Заключение

В борбата си против ценностната система на джахилията Мохамед предлага нов в някои отношения ценностен модел, в чиято основа е както различното разбиране за божествеността и отношенията между човека и Аллах, така и ново възприятие за моралното поведение на мюсюлманина. Делото на Мохамед, който е както религиозен, така и обществен реформатор, условно би могло да се разграничи на два етапа. През първия, отнасящ се към времето преди хиджра, той е ангажиран предимно с установяването на ислямския монотеизъм, а през втория, започнал след емиграцията в Медина, превес имат неговите обществено-политически начинания. Тогава Мохамед използва политическата власт, с която разполага, за да наложи подчинение чрез външно практикуване на религията, която е основал през първия етап на делото си. В този смисъл с основание се запитваме дали преселването от Мека в Медина, определяно като „рожден ден” на исляма, всъщност не се оказва неговото погубване като вяра и превръщането му в идеология и институция?

Именно в такъв контекст е разбираемо, че Мохамедовата представа за това, кои добродетели следва да бъдат утвърдени и кои пороци – отхвърлени, се основава на идеята за осигуряване на общностна солидарност в границите на уммата. В своето практическо измерение моралността според Мохамед се надгражда върху солидарността. Разбира се, при прехода „джахилия-ислям” краят на „невежеството” не настъпва веднага, а новата, просветлена от исляма епоха, която се характеризира със засилен интерес към духовността и религията, с изисквания за по-висока нравственост и умереност, не променя внезапно личностите, които, живеещи на границата между езичеството и исляма, се оказват „разсечени” от двете епохи. За арабина-езичник (в контекста на различни преживявания) чувството за чест и дълг към рода е идентично с племенната солидарност. С установяването си ислямът не я порицава, но я поставя след семейната солидарност, която пък, от своя страна, „отстъпва” пред новото разбиране за основна солидарност – тази между мюсюлманите в уммата.

Надявам се, че сравняването на периодите „преди-след исляма”, от една страна, ясно очерта прехода от страха пред дахр (неумолимата съдба) и окончателната смърт – към вярата в Аллах и спасението във вечността; от буйството – към благоразумието; от хаоса – към строгия ред; от безпътните страсти – към тяхното овладяване, а от друга – спомогна да си отговорим на въпроса, дали промяната в ценностната система е достатъчно основание моралът, закърмен от исляма, да бъде определян като възвишен.

Известно е, че ислямската представа за праведността, за доброто и злото, се свързва с установения в Корана морал, изразяващ се в подчинение пред словото, всезнанието и всемогъществото на Аллах. Смесвайки изискванията на вярата с практическите религиозни предписания, Коранът определя като „хора, обичани от Бога” (Коран 2:195) едновременно тези, които изпълняват непосредствените си задължения спрямо него, и онези, които усърдно се стремят към справедливостта, чистотата и търпението.

Като цяло ислямският религиозен живот има договорен характер и е закономерно моралът, който поражда, да е от същия тип. Ако в християнството нравствеността е не само обективна мярка за оценяване на характера и поведението, но и динамичен отговор на човешката свобода, на екзистенциалната същност на човека, то в исляма моралът е ориентиран не към идеята за спасението, а към обредните задължения на мюсюлманина. Подобно на юдаизма, ислямът поставя по-силно ударение върху подчиняването на правилата, за разлика от християнството, в което акцентът е върху вярата, върху мотива, лежащ в основата на действието.

Ислямът не успява да премине отвъд границата на своя първоначален юдейски избор, което пролича и при разглеждането на социалната етика на семейните отношения. Коранът подчертава ролята на мъжа като глава на семейството и единствено отговорен за неговата издръжка, утвърждава неравноценността на жената спрямо мъжа и налага нейното подчинение. В „Книгата на Аллах” за съпругите се говори като за „ниви, в които съпрузите могат да влизат, когато поискат” (Коран 2:223), утвърждава се полигамията (Коран 4:3); мюсюлманката трябва да носи покривало (Коран 33:59); узаконява се фактическото й затворничество в дома (Коран 33:23), а изневярата й се наказва със смърт (Коран 4:15-16). Като основна социална и икономическа единица, мюсюлманското семейство има пирамидална структура, на върха на която е поставен съпругът, следват съпругата (съпругите) и децата. Ако терминът „мюсюлманин” означава „подчиняващ се” на Аллах, то жената мюсюлманка, според кораничните постановки, е длъжна да се подчинява и на своя съпруг.

Разбира се, пресилено е да се твърди, че в отношението съпруг-съпруга позицията „господство-подчинение” е доминираща. По-конкретно е да се говори за наличието на отношения „господство-послушание” или „господство-почитание”. Но и в двата случая моделът на кораничното отношение „Аллах-човек”, което е низходящо в кораничен и богословски аспект и в което позицията „господство-подчинение” е основна, определя социалната етика на семейните отношения, чието разглеждане показа, че те се характеризират с неравнопоставеност.

От аназизирането на ислямското есхатологично учение се установи, че и неговата висота се обуславя от нравствеността в исляма. Основният подход, използван в Корана – страхът от мъченията в ада и обещаните (предимно плътски) наслади в рая, е съществена характеристика на ислямското есхатологично учение. Тя е дълбоко присъща на светогледа на мюсюлманите и настойчиво направлява техните помисли и поведение.

Религиозният морал заема приоритетно място и в установяването на нагласите и самоопределението на различните етноси. Днес дългът да бъдеш ближен (според притчата за добрия самарянин) на всеки човек без оглед на неговия пол, раса, етнос, вяра или език се осъществява в по-голяма степен от християните, отколкото от мюсюлманите. Разбира се, напълно естествено е междурелигиозният диалог да достига своите предели, когато се докосва до въпроси, по които християнството и ислямът имат съществени и непреодолими различия.

Когато се изхожда от постановката, че моралът, отстояван от различните религии, се основава от конкретното им разбиране за Бога, може да се обясни и защо ислямът остава чужд на духа на християнството, което призовава към безкрайна любов към Бога и ближния (Мат. 22:36-39). Възлюбването на Господа „от всичкото си сърце и от всичката си душа” (Лука 10:27) не съответства на ислямското религиозно чувство към Аллах, в което подчинението и благодарността се оказват преобладаващи. Любовта към врага (Мат. 5:44) и призивът за ненасилие противостоят на ислямското разбиране, според което възмездието следва да бъде правилно съизмерено с деянието.

И накрая, ислямският морал има пасивен характер – наистина Аллах порицава извършването на зло, но и не внушава идеала за доброто. Различен в своята същност е християнският морал, чието най-дълбоко изложение се съдържа в думите на Спасителя: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).

4. Ислямското отношение към праведността

Ислямската представа за праведността, за доброто и за злото е тясно свързана с прокламирания в Корана морал, изразяващ се в подчинение пред словото, всезнанието и всемогъществото на мюсюлманския бог. Добро е това, което Аллах заповядва, а зло – онова, което забранява. Както посочихме, в исляма е невъзможно да открием категорично разграничение между религиозните и социално-нравствените задължения. Смесвайки изискванията на вярата с практическите религиозни предписания, Коранът определя като „хора, обичани от Бога”[28] едновременно тези, които изпълняват непосредствените си задължения спрямо него, и онези, които усърдно се стремят към доброто, справедливостта, чистотата и търпението. Кораничната представа за праведността („бир”) е следната: „Праведността не е да обръщате лице на изток или на запад, праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника (в неволя), и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и раздава милостинята „закат”; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са богобоязливите”[29].

Коранът използва два характерни термина, чрез които определя кое е добро и кое – зло: „халал” и „харам”. Ако „халал” (ар. „разрешено”) изразява помислите и деянията, разрешени от шариата, то „харам” (ар. „запретен”)[30] е забраненото и греховното. В Корана се посочва: „И нека сред вас има общност, която зове към благото и повелява одобряваното, и възбранява порицаваното! Тези са сполучилите”[31].

От този цитиран стих се извежда и основната за исляма постановка, формулирана като „повеляване на одобряваното и възбраняване на порицаваното”, която в превод на европейски езици звучи приблизително така: „подкрепа на вършенето на добри дела и отстраняване на лошите”. Този основен ислямски принцип се поставя като задължение пред цялата умма.

Ислямският морал има в по-голяма степен пасивен, отколкото активен характер, защото наистина Аллах предпазва от злото, но и не внушава идеала за добро.

За сравнение според християнските нравствени ценности, които обгръщат цялата антропология, смисълът на човешкия живот е богоуподобяването: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Християнският морал са изразява чрез евангелското златно правило на нравствеността: „Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). Спасителят ни призовава да правим добро на хората, защото чрез доброто, което е най-верният път към човешкото разбирателство, ние обезсилваме злото[32].

За християните най-високият критерий за добро, добродетелност и нравствено съвършенство е любовта, която заедно с вярата и надеждата определя пътя на човека към Бога, осмисля човешкия живот и хуманизира отношенията между хората. Християните са призвани да живеят в любов и мир, да се усъвършенстват в доброто и да се богоуподобяват. Защото нещастен е този човек, който изгражда своята самоувереност и бъдеще само върху себе си, върху своето богатство, знание или добродетели. Ако той няма в себе си любов и Божия Дух, всичко това губи смисъл… „защото с Божията любов можем онова, което иначе не можем…, чрез нея небето слиза на земята, а земята се въздига на небето”[33]. Следователно за християните учението на Богочовека Иисус Христос разкрива същността на доброто и злото, а Неговият живот и дейност са неповторим пример за въплътено нравствено добро.

Известно е, че със своето възникване и начално развитие ислямът възприема основни идеи и обредност от юдаизма[34] и християнството, които съвместява с арабски вярвавия и традиции. В своята книга „Коранични изследвания: извори и методи за интерпретация на Писанието” британският ориенталист Дж. Уенсброу изследва езика на Корана и на Свещеното Писание на Стария Завет и като установява прилики, заключава, че „произходът на Корана отвежда към юдео-християнската традиция”[35]. Несъмнено като вероизповедна система в общ план юдаизмът и ислямът не са в противоречие, тъй като и двете се основават на постановката за единосъщието и трансцендентността на Бога като Творец и Законодател. Могат да бъда приведени много примери, които потвърждават, че ислямът заимства от юдаизма: характерът на отношението Бог-общност; ритуалът на поста (Коран 2:183); смъртното наказание за прелюбодеяние (Лев. 20:10 – Коран 24:2); разводът (Втор. 21:14 – Коран 2:229); жертвоприношенията (Лев. 1:3 – Коран 5:2) и други. Мохамедовата религия е съпричастна и към основните ценности, които се съдържат в Декалога, и макар да ги предава по свой специфичен изказ, то моралните категории и светогледът остават сходни. Това проличава от отправените към мюсюлманина изисквания за лично добротворство, изложени в един своеобразен декалог (Коран 17:22-39), в който по думите на М. Хамидуллах са „изброени дванайсетте заповеди, предписания за правоверно поведение”[36]. Тъй като този пасаж наброява повече от 16 стиха, тук ще приведем най-същественото:

1. „И не взимай друг за Бог заедно с Аллах…” (Коран 17:22).

2. „… и към родителите – добрина” (Коран 17:23).

3. „И отдай на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника…” (Коран 17:26).

4. „Прахосниците са братя на Сатаната… И не сторвай ръката ти да е прикована към шията (в скъперничество)…” (Коран 17:27, 29).

5. „И не убивайте децата си поради страх от бедност…” (Коран 17:31).

6. „И не пристъпвайте към прелюбодеянието…” (Коран 17:32).

7. „И не убивайте човек – Аллах е възбранил това, освен по право! А който бъде убит с гнет, ние даваме власт на неговия наследник, но да не прекалява в убиването!” (Коран 17:33).

8. „И не пристъпвайте към имота на сирака…” (Коран 17:34).

9. „Изпълнявайте обета! За обета се носи отговорност” (Коран 17:34).

10. „И изпълнявайте мярката, когато мерите, и претегляйте с точни везни…” (Коран 17:35).

11. „И не следвай онова, което не знаеш” (Коран 17:36).

12. „И не върви по земята с надменност…” (Коран 17:37).

От цитирания кораничен текст интерес предизвикват първа, пета, шеста и седма (която ще бъде разгледана по-нататък) заповеди. Ако първата, разкриваща същността на мюсюлманския бог, е основополагаща за цялостното морално поведение на мюсюлманите, то останалите три са особени от една страна поради наказанията, предвидени при тяхното престъпване, а от друга – поради противопречието им с християнските нравствени ценности.

Първата заповед „И не взимай друг за Бог заедно с Аллах…” е свързана с основния ислямски догмат за божията единност и единство, наречен таухиид (ар. „единение”, „единност”). Представата за единия, несътворен Бог, който няма нищо подобно на себе си, е формулирана в глава „Пречистването”: „Кажи [о, Мухаммад]: Той е Аллах, Единствения, Аллах – Целта [на всички въжделения]! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен нему”[37]. Засвидетелстването на вярата, че „няма друго божество освен Аллах и Мохамед е неговият пророк” е формула, която съдържа в себе си „отрицание и утвърждаване”[38]. Отрицанието потвърждава невъзможността от съществуване на каквото и да било, ако то не е свързано и подчинено на единствената обожествена свръхестествена първопричина. Последващото утвърждаване във формулата е категорично, неговата настойчивост се отличава със силен емоционален патос и изисква безусловно подчинение. Свързано непосредствено с Аллах, то узаконява пророческата мисия на Мохамед и задължава мюсюлманина да следва излаганото чрез неговата проповед и дела божествено слово. Ислямските богослови тълкуват шахадата не само като вярност към единобожието, но и като безпрекословно подчинение на божествената воля. По този начин според тях се осъществява връзката между „вярата” и ”отдаването” – тоест актът на „отдаване” на Аллах всъщност е и показател за безпределната вяра в него[39]. Допускането на други богове и тяхното „съдружаване” (ширк) с Аллах се определя като най-сериозният грях в исляма.

Втората заповед, която привлича вниманието ни, е „И не убивайте децата си поради страх от бедност”. Чрез тази коранична строфа се отменя разпространеното в предислямската епоха на Арабския полуостров явление „уад” – заравяне в земята на живородени момиченца, които са възприемани като бреме за семейството: „И щом известят някого от тях за женска рожба, лицето му помрачнява и спотайва той печал. Скрива се от хората заради лошото, което са му съобщили – дали да я пощади за унижение, или (жива) да я зарови в пръстта”[40]. Независимо че с идването на исляма се премахва този жесток староарабски обичай[41], децата не са равнопоставени. Желанието на мюсюлманското семейство за дете винаги съдържа предпочитанието то да бъде син, обществото също изразява по-голямо уважение към майките, които са родили момчета. Арабският народопсихолог ал-Джухайман посочва, че „…когато започнат родилните болки, майката си мечтае и си представя, че ще роди момче. Защото според хорския обичай и положение момчето се цени повече, отколкото момичето. Проблемите му са по-малко от проблемите на момичето и освен това то е силното в семейството, може да я защити и тя да ходи с вдигната глава. И после, ситуацията в обществото закриля него повече, отколкото момичето”[42].

Шестата заповед от своеобразния декалог – „И не пристъпвайте към прелюбодеянието” – изразява ислямската представа за сексуалността, която до голяма степен е формирана в противовес на сексуалните традиции през „епохата на невежеството”. С идването си Мохамедовата вяра налага строги морални норми – предислямската освободеност в отношенията между мъжа и жената е обявена за „зина” (ар. „прелюбодеяние”). Сравнението между проявите на сексуалността през джахилийската епоха и след установяването на Мохамедовата религия показва, по думите на В. Соловьов, че „Коранът принципно ограничава чувствеността вместо предишното й обожествяване”[43].

В Корана обаче могат да се намерят и съвети, които не са с особено възвишено съдържание. Наистина той повелява да се избягва злото, но препоръчва и друго – да не се разгласява за извършителите му, за да не с увеличава моралното развращение. От друга страна, в „Книгата на Аллах” се подчертава и значението на доброто възпитание, учтивостта и уважението към възрастните. Поздравът „в името на мира” (би ас саллам), който е въведен на мястото на джахилийските формули, най-вероятно е с ислямски произход. Препоръките да не посещаваш някого без предупреждение, както и умението да си тръгнеш навреме несъмнено не са от най-значимите, но и те говорят за стремежа винаги и навсякъде в мюсюлманската общност да се осигурява разбирателство и хармония.

Изразено накратко, Аллах обича тези, които вършат добро, справедливите, чистите, набожните; тези, които живеят със страх; които са търпеливи и които вървят по неговите пътеки. Грешници са горделивците, неверниците, злите и несправедливите, свадливите, неуслужливите, високомерните, разточителните, скъперниците и убийците. Мюсюлманинът трябва да бъде душа (нафс)[44], осветена от Аллах[45].

_________________________________

28. Коран 2:195.

29. Пак там, 2:177.

30. Терминът е с разнообразно съдържание и значение: от една страна, „харам” е забраненото, греховното – обратно на разрешеното (халал), а от друга, „запретеното”, свещеното, като например названието на Мека и Медина, превеждано като „две светини” (харамайни), което е двойнственото число от „харам”.

31. Коран 3:104.

32. Повече у Киров, Д., Християнството е вяра. В преддверието на християнската нравственост, С., 2004, с. 65-67.

33. Бигович, Р., пос. съч., с. 22-23.

34. Вж. повече у Стаматова, К., Ислямът и неговият изначален юдейски избор, сп. Духовна култура, 12/2003, с. 7-17.

35. Wansbrough, S., Quranic Studies: Sourses and Methods of Scriptural  Interpretation, Oxford, 1977, p. 119.

36.  Цит. по Григориев, В., пос. съч., с. 200.

37.  Коран 112:1-4.

38. Абдулхамид, А., Основите на исляма. Прев. Цв. Теофанов, Истанбул, 1997, с. 16.

39. Повече у Пеев, Й., История и философия на една религия, С., 1985, с. 70.

40. Коран 16:58-59.

41. Впрочем, този жесток обичай не е само староарабски, той е характерен и за други древни общности, например за южните славяни (ср. Стойнев, Н., Българските славяни. Митология и религия, С., 1988, с. 124.).

42. Цит. по Ценова, М., Майката в арабските пословици. – В: сб. Арабистика и…, т. 2, с. 230.

43. Соловьов, В., пос. съч., с. 115.

44. Нафс, рух (ар. „душа”) – вдъхнатият в Адам от Аллах дух, съживяващ неговото тяло, но също и в Мариам за зачеване на Иса (Иисус) (Коран 15:29; 21:91). Много често се свързва с повелята (амр) на Аллах в значение на познание, вяра, предупреждение, отправяни към хората чрез ангелите, пророците и Мохамед. Мухиедин Газали (1058-1111) утвърждава нетленния характер на нафс, определяйки човека като „духовна същност”, която не се ограничава в тялото.

45. За християните Декалогът има задължителен характер, защото съдържа същия нравствен закон, който е написан в сърцата на всички хора (Римл. 2:15). Сам Спасителят призовава вярващите да го разбират и следват по-съвършено, отколкото до Неговото идване. Новозаветният закон, разкрит от Иисус Христос (Мат. 5-7; Лука 6:17-49), който е по-възвишен от Моисеевия, се нарича още и слово на благодатта (Деян. 14:3; 20:32) (Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. Първо фототипно издание от проф. к. б. Тотю Коев, С., 1991, с. 158), защото дава на хората благодатни сили да го изпълняват. Човекът е добродетелен, когато свободно следва заповедите, всяка от които предписва определено поведение. Синтезирано изразено – нравствените задължения на християните се съдържат в думите на Спасителя „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:37-40).

Следва…