Борис Маринов, Александър Величков

Повтаряйки тези думи, които пръв път джомолеха устата ми подир любимата ми майка, любовта към Бога и любовта към родителите ми някак странно се сливаха в едно чувство. Аз знаех и чувствах, че Бог е велик, справедлив и добър…, че всичко дължа Нему и че Той никога не ще ме остави.

Нито едно съмнение не дохождаше да наруши спокойствието ми.

Подир молитвата се завиваш под одеялцето, на душата ти е леко, светло и отрадно, едни мечти гонят други… Те са неуловими, ала са изпълнени и с надежди за светло щастие и с чиста любов… ще се помолиш още да даде Бог щастие на всички, да бъдат всички доволни, утре времето да бъде хубаво за разходка, обърнеш се на другата страна… и заспиш тихо, спокойно“.Италианският лирически писател Силвио Пелико, който 10 години прекарал в ужасните зандани за държавни престъпници в Шпилберг, намирал утеха само в Бога, — в молитва, в общение, в беседа с Бога. Ще приведа един пасаж за успокоителната сила на молитвата из съчинението му: „Тъмниците ми“ (Mie prigiorli), което той написал, за да поддържа бодрост у злочестите, да ги съветва с разказите си да търсят религиозна утеха. „Поисках от Бога — пише Пелико — да помага на злочестия мой Петър, както и на мене, и на фамилията му, както и на моята. Само като повтарях тая молитва, сполучих да се успокоя“.

И у нашия народен поет Иван Вазов намираме потвърждение на истината, че молитвата дава сладък мир и лекота. В стихотворението си „В храма“ той говори:

„Неволно отбих се в Божия храм —
кат’ пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно.
И някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жешко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки, –
за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страдущи род човешки.

И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпене…
И дълго йощ шепнеха моите уста,
и леко и светло ставаше на мене“[1]…

Фактът че църквите се пълнят от страдащи и нещастни и че се пълнят особено през време на изпитания, най-красноречиво говори, че молитвата облекчава и успокоява.

б) Молитвата дава на човека ново сърце и нов дух. — Безспорна истина е, че всички хора, които се срещат един със друг, си оказват някакво влияние. Дружбата обаче е слънцето, което разтваря човешките сърца и ги прави взаимно отзивчиви. Всеки от приятелите става възприемчив и чувствителен към всичко, което другият мисли, чувства, желае, към неговите душевни качества, към мненията и идеалите му, към начина на живеенето му.Ако всяка дружба, ако дружбата въобще на човек с човек, има значение за живота на дружащите, и то голямо, естествено, дружбата ни пък с по-издигнато от нас — в интелектуално, емоционално, волево, нравствено, и пр. отношение, — лице ще има много по-голямо значение за нашия духовен растеж, и толкова по-голямо ще бъде то, колкото по-високо от нас стои личността, с която дружим.

Щом това е така, тогава дружбата ни чрез молитва с Бога, с Върховното Същество, Което е неизмеримо и несравнимо по-високо от нас, особено ще ни облагородява и възвисява, — както никоя друга дружба!

Но какво казва опитът?

Някога на Синай Моисей прекарал в пост и в беседа с Бога, в молитва. И у него настанала чудна промяна, която се изявила и външно: лицето му засияло[2]. В Изход, 34-та глава, стих 29, четем: „Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината, Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже Бог бе говорил с него“.

Един от най-големите молитвеници в края на XIX и началото на XX век отец Иоан Кронщадски свидетелства, че след усърдна молитва, е добивал „като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо нечистата, унилата, и вялата, малодушната, мрачната, тъпата, злата. Аз много пъти се изменявах – казва отец Иоан – с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите“[3].Светите подвижници изповядват, че чрез молитвата са прогонвали греховните мисли[4], човекът става обител на Светаго Духа[5], храм Божий[6].

Прочутият генерал Гордон, Губернатор на Судан, писал на сестра си: „Длъжен съм да ти кажа, че завистта и отмъстителността някога съставляваха моя наслада. Да, и сега тези два недостатъка ме отбиват понякога от добрия път! Но, ако аз до известна степен съм превъзмогнал тези недостатъци, то по какъв начин — посредством настойчиви моления и с помощта на Бога!“[7].

Дори главният[8] представител на философския еволюционизъм във Франция Jean Marie Guyau признава оная молитва, която е „безкористен порив на душата“, за „една из формите, в които се възпитава милосърдие и любов към людете“[9].

в) Молитвата лекува. — Общопризнатият факт в медицината е: че при лекуването на повечето болести само „препаратите на латинската кухня“ не са достатъчни, трябва да се въздейства върху душата или да се действа чрез душата: да се внуши на болния, че е възможно да оздравее, да се събудят у него надежда и радост.

И доказано е, че по тоя начин са били излекувани и такива болни, на които вече никакви лекарства не влияели.

Ако едно внушение от страна на доктора действа лековито, трябва да приемем, че много по-целебно за болния ще бъде влиянието на Божията благодат, изпросвана чрез молитва[10].

И има безброй случаи, при които само чрез молитва е било помогнато. Често се е случвало — пише св. Ефрем Сирин — увенчаният с диадема да боледува, „да стоят пред него лекари, телопазители, слуги, военачалници, и нито изкуството на лекарите, нито присъствието на приятелите, нито услугите на домашните, нито изобилието на лекарствата,… нито многото пари, нито каква да е друга човешка помощ да не е в състояние да облекчи болката му; а, ако дойде някой, който има дързновение пред Бога, и само се допре до тялото и направи над него чиста молитва, телесната болка се премахва. И което не са били в състояние да направят богатство, множеството прислужници, знанието, опитността и величието на царската власт, това не рядко е в състояние да стори молитвата на един беден и нищ човек“[11].

Ще приведа някои факти и някои признания от видни лекари за лечебната сила на молитвата.

Известният наш лекар д-р Марин Русев, някога директор на Народното здраве, автор на повечето от здравните закони у нас и един от инициаторите за откриването на нашия медицински факултет, казва: „В моята дългогодишна лекарска практика аз имам случаи, които са ме убедили, че при безсилието на лекаря и лекарствата да се спаси болният, се явява в помощ силата Божия чрез вярата и молитвата“[12]. Ето един от тези случаи: Болният бил единствен син на почтено и благочестиво софийско семейство. По два и по три пъти дневно д-р Русев отивал при болния. Направени били всички усилия, употребени били всички съответни лечебни средства, каквито медицинската наука познава. Никакво подобрение… Станало нужда д-р Русев лично да бди денонощно при болния, но състоянието на болника все повече се влошавало. Най-сетне трябвало да се признае, че медицината е безсилна да помогне. Болният умирал. И д-р Русев трябвало да каже, че само Бог би могъл да спаси болния от ноктите на смъртта… „Добрите тия родители — разказва докторът — бяха в… отчаяние. Тяхната молитва се изразяваше в сълзи и поглед към небето. Премалял от умора, аз трябваше да отида да си почина дома. Съкрушен сърдечно от тая тъжна картина, мене ми се щеше да не присъствам при настъпващата трагична развръзка, макар да се страхувах и за здравето на съкрушените от скръб родители. Хванали ме за дрехата, те ме молеха да не си отивам. Обещах, че ще си почина само 3-4 часа и веднага ще се върна. Вие пък още по-усърдно се молете Богу! — посъветвах ги аз. — Неговата воля да бъде! И аз сам съсредоточих всичката си мисъл в Него: няма ли Той, великият Лекар да помогне и спаси чедото на тия толкова добри хора! Отиваха си с увереността, че, ако Той не помогне със Своята чудодейна благодат, утре тия добри родители ще погребат своя единствен син…

Сутринта рано бързах да изпълня обещанието си… Приближавам към къщата. Вслушвам се: нито шум, нито плачове. Влизам. Посрещат ме бащата и майката на болния. Просълзени, наистина, но в очите им, през сълзите, прозира вяра, надежда и радост. Прегръщайки ме, те и двамата си зашепнаха: „Докторе, Бог се смили над нас! Нашият син е по-добре! Той поиска да яде!“ Да яде ли?! — извиках аз зарадван. — Господи Боже, ако е тъй, Ти наистина си извършил желаното чудо! И това чудо е резултат на вашата вяра, на вашите родителски молитви. Лекарят на лекарите има пръст тука. Да бъде благословена силата Му!

Влизам при болния. Чудото наистина бе станало. Макар и слаб физически, в него бяха се възвърнали здравето и животът. Това се изразяваше в неговите широко отворени, красиви и дори засмяно блестящи очи… Аз поздравих болния и неговите родители с преминаване на кризата и с бързото чудесно възвръщане на здравето. Почнаха да ми благодарят през радостни сълзи. — Не мене — казах им аз — благодарете Богу! Той… отговори… на вашите горещи молитви… И аз изпълних своя дълг с вяра в Божието съдействие… Наредих каква храна да се дава на болния и напуснах къщата, която… се пълнеше вече с радост“[13].

Професор Борис Гладков, руснак, като разказва как се обезверил и после как се върнал към вярата, съобщава за две изцерения по молитвата на отец Иоан Кронщадски, които го довели до окончателно обръщане към Бога[14]. Той пише: „Когато дойдох до вярата в Бога, като Творец на вселената, аз заболях. Това беше в 1892 година. Тогава аз живеех в Курската губерния, в своето имение. Лекарите определиха, че имам разширение на сърцето, и отсъдиха, че ще умра. Даже знаменитият Захарин казал на жена ми, че аз мога да умра всяка минута и че трябва да се въздържам от такива, например, усилия, като подигане ръката при обличане на кожуха си.

Подир такава присъда, жена ми ме заведе при достойно почитания праведник… отца Иоана Кронщадски. Той ме прие на 2 февруари 1893 година в олтара на Андреевския събор. Обърнах се към него с такива думи: аз страдам от разширение на сърцето; лекарите ме осъдиха на скорошна смърт; изповядайте ме, отче, и ме причестете, като умиращ, и, ако е възможно помолете се, за да оздравея. — Това беше при самото свършване на литургията. Отец Иоан ме изповяда и причасти със светите Тайни, застана пред престола и почна да се моли. Молех се и аз, колкото можех и колкото умеех. Моля да се има предвид, че аз тогава не бях такъв вярващ, който би могъл да се изцери (както някои казват) от едната увереност, че непременно ще последва изцерение; не такъв бях тогава; аз по-скоро приличах на човек, който казва: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ И Господ се отзова, помогна на неверието ми. В същия ден аз отидох в Петербург, изкачих се без почивка на петия етаж при сина си, който беше студент, и се почувствах здрав; а когато се върнах в Курск, лекарите намериха сърцето ми нормално.

Но милостта Божия към мене не се ограничи с това изцерение. За да не мога да припиша изцеряването си на възбуждането на нервната система, Той ми даде друга личба. Когато тръгвахме от Курск, сестрата на жена ми, която живееше там, беше болна. Тя много страдаше, но лекарите не можеха да ѝ определят болестта, не можеха да ѝ помогнат. Тя знаеше, че ние ще се спрем за няколко дена в Москва, за да починем и да се посъветваме със Захарина, който приемаше веднъж в седмицата, и после ще идем в Петербург и Кронщадт. Възползвана от този случай, тя написа писмо за отец Иоан Кронщадски с молба той да се помоли за оздравяването ѝ, и ме помоли да му връча това писмо лично. По щастливото стечение на обстоятелствата, ние ходихме при Захарин в същия ден, в който пристигнахме в Москва, и същата вечер заминахме за Петербург, а подир два дена бяхме вече в Кронщадт, което болната сестра на жена ми не е знаела и дори не е могла да предполага… При това, тя не само че нямаше силна вяра. но даже и не вярваше в безсмъртието на човешката душа и в бъдещия живот.

Изпълнявайки молбата ѝ, аз лично предадох нейното писмо на отец Иоан и видях, как той, след като прочете писмото, се моли. Като се връщах в Петербург, аз ѝ изпратих от Ораниенбаум такава телеграма: „Днес в осем часа сутринта предадох писмото на отец Иоана“. Тя получила тази телеграма вечерта; а сутринта същия ден, в осем часа, се пробудила и събудила дъщеря си (която спяла в същата стая) и ѝ казала, че ѝ се случило нещо необикновено, непонятно, като че завеса паднала от нея, и че е съвсем здрава. Този час е часът, когато отец Иоан се моли за нея. Само вечерта, като получила моята телеграма, тя разбрала причината на изцеряването си. И, наистина, тя оздравя. Това изцерение, което стана от Господа, по молитвата на праведника, без знанието на изцерената, без всякакво съдействие на нервите ѝ, аз приех за особена личба, дадена на мене, грешния, който някога отхвърлях даже и съществуването на Бога. Бог се отзова на обръщането ми към Него“[15].

Именитият лекар в голямата английска болница за луди д-р Гислон така казал на една лекарска конференция: „В качеството си на доктор за душевно болни, който през целия свой живот се е занимавал с тяхното лечение, аз трябва да ви кажа, че от всички съществуващи средства за противодействие на душевното разстройство молитвата се явява най-сигурното“[16].

Световно известният в наше време физиолог и носител на Нобеловата премия д-р Алекси Карел от Рокфелеровия институт (Америка), човек на наблюдението и чистата наука[17], пише: „Молитвата предизвиква… едно странно явление – чудото“.

„Във всички страни, през всички времена, са вярвали в съществуването на чудесата, в повече или по-малко бързото излекуване на болните – в местата за поклонение, в някои светилища. Но следствие големия напредък на науката през двадесетия век, това вярване напълно изчезнало. Прието бе изобщо, не само че чудото не съществуваше, но че то не можеше да съществува. Както законите на термодинамиката правят невъзможно вечното движение, така физиологическите закони се противопоставят на чудото. Такова е, до днес още, поведението на повечето от физиолозите и лекарите. Но, то днес не може да удържи пред наблюденията, които ние притежаваме. Най-важните случаи били събрани от Bureau Medical в Лондон. Нашето сегашно разбиране за влиянието на молитвата върху патологичните състояния се основава върху наблюдението на болни, които, почти моментално, са били излекувани от различни поражения, като костна или перитонеална туберкулоза, студени гнойници, гноещи рани, лупус, рак и прочее. Процесът на излекуване се различава малко от един индивид на друг. Често се явява силна болка. После — внезапното чувство на пълното излекуване. За няколко секунди, няколко минути, най-много за няколко часа, раните се затварят, общите оплаквания изчезват, апетитът се връща. Понякога функционалните смущения се загубват преди анатомичните повреди. Костните обезобразявания при туберкулозата на гръбначния стълб, раковите възли постоянстват още два или три дена след момента на излекуването. Чудото се характеризира главно с крайно ускорение на органичните възстановителни процеси. Няма съмнение, че степента на заздравяване на анатомичните повреди е много по-бърза, отколкото нормалната. Единственото условие, необходимо за появата на явлението, е молитвата. Но не е необходимо, щото самият болен да се моли или да притежава религиозна вяра. Достатъчно е, щото някой близо до него да бъде в състояние на молитва“[18].

След приведените факти и признания, ще ни стане напълно понятен съветът на св. апостол Иаков: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли;… молете се един за други, за да се изцерите: голяма сила има усърдната молитва на праведника“[19].

И тъй: молитвата съвсем не е „празна работа“, а е велика сила!

2. Велики люде и молитвата.Като слуша човек да се говори за молитвата, че била „празна работа“, неволно, по контраст, си спомня за множеството църковни отци и духовници, които са считали молитвата за „най-мощното нещо в света“ и са освещавали всяка минута от живота си с молитва, както – и за мнозина големи учени, лекари, философи, педагози, писатели, художници, артисти, пълководци, общественици и т. н., които съзнателно и сърдечно са практикували молитвата. Тия факти сами по себе си вече доста силно говорят в полза на молитвата: че тя не ще да е „празна работа“. – Тук ние ще приведем някои данни за отношението на бележити мъже към молитвата.

Древните свети отци „са имали обичай, при среща, първом да се питат за молитвата: как върви или как се осъществява молитвата? Действието на молитвата за тях било признак на духовен живот, и те я именували дишане на духа. — Има ли дишане в тялото, тялото живее; прекрати ли се дишането, прекратява се животът. Така – и в духа: има ли молитва, живее духът (става дума за „духовен живот“ — в с. н.), няма ли молитва, няма живот в духа.“[20].

Нютон, Кеплер, Паскал, Едисон, Маркони, Иван Петрович Павлов, М. В. Ломоносов са все люде на молитвата. Какво е например Ломоносовото „Утреннее размышление о Божием величество“, ако не молитвен химн и просба към Бога от едно дълбоковярващо сърце? Нека чуем заключението:

„Творец, покрыгтому мне тмою

Простри премудрости лучи

И что угодно пред Тобою

Всегда творити научи

И, на Твою взирая тварь,

Хвалить Тебя, бессмертный Царь“[21].

Многозаслужилият физик и изобретател, носител на Нобеловата премия, Гулиелмо Маркони често усърдно се е молел и, не много преди смъртта си, открито изповядва: „Аз вярвам в силата на молитвата. Аз вярвам в нея… и като учен!“[22]… – Между книжата на бележития английски физик, основател на електрооптиката, James Clerk Maxwell (Максуел) е намерен след смъртта му следният откъс, който би могъл да се назове „Молитвата на естественика“: „Боже всемогъщи, Който си създал по Свое подобие човека и си му дарил жива душа, за да Те търси и да владее над Твоите създания! Научи ни тъй да изследваме делата на Твоите ръце, щото да подчиним на нашите потребности земята и да укрепим нашия разум за служба на Тебе; и дай ни да приемем Твоето слово така, че да повярваме в Този, Когото Ти си изпратил да ни съобщи познание за спасението и средствата за прощението на нашите грехове”[23].

Прочутият лекар в Европа Е. Хайма всякога се обръщал към Бога с молитвата: „Изпрати ми, Боже, внимание и търпение, за да изпълнявам добросъвестно своите лекарски задължения при всеки болен, който и да е той! Отдалечи, Господи, от сърцето ми гордостта, самодоволството, лекомислието и всичко, което е недостойно за всеки човек, а особено за лекаря! Трудно е делото на лекаря! Сам Ти, Господи, ме упътвай и крепи силите ми, за да не падам духом, когато не ще бъде всичко по мое желание!“[24].

Именитият гръцки философ Платон пише: „Преди да захванеш някакво важно дело, трябва да просиш помощта на боговете“. И сам той се молел така: „Зевсе, дай ни добро, макар ние за него и да не сме молили, и избави ни от зло, макар ние и да го търсим!“[25].

Татко Песталоци, „един от най-великите педагози“[26], който с апостолска ревност и жертва посвети целия си живот в служба на човека и главно на детето, много често се е молел. Ще приведем една от неговите молитви. – „Господи, ето тук съм аз и децата, които Ти ми даде! Ти ми ги даде, помогни ми да ги нося и дай на мене и на всички, които Ти си призовал с мене, Отче, да бъдат при тези деца, Твоя Свети Дух, Духа на любовта и мъдростта, Духа на Иисуса Христа! Нека, о, Господи, със страх и трепет да работя за спасението на тези деца, както и за моето спасение!“[27].Гениалният Достоевски сърдечно се е молел. Ще предадем един характерен случай, съобщен от жена му Анна Григоровна Достоевска. Тя разказва: „Ние с Фьодор Михайлович отивахме по Невски проспект по работа в банка. Изведнъж видяхме голяма тълпа около един вестникопродавец. Спряхме колата, и аз, промъквайки се през тълпата, купих току-що излязлото обявление. Това беше Царският манифест, с който се обявяваше война на Турция; той беше издаден в Кишинев и подписан на 12 април 1877 година. Като прочете манифеста, Фьодор Михайлович заповяда на коларя да кара за Казанския събор. В черквата имаше много народ и безспирно се служеха молебени пред иконата на Казанската Божия Майка. Фьодор Михайлович се скри в тълпата. Като знаех, че в тържествени минути той обичаше да се моли Богу в тишина, без свидетели, аз не го последвах и чак след половин час го намерих в дълбочината на черквата – в такова молитвено и умилително настроение, че в първите минути той не ме позна… След това за отиване в банката по работа и дума не можеше вече да става”[28].

Ето една молитва на изключителния скулптор, художник и архитект Микеланжело, „ненадминат и до днес по пълнота, самобитност и мощ на концепциите“[29]: „О, Господи, нищо не е така нищожно, нищо не е тъй жалко на земята, като мене човека, когато съм без Тебе! Как високо лети моят стремеж, а колко е слаба силата (ми – в с.н.)!… Дай ми… вярата…, този дар на даровете, който ми изглежда така велик, колкото е рядък, още по-велик, понеже без него няма мир и доволство.“[30].Знаменитият не само в царска и Съветска Русия (той почина на 9 август 1938 г.), но в цял свят, артист и режисьор Константин Сергеевич Станиславски, който заедно с Вл. И. Немирович-Данченко създаде Московския художествен театър, е бил дълбоко религиозен човек и човек на сърдечната молитва. „Неведнъж ми се е случвало — пише видният режисьор Н. О. Масалитинов — да посрещам Нова година в семейството на Станиславски. Винаги ми е правило дълбоко впечатление как в тържествения момент, когато часовникът бие 12, К. Станиславски сам сериозно вдъхновено чете Господнята молитва: „Отче наш, иже еси на небесех“. — И досега звучи неговият глас в паметта ми, сякаш съм го чул вчера.“[31].

Прославеният фелдмаршал Суворов имал обичай преди боя да се моли Богу, заедно със своя ординарец Дубасов. „Цели 15 минути, на колене, великият пълководец на руската земя и мужикът Прохор Дубасов се молят с дълбока вяра, да спаси Бог Русия от всякаго врага”[32].

За нашия голям общественик, шеф на партия и министър-председател на България, д-р Константин Стоилов, един негов приятел и близък политически сътрудник предава следния факт: „Стоилов, като министър-председател, трябвало да замине за чужбина. Приятелят отишъл да го придружи до границата. По едно време, след тръгването на трена, Стоилов се затворил в своето купе и пуснал завесите. Това държане на Стоилова не било много приятно на другите. След дълги надничания, приятелят видял, че Стоилов стои на колене в купето и се моли пред една пътна икона”[33].

3. Труд и молитва[34].Неведнъж, когато е ставало дума за молитва при земеделския труд, ние сме чували невярващи люде иронично да се провикват: „Лозето не ще молитва, ами иска мотика!“ — Наистина ли е излишна за земеделеца и въобще за трудещия се човек молитвата?

Ако разглеждаме несериозно работата на земеделеца, и ние бихме могли да стигнем до нелепия извод на невярващите. Те казват, че на лозаря не била потребна молитва към Бога, достатъчна му била само мотиката, т. е. от него се иска да работи, да копае, а не да се моли. Обаче със същото право един повърхностен наблюдател би могъл да заяви, че на лозаря не са потребни нито въздух, нито хляб. Наистина, за какво ли са му те? Нали с тях не копае лозето? На лозаря е потребна мотика, а не хляб и въздух. Обаче, направете опит да го лишите от въздуха, който диша и от хляба, с който се храни, тогава той не само не ще прекопае лозето, но сам ще стане мъртъв като мотика. Значи излиза че прекопаването на лозето а ивсяка друга работа на човека зависи и от хляба, и от въздуха; без тях никакво умение на лозаря, никакви негови ръце, колкото и силни да са те и никаква мотика не могат да направят нищо.

От собствен опит и от хилядолетния опит на цялото човечество земеделецът знае в каква неизмерима степен, както сам, така и всичките му работи и планове зависят и от други фактори.

Ето например той е разорал и засял нивата. Наглед всичко е свършено: след известно време житото ще израсте, ще узрее и ще трябва да се прибере. „Всичката работа е в орача — ще каже някой невярващ — той е орал, той е засял, той е бранил нивата. Никаква молитва не е потребна тук. И без нея работата си върви прекрасно.“ Обаче умният орач работи и все поглежда към небето, към облаците за посева е потребен дъжд, иначе всичкият негов труд ще пропадне напусто. Невярващите могат да възразят, че при съвременната култура може да се мине и без дъжд, стига само да се използва изкуственото напояване. Обаче и това напояване в края на краищата пак зависи от валежите. Освен туй агрономическата наука е доказала, че за храненето на растенията имат грамадно значение и бурите, понеже те са един от начините за попадането на азота в почвата, а без азот под никаква форма, никакво хранително растение не може да вирее[35].Още по-голямо значение има слънцето: без него съвсем не би имало растителен живот. То се намира на около 150 милиона километра от нас и от това разстояние влияе върху нашите ниви и посеви. Ние зависим от него. Астрономията посочва, че даже и най-отдалечените звезди имат влияние върху нашия живот. Така неразривно ние сме свързани с мировото пространство чрез някакви тайнствени и непостижими нишки.

Може да имаме орач, почва, дъжд, слънце. Може селянинът да е разорал и наторил нивата; да са завалели напоителни дъждове, слънцето да праща своите животворни лъчи. Но какво ще излезе от всичко това? — Нищо! – Защо? – Защото земеделецът не е хвърлил в земята никакво семе. Главното е в семето, а почвата, оранта, дъждовете, слънчевите лъчи и пр. — туй са само средства, само условия и обстановка за живота и растежа на семето.

Но що е това семе? – Семето представлява сложен загадъчен жив организъм. Цялата наука не може да сътвори даже едно каквото и да било живо семенце…

Много неща се фабрикуват от машини, при които не се виждат хора. Обаче ние знаем, че машината е дело на човека, че той е направил този голям или малък механизъм и му е предписал да работи тъй, а не иначе. Машината нищо не съзнава и не чувства, всичко върши сляпо и безволево. Ние често я хвалим, но винаги в такива случаи в дълбочината на нашето съзнание остава неизличима представата ни за нейния създател.

Такова именно отношение се корени в нашия дух и към цялата природа с нейните дивни прояви. Ние сме надарени със способността да проникваме зад границите на видимите явления, да се вдълбочаваме в същината на нещата и затова добре знаем, че семето, както и слънцето, електричеството и дъждоносните облаци, които така благотворно съдействат нашият земеделски труд да бъде плодоносен, не са самостоятелни фактори, но че зад тях и над тях, както зад машината, стои една висша разумна Сила, една блага Воля, един Творец и Промислител, на Когото те така са подчинени, както машината е подчинена на инженера, и мотиката – на лозаря.И умният земеделец долавя и признава присъствието и действието на тази премъдра, непостижима, творческа и промислителна Сила в цялата вселена, във всичките ѝ явления и чувства, че сам той и целият негов живот и труд зависят именно от тая Сила. И както и да му втълпяват, че в света не съществувала подобна Сила, или че макар и да съществувала в природата някаква сила, но тя била неразумна, безволева, безлична, – той не може да повярва, защото ясно вижда, че Нейните дела и прояви са не само разумни и премъдри, но са свръхразумни и свърхпремъдри, непостижими. Как да не изпитва тогава дълбоко чувство на благоговение пред тази върховна Сила, как да не отправя горещи молитви към Това всемогъщо и вездесъщо Същество, Което е създало всичко, на всичко е дало живот и насока, на всичко е предписало закони и всичко ръководи, щото То да благослови усилията му и да увенчае трудовете му с обилен плод?! Затова заявата на безбожниците, че лозето нямало нужда от молитва, за него ще прозвучи, като да са му казали: „Няма нужда от семе за посев!“ Той ще ги погледне с изненада и ще им се почуди на ума. Те му казват да не вярва във Висшия Разум, Който е създал всичко, и в същото време му предлагат да вярва в човешкия разум, който не може да създаде дори едно просено зрънце!…

Ясно е, че онези, които казват: „Лозето не ще молитва, а иска мотика“, забравят Първопричината, Началото на всички начала, от Което всичко произхожда и без Което „не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан. 1:3), т. е. забравят Висшия Всемирен и вечен Разум, Твореца и Подателя на всички блага – Бога. Без Него ние с всички наши мотики и лопати сме нищо. Целият свят без Бога е нищо. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5). Ние „чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). При това положение, да се говори, че молитвата към Бога и вярата в Него били непотребни, е все едно да се каже, че на ръцете не е потребна глава, а на главата – разум.

Така че, молитвата при земеделския труд и при всеки труд съвсем не е излишна, а е необходима за човека, както са му необходими въздухът и хлябът.

За лозето еднакво са потребни и мотиката, и молитвата!

_____________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И в стихотворението си „При Рилския монастир“ казва почти същото: „Вкушавам сладък мир в песни и молитви“.

[2]. 2 Кор. 3:7.

[3]. Прот. I. Ceprieв (Кронщадскiй), Моя жизнь во Христе, Ницца 1928, стр. 69.

[4]. Творенiя Нила, подвижника Синайскаго, р. пер., ч. I, Москва 1858, стр. 16.

[5]. Св. Ефрем Сирин, Творенiя,  Тр. Серг. Лавра, ч. 4. стр. 345.

[6]. Там, стр. 350. — Молитвата предпазва от изкушение (Мат. 26:41; Лука 22:46), злото у нас се побеждава чрез молитвата (Мат. 9:28).

[7]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 178.

[8]. Fouille.

[9]. Иррелигiозностъ будущаго. Перев. под ред. В. М. Фриче, Москва 1909, стр. 142.

[10]. Лекуването чрез молитва е познато от памтивека. Глед. например Числа, 12:10-15.

[11]. Св. Ефрем Сирин, За молитвата. Сп. „Христ. мисъл“, год. I, кн. VII, стр. 426.

[12]. + Видински Неофит, + Д-р Марин Русев, „Църковен вестник“, 23.II.1935 г. (год. XXXVI), бр. 8, стр. 91,  92.

[13]. Там. стр. 92.

[14]. Там стр. 92.

[15]. Б. Гладков, Кратка апология на християнството, прев. свещ. Й. Стойков, Търново 1911, стр. 74-76.

[16]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, стр. 169.

[17]. Ето какво говори за себе си сам Карел в предговора на книгата си „Човекът – неизвестният”: „Този, който написа настоящата книга, не е философ. Той е само човек на науката. Прекарва по-голямата част от живота си в лабораториите за изучаване живите същества. И друга част — в широкия свят, за да наблюдава хората и се опита да ги разбере. Той не претендира да познава нещата, които са вън от обсега на научното наблюдение“ (Д-р Ал Карел, Човекът — неизвестният. Прев. д-р И. Ст. Николов и д-р Сол. А. Аладжемов, София 1938, стр. 5).

[18]. Там, стр. 176, 177.

[19]. Йак. 5:13, 16.

[20]. Еп. Теофан, Четыре слова о молитве, 3 изд., Москва 1891, стр. 4.

[21]. Избранные философские произведения, 1950, Государственное издательство политической литературы, стр. 450.

[22]. „Schonere Zukunft”, Wien, 1.12.1935. Гл. у: Н. Dittmer, Von Gestern und Heute, 2 Aufl., Göttingen, S. 94.

[23]. Campbell and Garnet, The Life of J. Clerc Maxwell, London 1882, 323, (y Kneller, Das Christenum und die Vertreter der neueren Naturwissenschaft. Freib. im Br. 1904, S. 139).

[24]. У В. Г., Какво говорят учените за религията, сп. „Духовна култура“, кн. 83, София 1937, стр. 863.

[25]. Проф. Г. Эм. Фосдик, Молитва и ея значенie, Перев. с англ. (америк. изд.) Н. Ростовой, Москва, стр. 11.

[26]. Вж. Л. Русев, Педагогически речник, София 1936, стр. 234.

[27]. A. Stiefenhofer, Aus der Weit des Gebets, 4. Aufl, Stuttgart, S. 36.

[28]. Проф. C. C. Бобчев, Нашата историческа 60-годишнина. Ф. М. Достоевски за Руско-турската освободителна война. В. „Мир“, 14.V.1938, бр. 11,341, стр. 3. кол. 4 и 5.

[29]. Вж.: Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, София 1936, стр. 986.

[30].  А. Stiefenhofer, Aus der Welt des Gebets, S. 12.

[31]. H. O. Масалитинов, К С. Станиславски, В. „Изгрев“, год. I, бр. 262 от 12 авг. 1945, стр. 4.

[32]. Суворов, Исторически сенки на екрана. В. „Слово“ от 20.X.1937, бр. 4590, стр. 1, кол. 6.

[33]. Д-р Б. Вазов, Силуети на миналото. Сп. „Нова България“, бр. 16-17; Д-р Константин Стоилов (по случаи 35 години от кончината му), – „Мир“, 25.IV.1936, бр. 10729, стр. 4.

[34]. По Ф. Е. Мельников.

[35]. Д-р J. Гунтгаузен, Роль атмосферного азота, в. „Вестн. знан.“, 1908, бр. 5, стр. 624.

Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-1SU