Павел Павлов

Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?

Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.

В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.

Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.

Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.

Има още →