Калин Йорданов

В предговора към българското издание на изследването си, наречено „Въображаемият свят на Средновековието“, големият френски медиевист Жак льо Гоф споделя следното: „Повечето от историците днес са убедени, че историческата реалност има две страни. Едната е изградена от факти, събития, материални реалности, а другата – от представи, образи, сънища. Историческата реалност обединява тези две страни. Въображаемото в историята е тясно свързано с цивилизацията, в която то се проявява […]“[1].

Изключително важен момент в подобен подход към миналото е вземането предвид на обстоятелството, че средновековният човек е живял в свят, в който въображаемото, вълшебното, чудесното и магическото били схващани като съществена част от реалността. Като типичен homo religious средновековният човек е притежавал специфична чувствителност и менталност, зад които стои цялостна и съвършено различна от тази на съвремения човек система от представи за заобикалящия го свят, и изобщо в този смисъл за Космоса. През целия си живот – от раждането до смъртта си, той е изграждал отношения и връзки с духовните светове. Ето защо присъствието на вълшебното, магическото, чудесното е било допълнителен елемент от неговия мироглед[2]. По-голямата част от културната дейност на средновековния човек се е осмисляла именно през призмата на неговото религиозно съзнание и светоусещане. Войната и политиката като съществена част от живота и развитието, и изобщо от културата на средновековните общества, не са правели изключение в това отношение и често са били схващани, разглеждани и мислени именно чрез така изложената система от идеи и представи.

Думата магия, маг/и произхожда от персийски език, преминава в гръцкия и се свързва с древноиранското жречество, но впоследствие се конотира със значението на езически религиозно-мистичен комплекс от обреди и заклинания, чрез които може да се въздейства по свръхестествен начин. В повечето случаи във византийските източници тя е употребена тъкмо в този смисъл, като понякога е отнасяна и до сферата на военните практики и дори на политиката. В старобългарските текстове се използват по-скоро думите чародейство, обайване, влъхувание.

Терминът чудо е употребен както във византийските и западните извори, така и в старобългарските, със значението на свръхестествено явление, действие, намеса. То дори е послужило като основа за наименованието на цял един средновековен литературен жанр, наречен миракула.

Византийските и западните извори са засвидетелствали редица интересни случаи на използване на видения, сънища, гадания, пророчества, астрология и магия в ромейската военна традиция и политическа практика, голяма част от които могат да бъдат отнесени, според определението на византолога Ричард Гринфийлд, към сферата на „магическото християнство“ или „християнизираната магия“[3]. Добре известно е, че редица византийски императори и дори константинополски патриарси се увличали по културната мода на магията и се занимавали лично с астрология, пророчества и магия или прибягвали до услугите на придворни астролози, гадатели и прорицатели, за да насрочват предстоящите важни сражения в благоприятно време, да узнаят изхода на битките или да елиминират физически посредством свръхестествено въздействие своите политически врагове. Византийската традиция в използването на гадания, предсказания, пророчества, астрология и магически практики във военно-политическата сфера била обаче далеч по-древна. Тя била широко използвана още в езически времена от елините и римляните. В много отношения византийците наследили тези предхристиянски магически практики, които в различни периоди от историята на хилядолетната империя се превръщали в своеобразна културна мода сред елитарните кръгове в Константинопол.

Редом с конвенционалните военни и политически средства и методи в борбата с враговете на империята ромеите прибягвали понякога и до помощта на различни сакрално-мистични ритуали и практики, включително и употребата на магически средства. Изворите свидетелстват за редица подобни случаи от военната и политическата практика на византийците в действията им срещу българите и другите врагове от Севера. Водената срещу демонизираните неприятели война (в това число често попадали и българите) византийците схващали като своеобразна свещена война, чиито измерения и характеристики били качествено различни от обичайната сакрализация на конвенционалното воюване между двете страни[4]. „Арсеналът“ от свръхестествени средства в тази сакрализирана борба на ромеите, придобиваща нерядко формата на „психомахия“, се простирал от извършването на чисто християнски религиозни ритуали и практики до употребата на някои езически магически действия. Едни от най-интригуващите примери в това отношение са византийските легенди, отнасящи се до гибелта на няколко български владетели, познати като непримирими врагове на ромеите.

В хрониката на византийския историк Псевдо-Симеон Магистър се открива следното любопитно свидетелство, отнасящо се до смъртта на българския владетел цар Симеон: „На двадесет и седмия ден от месец май, петнадесети индикт, астрономът Иоан казал на император Роман, че статуята, която стои над колонадата на хълма Ксиролоф и е обърната на запад, е на Симеон: „Ако ѝ отсечеш главата, в същия час ще умре Симеон“. Тогава императорът изпратил през нощта хора, които отсекли главата на статуята. И в същия час умрял Симеон в България […]“[5]. Същият разказ, но с някои малки промени, се съдържа и в хрониката на Продължителя на Теофан, където е добавено, че цар Симеон умрял в същия миг, „обхванат от безумие и сърдечна болест[6]“. В съчиненията на Скилица-Кедрин и Иоан Зонара се споменава освен това, че императорът направил внимателно проучване, „като разпитвал подробно за времето на неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял в същия миг, когато била отрязана главата на статуята[7]. В хрониката на Михаил Глика по повод същия епизод пък е добавено, че статуята „била свързана“ по някакъв начин с българския цар, и още, че императорът узнал, че Симеон умрял точно в същия час, когато била обезглавена статуята, „понеже го отбелязал“[8].

Тази византийска легенда, отнасяща се до смъртта на първия български цар, е особено интересно свидетелство за ромейските представи относно използването на магически средства в борбата срещу българите и опитите за физическо елиминиране на техните владетели по свръхествествен начин. Прави впечатление, че във всички тези разкази, отнасящи се до кончината на цар Симеон, е засвидетелствана важната роля на астронома съветник, който подтиква императора към магическото действо. Впрочем в Средновековието думата „астрономия“ била синоним на „астрология“, а това е потвърдено и от известната сентенция на Тертулиан: „Scimus magiae et astrologiae inter se societatem“. Добре известно е, че в народната демонология през Античносттта и Средновековието била широко разпространена представата, че между личността на човека и неговото изображение съществувала мистична връзка. Така и за статуите се считало, че имат душа, или че в тях живее или обладава някакъв дух или демон. Вярвало се, че разрушаването на статуята причинявало духовна и физическа смърт на съответния враг или недоброжелател, с чиято личност тя се свързвала или асоциирала, или пък чийто дух се бил вселил в нея. Всички тези вярвания и представи, засвидетелствани в разказите за смъртта на българския цар Симеон, разкриват характеристиките на така наречената в етнологията и културната антропология „имитативна магия“.

Впрочем византийските хроники са запазили редица подобни случаи, отнасящи се до употребата на имитативна магия срещу враговете на империята тъкмо посредством въздействие върху различни статуи[9]. Според едно сведение на Олимпиодор Тивански през първата половина на V-ти век в Тракия били намерени и извадени от земята три „свещени статуи“, направени изцяло от сребро. Те били „[…] легнали по варварски начин и с вързани на гърба ръце […] били облечени в пъстри варварски дрехи, имали дълги коси на главите и били обърнати към север, сиреч към варварската земя“. Според разказа на Олимпиадор: „След като тези статуи били вдигнати, веднага подир малко дни, нахлули първо готите по цяла Тракия. Малко по-късно хуните и сарматите щели да нападнат Илирик и самата Тракия […] излежда, че трите статуи били предопределени срещу всеки един от тези народи“[10].

Добре познат е и разказът на няколко византийски историци, според който разтревоженият император Теофил се допитал до някакви мъдри хора какво да стори, за да спре нашествието в пределите на държавата на някакво варварско племе, предвождано от трима главатари през първата половина на IX-ти век. Мъдреците го посъветвали да разруши в нощен час едновременно всички глави на една триглава статуя, която се намирала на Хиподрума в Константинопол. По такъв начин вождовете на варварския народ щели да бъдат елиминирани. Василевсът натоварил с тази задача лично патриарх Иоан VII, който преоблечен, за да не бъде познат, през нощта се отправил към мястото заедно с още три лица. След като изрекъл няколко магически слова, патриархът наредил да ударят със сила едновременно и трите глави на статуята. При удара обаче паднали само две от тях, а от третата, която не била ударена достатъчно силно, се отчупило само едно малко парче. Скоро след това ромеите разбрали, че между тримата варварски вождове се разразила яростна междуособна война, в която на двама от тях били отрязани главите, а третият, който бил ранен, оцелял[11]. Една миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Иоан Скилица представя илюстративно сцената с отчупването на главите на статуята в присъствието на патриарха. Особено интересно в разглеждания епизод е участието тъкмо на Константинополския патриарх в извършването на този магически ритуал по нареждане на василевса. Впрочем в кореспонденцията между патриарх Николай Мистик и цар Симеон се откриват някои косвени податки, които разкриват, че и този константинополски първосвещеник вероятно също се е ангажирал лично да помогне посредством молитвите си за постигането на гибелта на българския цар. От текстовете на разменените помежду им писма става ясно, че българският владетел отправил пряко обвинение към патриарха, че заради неговите гибелни молитви самият той едва не загинал в сражението при Ахелой през 917 година, където вместо царя, който избегнал насочения срещу него удар с меч, погинал конят му[12]. Добре известно е, че във византийската военна традиция било обичайно участието на свещеници в бойните походи, които по време на сражение трябвало тъкмо чрез молитвите си да осигурят и обезпечат победата над врага. Тази практика била позната и на Запад. В своите „Писма“ Рабан Мавър е засвидетелствал използването ѝ по време на една военна кампания на Людовик Благочестиви и фриулския маркграф Балдерих срещу българите през 828 година: „Фулденските монаси се хвалят, че прочели през Четиридесетница хиляда литургии и толкова псалтири за краля на франките, който предприел поход срещу България, за баща му и за войската му“[13].

Има още →