от Кирил Нешев четем, че „постмодернът диагнозира условията на модерността, като по правило критикува миналото, несъстоялото се и различните наследства, отречени от опита”. В списание „Философия”. С., 3, 1996, с. 4.
[8]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304.
[9]. Срв. Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 17: „Термините „свещеност” и „светост” често се използват синонимно за обозначаване на Божествения произход и целта на човешкото съществуване. … Животът на всеки човек е „свещен” дотолкова, доколкото е създаден от Бога, с цел да участва в Неговата светост…”Светостта”, от друга страна, се отнася към личностните, „ипостасните” качества…”
[10]. Срв. Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009, с. 113.
[11]. Пак там.
[12]. На 10 март 2013 година се навършиха седемдесет години от деня, в който депортацията на българските евреи е спряна.
[13]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304-305.
[14]. Асоциация по филма „Недадените”.
[15]. Нешев, К., Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно, том 3, „Българският постмодернизъм: контекст, генезис, специфика, С., 2010, с. 9-13.
[16]. Срв. списание „Български месечник”, бр. 12, С., 2000, с. 51.
[17]. Пак там.
[18]. Пак там, с. 52-53.
[19]. Михаел Бар-Зоар е роден през 1938 година в София. През 1948 година семейството му се изселва в Израел. Учи политически науки в университета в Иерусалим. Магистър и доктор по политически науки и международни отношения от университета в Париж. Бил е депутат в Кнесета (парламента), съветник и личен приятел на видни израелски държавници. Изнася лекции за историята на Израел и евреите по цял свят, почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на биографии на Давид Бен Гурион и Шимон Перес, на книги за Мосад и за спасяването на българските евреи.
[21]. Спас Ташев е демограф, автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове.”
[22]. Димитър Пешев е подпредседател на Народното събрание при министър-председателя Богдан Филов. Той пише писмо до Богдан Филов, подписано още от 43-ма народни представители срещу депортацията на българските евреи.
[23]. На 1 февруари 1945 година Първи и Втори върховен състав на така наречения Народен съд осъжда на смърт 67 депутати от XXV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 година до 3 септември 1944 година начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). Смъртна присъда е дадена и на тримата регенти: на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски (брата на покойния цар Борис ІІІ), професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, деветима секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор. Единственият оцелял премиер е Константин Муравиев и неговият кабинет, който е бил начело на страната от 3 до 9 септември 1944 година и е свален с деветосептемврийския преврат.
[24]. Димитър Пешев е осъден от Народния съд за фашистка и антисемитска дейност.
[27]. Дичев, Б., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989). Сборник доклади. С., 2013, с. 96.
[28]. Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 134.
[29]. Даниела Горчева завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1990 г. живее в Холандия. Издател и редактор на „Диалог“ – списание за политика, култура, история, което излиза от декември 2003 г. и е ориентирано най-вече към българите в Холандия и Белгия, но се получава и от българи в почти всички европейски страни, както и в САЩ и Канада.
[32]. Стивън Сейдж е изследовател в Музея на Холокоста във Вашингтон.
[33]. Сейдж, Ст., „VII състав на Народния съд в София, март-април 1945 година: първият в света Холокост-процес в собствения и в нашия контекст”. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 163.
[34]. Теорията за „чистата” раса възниква като такава в някои научни публикации.
[35]. Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010, с. 17, 18.
[36]. Пак там.
[37]. Пак там, с. 188-189.
[38]. Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 133.
[39]. Цит по Петев, Иван, Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994, с. 61.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 