„Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

Големите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за нови сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот от страна на хора, които търсят популярност или дори се стремят да нанесат удар на християнството. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика) сега се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. В случая поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, беше, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросния саркофаг е открита само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди двадесет и шест години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда, син на Иисус, Мариам(на) и прочее. И след двадесет и шест години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.

Въпреки явната несъстоятелност на подобна теза ми се ще да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се каза, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Йешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди две хиляди години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.

Името Иисус (Иешуа) се среща на поне двадесет и седем места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение с името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща шестдесет и осем пъти в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мария (с варианти Мариам и Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други.). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори израелският археолог Амос Клонер, един от откривателите на саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността на текста и на книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните писания са написани от средата до края на І век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).

1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на светите апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (починал 101 година), св. Игнатий Богоносец (починал 117 година), св. Папий Иераполски (починал 130 година), св. Поликарп Смирненски (починал 167 година), св. Юстин Философ (починал 166 година), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (починал 202 година), Климент Александрийски (починал 214 година), св. Иполит Римски (починал 236 година).

2.Папирусите P46, P66, P90 и Р98, които съдържат текстове от посланията на св. апостол Павел (P46), четирите евангелия (Р66, Р90) и книга Откровение (Р98), са датирани около ІІ век. Има множество папируси от ІІІ век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от сто-сто и петдесет години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (особено за броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 180-та година. Той съдържа осемдесет и пет стиха, написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Лудовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през 1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.).

Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение

1.Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак, например). Тази хипотеза е напълно неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител, като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, касата, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6).

2.Страдания на Христос преди и по време на разпятието

Христос е свързан, заведен е при първосвещениците Ана и Каиафа, при Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос, показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел унижение на осъдения Христос на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

Христос както всеки осъден на кръстна смърт Сам носил кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитвал мъчителна жажда, но Му предложили да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусил, не пожелал да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие давали смес, съдържаща упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказа от тази упойваща напитка Спасителят проявил желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).

3.Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели по-дълго (до 2 дена), Иисус Христос страдал на кръста и умрял още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умрял на кръста, се ражда тенденциозната хипотеза, че Той не е починал, а само бил изпаднал в безсъзнание или бил в клинична смърт. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).

Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят пищялните кости (тънката кост между коляното и глезена) и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници пречупили пищялите на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал, и не счупили Неговите пищяли (Иоан 19:32-33).

Счупването на пищялните кости при разпънатите на кръст се правело, защото при висенето на кръста на разпънатия не достигал въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал. Когато пищялите се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. Има и друго обяснение, според което при счупването на пищялните кости се разкъсвали и кръвоносните съдове, минаващи покрай пищялите, и това със сигурност ускорявало смъртта. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.

4.Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолил от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф бил влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласил (Марк 15:43) и дал разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се наричал Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно бил заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.).

Заедно с Иосиф и другия член на Синедриона – Никодим, били някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо поради настъпващата събота и падащата се в нея Пасха. Иосиф и Никодим взели тялото и го погребали в гроб, собственост на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използвали различни аромати (между тях алое и смирна), които се слагали в голямо количество. Тялото било повивано в погребални повивки, а главата – покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можел да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можел да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?” (Марк 16:3).

Освен тежкия камък гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да постави стража, понеже те чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности: 1) стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима войни, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на четири часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.

Всъщност в Евангелието според Матей най-добросъвестно се съобщава за слуха, който се носел между юдеите „до ден-днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос.

Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започнали да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започнали проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединили около три хиляди души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?

Всъщност как са понесли апостолите Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а) При залавянето на Христос всички ученици се пръснали и се разбягали (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитал да защити Учителя си, като извадил меча си и отсякъл ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б) Един от учениците избягал гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрекъл, че е Христов ученик, след което горко се каял (Лука 22:55-62).

в) Пред кръста на Христос бил само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл.), който бил очевидец на случващото се и според Свещеното Предание това е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явил, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?

4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и прочее, ако Христос не беше възкръснал?

5.Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очаквали да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приела празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените-мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не повярвали на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отишли на гроба и видели, че той е празен. Петър влязъл в гроба и видял повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влязал Иоан и, след като видял гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явил Христос, като влязъл през заключените врати. Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив, жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че започнали да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислели, че виждат дух (Лука 24:37) и се убедили, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изял парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъствал и казал, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явил на учениците и казал на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убедил, казал: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28)

5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деяния апостолски, девета глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Галатяни 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деяния апостолски 22:3), чието име и чиито коментари са запазени във Вавилонския талмуд (ІІ-V век след Христа), а неговите изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Филипяни 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни (срв. 2 Коринтяни 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Коринтяни 15:10)? Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:19).

6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престанала да съществува въпреки гоненията (І-ІV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се разпространявала и станало така, че кръвта на мъчениците се превърнала в семе за разпространение на християнството (по Тертулиан, 160-220 година).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно, какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да си отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелстват както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

А защо е цялата тази скалъпена история с някакви гробове? На този въпрос всеки може да си отговори, като знае, че авторите на “историята” съвсем не са християни, нито са заинтересовани истината за Иисус Христос да се знае и разпространява. Оттам нататък всичко е ясно…

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5iz

Изображение – авторът Анна Маринова. Източник –  Гугъл БГ.

Проф. Димитър В. Дюлгеров

Апостол Павел, макар и “званны на последок времен”, става първенец учител и систематизатор на Христовото учение. В православните богослужебни книги той е наименован „печат, венец и первопрестолник апостолов, уста Господня, неразоримая церкве стена и столп, труба божественныя Христових учении и страдании, основание учении и церкви, камень веры, учитель вселенныя, приведший Церковь Христу, многоплодная лоза, ловец мира, разорител лести непоколебимый”.

Приел Евангелието чрез откровение Иисус-Христово (Галатяни 1:1-12), апостол Павел смогнал да разкрие всички тайни на изкупителното дело Христово и да посочи верния път към спасение. Най-видните измежду апостолите – Иаков, Кифа и Иоан – му подали ръка за общуване (Галатяни 2:6-9). И мисъл, и дело, и вяра и подвиг у него са ярки, победоносни, с поразяваща проникновеност и глъбина. Той най-много се потрудил, като апостол и учител (2 Коринтяни 12:23).

Апостол Павел разкрива ярко същината и значението на изкупителното дело Христово, в което се препъват онези, които като някогашни елини търсят мъдрост или като някогашни юдеи „знамения просят“ (1 Коринтяни 1:17) и искат да „испраздниться крест Христов“ (1 Коринтяни 1:17). Кръстът Христов за тях е или безумие, или съблазън (1 Коринтяни 1:22-23). Те приличат на фарисеите пред кръста Христов на Голгота, а не на разбойника, разпънат до Христа (Матей 27:39-42). За чистите сърца тази „велия благочестия тайна“ (1 Тимотей 3:16), в която искат да проникнат и серафимите (1 Петр. 1:12), става напълно ясна чрез думите на апостол Павел.Кръстът Христов е основа на нашата вяра, наше спасение и наш символ. Той ни дава всичко, „яже κ животу и благочестию“ (2 Петр. 1:3). Той разкрива смисъла на страданията, спътници на доброто. Той е изява на добро и всяко добро е кръст. „Крест – хранитель всея вселенныя; крест – красота церкве; крест – царей держава; крест – верных утверждение; крест – ангелов слава и демонов язва“ (Светилен на Въздвижение).

Кръстът е венец на изкупителния подвиг Христов. Разумът се смущава oт кръста, но сърцето го търси и в него намира утеха и разгадка на вълнуващи го въпроси. Кръстът е тайна за човешкия разум, а за чистото сърце е най-очебийна истина (1 Коринтяни 2:14-15; 10-13).

Кръстът на Голгота е завършек на изкупителното дело Христово, а негово начало е въплъщението на Сина Божи. Христос извършил делата, които Отец Му дал да извърши (Иоан 5:36), прославил своя Отец, като свършил делото, що Му бе дал Отец да изпълни (Иоан 17:4) и заради предстоящата Му радост претърпял кръст (Евреи 12:2), прославил Отца Си и след като казал „свърши се!“, навел глава и предал дух (Иоан 19:30; Евреи 2:10-15; 5:8-10; Откровение 16:17; 21:6). Христос свършил делото на изкуплението и извикал на кръста „свърши се!” изкуплението на човешкия род.За апостол Павел тайната на изкуплението е неоспорима истина, радостна вест, сила Божия. Тази тайна не се нуждае от доказателства. Който повярва в Христа и се кръсти в Негово име, узнава реалния факт на изкуплението. Него не го вълнуват въпросите: каква е връзката между страданията, кръстната смърт на Христа и спасението на човека? Не можеше ли Бог да прости греха на Адам и без голготския кръст? Не е ли достатъчна само вяра в Христа, само покаяние, за да се получи примирение с Бога? Нали Иоан Кръстител отпускаше грехове преди Голгота, Петър получи прошка след сълзи на покаяние, блудницата бе опростена заради вярата ѝ, а грешницата – заради любовта ѝ (Лука 7:47)? Как да примирим правдата и любовта Божии? Ако кръстната смърт Христова е удовлетворение на Божията правда, то може ли да се говори за прошка, за любов към човека? Правдата и любовта не се ли изключават взаимно?Голгота е дело на Божията абсолютна любов, но тя е и жертва за удовлетворение на Божията правда, за примирение на Бога с хората. На кръста „милост и истина сретостеся, правда и мир облобызастася“ (Псалом 84:11). Това е може би антиномия за разума, но не е антиномия за сърцето. Бог е справедлив съдия (Римляни 2:5-6, 11; Галатяни 2:6; Ефесяни 6:9; Колосяни 3:2, 5). Той не пощадил дори Единородния Си Син в „явление правды Своея“ (Римляни 3:25). Кръстът е бил необходим, за да се изпълни закона (Галатяни 3:13, 19; Римляни 5:20), за да бъде откупен човека (1 Коринтяни 6:20; 7:22), за да бъде избавен от ”настоящаго века лукаваго по воли Бога” (Галатяни 1:4), за да бъде разрушено „средостение ограды“ между Бога и човека „плотию Христовой“ (Ефесяни 2:14). Христос принесъл Себе Си като агнец непорочен в жертва (Римляни 3:25) за греховете на човешкия род, за оправдание на мнозина (Римляни 5:18-19; Евреи 7:28). Той станал първосвещеник (Евреи 2:17; 5:5, 10; 6:20; 8:1), архиерей (Евреи 4:14, 15; 7:26; 9:11), свещеник (Евреи 5:6 и други). На кръста Христос принесъл изкупителна жертва Богу за хората и вместо хората, по подобие на старозаветните първосвещеници. Той бил „приносяй и приносимый”, първосвещеник и жертва. Кръстът дава благодатни сили на изкупения човек да възраства в Христа (Ефесяни 4:15) в „мужа совершенна, в меру возраста исполнения Христова” (Ефесяни 4:13).С вяра, чрез свето кръщение християнинът се омива от греха, оправдава се, освещава се, но не cе спасява. Грехът губи само своята сила; неговият пламък ослабва, едва тлее. За да се получи спасение, необходим е нов благодатен живот. Семе за праведност и святост е дадено; получен е „начаток Духа“; но те не действат против волята на човека. Необходимо е действено да бъде усвоено даденото от Христа изкупление; необходими са лични усилия, подвиг, кръст, „люби от чиста серца, и совести благия, и веры нелицемерныя“ (1 Тимотей 1:5).

Хората са изкупени от Христа даром (Ефесяни 2:8). Усилията на човека да усвои даденото от Христа изкупление не са негова заслуга. Те са само условие за усвояване на даденото изкупление, оправдание и освещение; те са само показ на осъществявана чрез вяра в Христа вътрешна обнова (1 Коринтяни 13:2; Филипяни 2:12-13).Спасението е завършек на духовното усъвършенстване, на духовното възраждане. Възраждането е немислимо без страдания. Страданията съпътстват замяната на старозаветния човек с нов, на старата закваска с ново съдържание на волята. Тази замяна става с усилия, с борба, с жертви, със страдания. Тя е духовно творчество. Чрез нея се постига святост (1 Солуняни 4:3). Светостта води към спасение. Спасение се постига чрез творчески усилия, страдания, кръст, подкрепяни от Бога. „Сила Божия в немощи совершается“ (2 Коринтяни 12:9).Особено ярко апостол Павел разкрива първосвещеническата жертва на Христа в посланието си до евреите: Син Божи предвечно е определен да принесе, като първосвещеник, изкупителна жертва за греховете на хората (Евреи 2:17), да им даде освещаващи ги сили, за да възрастват в доброто (Евреи 9:12) и да установи нов завет между Бога и хората. Служи си със старозаветна терминология, но на исторически осветените форми на левитския ритуал дава новозаветно съдържание. Никой не може да се спаси сам, със свои сили. Всеки се спасява само чрез Христа. С кръста на Голгота са отменени старозаветните законнически жертви и законнически средства; действена е само Божията благодат; тя се усвоява чрез послушание и вяра. Вярата дава сила за единение с Христа. Тази вяра е вяра на Бога, а не вяра в Бога, тоест пълна надежда на Бога, пълна увереност в Неговата помощ, в Неговото съдействие да се увенчаят с успех усилията на човека за нравствена обнова. Този успех е сигурен, но се постига с търпение и надежда на Бога. Вярата става надежда и се слива с нея.Волята Божия е всемогъща, но не се проявява магически; тя действа само там, дето има приготвена почва чрез послушание, търпение и надежда. Послушанието прониква вярата и ѝ дава твърдост и постоянство. Спасението на човека зависи от послушанието му (Евреи 5:9). Послушанието не е заслуга; то няма активен характер; то е само напрегнат слух, внимание да бъде чут благовестния зов на Христа и своевременно да бъде отворено сърцето за Христа. Така се постига непрекъснато общение между Даващия спасение и търсещия спасение. Вярата свързва човека с Бога; тя дава реален обект на послушанието. Без вяра в Христа се руши основата, върху която се изгражда спасението. Бог не спасява човека против волята му. Спасение чрез насилие е невъзможно и немислимо. Спасението има обективен източник, но то е и вътрешен субективен процес.

Вярата не е само средство, за да се получат обетования; тя дава реални плодове – дела. В Стария Завет живеели с надежда, а в Новия Завет вярата осъщестява надеждата, прави я осезаема реалност и възпламенява увереност в бъдещето (Евреи 11:1, 13, 25-26). Делата нямат значение сами по себе си. В Новия Завет са отменени старозаветните законнически средства. Делата са необходимо следствие на вярата. Благодатната обнова на човека не остава скрита; тя има свои естествени, на нея само присъщи прояви, които свидетелстват за нея – че тя е станала. Делата само свидетелстват за осъществявано чрез вяра оправдание, което невнимателността може да погуби (Евреи 2:1).Изкупителното дело Христово е извършено от любов към хората и независимо от тях. То е основа на спасението. Спасение не е възможно без изкуплението и преди него. Абсолютната правда и абсолютната любов Божии са неделими. Това може да бъде антиномия само за мъдруващия лукаво разум на плътския човек. Изкуплението се усвоява само чрез вяра. Усвоеното изкупление дава реални плодове: духовна обнова, святост, съвършенство и чрез тях – спасение, царство Божие, царство небесно, живот вечен. Спасение се постига с усилия, със страдания, с кръст. Спасяващият се строи духовен дом. Основите на този дом са положени от Христа, но самият дом се доизгражда с божествена благодатна помощ от човека. Благодатната помощ се получава с вяра. Любовта съпътства вярата (Галатяни 5:6). Невнимателността в подвига на вярата може да постави непреодолима пречка за спасението.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 37-39. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

Големите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика), се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. Преди няколко години това беше поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, а именно, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросният саркофаг е открито само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди 26 години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда син на Иисус, Мариам(на) и пр. И след 26 години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и  че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.Във връзка с това ми се иска да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се написа, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Иешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди 2000 години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.Името Иисус (Иешуа) се среща на поне 27 места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение на името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща около 68 пъти  в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мариям (с вариант Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори археологът Амос Клонер, един от археолозите, които са открили саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността за текста и книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните Писания са написани от средата на I век след Христа до края на I век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на св. апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (+101), св. Игнатий Богоносец (+ 107), св. Папий Иераполски (+ 130), св. Поликарп Смирненски (+ 167), св. Юстин Философ (+ 166), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (+ 202),  св. Климент Александрийски (+ 213), св. Иполит Римски (+ 235).

2.Папирусите P 46, P 66, P 90 и Р 98, които съдържат посланията на св. апостол Павел (P 46), четирите евангелия (Р 66, Р 90) и книга Откровение (Р 98) са датирани около II век. Има множество папируси от III век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от 100-150 години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 200 година. Той съдържа 85 стиха, които са написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Людовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през  1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.)Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение[1]

1. Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак например), която хипотеза е неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често е злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6)Христос е свързан, заведен е от първосвещениците Ана и Каиафа, при  Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел  унижение на осъдения Христос, на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

2.Страдания на Христос преди  и по време на разпятието

Христос, както всеки осъден на кръстна смърт, Сам носи кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се е намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитва мъчителна жажда, но Му предлагат да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусва, не пожелава да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие се е давало смес, която съдържала упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказването си от тази упойваща напитка Спасителят проявява желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).3. Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели повече (до 2 дена), Иисус Христос страда на кръста и умира още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умира на кръста, се ражда хипотезата, че Той не е починал, а само бил припаднал. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в Евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват Евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той е бил римски гражданин (Деян. 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят глезените Му и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници счупили глезените на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал и не счупили Неговите глезени (Иоан 19:32-33).

Счупването на глезените при разпънатите на кръст се е правило, защото при разпятието на разпънатия не достига въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал въздух. Когато глезените се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и  изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.4. Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолва от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф е влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласява (Марк 15:43) и дава разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се нарича Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно е заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.). Заедно с Иосиф и Никодим са някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо, поради настъпващата събота и Пасха. Иосиф и Никодим взимат тялото и го погребват в гроба на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използват различни аромати (между тях алое и смирна), които се използвали в голямо количество. Тялото е повивано в погребални повивки, а главата е покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото е било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можело да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можело да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ще отвали камъка от вратата гробни?”(Марк 16:3).Освен тежкия камък, гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите молят Пилат да постави стража, понеже те са чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат, „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности:

1)стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за липсата на евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима воини, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на 4 часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.Всъщност в Евангелието според Матей най-доборсъвестно се описва за слуха, който се носи между юдеите „до ден днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос. Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат, и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започват да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започват проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединяват близо 3000 души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?Всъщност как са понесли те Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а)При залавянето на Христос всички ученици се пръсват и се разбягват (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитва да защити Учителя си, като вади меча си и отсича ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б)Един от учениците избягва гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрича, че е Христов ученик, след което горко се кае (Лука 22:55-62).

в)Пред кръста на Христос е само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл. ), който е очевидец на случващото се и според Свещеното Предание той е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явява, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като Такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и пр., ако Христос не беше възкръснал?

5. Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очакват да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приема празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не вярват на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отиват на гроба и виждат, че той е празен. Петър влиза в гроба и вижда повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влиза Иоан и, след като вижда гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явява Христос, като влиза през заключените врати.

Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив,  жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че те започват да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислят, че виждат дух (Лука 24:37) и се убеждават, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изяжда парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъства и казва, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явява на учениците и казва на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убеждава, казва: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28).5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деян. 9 глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел е бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Гал. 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деян. 22:3), чието име и чиито коментари са във Вавилонския талмуд (II-V век след Христа ), и чиито изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Фил. 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни  (срв. 2 Кор. 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Кор. 15:10). Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19).6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престава да съществува въпреки гоненията (I-IV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се е разпространява и става така, че кръвта на мъчениците се превръща в семе за разпространение на християнството (по Тертулиян 160-220).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и  Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелства както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

Христос Воскресе!

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Ползвана литература

Свещеник Александър Лашков, Пътят към Храма, ч. 2, С., 2006.

Мак-Дауел, Джош, Фактът на възкресението, С., 1991.

Koester, Helmut Einfuehrung in das Neue Testament, Berlin 1980.

Nestle-Aland, Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1993.

Schnelle, Udo Einleitung in das Neue Testament, Goettingen 1994.

Екатерина Дамянова

Идеята за възкресение може да бъде открита в библейските текстове.

В Свещеното Писание на Стария Завет са описани два случая на възкресение – когато св. пророк Илия възвръща към живот сина на вдовицата от Сарепта; извършеното от пророк Елисей възкресение на сина на сунамитката (3 Царств. 17:17-24; 4 Царств. 4:18-37). В книгата на св. пророк Даниил (Даниил 12:2) се предрича възкресение за живот на праведните и възкресение за възмездие на грешниците. С подобно съдържание са изпълнени и не малко псалми (вж. Псалом 48:15-16). Стремежът към изгубеното безсмъртие, притежавано от първите хора преди грехопадението, съпътства живота на вярващите от старозаветната епоха, които очакват обещания Спасител (срв. Исаия 79:20).

В Новия Завет Христос възкресява мъртъвци, за да покаже, че Му е дадена власт от Бог Отец да дарява живот. Това са засвидетелстваните моменти, когато към живот бива възвърнат сина на вдовицата от Наин (Лука 7:12-16), Лазар (Иоан 11:17-46), Иаировата дъщеря (Лука 8:41-42). Сам Спасителят казва: “Както Отец има живот в Себе Си, тъй е дал и на Сина да има живот в Себе Си, та да може мъртви да възкресява” (Иоан 5:24-30). Подобна власт получават по-късно и апостолите. В Деяния на светите апостоли е описано възкресението на Тавита от св. апостол Петър (Матей 10:8; Марк 5:22-43; Лука 7:11-16 ). Вярата във възкресението се намира в тясна връзка с надеждата за вечен живот след смъртта. В изброените по-горе случаи обаче, възкресените биват възвръщани към обичайния си живот, след което отново умират.

Победа над смъртта за първи път, веднъж и завинаги, осъществява едва Христовото Възкресение. То е връхна точка в световната история, кулминация в изкупителния план за спасението на човешкия род. Без него няма спасение, няма избавление от греха и произтичащите от него смърт и унищожение. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето и мисията на Иисус Христос. Неговото Възкресение свидетелства, че Той е Бог и че Неговото учение е божествено (Деян. 2:24-32), че наистина е победил греха и смъртта, а нас е оправдал (Римл. 4:25) и че ние, подобно на Него, ще възкръснем. “Волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден”, казва Спасителят (Иоан 6:39). Новият Завет е изпълнен с надежда благодарение на ударението, което се поставя на Христовото възкресение и на убеждението, че ние също ще възкръснем. Изкупителното дело на Богочовека се осъществява в няколко важни момента: Въплъщение, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Възкресението става основа и извор на християнската вяра. Св. апостол Павел пише: “Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). Ако Христос не беше възкръснал, ние нямаше да бъдем сигурни, че нашето спасение е било осъществено, нито щяхме да имаме основания да се надяваме на бъдещ живот (1 Кор. 15:32).

Сам Иисус Христос често говори за Своята смърт и Възкресение, желаейки да подготви учениците си за събитията, на които по-късно те стават свидетели (Матей 16:21,17:12 и други).

Спасителят е осъден на кръстна смърт от римския наместник Понтий Пилат (26-36 година след Христа, определен от император Тиберий за префект на Юдея), по настойчивото искане на юдейските първосвещеници и книжници, които не приемат възвишеното Му учение и не познават в Него дългоочаквания Месия. Те изпитват силна омраза към Христос поради изобличителните слова, с които Той ги напада за тяхното лицемерие и беззаконие. Св. евангелист Иоан пише: “Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да направим? Тоя Човек върши много чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него. От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият” (Иоан 11:47-48-53). Членовете на синедриона са подпомогнати в това свое начинание от Юда Искариот, който срещу 30 сребърника тайно предава своя учител. В четвъртък преди Пасха, Христос заедно с учениците Си извършва Тайната вечеря, на която установява тайнството Евхаристия и предсказва предателството. Същата вечер Спасителят е заловен, бичуван и осъден на смърт чрез разпятие, макар че нито един от свидетелите не успява да докаже вина, изискваща подобна присъда. Кръстната смърт е широко разпространена в римските провинции и се прилагала към най-тежко провинилите се престъпници. В петък Иисус е отведен на Голгота и разпнат наред с двама разбойници. Предаден на смърт, Христос приема от любов към човеците да понесе страдание в името на тяхното спасение. Той умира на кръста, но страда и умира не по Божество, което не може да страда и е безсмъртно, а с човешкото Си естество и не защото не може да промени събитията, но защото доброволно от любов към хората Сам принася Себе си в жертва. Свидетелство за това се открива в думите на Спасителя: “Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам да я приема” (Иоан 10:17-18). Небесният Отец от любов към света предава Своя Единороден Син, а Синът също така от любов към света предава Сам Себе Си.

След мъчителната смърт на Христос двама членове на синедриона – Иосиф и Никодим, тайни последователи на Спасителя, получават разрешение да погребат тялото Му. То е положено в запечатана и охранявана по нареждане на фарисеите гробница (Матей 27:64-66). След тридневно пребиваване в гроба Христос наистина възкръсва. Ангел Господен слиза от небето и отваля камъка от входа на гробницата. Войниците, които са на стража, се уплашват от блясъка му и падат на земята като мъртви. Когато пазачите се съвземат, отиват и съобщават на първосвещениците за това, което видели. Еврейските първенци им дават достатъчно пари, за да не свидетелстват на никого за това събитие, а да твърдят, че учениците са откраднали тялото на своя учител (Матей 28:11-15).

Никой човек не е присъствал на Възкресението Христово и излизането Му от запечатания гроб, защото никой не би могъл да възприеме с телесните си очи неземния блясък и божествената слава на това чудо. Ето защо, то не е описано от евангелистите. Те съобщават, че Господ Иисус Христос възкръсва рано сутринта в първия ден на седмицата (за юдеите това е неделя), сиреч на третия ден след смъртта Си. Последните свидетелстват само за празния гроб и седящия върху отваления камък ангел, който възвестява на жените мироносци за Възкресението (Матей 28:2; Лука 24:4). Те описват явяването на възкръсналия Христос първо на Мария Магдалина, а след това на учениците Му. В евангелията и в 1 Кор. 15 глава са засвидетелствани многобройни появи на Спасителя пред отделни хора и цели групи в продължение на 40 дни до деня на Неговото Възнесение (Деян. 1:3).

Увереността си в действителността на Христовото Възкресение засвидетелстват апостолите в своята проповед, техните приемници и всеки дълбоко вярващ човек, насочил усилията си към спасение и придобиване на вечен живот. Силата на християнската вяра,която става първостепенен фактор в историята на човешкото развитие, разпространяването ѝ по целия свят и благотворното ѝ отражение върху него е неоспоримо доказателство за достоверността на това събитие.

Имайки предвид невинността на Христос при Неговата жертва, често в Свещеното Писание той образно се сравнява със жертвено агне. Св. пророк Исаия, като предсказва изкупителните страдания на Спасителя, казва за Него: ”Както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Исаия 53:7). Изпълнението на това пророчество потвърждават по-късно евангелистите, когато пишат, че Иисус Христос мълчи пред синедриона (Матей 26:63) и не отговаря на въпросите на Пилат (Иоан 19:9). Св. Иоан Кръстител нарича Христос “Агнец Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). Понятието “Агнец Божий” се среща само два пъти в Новия Завет (Иоан 1:29, 36). Кръстните страдания и смърт на въплътилия се Син Божи са пълна и най-съвършена изкупителна жертва пред небесния Отец за целия човешки род. С акта на Възкресението Христос изкупва всички хора от греха и смъртта. С Христовата кръв ние сме освободени от наследствения прародителски грях.

Смъртта на Богочовека съвсем не е самоцелна. Тя не е нужна на Самия Бог и не е допусната и изпитана от Иисус Христос заради свои собствени потребности. “Син човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Чрез Неговата смърт се реализират универсални изкупителни планове, насочени към общото спасение на човечеството. Богочовекът идва, за да спаси грешниците (Иоан 10:14-16). Изкупителният път чрез страданията на въплътилия се Син Божи е оправдан. Всичко е подчинено на една единствена цел: възвръщане на творението към своя Творец. Христос предприема спасението на хората, за да влязат те в славата на Бога. Вярващите я достигат съвместно с Него и по причина на Него.

Изкупление е могло да бъде извършено само от Христос, Който като човек, има право да го извърши за Своите братя-хората, като Бог, е способен да го извърши (Гал. 3:13-14; 1 Тим. 2:5-7). Св. евангелист Лука свидетелства: “Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Св. апостол Павел в своето послание до римляните допълва: “Както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на едного дойде на всички човеци оправдание за живот” (Гал. 5:18).

Откупът за нас е даден за всички времена и за всички хора. От него може да се възползва всеки, който повярва в Христос и чрез тайнството Кръщение стане член на Неговата църква. Не бива обаче да се забравя, че спасението е индивидуален подвиг за всеки вярващ през неговия земен живот. Християните на земята са само спасяващи се, но не спасени без лични усилия от тяхна страна.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Екатерина Дамянова, с протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Протоиерей Александър Шмеман

Празникът Въздвижение… В продължение на столетия на този ден архиереят, обкръжен насред храма от сонма на духовенството, е издигал високо над молещите се кръст, като ги е осенявал в четирите посоки, а през това време хорът велегласно е пеел „Господи, помилуй!” Това е бил празникът на една християнска империя, родена под знака на кръста в деня, когато император Константин съзрял във видение кръст и думите „С това ще победиш”… Това е празник на победата на християнството над царствата, културите и цивилизациите; празник на един християнски свят, който вече се е разпаднал и продължава да се разпада пред очите ни.

Да, и тази година, както всяка друга, този тържествен древен обред ще бъде извършен. И хорът радостно ще пее: „Кръстът е царска власт, кръстът е красотата на всемира” (Крест царей держава, крест – красота вселенной). Но около храма, безучастен по отношение на този съкровен празник, ще си громоли огромният град, несвързан с него по никакъв начин и милиони хора ще продължават да си живеят всекидневния живот с вълнения, интереси, радости и скърби, които нямат никакво отношение към онова, което се извършва в храмовете. И как тогава упорстваме в повтарянето на тези победни слова и говорим отново и отново, че кръстът бил несъкрушима победа?

Уви, налага се да признаем, че множество, множество християни не знаят какъв отговор да дадат на такива въпроси. Множество християни някакси са свикнали Църквата да е избутана в задния двор на живота, да е прокудена от културата, от всекидневието, от училището – отвсякъде. Множество християни са доволни на това, че с презрение им позволяват „да си извършват там обредите”, стига да се държат тихо и кротко и да не пречат на света да си строи своя живот – без Бога, без Христа, без вяра, без молитва. Те – тези уморени християни, вече почти и не помнят какво е казал Христос в нощта, когато е отивал към разпятието си: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света.”

На мен обаче ми се струва, че ако празнуваме този празник на издигането на кръста, ако повтаряме древните слова на тържествуването и победата, то това не е просто, за да си припомним една някогашна победа – нещо останало в миналото, което вече го няма. А струва ми се – затова, да се замислим по-дълбоко в смисъла на самата дума „победа” в християнската вяра.

Може би едва сега, лишени от външните признаци на могъществото, от победа, от подкрепата на властите, от неизчислими богатства, лишени от всичко онова, което ни се е струвало признак и символ на победата, ние се оказваме способни да разберем, че всичко това може би не е било истинска победа.

Да, кръстът, който в ръцете на свещенослужителя се е издигал над човешките тълпи, е бил украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, но нито златото, нито среброто, нито скъпоценните камъни са в състояние да замъглят изначалното и вечно значение на кръста като оръдие на позорна и мъчителна смърт, към което с гвоздеи е прикован отхвърленият от всички и задъхващ се от болка и жажда Човек.

И нека имаме смелост да се запитаме: не са ли се разпаднали тъкмо поради това всички тези християнски царства и култури, не се ли е превърнала победата в поражение именно, защото ние, християните, сме ослепели за основния смисъл, за основното значение на основния символ? И защото сме решили, че този смисъл може да се потули със злато и сребро, и че всичко, което Бог иска от нас, е да извършваме поклонение пред миналото?Но все пак, почитането на кръста, издигането му, възпяването на Христовата победа – не значи ли това преди всичко, че вярваме в Разпнатия, вярваме, че кръстният знак е знак на онова потресаващо, единствено по своя смисъл пора жение, което единствено по силата на това, че е поражение, единствено при възприемането му като поражение, се е превърнало в победа и тържествуване?

Но не, не за видима външно победа е дошъл Христос на света: на Него Му е било предложено царство и Той го е отхвърлил. В момента на предаването Му на смърт Той е казал: „Мислите ли, че не мога сега да помоля своя Отец да изпрати легиони ангели, които да ме защитят?” Но Христос никога не е бил повече цар, отколкото в мига, когато е бил обкръжен от злобната и дюдюкаща тълпа. Вървял е към Голгота, понесъл на плещите си Своя кръст. Неговата царственост и сила никога не са били по-очевидни, отколкото в онзи час, когато Пилат Го е извел пред тълпата, Него – наметнатия с багреница и осъден на смърт престъпник с трънен венец на главата, и е заявил на беснеещата тълпа: „Ето вашия Цар!”

И наистина, единствено тук е цялата тайна на християнството, а следователно и победата му – в радостната вяра, че именно в този отхвърлен, осъден и разпнат е възсияла в света Божията любов, че се е открило Царството, над което никой не може да има никаква власт. Всеки от нас трябва единствено да приеме Христос, да Го приеме с цялото си сърце, с цялата си вяра, с цялата си надежда. Иначе каквито и да било външни победи нямат никакъв смисъл.

И може би на нас ни е необходимо това външно поражение на християнския свят, имаме нужда от това оскъдняване и отхвърляне, за да се очисти вярата ни от всякаква земна гордост, от надяването на външни сили и външна победа. За да се очисти нашето собствено видение на кръста Христов, който се издига над нас и над света, дори и ние, и светът да не виждаме това.

Издига се и побеждава без оглед на обстоятелствата. „Кръстът е красотата на всемира.” И в каквито и обстоятелства да е човек, колкото и да тържествува външно злото в света, сърцето знае и чува: „Дерзайте, Аз победих света.”

Превод Цветан Биюков

______________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Първо изображение: авторът протоиерей Александър Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976.

Емил Трайчев

В Евангелията са отбелязани различни изречения, казани от Иисус Христос непосредствено преди Неговата кръстна смърт. Първите двама евангелисти – св. Матей и св. Марк – ни предават едно изречение, св. Лука дава други три и св. Иоан добавя още три. С други думи, разполагаме със 7 различни изречения на Иисус Христос от кръста.Няма безспорна основа, която може да се намери в Евангелията за подреждане на тези 7 изречения на разпнатия Иисус Христос в определен хронологичен ред. Но ние можем да изградим приемлив хронологичен ред с отнасяне на някои от тези изречения към началото на Христовите кръстни страдания, а други – към края, точно преди Неговата смърт. Към първата група бихме могли да отнесем Лука 23:34 и 23:43, и Иоан 19:26-27, а във втората да поставим Марк 15:34 (Мат. 27:46), Иоан 19:28 и 19:30, и Лука 23:46. Нека дискутираме изреченията в този ред[1]. Това, което е сигурно относно тези думи на Иисус Христос от кръста, е, че всички те изразяват изпълнение. Месианската мисия е приключена. Тези думи ни припомнят старозаветното обещание, както и думите и делата на Иисус Христос по време на Неговото обществено служение.

С думите от Лука 23:34: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“, които могат да бъдат разглеждани като първи думи, казани на кръста, Иисус Христос разкрива тайната на кръста[2]. Иисус Христос е Този, Който сближава небето и земята. Кръстът е изворът и основата на Евангелието на прощението. С тези думи Иисус Христос се молил както за юдеите, така и за езичниците, които взели активно участие и носели отговорност за Неговото осъждане на смърт. Те не биха могли да претендират за незнание, напротив – нуждаели се от прощение. Достатъчно ясно било, че Иисус Христос е невинен и въпреки това те несправедливо Го осъдили. В замяна на това Христос моли те да могат да изпитат милостта на Отца. Преди разпятието Неговите преследвачи имали властта да Го освободят или да Го осъдят и те решили да Го осъдят. С този краен акт тяхната сила и авторитет били сами по себе си осъдени, а силата на прощението – освободена. Думите на Христос са и делата на Христос, и тези думи са в пълно съгласие с Неговото прощаване на грешници по време на общественото Му служение. Христос на кръста не очаква разкаянието на Своите екзекутори; Той не разчита те да бъдат трогнати от Неговото страдание. Вместо това им предлага прощение, докато те все още остават в своите грехове. В това Иисус Христос далеч надвишава отношението и начина на мислене на фарисеите, които се доближавали само до каещия се грешник и само него приемали[3].

Тези думи на Иисус Христос относно прощението имат интересна история. Някои християнски писари, които преписвали Евангелието от Лука през времето на юдео-християнските спорове и вражди, изразявали отношението си, като изпускали думите от Лука 23:34 в своите ръкописи. Те предполагали, че Иисус Христос не би могъл да прости на онези главни авторитети, които Го наказали със смърт. Въпреки това тези, които следвали Христос преди и след Неговото възкресение, подражавали на примера Му, като просели прощение за своите врагове. Така например св. архидякон Стефан, докато хвърляли върху него камъни, „коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60)[4].

Първият плод на прощението от кръста бил разкаянието на единия от двамата разбойници, които били разпнати заедно с Иисус Христос – единият от лявата Му страна, а другият – от дясната. Единият Го хулел, другият умолявал разпнатия Месия да си спомни за него в Своето царство. На тази просба Иисус Христос отговорил с думите: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Иисус Христос му обещава рая след Своята смърт. Ударението в това изказване пада върху думата „днес (σήμερον)“, върху настоящето и върху „с Мене (μετ´εμου)“.

Христовата смърт ще промени много неща. Не само че разкаялият се разбойник ще бъде в близост до Иисус Христос – нему ще бъде дадено „да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай“ (Откр. 2:7). Да бъдем в рая, мястото, където Бог обитава, е да бъдем „под жертвеника“ на Бога (Откр. 6:9 сл.).

Думата „рай“ (парадейсос) е персийска, означаваща градина, мястото, което човек загубил след грехопадението. Със Своята смърт на кръста Иисус Христос насочва вниманието ни към първото творение, Той възстановява връзките с Бога, които били разрушени с грехопадението на Адам. Раят е дом на праведниците. Онези, които изпитват прощението и спасението, идващи от Бога, са в близост до Бога. Всичко това, което ще бъде различно след Христовата смърт – „днес“, е първият ден на новото творение[5]. Това е значението на второто изречение на Иисус Христос от кръста.Да бъдем с Христос означава да участваме в съвместен живот – такъв, който вече е започнал за всички онези, „възкръснали заедно с Христа“ и които търсят „това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога“(Кол. 3:1). Третото изречение посочва този живот в общение, съвместният живот в тялото на Христа, което е Църквата. При кръста на Иисус Христос стояли Неговата майка и любимият Му ученик. Иисус казал на майка Си: „Жено, ето син ти!“, а на ученика – „Ето майка ти!“ И „от оня час ученикът я прибра при себе си“, както св. Иоан съобщава (19:26-27). Светоотеческите и съвременните тълкуватели на четвъртото Евангелие отдават особено внимание на значението на тези думи, както и на цялата обстановка, при която те били казани. В повечето тълкувания любимият ученик изобразява идеалния християнин, докато Пресвета Дева Мария в подножието на кръста означава новата Ева („Жено!“), духовната майка на всички вярващи, които сега имат Пресвета Дева Мария за своя майка. Пресвета Дева Мария символически изобразява Църквата. Така материнството на Църквата и синовството на вярващите са обявени от кръста[6].

Думите на Иисус Христос от кръста, които създават особени трудности за много християни през вековете, са тези за Неговите страдания и скръб: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Марк 15:34; Мат 27:46). Учените са разделени относно въпроса за езика, на който Иисус Христос изказал тези думи. Бил ли е той арамейски, говоримият език по онова време, или класическият еврейски език? Някои твърдят енергично, че Иисус Христос употребил еврейска форма на изказване. Този аргумент е основан върху забележката на свидетелите, които, след като чули тези думи, казали: „Ето, вика Илия“ (Марк 15:35). Съществувало народно вярване, че пророк Илия ще дойде, за да спаси благочестивите. В такъв случай забележката на свидетелите би била разбираема, ако Иисус Христос по-скоро бе извикал с висок глас ,,ήλεί ήλεί“ или ,,ήλί ήλί“ (Или! Или!), както е предадено в Мат. 27:46, отколкото „Ελωί (Елои)“, което намираме в Марк 27:46, предаващо арамейска форма[7]. Няма никакво несъгласие обаче относно това, че тези думи са встъпителни в Пс. 21.

Псалом 21 е молитва на праведния страдалец. В нея праведният страдалец е „гавра за човеците и презрение у народа“ (21:7), той е обкръжен от сбирщина злосторници, които се отнасят към него като свирепи животни. Те „пробиха ми ръце и нозе“ и ,делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие“ (21:17, 19). Въпреки това праведният страдалец не се отчайва, тъй като се уповава на Господа и Неговото спасение: „Но Ти, Господи, не се отдалечавай от мене; Сило моя! побързай ми на помощ; избави от меч живота ми, и от псета (врагове) – самотната ми душа“ (21:20-21). Той ще призове името на Господа. Псаломът завършва с явен израз на надежда: „Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил“ (21:31-32). Единствено ако встъпителният стих на псалома е взет сам по себе си, без да се има предвид това, което следва, съществува възможност за тълкуването му като израз на отчаяние.Ранната Църква никога не би отнесла към Иисус Христос думите от Пс. 21:1, ако Той Сам не ги е казал. Може също така да допуснем, че Той не е цитирал само първия стих от псалома, а продължил нататък. Възпитан в благочестиво юдейско семейство, Иисус имал обичая да цитира псалмите – главната част от юдейския молитвеник. Бихме могли да приемем, че останалото от псалома, повторено със слаб глас, се е изгубило в шума и хаотичната атмосфера, които придружавали разпятието.

Както вече изтъкнахме, фактът, че Иисус Христос казал тези думи от Пс. 21:1, когато бил на кръста, смущава много благочестиви християни в продължение на векове. Някои съвременни екзистенциалисти тълкуватели намират изход от това затруднение, като виждат в тези думи израз на отчаяние от човешкото положение, на загуба на надежда и крайна самота във вселената. John P. Meier обаче опровергава това твърдение, като изтьква, че „можем категорично да отхвърлим“ съвременната екзистенциална интерпретация на тези думи като израз на отчаяние. Праведният страдалец е в силна болка и плаче с висок глас, въпреки това неговата тъга само показва „непосредственото усещане за близостта“ му и упованието в Бога. „Той е в такава близост с Бога, че може да изрази своята скръб с неопределен език“. Остротата на болката има за цел да възбуди Бога да избави праведния мъж, който знае, че неговият вик ще бъде чут и на чийто вик е отговорено с апокалиптичните събития по времето на Христовата смърт и с Неговото възкресение. Така думите на Иисус Христос „показват както Неговото истинско страдание, така и синовното Му упование в Отца“[8]. Karl Rahner размишлява върху тези думи по следния начин: „За да изразиш Твоята силна скръб…, Ти си започнал да казваш 21 псалом… Единствената молитва, която си искал да произнесеш през времето на това най-горчиво страдание, била тази, казвана в продължение на хиляди и хиляди години преди това. В смисъл Ти си се молил с думите на литургията, когато си предложил Твоето собствено тържествено богослужение, това богослужение, в което Ти си предложил Себе Си като вечна жертва“[9].

Освен това, св. отци и учители на Църквата виждали, че страданията на Иисус Христос внесли в Пс. 21 ново значение. Те отбелязвали, че Иисус Христос преминал през всички страдания на хората, чиито грях ги отделя от Бога. Грешниците се отказали от Бога и „обикнаха повече мрака, нежели светлината“ (Иоан 3:19). Кулминационната точка нa това отчуждение на човека от Бога намира своя цялостен израз, когато Иисус Христос извиква: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ Той казва тези думи от името на цялото човечество, за да сложи край на отчуждението и да обърне лицето на човека към Бога, Който го търсил. В единство с Бога и единомислие с човека Иисус Христос обръща човека към неговия Бог. Той се моли Отец да погледне към нас, защото Самият Той приел цялата наша природа без греха, когато станал човек. Поради непослушанието на Адам всички ние сме отделени от Бога и оставени сами за плячка на злите сили. Но сега, с вика на Иисус Христос от кръста, ние сме приети и спасени, както св. Атанасий Велики и много други отци посочват. Христос на кръста не е изоставен от Отца. В Своята личност Той изобразява нас и се моли заради нас.Нито едно от тези тълкувания няма намерение да омаловажи истинските страдания на Иисус Христос. Точно обратното, св. отци виждат Неговите страдания като отправен и важен момент в тяхното тълкуване и в същото време подчертават тайната на въплътения Бог, умиращ на кръста. Смисълът е, че няма никакво място в новозаветното описание на Христовите страдания за каквато и да била интерпретация на безнадеждност, самота или отчаяние. Съвременните екзегети постоянно обръщат внимание на обстоятелството, че старозаветните цитати и изразни средства, употребявани в Св. Писание на Новия Завет, трябва да се изследват в техния разнообразен контекст. Само в контекста на Пс. 21 като цяло, както и в контекста на всички събития от Христовите спасителни страдания, бихме могли да дойдем до вярна интерпретация на тези думи на Иисус Христос от кръста. Христос на кръста изпитвал най-силна форма на страдание и скръб, но не и на отчаяние[10]. С думите на псалмопевеца Той възвестил Своето пълно упование в спасението на Бога за цялото човечество, което страда поради греха.

Св. Иоан Богослов не отбелязва думите от Пс. 21:1 в своето Евангелие, но двете допълнителни изречения, които той дава в своя разказ за Христовите страдания, хвърлят светлина върху значението на думите, предадени от евангелистите Марк и Матей. Изразите, които св. Иоан отбелязва, са: „жаден съм“ и „свърши се!“ (19:28 и 30). Думите „жаден съм“ посочват преди всичко физическите страдания на Иисус Христос и тяхното по-дълбоко значение никога не трябва да изключва буквалния им смисъл. Всяко едно духовно значение не е замяна на буквалното, физическо значение, а го включва и надвишава[11]. От една страна, думите „жаден съм“ изразяват страданията на Иисус Христос, а от друга – посочват, че истинското намерение и цел на Неговите страдания и смърт е да се завърне при Отца. За да разберем пълното влияние на тези думи, ние отново трябва да се обърнем към псалмите:

„Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!“ (41:3).

„Боже, Ти си Бог мой. Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна“ (62:1).

„И дадоха ми за храна жлъчка и в жаждата ми с оцет ме напоиха“ (68:22).

Докато първите два стиха говорят несъмнено за духовна жажда, жаждата за Бога, последният изразява необходимостта да се удовлетвори физическа жажда. Иисус Христос идва от Отца и посредством смъртта се връща при Отца, за Когото Той „жадува“. Неговият живот е пътуване, което ще бъде завършено с Възкресението и Възнесението.С израза „свърши се“ ние сме призовани да си спомним за Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос преди разпятието (Иоан 17 гл.). Там Иисус Христос се обръща към Отца: „Аз ида при Тебе“ (17:11, 13). С думите „свърши се“ Неговото пътуване достига целта си[12]. Иисус Христос стига до края в любов и послушание към волята на Отца. „Свърши се“ (τετέλειτει) означава „завърши се“. Но този край означава и началото на нов стадий на съществуване. Последните думи на Иисус Христос от кръста в четвъртото Евангелие са думи не на поражение, а на триумф и победа.

Третото, отбелязано изречение на Иисус Христос в Евангелието от св. Лука – последните думи от кръста в нашия ред на обсъждане – посочва още веднъж абсолютната увереност на разпнатия Месия в Неговия Отец. С думите „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си“ (Лука 23:46). Иисус Христос изразява Своята близост, Своето упование в единството Си с Отца, както и знанието, че Неговият живот и месианско служение е достигнало τέλοζ, завършека. В евангелията само Иисус Христос произнася думата „άββα”, „Отче“. Той умира с молитвени думи на уста (срв. Пс. 30:6).

Думите на Иисус Христос от кръста се различават от Евангелие до Евангелие. От седемте само едно изречение е отбелязано от двама евангелисти (Марк 15:34 и Мат. 27:46). Въпреки това всички тези думи са откровение, което ни говори за Иисус Христос и Неговото дело. Когато смъртта наближавала, Иисус Христос потвърдил и осветлил с тези думи Своето учение и дейност. Така думите Му стават по-ясни и по-живи със самия си резултат, отколкото със значението, което те някога могли да имат.
_______________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 4, с. 4-8.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. доктор.

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Вж. реда на изложение у Karl Rahner в неговото съчинение Watch and Pray with Me: The Seven Last Words, New York, 1966, pp. ff. Той започва с Лука 23:34, следват Лука 23:43, Иоан 19:26-27, Мат. 27:46, Иоан 19:28, 19:30 и Лука 23:46.

[2].  Kesich, V., The First Day of the New Creation. The Resurrection and the Christian Faith, New York, 1982, p. 53.

[3].  За възгледа, че тези думи, в какъвто и ред да ги вземем, се отнасят до общественото служение на Иисус Христос, вж. Rahner, К., Ibidem. Вж. Boman, Т., Das letzte Wort Jesu. – Studia Theologica. 17, 2, 1963, S. 103-119 и Wilkinson, J. The Seven words from the Cross. – Scottish Journal of Theology, 17, I, 1964. pp. 69-82.

[4]. Kesich, V., Op. cit., p. 54.

[5]. Ibid., p. 55.

[6]. Ibid.

[7]. Taylor, V. The Gospel according to St. Mark. London, 1959, pp. 592ff’. Целият този дебат относно това, дали думите на Иисус Христос на кръста, отбелязани у Мат. 27:46, „Или! Или! лама савахтани?“, са на еврейски или на арамейски език, или половината на еврейски и половината на арамейски, може би окончателно е приключен, казва Joseph А. Fitzmyer в статията си The Aratmeic Language and the Study of the New Testament. – Journal of Biblical Literature, 99, 1980, pp. 5-21. Един неотдавна открит палестински арамейски текст, все още непубликуван, но известен на специалистите-арамеисти, запазва употребата на думата el като име за Бога в арамейския език, за разлика от обичайната дума elah(a). Въпреки че арамейската суфиксова форма eli все още не е открита, безусловно el „Бог“ се появява няколко пъти в този текст (вж. Kesich, V Op. cit. p. 56).

[8]. Meier, J. The Vision of Matthew: Christ, Church and Morality in the First Gospe], New York. 1979, pp. 203-204.

[9]. Rahner, K. Op. cit., pp. 49f.

[10]. Вж. Benoit, P., The Passion and Resurrection of Jesus Christ. NewYork, 1969. Benoit пише. че „скръб е думата, която ние трябва да използваме, а не отчаяние. Отчаянието предполага загуба на вяра в Бога, скръбта загатва само за огромно страдание и мъка“ (pp. 194-195).

[11]. Kesich, V., Op. cit., p. 59.

[12]. Срв. Димитров, Ив. Ж., Първосвещеническата молитва на Господа Иисуса Христа (екзег. изсл. на Иоан 17 гл.), С., 1982, с. 95 – „За Своето завръщане при Отца след завършването на изкупителната мисия Господ Иисус Христос говори неведнъж (срв. Иоан 13:3; 14:12 – „Защото Аз отивам при Отца Си“).“

Проф. д-р Боян Пиперов

Св. евангелисти са описали в своите евангелия някои събития, които предшествали непосредствено принасянето на най-великата саможертва на Богочовека – кръстната Му смърт на Голгота. Тези събития и някои употребени изрази ни доказват, че евангелистите са отразили една на тях съвременна действителност. Върху някои от тези действия и изрази искам да предложа някои исторически справки.

I.

„Пилат… взе вода, та оми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Мат. 27:24).

Древен и широко разпространен бил обичаят някой да измие ръцете си пред свидетели като символично действие, че той е невинен по отношение на някакво престъпление. Херодот[1] ни повествува за фригиеца Адраст, син на Гордий, който избягал в гр. Сарди при Крез, за да намери при него спасение и покровителство, понеже неволно убил собствения си брат. Адраст – пише Херодот – „бил нечист по отношение на своите ръце… и според местните обичаи той се нуждаел от очистване и Крез го очистил. Лидийците и елините имат твърде подобни начини на очистване (Ист. I, 35)“. В „Аякс“ от Софокъл[2]  четем: „При извора, в крайбрежните поля ще ида! Може би очистен ще ме пощади богинята“. В „Енеида“ (II, 717-720) от Вергилий[3]  са предадени думите на героя Еней към баща му: „Ти, татко, вземи с ръка светините и отческите пенати (домашни божества покровители, б. м.); на мене, излязъл от толкова страшна война и скорошно клане, не ми е позволено да ги докосвам, докато не се измия с течаща вода“. Във всички посочени случаи при култовото очистване чрез измиване на ръцете е подчертана идеята, че ония, които са извършили убийство и проляли кръв, не са сторили това умишлено и следователно не бива да носят отговорност пред боговете.

Съответният юдейски обичай се основава на Моисеевото предписание, изложено във Второзаконие 21:1-9. Там се дава наредба за това, че когато бъде намерен труп на човек на полето и не се знае кой е убиецът, то стареите от най-близкия град и свещениците да вземат невпрягана телица и да я заколят в пуст дол и да „омият ръцете си над (главата на) закланата телица (еврейски над телицата, на която е прекършен врата)… и да кажат: наши ръце не проляха тази кръв и наши очи не видяха (ст. 6 и 7)… И те ще се очистят от кръвта (ст. 8)“.

В Сота (трактат от Талмуда), 9,6 се дава изяснение на тази наредба. Там четем: „Стареите на оня град (край който е намерен убитият) омиват ръцете си с вода на мястото, където е пречупен вратът на телето, и казват: Нашите ръце не са проляли тази кръв и нашите очи не са видели (убийството). Но защо трябва да считаме, че стареите били подсъдни за проливане на тази кръв? Това трябва да се счита така: Ние не сме го (убития) отпращали без храна, когато е идвал при нас; не сме го виждали и не сме го оставяли без придружител (т. е. отхвърляме и всякаква косвена вина за неговата съдба, б. м.). Но не е било необходимо те да казват: И ще се очистят от кръвта. По точно това оповестява Св. Дух, т. е. тези думи съдържат Божието обещание за прошка.

Относно значението на символичното действие измиване на ръцете има нещо запазено и в трактат Гиттин, 56а, където се разказва, че император Нерон своеволно бил тръгнал срещу Иерусалим и бил казал: „Светият (т. е. Бог), да бъде благословен, пожела да разруши Своя дом и да измие ръцете Си над мене“, т. е. да отхвърли от Себе Си вината и да я припише на мене.

Пилат спазил този юдейски обичай, за да направи по-силно впечатление на юдеите и, може би, като отрече публично участието си в убийството на Иисуса, да ги накара да се замислят и опомнят в своето заслепение. Но юдеите били решени на всичко докрай и крещели: „Кръвта Му нека падне върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25).

II.

„Войниците управителеви взеха Иисуса в преторията” (Мат. 27:27).

Претория е латинска дума. Отначало praetorium била наричана походната палатка на военачалника в римски лагер. По-късно така се наричала главната квартира на всеки управител на провинция. Тя служела преди всичко за жилище на прокуратора, на неговите помощници и на личната му охрана (cohors praetoria – ок. 300-360 войника). Преторията била също така съдебно място и място за задържане за предварително следствие.

Иосиф Флавий пише: „Флор[4] тогава се намирал в двореца (на Ирод, б. м.); на следващия ден той седна на поставеното пред него (двореца) съдийско кресло; приближиха се първосвещениците и първенците и всички знатни от града и застанаха пред съдийското кресло“ (Юдейск. война, II, 301). Ясно е, че дворецът, в който бил отседнал прокураторът, бил използван и за съдилище.

В Деян. 23:34-35 пък четем: „Управителят… рече: ще те изслушам, кога дойдат и твоите обвинители. И заповяда да го (Павла) държат под стража в преторията Иродова“.

Прокураторът на Юдея имал своето постоянно жилище в Кесария (вж. Деян. 25:1), а само на големи празници отивал в Иерусалим. Тук пребивавал в по-раншния дворец на Ирод (гръцки та василиа). Този дворец с просторните си сгради предлагал достатъчно място и за cohors praetoria. Тук именно Иисус Христос ще е стоял пред съдийското кресло на Понтий Пилат (Мат. 27:27; Марк. 15:16). Не може да се приеме мнението, че преторията е била в крепостта Антония. Там се намирала само казармата (гръцки паремволѝ) на постоянния римски гарнизон в Иерусалим. Иосиф Флавий изрично пише: „Тъй като винаги в нея (т. е. крепостта Антония) се намираше римска кохорта (гръцки тагма; Юдейск. война, V, 244)“. За тази именно казарма се споменава и в Деян. 21:34, 37; 22:24; 23:10, 16, 32. По този въпрос специално за времето на Понтий Пилат имаме едно свидетелство в едно писмо на Ирод Агрипа I (37-44 сл. Хр.), запазено у Филон в съчинението му De legatione ad Caium, § 38: „Пилат беше един от наместниците, назначен за прокуратор на Юдея. Той не беше на голяма почит у Тиберий, или поради притесняването на населението, защото внесъл в двореца на Ирод при светия град позлатени щитове, или…” Ако Понтий Пилат накарал да се поставят свещени щитове в двореца на Ирод, то това е станало, само защото този дворец бил негово жилище по време на престоя му в Иерусалим.

Думата претория се среща често и в равинската литература под формата палторион или пелаторион, но е получила значение на „дворец“. Напр. в трактат Санхедрин 2, 3 четем: „Ако умре някой близък на царя, то той не излиза от своя дворец (арам. палторион)“. Така постъпвал царят, за да не покаже публично своята скръб.

III.

„Дадоха Му да пие оцет, смесен с жлъчка” (Мат. 27:34).

Преди да изясня юдейския обичай, според който на осъдените на смърт се давало да пият някакво упойващо питие, дължа да направя някои бележки относно текста в нашата Библия.

1. В гръцкия текст четем: „Дадоха му да пие вино, смесено с жлъчка“. Но в някои гръцки ръкописи и в Лукиановата рецензия вместо вино стои оцет. Понеже св. св. Кирил и Методий са превеждали от тази рецензия, то и в славянския текст е оцет.

2. На думата жлъчка в гръцкия текст отговаря холѝ, която, освен жлъчка, означава още въобще нещо горчиво, а в преносен смисъл — злоба, отрова. В масоретския еврейски текст срещу гръцкото холѝ от Превода на 70-те стои еврейската дума марá (ж. p. от прилагателното мар – горчив). Но в Притчи 5:4 и в Плач  Иеремиев 3:15 холѝ е като превод на еврейската дума лаанá — пелин. Считам, че съответното на Мат. 27:34 място в Марк. 15:23 е предадено по-правилно: „И дадоха Му да пие вино със смирна, ала Той не прие“. На това място към думата вино в гръцкия текст има определение с минало страдателно причастие есмирнисмѐнон, т. е. примесено със смирна (ароматична смола). Виното било смесвано със смирна или, за да се усили упойващото му действие, или пък просто да се ароматизира. Че смирната имала свойство да вгорчава, виждаме от един Мидраш (тълкувание) към Песен на Песните 3:6: „Както на всеки, който събира смирна, ръцете стават горчиви, така и на нашия отец Авраам било отредено да изпита горчивина чрез страдания“.

Че на Иисуса Христа преди самото разпъване на кръста било предложено горчиво питие със зашеметяващо действие, отговаряло напълно на тогавашния юдейски обичай. В Санхедрин (трактат от Талмуда), 43а четем изказването на Рави Хисда (+ 309): „На оня, когото извеждат, за да бъде екзекутиран, се давало едно парченце благовонна смола в чаша с вино, за да се притъпи съзнанието; така се казва и в Притчи 31:6: Дайте сикер на загинващия и вино на огорчения по душа“. В една Барайта се казва: „Знатни жени в Иерусалим се грижели доброволно да го (виното) подаряват и изпращат. Но ако знатните жени не го подарявали доброволно, тогава на чия сметка да се достави? Съвсем ясно е, че това става за сметка на общината, защото в Притчи 31:6 е казано дайте…, именно за ваша сметка“. В Семах (трактат от Талмуда, в който се дават наредби за траура и погребенията), 2, § 9 се разказва: „Позволено е на тях (т. е. на водените за екзекуция, б. м.) да разговарят със своите братя и роднини, но да не става излишно забавяне; и им се дава да пият вино с благовонна смола, та да не се мъчат; казва се, че те правят и изповед, защото който се изповяда, има дял в бъдещия живот“. В едно тълкувание на книга Числа четем: „На всички, които биват осъдени на екзекутиране, се дава да пият чисто вино, за да им се отнеме съзнанието и да се изпълни написаното: Давайте замайващо питие на този, който е пред загиване…, че да пие и забрави своето страдание“. Тук тълкувателят предава със свои думи казаното в Притчи 31:6. Рави Ионатан (+ 279 г.) изтълкувал Рут 2:14 по шест начина. Интересно е петото му тълкуване. Рут 2:14 в нашата Библия гласи: „И рече ѝ Вооз: време е за ядене; дойди тук и яж хляб и топи залъка си в оцета. И тя седна при жетварите. Той ѝ даде хляб; тя яде, наяде се, и още ѝ остана“. Рави Ионатан тълкува този стих на части и счита, че казаното в него се отнася за Царя, Месия. Дойди тук, сиреч царската власт е близо до Тебе; и яж хляб, т. е. това е хляба на царската власт; и топи залъка си в оцета – това се отнася до страданията, защото в Исаия 53:5 се казва: И Той беше прободен[5] за нашите грехове; и тя седна при жетварите, това означава, че царската Му власт временно ще бъде отнета от Него, защото у Захария 14:2 се казва: Ще събера всички народи на война срещу Иерусалим; градът ще бъде превзет… и още ѝ остана – властта отново ще бъде върната при Него, защото пророк Исаия (11:4) казва: С жезъла на устата Си ще порази земята“.

От казаното става ясно, че евреите в древност полагали грижи да се облекчат страданията на ония, които бивали осъждани на сурови смъртни наказания – разпъване на кръст или убиване с камъни. Иисус Христос се отказал от тези грижи, за да изтърпи за нас и нашите грехове кръстните Си страдания напълно съзнателно.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 3-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът на статията, проф. д-р Боян Пиперов (+1982), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Стари Завет в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-91 – Духовна академия, след 1991 отново връща старото си название Богословски факултет при СУ).

[1]. Гръцки историк (485-425), написал „История“ в 9 книги.

[2]. Гръцки трагик (496-406).

[3]. Прочут римски поет (70-19 пр. Хр.).

[4]. Последният прокуратор на Юдея (64-66 сл. Хр.).

[5]. В българската, гръцката и латинската Библии стои „изпоранен“, но в еврейската Библия и ръкописа на пророк Исаия от Кумран четем „прободен“.

Изображения:

1. Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“, 1962.

2. Иисус и преторианци.

3. На път за Голгота.