Румен Ваташки

В началото на 2013 година по време на работата върху новата ми книга „Българската православна църква и Вторият ватикански събор (1962-1965)” за първи път попаднах на името на архимандрит Методий Жерев. Спомням си, че преди години за него ми спомена отец професор Камен Гарена, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, но тогава не обърнах много внимание на думите му.

При написването на монографията си използвам едно писмо на архимандрит Методий от 2 септември 1963 година, адресирано до патриарх Кирил (ЦДА, Ф. 1318к, on. 1, а. е., 917, л. 1-10). Тогава установих, че три месеца след смъртта на папа Иоан XXIII (Анджело Джузепе Ронкали) отец Методий Жерев написва статията „Делото на папа Иоан ΧΧΙΙІ“, която изпраща на патриарх Кирил с молба да бъде отпечатана в „Църковен вестник”. Сведенията са взети от излизащото в Париж списание „Енформасион католик ентернасионал”.

От споменатата по-горе статия разбрах, че архимандрит Методий е интелигентен и пишещ духовник. Това, че цитирам негово писмо и непубликувана статия, ме задължаваше да дам повече информация за личността му, тоест някакви биографични данни. Оказа се, че той е известен в църковните среди. След разговорите ми с доцент Христо Темелски, директор на Централния историко-архивен институт (ЦИАИ) към Българската патриаршия, и доцент д-р Стефан Стефанов от Шуменския университет получих важна информация, която ми позволи да разбера приблизително годината на неговата смърт. Така се ориентирах и открих в „Църковен вестник” негова биография, публикувана след земната му кончина през 1993 година.

Архимандрит Методий (Орфан) Жерев е роден на 25 март 1909 година в село Ковачевица, Неврокопско, в бедно семейство. Завършва педагогическа гимназия в Неврокоп (Гоце Делчев), след което Богословския факултет на Софийския университет. През 1934 година Орфан приема монашество под името Методий. След като е ръкоположен за дякон, е назначен за секретар на Рилската св. обител. През есента на същата година приема ново послушание – учител-възпитател в Софийската духовна семинария. По-късно е ръкоположен за иеромонах от Неврокопския митрополит Борис. От 1938 година е протосингел на Сливенската епархия, където работи в продължение на шест години. През 1939 година е въздигнат в архимандритско достойнство. От 1944 до 1948 година архимандрит Методий е протосингел на Софийския митрополит Стефан. По-късно е изпратен в Москва в качеството му на официален представител на Българската църква към Московската патриаршия. След завръщането си в родината служи като протосингел на Сливенската митрополия, възпитател в Духовната академия и 16 години е предстоятел на руския храм „Св. Николай” в София. През периода 1972-1976 година е игумен на Рилския манастир, а от 1976 до 1979 година ръководи Културно-просветния отдел на Св. Синод. Умира на 4 март 1993 година в София (Вж. В памет на архимандрит Методий, Църковен вестник, бр. 10, 1993, с. 2; Денев, Иван, Чеда на социализма (Документално четиво), С, 2012, с. 186-214).

Оттогава проявявам специален интерес към неговата личност, още повече че архимандрит Методий е роден в Ковачевица, Гоцеделчевско, село, което обичам и посещавам от детска възраст по време на кратките ми ваканции в Скребатно, родното село на майка ми – Теменуга Мирчева Сивриева. Двете села са съседни и между тях има стар път през планината. По този черен път и тесни планински пътеки се стига до Ковачевица. Още като дете неколкократно съм правил излети до това китно родопско селце.След като се запознах с биографията му, окончателно се убедих, че той не е чужд на науката, и започнах да се интересувам от научната му продукция. Архимандрит Виталий Гицев, секретар на Рилската св. обител, ми даде ценна информация за отец Методий и творчеството му. Поводът за срещата ми с него през лятото на 2013 година е интересът ми към архива на епископ Иоан, бивш игумен на Рилския манастир, и е свързан с довършването на книгата ми „Българската православна църква и Вторият ватикански събор (1962-1965)” Именно той ме насочи по-късно към сестра Иоана от Ресиловския манастир „Покров Богородичен”.

В библиотеката на Богословския факултет на Софийския университет попаднах на няколко труда на архимандрит Методий Жерев. „Отец Иоан Кронщадски 1829-1909“, С., 1957, 235 страници, е първата му издадена книга. Съчинението „Св. Иоан Кръстител”, С., 1971 година, съдържа 104 страници, а сигнатурата е Ф.IV.775. Същото заглавие открих и в ръкопис с обем 256 машинописни страници текст (Сл. № 97). Установи се, че фамилното име на архимандрита не е известно на служителките в библиотеката, тъй като в книгите си изписва само монашеското си име. Отец Жерев е автор и на книгите „Отче наш. Беседи – изяснения на Господнята молитва”, С., 1975, 144 стр., „За календарната реформа”, С., 2007. „Преподобни Иоан Рилски, С., 2012, е последната публикувана книга на архимандрит Методий. Издава се по решение на Светия Синод на Българската православна църква с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Максим. Написва я като игумен на Рилската св. обител (1972-1976 година) по случай 1100 години от рождението и 1030 години от блажената кончина на св. Иоан Рилски (1976 година). Предговорът е дело на Сливенския митрополит Никодим и е писан през октомври 1977 година. Редактор на книгата е г-жа Анула Христова, която с благоговение и страх Божи прави всичко възможно да възроди спомена за този ״…обичан, но позабравен от всички нас отец”, като в края помества подробна биография и трудове на автора.

Тя споменава и за непубликувани сериозни творби, между които и откритата от мен в Централния държавен архив (ЦДА) ръкописна негова книга. По този въпрос на страница 278 Анула Христова пише следното: „Негов сериозен богословски труд „За апостолите”, в който изяснява православната позиция за върховната власт в Църквата, бива спрян за издаване от „Отечествения фронт” поради писаното в него за римокатолиците.” Това означава, че дядо Методий се е опитал за издаде книгата си приживе.

Работейки по новата си монография, през 2013 година периодично ми се налагаше да правя справки в Централния държавен архив (ЦДА) в София. В началото на октомври 2013 година, преглеждайки описа на Ф.165, случайно открих книгата на архимандрит Методий, озаглавена „Цикъл от лекции от архимандрит Методий относно дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”, написана на пишеща машина (Ф.165, оп. 12, а. е. 183, 218 л.).

Фонд 165 е фондът на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове при Министерството на външните работи (Дирекция по вероизповеданията). Книгата на дядо Методий постъпва в Държавния архив през 1971 година. Обработвана е доста години и на 16 ноември 1985 година е официално заведена, така че от тази дата читателите имат достъп до нея.

Върху една от първите страници на ръкописа с големи букви е отбелязано „Ценно”. Този гриф е поставен от специалист, който вероятно е имал богословско образование. Сигнатурата е IV/11/2/7/1/2. Още тогава заглавието ми се стори познато. За секунди изтръпнах. Имах усещането, че правя някакво важно откритие. Това чувство ми беше познато, тъй като за първи път го почувствах в Рим през 1995 година, когато работих в Генералния архив на капуцините. Запазих самообладание независимо от силното изследователско вълнение, което ме обхвана. Веднага, на секундата свързах заглавието на тази книга с излязлата през 2011 година „монография” на Ангел Кръстев „Приматът в Църквата”. Поръчах архивната единица и на 15 октомври 2013 година я сравних с издадената книга на колегата Ангел Кръстев. Очакванията ми се оправдаха напълно. Авторската книга на архимандрит Методий Жерев е открадната изцяло от Ангел Кръстев и с нея през 2011 година придобива академичната длъжност „професор“ във Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

Тръгвайки по следите на ръкописа, попаднах на интересни факти, които ми дадоха по-голяма яснота върху творчеството му. Така например на 10 ноември 2013 година посетих Ресиловския манастир „Покров Богородичен” и се срещнах със сестра Иоана Стоянова Величкова, духовна сестра на дядо Методий и монахиня в манастира. Според нейното свидетелство ръкописът на книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” е в три екземпляра. Тя е разполагала с копие, което предава на покойния Неврокопски митрополит Натанаил. Вторият екземпляр е предаден на архимандрит Серафим Алексиев от Княжевския манастир, а третото копие се съхранява от Стоил Жерев, племенник на архимандрит Методий.

Според свидетелството на доцент д-р Мария Жерева, дъщеря на Стоил Жерев и племенница на дядо Методий, с която се срещнах на 11 януари 2014 година, баща ѝ наистина е притежавал копие от ръкописа, а през 2000 година сестра Иоана Величкова я е уверявала, че книгата ще бъде издадена от Неврокопската епархия. Интересен факт ми сподели и доцент д-р Стоян Жерев, според когото между 1985 и 1990 година отец Методий се опитва да издаде ръкописа, но получава отрицателна рецензия от Врачанския митрополит Калиник. Срещу отпечатването на книгата се обявява и силният тогава Старозагорски митрополит Панкратий.Предполагам, че ръкописът на архимандрит Методий, пазен от митрополит Натанаил, е предаден за съхранение в Централния историко-архивен институт към Българската патриаршия, където Кръстев е на втори трудов договор. Той обаче не го завежда там, открадва книгата, представя я за своя и с нея придобива званието „професор“ в Шуменския университет. Вероятно е мислил, че няма друго копие и никой няма да разбере. Плагиатството е голямо престъпление не само в чисто морален аспект, но и престъпление по Наказателния кодекс (вж. с. 80). Плагиатство е „заимстване на част от научен труд, без да е посочен източникът. Плагиатствам – представям като своя част от научен труд, творба на изкуството, идея или цялостно чуждо произведение като свое собствено” (Речник на българския език, т. 12, С., 2004, с. 476.).

Оригиналното заглавие на книгата на архимандрит Методий е „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. Кръстев променя заглавието, тоест пропуска първата част от него, но запазва смисъла му – „Приматът в Църквата , което отговаря изцяло по съдържание на „Върховната власт в Църквата”. Съдържанието обаче е изцяло откраднато от книгата на архимандрит Методий. Представям двете съдържания, за да стане нагледно за читателите (вж. с. 36-37).

В предговора на „монографията” си (с. 7-14) колегата Кръстев преписва уводната част на книгата на дядо Методий, но я допълва с друг текст, който разглежда въпроси за икуменизма, униите и главно Втория ватикански събор. След това прави едно „историко-богословско въведение” (с. 15-31), в което дава подробна биография на папа Иоан XXIII, който свиква Втория ватикански събор. Кръстев се спира подробно на този събор, като включва специален параграф, озаглавен „Втори Ватикански събор. Надежди и разочарование” (с. 22-31). Става въпрос за негова статия със същото заглавие, публикувана в сборника „Професор дин Тотю Тотев и столицата Велики Преслав”, С., 2006 (с. 304-312). Това е само пълнеж за обем на книгата и маскировка, тъй като темата му „Приматът в Църквата” не предполага разглеждането на този събор. На Втория ватикански събор този въпрос не е разглеждан. Той е обсъждан подробно на Първия ватикански събор през 1870 година. Тогава е приет и римокатоли- ческият догмат за главенството и незаблудимостта на римския първосвещеник (папата), който е резултат от многовековното развитие на папската институция. Именно този въпрос е предмет на „неговото” изследване.

Първа глава от „монографията” на Кръстев започва от страница 32-ра и отговаря напълно на съдържанието на книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. До страница 34-та Кръстев буквално преписва от текста на дядо Методий (стр. 5). Там той пропуска параграфа „Защо 12? Подмяна на имената” и съединява съдържанието (стр. 34). В параграфа „Петър до падението си” (стр. 9) Кръстев добавя само думата „апостол” и става „Апостол Петър до падението си” (с. 38), но текстът е преписан буквално. Разликата е, че библейските посочки, които в оригинала са в съдържанието на текста, в монографията-менте на Кръстев са под линия и са направени съвсем леки козметични промени, които са незабележими, като например промяната на последователността на някои от параграфите. Параграф IV „Петър възроден” (стр. 12) Кръстев променя на „Апостол Петър възроден” (стр. 41). Текста преписва буквално. Параграф V „Самоувереността на Петър” (с. 14) става „Самоувереността на апостол Петър” (стр. 43). Тук виждаме какво уважение показва колегата към св. апостол Петър. Тенденция става да не пропуска да отбележи, че той не е просто Петър, а „апостол Петър”. Параграф VI от книгата на дядо Методий е „Първият чудесен улов на риба” (стр. 18), а в „монографията” на Ангел Кръстев – „Първият чудесен улов” (стр. 46). Тук спирам, за да не ви отегчавам. Това продължава до страница 213, където Кръстев включва друг текст, който продължава до страница 367. Представеният текст от страница 226 до страница 367 няма нищо общо с темата за Примата в Църквата (Върховната власт в Църквата) и изобщо с Догматическото богословие. Това е само баласт. Дори няма никаква логика да бъде включен в книгата. Заключението (страници 368-375) е изцяло откраднато от ръкописа на дядо Методий. В използваната литература името на истинския автор изобщо не се споменава.

Така през 2011 година Ангел Кръстев успешно измами членовете на академичното жури, между които бях и аз самият, по време на процедурата му за професор. Както става ясно, монографията, която представи, не е негова авторска, а е открадната непубликуваната книга на архимандрит Методий Жерев „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. Тогава дори липсваха критерии за заемане на академични длъжности. Според тях за длъжността „професор“ са необходими 2 издадени монографии, а той не беше издал нито една. Допускам, че това беше направено умишлено. Няколко месеца по-късно, когато той поиска да стане доктор на науките, отново без издадена книга, вече разполагахме с критериите за придобиване на научни степени и академични длъжности и имахме възможност да се запознаем с тях. Тогава отново не отговаряше на изискванията, но въпреки това той депозира труда си. Без благословението на деканското ръководство Ангел Кръстев никога не би посмял да го направи, още повече че не отговаря на изискванията. Така той премина през всички академични длъжности и степени, без да издаде нито една монография.

В личния си профил в сайта на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” shu-bg.net Ангел Кръстев обявява, че има издадени 6 монографии. Това са ״Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013, ״Приматът в Църквата”, Бургас, 2012, ״Архивски номоканон. Български ръкопис от XIV век”, Шумен, 2007, „Паисий Хилендарски, История славянобългарская, 1771. Самоковски препис”. Ямбол, 2004, Димитър Йоцов, „Дипломатически сплетни около Екзархията и македонския въпрос”. С., 2000, и „Западна Русия и политиката на Рим”, С, 1998 (вж. с. 60).

Не може да става грешка, тъй като профилите са индивидуални и всеки преподавател има достъп до своя личен профил със секретна парола. Оказва се, че от изброените книги няма нито една монография.Монографията е авторски труд (самостоятелно изследване), издаден във вид на книга с обем над 120 страници, съдържащ разработка на актуален научен проблем. В Азбучния каталог на Националната библиотека ״Св. св. Кирил и Методий” направих нужната справка и установих, че за повечето от книгите Ангел Кръстев е само съставител. Става въпрос за книгата на Димитър Йоцов „Дипломатически сплетни около Екзархията и македонския въпрос”, която е издадена в София през 2000 година от ИК „Свят. Наука”. Отбелязано е, че съставители са Ангел Кръстев и Дилян Николчев, и съдържа 183 страници. В предговора двамата признават, че не са автори. Цитирам: ״Съвсем естествено е най-напред да се запознаем с автора и средата, в която той е израснал” (стр. 5). Признават още, че „… ръкописът се публикува без намеса в авторския текст” и неин автор е Димитър Йоцов. Това, разбира се, не му попречва в профила си в Шуменския университет да обяви същата книга за своя монография (вж. с. 60).

В книгата „Архивски номоканон. Български ръкопис от XIV век” колегата Кръстев отново фигурира като съставител заедно с Цветанка Янакиева, преподавател в Шуменския университет. Изданието е фототипно, издадено от издателството на Шуменския университет през 2007 година, и съдържа 262 страници. Осъществено е по научноизследователски проект №3764/10.06.2005 година на тема „Най-ранна българска редакция на славянския епитимиен номоканон“. Ръкописът се съхранява в Централния историко-архивен институт под №1160. Ръководител на проекта е Ангел Кръстев, а автор на предисловието е Цветанка Янакиева, която е много тесен специалист в тази област и прави изчерпателен анализ на съдържанието на ръкописа. Предисловието започва от 5-та и продължава до 38-ма страница. От страница 39 до края следва самият препис. Това означава, че Ангел Кръстев няма никакво авторство. В личния си профил на Шуменския университет той представя същата книга като своя монография в съавторство с доцент Цветанка Янакиева, но в книгата е отбелязано изрично, че авторът на предисловието е единствено Цветанка Янакиева.

Към книгата на Паисий Хилендарски „История славянобългарская, 1771, Самоковски препис”, Ямбол, 2004, Ангел Кръстев пише предговора (четири страници) заедно с Цветана Иванова. Изданието е фототипно и съдържа 281 страници. В него отбелязват, че Самоковският препис на Паисиевата „История славянобългарская” се съхранява в ръкописната сбирка на Църковния историко-архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ) под инвентарен номер 137, а преписът е на иерей Алекси (страница 6). Това означава, че тази книга също не е негова монография (вж. с. 60).

Прави впечатление, че за всичките изброени от мен книги Кръстев не участва сам в съставителството и при написването на предговора, а винаги с друг човек. Това показва, че той сам не може да напише един предговор от 4 страници, та камо ли цяла монография.

Монографията му „Западна Русия в политиката на Рим”, С., 1998, липсва в Националната библиотека ״Св. св. Кирил и Методий”, дори това заглавие изобщо не е постъпвало. Както знаем, след отпечатването на книга депозитът от 3 броя задължително се изпраща в Националната библиотека. Книга с такова заглавие не е депозирана в библиотеката на Шуменския университет, липсва и в библиотеката на Богословския факултет в София, както и в останалите депозитни библиотеки. Къде може да се намери и прочете, след като е издадена и фигурира сред монографиите му, само един Господ знае. „Западна Русия и политиката на Римокатолическата църква” е неговият хабилитационен труд, с който Кръстев стана доцент. Лично за мен е любопитно да го видя.„Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013, е последната книга, която фигурира в списъка с монографиите на Ангел Кръстев. Излезе на бял свят през месец декември 2013 година. Спомням си, че преди смъртта си през 2012 година архимандрит професор д-р Павел (Стефанов) беше депозирал в Синодалното издателство в София книга с проповеди с надеждата да бъде отпечатана. Убеден съм, че това са същите проповеди.

На кого е нужно Ангел Кръстев да заблуждава цялата академична общественост? Вероятно се е надявал, че никой няма да направи справка. Явно е комплексиран, че в научната му продукция липсват монографии, а е придобил академичната длъжност „професор” и научната и образователна степен „доктор на теологическите науките”. Преди това е бил „д-р по теология” и „доцент”. Това са много титли, а научната продукция я няма никаква и няма как да не бие на очи. Наистина прави впечатление, че преминава през всички академични длъжности и научни степени, а монографии липсват. Това именно го принуждава да си добавя книги, които не му принадлежат.

Видно е, че Ангел Кръстев придобива длъжността „професор“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” с измама. Видно е още, че той не може да работи научно, но за сметка на това е несменяем ръководител на катедра „Теология” от 2001 година и умело използва административната си длъжност, за да направи и научна кариера. Убеден съм, че за бързото си израстване в звание и степен (само за една година) след влизането в сила на новия Закон за академичните степени и звания Кръстев е насърчаван от деканското ръководство на Факултета по хуманитарни науки. В противен случай никога не би се решил на тази стъпка, още повече че е откраднал книгата на архимандрит Методий Жерев и няма издадени монографии. Част от членовете на Факултетния съвет, особено тези, които заемат административни постове, си правят взаимно услуги, като си затварят очите едни други при растежа им в степен и звание. Това е вече практика във факултета.

От това, което представих тук, излиза, че той и сега няма нито една своя монография. Е, това академизъм ли е? Народът хубаво е казал за подобни случаи – „Мижи, да те лажем”.

Някои си мислят, че Шуменския университет е тяхна бащиния и могат да правят каквото си поискат, да заобикалят законите и сами да определят правилата за успеваемост. Не спазват закона и критериите, които сами са гласували. Управляват от името на факултета, но си правят игричките помежду си. Така рушат авторитета на университета.

След това безпрецедентно плагиатство придобитото от Ангел Кръстев с измама звание „професор” е изпразнено от съдържание и никак не му подхожда. „Професорът” е гол, тоест няма научна продукция. Тогава какъв професор е, и по какво? Той официално се води „професор по догматическо богословие с история на православното учение”. Тази част от „монографията”, която разглежда догматически проблеми, е открадната изцяло от архимандрит Методий Жерев, а останалата част (страници 226-367) не разглежда подобни въпроси. Става въпрос за проблематика в областта на общата църковна история и историята на съвременните православни църкви. Разгледаните от него въпроси са главно по темата на хабилитацията му, която използва веднъж, когато става доцент.

Интелектуалната собственост трябва да бъде защитена. След няколкото случая на плагиатство във Факултета по хуманитарни науки то е вече морален проблем за университета. Поради това настоявам на Ангел Кръстев да бъде отнето званието „професор”, още повече че има опасност същото звание да стане нарицателно за нашия университет, тоест плагиатстваш, мамиш, нямаш научна продукция, но в крайна сметка си професор на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

В много отношения намирам за актуално писмото на Пловдивския митрополит Николай до Светейшия Български патриарх Неофит относно откриването на Духовна академия на Българската православна църква. Напълно съм съгласен, че през последните години богословието се отдалечи от Църквата и Светия Синод и се появи дистанция между тях, която не е в интерес на Църквата. Личните ми наблюдения са, че православната ни на пръв поглед катедра в Шуменския университет подготвя кадри и за разни протестантски общности, които придобиват академично образование и после работят срещу устоите на родната ни Църква.

Ръководителят на катедра „Теология” в Шуменския университет допреди 3-4 години преподаваше и в различни библейски евангелски институти, които нямат нужната акредитация. Той тихомълком насърчаваше определени питомци да се записват при нас, за да получат магистърски степени. Съгласен съм и с това, че девалвират степените и званията, които придобиват някои преподаватели, и намалява научната продукция.

Искам да повдигна още един въпрос, който се отнася до кадровата политика в катедра „Теология” и отново опира до морала. Става въпрос за проведения на 15 март 2013 година конкурс за главен асистент по апологетика и история на религиите, към който имаше интерес в академичните и в църковните среди.

След смъртта на архимандрит професор Павел Стефанов (2012 година) в катедрата се освободи място и това предполагаше обявяването на конкурс. Конкурсът за главен асистент беше предложен от ръководителя на катедрата Ангел Кръстев, въпреки че не е в интерес на катедрата. В лицето на архимандрит Павел Стефанов загубихме хабилитиран преподавател – професор. Поради тази причина конкурсът трябваше да бъде обявен поне за доцент. На катедрените съвети винаги съм отстоявал това виждане.

Първоначално идеята беше да обявим конкурс по дисциплина от педагогическия блок, която да се допълни и с други дисциплини, но тъй като в тази област има изявен колега методик с много публикации и книги, ръководителят на катедрата предложи конкурсът да бъде за главен асистент по апологетика и история на религиите.

Именно този колега методик възстанови обучението по религия в Шумен, тъй като дълги години в град Шумен нямаше обучение по религия и студентите ходеха на педагогическа практика в Ямбол или във Варна. Той водеше упражненията по методика на обучението по религия и педагогическата практика, но те му бяха отнети в полза на д-р Румяна Малчева.На последния катедрен съвет, преди да обявим конкурса, с колега от катедрата отново настояхме предстоящият конкурс да бъде за доцент, но ръководителят на катедрата заяви, че деканът на факултета е казал, че не може. При направената справка по-късно се оказа, че това не е истина. Тогава ние разбрахме, че конкурсът се обявява за д-р Румяна Малчева. Тя завърши богословие в Шуменския университет, както и философия и защити дисертация в областта на апологетиката. Докторант е на Ангел Кръстев, който не е апологет и този факт създава впечатлението, че това е едно научно ръководство на приятелски начала, защото как може научно да те ръководи човек, който самият не е специалист в тази област? Това е несериозно. Знае се, че в академичните среди връзката между научен ръководител и докторант е силна.

Публична тайна е, че конкурсите се обявяват за определени хора. Все пак вариантите са два – когато наистина се търсят хора за определена академична длъжност, а в другия случай – първо се намират хората и тогава се обявяват конкурсите. Кадровиците обикновено са на ниско административно ниво. Имам опит в тази насока. След като защитих дисертация в Италия, се явих на конкурс в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Не бях одобрен, тъй като съм имал прекалено висока квалификация за мястото.

Схемата не проработи добре, защото след обявяването на конкурса се оказа, че кандидатите са двама. Разбира се, това е нормално, конкурсът предполага съревнование. Кандидатите трябва да представят постиженията си, кариерно и обществено развитие, научна продукция. Трябва да има съпоставителен план, критерий за оценяване, мотиви за оценките и така нататък.

Към този конкурс имаше голям обществен интерес, тъй като единият от кандидатите е Десислава Панайотова, експерт към Просветния отдел на Светия Синод и главен редактор на официалния сайт на Светия Синод. През последните години нейното име се свързва с въвеждането в българските училища на учебния предмет „Религия”, с катехизаторски курсове към църковното училище при храма „Св. св. Кирил и Методий” в София, с организирането на духовни беседи и така нататък. Известна е нейната ангажираност и в разобличаването на дейността на сектите в България. На практика тя е действащ апологет и считам за логично участието ѝ в конкурса, още повече че той е по апологетика и история на религиите – тясната ѝ специалност. Има издадена монография и много статии. Д-р Десислава Панайотова е докторант на професор Маджуров, който е апологет. Всеки непредубеден може да влезе в „Гугъл”, да изпише имената на кандидатите и да види кой-кой е.

По-голямата част от колегите в катедрата бяха удовлетворени, че кандидатите са двама и ние се надявахме журито, което е от петима хабилитирани преподаватели, да бъде обективно, тъй като към конкурса наистина имаше интерес от академичните среди в сродните богословски факултети в страната, както и от църковните среди.

Имах всички основания да смятам, че конкурсът ще бъде нагласен, а технологията е следната: на предпочитания кандидат се падат въпроси, които са му казани предварително от член на комисията и той може да се подготви по-добре. В подобни случаи на масата се поставят три плика с три въпроса. Може също определени пликове да бъдат белязани. На писмения изпит пликовете трябва да бъдат толкова, колкото са и въпросите в изпитната програма. Теглят се допълнително още няколко би- лета, за да се види, че темите са различни.

Не присъствах на последното катедрено заседание, когато са избирани членовете на журито, тъй като бях уведомен един ден преди заседанието. Практика е ръководителят на катедрата да насрочва заседанията в последния момент, без да знаем дневния ред, а би трябвало датата да бъде оповестявана 5 дни по-рано. По този начин ще имаме възможност да обмислим въпросите за обсъждане и да вземем най-правилното решение, а не да бъдем марионетки при гласуването. Избраните членове на журито са Ангел Кръстев, който е ръководител на катедрата, професор Маджуров, апологет, доцент Димо Пенков, апологет, професор Киров и професор Тотев. Последните двама са преподавали тази дисциплина в Шуменския университет.

Наистина бях убеден, че конкурсът ще бъде опорочен. Потвърди го и водещият специалист в областта на апологетиката професор Маджуров, член на журито. На 14 март 2013 година вечерта, тоест ден преди изпита, проведох телефонен разговор с него. Той ми заяви в прав текст, че е поел ангажимент към Ангел Кръстев конкурсът да бъде спечелен от д-р Румяна Малчева. За да предотвратя нагласяването на конкурса, дадох интервю за информационна агенция Пик. Но и това не помогна.

Исках този конкурс да бъде прозрачен и се опитах да предотвратя опорочаването му. Оказа се, че опасенията ми са били основателни. Доказа го и жалбата на д-р Десислава Панайотова от 18 март 2013 година до министъра на образованието, с копие до ректора на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” професор Маргарита Георгиева, до декана на Факултета по хуманитарни науки професор Ивелина Савова, до председателя на Контролния съвет на Шуменския университет и до Академическия съвет на Шуменския университет. В жалбата си тя настоява да бъде назначена проверка по работата на изпитното жури, по документите за участие и по писмените работи. Такава проверка обаче не беше направена.За мен е необяснима реакцията на по-голямата част от членовете на Факултетния съвет, при положение че бяха запознати с жалбата на д-р Панайотова и без да изчакат проверка по случая, приемат, че конкурсът е спечелен от д-р Малчева. Не може цял живот да си незабележим в науката и изведнъж на около 55-годишна възраст да спечелиш конкурс при наличието на конкурент с множество статии и монография, с активна обществена апологетична дейност. Явно определени колеги използват административните си позиции в университета, за да задоволяват личните си интереси и по този начин уронват престижа му. Шуменския университет не е благотворително заведение, а образователен и културен институт.

Убеден съм, че ако деканското ръководство е искало да знае истината за нагласения конкурс, е могло да покани и мен на заседанието на Факултетния съвет, но предпочете да ме заобиколи, за да наложи своето решение.

Под дългогодишното ръководството на Ангел Кръстев в катедра „Теология” редовно се правят всякакви нарушения от административен характер, но деканските ръководства на Факултета по хуманитарни науки си затварят очите. Ще се позволя да представя колегата Кръстев като администратор, за да се убедите в неговите качества. Разполагам и със съответните документи.

В продължение на 2 години и половина решенията на катедра ״Теология” за свикване на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация бяха проваляни поради липса на кворум. Според думите на академик Кендеров, председател на Президиума на ВАК (2006 година), „това е безпрецедентен случай”.

Дисертацията ми за придобиване на научната степен „доктор на теологическите науки” беше първата по рода си в България. Този факт допълнително засилваше интригата.

На 3 април 2004 година се проведе обсъждане на научния ми труд на тема “Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860-30-те години на XX век)” за придобиване на научна степен “доктор на теологическите науки”. Даде се тон на неакадемична дискусия. По време на обсъждането бяха извършени процедурни нарушения. Така например не ми позволиха да представя резюмето на дисертацията си, а веднага започнаха обсъждания.

За около година преработих работата си и отново я депозирах. За 17 декември 2004 година се насрочи друго заседание, което е провалено поради липса на кворум. Още тогава изразих мнение, че липсата на кворум може да се тълкува като предварително нагласена ситуация.

С решение на катедра „Теология” от 26.04.2005 година (Протокол № 7) беше насрочено обсъждане на докторската ми дисертация за 26.05.2005 година в 14 часа. Поради липсва на кворум заседанието отново не се състоя. Интересното е, че един час по-късно в централната сграда на Шуменския университет срещнах главен асистент Яна Драгомирова, която отсъстваше от заседанието.

С писмо от 9.06.2005 година ръководителят на катедра Ангел Кръстев ме информира, че за 23.06.2005 година се насрочва ново обсъждане на докторската ми дисертация, като се настоява да депозирам екземпляр от защитената в Италия дисертация с легализацията ѝ, да депозирам списък с отпечатани публикации по темата и да се подчертаят и изнесат отделно приносите по темата.

С доклад от 10.06.2005 година уведомих деканското ръководство, че едно такова обсъждане е неуместно, тъй като е взето еднолично, без да има заседание на катедра „Теология”, на посочената в писмото дата някои от членовете на катедрата са в годишен отпуск, а останалите изисквания в докладната записка са неприемливи за мен, защото не са необходими условия за провеждане на процедура за присъждане на научната степен „доктор на теологическите науки”. Всички тези искания се разминават с Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания.

Тъй като преобладаваше мнението, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 година депозирах докторската си дисертация в катедра „История” към Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане.

Според Протокол № 5 от 21.10.05 година от катедрата настояваха да представя три мнения на специалисти по история на България. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания, утвърден с разпореждане №303 на Министерския съвет от 29 юли 1972 година, обнародван в Държавен вестник, бр. 63 от 11 август 1972 година, изменен бр. 13 от 1984 година, бр. 85 от 1985 година, допълнен бр. 13 от 1992 година в раздел IV – Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания “научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.

Въпреки това аз представих четири мнения на хабилитирани лица и отново депозирах работата си. Според Протокол № 7 от 6.11.05 година на заседанието на катедра „История” се предлага да бъдат изискани от мен допълнително три писмени мнения от професори в областта на българската църковна история.

От изложеното дотук е видно, че за мен не се прилага този ПРАВИЛНИК и за мен този ЗАКОН не важи. Действа се неколегиално, като ми се нарушават елементарни човешки права.

През цялото това време, когато бях в немилост, не ми публикуваха научните статии, които представях за различните сборници и периодични списания на Шуменския университет. Статиите ми се „губеха” както и личната ми кореспонденция. За да ме лишат от полагащите ми се годишни премии, ми измисляха наказания. Бях подложен на голям психически тормоз. Попаднах в един омагьосан кръг и имах усещането, че излизане няма.

Личната ми среща с председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров в началото на юни 2006 година промени коренно нещата. Академик Кендеров ми даде ценни практически съвети относно започването на процедурата.

На 16.06.2006 година депозирах жалба до ректора на Шуменския университет професор Д.Добрев против бездействието на ръководителя на научното звено при катедра „Теология” доцент Ангел Кръстев във връзка с обсъждането на дисертацията ми. С ректорска заповед № 2044 от 16.06.2006 година е създадена комисия за проверка на данните, изнесени в жалбата ми. При проверката се установи, че липсват документи от личното ми досие. Професор Малчо Малчев, който беше представител на ректорското ръководство в комисията, ме информира, че липсва дипломата ми от Италия, както и легализацията ѝ от ВАК. Същите документи бяха задължително необходими при назначаването ми на работа в Шуменския университет и са използвани при явяването ми на конкурс за доцент през 1999 година. Това показва, че умишлено са откраднати от професионалното ми досие, за да ми се пречи за новата процедура.

Цитираната по-горе ректорска заповед изискваше до 16.07.2006 година да бъде насрочено заседание на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация, но процедурата стартира едва на 20.10.2006 година. „Заслугата” за всичко това е именно на Ангел Кръстев, ръководител на катедра „Теология” в Шуменския университет.

Книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” е сериозен догматически и църковно-исторически научен труд в обем 218 страници. В българската богословска наука липсва монографско изследване по същата тема от далечната 1924 година и новият обобщаващ текст успешно компенсира това отсъствие.

Единственото изследване по този въпрос принадлежи на професор Димитър Дюлгеров. В монографията си „Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история”, С., 1924 година, авторът прави историко-богословски анализ на въпроса за главенството и непогрешимостта на Римския епископ. Професор Дюлгеров се запознава с основни трудове на римокатолически богослови след Първия ватикански събор от 1870 година, като ползва главно немска богословска литература. Той излага накратко произхода и развитието на учението за главенството и непогрешимостта на папата, прави преценка на аргументите за и срещу споменатото учение и предлага аргументираното учение на Православната църква.

Съчинението на архимандрит Методий е второто подобно изследване в българската богословска наука. Авторът си поставя за цел да изясни въпроса за върховната власт в Църквата през апостолско време, като въз основа на свидетелствата, дадени в Свещеното Писание, проследява исторически не само ролята на апостол Петър, но също така и ролята на останалите единадесет апостоли. Апостол означава посланик, пратеник. След като ги избира, Иисус Христос ги изпраща да благовестят Словото Божие, като им дава власт да лекуват болести, да прогонват бесове и да вършат всякакви чудеса с Неговото име (Матей 10:1, Марк 3:14-15, Лука 9:1-6). Това е началото и на иерархията в Църквата.

Отец Методий се спира и върху римокатолическия догмат за главенството и непогрешимостта на Римския първосвещеник. Прилагайки множество библейски доказателства, съвсем закономерно стига до извода, че няма никакви основания да смятаме, че папата е видим глава на Църквата, още повече че се разминава с учението на древната Църква.

Между Православната и Римокатолическата църква от векове се води спор по въпроса за така нареченото първенство на св. апостол Петър. Причината е различното тълкувание на определени библейски текстове. При изброяването на имената на дванадесетте апостоли името на Петър винаги стои на първо място, но никой упълномощен не е по-голям от упълномощилия го, тоест от Господ Иисус Христос.

Според автора библейските текстове не трябва да се разглеждат поотделно, сами за себе си, след като по конкретен въпрос съществуват и други текстове, които дават нужната информация за него. Изхождайки от подобни позиции, римокатолическите богослови субективно представят понятията, от което се създава ненужна полемика. В лицето на дванадесетте апостоли ние откриваме един колектив от хора, всеки от които има еднаква власт с другите.

Отец Методий Жерев доказва, че Църквата е основана и изградена не върху апостол Петър, а върху Спасителя, Богочовека Иисус Христос. Докато Богочовекът е един основен, абсолютен и незаменим елемент, върху който се гради цялото огромно здание на Църквата, Петър става камък, но преди него съществува този единствен основен КАМЪК ХРИСТОС, основател на Църквата. Авторът правилно отбелязва, че днес имаме Църква Христова, а не Църква Петрова и Тяло Христово, а не тяло на когото и да било. Ако нямаше този пръв и основоположен КАМЪК, нямаше да има нито апостол Петър, нито Църква.

В подробния анализ на Свещеното Писание на Новия Завет никъде не се говори, че един от апостолите Христови е получил власт над останалите апостоли. Трите евангелски текста, въз основа на които католиците изграждат учението за първенство на апостол Петър по власт, не са убедителни и с нищо не се потвърждават в деянията на апостолската Църква. Текстът в евангелието на Иоан 21:15-17: „Паси Моите агънца, паси Моите овци”, е просто възстановяване на Петър в апостолското му достойнство.

Текстът на Лука 22:32: „Но Аз се молих за тебе да не оскъднее вярата ти и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си”, е само предсказание за падението на апостол Петър и покаянието му с поръчение, като се обърне, като се покае, с това именно да успокои смутените от падението му останали апостоли. В текста на Матей 16:17-19 Спасителят поощрява апостол Петър за неговото изповедание, нарича го камък, върху който ще изгради Църквата Си, обещава да му даде ключовете на Царството Небесно и властта да връзва и развързва. В това отношение Петър няма никакво преимущество над другите. Спасителят обещава на всички и дава тая власт: да прощават или да не прощават, да отварят и затварят, да отключват и заключват. Също така Той обещава на всички да седнат на една трапеза заедно с Него в Царството Небесно и на еднакви дванадесет престола, за да съдят заедно с Него дванадесетте колена Израилеви (Лука 22:30).

Ако Петър имаше едно действително първенство по власт, това щеше да бъде безспорно известно на всички апостоли на цялата Апостолска Църква, то щеше да бъде отразено в нейната история, така подробно описана в книгата „Деяния Апостолски”. Тогава в Писанието на Новия Завет нямаше да се спомене за равноправен апостолски колектив, в който влиза и Петър. Тогава Спасителя не би им казал: „Вие всички сте братя” (Матей 23:8).

Съвсем логично е и заключението, че твърдението на католическите богослови, че Христос трябва да има Свой видим заместник (викарий) на земята в лицето на папата, е богословски неиздържано.

Безспорно е, че книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”, която е написана на достъпен и разбираем език, е ценно богословско съчинение със свое запазено място в православната ни богословска наука и ще бъде в помощ на студенти, изучаващи богословие, свещеници и миряни.

Благодаря на Бога, че ми даде възможност, според волята Му, да открия в Централния държавен архив в София забравената книга на дядо Методий Жерев „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” и по този начин да възстановя една правда, „понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лука 8:17).

И нека послужи за поучение на тези, които крадат чуждия труд! Амин!

21 януари 2014 година

Преподобни Максим Изповедник, св. мъченик Неофит.

Перник
_________________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява негов предговор, написан в издадената от същия книга „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата“, София, 2014, създадена в машинопис от архимандрит Методий Жерев (1909-1993) в края на шестдесетте години на ХХ век. Заглавието е на автора на блога.

Авторът на блога е писал отзив за книгата „Приматът в Църквата“ (съдържание 2, постинг № 286), без да знае, че всъщност това е чужд труд, откраднат от Ангел Кръстев, с което той е измамил научното жури, факултетния съвет, ректора на Шуменския университет, читатели. Наред с измамата, той е консумирал и елементи от съставите и на други престъпления: плагиатство, лъжа, кражба, мародерство, които е използвал, за да стане професор.

Съвсем наскоро Ангел Кръстев беше освободен от работа от Шуменския университет, защото Румен Ваташки го изобличи, че е откраднал още една книга – на друг духовник, архимандрит професор д-р Павел Стефанов, клирик на Българската православна църква, покойник, за когото става дума по-горе в изложението (виж http://www.forteradio.com/index.php/forte/forte-home/news-feeds/448-nedelni-omiletichni-razmisli-na-arhimandrit-pavel-stefonov-predstavyat-v-galeriya-elena-karamihailova-shumen). И при този случай той е плагиатствал, лъгал, крал, мародерствал, мамел е хората, като освен дето е израснал в кариерата с измама и е станал професор, връх в безсрамното му поведение е, че издава двете чужди книги с променено заглавие и със своето име като автор и ги предлага на книжния пазар и печели от продажбата им.

Изображения – авторът Румен Ваташки, Ангел Кръстев, Десислава Панайотова, Румяна Малчева, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012), Негово Високопреосвещенство Неврокопския митрополит Серафим с книгата на отец Методий Жерев, издадена от Румен Ваташки и Румен Ваташки със същата книга. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mO

„Свободата е някаква даденост на човека за знания и дейност, но исторически изменчива, зависи от натрупването на знания и най-вече от тяхното приложение в социалната практика. Тя е способността на човека да овладява самия себе си, да се самоусъвършенства, да обуздава недостойни страсти и да спира ниски подбуди. Свободата е вид морално пречистване, недопускащо до човешкото съзнание и поведение нищо, което би уронило достойнството и предаността му пред висши принципи, пред своето признание, пред самия себе си. Филосовско-етически размишления на тази тематика са посветили немският философ Имануел Кант, И. Бентън u Джон Стюърт Мил. „

Тук Галя Йорданова преписва от реферат, публикуван от Мария Йорданова, а темата е „Свобода“.

В книгата на Йорданова липсва библиографски анализ, тоест не се изброяват авторите, работили по темата и съответните им съчинения, а в едно научно изследване това е недопустимо. Темата не е открита за науката от доктор Йорданова и по нея са работили цяла плеада от учени философи и богослови. Това е така, защото кандидатката за доцент не познава авторите и трудовете им дори в общи линии, за да направи успешно съответния библиографски анализ.

В уводната част има множество правописни грешки (страници 12, 13, 14 и други), а професор Ивайло Петров е записан като коректор. Убеден съм, че той реално не е правил корекция, а на авторката е било нужно само името му, за да придаде тежест на книгата ѝ, но поради многото правописни грешки професор Ивайло Петров олеква, както и ползвателката на името му.

Плагиатството на кандидатката за доцент продължава и в ИЗЛОЖЕНИЕТО на книгата. Цитирам:

4.„В Древна Гърция свободата винаги се разглежда като противоположност на робството. Последното се разбира като състояние на зависимост – когато върху един човек се упражнява принуда от страна на друг човек. И именно в съответствие с това схващане Аристотел дефинира свободата по отрицателен начин: „Присъщо на свободния човек е да не живее в зависимост от друг“(5), тъй като за разлика от роба, който принадлежи на друг, свободният човек принадлежи на себе си (6).Съгласно представите на древните гърци изискването за „принадлежност на себе си“ е означавало, че свободата е считана за невъзможна без активното самоопределение. По късно, през класическия период на античната мисъл, понятието свобода е неразривно свързано с понятието самоуправление (саморъководене, владеене на самия себе си). В тази връзка свободата е разбирана като такова състояние на независимост, при което човекът разполага със своите собствени естествени способности и със силата да актуализира потенциалните си възможности.“ (Йорданова, Галя, цит. съч., страници 18-19).

Този текст е преписан от цитираната по-долу статия на Янко Янков: СВОБОДА И ПОЛИТИЧЕСКО НАСИЛИЕ В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post6782.htm

Еволюцията на възгледите за свободата и политическото насилие в Древна Гърция

1 Едно от важните места в схващанията на древните гърци заема понятието свобода (eleuthereia), която е дефинирана преди всичко като противоположност на робството (doulosyne), което пък се разбира най-вече като състояние на зависимост – когато върху един човек се упражнява принуда от страна на друг човек. И именно в съответствие с това схващане Аристотел дефинира свободата ех negative (тоест по отрицателен начин, по начин, обратен на обичайното положително дефиниране): „Присъщо на свободния човек е да не живее в зависимост от друг“/1/, тъй като за разлика от роба, който принадлежи на друг, свободният човек принадлежи на себе си/2/.

Но изискването за „принадлежност на себе си“ съгласно представите на древните гърци е означавало, че свободата е била считана за невъзможна без активното самоопределение; и от този именно, първоначално все още архаична представа, впоследствие, в започващия след Сократ класически период понятието свобода е било абсолютно неразривно свързано с понятието enkrateia (тоест самоуправление, саморъководене, владеене на самия себе си).

Тук, обаче, е необходимо едно съществено уточнение: тази връзка на свободата със себевладеенето съвсем не е означавала, че свободата е била разбирана като „липса на отрицание“ или „липса на насилствено ограничаване на тялото“; тя е била разбирана преди всичко като такова състояние на независимост, при което индивидът разполага със своите собствени естествени способности и със силата да актуализира и най-дълбоките си потенциални възможности“.

5.В бележка №5 Йорданова цитира Аристотел. Съчинения в VI тома, София: Захари Стоянов, 2008, 1367, а.32, но реално съдържанието и бележката са откраднати от Янко Янков[1] Аристотел, Реторика, 1367а.32.

6.Бележка № 6 на Йорданова също е открадната от статията на Янков ([2] Jaeger, W., Paideia, Oxford, 1973, Vol. 3, p. 2, p. 54; Finley, Μ. I., Economy and Society in Ancient Greece, London, 1980, p. 116-117.), но в книгата си присвоява заглавието и го поставя под линия.

7.За бележка №7 Йорданова цитира своята статия „Понятието свобода през погледа на античните философи“, публикувана през 2012 година, но съдържанието е откраднато от статията на Янко Янков

8.Произволно сравних и други бележки в книгата. Така например в бележка №276, цитирайки студията на Евтимий Сапунжиев, „Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?“, кандидатката за доцент цитира под линия цялата статия (страници 1-42), но реално в книгата си ползва само две страници, като преписва буквално (страници 5-6). В такъв случай този текст се поставя в кавички. Това е коректното цитиране. Такова некоректно цитиране се повтаря и в следващите бележки с номера 277 и 279 (страници 196-198 и 200-202).

9.В бележка №203, в която се цитира съчинението на Лоски „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“ (страница 150), установих, че цитираната страница не отговаря на съдържанието в оригинала. На 150-та страница в съчинението на В. Лоски се говори не за Пелагий, а за св. Максим Изповедник и св. Григорий Богослов.

10.Бележка №216 (страница 170) също не отговаря на съдържанието в оригинала, както и бележка №217. Цитатът от 1 Тимотей 2:4 се съдържа в самото послание като потвърждение за изложеното определение на вярата, но колежката си го присвоява като своя бележка.

11.Подобно разминаване се наблюдава и в следващата бележка на страница 171. Цитираната книга и в двата случая е „Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра“, а автор е професор Тотю Коев. На посочената страница (232) няма такъв текст. Той се намира на страница 214, а не на 232-ра страница. Същото важи и за бележка №218. Това е механично преписване.

12.В бележка №236 (страница 180) е цитирана статията на професор Иван Панчовски „Призив към светост“, публикувана в „Духовна култура“ през 1974 година, страница 13. На цитираната страница никъде не се споменава името на Н. Хартман, което авторката цитира.

13. В бележка №№237 и 238 (180-та страница) са посочени 2 Петр. 1:5-7 и Фил. 2-15. Те се прилагат като доказателство след изводите на професор Панчовски в съдържанието на същата статия (страница 13), но госпожа Йорданова си ги присвоява и цитира само библейските посочки. Това се повтаря и с бележките от 219 до 235.

14.„Християните са призовани към святост и се стремят към нея, като преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Затова апостол Петър ги съветва: „Като положите всяко старание, привнесете към вярата добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов.“ (237-ма бележка от цитираната книга на Галя Йорданова).

„Християните, които са призовани към светост и цял живот се стремят към нея, могат да я постигнат, като се украсяват с всички добродетели и преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Апостол Петър съветва християните: „Като положите всяко старание….2 Петр. 1:5-7.“ (Вж. Панчовски, Иван, „Призив към светост. – В: Духовна култура, 1974, кн 1, страница 13).

Същото се повтаря и в бележки 131, 132, 133, 135-142, 144, 145 и други. Галя Йорданова няма такава библейска подготовка, за да прави изводи и като потвърждение да прилага съответните библейски текстове. В такива случаи преписва от посочките на съответните автори и ги слага под линия, но вече като авторски.

15.„Добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато се осъществяват във връзка с Бога. Човек може да бъде добър и да постигне някакво ниво на нравствено съвършенство и без да е вярващ.“ (Вж. Йорданова, Галя, цит. съч., страница 180).

Тук в бележка №239 кандидатката цитира друга статия на Панчовски – „Вина и изкупление“. – В: ГДА, Т. 6, (1956-1957, С., 1957, страница 261, но реално е откраднала текста буквално от предишната статия на професор Иван Панчовски, която цитирах по-горе. Цитирам:

„Обаче добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато са поставени във връзка с Бога, когато се осъществяват от любов и преданост към Него и заради Него – за Негова слава. Човек може да бъде добър и да постигне нравствено съвършенство в някаква степен и без да е вярващ.“ (Вж. Панчовски, Иван, Призив към светост. – В: Духовна култура, 1974, кн. 1, страница 14).

16. В много от бележките си (176, 177, 193, 196) цитира страници 256 и 255 от книгата на архимандрит Платон Игуменов „Православно нравствено богословие“. Оказа се, че книгата има само 249 страници текст.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕТО Йорданова не представя оригинални изводи, отново липсват бележки под линия, а съдържанието е окрадено от различни автори, които не се споменават изобщо, а представя текстовете им за свои, тоест отново плагиатства. Цитирам:

17.„В същност какво е свободата? Тя е неограниченост, на различните нива от сложното същество, наречено човек. Какво представлява свободата на другите нива на комплексното човешко същество? Това е Свобода на Духа, на волята; свобода на мислите; свобода на чувствата; свобода на действията.“ (Йорданова, Галя, цит. съч., страница 237).

Истинският автор е Орлин Баев, който пише „Есе за свободата“. Есе за Свободата – Сексология и природа на човека http://www.sexnature.org/sotzialna-psihologiya/ese-za-svobodata.html

„Какво е свобода? Свободата е неограниченост! На какво – на различните нива от сложното същество, наречено човек. Свобода на Духа, на волята; свобода на мислите; свобода на чувствата; свобода на действията. Нека започнем с този вид свобода, с който повечето хора свързват понятието – със свободата в действията. „

Госпожа Галя Йорданова е преписвала основно от дипломната работа на Найден Николаев Йотов „Свобода и воля (философско-религиозен диспут)“, София, 2005. От него е откраднала заглавието на книгата си и основни части от съдържанието му. Цитирам:

18.„В древната философия въпросът за свободата първоначално възниква на нравствено-психологична основа. Сократ и неговите близки последователи и приемници са били непознати отвлечените антитези за свободата, в смисъл на независимост от всякакъв мотив или необходимост. По-скоро те обръщат внимание на вътрешната страна на мотивите. Затова подчиняването на всякакви чувствени подбуди тези философи смятат за нравствено робство, недостойно за човека. За тях съзнателното подчиняване на изискванията на универсалния разум са съдържанието на истинската свобода. Преходът от страстите към разумната свобода се обуславя, според Сократ, от истинското знание. Всички хора търсят доброто, но не всички знаят, в какво се състои то. Човек, който има знание за доброто, то по необходимост го иска и върши, незнаещият, приемайки мнимите блага за истински, се устремява към тях и греши. Но никой по своя воля не е глупак. По този начин нравственото зло се свежда до неразбирането, а в добродетелите Сократ вижда отраженията на разума.

Етиката на Платон се развива на същата основа с някои изключения: свободата на волята преди раждането, за самостоятелното начало на злото, за съществуването на две души. Аристотел поставя въпросът за свободата на волята с неговото истински значение. Докато в Сократовия разум теоретичната и нравствената страна са слети между себе си, то Аристотел решително ги разграничава. По този начин доказва, че за нравственото действие, освен разумно познание, е нужна и твърда, постоянна воля. Тя действа свободно чрез предварителния избор на предмети способи на действие. За нравствения характер на дейността си човек носи отговорността си сам. От кръга на свободните действия се изключват не само това, което се прави по принуждение, но и онова, което става поради незнание.“ (Йорданова, Галя цит. съч., страници 230-231).

laer – Свобода и Воля – статия: Критични статии – Откровения otkrovenia.com/main.php?action=show&id=8262

„Β древната философия този въпрос възниква първо на нравствено-психологическа почва. В мисълта на Сократ и близките му последователи и приемници още няма нашата (от по-ново време) отвлечена антитеза между свободата, в смисъл на независимост от всякакъв мотив, и необходимостта или превес на по-силния мотив във всеки случай. Тези антични философи твърде много са били заети от вътрешното качество на мотива. Те смятат подчинението на низшите, чувствените подбуди за робство, недостойно за човека, а неговото съзнателно подчинение на това, което внушава универсалният разум, е за тях истинска свобода, въпреки че от това подчинение достойните и добри действия произтичат със същата необходимост, с която от подчинението на безсмислените страсти произтичат глупавите и безумни постъпки. Преходът от низшата необходимост към висшата, тоест към разумната свобода се обуславя, според Сократ, от знанието за истината. Всички с еднакво желание търсят доброто за себе си, но не всички еднакво знаят в какво се състои то. Действително знаещият за доброто по необходимост го иска и изпълнява, а незнаещият, приемайки мнимите блага за настоящи, се устремява към тях и по необходимост, грешейки, прави глупави постъпки. А по своя воля или охотно никой не става глупав. По такъв начин нравственото зло се свежда до недоразумение, а в добродетелите Сократ, според свидетелството на Аристотел, вижда израз на разум. Всъщност етиката на Платон се развива на тази основа: само в митовете му се изказва друг възглед (свободата на волята преди раждането) и още в законите има едно място с указание на по-дълбока постановка на въпроса (самостоятелното начало на злото), но това указание не получава никакво логическо разяснение и се изгубва сред безидейните подробности на произведението. 1[ 1 ] Аристотел, влизайки в кръга на мислите на Сократ, внася важни видоизменения, а вън от този кръг самостоятелно поставя въпроса за свободата на волята и нейното собствено значение. В сократовския разум теоретичната и нравствената страна са слети. Аристотел значително ги отличава, доказвайки, че за нравственото действие, освен и по-разумното познание, е нужна твърда и постоянна воля. Тя действа свободно чрез предварителен избор на предмети и действия. За да има дейността на човека нравствен характер, да заслужи похвала или порицание, той сам трябва да сложи началото на своите „производствени“ дейности, подобно на децата. От областта на свободните действия се изключва не само това, което се прави по принуждение, но и това, което се прави от незнание.“

19.Следващите страници (232-233) от съчинението на Галя Йорданова също са окрадени от дипломната работа на Найден Йотов.

В сайта изрично е записано, че „публикуваните материали са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! Otkrovenia.com ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство“.

Книгата на доктор Галя Йорданова „Свободата (Философско-религиозни измерения)“ не е монография (самостоятелно изследване), а представлява компилирани текстове от есета, дипломни работи, реферати, статии и други източници – безогледна кражба на текстове.

Госпожа Йорданова пише книгите заради самите книги, тъй като са ѝ нужни за кариерното израстване, а не защото има интерес към науката и може да допринесе за развитието ѝ. По този начин тя упражнява насилие (блудство) върху науката, а за нея самата е истинско мъчение. Реално тя няма качества да се занимава с наука, но за сметка на това ѝ се удава административната работа. Именно от такава позиция беше наложена в катедра „Теология“ през 2007 година.

Кражбите от оригинални творби на автори чрез интернет е обидно и подсъдно. И това го прави преподавател, който работи в областта на нравственото богословие, християнската етика и философия. Това показва до каква степен стига деградацията в академичните среди.

Основавайки се на изброените от мен факти, стигам до заключението, че предоставената ми за становище продукция е популярна и няма никаква научна стойност, поради което считам, че доктор Галя Йорданова не може да бъде избрана за доцент.

Раздаването на научни степени и звания от академични журита не въз основа на постигнати научни резултати, а въз основа на приятелство или на друго нещо е унизително и води до девалвация на науката и академизма. За съжаление това явление е масово с промяната на Закона за научните степени и звания.

Шумен, 21.07.2013 година.

/подпис/

Професор доктор на теологическите науки Румен Ваташки

_______________________________

*Източник http://shu-bg.net/, раздел Развитие на академичния състав, точка Процедури, подточка Академични длъжности. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Заглавието е от автора на блога.

Изображения: 1. Авторът на становището, професор д-р теол. н. Румен Ваташки, източник ТВ СКАТ. 2. Кандидатът за доцент, Галя Йорданова. Източник – http://shu-bg.net/.