Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 1

Драган Бачев

Десетият Вселенски (II Латерански) събор, според Римокатолическата църква се състоял през 1139 година[22]. Предисторията му е следната.

След смъртта на папа Хонорий II (1124-1130) аристократичната фамилия Франджипани подкрепила избора на папа Инокентий II (1130-1143), а противопоставящата ѝ се фамилия Пиерлеони избрала за папа един от своите членове, кардинал Пиетро Пиерлеони, под името Анаклет II (1130-1138). По-късно той попаднал в списъка на антипапите. Срещу въоръжена помощ от страна на норманите от Сицилия, в съглашението от Беневенто Анаклет II обявил херцог Рожер за крал на Сицилия, Калабрия и Апулия, а последният признал сюзеренитета на папата. В същото време Инокентий II получил поддръжка от страна на германския крал Лотар II, за което през 1133 година го короновал за император. Следващите няколко години преминали в борба между двамата папи, подкрепяни съответно от императора и норманския крал. През 1137 година починал император Лотар II, а през 1138 година го последвал и антипапа Анаклет II. Неговият приемник Виктор IV (1138) се подчинил на Инокентий II два месеца след избирането си.

За преодоляването на разкола Инокентий II свикал в 1139 година Десетия Вселенски (II Латерански) събор. На събора норманите и тяхното протеже – антипапа Анаклет II били анатемосани и по този начин единството било възстановено. Без да може да разчита на помощта на императора папа Инокентий II решил сам да води война с норманите, но крал Рожер удържал победа и папата попаднал в плен. При тези обстоятелства Инокентий II бил принуден да снеме отлъчването от краля и да признае норманското кралство. Благодарение на това той могъл да се завърне в Рим[23].

И този събор, по скромното ни мнение, не заслужава определението Вселенски.

През 1179 година бил свикан от папа Александър III (1159-1181) Единадесетия Вселенски (III Латерански) събор[24]. Първият от 27-те приети на този събор канони гласял, че в бъдеще за избирането на папа е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на общия брой присъстващи кардинали. Този канон действа и понастоящем, но изисква вече мнозинство от две трети плюс един глас. Сред останалите декрети на събора от особена важност били: декрета за забрана на симонията; декрета за забрана на конкубината (съжителството), а така също декрета против натрупване на църковни блага (cumulacio beneficiorum)[25]. Папските закони, които регулирали избора на папите и решенията на събора на практика не действали много успешно. За това свидетелства факта, че от времето на декрета “In nomine Domini” (1059 година) до 1180 година на 15 канонично избрани папи се падат 13 антипапи. На събора били осъдени също така албигойската и валденската ереси, но крайни мерки срещу тях не били предприети.

Едва ли този събор би могъл да бъде наречен Вселенски, въпреки че избора на папа е от изключително значение за Римокатолическата църква.

Поради крайно оскъдната литература на български език, по този въпрос, ще си позволим да направим едно отклонение от темата за съборите и да проследим накратко кой и как е избирал римския папа през вековете. Надяваме се с това да не отегчим читателите, а да предизвикаме техния интерес.

Първоначално Pимският епископ бил избиран по същия начин, по който били избирани всички други епископи. Съседните епископи, клира (градското духовенство на Рим) и народа избирали папата съвместно. След смъртта на папа Зосима (417-418) партията на дяконите избрала за папа архидякон Евлалий, но по-голямата част от презвитерите избрала за папа презвитер Бонифаций. За да се предотвратят занапред подобни раздори, император Хонорий (395-423) издал първото официално светско постановление, относно избора на Pимския епископ. То гласяло, че ако изборите не са завършили с окончателна победа на един от претендентите, нито един от тях да не бъде признаван за папа, а изборите да продължат дотогава, докато бъде намерена общоприемлива кандидатура. Но даже императорите не могли да осъществят това постановление[26]. На Римския епископски синод в 499 година приели първото църковно решение, относно избора на папата. Било изказано мнението, че за избиране на папа е необходимо болшинство на гласовете. През X век папите били избирани на синоди или събори, които били свиквани в Рим и в които участвали и аристократичните фамилии: Колона, Орсини, Кресченции, фамилията на Тускулумските графове и някои други.

В 1059 година Латеранският събор, който се състоял през април, в дните на поста, издал декрета “In nomine Domini”. В него изборът на папа се възлагал на кардиналите. Думата кардинал произлиза от cardo (лат.), което означава „кука в ъгъла на вратата”, в преносен смисъл „основата; онова, върху което нещо се основава”. Отначало така наричали (IV-V век) римските клирици, които служели постоянно в главните римски църкви и помагали на папата в църковното управление. Това били свещениците от двадесет и петте най-древни римски църкви имащи название, а по-късно само първия от свещениците на всяка такава църква. Те носели името кардинали-презвитери. От началото на VI век имало 7 регионални кардинали-дякони, по-късно тяхното число достигнало 12, след което към тях се присъединили 6 палатински кардинали-дякони. Последните, в качеството си на приемници на старите презвитери, образували съвета на папата. За обсъждането на някои по-важни въпроси, а също така за да има кой да замества Римския епископ при богослуженията, 7 епископи от съседните на Рим градчета: Велетри, Порто, Албано, Сабина, Фраскати, Палестрина и Остия също били включени в кардиналската колегия. Те били наричани кардинали-епископи. В началото на XII век прекратил дейността си института на кардиналите-субдякони, най-нисшия по онова време кардиналски чин[27].

В 1268 година починал папа Климент IV (1265-1268). Изборите за нов папа се проточили. Най-после, през есента на 1268 година във Витербо се събрали 10 италиански и 7 френски кардинали, за да проведат избор на папа. В течение на почти 2 години и половина, нито един кандидат не могъл да получи необходимото мнозинство от 2/3 на гласовете. Тогава началникът на градската стража, Раниеро Гати, заключил кардиналите в най-голямата зала на папския дворец във Витербо. Без да обръща внимание на протестите и заплахите за отлъчване от Църквата той им заявил, че ще бъдат пуснати едва когато изберат папа. Недоволни, кардиналите прекарали два дни, без да провеждат избори. Тогава началникът на стражата, с помощта на своите подчинени, разглобил покрива на двореца и кардиналите се оказали под открито небе, получавайки храна и вода в мизерни количества. След първия силен дъжд новият папа бил избран. Той приел името Григорий X (1271-1276)[28]. Папата издал декрета “Ubi periculum”, според който в бъдеще папите трябвало да се избират по същия начин, по който бил избран самия той – на конклав (от лат. cum clave – под ключ). Това било потвърдено на Четиринадесетия Вселенски (II Лионски) събор през 1274 година. Като интересен детайл може да се отбележи, че в съответствие с решение на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор (1245 година) кардиналите получили правото да носят червени шапки. Също така факт, който заслужава да се знае, е, че последният папа, който не е бил кардинал е Урбан VI (1378-1389). На 3 декември 1586 година папа Сикст V (1585-1590) издал своята була “Postquam verus ille”, в която определил броя на кардиналите да бъде 70[29]. Този брой бил увеличен едва през 1958 година от папа Иоан XXIII. Според булата на Сикст V седемдесетте кардинали се делели на три категории: 1) шест кардинали-епископи (епископите на Сабина, Фраскати, Албано, Велетри, Порто и Остия). Старшият между тях – деканът, едновременно с това бил епископ на Остия. Те били избирани от Света колегия от кардинали от другите две категории; 2) Петдесет кардинали-презвитери, които били свещеници в римските храмове, а ако не били римляни, имали свои така наречени титулярни църкви. Затова ги наричали още титулярни кардинали; 3) Четиринадесет кардинали-дякони, които управлявали папските учреждения. Издигането за кардинал ставало в консисторията (съвещателен орган при папата, който се образувал от кардиналите). Имало случаи, когато папата не обявявал открито за издигането на кардинал. Това са така наречените тайни кардинали. Ако кардиналът не е начело на своето епископство, то той трябва да пребивава в Рим. На 20 януари 1904 година папа Пий X издал конституцията „Commissum nobis”, в която на кардиналите било забранено под заплахата от отлъчване да обявяват на конклав вето на чужда държава. По този начин окончателно било ликвидирано така нареченото ексклузивно право (правото да се налага вето), от което се ползвала Австрия (като наследник на Свещената Римска империя), Испания и Франция (при положение, че са монархии). В своята була „Vacante sede apostolica” от 25 декември 1904 година Пий X утвърдил съществуващия дотогава ред за избора на папа и в още по-голяма степен подчертал положението, че е недопустимо да се оказва външно влияние при този избор[30]. Папа Григорий XV (1621-1623) се разпоредил гласуването на конклава да става тайно, с бюлетини. Избирането на папа от гледна точка на каноните може да стане по три начина: 1) един от кардиналите предлага кандидатура и ако другите я подкрепят, те открито и на висок глас заявяват за своето съгласие – чрез провъзгласяване; 2) за избирането на папа кардиналите излъчват от своята среда комисия и нейното решение или се приема, или се отхвърля от останалите кардинали с открито гласуване – чрез съглашение и 3) членовете на конклава гласуват индивидуално и тайно – чрез гласуване (scrutinium) [31]. Практически се използва третият начин.

Декретът на Двадесет и първия Вселенски (II Ватикански) събор от 28 октомври 1965 година „Christus Dominus” определи пределната възраст за епископите да бъде 75 години. На това основание папа Павел VI (1963-1978) в своето апостолическо послание от 6 август 1966 година „Ecclesiae sanctae” призова всички епископи след достигане на 75-годишна възраст доброволно и без принуда да се пенсионират. Това решение, с известни изменения, той разпространи в своето послание от 21 ноември 1970 година „Ingravescentem actatem” и върху кардиналите. Които от тях бяха навършили 80 години, се лишиха от правото да участват в избора на папа и се изключиха от конклава. През октомври 1975 година в своята була „Romano pontifici eligendo” Павел VI отново коригира начина за избиране на папа. Броят на кардиналите, които участват на конклава беше ограничен до 120 души[32].

Има още

Ересите в културно-религиозния живот на средновековна България*

Георги Бакалов

Критикувани и възхвалявани, отричани и надценявани, ересите в средновековна България са между най-идеологизираните теми, често пъти обект на спекулативни интерпретации от лаици и издирвачи на сензации. Въпреки това, темата заема важно място в историята на българската духовност, защото дава отговор на съществени въпроси относно спецификите на мисленето, въжделенията и духовната нагласа на българите в една епоха, когато народ и държава са имали много по-високи стойности от днешната ни съвременност. И още нещо. Повечето изследователи на българските средновековни ереси и в частност на богомилството са убедени, че то оказва силно влияние върху обществения и културния живот на средновековна Европа и съдейства за появата на различни по време и характер реформационни течения[1].

Ересите са неизменен спътник на Вселенската църква още от първите векове на християнството. Гностици, донатисти, монтанисти, ариани, несторияни, монотелити, монофизити и още десетки други разстройват единството сред вярващите и стават повод за продължителни и ожесточени спорове[2].

Църквата разглежда ересите като отклонение от официално приетите догми, но си дава сметка, че повечето от създателите им принадлежат на собствения ѝ клир. Това означава, че ересиарсите невинаги са банални отрицатели на установения ред и догми, а реформатори, които се опитват по свой начин да интерпретират непоклатимите догми на официалната Църква[3].

Макар и да е странно, трябва да се признае, че ересите имат и положителна роля в живота на Църквата. Противопоставяйки се на еретическите „лъжеучения“, официалната Църква задълбочава познанията си в областта на вярата и усъвършенства догматичното учение, което, оставено без сериозна обструкция, би било по-малко съвършено от познатото ни днес. В този смисъл св. Иоан Дамаскин едва ли би написал „Догматичното всеоръжие“, ако нямаше като свои опоненти иконоборците. Подобни примери могат да бъдат посочени с десетки.

Както и другите източноправославни страни в епохата на Средновековието, България също нееднократно е разтърсвана от еретически учения. Най-продължително и масово разпространение получава учението на полулегендарния поп Богомил, чиито последователи придобиват широка известност не само на Балканите, но и в Западна Европа, където стават популярни под различи имена като катари, патарени, албигойци, бугри и други [4].

Георги Бакалов (1943-2012)

Най-ранното свидетелство за появата и разпространението на това учение намираме в посланието на Константинополския патриарх Теофилакт (933–956) до българския цар Петър (927–969). Написано е по молба на царя, който иска съвет от Църквата-майка как да се отнася към „новопоявилата се ерес“. Патриархът, който вече има сведения за учението на поп Богомил, определя ереста едновременно като „древна“ и „новопоявила се“. Видимото противоречие се изяснява с обяснението, че в основата на новопоявилата се ерес стои древното манихейство, примесено с павликянство, което възкръсва в условията на Х-ти век като „нова“ ерес[5].

Основната доктрина на богомилството, според патриарх Теофилакт, е дуализмът, определящ света като обиталище на Доброто и Злото. Доброто като творец на светлина, а Злото като създател на тъмнина и материя, от която е създаден целият видим свят. Патриарх Теофилакт сочи като самобитна идея на еретиците презрението към законния брак, който е предпоставка за продължението на човешкия род. Това означава – пояснява патриархът, – че еретиците смятат умножаването на материята и грижата за нея като грях и служение на сатаната.

В духа на своя метафизически аскетизъм богомилите определят материята като изконното зло на света, от което произлизат всички грехове. Все пак трябва да се отбележи, че въздържанието от полово общуване се отнася към „съвършените“, каквато е традицията и на ранните манихеи[6].

Определянето или заместващото название на богомилството като манихейство или масалианство е обичайна практика за византийските автори и техните адепти. Всъщност няма данни през Х-ти век на Балканите, и в частност в България, да има следи от манихейски проповедници[7]. Остава изводът, че манихейският дуализъм е познат на българите още от времето, когато обитават териториите на Туран, преди голямата миграция на Запад. А защо тогава това древно учение се появява именно през първата половина на Х-ти век? Отговорът се крие в специфичните условия на времето, които го възраждат[8].

Има още