(По книгата на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“)
Иеромонах Серафим
В своя голям труд „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“ архиепископ Серафим Соболев, управляващ руските православни църковни общини в България, е разгледал компетентно и подробно софийната ерес, заченала се в руската религиозно-философска мисъл до революцията и оформила се окончателно след това в трудовете на покойния вече професор по догматическо богословие в Парижкия руски богословски институт – протоиерей Сергий Булгаков. Името на отец Булгаков се ползва с популярност сред ученитe богословски среди у нас, така както за големи авторитети на модерната задгранична руска богословска мисъл минават, освен него, и други руски учени от Париж, някои от които не всякога се явяват носители на чистото православие. Предвид на това, че горепосоченото съчинение на архиепископ Серафим има извънредно интересно съдържание, а по една или друга причина не се много чете у нас, намерихме за нужно да нахвърлим в един кратък очерк неговите основни идеи, като изложим накратко вещо разкритикуваната в него софийна ерес.
Малцина знаят, че отец Булгаков е еретик. У нас дори се използват от някои като чисто православни съчиненията му, които са с еретически дух (виж например, брошурата на свещеник Хр. Филаретов „Ние сме православни“, стр. 6, където отец Филаретов се издава, че е толкова православен, колкото и отец Булгаков). За всички ония, които не са чели труда на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“, или са погрешно осведомени за стойността на отец-Булгаковите богословски трудове, или най-сетне не знаят, в що се състои софийното лъжеучение, нека настоящата статия послужи като повод да прочетат ценния труд на Високопреосвещения автор и да видят, къде се крият основните заблуди на софиолозите, и как православието гледа на новото учение за Софѝята.
Софийната ерес не е създадена от отец Булгаков. Някои от нейните основни положения се съдържат в зачатъчно състояние още в дълбоката християнска древност у гностиците и други еретици. В руската богословска мисъл печални заслуги за новото разработване и задълбочаване на софийната ерес имат няколко учени, между които отец Булгаков се явява като неин завършител. Той повече от другите е свързал името си с оформяването и довършването на новото учение за Софѝята, като говори за нея в следните свои трудове: „Купина Неопалимая“, „Свет невечернiй“, „Ипостас и ипостасност“, „Православiе“ и „Агнец Божiй“.
Архиепископ Серафим Соболев (1881-1950), наскоро канонизиран за светец
В труда на архиепископ Серафим ние не виждаме ясно очертан историческия развой на софийната заблуда в руската богословска мисъл, защото не такава е била задачата на Високопреосвещения автор. Неговата книга има своя определена тема и свой напълно съобразен с темата план със задача да разкрие пункт по пункт погрешността на софийното учение у неговите представители. Характерът на книгата е не историко-осведомителен, а догматико-полемичен. Но все пак в нейния широк обсег се хвърля някак странично достатъчно осветление и върху въпроса за развоя на софийната ерес. Читателят вижда да се очертават като софиолози:
1) знаменитият руски философ Владимир Соловьов, за когото едва ли мнозина у нас знаят, че по въпроса за Софѝята не учи православно;
2) свещеник Павел Флоренски, чието прехвалено съчинение „Столп и утвержденiе истины“ извикваше у нас като семинаристи благоговейно страхопочитание, понеже не знаехме, че в него имало еретически от православно гледище схващания, което с такава прецизност доказва в своя труд архиепископ Серафим;
3) най-сетне, най-ярко са очертани и най-убедително са опровергани еретическите схващания на най-новия софиолог – протоиерей Сергий Булгаков, който е доразвил софийното учение до степен на система[1].
В нашия кратък очерк ние нямаме за задача да предаваме подробно съдържанието на цялата книга на архиепископ Серафим. Това би значело да се напише втора книга върху въпроса за Софѝята. Нашата задача е много скромна и ограничена – да предадем централните мисли на Високопреосвещения автор, да посочим основните заблуди в софийната ерес и да събудим интерес към разглежданото от нас капитално съчинение, което, доколкото ни е известно, е спечелило за своя автор учената титла магистър на богословието.
Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков (1871-1944)
За изходен пункт на цялото софийно лъжеучение служи погрешното и с нищо неоправдано гностическо вярване, че Бог, като абсолютен Дух, не може без посредство да влиза в съприкосновение със Своето творение. Това мнение няма основания нито в Библията, нито в творенията на светите отци и учители на Църквата. То е древна гностическа басня за сътворяването на света от божеството чрез посредството на друго същество, стоящо между Твореца и творението. В тясна връзка с този гностически възглед стои и учението на протоиерей Булгаков за Софѝята като същество, стоящо на границата между Бога и творението. С посредството на Софѝята отец Булгаков обяснява сътворяването на света от Бога и цялото по-нататъшно Божествено домостроителство за човешкия род. С посредството на Софѝята отец Булгаков обяснява и въплъщението на второто Лице на Света Троица.
Архиепископ Серафим доказва, че цялото софийно лъжеучение почива на рационалистическа основа. Отец Булгаков говори за „онтологическа несъвместимост на Бога и света без посредник“. С допускането си, че Бог се нуждае от посредник, за да сътвори света, той не иска да ограничи Божието всемогъщество, а се стреми чрез този посредник да обясни тайната на сътворяването на света от Бога и тайната на Боговъплъщението. Тъкмо тук са елементите на рационализъм у отец Булгаков, който в непостижимите Божествени тайни иска да проникне със своя слаб и ограничен разум. Според архиепископ Серафим, следвало би по такива важни догматически въпроси да се придържа човек строго о светите отци на Църквата. „В тях, както и в светите апостоли, е действал Светия Дух. А Светия Дух, по свидетелството на Христа, е източник на всяка истина“ (стр. 5). Светите отци именно, които поради чистия си и свят живот са могли напълно да се ръководят всякога от благодатта на Светия Дух, безпогрешно са тълкували и разбирали Свещеното Писание. Поради това те и за нас са единствен критерий на истината. Всяко богословско мнение ние трябва да сверяваме с тях и да приемаме само онова, което е съгласно с тяхното учение, като всичко друго отхвърляме. Осланяме ли се, обаче, на своя собствен греховен разум, ние ще изпаднем в рационализъм и еретичество. В лутеранството, поради липса на благодатно светоотеческо ръководство и поради крайния субективизъм, са се появили до петстотин секти. В прекрасната по съдържание глава „Православният възглед върху разкритието на догматите на Църквата“ архиепископ Серафим доказва необходимостта от следването на светоотеческия авторитет, като отсича недопустимата от православно гледище мисъл за възможността да се откриват нови догматически истини. Злоупотребите с така наречената „свободна, богословска мисъл“, която е толкова ублажавана от модернизма, могат да доведат до най-пакостни заблуди.
В софийната ерес се забелязват тъкмо такива злоупотреби със свободната богословска мисъл. Отец Булгаков не се съобразява със светоотеческия авторитет. Макар че той се опитва да оправдае своето ново учение за Софѝята с някои съвсем неубедителни и криво разбрани цитати из съчиненията на някои свети отци, ясно е от критиката на архиепископ Серафим, че отец Булгаков е излязъл из релсите на православието и е тръгнал по съвсем нов свой път, воден от своята свободна богословска мисъл. Отец Булгаков не мисли, че открива нови догмати, но всъщност излиза с едно съвършено ново за православието и никога не споделяно от светите отци учение за Божествената Софѝя, посредница между Бога и творението. Имало е, наистина, подобни мнения и в миналото, но само у еретици, гностици и стоящи вън от Църквата мислители. Към тяхното суемъдрие клони и протоиерей Булгаков. Не напразно сам той търси опора за своето учение у езическия философ Платон и в Кабалата. Особено поразително е сходството между софийното лъжеучение и гностицизма, по-частно, валентинианството. Между гностиците Валентин още във II-ри век е учил за Премъдростта почти така, както в XX-ти век – протоиерей Булгаков (виж Архиепископ Серафим, „Новое ученiе“, стр. 217 и следва).
Кога Арий е започнал да проповядва еретически мисли не се знае с точност, а сведенията по този въпрос са оскъдни и силно противоречиви. По всяка вероятност това е станало през 318 година. Може да се предполага, че като тълкувател на Свещеното Писание той продължително време е прокарвал еретическите си възгледи, които са били на антиохийска богословска основа, различни от тези на александрийското богословие.
При тълкуването на текста: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания“ (Притчи Соломонови 8:22) Арий изявил и разкрил учението си за тварната природа на Сина Божи[1].Това станало повод за открито недоволство от страна на александрийските презвитери срещу Арий. Епископ Александър научил по-късно за тези изяви на Арий, но отначало не обърнал внимание.
На едно от събранията на презвитерите при препълнен храм епископ Александър, като разсъждавал по въпроса за Света Троица, казал, че Света Троица е в Троица Единица (τής αγίας Τριάδος, έν Τριάδι μονάδα)[2], тоест, че бидейки един по същност, Бог е троичен по Лица. Арий не се въздържал и рязко възразил на своя епископ, обвинил го в савелианство и заявил, че Син Божи (Логосът) е твар[3]. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение, но той не се подчинил[4]. За кратко време Арий спечелил много привърженици и дори успял да увлече след себе си една трета от клира на Александрийската църква или половината от клира в град Александрия[5]. На негова страна били седемстотин девственици, дванадесет дякони, седем презвитери и двама епископи: Теон Мармарикски и Секунд Птолемаидски. На страната на епископ Александър били двадесет и шест презвитери и четиридесет и четирима дякони[6]. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Потърсил подкрепа между малоазийските епископи, като ги молил да се застъпят за него пред епископ Александър. Най-голям негов защитник и съмишленик бил неприятелят на епископ Александър – епископ Евсевий Никомидийски, „мъж прочут“ (ανήρ ελλóγιμος)[7], със силен ум и влияние пред двореца. Той писал на Арий: „Прекрасно разсъждаваш; желай всички така да мислят, защото на всекиго е ясно, че сътвореното не е съществувало преди да получи битие; получилото битие пък има начало[8]“. През 320 или 321 година[9] епископ Александър свикал в Александрия събор от подчинените на него епископи от Египет и Либия. Съборът, на който присъствали около сто души, отлъчил Арий и съмишлениците му; изпратил окръжно послание до всички църкви, в което разкривал църковното учение и учението на Арий по въпроса за Сина Божи. С това спорът не се разрешил, обратно – борбата се разгоряла още по-силно. Епископ Александър бил обвинен в нарушение на църковните канони, понеже свиканият от него събор осъдил и някои източни епископи, съмишленици на Арий, които били извън диоцеза на Александър[10]. На събора трябвало да се отговори със събор. Такъв бил свикан наскоро във Витиния, вероятно под председателството на епископ Евсевий Никомидийски. Съборът оправдал Арий и го приел в църковно общение. Ходатайствал за същото и пред епископ Александър, но той останал непреклонен и дори написал второ послание (τóμος – определение) и го разпратил до всички епископи. В него разкривал учението на Арий и молел никой да не влиза в църковно общение с арианите. Известил и римския архиепископ Силвестьр за осъждането на Арий и неговите съидейници. Последвалите събития причинили твърде много огорчения и беди на епископ Александър.
На събор палестинските епископи под ръководството на Евсевий Кесарийски признали иерархическите права на арианите, осъдени от Александър. На тях им се позволявало да свикват богослужебни събрания, но при условие, че ще се подчиняват на епископ Александър. Твърде вероятно е епископ Александър да е приел Арий и съмишлениците му в общение по настояване на императорския двор, но и след това не настъпило разбирателство.
Ваши Високопреосвещенства, Ваши Всепреподобия, Ваши Благоговейнства, уважаеми г-н декан, госпожи и господа професори, доценти и доктори, драги студенти,
Днес православните богословски школи по света празнуват паметта на трима светци най-вече заради техния боговидски опит, заради техните богословски прозрения, останали в съкровищницата на Църквата като авторитетна интерпретация на откровението, като едно продължаващо откровение в Църквата, непрестанно разкривано от пребиваващия в нея Свети Дух. Именно благодатта на Духа според светите Отци е движещата сила на богословието, тя вдъхновява светите боговидци, тя е гарантът за истинността на съборите. Именно затова нашата неголяма колегия живее и работи с това убеждение и затова тя винаги стои редом с пастирите на Църквата и винаги откликва с готовност на всеки призив, отправен от архипастирите на поместната ни Църква.
Както сте видели в обявлението за днешния светъл празник, избраната тема на лекцията също е посветена на съборно решение на Църквата. Съборното решение на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 година, задало отношението към двама древни мислители, останали извън традицията като неправославни в своите убеждения. Тяхното изобличаване обаче е станало именно благодарение на прозренията на Отците и особено благодарение на светците богослови като Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст – светите Трима светители, чиято памет празнуваме днес.
След 536 година политиката на император Юстиниан се насочва към сближаване с монофизитите. Силно влошените отношения с възродената Персия притесняват Константинопол и старанието на властта е насочено към консолидация на всички сили, към консолидация на местните елити на Изток. В такъв момент идват логично и стъпките на императора, който всъщност е човек, сериозно интересуващ се от богословието и сам пишещ богословски трудове. Убеден от своя съветник Теодор Аскидас, епископ на Кесария Кападокийска, че осъждането на двамата реабилитирани от Халкидонския събор (451 година) – Теодорит Кирски и Ива Едески, както и на „бащата на несторианството” Теодор, епископ на град Мопсуестия между 392 и 428 година, ще приближи до православието откъсналите се от него монофизити, император Юстиниан се наема да реши и този сложен въпрос[2].
Днес редица автори смятат, че важен аспект на атаката срещу Теодор е някакъв негов антиоригенизъм, който според тях не се е нравел на приближения на императора Теодор Аскидас, а вероятно и на останалите оригенисти в онази епоха, които също са имали влияние в столицата[3]. Така Теодор Мопсуестийски бива атакуван сто двадесет и пет години години след смъртта си за своето учение. Тази теза може да се срещне практически във всички църковноисторически и догматикоисторически изследвания на въпросния период от края на ХIХ век до днес.
Възможна е обаче също и обратната връзка. Възможно е Теодор Мопсуестийски да е осъден заедно с оригенизма именно заради някои полуоригенистични тенденции в неговото богословие и по-точно в учението му за човека и спасението. За да стигнем до Ориген и Теодор обаче, ще се наложи да тръгнем от една особена тенденция още у някои от християнските апологети през II век.
Важен аспект от Христовото дело у тази група древни автори се явява образът на Христос като вселенски Учител на божествено знание – знание за единия Бог и за окаяното положение, в което се намира човекът. Този образ е свързан с един определен нравствен акцент, явяващ се като апологетичен похват в техните съчинения, изобличаващи безнравствени обичаи и порядки при езичниците като част от тяхната религиозна обредност. Така Христос бива представян от св. Юстин Философ и като нравствен пример за иначе неуките в елинската философия християни, които, следвайки Го в Неговата жертва, постигат добродетел[4]. Изглежда св. Юстин, Атинагор, Аристид, св. Теофил Антиохийски и Тациан не са навлезли в едно по-задълбочено изяснение на спасителния смисъл на Въплъщението, тъй като пишат предимно за езичници и евреи, опитвайки се да ги убедят в правотата на християните и да изобличат моралния облик на своите опоненти. Така тези автори, вероятно умишлено, не са засегнали други важни аспекти от християнското богословие, което можело да се излага само пред посветени, тоест пред кръстени християни[5]. Те не са засегнали именно тайнствените измерения на Христовото дело, доколкото те се намират под възбраната на така наречената disciplina arcana. Именно по този начин, говорейки с думите на езичниците, за да бъдат разбираеми за тях, в богословието на апологетите от II век навлизат и редица понятия от платонизма и стоицизма.
Този специфичен акцент в разбирането за спасителното значение на Въплъщението, зададен от апологетите, е поставен от Ориген в рамките на една цялостна система на християнски платонизъм, където христологията е по особен начин отчуждена от сотириологията, тъй като представлява само един от аргументите за формирането на педагогическа сотириология и съзерцателна мистика. Според Ориген съзерцаването на въплътеното Слово се явява в паралел с първоначалното състояние на чистите умове, все още непаднали в телесния свят, съзерцаващи Божието Слово. То в процеса на това съзерцание подсигурява тяхното благобитие в единение с Бога. В тази христоцентрична педагогическа мистика Словото е пътят за възхождане на душата към Бога за достигане до „познание” – най-върховната степен на духовния живот. Съзерцаването на въплътеното Слово от човека, представляващ паднал в телесността ум, е подобно на изначалното съзерцание на Божието Слово от непадналите умове, а особеното място на Христос като учител и нравствен образец се състои в това, че Той е единственият човешки ум, който не е грехопаднал, единственият, който е запазил душата си от падане в тяло, в каквото са се оказали всички предсъществуващи души, след като са се „разсеяли”, след като са загубили своята концентрация в съзерцанието.
Грехопадението на разумните твари според Ориген е следствие от намалението на тяхното внимание и отвръщането им от съзерцание на Бога. Техният плам постепенно се изстудява и те отпадат в света, който се състои от тела[6]. Тази картина, рисувана от александрийския мислител, силно напомня поведението на небрежни ученици в учебна зала.
В цялото си съчинение Против Целз Ориген представя Христос като учител по нравственост. Чисто практическото измерение на Христовия пример Ориген намира в близкото отношение, в което е влязла човешката плът с божеството, тоест със Словото. Това близко отношение поставя възможността пред всеки вярващ да живее живота, живян и преподаван от Иисус Христос, което ще му даде възможност да се обòжи подобно на Иисусовата плът[7]. От друга страна, в съчинението си За началата (III, 5, 6) Ориген рисува Христос като Спасител, доколкото е нравствен образец за вярващите. В дванадесета омилия на Коментара към книга Левит Ориген съвсем ясно говори за нравственото и умственото развитие, усъвършенстването, постигнато от Христос в течение на земния Му път, което се задава като образец за вярващите[8]. В този контекст Въплъщението не се явява като средоточно събитие на божественото домостроителство на спасението, а временна отстъпка пред човешките същества, които не биха могли да понесат пряко откровение, тъй като са неизмеримо по-немощни в природата си от Него. Така всъщност Словото става разпознаваемо за тях, те имат необходимото да им бъде преподадено познанието за Бога и вселената съобразно техните възможности.
Съвършенството според Ориген представлява богоуподобяване. В началото човек е сътворен като душа по образ и подобие на своя Творец (Битие 1:26-27). „Образът” е даденост за човешките души; „подобието” е възможността, която им е предоставена, за да постигнат съвършенство[9]. Това съвършенство обаче включва и освобождаването от телесност – онази нещастна последица от греха, разбиран като разсейване на душите от съсредоточеното им съзерцание на Бога[10]. Съвършенството се придобива в пълнотата си едва след края на времената, когато Бог „ще бъде всичко у всички” (1 Коринтяни 15:28[11]). Ориген, изглежда, е смятал, че това състояние е именно съвършенството, възстановено в неговия първозданен вид при сътворението[12].
Според него състоянието на обòжение е съединение с Бога, което се осъществява по пътя на изключването на всяка друга цел на усъвършенстването. „Бог става всичко” – за Ориген това означава, че умът на човека вече не е способен да познава нищо друго освен Него. Обòжението се постига чрез съзерцание и Бог става „всичко у всички” чрез познаването Му от всеки човек поотделно[13].
По този начин педагогичната сотириология на Ориген има по-скоро протологично средоточие, а не есхатологично. Всъщност есхатологията при него е протология[14]. Тук, в тази система, напълно липсва онтологичното измерение на Въплъщението, отсъства усещане за светотайнската онтология на Църквата, а спасението за вярващия се разбира в категориите на нравствено индивидуално усъвършенстване, затворено във вътрешния свят на човека, в неговата душа и субективен екстатичен опит[15]. Интересно е, че в тази система тайнствата са обяснени с двусмислени понятия, които се люшкат между реалистична и символична или алегорична интерпретация[16]. А символичната интерпретация на светите тайнства има съвсем ясно изразен педагогичен характер[17].
Въпреки че на пръв поглед проблематиката и контекстът на творчеството на Теодор Мопсуестийски изглеждат различни, и благодарение на историческото клише, че Антиохийската тълкувателна школа е в опозиция на александрийския алегоризъм, може лесно да пропуснем детайл, който сме длъжни да забележим – у антиохийския тълкувател Теодор Мопсуестийски има същата етична или парадигматична тенденция в разбирането за спасението.
Според него единственият начин човек да се едини с Бога, е да се едини с Неговата воля, тоест да следва безпрекословно Божиите заповеди. С други думи – да бъде във волево общение с Него и да познава Неговата воля[18].
Изкупителното дело на Христос според антиохиеца се крие в нравствения Му подвиг, който става пример за следване от страна на останалите, които са причастни на Неговата природа, за да достигнат накрая до есхатологичното състояние на пълна обединеност в Неговото тяло[19]. Несъмнено, в тази схема Той е един извечно избран от Бога праведен човек[20]. Неговият аскетичен пример в рамките на Неговото нравствено и интелектуално развитие е предназначен за всички хора – да им покаже как трябва да използват свободната си воля, за да постигнат съединение с Бога в своето безсмъртие по подобие на Неговия образ на земята – праведния Иисус, тоест човечеството на Словото. В своите Катехизически беседи Теодор казва:
„След като се роди от жена, Той израсна малко по малко според закона на човечеството и израсна напълно (буквално в оригинала „усъвършенства се”), и беше под Закона, и действаше според него; също така в живота на благовестието Той стана пример като човек за човеците… [21]”.
По силата на Неговия нравствен пример онези, които Го следват, също ще усвоят придобитите от Него качества. По думите на Теодор:
„От началото сме сътворени по образ Божи. След като сме загубили по вина на нашата немара тази чест, сега получихме честта на образа по благодатта на Бога и поради това станахме безсмъртни и ще обитаваме в небесата[22]”.
По този начин ще бъдат събрани отново и ще им бъде показан пътя на онези, които са се изгубили в греха[23]. В езика на Теодор обикновено се говори за онези, които са загубили мястото си на образ Божи във вселената, а Христос възстановява този образ у Себе си в полза на останалите човеци. Дълбинните основания на тази парадигматична сотириология се крият в разбирането на Теодор за греха и човешката природа. Човек е самостоен, статичен, онтологично необвързан с Бога Слово, докато в традицията, която следват кападокийските отци св. Атанасий Велики или св. Кирил Александрийски, човекът е онтологично обвързан в образа си именно с Бога Слово. По Негов образ е сътворен човекът.
В Теодоровата мисъл човек представлява фигуративен образ на троичния Бог в тварното, за да може то да се покланя на своя Създател посредством него. Човешката душа, която е невидима подобно на божеството, и неговото тяло, което е видимо подобно на другите сетивновъзприемаеми твари, се намират в единството на човешкото същество и така осъществяват свързващото звено във всемира[24]. Човек обаче е сътворен смъртен, тоест изменчив и разумен, но това е именно и предпоставката за неговата свобода. Тя може да съществува само там, където има изменчивост и разумност. Тази свобода ще му даде възможност да се придържа свободно към Божията воля и така тя има нравствена стойност. Тя обаче може да стане причина и за отпадането от този път, причина за грях и падение[25]. Смъртта е именно разкъсване на връзката – отделяне на безсмъртната и изменчива душа от смъртното тяло[26].
Бидейки причастни на Христовата природа и възприели светлия Му пример, човеците могат да станат способни да извървят и Неговия път – от преодоляване на греха към възкресение[27]. Веднъж сдобили се с безсмъртие и неизменност, към тях вече няма достъп грехът[28].
При разглеждане на въпроса за нравственото, волево и действено единение с Бога както в изкупителното дело на Спасителя, така и в живота на християните, естествено остава встрани въпросът за значението на светите тайнства в кинонийния живот на Църквата. Това е така, тъй като Теодоровата трактовка на тайнствата се оказва твърде различна от общия фон в богословието на светите Отци на неговата епоха. В едни случаи виждаме едно традиционно, относително реалистично и мистично разчитане на тайнствения живот на Църквата[29]. От друга страна обаче, в определени места от своите съчинения Теодор подхожда към тайнствата изключително като към символи и образи на истинската действителност в Небесното царство, дори като информативни знаци[30].
Този му подход е в пълно съзвучие с моралистичното му тълкуване на домостроителството на спасението, което се полага върху аскетичния индивидуален опит в подражание на живота на Спасителя – Който е едно боговдъхновено човешко същество, което в периода на своя земен живот се развива и постепенно установява все по-тесни и близки отношения с Бог Слово.
Това разбиране за спасението ще се окаже изключително важно за христологията на Теодор Мопсуестийски. Причината е, че това ще бъде една христология на Спасителя-човек и ще се търсят начини тя да бъде примирявана с евангелския образ на божествения Спасител – въплътилия се Син Божи. Именно оттук ще дойдат обвиненията срещу Теодор, че учи за „двама сина” – Син Божи, Който е Син по природа, и възприетия от Него човек – Спасител на света, Син Божи само по благодат.
Тук именно не бива да пропускаме и един забележителен факт относно христологията на Ориген. Според сведенията от Апология на Ориген на Памфил (началото на IV век) срещу александрийския учител били повдигнати обвинения още в края на III век, че „учи за двама сина, подобно на Артемас и Павел Самосатски[31]”.
И в двата случая – оригенистите и Теодор Мопсуестийски – намират своите решения на въпроса за човечеството на Христос в подчертаване на моралните аспекти на Неговото изкупително дело. За тях Христос е борещо се човешко същество, нравствен образец за хората, намиращ се в тесни отношения с Бога, но все пак той не е Бог Слово. Това специфично етично ударение е вероятно резултат от интензивен дебат с гностически учители както в Александрия през III век в случая с Ориген, така и в Антиохия през IV век – в случая с Теодор. Според свидетелството на Теодорит Кирски от трийсетте и четиридесетте години на V век Сирия е все още кипящ котел от различни гностически секти[32]. А това е действителната атмосфера, в която Теодор се налага да служи първо като презвитер, а после и като епископ.
Разбирането на спасението в такъв нравственопарадигматичен или дори педагогичен смисъл довело и до особеното раздвоение в образа на Христос както при Теодор, така и при Ориген. То обаче е било меко казано неприемливо за отците на Петия вселенски събор в Константинопол (553 година), когато те отново пристъпват към тематиката на Халкидонския събор (451 година), прочитайки я през съчиненията на св. Кирил Александрийски[33], където единството на Христовата личност се оказва централен момент в едно онтологично разбиране за спасението на човека, където човешката природа навлиза във Втората ипостас на Божеството, тоест в самата божествена Троица и остава там за вечни векове отдясно на Отца, като по този начин задава и отправния принцип за разбирането на човешката природа, отобразяваща именно Христос и причастна на божеството по благодат в тайнствения живот на Църквата.
Така можем да предполагаме, че причините за обвиненията против Теодор Мопсуестийски на Петия вселенски събор в Константинопол (553 година) са най-вече богословски и могат лесно да се свържат с тези против Ориген. Затова и основанието за осъждането му не е някакъв антиоригенизъм, още по-малко политическа целесъобразност, а несъстоятелност и непригодност на неговата богословска визия в контекста на халкидонската формулировка, имаща своя корен в богословието на Третия вселенски събор в Ефес (331 година), вдъхновено от св. Кирил Александрийски. Осъжданията и на двамата са основани на общите им богословски предпоставки в разбирането на човешката природа, грехопадението и спасението.
_________________________________
[1]. Настоящият текст е академична лекция, произнесена в БФ на СУ „Св. Климент Охридски” на 30 януари 2013 г. по случай празника на богословските училища и гръцката книжовност Св. Три светители – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[2]. Виж Омарчевски, Ал., Религиозната политика на император Юстиниан І (527–565). Църковно-историческо изследване. ГБФ 6 н. с (2008), p. 89-93.
[3]. Виж Маринов, Б., Възраждането на оригенизма в първата половина на VІ век през погледа на Кирил Скитополски (535-559), БМ 3-4 /2003, p. 39-58. В тълкувателния си метод той критикува Ориген открито и дори пише съчинение За алегорията и историята против Ориген, известно и като Против алегористите (CPG 2, № 3862). Запазен е само един латински фрагмент у Facundus Herm, Pro defensione trium capitulorum (PL 67, 602). Все пак наложилият се извод от събитията в църковноисторическите изследвания на последните два века е, че „Теодор е най-талантливият антиалегорист в библейското си тълкувание” и че срещата на оригенизма и монофизитството в неприязънта си към Теодоровото творчество е решаващ фактор за неговото посмъртно осъждане (Омарчевски, Ал., Религиозната политика, p. 89-90; на същото мнение са Richard, M. „Léonce de Byzance, était-il origeniste?” RÉB 1947, p. 31-66; Devréesse, R., оp. cit., p. 205; Sullivan, Fr., оp. cit., p. 12-14). 2013/брой 5 (82)
[4]. Justinus, Apologia II pro Christianis, 10. PG 6, 460C-461B.
[6]. Origenes, De principiis, ІI, 8, 3. PG, 11, 223. Тези, които само са загубили внимание, са станали ангели. Други, които са се отвърнали от Бога, са станали бесове. Човек се намира някъде по средата. С други думи, той е заболял в това, което Свещеното Писание нарича „по образ Божи”, и се е отдалечил от общение с Бога (Tzamalikos, P., The Concept of Time in Origen. Bern, 1991, p. 40 sq.).
[7]. Виж по-конкретно: Contra Celsum, III, 56. PG 11, 993C-996A.
[8]. Виж In Leviticum homilia XII: De mango sacerdote. PG 12, 553A-544A.
[9]. De principiis, III, 6. 1. PG 11, 333AD.
[10]. Виж Ibid. I, 4, 1-2, col. 155C-157A.
[11]. Ibid., III, 5, I, col. 331В sq.
[12]. Ibid., III. 6, 3, col. 336AC. 2013/брой 5 (82)
[13]. Lossky, Vl., The Vision of God, p. 57.
[14]. Виж Crouzel, H., Origen. Transl. A. S. Worrall, Edinburgh: T&T Clark, 1989, p. 205-218; срв. Флоровский, Г. Противоречия оригенизма. – Путь 18 (1929), p. 107-115; същия, Ориген, Евсевий и иконоборческият спор. – В: същия, Християнство и култура. София, 2006, p. 115-140. Това платонизиращо разбиране за спасението е поставено в контекста на съвременната еклесиологична проблематика от Св. Тутеков, „Еклисиологични дилеми в богословието на Ориген”. В: същия, Личност, общност, другост. Студии по християнска антропология и етика. В. Търново: Синтагма, 2009, 95-126.
[15]. Тутеков, Св., Еклисиологични дилеми в богословието на Ориген, p. 105.
[16]. Hom. 5 in Exod. 5 (PG 12, 330).
[17]. See In Matth. 11,14 (PG 13, 945-951); In Joann. 32, 24 (SC 385, pp. 196-198); Dial. c. Heracl. (SC 67, pp. 7-110).
[18]. Comm. on the Nicene Creed, Х (ed. Mingana, р. 105-106); Comm. on the Lord’s Prayer, Baptism and the Eucharist, V (ed. Mingana, р. 71); Ex lib. quinto comm. de creatura (ACO IV, 1, p. 64-65); In ep. ad Ephes. I, 8-10 (ed. Swete, 1, p. 126); In ep. ad Coloss. 2,14. (ed. Swete, 1, p. 290).
[19]. Comm. on the Nicene Creed, IX (ed. Mingana, pp. 102-103). Comm. in Joann. X, 31 (ed. Vosté, lat. p. 153; syr. p. 215).
[20]. See In ep. ad Timotheum, I, ІІ, 3-5 (ed. Swete, 2, p. 88); De incarnatione, VII (ed. Swete, 2, pp. 296-298); In ep. ad Coloss. І. 3-20 (Swete, 1, pp. 259-262); Contra Apollinarem, III (ed. Swete, 2, p. 316).
[21]. Comm. on the Nicene Creed, VІ (ed. Mingana, p. 69).
[22]. Comm. on the Lord’s Prayer, Baptism and the Eucharist, II (ed. Mingana, p. 30).
[23]. Виж кратките бележки на о. Георгий Флоровски: Florovsky, G. „The Christological Dogma and Its Terminology”. In: P. Fries, T. Nesroyan, Christ in East and West. New York: Peeters, 1987, 45-47.
[24]. In Genes. comm. (ed. Sachau, lat. p. 5, 18; syr. 22a, 29a); Fr. in ep. ad Rom. 8, 19 (Staab, Pauluskommentare, p. 137).
[25]. See In ep. ad Galatas, 2,15 (ed. Swete, 1, p. 26-28); Fr. in ep. ad Rom. 11,15 (Staab, Pauluskommentare, p. 156).
[26]. Comm. on the Nicene Creed, V, рp. 58-59. 2013 / брой 5 (82)
[27]. Ibid. VІ, p. 69; De incarnatione, VII (ed. Swete, 2, pp. 296-298).
[28]. In ep. ad Coloss. 2,14 (ed. Swete, 1, p. 290); In ep. ad Ephes. I, 8-10 (ed. Swete, 1, p. 126).
[29]. Comm. on the Lord’s Prayer, Baptism and the Eucharist, I, V, VI (ed. Mingana, рp. 15-16; 77; 117; 123); Comm. in Joannem VI, 56 (ed. Vosté, pp. 106-107).
[30]. Comm. on the Lord’s Prayer, Baptism and the Eucharist, ІV, V, VI (ed. Mingana, рp. 69, 75, 113); Comm. in Ps. (I-LXXX) (ed. Devréesse, pp. 7-16, 42-49, 300-306).
[31]. Критици на александрийския учител твърдели, че той проповядвал за „двама Христосовци”, като явно това обвинение е издигнато на основата, че Ориген явно учи за наличие на човешка душа в Христос. Така че според обвинителите на Ориген логиката на такова твърдение довежда до извода, че това означава да са налични един Логос и един Иисус Христос като две отделни същества. Явно във връзка с това е обвинението срещу Ориген, че той споделя ереста на Артемас и Павел Самосатски – че Иисус Христос е „обикновен човек”, който е „учител на добродетел”. Твърде вероятно причината за тези обвинения да е свързана с педагогичната мистика на Ориген и липсата на разбиране за онтологичното значение на Въплъщението. Виж Pamphylus, Apolog. Orig. (PG 17, 578-9; 588-90).
[32]. Haeret. fab. Compend. I, 20 (PG 83, 372); Comm. in Cant. III, 15 (PG 81, 109); Ep. 81, 113, 145 (PG 83, 1261, 1316, 1384).
Но освен от жестоки физически гонения антихристът ще се възползва и от лъжа, за да прелъсти християните. Лъжливите чудеса и знамения ще бъдат, според учението на Свещеното Писание, средство за постигането на тази цел.Иисус Христос говори за чудесата, които предстои да бъдат извършени от слугите на антихриста, като за такива действия, които, поради правдоподобния си вид и заради влиянието си върху хората, ще приличат на истински чудеса. Ще покажат, казва Той за слугите на антихриста, големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Необичайността на знаменията, според учението на Спасителя, ще бъде такава, че и избраните ще бъдат подложени на опасност от прелъстяване. Това, без съмнение, ще произтича от факта, че те, очевидно, ще приличат на чудесата, които се извършват само със силата на единия Бог. “Голяма ще бъде тогава лъжата – отбелязва св. Иоан Златоуст, – заради прелъстителните чудеса”.
Апостол Павел дава определена представа за чудесата, които ще извърши антихриста, когато казва, че той ще дойде по действие на сатаната,… с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9) и с всяко неправедно прелъстяване (на) ония, които загиват (10). В тези думи личи и разликата между знаменията на антихриста и истинските чудеса. Преди това апостолът е казал, че антихриста ще има голяма сила и ще върши чудеса, но за да не помислят християните, че Божият враг може да прави истински знамения, апостолът ги нарича лъжливи. И наистина, в същността си те ще бъдат лъжливи: “Както Божият Син, Който се е родил и е станал човек – казва древния църковен писател, – и е доказал Божеството си със сила и знамения, така и сатаната ще се превъплъти в човек, за да може с помощта на лъжливи чудеса да се покаже като бог”. Те са лъжливи и по произход, защото идват от бащата на лъжата, по действие на когото и ще бъде пришествието на антихриста (9). Затова и древните отци на Църквата учат, че “сатаната ще се възползва от него, като оръдие, действайки сам чрез него”. Чудесата ще бъдат лъжливи и по своята същност, защото няма да превъзхождат естествените, макар и съкровени, сили на природата, докато в истинските чудеса, по Божията воля, тварните сили се “побеждават“. Но бидейки лъжливи във всяко едно отношение, на вид те ще приличат на истинските. Затова и апостол Павел казва, че те ще носят голяма сила (2 Солуняни 2:9). Освен това, в тези думи на апостола ясно личи разликата между лъжливите чудеса и ласкателството или коварството, от които антихристът ще се възползва за да съблазни тези, чиято вяра е слаба. Казвайки, че Христовият враг ще дойде с всяка сила и знамения, апостолът добавя “и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват” (2 Солуняни 2:10). “Някои от слугите на антихриста – казва св. Иоан Златоуст, – които са били при апостолите, са прелъстили мнозина; и ще дойдат, казва Спасителят, и ще прелъстят мнозина; а други, които ще се явят преди второто Му пришествие, ще бъдат още по-лоши от първите ище извършат, казва, чудеса и знамения, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Тук Той има предвид и антихриста, и тези, които ще му служат. За него и Павел говори по същия начин” (2 Солуняни 2:9).Посочването в Свещеното Писание на вида на чудесата на антихриста (Откровение 13:3, 13, 15) също дава да се разбере, че споменаването им трябва да се разбира буквално. Свети Андрей Кесарийски твърди, че антихриста ще свали огън от небесата, подобно на дявола, който също е свалил огън от небесата и по Божие допущение е изгорил стадата на Иов. Възможността за извършването и на други лъжливи чудеса се обяснява с примера на Аполоний Таиански и Симон-влъхвата.
Последствие от тази война на антихриста срещу Христовата Църква ще бъде това, че той ще успее между мнозина, които не са приели любовта на истината, да разпространи новото си учение. Впрочем, светата Църква не само че няма да се поколебае от тези гонения, но ще се прослави още повече, особено в лицето на тези нейни чеда, на които предстои да пострадат.
Това учение се базира на ясни свидетелства от Свещеното Писание:
а) в Свещеното Писание нееднократно се споменава за антихриста, като за цар и завоевател, който ще води външни войни с много царе и ще ги победи. И десетте му рога (тоест на четвъртия звяр, който обозначава четвъртото царство) (Даниил 7:23): ще възстанат десет царе, казва пророк Даниил, и след това ще се издигне друг, отличен от предишните, и ще унижи трима царе, и против Всевишния ще произнася думи и ще угнетява светиите на Всевишния (7:24, 25). На друго място пророкът назовава даже страните, които той ще завладее (11:42, 43). Това пророчество, съгласно обясненията на светите отци и във връзка с пророческата реч, се отнася до последния необичаен Христов враг. А ако антихристът бъде силен цар и завоевател, то очевидно е, че той трябва да владее някакво външно царство.
б) в Свещеното Писание царството на антихриста се описва като общество, противоположно даже по външност на Светия град или на Божията Църква, с която първо ще води война. В Апокалипсиса се казва, че когато сатаната бъде разкрит, той ще събере при себе си народите от всички страни и заедно с тях ще обходи стана на светиите и възлюбления град (20:7, 8, 9). За това блажени Августин разсъждава така: “Това ще бъде последното гонение преди настъпването на страшния съд, което светата Църква ще търпи във всички страни по земята, тоест цялото Христово гражданство, от цялото дяволско сборище”.Накрая, Свещеното Писание свидетелства ясно, че всички членове на царството на антихриста ще имат печат или особен белег, който и ще ги отличава от истинските християни. Този печат ще бъде един, защото Свещеното Писание, говорейки за печата на антихриста, говори винаги само за един, а не за много (Откровение 13:16). При това в царството на антихриста неговия печат ще бъде известен на всички, както личи и от тези думи: “И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег” (Откровение 13:16, 17). Затова и св. Ефрем Сирин мисли, че печата на антихриста ще бъде външния отличителен белег на хората, които принадлежат към обществото му, в което “името на Господа и Спасителя даже няма да се споменава по това време”.
Ако антихристът се старае в много неща да подражава на Иисус Христос и макар, че без съмнение, Христовото царство е царство на духа и антихристът ще се старае предимно да всява неверие в умовете и сърцата на хората, от това все още не може да се заключи, че царството на антихриста ще бъде само “вътрешно и съкровено”. Защото и воюващата Христова Църква, бидейки духовно общество, не е, все пак, изцяло съкровена. В нея има свети тайнства, в които невидимата благодат на Светия Дух се разкрива чрез някои видими действия; в нея има видима свещена иерархия, управлявана от своя невидим Глава; в нея има видими канони и обряди; с една дума, светата Църква, бидейки общество, което е чуждо на всякакви земни цели, заедно с това има и такива закони и канони, които я обединяват и по които тя може да бъде отличена от всякакви еретически и противохристиянски общества. И затова, ако неправомислещите твърдят, че “антихристът във всичко иска” да подражава на делата на Божия Син, то оттук не трябва да си правим извод, че царството му ще бъде само вътрешно, но и това, че то трябва да има своите външни закони, по които би могло да бъде различено от всички други религиозни общества.
Впрочем, макар че царството на антихриста ще се разпростре из всички страни, макар че тогава и избраните ще се подложат на опасност от прелъстяване, но въпреки всичко това, светата Христова Църква ще просъществува непоколебимо до самия свършек на света и второто славно пришествие на Христос. Тази истина се базира на ясното учение: а) на Свещеното Писание и б) на Свещеното Предание на Църквата.В Свещеното Писание е преподадено ясно учението за несъкрушимостта на светата Църква въобще, и особено за това, че тя ще просъществува непоколебимо даже по време на последните тежки гонения на антихриста.
Иисус Христос е дал на Своите апостоли следното обещание за Църквата: “Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Под името на Църквата в тези думи трябва да се разбира не само Христовото учение и не само законите, но и обединението на истински вярващите в Иисус Христос, които спазват Неговото учение и закони.
Също толкова утешително обещание Спасителят е дал на апостолите и преди възнесението Си на небето. Изпращайки ги да проповядват евангелието и заедно с това укрепвайки тяхната сила и търпение, за да изтърпят очакващите ги бедствия, Той казва: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). “Не виждаш ли – казва св. Иоан Златоуст, – силата на Иисус Христос? Не виждаш ли при това, с какво снизхождение Той казва това? Ще бъде не само с тях, казва Той, но и с всички нас, които ще вярват след тях. Защото апостолите не са могли да дочакат свършека на света, но Той се обръща към всички верни, като към едно тяло… Аз съм с вас, Аз разрушавам всички препятствия”.
И Аз ще помоля Отца, казва Иисус Христос в лицето на Своите ученици и на всички вярващи, и ще ви даде друг Утешител, да пребъдва с вас вовеки (Иоан 14:16). “Какво значи – пита св. Иоан Златоуст, – да пребъдва с вас вовеки? – Същото, което Иисус Христос казва за Себе си: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. Следователно и това обещание за вечното пребиваване на Духа на истината в светата Църква показва, че Светия Дух ще присъства в нея със Своята благодат винаги и при всякакви обстоятелства, и никога няма да я остави без Своето покровителство.Свещеното Писание, преподавайки ясно учение за несъкрушимостта на светата Църква въобще, свидетелства особено и за това, че ще има Божии избраници, а следователно и Църква, в последните тежки времена. Говорейки за Своето второ пришествие, Иисус Христос свидетелства между другото: “Ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат избраниците Му от четирите вятъра” (Матей 24:30, 31). Тези думи ясно показват, че преди второто пришествие ще има избраници, и при това не само на едно място, а във всички страни, от края на земята до края на небето (Марк 13:27).
На друго място Спасителят предрича и това, откъде и по какъв начин ангелите ще събират избраниците. Тогава (тоест при пришествието на Сина Човечески) двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят (Матей 24:40, 41). Ще бъдат двама на един одър: единия взимат, а другия оставят (Лука 17:34). “Взимат и оставят – учи св. Иоан Златоуст, – и слуги, и роби, и такива, които ще работят, и тези, които ще почиват, във всички състояния. Макар че Иисус Христос е казал, че богатите трудно ще се спасят, но тук уверява, че не всички от тях ще загинат, както и не всички бедни ще се спасят, но както от едните, така и от другите някои ще се спасят, а някои ще загинат”. От това личи, че Божиите избраници и следователно Христовата Църква в последните времена, въпреки гоненията на антихриста, ще се е разпространила навсякъде.В посланието до солунските християни апостол Павел учи: “Това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ… ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха” (1 Солуняни 4:15-17). С тези думи апостолът ясно показва, че преди второто Христово пришествие, по времето на господството на антихриста, ще има християни, които ще бъдат удостоени да бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа, и че това обещание е дадено от Самия Иисус Христос (стих 15). По този начин, според ясното учение на Свещеното Писание, светата Христова Църква ще бъде непобедима до самия свършек на света, въпреки всички враждебни усилия и гонения срещу нея от страна на антихриста.
Накрая, за да докажем това, че християнското богослужение и извършването на тайнства няма да спрат и при антихриста, трябва да се спомене, че в Свещеното Писание се намира ясно указание за непрекъснатото извършване на тайнството Евхаристия до самото второ Христово пришествие. Апостол Павел, описвайки установяването на тайнството Евхаристия и споменавайки за двукратната повеля на Господа – това тайнство да се извършва в спомен за Него (1 Коринтяни 11:24, 25), добавя: “Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (стих 26). “Тук се крие голяма истина в малко думи: докле – учи един от пастирите на руската Църква. За да я разберем по-добре, обръщам речта на апостола във въпроса дълго ли християните ще ядат от хляба на тайнството и ще пият от чашата на Господа?… В думите на апостола намирам отговор: докле дойде. Тоест тайнството на тялото и Христовата кръв ще се извършва несмущавано в истинската Христова Църква до самото второ пришествие на Христа или, което е същото, до свършека на света. Понеже това не може да се сбъдне без благодатта на тайнодействието и без благодатта на свещениците, а заимстваната благодат на свещениците не може да се осъществи без преподобната благодат на архиерейството, то очевидно е, че тайнствената благодат и свещеноначалническия сан, според предсказанието на апостола, ще просъществуват в Църквата во веки веков… и ще потекат в непресъхваща струя дори до пределите на царството на славата”.
Кога ще дойде и дълго ли ще действа антихристът?
Антихристът още не се е откривал в света за окончателната война с Христовата Църква. Това отчасти може да се види от учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание за личността и качествата му и за непрекъснатата жестока война, която той ще подеме срещу светата Църква. Защото ако антихристът вече господства в света, то той би се старал явно да изкорени Христовото учение и би преследвал постоянно вярващите в Иисус Христос; но и самите неправомислещи днес никъде не могат да посочат такова всеобщо и непрекъснато гонение срещу светата Църква, каквото според предсказанията на Свещеното Писание би трябвало да започне в последните времена; следователно, антихристът още не се е появявал за последна война против светата Църква.Но една истина се разкрива с особена яснота в учението на Свещеното Писание, а именно, че скоро преди свършека на света и преди започване на гонението на антихриста срещу светата Църква, евангелието на царството ще бъде проповядвано сред всички народи: “И ще бъде проповядвано, казва Спасителят, това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи” (Матей 24:14). „И у всички народи първом трябва да се проповядва Евангелието” (Марк 13:10). Казвайки, че първом евангелието трябва да бъде проповядвано сред всички народи, непосредствено след това Иисус Христос добавя: “И тогава ще дойде свършекът”. Думата свършек тук е употребена без никакво ограничение или условие, и затова в този случай трябва да разбираме посочване на последните времена на целия свят въобще, а не на някакъв народ.
След предсказанието за това, че първо трябва да се проповядва евангелието у всички народи, Спасителят, според предсказанието на св. Марк (13:10), веднага след това говори за големи гонения срещу християните, за установяването на мерзостта на запустението на светото място, за лъжепророци, които проповядват новия Христос, и накрая предрича такава скръб, каквато никога не е имало и няма да има и след която ще настъпи второто славно пришествие на Иисус Христос (11:26). Всичко това ясно показва, че пришествието на антихриста, според предсказанието на Спасителя, трябва да бъде предшествано от проповед на спасението между всички народи и племена, за свидетелство на всички без изключение народи .
Иисус Христос, описвайки различни бедствия, които очакват християните в последните тежки времена, когато ще господства антихриста, говори за тези времена: “Да (не) ви застигне оня ден внезапно (тоест предсказаното време на скръбта): защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице” (Лука 21:35). И затова, подготвяйки християните да бъдат винаги готови за посрещането на тези непредвидими бедствия, веднага след казаните по-горе думи Спасителят добавя: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова”, тоест последните бедствия и изкушения от антихриста, което има да стане и после да се изправите пред Сина Човечески (Лука 21, сравни Матей 24:39, 36, 37).Апостол Павел в своето първо послание до солунските християни пише: “А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише” (5:1), и след това ясно учи, че бедствията, които ще започнат през последните времена, ще настъпят внезапно: “Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел, както родилни болки постигат трудната жена, и няма да избягнат”(3). Поради невъзможността да се предвиди наближаването както на тези последни скърби, така и на съдния ден, апостолът съветва християните да надянат бронята на вярата и любовта, и шлема на надеждата (стихове 5-8), несъмнено, за да бъдат винаги готови да се предпазят от коварството на антихриста, който, според учението на същия апостол, явявайки се скоро преди свършека на света, ще бъде оръдие на дявола в гоненията срещу Светата Христова Църква (2 Солуняни 2:2-12).
Освен това, в Свещеното Писание се намират не само указания за неизвестността на последните времена, но и категорични забрани да се издирва и определя настъпването на тези времена, следователно и на пришествието на антихриста, който ще дойде в тези времена. Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт (Деяния апостолски 1:7), е казал Иисус Христос на Своите ученици, когато те Го попитали за настъпването на последното, а и от устата на самата Истина чуваме, че не се пада нам да знаем това.Светите отци и църковните учители, разсъждавайки за последните времена въобще и за пришествието на антихриста в частност, не само че не са предричали тези времена, но и направо са учили за тяхната неизвестност. Макар че някои от тях са изказвали мнение за скорошното му пришествие, но такива предположения съдържат не дръзко любопитство, а смирено покоряване пред заповедта на Господ: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова (предречените бедствия) което има да стане” (Лука 21:36); затова и Светите отци са изразявали мненията си само във вид на предположения, и при това с добри намерения – да подтикнат християните да поправят живота си. “Страхувам се – казва Григорий Богослов, – не е ли вече настоящето дим на очаквания огън, няма ли скоро да дойде антихристът и да се възползва от нашите падения и слабости, за да утвърди властта си”. “Плашат ме – казва св. Кирил Иерусалимски, – народните размирици; плашат ме църковните разколи; плаши ме взаимната ненавист на братята. О, ако можеше, макар и да е казано, но да даде Бог това да не се случи с нас! Поне ще бъдем внимателни”. Освен това, светите отци на Църквата, подготвяйки се сами за посрещането на последните, неизвестни никому, времена и подтиквайки и другите към същото, понякога направо са изказвали мислите си за неизвестността на времето на пришествието на антихриста. Свети Ириней, описвайки картината на възцаряването му, казва: “Той ще дойде внезапно (de improsivo), присвоявайки си насила царството”. Свети Кирил Иерусалимски, пристъпвайки към изброяването на признаците, по които би могло да се гадае за приближаването на времето на антихриста, прави предварително следното предупреждение: “Но никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, а също така не се поддавай на безгрижен сън”. В заключение на разсъжденията си за антихриста той казва: “Църквата… разказва за антихриста преди неговото пришествие. По твое време ли ще бъде то, – не знаем; или след тебе, – също не знаем”. Свети Иоан Дамаскин учи, че антихриста “внезапно ще се въздигне, ще се съпротиви и ще се възцари”.
Но като забранява да се определя занапред с точност времето на пришествието на антихриста, светата Църква заедно с това ясно учи, че а) той ще дойде за много кратко време, и при това б) преди самия свършек на света и второто пришествие на Иисус Христос.
В Свещеното Писание времето на неговото господство, в някои изречения, направо се ограничава с три години и половина, а в други се посочва като още по-кратко.
а) Антихристът ще царува само три години и половина. Заимстваме това не от апокрифните книги, а от пророк Даниил. Защото казано е: “И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и полувреме” (7:25). Време – една година, през която той ще се яви и укрепи, времена – двете останали години на беззаконие, включени в трите, и полувреме – шест месеца. И на друго място Даниил казва съвсем същото (12:7). В този смисъл някои са разбирали и “хиляда двеста и деветдесет дена” (12:11). И св. Иоан Богослов предсказва същото, което и пророк Даниил, за продължителността на гоненията на антихриста срещу светата Църква (Откровение 12:14). На други места в своето откровение тайновидецът неведнъж казва, че антихриста ще господства само четиридесет и два месеца (11:2; 13:5), които са и трите години и половина. За проповедта на двамата свидетели по времето на антихриста казва, че тя ще продължи хиляда двеста и шестдесет дни (11:3), а това число дни всъщност излиза също три лунни години и шест месеца. За жената, облечена в слънце (тоест за светата Църква), св. Иоан казва, че тя се е криела от преследванията на звяра в пустинята, дето тя имаше приготвено място от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шейсет дена (12:6); на друго място Иоан заменя изброяването на дните с години, казвайки, че дето се храни през време, времена и половин време (12:14).
На други места от Свещеното Писание макар и да не се говори направо и определено за продължителността на господството на антихриста, но ясно се предполага, че то ще е краткотрайно. Дяволът е слязъл, се казва в Откровението за последните времена, при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време (12:12). След което той трябва да бъде (дявола) пуснат за малко време (20:3). Спасителят, говорейки за жестокостта на последните бедствия, заедно с това предрича, че те ще бъдат краткотрайни: “И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни” (Матей 24:22; Марк 13:20). Като се позовава на това учение блажени Августин казва, че ако жестокото гонение от страна на антихриста не бъде краткотрайно, то тогава биха загинали мнозина от избраните.
Това краткотрайно господство на антихриста ще бъде прекратено от второто славно пришествие на Иисус Христос. Пророк Даниил на два пъти споменава за нечестивото владичество на царя, изобразяван от малкия рог на неназования четвърти звяр, и всеки път приписва прекратяването на нечестивото му царство на започването на последния всеобщ съд: “Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; съдии седнаха, и книги се разтвориха” (7:8-10). В Апокалипсиса спирането на гоненията и съблазните на звяра също се обяснява с всеобщия съд (20:8-15).
А ясно и определено учение за това предлага и Самият Иисус Христос. Описвайки последните бедствия и казвайки, че те ще бъдат краткотрайни (Матей 22:24), Спасителят добавя: “И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее… тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Матей 24:29, 30).Деца, учи апостол Иоан, и както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан 2:18). На това място апостолът посочва появата на антихриста, като известен на всички признак за приближаващия свършек на света.
Апостол Павел ясно и определено свидетелства, че антихриста ще дойде преди самия свършек на света и ще бъде убит с дъха на устата на Господ Иисус Христос. Научавайки, че сред солунските християни стават много безредия вследствие на очакването на скорошния свършек на света, апостолът ги умолява: “Да се не поколебаете тъй скоро в мислите си, нито да дохождате в ужас било чрез дух, било чрез слово, или чрез послание, като че ли от нас (от апостолите) изпратено, какво уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2). А за да докаже това, че свършекът на света няма да настъпи скоро, той им напомня, че антихриста още не е дошъл (стих 3): „Защото Христовият ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Това ясно показва, че апостолът предполага, че времето на пришествието на антихриста ще бъде около свършека на света. Това учение апостолът изразява още по-ясно в същото послание, когато казва, че този беззаконник Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:8; сравни Исаия 11:4, Откровение 19:15).В писанията на светите отци и учители на Църквата се съдържа също толкова ясно и единогласно учение за това, че последният необичаен Божи враг ще се открие малко преди свършека на света и ще погине при второто славно пришествие на Иисус Христос. “Когато антихристът разори всичко в света – казва св. Ириней Лионски, – царувайки три години и шест месеца, тогава ще дойде Господ от небесата на облаци, в славата на Отца и ще хвърли антихриста и тези, които ще му се покорят, в огнено езеро”. “Всъщност, възвестени са две пришествия (на Иисус Христос) – казва св. мъченик Иустин, – едно, в което Той е проповядван като страстотърпец и безславник и разпънат на кръста; а второто, при което ще дойде със слава от небесата, когато и човекът на греха, който хули дръзко Всевишния, също толкова дръзко ще възстане и срещу нас, християните”.
Обмисляйки цялото учение на светата Църква за антихриста, ние виждаме във всички негови части неразривно единство и взаимно съгласие. Когато светата Църква излага учението за личността на антихриста и нравствените му качества, за неговата сила и гордост, безчестие и неверие, то с това вече показва, че той, като нечестив мъчител, не само тайно, но и явно ще се старае да изкорени вярата и Христовото учение, – а и че трябва да се появи за определено кратко време като смъртен човек. По същия начин, когато светата Църква предлага ясно учение за неговото външно властване, за неговото кратко господство преди свършека на света и за неговата гибел при второто славно Христово пришествие, то с това вече предполага, че под името на антихриста трябва да се разбира не някакво отвлечено понятие за антихристиянските настроения сред хората, а едно определено лице, един смъртен човек. А учението за несъкрушимостта на светата Църква по време на скръбните времена на господството на антихриста, и за неизвестността колко ще продължат тези времена, от една страна, разобличава хулещите светата Църква, също както, от друга страна, може да послужи като много добро предупреждение за православното християнство срещу погубващите и суеверни мъдрувания за времето на пришествието на антихриста. С една дума, всеки син на Православната църква, вниквайки в учението на Божието слово за антихриста, ще стигне до този благочестив извод, че напразно се вълнуват и безпокоят другите неправомислещите, защото благият Бог никога няма да остави светата Църква без Свой надзор, и че по-добро и по-безопасно от всякакви мъдрувания за антихриста е следното правило на един от светите отци на Църквата: “Никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, и не се поддавай на безгрижен сън…” Затова внимавай за себе си, човече, и пази душата си. Църквата ти е свидетел пред живия Бог. Тя е, която предрича за антихриста и неговото пришествие… За теб е добре да знаеш това и да се пазиш от лъжите на псевдомъдреци”.
__________________________
*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Предлагайки истинското учение за антихриста на най-известните отци на Църквата, започвайки от втори век преди Христа, ние не смятаме за излишно да изложим и това на съвременните православни богослови, което се базира върху Свещеното Писание и писанията на отци на Църквата за личността, действията и съдбата на антихриста.В учението на Свещеното Писание и светата Църква името на антихриста се употребява двусмислено: в най-общ смисъл, когато с това име се обозначава всеки противник на Иисус Христос, който отхвърля Неговото Божество и учение, и се въоръжава срещу Неговата света Църква (1 Иоан 2:18, 22; 4; 3; 2 Иоан 7); или в конкретен смисъл, когато посочва точно този враг на Христа, който ще се яви преди свършека на света, за да противодейства на светата Христова Църква (Иоан 5:43; 1 Иоан 2:18; 2 Солуняни 2:3-12).
Някои, неблагоразумни, разбират предстоящото явление на антихриста не така, както го разбира Православната църква, не като отделно лице и са смесили разбирането си за противниците на Иисус Христос въобще с учението за антихриста в по-особен смисъл, тълкувайки произволно скритите пророчества за него, които и най-древните отци на Църквата са считали за несигурно да изясняват. Като се позовават на неправилно разяснение на Свещеното Писание, те учат, че под името на антихриста трябва да разбираме не някакво определено лице, а цяла съвкупност от еретици и нечестиви хора; че всички свойства и действия, приписвани на антихриста в Свещеното Писание трябва да се разбират в преносен смисъл. Затова и за времето на пришествието, и за продължителността на господството на антихриста те учат, че той ще дойде не само преди свършека на света, а че винаги е съществувал – съществува и сега. За да се разкрие обаче истината на православното учение за антихриста е необходимо, въз основа на Свещеното Писание и според разума на светата Църква, да се утвърди, че под името на антихриста, в точния смисъл на тази дума, трябва да се разбира едно определено лице, неговото нечестиво царство и враждебните му действия срещу светата Църква, описани с недвусмислени доказателства в Свещеното Писание, които не трябва да се разбират в преносен смисъл, и накрая, трябва да се покаже, че антихристът, като такъв, още не се е явявал, а ще се яви, за да утвърди нечестивото си господство преди свършека на света, за определено и кратко време.В Свещеното Писание има ясни и неоспорими доказателства за това, че освен множеството антихристи, или врагове на Иисус Христос, ще има и антихрист като конкретна личност.
1)Това може да се докаже с думите на Иисус Христос, отправени към невярващите иудеи: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43).
Към антихриста, като към особен и необичаен Христов враг, отнасят тези думи св. Кирил Александрийски, блажени Теодорит, Теофилакт, архиепископ Български и св. Иоан Златоуст, който ги разяснява така: “За кого казва Христос “дойде в свое име”? Тук Христос посочва антихриста… Апостол Павел, който е преподал на християните и устни наставления относно антихриста (2 Солуняни 2:5), – които, несъмнено, са били запазени от апостолските приемници и предадени на следващите настоятели на църквите, – в своето второ послание към солунските християни е съставил ясно учение за личността и действията на този Христов враг. И се не открие човекът на греха , свидетелства той, синът на погибелта, който се противи (2 Солуняни 2:3 … тогава и ще се открие беззаконникът… чието явяване, (е) по действие на сатаната (2 Солуняни 2:8, 9). Самият начин на изразяване (в гръцката реч) чрез тези думи представя антихриста като определен човек. Апостолът го нарича човек на греха, тоест голям грешник, злодей, безбожник в конкретния и краен смисъл на тази дума. Неправомислещите учат, че, според думите на апостол Павел, по негово време антихристът вече е съществувал: тайната на беззаконието вече действува (2 Солуняни 2:7), и при това предрича, че той ще бъде убит с дъха на устата на Иисус Христос при свършека на света (стих 8). Очевидно е, че под името на антихриста той не би могъл да има предвид някакво определено лице, защото е невъзможно едно и също лице да съществува от негово време до свършека на света. Такова тълкуване на апостолските слова е неправилно. Истина е, че по времето на апостолите антихристът вече е започнал да действа, но само “тайно, в лицето на своите предтечи, а не собственолично”. Защото още от сътворението на света, откакто Божият Син е започнал да подготвя спасението на човешкия род чрез патриарсите и пророците, които са Го предшествали и са Го предизобразили, е започнала да действа и да се извършва и тайната на благочестието (Колосяни 1:26, 27; 1 Тимотей 3:16), но въпреки това тя се е разкрила само в лицето на Иисус Христос, когато Той се е въплътил от Пресветата Дева Мария: така и духът на антихриста, по действие на дявола, в лицето на лъжепророците, еретиците и гонителите на християнството, отдавна вече е започнал да действа (1 Иоан 4:3), отдавна вече действува тайната на беззаконието, но ще се разкрие напълно едва при свършека на света в лицето на антихриста. Подобно тълкуване на тези думи се базира върху това, че никой от отците на Църквата не е имал предвид под тайната на беззаконието самия антихрист. Напротив, всички те смятат, че в това изречение се посочват най-общо или лъжеучителите или гонителите на Христовата Църква. Затова и целият смисъл на апостолската реч, съгласно с това, което са имали предвид светите отци и учители на Църквата, може да се представи в следния вид: макар че антихристът все още не се е явявал собственолично, беззаконието му вече започва да действа тайно чрез еретиците, които са започнали вече и ще отричат и впоследствие Христовото Божество (1 Иоан 2:18, 22; сравни 4:2, 3), те се въоръжават срещу учението и учениците на Иисус Христос, и по този начин подготвят пътя за пълното разкриване на беззаконието на антихриста.Апостол Павел пише до солуняните, че не трябва да вярват на лъжливи слухове (2 Солуняни 2:2), че свършека на света и пришествието на беззаконника още не е настъпило, че всичко това трябва да бъде предшествано от отстъплението: “Никой да ви не прелъсти по никой начин – учи апостолът, – защото Христовия ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Понеже по времето на апостола вече е имало еретици и гонители на християните, и понеже, въпреки това, той предрича още и някакво по-особено отстъпление като признак за скорошното пришествие на антихриста и свършека на света, то очевидно е, че под отстъпление трябва да се разбира някакво различно и по-цялостно отричане на Христовата вяра, а не временни и единични случаи на отстъпление, каквито е имало и в апостолските времена. Сам Спасителят, говорейки за последните времена (Лука 18:7) преди Неговото второ пришествие, добавя: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (стих 8) Именно тогава антихристът ще оглави последното и крайно отстъпление, разпространението на което ще бъде спряно от второто Христово пришествие заради избраните (Матей 22:24).Свети апостол и евангелист Иоан, на когото е била известна последната участ на света, пише: “Деца, както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи” (1 Иоан 2:18). С тези думи свети Иоан посочва на християните признаците на последното време. За такива признаци той смята, първо – предстоящото явяване на антихриста, и второ – вече появилите се противници на Христа. За първото той говори в единствено число, а за второ¬то в множествено, а това показва, че апостолът различава антихриста въобще от антихриста в по-особен смисъл. Освен това, за първия антихрист апостолът говори само като за такъв, на когото предстои да дойде, но който още не съществува “иде антихрист”; и обратно, за многото антихристки свидетелства, че те вече са се появили “са се появили вече”. Тайновидецът, разбира се, е знаел, че и след него в Христовата Църква ще се появят много еретици и лъжеучители, също като тези, които са се появили по негово време, следователно, ако той е искал да посочи тук под името на антихриста не някакво по-особено лице, а само лъжеучителите въобще, то изобщо е нямало да загатне за него или е щял да каже по същия начин, както и за съществуващите по негово време, тоест, че “антихристите идат”, в множествено число.Посочване на необичаен враг на Христовата Църква, разбирано в по-особен смисъл, може да се намери при пророк Даниил (7:24,25, сравни 8:20-25; 11:31; 12:11). Описвайки своето видение (в образа на четирите звяра) за четирите монархии, пророкът казва, че у четвъртия, по-страшен от останалите звяр (7:7), е видял десет рога, и че измежду тези рога и ето, измежду тях излезе още един малък рог, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто (7:8). В друго видение (глава осма) на пророка е било открито от архангел Гавриил, че този малък рог обозначава царя, който ще бъде безсрамен и изкусен в коварство… при неговия ум и коварството ще има успех в ръката му; със сърцето си ще се възгордее и всред мир ще погуби мнозина (8:23, 25). Този цар ще надмине със злобата си всички останали царе (7:24; 11:44), и против Всевишния ще произнася думи (7:25; 11:36), ще бъде велик завоевател, ще започне война срещу светиите и ще ги победи (7:20; 8:24). И ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес (12:1), и се постави мерзостта на запустението (12:11). Голяма част от отците и учителите на Църквата, които са споменавали за това пророчество, направо са го отнасяли към антихриста, като към необичаен Христов враг, на когото предстои да дойде преди свършека на света. Доказателства за това намираме у св. Ириней, св. Иполит, св. Кирил Иерусалимски, а също така и при блажени Августин и блажени Теодорит. И наистина, в това пророческо описа¬ние директно се посочва някакъв Божи враг, като отделно лице. Пророкът не го нарича царство, а цар на някакво царство, и, следователно, гледа на него като на определено лице, като го противопоставя на другите десет царе, от които той ще убие трима, а останалите седем ще подчини на своята власт.Също като Даниил, за антихриста пророкува и св. Иоан Богослов в Откровението (13:1-12; сравни 17:8-14; 19:2). Макар че предсказанията му за последния Христов враг са обвити с дълбока тайнственост, няма съмнение, че под името на този необичаен враг на светата Църква трябва да се разбира антихриста в такъв смисъл, какъвто влагат в него пророк Даниил и апостол Павел. Така св. Иоан казва, че необичайния враг на Христовата Църква ще победи десетима царе (Откровение 12:3; 17:12 сравни Даниил 7:24), ще започне война срещу светиите (Откровение 11:7, сравни Даниил 7:21), и, накрая, с настъплението на последния съд сам ще бъде победен и осъден на мъчения заедно с тези, които му се покланят (Откровение 19:20, 21; 20:9, 10, 15; 14:10,11, сравни Даниил 7:9-12; 22:27; 2 Солуняни 2:8). – Опирайки се на тези предсказания на Иоан Богослов, св. Ириней, – най-близкият ученик на св. Поликарп, който е слушал наставления от устата на самия апостол Иоан, – казва: “И тъй, очевидно е, че онзи, комуто предстои да дойде (при свършека на света), ще умъртви трима от тях (десетимата царе), а останалите ще му се покорят, а сам той ще стане осмият. Заедно те ще нападнат Църквата, но след известно време ще бъдат победени от пришествието на нашия Господ.“ Заедно със св. Ириней разясняват апокалиптичните предсказания св. Иполит и други древни отци на Църквата.
Освен положителното, и, така да се каже, догматично учение на светите отци на Църквата за антихриста, като за конкретно лице, при тях могат да се намерят и частни мнения, или само гадания, за нравствените качества и външния му вид. Тези мнения на отците заслужават особено внимание вече само затова, че в тях намира израз непоколебимата увереност на светите отци в това, че антихристът ще бъде определено лице, а не някакво общество.Така св. Ириней нарича антихриста човекоубиец, похитител на царска власт, носител на всякакво безчестие, но и такъв, който се представя за Месия и Бог, осми над покорените от него седем царе. Свети Иполит го нарича прелъстител, който ще убива всички, които не искат да се кланят на зверовия образ. “А иудеите, които не са приели Христа, според учението на св. Иполит, ще приемат за Месия смъртен човек (тоест антихриста) и, настроени срещу Божиите слуги, ще го нарекат свой отмъстител.” Свети Кирил Иерусалимски казва, че той ще надмине всички неправедни и нечестиви хора преди него. Особено подробно описва коварството, ласкателствата и жестокостта на антихриста св. Ефрем Сирин. Свети Иоан Златоуст го нарича велик грешник, който и мнозина други ще доведе до гибел. Свети Амвросий предполага, че иудеите ще го приемат за Месия. С подобни щрихи го описват и други отци и учители на Църквата, които са споменавали за него, неговите нравствени и лични качества.
За произхода на антихриста всеобщото мнение на светите отци е това, че той ще дойде от иудейски род, а именно от Дановото коляно. Това мнение се базира върху следните места от Свещеното Писание:
а) пророчеството на патриарх Иаков за съдбата на Дан (Битие 49:17),
б) словото на пророк Иеремия: от Дан се чуе пръхкане на конете му (8:16) и
в) особено това, което е в Апокалипсиса (7), при изброяването на дванайсетте Израилеви колена, от които във всяко е запечатано от ангел по дванадесет хиляди Божии раби, изобщо не се споменава коляното на Дан.
Всички тези и подобни на тях мнения в същността си са лични. Тях и самите свети отци не са считали за безспорна истина или за положително учение, а са ги предлагали само като гадания, които не противоречат на християнското благочестие.
Какво ще прави антихристът?Самото му име – противник на Христа и разбирането за него, като за необичаен враг на Иисус Христос, оръдие на дявола, по действие на когото той ще се яви, вече показва, че антихристът ще дойде и в голяма ярост ще погуби мнозина (11:14), водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния (7:21, 22). А в какво ще се състои тази война срещу светиите? От какви средства ще се възползва Божият враг, за да придобие власт над всяко коляно (от хора) и върху езиците и племената (Откровение 13:8)? Ще съумее ли той да утвърди нечестивото си владичество между хората и да преодолее светата Христова църква? Въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, Православната църква признава за истина това, че, първо – цялата му борба срещу Църквата ще бъде предприета с цел да се изкорени вярата в Иисус Христос между хората и да направи себе си идол за поклонение, а за тази цел, второ – той ще се възползва не само от лъжа и лъжливи чудеса, но и от открито жестоко гонение; трето – макар че той ще утвърди господството си над много от хората, няма да преодолее истинната Христова Църква.
Според учението на Самия Спасител, антихристът ще бъде приет от иудеите за Месия: “Ако друг дойде в свое име, казва Той, него ще приемете” (Иоан 5:43). Но понеже не може да има вяра в двама Христоси (2 Коринтяни 6:14, 15), понеже приелите истинския Христос трябва да отхвърлят лъжливия, а приелите лъжливия трябва окончателно да се отрекат от истинския Месия, то явно е, че и антихристът трябва преди всичко открито да се отрече от истинския Христос, за да може самия той да бъде приет като Месия. Затова и св. Ириней нарича антихриста отстъпник от Христа, който изисква само на него да му бъдат приписвани божествени качества.Кой е лъжец, казва апостол Иоан, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Сина (1 Иоан 2:22). По този начин, според учението на Свещеното Писание, най-същественият и явен признак на антихриста е в това, че той отхвърля божественото достойнство на Иисус Христос: отрича, че Иисус е Христос; отхвърля заедно с това и Отца, той е антихрист, който отрича Отца и Сина. И ако въобще всички еретици, които са учили неправилно за образа на Иисус Христос, както в Свещеното Писание, така и у светите отци на Църквата, се наричат антихристияни, то още повече последният Христов враг, комуто по преимущество се дава името на антихриста, ще стане лъжлив, който отрича Отца и Сина. Малко по-надолу, в същото послание (4:3), апостол Иоан вече свидетелства направо, че антихристът не тайно и скрито, а явно ще отхвърля Иисус Христос, Който се е въплътил: “А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде”. Самия израз “не изповядва” показва не само тайно съмнение в Христовото Божество, но и явно засвидетелстване пред другите на своето неверие в Иисус Христос. Апостолът е предвидил, че антихриста явно ще се отрича от Отца и Сина, и подчертава това затова, за да предпази християните от съблазън.Също като св. Иоан и апостол Павел предупреждава, че последният Христов враг открито ще възстане срещу Иисус Христос и Църквата Му. Враждебните действия на всички еретици въобще, които вече са започнали да се появяват по негово време и им е предстояло да се появят скоро след неговото отиване при Господа (Деяния апостолски 20:29), той нарича тайна на беззаконието (2 Солуняни 2:7), защото те тайно са се старали и се стараят да нанесат вреда на Христовата Църква, носят овчи кожи, а отвътре са вълци грабители (Матей 7:15). А антихриста апостолът нарича откровение на тази тайна на беззаконието, което ще последва след голямото последно отстъпление от вярата: “Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила” (2 Солуняни 2:3, 8). Това означава, че последният необичаен Христов враг открито и напълно ще отхвърля Божеството на Иисус Христос и неговия свят закон.
Отхвърляйки явно Божеството на Иисус Христос, Неговото изпращане от Бога Отец и преподаденото от Него учение, антихристът също така открито ще си присвоява Божествено достойнство и ще разпространява ново и нечестиво учение, което противоречи на Христовото учение.
За това явно свидетелства Спасителят, казвайки, че друг ще дойде в свое име (Иоан 5:43), тоест не от името на Бога Отец, както е дошъл Иисус Христос, и даже не в името на Христа, а ще проповядва от свое име ново учение, без да признава никого над себе си.Апостол Павел предлага още по-подробно учение за това, че антихриста ще се нарича Бог и открито ще изисква божествено преклонение към себе си. Ще се открие, казва той, този, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог (2 Солуняни 2:4). В тези думи на апостола се предрича първо това, че антихристът ще председателства в Божията църква, тоест между такива християни, които преди са принадлежали към истинската Христова църква, но после, отричайки се от нея, признават за свой водач Христовия враг и му се покланят. Така обяснява тези думи св. Ириней. “Ще седне в Божия храм – казва той, – прелъстявайки само тези, които му се покланят, като че ли той е Самия Христос… И заради него ще престане жертва и принос и ще опустее светото място… И ще стане гибел за мнозина” (Даниил 8:11, 25). А Божия църква могат да бъдат наречени отпадналите християни затова, защото те, като принадлежали преди това към светата Църква, сами са били храмове на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16, 17, 6:19; 1 Петр. 2:5; 2 Коринтяни 6:16); но чрез приемането на антихриста тези Божии църкви вече стават седалище на Божия враг, на когото те започват да служат, като че ли е Бог.
За да покаже, че антихриста ще председателства в Църквата и няма да изповядва Иисус Христос, апостолът посочва, че той ще седне в Църквата като похитител на Божественото величие. Защото, казвайки, че той се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, за да седне като бог в Божия храм, веднага след това добавя – показвайки себе си, че е бог. Това означава, че той открито ще започне да си присвоява Божественото достойнство. За да се предотврати недоразумението трябва да се отбележи, че думите “че е бог” не означават, че той ще се показва като Бог или подобен на Бога; но значат – ще се показва, че е бог, представяйки се за бог.
А какви средства ще използва антихриста за да разколебае вярата в Иисус Христос и Неговото евангелие у много племена и колена и да ги застави да почитат него самия като Христос и Бог, и вместо евангелие да приемат новото нечестиво учение? Светата Църква внушава, че за разпространението на своето безчестие противникът на Иисус Христос ще прибягва от една страна до жестоки и непрекъснати гонения на християни, а от друга – ще се възползва от лъжливи чудеса и знамения, за да прелъсти, ако е възможно и избраните.
А според учението на Свещеното Писание и свидетелствата на светите отци на Църквата е безспорна истина, че в последните дни срещу светата Църква ще бъдат започнати жестоки външни гонения, с помощта на които Божият враг ще се старае да изтръгне от недрата и по-слабите ѝ чеда.Иисус Христос предрича тежки бедствия за вярващите преди свършека на света. Веднъж апостолите Го попитали насаме: „какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?” (Матей 24:3) В отговор на това Спасителят отначало им посочил белезите на предстоящото разрушение на Иерусалим и храма, а после им описал и признаците за свършека на света. За такива признаци той посочил появяването на лъжехристи, международни войни и вълнения, увеличаването на престъпленията и съвършеното охладняване на взаимната любов, така че мнозина ще се възненавидят и предадат един друг. Но особено ярко Спасителят описва различните бедствия, като признак за свършека. Защото тогава ще бъде голяма скръб, казва Той, каквато не е била открай свят досега… И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни (Матей 24:21, 22). Тогава единственото спасение ще бъде да търпим и да се уповаваме на Бога (9, 10, 13). Тук се предричат скорошни бедствия, които очакват иудеите при разрушаването на Иерусалим (1, 12), и гонения, които предстои да изтърпят апостолите от иудеите и езичниците (9). Но тук също се описват и тези бедствия, които ще изтърпи Църквата в последните времена от антихриста. Настоящето личи от това, че Самият Спасител посочва тези бедствия като един от признаците за свършека на света, за които са Го питали апостолите (3, сравни 22, 29), и след описанието на тези бедствия дава такова наставление на учениците Си: “Ето Аз занапред ви казвам. И тъй, ако ви кажат: ето го (лъжливият Христос) в пустинята, – не излизайте” (25, 26). Правейки предупреждение, за да може и в тези тежки времена вярващите в Него да не вярват на антихристовите лъжепророци (23, 24) и на самия антихрист (26), непосредствено след това Спасителят описва и образа на Своето славно второ пришествие (Матей 24:27-31). Всичко това показва, че сбъдването на описваните тук бедствия се отнася главно към последните времена, когато ще господства антихристът. У пророк Даниил (11:44) и в предишните глави, и особено в Откровението на Иоан (11:7; 13:7) се намират ясни указания, че в последните времена Църквата ще бъде застигната от големи бедствия. А че всички предсказвани бедствия ще бъдат не само духовни, но и физически, и открито насочени срещу вярващите в Иисус Христос, това се вижда от подробността и яркостта, с която те са описани и предречени. Така, Иисус Христос отначало говори за физически бедствия, земетресения, глад, знамения на небесата (Марк 8:8, 24, 25); след това за гонения срещу вярващите и даже за образа на тези гонения, тоест, че тях ще ги предават на съд, ще ги бият, ще ги представят пред властници и царе (9). А силата на скръбта ще бъде такава, че и избраните ще могат да се разколебаят в твърдостта си, ако заради тях не се съкратяха тези дни (19, 20). Но те ще се спасят, защото в ония дни, след оная скръб… ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избраниците Си (Марк 13:24, 26, 27). Освен това, на това място Спасителят говори и за духовните скърби и ги описва с такива подробности, с каквито е описал и физическите страдания. Такава е същността на духовните страдания: и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Матей 24:12), ненавист и предателство (Матей 24:11), появяването на лъжехриста (23, 26) заедно с множество лъжепророци, които ще проповядват за него и ще прелъстят мнозина (24).
__________________________
*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.