Архимандрит Авксентий

Празниците през апостолския период от историята на Църквата са преди всичко богоцентрични, тоест Бог е техен изключителен обект на почитание и прослава. През епохата на гоненията богоцентричният характер на култа е разширен и наред с Бога, християните започват да почитат и убитите заради вярата в Него свои събратя, мъченици и изповедници. Още по-късно към празничната система на Църквата са прибавени празници на преподобни, светители, равноапостоли и други ликове светци. Особено място в нея заемат празниците посветени на св. Богородица и безплътните сили. Установените в чест на различни ликове светци празници са своебразна форма на общуване на човека с неговия Творец, тайнствена връзка между небето и земята, начатък на настъпващото Божие царство.

Условно празниците, посветени на светите отци-участници във вселенски събори могат да бъдат отнесени към групата празници, посветени на преподобни, тъй като в огромната си част участниците във вселенските събори са монаси, приели епископски сан. След края на епохата на гоненията, броят на мъчениците в Църквата рязко намалява. Своеобразни приемници на мъчениците стават монасите и монахините, подвизаващи се в многобройни монашески центрове в Египет, Палестина, Мала Азия, Месопотамия, Сирия и други. Определяни са като „преподобни“, тъй като в тяхно лице в най-висша степен се проявява Божият образ и подобие, дадени на човека при сътворяването му.

Многобройните празници посветени на светите отци-участници във вселенски събори не са предмет на специално изследване и като цяло остават встрани от интереса на изследователите. На два или три от тях са посветени статии, свързани с годишнини от съответните събори[1].

За разлика от Западната, Източната църква признава само седем Вселенски събори. Всички са свикани от византийски императори във, или недалеч от столицата Константинопол. Решенията им, наред с книгите на Свещеното Писание са върховен авторитет, от който произтичат богооткровени истини. Вселенските събори са носители на висшата съборна власт в Църквата и същевременно са най-ярък израз на съборното ѝ начало.

До настоящия момент за Вселенски събори са признати седем. За Първи вселенски събор се счита съборът, свикан в Никея през 325 година. През 381 година в Константинопол е свикан Вторият вселенски събор, известен и като първи Константинополски. Третият вселенски събор се провежда в град Ефес през 431 година, а Четвъртият – през 451 година в Халкидон. Следва го Петият вселенски или вторият Константинополски събор, свикан във византийската столица през 553 година. Шестият вселенски събор също е свикан в Константинопол през 680-681 година, затова е наричан трети Константинополски. Последният от вселенските събори, Седмият, се провежда в Никея през 787 година и затова е известен и като втори Никейски. Освен тях към решенията им са приравнени и 102 правила, изработени и приети на Константинополския събор, свикан през 691-692 година, наричан още Трулски или Пето-шести събор.

За образец на Вселенските събори служи така нареченият Апостолски събор станал в Иерусалим през 51-ва година и описан в Деяния апостолски 15:1-29. Разбирането, че Вселенските събори са ръководени от Светия Дух е причината за свикването, организирането и протичането им да липсват установени правила, характерни за обикновени човешки събрания. Това дава основание на някои изследователи да ги считат за „извънреден харизматичен институт в живота и структурата на Църквата[2].“ Те са над всеки предстоятел на Поместна църква.

И седемте Вселенски събори са свикани по инициатива на императорите на Източната Римска империя. Участниците в тях са само епископи. Дякон или свещеник може да бъде приет за пълноправен участник в събора, ако представлява отсъстващ епископ. В този случай те имат правото и да подписват съборните решения, което по правило правят само епископите[3]. По-често дякони и свещеници придружават своите епископи като съветници.

Броят на участниците във Вселенските събори е различен. От една и съща Поместна църва понякога участват голям брой епископи, други са представени от един или двама епископи. В отделните деяния на някои вселенски събори понякога взимат участие различен брой епископи. Пропорционалното представяне на отделните Поместни църкви не е критерий за признаването на един събор за вселенски. Не е критерии и броят на участващите в него епископи.

За разлика от Поместните събори, които се занимават предимно с въпроси от дисциплинарен характер, Вселенските събори, основавайки се на Свещеното Писание и Свещеното Предание формулират догматически определения. Това е тяхно изключително право. За формален повод им служат своевременно появили се ереси и лъжеучения. Решенията на вселенските събори притежават „тематично единство, в тях се разкрива цялостното тринитарно и христологично учение[4]„. Те са непогрешими и се явявят отражение на непогрешимостта на Църквата.

Определението „вселенски“ (гръцки οικουμενικος) е често използвано във византийската гражданска и църковна администрация. Според Речник на думите в българския език, думата вселенски означава: „1. Остар. световен, всемирен; 2. Спец. Който се отнася до цялото Източно православие. Вселенски патриарх. Вселенска църква[5]„. Гръцката дума “οικουμένη” означава “вселена”. “Оικουμένη” е производно от глагол, който означава: “обитавам”, “населявам”. Оттук οικουμένη има значение на “населявана (обитавана) земя”. Думата “икумени” – “вселена” е означавала първоначално цялото населено с хора пространство по земята, нашата планета. Ако днес понятието “вселена” се е разширило дотам да означава целия всемир, това не отговаря на първичното му значение[6]„. И в Църквата под думата “вселена” от древност се подразбирала Земята и нейните обитатели (Матей 24:14; Лука 21:26; Откровение 3:10; 12:9). Прилагателното “вселенски”, съответно на това, означава “вселенски” в смисъл на отнасящ се до цялата Земя и до нейното население. С други думи “вселенски” трябва да бъде разбиран като касаещ цялата земя или по думите на архимандрит Серафим (Алексиев) “всеземен[7]. Вселенският характер на Христовата църква е заложен от Божествения ѝ Основател, от което произтича разпространяването и по цялата земя (Матей 28:19; Марк 16:15).

Вписването в диптихите на участниците в един събор, Поместен или Вселенски, трябва да бъде разглеждано като приемане и утвърждаване на формулировките, приети на него. До началото на VІІ век липсват сведения за споменаването на светите отци-участници в Поместни и Вселенски събори в диптихи или за съществуването на установен в тяхна чест празник. Това не изключва съществуването на подобна практика, тъй като броят на достигналите до нас писменни паметници от този период е изключително малък.

В няколко от най-ранните достигнали до нас редакции на Иерусалимската литургия на св. апостол Яков, брат Господен[8], в края на анафората им в така наречената ходатайствена молитва се казва: „Помени, Господи, шестте велики и вселенски събора. Триста и осемнадесетте (св. отци участници, ск. м.) в Никея (тоест Никейски или Първи вселенски събор – ск. м.), сто и петдесетте (св. отци участници, ск. м.) в Константинопол (тоест Константинополски или Втори вселенски събор, ск. м.), шестотинте (свети отци участници, ск. м.) в Халкидон (тоест Халкидонски или Четвърти вселенски събор, ск. м.), и двеста осемдесет и деветте (свети отци участници, ск. м.) в светия Шести (вселенски, ск. м.) събор и всички останали събори… [9]„. Вероятно светите отци-участници в първите шест вселенски събора са включени в ходатайствената молитва на Иерусалимската литургия през периода между Шестия и Седмия вселенски събор, тоест между 680 и 787 година. В малко по-късна тяхна редакция, например в Молитвослов 1040 от библиотеката на Синайската архиепископия[10] към тях е прибавено „и от светия Седми (вселенски – ск. м.) събор триста шестдесетте и седем (в друга редакция триста и петдесетте, ск. м.) свети отци участвали във втория Никейски (събор, ск. м.) [11]„. Вписването на свети отци-участници във вселенските събори в случая е първа стъпка в процеса на установяване на празник или по-точно празници в тяхна памет.

Почти едновременно с това, около средата на VІ век, за да добият по-голяма популярност и на отбелязването им да присъстват повече християни, е установена практиката, ако се падне в делничен ден празникът да бъде прехвърлян в най-близката неделя. Това го превръща от неподвижен в подвижен. Тази практика е заимствана от по-рано установената практика празници на светци, падащи се в седмичните дни на св. Четиридесетница да бъдат прехвърляни в най-близкия съботен или неделен ден. Тя е продиктувана от разпоредбите на 51-во правило на Лаодикийския събор, според което “не се позволява в четиридесетницата да се празнуват рождени ден на свети мъченици…[12]”. Следствие от тях е прехвърлянето на всички празници на мъченици, изповедници и преподобни от седмичните дни в най-близкия съботен или неделен ден. Това ги превръща от неподвижни в подвижни празници и ги обвързва не с конкретна дата, а със съботен или неделен ден от предпасхалния период. Според грузинската редакция на Иерусалимския канонарий от VІІ век, паметта на св. Теодор Тирон се отбелязва на 10 март. Малко по-късни паметници сочат датата 17 февруари. В повечето преписи на Устава на Великата Христова църква от ІХ и Х век, съхранявани в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос той вече е подвижен празник и се чества в съботата на първата седмица на св. Четиридесетница. Днес четвъртата неделя на Великия пост е свързана с паметта на св. Иоан Лествичник. Промяната е извършена след ХV век в Константинопол. Дотогава паметта на св. Иоан Лествичник е отбелязвана на 30 март. По същия начин днес петата неделя на св. Четиридесетница е посветена на паметта на св. Мария Египетска. Прехвърлянето също става в Константинопол около ХІ век, тъй като за първи път за нея се споменава в една редакция на Устава на манастира „Св. Богородица Благодетелка“ от този период. Дотогава паметта на св. Мария Египетска се чества на 1 април. По подобни съображения празникът на св. апостол Филип е прехвърлен от 15 на 14 ноември, за да даде подходящо начало на четиридесетдневния Рождественски пост след окончателното му установяване след края на византийската епоха. Тук могат да бъдат отнесени и празниците на някои Константинополски патриарси, които ако се случат в делничен ден се прехвърлят в най-близкия неделен. В най-близкия неделен ден се честват и празниците, посветени на светите отци-участници, във Вселенските събори. При няколко празника процесът на превръщането им от неподвижни в подвижни е протекъл неуспешно или, може да се каже, все още не е завършил. Следствие от това е „удвояването“ им, тоест отбелязването им и като подвижни, и като неподвижни. От византийската столица тези промени бързо добиват популярност в цялата Източна църква.

Извън празниците от периода на св. Четиридесетница, празниците на светите отци, участници във Вселенски събори, с няколко изключения, са единствените празници от годишния празничен цикъл, превърнати от неподвижни в подвижни. Това говори за значението и важността, която им придава Църквата, следствие от което е и прехвърлянето им в дни, в които на богослужението присъства по-голям брой християни.

В днес използвания празничен календар са съхранени единствено празниците на светите отци, участници в Първия вселенски събор (Седма неделя след Пасха), Четвъртия вселенски събор (неделята между 13 и 19 юли) и Седмия вселенски събор (неделята между 11 и 17 октомври). Тоест днес се отбелязва паметта на участниците в първия, средния и последния от Вселенските събори, подредени по реда на свикването им, приблизително през три месеца. Същите празници посветени на светите отци-участници във вселенски събори за първи път се срещат в късни редакции на Иерусалимския устав.

Освен няколкото съборни празника на светите отци-участници в първите четири, първите шест или и седемте вселенски събори, всеки от тези събори има свои собствени празници. За повечето от тях нямаме сведения кога, от кого и по какъв повод са установени. Неголям брой от тези празници съвпадат с времето на деянията на съответните събори, но повечето изглежда са избрани на случаен принцип по неясни критерии. Датите на тези празници са различни в различните църкви, което води до редица обърквания и непоследователности при отбелязването им. За това допринася и големият им брой и относително равномерното им разпределение през целия годишен цикъл от неподвижни празници.

Много от участниците в някои от вселенските събори си имат и свои самостоятелни празници. Понякога те са повече от един или са местни, тоест отбелязвани само в някои части на Църквата.

Вписването на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори в диптихите става на 15 юли 518 година по времето на Константинополския патриарх Иоан ІІ Кападокиец[13]. Направено е по настояване на християните във византийската столица и е съпроводено от дълги спорове относно подхвърлянето на анатема и на част от ересиарсите, чиито лъжеучения стават причина за свикването на съборите. Активно участие взимат и игумените на повече от петдесет манастира, разположени във и около византийската столица. Тоест първият общ празник, посветен на светите отци-участници в първите четири вселенски събори е установен на 16 юли 518 година в Константинопол и вероятно първоначално е отбелязван само в неговите храмове. Професор Иоанис Фудулис определя този неделен ден като „един празник на Православието преди известния по-късен празник на победата срещу иконоборците[14]„. Малко по-късно към светите отци-участници в първите четири вселенски събори са прибавени и участниците в Петия и Шестия вселенски събор. Малко след това празникът от неподвижен става подвижен и се отбелязва в неделния ден между 13 и 19 юли.

В една от достигналите до нас редакции на Устава на Великата Христова църква[15] за празник на светите отци-участници в първите читири вселенски събори е посочена Седма неделя след Пасха[16].

Най-ранният празник, посветен на светите отци-участници в първите шест вселенски събори представлява установеният през 518 година на Константинополския събор празник на светите отци-участници в първите четири вселенски събори, допълнен малко по-късно с паметта на светите отци-участници в Петия и Шестия вселенски събор.

В една от редакциите на Устава на Великата Христова църква от Х век общият празник на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е отбелязван в неделния ден преди Петдесетница (тоест след Възнесение Господне) или в Седмата неделя след Пасха. В по-ранни редакции на този устав, както и в други устави от същия период тази неделя е наречена Неделя на 318-те свети отци (участници – ск. м.) в Първия в Никея вселенски събор[17]. В малко по-късни редакции тази неделя вече е посветена на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори, към които още по-късно са прибавени Петия и Шестия. Очевидно става въпрос за промени в отбелязването паметта на светите отци-участници в Поместни и Вселенски събори станали около Х век, за които липсват повече сведения и това оставя по-нататъшните изводи в областта на предположенията.

Различните редакции на Студийския устав от същия период включват само три празника, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори. Както и в Устава на Великата Христова църква, на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори е посветена Седмата неделя след Пасха[18]. Службата е празнична, на вечернята в събота се четат три паримии[19], в края на вечернята се пее тропара на осми глас „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, придружен от стихове на Псалом 43 „Боже, с ушите си сме чули, нашите отци…“. Вечернята е следвана от азматична панихида. На утренята се повтаря тропара „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, следван от друг тропар, съставен специално за празника на четвърти глас „Боже на нашите отци…“. След утренята се четат „Провъзглашенията на светите събори“.

В така наречените венециански издания на Служебника, които са и първите му печатни издания на гръцки език, празник посветен на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е поставен на датата 16 юли[20]. Службата му включва шест стихири на „Господи, към Тебе викам…“. Четивата на Литургията са съответно евангелско четива – Матей 5:14-19 и причастен Псалом 111:6б „във вечна памет ще остане праведникът“.

В първите печатни издания на богослужебния устав, направени в Москва като празник на светите отци-участници в първите шест вселенски събори е посочена неделята преди или след 16 юли. Службата му съвпада с тази на празника на светите отци-участници във Вселенски събори, отбелязвана през месец октомври[21].

За празници посветени на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори споманава и св. Никодим Светогорец в своя „Синаксар[22]„. За негова дата той сочи 16 юли. Св. Никодим Светогорец дава сравнително подробни сведения за времето, мястото и участниците във всеки един от Вселенските събори, както и догматическите формулировки, изработени на тях. Прави и не много успешен опит за редактиране и допълване на химнографията на празниците им.

Съществува опит да бъде установен и трети общ празник, посветен на светите отци-участници и в седемте Вселенски събори. Свързан е с името на Константинополския патриарх Герман ІІ[23], който е и автор на част от химнографията му, в това число и на канона. Друга част от нея е анонимна, но изрично споменава името му като съставител на песнопения за празника и станал причина за установяването му[24].

Дали за основа му е послужил празникът на светите отци-участници в първите шест Вселенски събори, отбелязван на 16 юли или същият празник, отбелязван в неделята преди Петдесетница, можем само да предполагаме, тъй като от химнографията не можем да направим категорични изводи. Не е изключено Константинополският патриарх Герман ІІ да е установил и съвсем нов празник, посветен на светите отци-участници във всички Вселенски събори отбелязван на 11 октомври или в първия неделен ден след него. Поради липсата на исторически свидетелства, с известна предпазливост приемаме подобно предположение. Времето, в което е свикан Седмият вселенски събор отстои на няколко столетия от времето на служение на патриарх Герман ІІ, което му позволява той да го разглежда като последен от вселенските събори и своеобразен печат на останалите шест.

Първият вселенски събор е свикан от император Константин Велики в Никея на 20 май 325 година. Продължава до 25 август същата година. В различните ръкописи за празник на светите отци, участвали в него са сочени различни дати – 7 май, 26 май, 28 май, 29 май или Седма неделя след Пасха, тоест неделята преди Петдесетница[25] и други. В Устава на Великата Христова църква като празник на светите отци-участници в Първия вселенски събор е посочен 29 май. Няма развита собствена химнография.

Днес празникът на светите отци-участници в Първия вселенски събор се отбелязва в Седма неделя след Пасха, наречена съответно Неделя на светите отци от Първия вселенски събор[26]. От неподвижен той е превърнат в подвижен.

В използваните днес богослужебни устави в гръкоезичните църкви, в това число и в нашата, на този празник не е предвидено бдение. Химнографията му е скромна. Включва тропара „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“ на осми глас, кондак също на осми глас „На апостолите проповедта…“, канон на шести глас с акростих[27] загубен при превода на старобългарски, ирмос и други.

Вторият вселенски събор е свикан в Константинопол в началото на месец май 381 година. За празник на светите отци-участници в него различните ръкописи сочат датите 22 май[28], 3 август[29] и 25 август. От тях може би само първата е свързана с началото му. Подобно на празника, посветен на светите отци-участници в Шестия вселенски събор и този празник е празнуван на определени дати, тоест е неподвижен. Това го отличава от празниците, посветени на Първия, Четвъртия и Седмия вселенски събори, които са прехвърляни в най-близкия неделен ден, тоест превърнати са в подвижни. Това е вероятно и причината празниците, посветени на светите отци-участници във Втория и Шестия вселенски събори постепенно да загубят популярност и да бъдат забравени.

Уставът на Великата Христова църква определя за празник на светите отци-участници във Втория вселенски събор, 3 август.

Според Устава на църквата „Св. София“ в Солун, съставен или по-точно преработен от Солунския архиепископ Симеон, празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор е отбелязван заедно с паметта на светите отци-участници в Шестия вселенски събор в първия неделен ден след Въздвижение на светия кръст (14 септември), тоест между 15 и 21 септември[30]. Тъй като до нас не е достигнала по-ранна редакция на Устава на църквата „Св. София“, не можем да твърдим със сигурност дали празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор е установен от св. Симеон Солунски или е по-ранен.

Професор Иоанис Фудулис смята, че неделята след празника Въздвижение на светия кръст, неслучайно е избрана за празник на светите отци-участници във Втория вселенски събор съгласно разпоредбите на Устава на църквата „Св. София“ в Солун. Според него това е „големият“ празник на Божията Премъдрост, а празникът на светите отци-участници във Втория вселенски събор в непосредствено следващият го неделен ден е своеобразно допълнение към него[31].

Първоначално химнографията на общите празници на светите отци-участници във Вселенски събори е повече от скромна, факт предопределен от Азматичния богослужебен устав, който тогава е в употреба. Липсата на голям празник, посветен на светите отци-участници във Втория вселенски събор е причината да не бъде развита и специална химнография, свързана с него. И при този празник тя е заимствана от общия празник, посветен на светите отци-участници във всички Вселенски събори, като към нея е прибавена и по-нова химнография също с общо съдържание. Такъв е случая с канона на празника, съставен от Константинополския патриарх Герман ІІ, в който само два тропара[32] споменават участниците във Втория вселенски събор.

Третият вселенски събор е свикан в Ефес на 22 юни 431 година. Деянията му продължават до 30 юли същата година. За празник на светите отци-участници в него най-често в ръкописите се среща датата 9 септември, без да става ясно защо е избрана[33].

Празникът на светите отци-участници в Третия вселенски събор, отбелязван на 9 септември се среща единствено в редакциите на Устава на Великата Христова църква. В редакциите на Студийския устав, както и в богослужебните устави, използвани в Иерусалим през този период такъв празник липсва.

И този празник, посветен на светите отци-участници във Вселенски събори е лишен от собствена химнография. Частично тази липса е допълнена с посветени на св. Богородица песнопения като тропара на пети глас „По-свята от херувимите…“, тропара на седми глас „Радвай се благодатна, Богородице Дево, прибежище…“ и други

Четвъртият вселенски събор е свикан в Халкидон на 8 отктомври 451 година. За празник на светите отци-участници в него в ръкописите се срещат различни дати – 11 юли, 13 юли, 16 юли, неделята между 6 и 12 юли или между 13 и 19 юли[34].

Кондакът и икосът на празника са излезли изпод перото на св. Роман Сладкопевец (използват се и на празника на светите отци участници в Първия вселенски събор). Останалите тропари имат общо съдържание и вероятно са заимствани от общ празник на светите отци-участници във Вселенски събори. Това потвърждава предположението, че празниците на светите отци- участници в отделни събори нямат и никога не са имали самостоятелна химнография. От употреба отпада сравнително голям по обем тропар на четвърти глас „На вселенската църква догматите…“. По-късно за този празник са съставени два канона. Авторът на единия е Константинополският патриарх Филотей (Кокин). Другият е анонимен. След „Свети Боже…“ на Литургията се четат решения на Четвъртия вселенски събор.

Съгласно така наречената Алексиева редакция на Студийския устав празникът на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор се чества в неделния ден след 11 юли. Част от химнографията му е и тропарът на св. великомъченица Евфимия[35], чиято памет църквата отбелязва на 11 юли. Това е един от многобройните примери, при които липсата на подходяща и специално съставена химнография за празниците на светите отци-участници във вселенски събори води до включването на песнопения, които нямат нищо общо с тях.

Съгласно устава на протопсалт Георгиос Виолакис, използван днес в гръкоезичните църкви, празникът на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор се отбелязва в неделята след 16 юли. Последованието на празника повтаря това от службата през октомври[36]. С незначителни изменения я намираме и в първите печатни издания на минеите на църковнославянски, направени в Москва.

Петият вселенски събор е свикан в Константинопол на 5 май 553 година. За празник на светите отци участвали в него в ръкописите са посочени 16 юли (понякога заедно с Четвъртия вселенски събор), 25 юли или неделния ден най-близък до 16 юли[37]. И в този случай за самостоятелна химнография не може да се говори.

Шестият вселенски събор е свикан на 7 ноември 681 година в Константинопол. В различните ръкописи за празник на светите отци-участници в него са посочени 14 септември[38], 15 септември, 16 септември, 18 септември и 23 януари. Според Устава на църквата „Св. София“ в Солун, преработен от Солунския архиепископ Симеон, празникът на светие отци-участници в Шестия вселенски събор е прехвърлен от 14 септември, денят в който се празнува Въздвижение на светия кръст, в първата неделя след него.

Празникът на светите отци-участници в Шестия вселенски събор запазва статута си на неподвижен празник и за разлика от този на светие отци, участници в Първия, Четвъртия и Седмия вселенски събори, никога не е прехвърлян в най-близкия неделен ден. Това вероятно е и причната този празник постепенно да загуби популярността си и в края на краищата да бъде забравен.

Химнография, съставена специално за празника на светие отци-участници в Шестия вселенски събор липсва. Запълнена е с тропари от общи празници на светите отци-участници във Вселенски събори като „Боже на нашите отци…“ и други. Непосредствено преди апостолското четиво на Литургията е предвидено четенето на решения на Шестия вселенски събор.

Този празник липсва в Иерусалимския и различните редакции на Студийския устав, макар че в някои от тях се споменава за четенето на решения на Шестия вселенски събор в неделята след празника Въздвижение на св. кръст[39].

В някои ръкописи от този период е описан особен чин, извършван в „Трулския палат“ в навечерието на празника Въздвижение на св. Кръст, когато след вечернята са пяти антифони, съставени от стихове на Псалом 104 „Славете Господа; призовавайте Неговото име…“ и Псалом 110 „Ще (Те) славя. Господи, от все сърце…“ и многолетствия в чест на императора и патриарха[40]. Не е изключено това последование да е остатък от съществувал по-рано празник, посветен на светите отци-участници в Шестия вселенски събор.

Седмият вселенски събор е считан за своебразен „печат“ на съборите. Свикан е в Никея, откъдето носи и името втори Никейски, на 23 септември 787 година. Вероятно по инициатива на Константинополския патриарх Герман ІІ, празникът му е считан и за празник на светите отци-участници в предишните шест Вселенски събора. Отбелязва се на 11 октомври, но подобно на другите празници, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори е прехвърлен в най-близкия неделен ден. В химнографията му все още има следи от времето, когато е общ празник на светите отци-участници във всички вселенски събори. В някои ръкописи като дати за отбелязването му са посочени още 9 октомври, 12 октомври или неделята между 11 и 17 октомври.

Уставът на Великата Христова църква сочи за празник на св. отци участници в Седмия вселенски събор датата 11 октомври[41]. Липсва специално последование, но е предвидена вечерня последвана от азматична панихида.

Този празник липсва както в ранните иерусалимски богослужебни устави, така и в Устава на манастира „Св. Богородица Благодетелка“, а също и в многобройните южноиталиански устави. Среща се в по-късни редакции на Иерусалимски устави, където са поместени в частта им наречена „Маркови глави[42]„.

И този празник няма своя собствена химнография. Повтаря много елементи от празника на светите отци-участници във Вселенски събори, отбелязван в седмата неделя след Пасха.

В богослужебния устав на Георгиос Виолакис, използван днес в гръкоезичните църкви, паметта на светите отци-участници в Седмия вселенски събор, се отбелязва в неделята след 11 октомври и не предвижда бдение срещу празника[43]. Четивата му не се различават от тези в късните редакции на Иерусалимския устав. В песнопенията му се възхваляват не участниците в Седмия вселенски събор, а тези във всички събори. Шест от стихирите на празника са написани от Константинополския патриарх Герман ІІ и някога били предназначени за общ празник, посветен на паметта на всички св. отци участници във Вселенски събори. По-късно към тях св. Симеон Солунски прибавя три подобни.

Отбелязването на този празник съвпада с празника на св. преподобни Теофан Песнописец, чиято химнография по тази причина е ограничена.

Територията на страната ни е християнизирана още през епохата на гоненията и много от епископите ѝ взимат участие в някой от Вселенските събори. В посланието си до цар Борис I, патриарх Фотий отбелязва: „Прочее, като мислиш и вярваш така, съгласно с преданието на светата вселенска и апостолска Църква, ти, о хубаво украшение на моите трудове, приемай още и почитай светите Седем вселенски събори, едните като учители, а другите като поборници на благочестието. Защото чрез тях всяка ерес биде разобличена и прогонена, а предаденото от най-дълбока древност и чисто учение на православието тъй се утвърждава в душите на благочестивите, че добива несъмнена важност. Захващам разказа си, като излагам за по-лесно изучаване решенията, мястото, броя на събраните отци и предводители на всеки събор[44]“.

Редакторите на богослужебните устави полагат значителни усилия да утвърдят и популяризират празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенските събори, усилия увенчали се с частичен успех. Вероятна причина за това са няколкото празника, посветени на светие отци, участвали във всеки един от Вселенските събори, много от които установени без каквито и да било исторически основания. Успешна се оказва практиката празниците на светите отци-участници във Вселенски събори да бъдат прехвърлени от делничните дни в най-близкия неделен ден. Това позволява в отбелязването им да се включат по-голям брой участници, тъй като на евхаристийното събрание в неделен ден присъстват най-много християни. Празници на светите отци-участници във Вселенски събори останали в делнични дни, тоест съхранили се като неподвижни, постепенно отпадат от употреба и са забравени. Така днес празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори са сведени до три, и трите отбелязвани в неделен ден. Паметта на светите отци-участници в Първия вселенски събор се отбелязва в Седмата неделя след Пасха, паметта на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор в неделята между 13 и 19 юли и празникът на светите отци-участници в първите четири Вселенски събора, допълнени по-късно с Петия, Шестия, а още по-късно и със Седмия вселенски събор, в неделята между 11 и 17 октомври. Разпределени са в хронологичен ред приблизително през три месеца.

Неголямата популярност, с която празниците, посветени на светите отци-участници във Вселенски събори е и оспорваната светост на някои от тях, особено на тези, обявили се в подкрепа или неподкрепили осъждането на съответните ересиарси. Едва ли има друга група сродни празници като тези, посветени на светите отци-участници във вселенски събори, които да са толкова взаимопроникнати, взаимовлияещи се и, в някои случаи, объркани. Това в особена степен важи за химнографията им. Тя определено може да бъде характеризирана като скромна. В редакция на Устава на Великата Христова църква от Х век са съхранени отпустителен тропар на осми глас „Препрославен Си, Христе, Боже наш…“, съставен първоначално само за празника на светие отци-участници в Първия вселенски събор и по-късно приспособен и за останалите. За празника на светите отци-участници в Четвъртия вселенски събор е съставен тропара на четвърти глас „Боже на нашите отци…“. На четвърти глас е и тропар, съставен за празника на св. отци участници в Седмия вселенски събор „Богоносни водачи на народа…“. В същия устав за празника на св. отци участници в Четвъртия вселенски събор има и още един тропар, който днес е отпаднал от употреба „На вселенската църква догмите…“. На св. Роман Сладкопевец е приписван кондакът „На апостолите проповедта…“. Почти всички тропари, посветени на празници на светите отци-участници във Вселенски събори са с общо съдържание и първоначано вероятно са съставен и използвани на празници, посветени на светите отци-участници в повече от един Вселенски събор.

Прави впечатление, че в химнографията на празниците, посветени на св. отци участници във Вселенски събори, се възхваляват не самите св. отци, а догматическите формулировки, които са съставили. Установяването на тези празници трябва да бъде разбирано преди всичко като приемане и утвърждаване на догматическото учение, разкрито от тях учение, превърнало се по-късно в изповедание и основа на цялата християнска вяра.

___________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 191-203. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. През 1981 година се навършиха 1600 години от свикването на Втория вселенски събор и 1300 години от свикването на Шестия вселенски събор. По този повод в целия християнски свят бяха предприети различни инициативи по отбелязването им.

[2]. Цыпин, Проф. прот. Владислав, Православная Энциклопедия, т. ІХ., с. 566.

[3]. Единствено изключение са решенията на втория Никейски събор, подписани не само от присъстващите епископи, но и от участващи в него монаси. Решенията на съборите са подписвани и от свикалите ги и участвали в тях византийски императори. Това ги приравнява до останалите законодателни актове, издавани в империята.

[4]. Цыпин, Проф. прот. Владислав. Православная Энциклопедия. т. ІХ., с. 570.

[5]. http://rechnik.info/%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8

[6]. Алексиев, Доц. д-р архимандрит Серафим. Доц. д-р архимандрит Сергий Язаджиев, Православие и икуменизъм, С., 1998, с. 11.

[7]. Пак там.

[8]. Принадлежат към така наречената източна група ръкописи. По-подробно виж критичното издание на Mercier, B., La liturgie de saint Jacques, Pаtrologia Orientalis, t. XXVI, Paris, 1946. c. 217-218.

[9]. Пак там.

[10]. Срв. още ръкопис 476 от Парижката Национална библиотека.

[11]. Пак там.

[12]. Правилата на светата Православна църква, С., 1936.

[13]. Подробно описание на събитията по установяване на празник, посветен на светите отци-участници в първите четири Вселенски събори достига до нас в протоколите на събор, свикан през 536 година в Константинопол от Константинополския патриарх Мина по време на управлението на император Юстиниан Велики. Текста виж у Mansi, J. D. Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio. t. VIII. р. 873-1162.

[14]. Φουντουλης. Ι. Λειτουργικα θεματα. στ’. Θεσσαλονικη, 1986. σ. 68.

[15]. Под „Велика Христова църква“ се разбира църквата „Св. София“ в Константинопол, която се превръща в център на самостоятелна богослужебна традиция, тясно обвързана и зависима от императорския протокол. Естествено в него няма дисциплинарна част, изобилстват входовете и процесиите, извършвани от многобройни свещено и църковнослужители обечени в златотъкани одежди в храм, осветен от хиляди свещи, кандила, лампади и дивамвули.

[16]. Mateos, J. Le Typicon de la Grande Église. T. 2. Rome. 1962, р. 130-132.

[17]. Ръкопис 266 съхраняван в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос. Срв. Mateos, J. Le Typicon… T. 2, с. 130.

[18]. Пентковский, А. Типикон патриарха Алексия Студита в Византии и на Руси. Москва, 2001. с. 271-272

[19]. Битие 14:14-20, Второзаконие 1:8-17, Второзаконие 10:14-21.

[20]. Τυπικόν, Венеция, 1577 лист 55 и обратно, 121 и обратно.

[21]. Устав. Москва, 1610 лист. 786 и обратно – 788 и обратно.

[22]. Νικοδημος Αγεοριτης. Συναξαριστης των δωδεκα μηνων του ενιαυτου. τ. Β’. Αθηνησι, 2005 σ. 264.

[23]. Заемал Константинополския патриаршески престол през периода 1222-1240 година.

[24]. Виж стихира на шести глас на вечернята „На отците на седемте събора…“

[25]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae. Bruxellis, 1902. р. 664, 709.

[26]. Βιολάκης. Τυπικόν, σ. 85, 386-387

[27]. „Τὸν πρῶτον ὑμνῶ σύλλογον ποιμένων“.

[28]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae… с. 701. Срв. ръкописа „Coislin“ 223 от 1027 година, съхраняван в Парижката национална библиотека, където е отбелязан като „Памет на светия и вселенски втори събор, осъдил нечестивия Македоний…“.

[29]. Ръкопис 266, съхраняван в библиотеката на манастира „Св. Иоан Богослов“ на остров Патмос.

[30]. Ръкопис 2047, лист 110 от Националната библиотека в Атина.

[31]. Φουντουλης. Ι. Λειτουργικα θεματα. στ’. Θεσσαλονικη, 1986, σ. 75.

[32]. Вторият тропар на първата песен и вторият тропар на седма песен.

[33]. Mateos, J., Le Typicon de la Grande Église. T. 1. Roma, 1962. с.22

[34]. Виж Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae… р. 811, 826.

[35]. Съгласно днес използваното последование като стихира на „Слава…“-та на стиховните стирихи на вечернята.

[36]. Βιολάκης. Τυπικόν. σ. 85, 289-290

[37]. Mateos, J., Le Typicon… p. 350

[38]. Тази дата се среща в някои от ранните печатни издания на минеите.

[39]. Кекелидзе, Прот. К. Литургические грузинские памятники в отечественных книгохранилищах и их научное значение.Тифлис, 1908. с. 329; Типикон. Срв Служебник. Венеция, 1577. лист 13 об.

[40]. По-подробно относно произхода и съдържанието на това последование виж Lingas A. Festal Cathedral Vespers in Late Byzantium // OCP. 1997. N 63. р. 436; Hannick Chr. Étude sur l’ἀκολουθία ασματική //Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik. 1970. Bd. 17. S. 247, 251.

[41]. Mateos, J. Le Typicon… T. 1. p. 66.

[42]. Дмитриевский. Описание. Т. 3. С. 174, 197, 274, 311, 340; Мансветов И. Д. Церк. устав (типик). М., 1885. С. 411; Τυπικὸν. Венеция, 1577. лист. 102; Типикон. Москва, 1610. Трета Маркова глава. лист 14-16 и обратно.

[43]. Βιολάκης. Τυπικὸν. σ. 84-85.

[44].“Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса“. Прев. от Варненския и Преславски митрополит Симеон. сп. Български старини, V. София, 1917, (I) 3-138.

Изображение: авторът на статията, доц. д-р архимандрит Авксентий Живков Делипапазов. Източник – http://bg-patriarshia.bg

Датата на Христовата кръс­тна смърт е обсъждана в продължение на много години, но няма никакво съгласие нито относно годината, нито относно деня. Обаче астрономията може да бъде използвана, за да се реконструира Юдейският календар през I-ви век след Рождество Христово и оттук – да се изключат много възможности. Напри­мер, 36 година след Рождество Христово, към която наскоро се събуди интерес от страна на Lane Fox[1], се оказва невъзможна от кален­дарна гледна точка, както ще стане ясно по-нататък в настоящата статия. Освен това астрономията може да бъде използвана да се определят най-веро­ятните дати на Христовата кръстна смърт. В настоящата статия са изпол­звани два подхода за датиране на кръстната смърт[2]: първо, реконструи­ране на юдейския календар през първия век след Рождество Христово; второ, процесът на елиминиране, посочващ, че всяка година с изключение на една е несъвместима с наличните свидетелства. И двата под­хода водят до една и съща дата – 3 април, 33 година след Рождество Христово.Датата на кръстната смърт е ключова в хронологията на живота на Иисус Христос, тъй като тя пряко е свързана с датата и характера на Тайната вечеря, както и продължителността на Неговото служение; тя също така косвено е свързана с датата на Неговото раждане. Един­ственото сигурно указание е, че Хрис­товата смърт се случила през 10-те години, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея (26-36 година след Рождество Христово). Има привърженици за почти всяка година в този период[3]. В допъл­нение към неизвестната година денят на смъртта на Иисус Христос също така е несигурен, тъй като се оказва, че има разлика от един ден между датата, дадена в Евангелието от Иоан, и тази, посочена от Синоптиците.

Библейски свидетелства

Има три главни свидетелства в Свещеното Писание за датиране на Хрис­товата кръстна смърт:

1. Иисус Христос бил разпънат на кръст, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея през 26-36 година след Рождество Христово (и четирите евангелия; също така Tacitus, Annales, 15, 44).

2. И четирите евангелия свидетел­стват, че Иисус Христос умрял няколко часа преди началото на юдейската събота, тоест Той умрял преди вечерта в петък. В допълнение – най-ранните  съчинения, в които определено се говори за датата на кръстната смърт, посочват петък[4].

3. И четирите евангелия са съглас­ни в рамките на около един ден, че кръстната смърт била по време на Пасхата.В официалния празничен кален­дар в Юдея, с който си служели свещениците в храма, времето на Пасхата било определяно точно[5]. Заколването на агнетата за Пасхата ста­вало между 15 и 17 часа на 14-я ден от юдейския месец нисан. Пасхалната вечеря започвала по залез слънце същата вечер, тоест в началото на 15 нисан (юдейският ден продължавал от вечер до вечер; Левит 23:5; Числа 28:16). Съществува обаче очевидно несъответ­ствие от един ден в евангелските повест­вования за кръстната смърт, което е обект на сериозна дискусия. В Иоановото евангелие се казва, че процесът срещу Иисус Христос и кръстната смърт били в деня преди Пасхата (Иоан 18:28; 19:31). Оттук следва, че св. евангелист Иоан поставя кръстната смърт на 14 нисан. Точното тълкуване на Синоптиците е по-неясно, ето защо ще се спрем накратко на три от главните възможни тълкувания, които са били предложени[6].

а) Изглежда, че според Синоп­тиците Тайната вечеря била Пасхална трапеза, извършена вечерта в началото на 15-ти нисан, а кръстната смърт била по-късно в същия юдейски ден (тоест все още на 15-ти нисан; Марк 14:12). Това обаче не е в съгласие с Иоановата дата, 14-ти нисан[7].

б) Много учени предполагат, че Тайната вечеря, описана от Синопти­ците, не била точно Пасхална трапеза. Предполага се, че Иисус Христос, знаейки за Своето скорошно взимане под стража, извършил подобна на Пасхалната вечеря вечерта преди Пасхата (вж. Лука 22:15). Поддръжни­ците на това тълкуване изтъкват, че Синоптиците не споменават за пасхално агне, заклано и приготвено за Тайната вечеря. Това тълкуване е в подчертано съгласие с Иоановото описание, в което изрично се казва, че Тайната вечеря била извършена преди празника Пасха (Иоан 13:1). Определянето на точното време също така се съгласува, така че според тази теория и четирите еван­гелия посочват 14-ти нисан като дата на Христовата кръстна смърт. Съще­ствуват множество варианти върху това основно тълкуван[8].

в) A. Jaubert предполага, че Тай­ната вечеря, описана от Синоптиците, била точно Пасхална трапеза, но извършена в Пасхалното време, както то било изчислявано според „сектантския” календар на Кумранската община и някои други[9]. Според тази теория Тайната вечеря била извършена във вторник вечерта, тоест в началото на юдейската сряда (сектантският кален­дарен Пасхален ден, отбелязан от Синоптиците), кръстната смърт била в петък (и четирите евангелия), и официалната Пасха била в събота (отбелязана от св. евангелист Иоан). Според тази теория и четирите еван­гелия отново посочват 14-ти нисан (официалния календар) като дата на кръстната смърт[10].Следователно, някои учени смя­тат, че и четирите евангелия поставят кръстната смърт в петък, 14-ти нисан, докато други – че според Синоптиците тя била в петък, 15-ти нисан. На този етап в интерес на дискусията нека приемем, че и двете дати могат да бъдат възможни. Проблемът, който следователно трябва да бъде решен, е да се определи в коя от годините 26-36 след Рождество Христово 14-ти и 15-ти нисан се падали в петък. Както е известно, много тълкуватели се опитват да използват астрономията при решаване­то на този проблем[11]. Това обаче не е лесно, тъй като, въпреки че астроно­мическите изчисления могат точно да определят времето на новолунията и пълнолунията, ние не знаем по какъв начин юдеите през първи век след Рождество Христово можели да откриват първото слабо проблясване на лунния сърп, следващо конюнкцията със слънцето (разбира се, самата нова луна е невидима).

Реконструиране на Юдейския календар през I-ви век слeд Рождество Христово

Юдейският календар е лунен ка­лендар, който през I-ви век след Рождество Христово бил определян чрез наблюдаване на новия лунен сърп. Всеки юдейски месец започвал с вечерта, когато новият лунен сърп бил за първи път видим, скоро след залез слънце. Оттук следва, че юдейският ден започвал от вечерта и първият ден на всеки месец бил денят на първата видимост.Последователните появявания на новия лунен сърп от неговия период на невидимост (когато той се изгубва в ослепителния блясък на слънцето) са разделени от 29 или 30 дни, така че всеки лунен месец е дълъг 29 или 30 дни. Главният проблем в реконструирането на Юдейския кален­дар е да се определи кои месеци били 29 и кои 30 дни.С. J. Humphreys и Waddington са изчислили видимостта на лунните сър­пове, видени от Иерусалим, служейки си с най-съвременни методи[12]. Техните резултати са представени в таблица 1.

Макар че през I-ви век след Рождество Христово началото на юдейския лунен месец (в официалния календар) било опреде­ляно щателно чрез астрономически наблюдения, остават два несигурни календарни фактора: допълнителните (или високосните) месеци и възмож­ността за облачно небе, правещо луната невидима. В случай на неблагоприятни атмосферни условия, препятстващи наблюдаването на „новата светлина“, новият месец започвал на 31-ия ден на стария, тъй като максималната дължина на всеки месец била 30 дни. Следова­телно, изчисляването на видимостта не може ясно да установи, че луната била наблюдавана, но то всъщност посочва кога дори при идеални атмосферни условия луната не би могла да бъде видяна и може да бъде използвано, за да се определи най-ранното възможно начало на всеки лунен месец. (Може би заслужава да се отбележи, че метеоро­логията на пустинните области, напри­мер около Иерусалим, дава висок про­цент на безоблачни нощи[13].)

Дванайсет лунни месеци възлизат приблизително с 11 дни по-малко от една слънчева година. Поради земедел­ски и празнично-религиозни причини юдеите запазвали лунните месеци на приблизително същото място в слън­чевата година чрез прибавянето на 13-ти месец, когато е необходимо. Различни методи за прибавяне били използвани в различни периоди на юдейската ис­тория, но през I-ви век след Рождество Христово прибавянето било регулирано ежегодно чрез официално обявяване от Синедриона според някои критерии[14]. Най-важните от тях били, че Пасхата трябва да се пада след пролетното равноден­ствие. Ако било забелязано (например, според положението на изгрева или залеза на слънцето относно дъгите на „Небесните врати“ на хоризонта)[15] към края на юдейската година, че Пасхата ще се падне преди равноден­ствието, било постановено прибавянето на допълнителен месец преди месец нисан. Високосен месец обаче би могъл също така да бъде постановен, ако посевите били закъснели вследствие необичайно лошо време (тъй като първият сноп от жетвата трябвало да бъде узрял за представянето пред Господа на 16-ти нисан), или ако агнетата били твърде малки. За съжаление ние не притежа­ваме никакви исторически сведения, що се отнася до официалното обявяване на високосни месеци в годините 26-36 слeд Рождество Христово. Следователно, възмож­но е в някои години месец нисан да е бил един месец по-късно, поради необичайно лошо време. Изчисленията показват, че в периода 26-36 година след Рождество Христово, ако месец нисан бил един месец по-късно, 14-ти нисан не би се падал в петък в нито една година, а 15-ти нисан би се падал в петък единствено през 34 година след Рождество Христово (23 април).Възможни дати за кръстната смърт

В таблица 2 са изброени вероят­ните дати за кръстната смърт в петък, на 14-ти или 15-ти нисан, включително и датата 23 април 34 година след Рождество Христово. Тези дати са единствените, които са възможни от астрономическа и кален­дарна гледна точка за Христовата кръстна смърт. Таблица 2 е идентична с датите, дадени от J. Finegan (въз основа на изчисленията на J. K. Fotheringham[16]), с изключение на това, че по-точните изчисления на Humphreys и Waddington показват, че петък, 11 април 27 година след Рождество Христово могъл да се падне или на 14-ти или на 15-ти нисан, в зависимост от атмосферните условия, имащи връзка с началото на този месец. В таблица 2 се забелязва, че 36 година след Рождество Христово, наскоро предложена от Lane Fox[17] и N. Kokkinos[18] за кръстната смърт, е невъзможна от календарна гледна точка. Следователно, познаване­то на Юдейския календар за времето на Иисус Христос е ключова инфор­мация за новозаветните изследвания.Годината 27 след Рождество Христово е почти сигурно твърде ранна за кръстната смърт. В Евангелието на Лука 3:1-2 конкретно се посочва, че св. Иоан Кръст­ител започнал своето служение в 15-та година на император Тиберий (Иисус Христос бил кръстен от св. Иоан Кръс­тител впоследствие). Тъй като Тибе­рий бил римски управител и тъй като св. евангелист Лука адресирал своите две книги (Евангелие и Деяния на св. апостоли) до римски християни (или поне до такива под римска власт), той вероятно изчислявал 15-та година на Тиберий според Римския календар. Съществуват следователно две главни възможности. Ако св. евангелист Лука използвал Юлианския календар и изчисляване според accessionyear sys­tem, използвано от римските историци, например Тацит, то 15-та година про­дължила от 1 януари до 31 декември 29 година след Рождество Христово. По същия начин св. евангелист Лука могъл да използва обичайния римски метод за изчис­ляване на царските години и в такъв случай 15-та година продължила от 19 август 28 до 18 август 29 година след Рождество Христово. Ако всъщност св. евангелист Лука използвал юдейското изчисляване, 15-та година била пролетта на 29-30 година след Рождество Христово[19]. Допълнително съображе­ние е, че повечето учени считат, че Пилат бил прокуратор известно време преди кръстната смърт (вж. Лука 13:1; 23:12). Следователно, 27 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт е малко вероятна.Годината 34 след Рождество Христово е почти сигурно твърде късна за кръстната смърт, тъй като би противоречала на предполагаемата дата на обръщането на св. апостол Павел. Ние можем съвсем уверено да датираме последните събития от живота на св. апостол Павел. Изчисляването обратно от тях и изпол­зването на интервалите от време, дадени от самия св. апостол Павел (например, три години и 14 години, вж. Гал. 1:18; 2:1), води много учени до заключението, че обръщането на св. апостол Павел било през 34 година след Рождество Христово[20]. В допълнение, 34 година след Рождество Христово е единствено възможна като дата на кръстната смърт, ако времето е било изключително лошо. Няма положителни доказателства в подкрепа на 34 година след Рождество Христово и следо­вателно я изключваме.

След като съответно бяха изклю­чени 27 и 34 година след Рождество Христово като вероятни години за кръстната смърт, забелязваме от таблица 2, че кръстната смърт трябвало да се случи на 14-ти нисан и че по-горе приведеното тълкуване (а) относно Тайната вечеря не може да бъде точно. Може би също така заслу­жава да се отбележи, че бяха използвани научни изследвания, за да се направи разграничение между различните богословски тълкувания за характера на Тайната вечеря и е установено на календарна основа, че Тайната вечеря не може да е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време на същата. В допълнение беше доказано, че кръстната смърт се случила на 14- ти, а не на 15-ти нисан. Следователно, Иисус Христос умрял по същото време, когато пасхалните агнета били заколвани. Това е в съгласие с много изказва­ния на св. апостол Павел, например, „Хрис­тос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7). В допълнение, св. апостол Павел говори за Иисус Христос като начатък на тези, които ще възкръснат от мъртвите (1 Кор. 15:20), явна ана­логия с принасянето на първия сноп от жетвата в храма, което ставало на 16-ти нисан. Малко вероятно е, че св. апостол Павел би използвал тази символика, ако тя е в разрез с хронологията. Така в описанието на Иисус Христос като Пасхален агнец и като начатък, св. апостол-Павловата хронология на събитията от кръстната смърт (отразена в едно от най-ранните новозаветни писания, 1 Коринтяни, написано около 55-56 година след Рождество Христово)[21] е идентична с тази на св. евангелист Иоан. И двамата са в съгласие със синоптическата хроно­логия при условие, че Тайната вечеря не е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време. В допълнение, в новозаветния апокриф „Евангелие на Петър“ се казва изрично, че Христовата смърт била в навечерието на Пасхата, тоест на 14-ти нисан[22], а в юдейския извор, Вавилонския Талмуд, се отбелязва, че „в навечерието на Пасхата те повесили Yeshu“, по-рано споменат като „Yeshu Назарянин“ (b. Sanh., 43 а; „Иисус“ е гръко-римски еквивалент на семитското „Yeshu“). Следователно, има удивително единодушие на всички извори, че кръстната смърт на Иисус Христос била на 14-ти нисан и в резултат на това единствените две възможни дати за кръстната смърт са 30 и 33 година след Рождество Христово.Тъй като служението на Иисус Христос започнало след това на св. Иоан Кръстител, най-ранната въз­можна дата за началото на служението на Иисус Христос е есента на 28 година след Рождество Христово[23], и в Иоановото евангелие са отбелязани три Пасхи, случили се по време на това служение (включително Пасхата на страданията). Оттук следва, че ако това свидетелство се приеме, 30 година след Рождество Христово не може да бъде годината на кръстната смърт, оставяйки 33 година след Рождество Христово като единствената възможност, която също така е в съгласие с „храмо­вата забележка“. По време на първата Пасха от Христовото служение в Иоан 2:20 се отбелязва, че юдеите казали на Иисус Христос: „Тоя храм е граден четирийсет и шест години“. Допус­кайки, че това се отнася до вътрешния храм, 46 години довеждат първата Пасха от Христовото служение през пролетта на 30 или 31 година след Рождество Христово, в зависимост от това, колко било времето за подготовка преди началото на изграждането[24]. В допълнение, 33 година след Рождество Христово е в хармония с политическата ситуация в Юдея по онова време[25]. Интересно е да се отбележи, че по време на съдебния процес срещу Иисус Хрис­тос евангелията описват Пилат като слаб и податлив на натиска на юдеите, докато Иосиф Флавий (а също така и в Лука 13:1) го характеризира като безмилостен и антисемитист. Пилат бил назначен за прокуратор на Юдея през 26 година след Рождество Христово от Sejanus, извес­тен антисемитист. Тиберий екзекути­рал Sejanus поради подмолна противодържавна дейност през месец октом­ври 31 година след Рождество Христово и впоследствие заповядал на всички управители да не се отнасят зле към юдеите. Оттук следва, че характеристиката на Пилат в евангелията е в съгласие с кръстната смърт, настъпила след месец октомври 31 година след Рождество Христово, тоест през 33 година след Рождество Христово. Ако единствените Пасхи от Хрис­товото служение били трите изрично споменати в Иоановото евангелие, 33 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт предполага служение от около две и половина година. Много учени смятат, че св. евангелист Иоан не е споменал още една Пасха, което би означавало служение от три години и половина.Заключение

В заключение може да се отбеле­жи, че датата 3 април 33 година след Рождество Христово е единствената възможна дата за Хрис­товата кръстна смърт и че тя се подкрепя от по-голямата част учени[26].

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Таблица 1

Датата 14 нисан в Иерусалим, 26-36 година след Рождество Христово

Година след Рождество Христово     Време на новолуние* Изведена дата на 14 нисан**

26                                                             6 април 6:40                    неделя 21 април

27                                                             26 март   20:05                четвъртък 10 април+

28                                                             15 март   2:30                   вторник 30 март

29                                                            2 април 19:40                    понеделник 18 април++

30                                                            22 март 19:55                    петък  7 април++

31                                                            12 март  0:26                     вторник 27 март

32                                                            29 март 22:10                    неделя 13 април+

33                                                            19 март 12:45                    петък 3 април

34                                                            9 март 5:25                        сряда 24 март

35                                                            28 март 6:10                     вторник 12 април

36                                                           16 март 17:50                    събота 31 март

*Изчислено точно (със слънчев часовник) време на конюнкцията за Иерусалим.

**Тази колона дава Юлианския ден (от полунощ до полунощ), започващ в 6-я час 14 нисан и завършващ в 6-я час 15 нисан.

 ⁺14 нисан 27 и 32 година след Рождество Христово би могъл да бъде на следващия ден, ако новолунието не било определено поради слаба атмосферна видимост.

++Във всеки от тези случаи не е невъзможно, но е твърде невероятно 14 нисан да се падал в предходния ден.

Таблица 2

Календарно възможни дати за кръстната смърт на Иисус Христос

 Юдейския ден           Източник                                   Дата (Юлиански календар)

14 нисан                       Иоановото евангелие и           +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.                                            Синоптиците (6, в)*

                                                                                            петък, 7 април 30 г. сл. Р. Хр.

                                                                                            петък, 3 април 33 г. сл. Р. Хр.

15 нисан                        Синоптиците (а)*                   +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.

                                                                                           ++петък, 23 април 34 г. сл. Р. Хр.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Синоптиците (а, 6, в) се отнасят до трите възможни интерпретации на текста.

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, май 2013, авторът е проф. д-р.

[1]. R. J. Lane Fox, The Unauthorized Ver­sion, London and New York, 1991.

[2]. C. J.. Humphreys and W. J. Waddington, Dating the Crucifixion, Nature, 306, 1983, 743-746.

[3]. J. Finegan, Handbook of Biblical Chro­nology, Princeton, 1964, 285-301.

[4]. Срв. Prof. Chr. N. Chiaouroff, Le jour de la Sainte-Cène. ГДА, C., т. 11 (XXVIII), 1951-1952, c. 182; Hans Achelis, Geschichte der Alten Kirche, I. Die Anfänge, Zweite Auflage, Berlin und Leipzig, 1937, S. 51.

[5].  Bo Reicke, Neutestamentliche Zeitges-chichte, Dritte Auflage, Berlin, 1982, 178-179.

[6].  За преглед на различните мнения вж. I. Н. Marschall. Last Supper and Lord’s Supper, London, 1980, chapter 3.

[7]. J. Jeremias, The Eucharistic Words of Jesus, London, 1966, 15-20.

[8]. B. Reicke, op. cit., 180-184.

[9]. A. Jaubert, La Date de la Cène, Paris, 1975; вж. също така Finegan. op. cit., 44-49.

[10]. За дискусия върху календарите и тяхната употреба през I-ви век след Рождество Христово, вж. Е. Schürer, The History of Jewish People in the Age of Jesus Christ, rev. ed. by G. Vermes and F. Millar, Edinburgh, 1973, I, Appendix 3.

[11]. J. Finegan, op. cit., 291-298; E. W. Maunder, On the Smallest Visible Phase of the Moon, Journal of the British Astronomical As­sociation, 21, 1911, 355;  J. K. Fotheringham, The Evidence of Astronomy and Technical Chronol­ogy for the Date of the Crucifixion, JTS, 35, 1934, 146-162; H. H. Goldstine, New and Full Moons, 1001 B. C. to A. D. 1651. Philadelphia, 1973.

[12]. Humphreys and Waddington, op. cit., 743-746.

[13]. N.V. Vidal and U. Feldman, Meteoro­logical Conditions near the wise Observatory, Israel, Quarterly Journal of the Royal Astro­nomical Society, 15, 1974, 462.

[14]. J. Finegan, op. cit., 42-44; Е. Schürer, op. cit., I, 589-595; J. Jeremias, op. cit., 37.

[15]. O. Neugebauer, Notes on Ethiopic Astronomy, Or. 33, 1964, 50.

[16]. J. Finegan, op. cit., 295.

[17]. R. J. Lane Fox, op. cit.

[18]. N. Kokkinos, Crucifixion in AD 36, in: Chronos, Kairos, Christos: Nativity and Chronological Studies Presented to Jack Finegan, J. Vardaman and E. M. Yamauchi (eds.), Winona Lake, Eisenbrauns, 1989, 133-163.

[19]. O. Edwards, The Time of Christ, Edinburgh, 1986, 102, 196; доц. Тодор Събев, Първата християнска Петдесетница – основаване на Църквата 33 година, ДК, 1960, кн. 6, с. 14.

[20]. R. Jewett, A Chronology of Pauls Life, Philadelphia, 1979, 30; O. Edwards, op. cit., 174.

[21]. R. Jewett, op. cit., 104; J. A. T. Robinson, Redating the New Testament, London, 1976, 54-55; срв. Проф. Хр. Н. Гяуров, Живот и дейност на св. апостолa Павла, С., 1946, с. 30.

[22]. M. R. James, The Apocryphal New Testament, Oxford, 1953, 91.

[23]. O. Edwards, op. cit., 104.

[24]. Ibid., 128.

[25]. B. Reicke, op. cit., 236.

[26]. Ibid., 183-184; доц. Тодор Събев, пос. съч., с. 14-16.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник –  Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Венцислав Каравълчев

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

По своята същност юлианският календар представлява една радикална реформа на древния римски календар. Самият римски календар е търпял много преработки през вековете. Историята не е съхранила сведения за това, кога и как точно се е появил първият римския календар, но е известно, че през VІІІ век пр. Хр., тоест времето на легендарните основатели на Рим Ромул и Рем, бил в употреба годишен календар, който се състоял от 304 дена и имал общо 10 месеца. Това бил сложен и доста неудобен лунно-слънчев календар, в който често се внасяли изменения и допълнения.

През VІІ век пр. Хр. по времето на Нум Помпилий, втория легендарен римски цар, била направена реформа и били добавени още два месеца – единадесети и дванадесети, както и допълнителни 50 дена. Но римляните били много суеверни и смятали нечетните числа за по-щастливи от четните, затова добавили още един ден, тоест добавени били 51 дена. По този начин римският календар и година не само се изравнили с гръцките, но и ги надминали с един ден. Но от тези 51 дена било невъзможно да се съставят два пълни месеца. Това наложило от старите шест месеца, които съдържали по 30 дни, съответно април, юни, шести, седми, девети и десети да бъдат взети по един ден и така за тези допълнителни два месеца се събрали 57 дена. Така се получили месеците януари, който имал 29 дена, и февруари – съответно с 28.

Тази реформа обаче отново не решила проблема, тъй като римската година продължавала да изостава с 10 дена. Тези пък десет дена били повод за жреците да спекулират и свободно да добавят и отнемат дни от календара според икономическите си интереси. По време на своето властване император Юлий Цезар решил да направи една сериозна реформа на този неудобен календар, като за разработването му бил привлечен известният александрийски астроном Созиген. Той от своя страна използвал стария римски календар, както и опита на египетските астрономи, за да поправи календара, като в основата му заложи годишното разположение на слънцето спрямо звездите. Тази реформа била практически започната през 46 година пр. Хр. и завършена година по-късно с приемането на 12-месечен календар, който бил наречен по името на своя инициатор „Юлиански”. Средната продължителност на годината била установена на 365 и ¼ дни. Новото летоброене по Юлианския календар започнало с месец януари и се редували един къс (30 дни) месец, следван от един дълъг (31 дни) месец, само февруари имал 29 дни (във високосна година 30 дни). Така 1 януари 45 година пр. Хр. става първият (рожденият) ден на реформирания Юлиански календар.

Няма да разглеждам подробно всички реформи, допълнения и изменения, свързани със създаването и историята на Юлианския календар, някои от които – като годината на объркването (annus confusionis, съдържаща 445 дни) – са много интересни, защото те не са предмет на настоящата статия.

Първоначално месеците в римския календар нямали имена, а били обозначавани с числото на всеки месец – първа, втора, трета и т. н. календа. С думата „календа” (от латински Calendae – календи, първият ден на месеца) е свързана и думата календариум, което буквално означава „книга на дълговете”. Това било така, защото в тези начални дни от всеки месец трябвало да плащат лихвени проценти по дълговете. Казвам начални, защото всъщност календа (Calendae) не изразява целия месец, а само един от трите вътрешни разделни момента в него – началото на месеца е винаги календа, докато средата нона (Nonae) и краят на месеца ид (Idus) са доста условни. Това е така, защото от средата на всеки месец започва календата на следващия. Самите пък нони и идове са предшествани от дни, наречени кануни – въобще една доста объркваща система. Впоследствие повечето месеци били снабдени със собствени имена, които имали съответните посвещения и заместили чисто числовите наименования.

Първият месец в римския календар (римската година не започвала първоначално като днес през януари, а през март) бил наречен съответно „мартиус” (Martius). Едва ли употребяващите словосъчетанието „светоотечески календар” си дават сметка, че март, съответно мартиус, идва от римския бог на войната Марс, на когото бил посветен и наречен този месец. Вторият месец във времето получил името „априлис” (Aprilis). Думата вероятно произлиза от латинското aperire, което означава отварям, разтварям, разкривам и се свързва с това, че през този месец природата се съживява и дърветата напъпват. Някои свързват името април с априкус (apricus) – слънчев, стоплян от слънцето, което изразява идентичен смисъл. Третият месец – май, латинското майус (Majus) е посветен на богинята Майа. Майа е майката на бог Меркурий, който според римската митология е бог на търговията и вестител на боговете, еквивалент на гръцкия Хермес, съответно Майа е еквивалент на гръцката богиня Мая, която зачева от Зевс вестителя Хермес. Римляните принасяли жертви на богинята Майа на 1 май и това е основната причина да нарекат на нейно име този месец.

Не по-малко интересно е името и на четвъртия месец, който става юни – юниус (Junius). Наречен е така в чест на богинята Юнона, съпруга на бог Юпитер.

Юнона е римска богиня, еквивалент на гръцката Хера. Тя е дъщеря на Сатурн и Опс (Рея), и съответно сестра на Церера, Плутон, Веста, Нептун и Юпитер. Освен че е сестра на Юпитер, тя е и негова съпруга, както се отбеляза.

Следващите месеци съхранили първоначалните си имена по-дълго време, а някои дори и до днес. Съответно петият месец бил „квинтилис” – пети (Quintilis), шестият – „шести” (Sextilis), седмият – „седми” (September), осмият – „осми” (October), деветия – „девети” (November), десетият – „десети” (December). Единадесетият месец, който днес е началото на новата година, бил наречен януари (Januarius) в чест на двуликия бог Янус. Янус няма аналог в дрентогръцкия пантеон и се счита за едно от най-древните етруски, съответно римски божества. Едното му лице е било обърнато назад, за да вижда в миналото, а другото напред, за да съзерцава бъдещето. Месец януари е наречен на неговото име, защото първият ден на този месец, СalendaeJanuariae, е бил негов празник, на който се извършвали жертвоприношения и се окичвали вратите с лаврови венци. Янус е покровителствал земеделието, пътуващите и др.

Дванадесетият или днес вторият месец бил наречен февруари от латинското (februarius), което означава очистване, очищение. Месецът бил посветен на бога на подземното царство, богатството и очистването Фебруус (Februus). През този месец римляните ежегодно извършвали на 15 февруари (dies februatus) езическия обряд на очистването. Обрядът очистване (februa, februare, februum) ставал на празника Луперкалия (Lupercalia), който по стария лунен календар се падал на новолуние и бил посветен на бог Фаун (Фавн – Faunus). В древноримската митология Фаун е бог на полята, горите, пасищата, животните. Неговият празник Луперкалиа се чества от овчарите като време на пречистване и плодородие. Честванията са свързани също с култа към вълка и бог Луперк (Luperc) – прогонващият вълците, който по-късно се е слял с бог Фаун. Оттук останало и наименованието на празника – Луперкалиа. В древногръцката митология аналог на Фаун и Фебруус е бог Пан или Сатир – получовек, полукозел. Образът на Пан или Сатир е повлиял изобразяването на дявола в християнското изкуство.

След приемането на реформирания календар от император Юлий Цезар през 44 година пр. Хр. по предложение на Марк Антоний петият месец в календара, през който се бил родил Юлий Цезар и който дотогава продължавал да се нарича просто „пети” – „квинтилис” бил преименуван на юли (Julius), тоест на името на Юлий Цезар.

За спазването на точното изчисление и броене на дните на реформирания от Юлий Цезар календар била натоварена висшата жреческа колегия в Рим. Те обаче изглежда не разбрали точно указанията и забележките на Созомен за високосните години и вместо всяка четвърта правили всяка трета година високосна. Календарната реформа отново се объркала. Грешката била открита едва през 8 година пр. Хр. по времето на император Август. Наложило се Август да проведе нова реформа, за да отстрани натрупалата се грешка. По негово нареждане от 8 година пр. Хр. до 8 година сл. Хр. нямало високосни години. Признателният сенат решил да преименува щестия месец „секстилис” в „август” (Аugustus) в чест на император Август и от благодарност за извършената от него поправка на юлианската реформа. В секстилиса обаче били само 30 дни, докато при месеца на император Юлий Цезар били 31 и било неудобно в месеца на император Август да са по-малко дните, още повече, че, както казахме, 30 било четно, съответно нещастно число. За да се поправи това, от месец февруари бил отнет още един ден и добавен към месеца на август. Така февруари останал с 28 дена (при високосна година 29), за да не бъде обиден императорът. Но суеверните римляни отново не били доволни, оказало се, че три последователни месеца са с по 31 дни – юли, август и септември, което не било добра поличба. Тогава решили един ден от септември да се пренесе на октомври, съответно един ден от ноември да се пренесе на декември, нещо, което напълно разрушило правилото, съдадено от Созомен, един кратък да бъде следван от един дълъг месец…

Условността на категорията време, изразяваща човешката преходност, като че ли допълнително си прави шеги с всички, които се опитват да му припишат битийност, но малцина забелязват това. С промяната на месеца, отбелязващ началото на календарната година, се променя и реда на наименованието на месеците. И докато за месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли и август, носещи имената на езически богове или императори, това не прави впечатление, то за септември, октомври, ноември и декември е доста нелепо. Септември, което означава седми, всъщност е девети месец, означаващият осми – октомври, всъщност е десети месец и т. н. Още по-нелепо обаче е, когато в стремежа да изразят някаква „убедителна” позиция за „важността” на календара в Църквата му се приписва „светоотечество”. Няма как един математически модел, който на всичкото отгоре е исторически и семантично натоварен с посвещения на езически богове и празници, да бъде едновременно и светоотечески. Самият факт, че св. отци са живели и измервали дните си по този календар, но не са предприели никакви стъпки да променят наименованията на месеците му, достатъчно красноречиво говори, че измерването на времето тук, на земята, слабо (ако въобще изобщо) ги е вълнувало.

Предвид гореизложеното кратко описание на съдържанието на имената на месеците е крайно неприемливо да се манипулира психиката на вярващите с гръмки фрази от рода на „светоотечески календар”. Календарът си е просто календар, средство за измерване на човешката история и няма никакво отношение към „осмия ден” – тоест, към това, към което ни призовават Църквата и Христос – живота в бъдещия век.

_______________________________

*Източник: http://dveri.bg.

Изображение: авторът Венцислав Каравълчев

ПОСЛЕСЛОВ

В живота на Христовата Църква има едно явление, което се нарича отстъпление (на гръцки апостасия). То съпътствува Църквата през всички времена и епохи на нейния живот, като се започне още от евангелските и апостолските времена. Отстъпничеството, съзнателно или несъзнателно, е основано на душевността на поразената от греха човешка природа, сиреч, на плътската, материалистичната страна на човешкото същество, която мъчно се преодолява дори в духовния живот в стремежа към духовност, в пренебрегването на материалното, „плътското мъдруване, което е вражда против Бога” и противоборствува срещу духовността (Иак. 4:4; Римл. 8:5-9).

За отстъпничество се говори в пророческите текстове на Стария Завет (Иез. 44:15; Дан. 8:23; 9:7; 11:30). Св. апостол Павел в Новия Завет е категоричен в определението си за отстъплението и ясно сочи докъде ще доведе то – до крайно оскъдняване на пребиваващите в Църквата и отваряне на път пред антихриста за установяване на сатанинско царство на земята сред човешкото общество (2 Сол. 2:3; 1 Тим. 4:1).

Но св. апостол Павел сочи, че отстъпничеството трябва да стигне един предел, след който светът, човешката цивилизация ще рухне. Този предел е, когато отстъплението ще добие санкцията на мнозинството архиереи от самата Църква, които ще отстъпят от истината. Как и кога ще стане това? – Чрез човешкото изпълнение на Църквата, на първо място на нейните клирици, когато те ще се преизпълнят с душевния мироглед на този свят и няма дори да разбират какво правят (Дан. 12:10; Иоан 16:2) и когато „отстъпниците ще преуспяват” (1 Тим. 2:16; 3:13).Клирът на Църквата идва от света. В Църквата човек би трябвало да претърпи дълбока вътрешна духовно-нравствена промяна. Но когато в Църквата се влиза със суетата на самолюбиви и честолюбиви стремежи за кариера и власт, тогава Църквата постепенно бива превземана от клирици душевни, а не духовни, за които Църквата е всичко друго, но не и средство за спасение. При такова положение Църквата става разменна монета за какви ли не политически сметки. Историята изобилствува с примери за това.

Но там е работата, че:

1. Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос; че

2. Църквата е духовна институция, предназначена за спасението на човеците, които пожелаят това, и че

3. в Църквата обитава Божията сила на благодатта на Светия Дух, която я прави непреодолима за дявола.

Как тогава тя ще бъде премахната? Господ е обещал, че портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18), тоест, че тя ще пребъде до края на света чрез своите верни на Бога чеда и че тя е вечна както в своите чеда, отминали в отвъдния свят, така и в бъдещето, при пресъздаването на света след възкресението на мъртвите и Страшния Христов съд, когато възобновеният свят на Царството Небесно ще бъде изключително църковен (Откр. 21:1-3:22).

Със своята непреодолима благодат на Светия Дух Църквата пречи на дявола да се възцари в света. Целта е тя да бъде премахната като духовна сила. Как? Чрез действията на самите нейни архиереи. Кога? На тъкмения VІІІ „Вселенски” събор (наричан „Велик събор”), когато именно ще бъде санкционирано отстъплението, когато се очаква да обявят, че всички монотеистични религии са еднакво спасителни, и когато провъзгласят единението на всички християнски разклонения, тоест, с цената на отстъпничеството и отречението на самите православни архиереи и клирици от единствената спасителност на Православието – светата православна вяра на светата Православна Църква. Това не е нещо ново и невиждано – то и сега е всекидневие на мнозина свещенослужители на Православната Църква. Достатъчно е да се послушат някои проповеди от църковния амвон и да се четат писанията в църковната периодика. Но на VІІІ Вселенски събор това ще бъде санкционирано, утвърдено официално. Когато сторят това, когато го санкционират, тогава оскърбената Божия благодатна сила ще се отдръпне от изпадналия в нечестие епископат и тогава светът – човечеството – ще остане без Божията защитна сила на св. Православна Църква, която сега го пази (2 Сол. 2:7).

Но от друга страна, в свещените текстове на св. Писание има указание, че Бог ще държи света, тоест Църквата Си, докато на земята сред човеците все още има някой, който да търси Бога и спасението си в Него (Пс.13:2;52:2-3;Откр.7:2-3:9). Затова, макар мнозина йереи и миряни да отпаднат от Църквата в последните времена, тя ще продължи да съществува в лицето на малцината, останали верни на Истината. В този смисъл Бог наистина „държи времената и годините в Своя власт” (Деян.1:7), защото Той спира, забавя развитието на човешкото общество към гибелта му и с това дава възможност на онези, които Го търсят, да Го намерят в св. Православна Църква. И тъй като свободата на волята, избора и произволението у разумните твари е основополагащ принцип на Божието творение, то наистина не може да се определи времето на свършека на света, защото в крайна сметка, то зависи от това, доколко сред човешките поколения има все още някой, който да търси Бога, а това знае единствено само Бог, Който знае настроенията на човешките сърца (Иоан 6:44,65). Но въз основа на историческия опит на Църквата, съотношението на противоборствуващите сили в света и на Богооткровените текстове в св. Писание, може да се установи по какъв начин ще се стигне все пак до края на света и Страшния съд Господен, с който ще приключи и човешката история на земята. Именно, чрез отстъпничеството на висшия клир на Православната Църква от спасителната истина на св. Православна Църква, на нейното вероучение, и със санкционирането на това на планирания „Вселенски” събор, чиито решения всъщност няма да бъдат в съгласие с предишните Вселенски събори и със св. Предание. Когато стане това, ще може да се предположи (разбира се, Бог знае) и кога ще свърши светът: 6 години, 4 месеца и 45 дни след деня на приключването на VІІІ-я Вселенски събор (Дан. 8:14).

Колкото и да хитруват и да се изплъзват в аргументацията си отстъпниците от светото Православие, в богооткровеното свето Писание вярващите изрично са предупредени от Самия Бог за т. нар. календарен въпрос: Пс. 73:8 и прор. Даниил 7:25, въпреки всичката фалшификация на свещения текст. „Рекоха в сърцата си съгласно чедата им: елате да премахнем всички Божии празници на земята” (Пс.73:8, по превода на 70-те) и [антихристът] „ще произнася против Всевишния думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях [християните] празничните времена и закона” (Дан.7:25). Календарният въпрос е есхатологичен признак за действително последните времена на съществуването на света и човечеството. За разкъсващите църковната тъкан с брутално налагане в църковния богослужебен живот на очебийно несъстоятелния католически григориански новостилен календар и преследващи верните на Църквата, които се придържат към църковния юлиански календар, Страшният съд Божий им е неминуем, освен ако навреме принесат плод на покаяние (включително чрез връщане на православния църковен календар официално в богослужението). Щом нямат страх от Бога за безогледните си противоправославни действия, с които рушат Църквата и нейното еортологично единство, това ясно свидетелствува, че те дълбоко в себе си не са вярващи хора и нехаят за правдата на Бога, която би трябвало да търсят ПЪРВОМ (Мат. 6:33). За православните всичко това дори е в известен смисъл утешително – значи Господ е близо за Страшния Си съд. „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лука 21:28 ).

Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева

Бележка на преводача. Писаното в квадратни скоби [ ] са вметнати думи или изрази от преводача, за по-ясно предаване на мисълта от съответния текст.

На много места, където в текста се срещат думите „Вселенская (Церковь)” и „кафоличность”, те са предадени с думите „Съборна (Църква)” и „съборност”, защото в наше време често се спекулира с титлата „Вселенска” на Цариградската Патриаршия и в понятията на обикновените хора „Вселенска (Църква)” се отъждествява не със „Съборна Църква”, а с Вселенската Цариградска Патриаршия и с това и се приписва власт, която тя никога не е притежавала, т. е. с това се внушава, че Цариградският („вселенският”) патриарх едва ли не има еднолична власт над Православната Църква, власт на „източен папа”, каквато нито Римската Църква, нито Вселенската Цариградска Патриаршия нямат и не са притежавали.

ПРИЛОЖЕНИЕ

БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, СВ. СИНОД

П О С Л А Н И Е

№5953, 18 юли 1968 г.

София

ДО КЛИРА И ВСИЧКИ ЧАДА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

ВЪЗЛЮБЕНИ ЧАДА В ГОСПОДА,

Благодат вам и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа!

Възлюбени,

Напоследък се умножиха исканията – писмени и устни – да се въведе в родната ни света Църква употребата на поправения юлиански календар. Исканията идват от всички църковни среди. Явно стана, че се касае до общо желание на клира и миряните [ЛЪЖА].

Св. Синод пълен състав в няколко заседания през изтеклата 1967 година обсъди календарния въпрос.

Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 година преди Р. Хр. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 година пр. Р. Хр. от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат.

Тоя календар бил въведен в цялата, обширна по онова време, Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не получил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди. Вследствие на това тя постепенно изоставала [ЛЪЖА]

По време на Никейския събор на св. Църква, състоял се в 325 година, пролетното равноденствие е било на 21 март, а през XVI-и век, вследствие на това изоставане, то е било на 11 март.

Тоя недостатък на юлианския календар налагал изправянето му. [ЛЪЖА (Църковните празници са духовни, а не сезонни.)] На Запад, в 1582 година, папа Григорий XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до незначителна величина (26 секунди), а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал като 5 октомври 1582 година обявил за 15 октомври с. г.

Тоя календар, наречен „григориански”, като по-съвършен, започнал да се разпространява, и днес той е възприет от почти всички народи. За Православната църква обаче той не бил удобоприемлив поради отклонение от църковните установления относно датите за празнуване на Пасхата. Но и юлианският календар, поради недостатъците си, не задоволявал[ЛЪЖА]. По тая причина за Православната църква календарният въпрос стоял открит[ЛЪЖА].

Цариградският патриарх Мелетий свикал през 1923 година в престолния си град междуправославна комисия. Тя заседавала през май и юни и внесла поправки в юлианския календар, чрез които – както с григорианския календар – разликата между календарната и слънчевата (астрономическа) година била почти премахната. Набраното по това време закъснение на календарната година Комисията компенсирала, като прибавила 13 дни, без да се променят датите на неподвижните празници. Датите, на които били празнувани дотогава, същите останали и след като се прибавили 13-те дни. А Пасхата и свързаните с нея подвижни празници решила да се празнуват на дати, определяни както дотогава, съобразно църковните установления.

Против това решение тогава са се обявили Иерусалимската, Антиохийската, Александрийската и Кипърската църкви [РУСКАТА и БЪЛГАРСКАТА изобщо не са участвали, и въобще това съвещание, организирано от предателя-масон Мелетий Метаксакис, се състояло само от 9 души. Сръбската църква също е против. Румънската църква търгува със стила и само за една нощ през 1924 г. получава статут на патриаршия от Константинопол срещу приемането на новия стил. Финландската църква също търгува и срещу приемането на новия стил получава признание на автокефална – пак от Константинопол…] И комисията оставила приемането на изправения юлиански календар да става по усмотрение на автокефалните църкви в благоприятно за тях време. [Така предателите поставили началото на еортологичното разделение (разкол) в Едната Църква.]

Цариградската и Еладската църкви приели тоя календар без отлагане. Други православни църкви го приеха по-късно. Все още не се ръководят по него Иерусалимската, Руската, Сръбската и нашата църкви. Но и у тях схващането, че тоя календар следва да се възприеме, става все по-популярно. В Българската църква желанието да се въведе изправеният юлиански календар е всеобщо, желае се от клира и от вярващия народ[ЛЪЖА].

В България календарният въпрос бе поставен на разрешение още през 1916 година – седем години преди събирането на междуправославната комисия в Цариград. И тогава със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 година, в гражданска употреба бе въведен григорианският календар.

Св. Синод е разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 г. (ст. ст.). Като е взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела григорианския календар, оставил е богослужебния кръг по стария календар, а книжата, съставяни от църковните учреждения, е следвало да се датират по новия календар, като в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.” (стар стил).

През 1967 година Св. Синод посвети няколко заседания на календарния въпрос и като взе предвид:

1) че въвеждането на изправения от междуправославната комисия юлиански календар се желае от клира и вярващия народ; [ЛЪЖА]

2) че то ще премахне тая несъобразност Нова година да се чествува преди Рождество Христово, при което се нарушава Коледният пост; [БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. ЧРЕВОУГОДИЕ.]

3) че приемането на тоя календар съответствува на икуменическите стремежи на св. Църква; [ЛЪЖА, БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. Св. Църква няма икуменически стремежи – такива имат само предателите и рушителите на Църквата.]

4) че въвеждането на поправения юлиански календар означава връщане към църковно-богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (напр. св. св. Кирил и Методий) [ЛЪЖА. Традициите се нарушиха именно с богопротивното новостилие.], на 22 декември реши:

Въвежда от 20 декември 1968 година поправения юлиански календар, тъй че Коледа ще се празнува на 25 декември 1968 година, Нова година ще се празнува и църковно на 1 януари и т. н.

Благоговейни свещенослужители и възлюбени християни,

Като ви съобщаваме това решение на Св. Синод пълен състав, което отговаря на едно ваше желание, усърдно молим Бога, да умножи милостите Си към вас, за да градите в здраве, мир и с успех своя християнски образ на живот.

Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД: КИРИЛ, ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ

ЧЛЕНОВЕ:

Видински НЕОФИТ

Врачански ПАИСИЙ

Варненски и Преславски ЙОСИФ

Сливенски НИКОДИМ

Неврокопски ПИМЕН

Ловчански МАКСИМ

Великотърновски СТЕФАН

Доростолски и Червенски СОФРОНИЙ

Американо-Австралийски Български Митрополит АНДРЕЙ

Старозагорски ПАНКРАТИЙ

ЗАБЕЛЕЖКА: По решение на Св. Синод, на 28 август, Успение Богородично, посланието да се прочете на богомолците от църковните амвони.

***

Православен коментар:

Решението е нищожно не само поради противоречие с Устава на БПЦ от 1950 г., който не позволява на Св. Синод да променя нищо от Св. Предание (митрополитите са пазители на Вярата и Преданието, а не редактори), включително църковния календар. Богослужебният ред въобще не е в компетентността на никоя поместна църква – ако беше иначе, всяка поместна църква щеше да си празнува който и да било празник когато си поиска (Църквата обаче е ЕДНА, защото Създателят ѝ е един, в нея няма национализъм). Затова и празнуването на Пасхата е било определено общо за всички християни на Вселенски събор – именно за да се подчертае дълбокото значение на църковно-празничното единство в Църквата и на единомислието. Затова и източните Патриарси не са казали за новия стил: „не е толкова важно, не е нарушение на догматите, нека си празнува всяка поместна църква както си иска”, а обратното – анатемосали са не само григорианския календар, но и „всяко нововъведение в Църквата”. Който нарушава това единство, е рушител на Църквата, а който приема нарушението (съзнателно), е съучастник. Св. ап. Павел, когато беше още Савел, не участвуваше в убийството на св. Стефан, само стоеше отстрани и гледаше. Но беше и той виновен и се кая по-късно, задето безучастно е гледал. Тъй и всеки от нас, който небрежи за чистотата на вярата и единството на вселенската Църква, с нехайството си е съучастник в отстъплението.

Докога, православна душо, ще се лениш да прочетеш по-задълбочено и да проучиш въпроса? Нима мислиш, че Бог е двоедушен, та да благоволи еднакво и към единия календар, и към другия? Или нима Богочовекът Христос се е родил два пъти, та да има две Рождества или се е преобразил два пъти, та да има две Преображения? Или нима Бог се радва на разделението в Църквата Си, което новостилието създаде? Чуй как учи св. Марк Ефески: „Никога това, което се отнася до Църквата, не може да се изправя чрез компромиси. Защото няма нищо средно между истината и лъжата”. Ето ядката на въпроса – разликата между двата календара (православен и смесен) не е толкова в цифричките на датите, а е разликата между лъжа и истина, между правда и неправда. Или се съмняваш в непогрешимостта на Църквата и календара, който тя 2000 години ползва в богослужението си, който е бил в действие през земния живот на Спасителя, по който са датирани всички дати от църковната история, по който стават ежегодните чудеса (слизането на нетварния огън на Божи Гроб, появата на благодатния облак над храма на Тавор и др.)? Ако се съмняваш, де ти е вярата в непогрешимостта на Църквата (всяка сутрин и всяка неделя казваш: „Вярвам в Една Свята … Църква” (Символ на Вярата)? Ако пък е непогрешима Църквата, как така календарът ѝ е сбъркан, та папистите и масоните да трябва да го поправят? Не чуваш ли как вика апостол Павел от страниците на св. Писание:

„О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тим. 6:20)? Отклоняват се от вярата тези, които с математически изчисления се опитват да докажат точността на новия стил – плод на плътската гордост. Междувременно големите астрономически обсерватории продължават да работят по юлианския календар. Още повече се отклоняват от вярата тези, които хулят християните, държащи  светоотеческия календар (и то без да правят разколи).

Философите увъртат: „календарът не е догматичен въпрос”. Философи, когато Господ Иисус Христос е наредил да се слуша Църквата (Мат. 18:17), нима е казал: „ама само по догматическите въпроси”? За какво са каноните, за какво е Св. Предание, за какво е църковната традиция и приемствеността? Не с тях ли се подиграва новостилието? Или нима Св. Синод стои над каноните и над Св. Предание, или нима те не се отнасят за него (такова разбиране по своята гордост се отдалечава от Православието и се доближава до папизма, където папата утвърждава каноните и преценява кои да приема и кои не). Погледни, православна душо, донесе ли новостилието нещо добро на Църквата? Станаха ли хората по-нравствени, станаха ли по-ревностни, станаха ли по-единни? Църквата ли спечели нещо от новостилието или спечелиха само враговете ѝ? Кой от аргументите в горното Послание за въвеждането на новостилието приемаш, душо?

Някои, използвайки невежеството на хората, казват, че новият стил трябвало да се спазва по послушание… Такова послушание обаче е съучастие в греха на отстъплението. То е отявлено непослушание към Св. Предание и Отците на Църквата. На Съда няма да се оправдаем с това, че сме изпълнявали послушание към този или онзи архиерей (който е проявил непослушание спрямо Църквата) – ако беше иначе, всеки католик щеше да се оправдава с послушанието си към своя кардинал и всеки протестант щеше да се оправдава с послушанието си към своя пастор. Но послушание в лъжата не може да има! Послушанието против вярата е абсурдно. То е човекоугодие. А Богоугодието е правда и истина (Ефес. 5:9; Иоан 4:24). Затуй и в Писанието четем: „Подвизавай се до смърт за истината – и Господ Бог ще надвие за тебе.”(Иис. Нав. 4:32).

Някои архиереи казват, че връщането на светоотеческия календар трябвало да се реши на Вселенски или на църковен (църковно-народен) събор. Това е абсолютно невярно. Както се вижда от срамното послание по-горе, новостилието се въведе от Св. Синод. Никой не е събирал народа на църковен събор, за да иска мнението му. Св. Синод създаде проблема – Св. Синод трябва и да го разреши. А и да беше направен събор – вярата не е въпрос на преговори и пазарлъци. Не може съборът да решава каквито и да било въпроси в противоречие със Св. Предание. Каквото сме приели от светите Отци, това пазим, това и предаваме на поколенията. Нищо не редактираме. Това е Православието, това е послушанието към Църквата. С горното послание Св. Синод е излязъл извън правомощията, които има съгласно каноните и Устава на БПЦ – Св. Синод няма право да променя богослужебния ред и календара. Затова и въпросното решение от 1968 г. е нищожно, а задължителен за Църквата си остава светоотеческият календар. Анатемите на източните Патриарси срещу приелите григорианския календар за църковен и срещу „всяко нововъведение” не са отменени. И имат власт да свързват и да развързват (Мат. 18:18).

Отново осланяйки се на невежеството на миряните, мнозина ги лъжат, като им показват минеи от 19-ти век и казват: „Виж, че тук пише, че Рождество е на 25 декември, а не на 7 януари и че Преображение е на 6 август, а не на 19 август”… Разбира се, че Рождество е на 25-ти и Преображение е на 6-ти – нали това пише и в старостилното календарче. Само че истинският 25 декември е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 7 януари) и истинският 6 август е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 19 август). Защо? Защото преди да променят църковния календар с Посланието от 1968 г., още в 1916 г. в България по западен образец е изменен гражданският календар – датите са изместени с 13 дни напред. Тогава Българската православна Църква, оставайки вярна на каноните, на църковната традиция и на Св. Предание, не променя църковния календар (богослужебния ред). Оттогава започва издаването на църковни календарчета, в които празниците се отбелязват с две дати – по гражданския календар (който е по папски образец изместен с 13 дни) и по църковния (непроменения светоотечески) календар. Така, когато по гражданския календар е 7 януари, по църковния календар е 25 декември. А през 1968 г. под натиска на безбожната комунистическа власт с горното Послание няколко архиереи променят и църковния календар (т.е. „отрязват” и оттам 13 дни). Затова, когато лицемерно ти сочат минеите, душо християнска, проучи по-отговорно въпроса, и отвръщай: „да, Рождество е на 25 декември, но въпросът е, че 25 декември по неизменния светоотечески календар е на този ден, в който по гражданския календар е 7 януари”. Ето, че ако имаш ревност и четеш, няма да могат да те лъжат. Но ако ти сама не си пазиш вярата, душо, не разчитай на други да ти я пазят. Вярата те пази, пази си я и ти нея. И не се оправдавай с другите – делото на спасението е лично дело.

Още ли не разбираш Господните думи към ангела на една от църквите от последните времена:

„Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.” (Откр. 3:1-3).

Възлюбени, какво ясно указание за всички нас – да имаме ревност, да четем, да си припомним как е приела и чула специално БПЦ, да пазим, да се каем за отстъплението, защото то в никакъв случай не е вина само на архиереите. На хладен народ Бог праща хладни архиереи. Ако народът е горещ и ревностен, и архиереите ще бъдат. Нека принесем покаяние и за нашите бащи и майки и баби и дядовци, ако те са съдействували чрез безразличие за утвърждаването на новостилието. А плодовете на покаянието ние всички знаем – да не се повтаря греха. Да започне всеки да пости по светоотеческия календар (неправилно наричан „стар” – повечето поместни църкви го спазват и досега: Руската по целия свят, Грузинската, Сръбската, Йерусалимската, Александрийската, Св. Гора и др.), да изпраща молби до Св. Синод за връщане на стария стил и официално в богослужението на Църквата, да се моли всекидневно Бог да обърне сърцата на тези митрополити, които заради земни съображения изоставят небесните и вместо да съобразяват вярата, включително и календара, с Бога и Църквата, съобразяват ги с човеците (журналисти, политици и пр.). И най-вече: да не се оправдаваме с другите. Всеки отговаря на Съда за себе си (и за тези, които е съблазнил и не е принесъл покаяние).

Нелъжлив е Бог, Който казва „Искайте и ще ви се даде” (Мат. 7:7). Но трябва да има кой да поиска, молитвеници трябват, ревнители. Ето, руският вярващ народ не прояви овче послушание в лъжата и се възпротиви на новостилието, когато го въведоха в 1923 г., и след два месеца върнаха обратно стария, т.е. православния стил. По подобен начин вярващите запазиха църковния календар и в Грузия. Това показва, че когато има ревност, икуменизмът и отстъплението не може да проникнат в Тялото Христово. Те обаче проникват където има небрежие и уклон към философстване вместо смиреномъдрена решимост да се пази чистотата на вярата според както е заповядал св. апостол Павел (Евр.13:7). Пазенето на вярата в нейната цялост е и първото нещо, което нарежда св. Иван Рилски в своя Завет.

И тъй, възлюбени, нека подкрепим Св. Синод на Българската православна Църква – Българска Патриаршия, за това богоугодно дело – връщането на светоотеческия календар в официална богослужебна употреба. Да го подкрепим на думи – чрез изповядване и разпространение на истината по този въпрос (особено във връзка с есхатологическото учение на Църквата и икуменическата ерес, чийто проводник е новият стил), и на дело – чрез спазване на постите по т. нар. стар стил и молитва. И без да се правят разколи.

В http://www.budiveren.com освен светоотеческите текстове и духовните разкази, има цял раздел за новостилието, за някои от масоните, които го внедряват в Православната Църква, подробна хронология на разпространението му през годините в Едната Църква и т.н. Информация днес има достатъчно, само ревност трябва. И делата да не се разминават с думите. Връщането на светоотеческия календар официално в БПЦ-БП зависи от вярващия народ – ако има молитвеници, Бог е силен устрои.

Ул. „Оборище” 4, гр. София, 1000

До Негово Светейшество † М А К С И М,

Патриарх Български и Митрополит Софийски,

До Св. Синод на БПЦ-БП

ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Към жалбата, заведена в деловодството на Светия Синод, под номер 1014 на 20.11.2009 г. срещу „решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.07.1968 г.”

От ……………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

адрес: ………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Още веднага след демократичните промени в страната през ноември 1989 г., от православния народ многократно са писани писма до Светия Синод за връщането към стария стил. Искане за връщането към светоотеческия църковен календар, официално внесено и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., са подписали и повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити. То е препотвърдено и от такова с №1146 от 27.06.2001 г. и с редица други, чиито номера не е необходимо да се изброяват.

От 1989 г. до сега има излязла многобройна литература, много са съчиненията, отнасящи се към новия и стария църковно-календарен стил, от които се виждат доводите и множеството личности и институции, които се изказват „за” светоотеческия църковен календар (известен като „стария” – юлиански – календар) и „против” т.нар. календарна реформа и „поправения” юлиански календар:

– Константинополският събор от 1583 г. – григорианският календар е предаден на анатема;

– патриарх Калиник XI Цариградски и Антиохийският патриарх Атанасий, нач. на XVIII в.: „Приемането на уставите на Римската църква е измяна на Православието”;

– патриарх Кирил V Цариградски, 1756 г. – на всички християни, приели новия стил, страшни проклятия за временния и вечния живот;

– Послание на Източните Патриарси от 1848 г.: „всички, правещи нововъведения… макар това да са папи, макар патриарси, макар миряни, даже и ангел от небето – анатема на него”;

– изказвания на представителите на автокефалните църкви: Цариградска, Йерусалимска, Еладска, Руска, Сръбска, Румънска и Черногорска през 1902-1904 г.;

– официалната делегация на Цариградския патриарх на Ламбетската конференция в Лондон;

– Всеруският църковен събор през 1917-1918 г. „засвидетелствува пагубността на всякакво сближение с григорианския стил”;

– светител Тихон Изповедник, патриарх Московски;

– проф. Н. Глубоковски: „За реформата на календара”;

– светителят архиепископ Серафим Соболев в неговия доклад от Московското Всеправославното съвещание през 1948 г. „За новия и стария стил”;

– преп. Юстин Попович в книгата „Православната Църква и икуменизмът”;

– йеромонах Серафим Роуз;

– приснопаметните архимандрит Серафим (Алексиев) и архимандрит Сергий (Язаджиев) в книгата „Православие и икуменизъм”;

– архиепископ Теофан Полтавски: „Кратки канонически разсъждения върху летоизчислението”;

– йеросхимонах Теодосий Карулски: „Гласът на Света Гора Атон”;

– Александър Каломирос: „Знанието възгордява, а любовта назидава”;

– архимандрит Рафаил (Карелин): „За църковния календар”;

–  И. В. Булгаков: „Календарната реформа”;

– йером. Анатолий (Караваев): „Летоизчислението в Русия (За чистота на църковния живот)”;

– В. И. Матвеев: „Докато има възможност”;

– свещеник Григорий Коновалов: „Църковното право и юлианският календар”;

– йеросхимонах Серафим: „Ерес ли е новият стил”;

– йеромонах Касиан: „Съвременният християнин и разделението или старият календар и науката; Научната стойност на т. нар. «нов календар»”;

– Злати Златев: „Календарът и пасхалията на фона на историята”;

– Людмила Перепьолкина: „Юлианский календарь – 1000-летняя икона времени на Руси”;

– освен изброените и: Св. Йоан Златоуст: „За деня на светата Пасха”; Св. Амвросий Медиолански: „Слово за Пасхата”; Св. Атанасий Велики: „Празнуването на Пасхата”.

По въпроса има предостатъчно богословска литература, а голяма част от нея е достъпна и в Интернет. В сайта budiveren.com може да се прочетат и статиите на свещ. Божидар Главев „За новостилния разкол” и „Евангелие от Матея 18:17 – фаталният за отстъпленците стих”, където е подробно разкрита неканоничността на новия стил.

Решението на Св. Синод от 1967 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия григориански, е грях срещу Свещеното Предание на Православната Църква и е нарушение на каноните. Тъй като не искаме този грях и анатемите, произнесени срещу тези, които празнуват по паписткия католически григориански календар да бъдат върху нас, се обръщаме с молба Светият Синод да прогласи нищожността на решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.VII.1968 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия католически григориански (наречен „поправен юлиански”), като противоканонично и така да се възстанови богослужението и празнуването по светоотеческия църковен календар.

Молим нашето искане да бъде заведено и присъединено към официално внесеното и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., и подписано от повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити, и към жалбата, заведена по същия въпрос в деловодството на Светия Синод, под №1014 на 20.11.2009 г.

Въпросът за календара не е въпрос за гражданския календар, а е въпрос за църковния. Затова аргументи за астрономическа точност на новия календар (оспорвани от науката) въобще не следва да се слушат – те са ирелевантни, защото са светски, а въпросът касае не светския (гражданския) календар, а богослужебния ред, определен с Типикона. Някои казват, че нарушаването на църковния Устав (Типикона) не представлява тежък грях, защото в него няма отстъпления от догматите. Но нали и думите на Господ: „Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), не се отнасят конкретно до нарушаване на едни или други догматически истини на вярата. Въпреки това, както свидетелствуват тези Божествени слова, който от нас окаже непослушание на Църквата (неколкократно анатемосала новия стил през вековете), той бива отсечен от нея и попада в числото на тежко съгрешилите, защото в случая му се налага най-строгото наказание – отлъчване от Църквата (архиеп. Серафим Соболев „За новия и стария стил”).

Връщането на богослужебния ред по светоотеческия календар ще инжектира силен имунитет в БПЦ-БП срещу настъпващата зараза на икуменическата ерес – най-сериозният враг на Православната Църква, който се опитва да я разяде и намира благодатна почва навсякъде, където усети безпринципност и човекоугодие. Дори само заради отпора срещу тази най-лукава от всички ереси богослужението следва да се върне по реда, използван и осветен от светите отци – нека не извръщаме поглед от тях, търсейки симпатиите на неправославния свят. Спасението идва от подражаването на вярата именно на светите отци, а не от подражанието на неправославния свят – „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр.13:7).

Нека не забравяме, че за светоотеческия календар има и ежегодни Божествени санкции – нетварният огън, който слиза над Божи Гроб само на Велика събота по православния календар; чудният облак, който се спуска над православния храм на върха на планината Тавор всяка година на 19 август (по гражданския календар, когато по църковния календар, т.е. стар стил, е 6 август – Преображение). Само това да беше – достатъчно е, за да замълчи всяка плът пред лицето на Господа (Зах. 2:13).

Освен противоцърковно, въпросното решение от 1967 г. за промяна на църковния календар е и юридически недействително – защото Св. Синод никога по никой Устав на БПЦ не е имал правото да променя богослужебния ред. Правомощията на Св. Синод са изчерпателно изброени в 26 точки в чл.108 от тогава действуващия Устав на БПЦ от 1950 г., а правомощията на намаления състав на Св. Синод са изброени в 35 точки на чл.110. Никой от тези текстове не позволява на Св. Синод да променя каквото и да било в богослужението, а най-малко църковния календар. Същото е положението и по сега действуващия Устав на БПЦ-БП, където правомощията на Св. Синод в пълен и намален състав са изчерпателно и подробно изброени в чл.58 и чл.59 и където също липсва право да се променя богослужебният ред. Следователно с разглежданото решение през 1967 г. Св. Синод е излязъл извън рамките на предоставената му от Устава компетентност, което прави решението нищожно. Този извод намира категорично потвърждение и в чл. 69, ал. 2 от настоящия Устав на БПЦ-БП, където ясно е посочено, че не са задължителни решенията на Св. Синод, които противоречат на каноните на светата Православна Църква, с други думи – нищожни са, не пораждат задължения за никого. Затова единствено задължителен за БПЦ остава светоотеческият юлиански календар. Епископите са пазители на вярата, а не редактори (за редактор се изживява папата).

Почти всички свещеници в България, които правят разлика между правда и неистина, са наясно кой е каноничният богослужебен ред и служат по новия календар единствено поради нежелание за конфронтация с владиката си, но те също очакват адекватното решение на Св. Синод.

Случайно ли Христос ни учи, че „първата и най-голяма заповед” е да обичаме Бога (Мат. 22:38), а любовта към ближния нарича „втора” заповед (Мат. 22:39)? Нали затова ни казва „първом търсете царството на Бога и Неговата правда”, защото любовта към Бога и към Истината (другото име на Св. Дух, Когото Сам Иисус Христос нарича „Дух на Истината” многократно в Евангелието) е преди всичко останало. Нали затова Господ казва „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37). Ако правим компромиси с правдата (каноничния богослужебен ред) и обръщаме полугръб на Истината, т. е. на Св. Дух, спасителна ли е тогава любовта към ближния? Та нали Православието е Православие именно заради стоенето в Истината. Защо тогава да продължаваме да стоим наполовина в католическия календар – така и на католиците не помагаме да се върнат в Православието, защото ги съблазняваме, че истината всъщност е без значение за спасението. Западните ереси горделиво отхвърлят послушанието към Църквата и Правдата и се концентрират върху втората заповед – човеколюбието. „Първата и най-голяма” заповед се оказва по-трудна за изпълнение.

***

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Горещо ви молим: не обръщайте гръб на жалбите и молбите ни, не ни подминавайте с мълчание. Христос и на езичниците обръщаше внимание и отговаряше (Мат. 15:26-28), а колко повече внимание трябва да се обръща на верните овчици. Не презирайте нас заради светски съображения, не предпочитайте неверните и нововъведенията им пред покорните и послушанието им. Сложете край на разделението на вярващите православни в България – този въпрос е само във вашите ръце и от никой друг не зависи.

Ние всички постоянно много съгрешаваме чрез недостойно служение, чрез непостоянно покаяние, чрез недостиг на Христова любов и падаме в много други грехове. Нека поне да пазим вярата, но не само догматите, а и каноните, което включва и непроменяне на богослужебния ред и реда на годишните пости.

Като целуваме Светейшата Ви десница и архипастирските ви десници, очакваме с упование правдивия Ви отговор и оставаме Ваши верни в Христа духовни чеда:

Подписи: …………………………………

(имена: ……………………………………..)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

Изображение: Cв. апостол Павел

2. ЗА ПАСХАЛИЯТА И ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

„Въпросът за установяването на Пасхалията и стила, въз основа на направените от учените изследвания” („Програма”, точка 14), пръв зае вниманието в съвременното реформаторско движение на църковния живот и предизвика смущение в Църквата с противоканоничното преминаване на някои поместни Църкви към новия [календарен] стил и даже [промяна] на Пасхалията. Общозадължителността и неизменността на старата Пасхалия и на стария календар вече се доказа от предидущите свидетелства за задължителността изобщо на Преданието – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика). Но освен тях има и отделни, изредени по-долу свидетелства в полза на нашата Пасхалия и нашия календар.

За по-доброто разбиране на долу цитираните свидетелства, ще ги предварим с кратки разсъждения за Пасхалията на църковните писатели.Сведенията за Пасхалията подробно са изложени в сборника от канони от ХV в. „Синтагма” на солунския монах Матей Властар. Без да се спираме подробно върху „Синтагмата”, само ще забележим, че за правилното определение на празнуването на празника на светата Пасха, се изисква спазването на четири условия:

1. Този празник да бъде след пролетното равноденствие;

2. След пълнолунието подир равноденствието;

3. В първия неделен ден след него;

4. Да не съвпада този празник с еврейската пасха, от която зависи неговото определяне.

Канонистът Матей Властар, а по-рано от него св. Йоан Златоуст, посочват духовно-историческото значение на тези условия по отношение на първото мироздание [сътворението на света] и следващото пресъздаване на света с Кръста и Възкресението Христово. По тайното, споменато по-горе, еврейско предание, според свидетелството на еврейските мъдреци Филон [Александрийски] и Йосиф [Флавий], месец Нисан по еврейски, а по римски – Март, е първият месец на творението на света и начало на летоброенето. Равноденствието и пълнолунието, траели през всичките шест дена на създаването на света, са показвали на създадения в шестия ден човек съвършенството на новосъздадения свят. „Но тъй като Господ благоволително е предопределил – обяснява Матей Властар, – да изправи човека след неговото грехопадение, то надлежало е да се извърши неговото възсъздаване по същото време, когато първоначално е бил създаден, тоест, по време на равноденствието. И както след него [равноденствието] светлината трябва да нараства, а тъмата на нечестието да намалява, то не без основание спасителната Пасха се извършва след равноденствието, когато светлината нараства, а мракът на нощта намалява” (Синтагма, с. 352).

Св. Йоан Златоуст с горепосочените условия за правилното празнуване на Пасхата обяснява причината, защо празнуването не се извършва в определен ден, подобно на неподвижните празници: „Това е, защото тайнството не се отнася към един и при това някой случаен ден; но празнуването му се пада тъкмо по това време, което много удовлетворява предварително определени срокове… при това не може да се празнува, ако дори едно от тези времена липсва… У нас силата на тайнството се запазва неприкосновена, защото времето, в което е пострадал Спасителят, не се изпуска от внимание. В историческите свидетелства, запазени от Пилат, се сочи, че Спасителят е пострадал осем дена преди априлските календи, а този ден се пада след равноденствието, както това добре знаят разбиращите, и именно в петък, както се знае от св. Писание. А петък тогава се е падал в 14-я ден на луната; после, Той е пострадал по време на еврейската пасха, а юдейската пасха тогава е била събрала в едно, към времето на Христовото страдание, всички срокове: тя е била предварена от равноденствието, падала се е на 14-я ден на луната и дните тогава са били съответни на нашите петък, събота и неделя… Така, Единородният Син Божий всичките онези времена, в които е паднал сътвореният човек, се е стараел да ги сведе в едно [време] за неговото изправление и да устрои обновлението на природата, за което е било необходимо съединението на времената… Затова и ние спазваме всички определени времена, за да покажем подражание на онзи тайнствен смисъл. А ако нещо от тях [посочените условия] би липсвало, то подражанието би било куцащо” (Т. 8, Слово VІІ за Пасхата, с. 957-958).От това духовно-историческо обяснение на условията за правилното празнуване на Пасхата от църковните писатели се вижда, че в него се обръща внимание на тези условия – на тяхното тайнствено и историческо значение, а не само на точното числово съвпадение на празнуването на Пасхата с празнуваното събитие на страданията и Възкресението Христово и на астрономическата точност на равноденствието, защото това е невъзможно, поради не всякога съответственото движение на светилата, а „това – според забележката на Властар – не вреди на благочестието, а още повече твърде му съдействува; защото от това по-очебийно става разстоянието между празнуването на старозаветната пасха и нашата… защото Отците са смятали за справедливо да се отдръпват от богоборния и непразничен празник на юдеите на по възможност по-голямо разстояние на нашата Пасха от тяхната пасха” („Синтагма”, с. 823). Обаче до Първия Вселенски събор е имало разногласие за празнуването на св. Пасха: едни Църкви, западните, са празнували така, както и ние сега; а другите, източните – малоазиатските – заедно с евреите. „Това разногласие между християните, макар и да не е нарушавало единството на вярата, но е пораждало известно разделение в духа и църковния бит, [а] с времето започнало да поражда съблазни и стигнало до открити спорове. В течение на два века – втори и трети, съборите в Рим, в Галия, в Палестина и в Мала Азия са разисквали този въпрос и се стараели да установят общо правило за всички Църкви, въз основа на несъмненото апостолско Предание; това Предание без съмнение се съдържа в 7 Апостолско правило:

1. Да не се празнува [Пасха] заедно с юдеите;

2.Да не се празнува преди пролетното равноденствие.” (Еп. Иоанн Смоленский, Опыт церковного законоведения, т. І, с. 149.)

А) ЗА ПАСХАЛИЯТА

66. Седмо апостолско правило.

Ако някой – епископ, или презвитер, или дякон, празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие с юдеите, да бъде низвергнат от свещения сан (Книга на правилата)

67. Първи Вселенски събор.

Богомъдрите Отци на този събор в своето Послание възвестяват на всички: „Съобщаваме ви радостната вест и за съгласието относно времето на празнуването на всесветата Пасха. По вашите молитви и този въпрос е решен така, че всички наши източни братя, които по-рано са празнували Пасхата с юдеите, отсега ще я празнуват съгласно с римляните, с нас и с всички, които от древност я спазват според нашия обичай.” (Деяния Вселенских соборов, изд. 1859 г., с. 189.)

68. Светият равноапостолен цар Константин написал на епископите, които не са могли да пристигнат на І-я Вселенски събор, следното:

„Познал от общественото благосъстояние колко голяма е благодатта на Божествената сила, аз си поставих за цел особено да се грижа, щото блаженият народ на Съборната Църква да пази една вяра, чиста любов и съгласно почитание на Всемогъщия Бог.”… „Тук също имаше разсъждения за деня на светата Пасха, и според общото мнение беше признато за добре тя да се празнува от всички и навсякъде в един ден… защото какво може да бъде по-благолепно и какво по-прилично за нас от това, всички по един устав и определен начин, непогрешително да празнуваме този тържествен ден, в който ние получихме надеждата за възкресение.” … „Към това трябва да се прибави, че при толкова важно дело и при извършването на толкова тържествено богослужение, е твърде неприлично да се проявява несъгласие. Спасителят ни е оставил един ден на нашето избавление… Нека благоразумието на ваша светост да размисли, колко непохвално и непристойно е, щото в едни и същи дни, едни да постят, а другите да правят пиршества, и след свършването на пасхалните дни, онези да празнуват и да се наслаждават на покой, а тези да спазват определените пости.”… „Затова с общото съгласие се постанови да се извършва най-светият празник на Пасхата в един и същи ден.” (Блаж. Феодорит Кирский, История Церкви, Книга І, главы 7, 10 и 11)

69. За Първия Вселенски събор свидетелствува историкът от ІV век Евсевий Памфил: „Всичко, което са определили светите Отци на І Вселенски събор в Никея, както за вярата, така и за празнуването на Пасхата, е установено не по друг начин, а по волята на Самия Бог… Не ни прилича да празнуваме Пасхата заедно с враговете Божии.” (Евсевий, Церковная история, глава 20.)70. Св. Йоан Златоуст свидетелствува следното за Първия Вселенски събор: „Повече от триста Отци, събрани във Витинийската страна, са постановили относно празнуването на християнската Пасха… щото празникът на Пасхата християните да го извършват всички заедно и съгласно. И тъй, могли ли са тези мъже, не изменили на вярата в толкова тежки времена, да лицемерят при определянето на известните дни на поста и Пасхата?… Ако Христос е посред двама или трима, толкова повече Той е бил и се е намирал там, всичко е определил и всичко е постановил, където са били повече от триста.” (Трето слово против юдеите.)

71. Св. Кирил Александрийски свидетелствува за Първия Вселенски събор: „Аз старателно изследвах какво е определил Никейският събор именно за 14-я ден на първия месец на всички години в течение на 19-годишния кръг, за да не се заблуждаваме, празнувайки заедно с юдеите и еретиците-четиринадесетници в 14-я ден на лунния месец, и на всички събори, освен само на Гангърския и Кесарийския, че е било постановено, щото никоя [поместна] Църква и никоя държава да не правят противното на това, което е било утвърдено относно Пасхата на Никейския събор.” (Пасхално окръжно послание.)

72. За Първия Вселенски събор свидетелства канонистът епископ Йоан Смоленски: „Определението на Никейския Вселенски събор е било съобщено на всички [поместни] Църкви и е било прието всеобщо правило за Пасхата; всички предишни разногласия по този въпрос са били примирени.” (Том І, с. 339.)

73. Антиохийски поместен събор, 341 г.

„Всички, дръзващи да нарушават определението на светия и велик събор, събран в Никея, в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и да бъдат отхвърлени от Църквата, ако продължават упорито да се противят на доброто определение. Това се отнася за миряните. А ако някой от предстоятелите на Църквата, епископ или презвитер или дякон, след това определение дръзне за развращаване на людете и за смут в църквите да се отделя и да извършва с юдеите Пасхата, такъв светият събор отсега вече го осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал не само причина за грях сам на себе си, но и причина за смущението и развращаването на мнозина. И не само такива съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях след низвергването им от свещенството. А низвергнатите се лишават и от външната чест, към която те са принадлежали според светото правило и Божието свещенство.” (Книга на правилата. Първо правило.)74. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„Според изяснението на църковните тълкуватели, това правило има предвид: 1. Вече приетото постановление за светата Пасха от І Вселенски събор; 2. Отнася се за продължаващите от страст към спорове да се опълчват против доброто установление; и 3. Следователно те без съмнение вече са виновни, без нужда от никакъв нов съд…

Като установява с това правило кога християните трябва да празнуват всяка година спомена за Христовото Възкресение, съборът повелява заедно с това да се смятат за отлъчени от Църквата епископите, презвитерите и дяконите, които са се решили да действуват против неговото определение. Няма нужда съд да изтръгва и да съди такива лица, тъй като те вече са осъдени от това съборно правило от мига, в който са нарушили постановлението … За някои тежки престъпления, особено отнасящи се до църковното единство, … такова наказание се налага от само себе си от църковното право. В такива случаи наказанието и изгубването на известни права следват сами по себе си като непосредствено следствие от наказуемото деяние.” (Тълкувание на Книгата на правилата, т. ІІ, с. 50-57.)

75. Матей Властар, канонист от ХІV век.

„Четири ограничения са положени за нашата Пасха, които необходимо се изискват: две от тях узаконява апостолското Предание; а две са от неписаното Предание … Затова, за да се спазват тези еднакво мъдри и прости ограничения и християните по цялата земя да празнуват Пасхата в едно време, без при това да имат никъде нужда от особени астрономически изчисления за това, Отците са съставили канон и са го предали на Църквата, без нарушение на казаните ограничения.” (Синтагма, с. 386.)

76.Съборно постановление в Константинопол [Цариград] при патриарх Йеремия ІІ в 1583 г.

„Тъй като отново църквата на стария Рим, сякаш радвайки се на тщеславието на своите астрономи, непредпазливо е изменила прекрасните постановления за светата Пасха, извършвана от християните по цялата земя и празнувана, както е определено, [и] поради това става причина за съблазни, защото пред нашата мерност застанаха мъже арменци, които питаха за практиката на празнуването, понеже и те са принудени да приемат нововъведенията. Поради това, ние трябваше да кажем какво е постановено за това от светите Отци. Нашата мерност, като обсъди заедно с блаженнейшия Патриарх Александрийски и блаженнейшия Патриарх Йерусалимски и с останалите членове на Синода в Духа Светаго, определя и разяснява решението за това на светите Отци. Който не следва обичаите на Църквата и онова, което са заповядали седемте свети Вселенски събора за светата Пасха и месецослова [календара] и което са ни законоположили добре да спазваме, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов [календар] и с безбожните астрономи противодействува на всички определения на светите събори и иска да ги промени и отслаби – анатема да бъде, да бъде отлъчен от Църквата Христова и от събранието на верните. А вие, православни и благочестиви християни, пребъдвайте в това, в което сте научени, в което сте се родили и възпитали, и когато стане необходимо и кръвта си пролейте, за да запазите отеческата вяра и изповедание. Пазете се и бъдете внимателни към това, щото и нашият Господ Иисус Христос да ви помогне и молитвите на нашата мерност да бъдат с всички вас. Амин.Константинополски патриарх Йеремия ІІ, Александрийски патриарх Силвестър, Йерусалимски патриарх Софроний и всички архиереи на събора, станал на 20 ноември 1583 г.

77. Силвестър, патриарх Александрийски.

„Римското [календарно] стилно нововъведение причини голямо зло. Защото то предизвика вълнение в Църквата, смут сред народите, подигравка над Отците, презрение сред децата и заблуда, близка до юдейството. Римляните казват, че става дума не за вярата, следователно, нововъведението е безопасно. О, жестокосърдни синове човешки! Да предположим, че от това няма вреда, но няма и полза – каква е нуждата тогава от него? Ако не е опасно то да се приеме, то и да се изостави не вреди. А ако то е съпроводено от опасности, тогава трябва да се избягва. Малкото не е малко, според Василий Велики, когато то причинява голяма вреда. А малко нещо ли е да се разбуни Църквата, да се превъзнасяш над Отците и да презираш Божествените повели? Защото Сам Бог заповядва: не престъпвай вечните предели, които положиха твоите Отци.” (Александрийски томос, 1584 г.)

78. Окръжно послание на патриарсите Калиник и Атанасий.

„Патриарсите, Вселенският Калиник и Антиохийският Атанасий, са разяснили, че празнуването на Пасхата едновременно с латинците, отричането от установленията на Православната Църква за постите и прилагането на уставите на Римската църква, е измяна на Православието и отстъпване от светоотеческите завети, което е гибелно за чедата на Православната Църква. Затова всеки истински християнин е длъжен да се придържа твърдо към установленията на Православната Църква и трябва да празнува Пасхата и свързаните с нея празници и църковни времена според практиката на православния Изток, а не на инославния Запад.” (Доклад на професор [И. И.] Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13, с. 684.)

79. Пидалион.

„Ние празнуваме нашата Пасха след юдейската пасха, така че предобразът да предваря, сиреч яденето на агнето, а после вече да следва образът – смъртта Господня и Възкресението.”

80. Архиепископ Корнилий.

„Поместните Църкви, дръзнали да променят времето на празнуването на Пасхата, нямат оправдание.” (Из лично писмо от заточението му в Сибир.)

81. Архимандрит Симеон.

„Онези, които говорят за остарялостта и неприложимостта в живота на някои канонични правила, трябва да знаят, че правилото за празнуването на Пасхата, без съмнение, не може да бъде причислено към тях. То има дълбок богословски смисъл и аз вярвам, че Православната Църква никога няма да приеме и григорианския календар, чиято научна несъстоятелност отдавна е доказана.” (Из лично писмо.)

82. Професор [вероятно Е. Е.] Голубински от Московската Духовна Академия, [† 1912 г.].

„Първият Вселенски събор е постановил такива предели, според които денят на християнската Пасха винаги се пада след деня на юдейската пасха и не може да съвпада с него. Светата Църква е усвоила високото значение на приетото постановление на І Вселенски събор за празнуването на Пасхата и го е почитала като задължително за всички. Това ясно е изразил проведеният през 341 г. Антиохийски събор. Въобще, Църквата е смятала въпроса за празнуването на Пасхата от всички християни в един ден за въпрос много важен. По такъв начин спазваната в Православната Църква неизменност на пределите за деня на Пасхата е напълно съгласна с духа на църковното постановление на Вселенския събор.”

83. Е. А. Предтеченски, астроном.

„Пасхалните таблици, тоест, нашият Православен календар, са били съставени от най-учената от древните Църкви – Александрийската. Този колективен труд е изпълнен така, че досега остава недостижим. По-късната римска пасхалия в сравнение с Александрийската е до такава степен тромава, нескопосана, груба, че прилича на примитивна дървена щампа в сравнение с художествена картина със същия сюжет.”(Цитат от „Посланието на Пекинския Митрополит Инокентий.)

Б) ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

Посоченото достойнство и задължителност на Пасхалния канон се отнася не само за самата Пасхалия, но и за целия църковен календар – стария стил на летоброение, който тясно е свързан с Пасхалията. На Вселенските и поместните събори не е имало специални разсъждения за стила, и църковните канони пряко не го засягат – такива особени въпроси за него тогава не са съществували, както и по-късно. Защото той е бил господствуващ и употребителен по онова време в църковната практика. Но това разбираемо мълчание на каноните за [календарния] стил не значи, че той има маловажно значение в Православната Църква; напротив, той има твърде важно значение не само във връзка с Пасхалията, но и сам по себе си. Пасхалията е била приспособена от св. Отци към тогавашния господствуващ римски календар – юлианския. „Светите Отци – пише Матей Властар – са съставили канон – таблици, който показва на кой ден на месеца по римското изчисление ще се падне пълнолунието в първия месец по еврейския [календар]; при това, в кой именно ден на седмицата, така, щото тръгвайки към първия ден на седмицата и знаейки при това в кое число на месеца ще бъде този ден, са могли да празнуват нашата Пасха” (Синтагма, с. 832); тоест, спазвайки горепосочените четири условия за правилното празнуване, и най-важното от тях – да не се празнува с юдеите (Ап. пр. 7), което при новия латински календар често бива неизбежно. Нашият православен календар и сам по себе си, без отношението към Пасхалията, като изначален по употреба от началото на християнството и църковния обичай, за нас, православните, е задължителен в църковната употреба, както и всички древни общоупотребителни църковни обичаи. Ако, обратното, православният календар не се смята за общозадължителен само поради едното неправилно разсъждение, че за него не е споменато на Вселенските събори, то тогава ще трябва по [силата на] същото разсъждение да се отхвърли и цялото неписано Предание – църковната практика, въпреки горепосоченото църковно учение за нея. Ето защо Православната Църква още от първото появяване на новия григориански стил, в течение на три столетия усилено го е отхвърляла и е утвърждавала православния [календарен стил], което тя прави и досега чрез своите най-добри представители – пастирите и другите ревнители на православната вяра и църковната наука, както ще видим това по-долу.84. Св. Кирил Йерусалимски, † 389 г.

„Утвърдената от Духа Божий света Църква не изисква да променя дните и месеците във всички свои предания. Тя спазва непременно един устав и чин, и преданията на св. Апостоли и св. Отци, и държи това до свършека на света.” (Творения св. Кирилла; сп. „Христианское чтение”, 1908 г.)

85. Св. Йоан Златоуст.

„Дори и да би сбъркала Църквата при определянето на празника на Пасхата, то и в такъв случай не толкова би било похвално точното астрономическо спазване на времената, колкото достойното осъждане на разделението.” (Творения, т. 31 с. 678.)

86. Вселенски патриарх Йеремия ІІ, † 1595 г.

„Остро е порицавал григорианския календар, като произведение на папизма – сила, враждебна на Православния Изток; гледал на този календар, като на характерно нововъведение в цялата система от папски нововъведения в сравнение с традициите на Православния Изток; смятал го е за средство на папистката завоевателна политика по отношение на автокефалните гръцки Църкви.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906, № 14.)

87. „Знаменитият Вселенски патриарх Кирил І, заемал Вселенския престол шест пъти, енергично се борил през цялото време на своето патриаршествуване с йезуитите, по чиито интриги той е бил удушен в 1639 г., неведнъж е осъждал григорианския календар, преценявайки го в духа на синодалните определения на патриарх Йеремия ІІ.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, № 14.)

88.Вселенският патриарх Кирил V по случай станалите съблазни, предизвикани от папистите относно промяната на нашата Пасхалия и месецослов, е издал в 1756 година, подобно на патриарх Йеремия ІІ, Сигилион – Окръжно послание, в което пише:

„Който не следва неботаинника Павел, който е казал в Посланието си до галатяни (гл. І, ст. 8): „Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”, такъв – бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, да бъде проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъде във вечни мъки… Да подлежат те на всички проклятия на Патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин! Да бъде!”

89.Вселенският патриарх Агатангел [българин родом] през 1827 г. отклонил предложението на руски учени за смяна на календара.

90.Вселенският патриарх Йоаким ІІІ , † 1904 г.

„Съществен признак на Православието, който образува самата основа на цялото му канонично и управително построение, се състои в това, да не се нарушават вековните определения, положени от нашите Отци. Само това може да отблъсне новите стремежи и сили, които изхождат, казано с думите на апостола, от мъдрост земна, душевна и бесовска. Как това, което по време на толкова векове е съществувало чинно и благообразно, да не си е запазило силата и да не е свещено и за в бъдеще?” (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 1.)

През 1902 г. Вселенската Патриаршия [при Йоаким ІІІ] се обръща към източните Патриарси и към предстоятелите на всички автокефални Православни Църкви* със специално послание, в което наред с други църковни въпроси, е бил повдигнат и въпросът за реформа на календара, който е в сила в Православната Църква.

В отговор на това обръщение на Вселенската Патриаршия са били изпратени следните Послания от предстоятелите на Църквите на Православния Изток.

91.Йерусалимската Църква отрича необходимостта от въвеждането не само на григорианския календар, вместо юлианския, но и всякакво изменение на юлианското изчисление, като е мотивирала своето отрицание със съображението, че всяка календарна промяна ще служи във вреда на Православието, предвид господствуващата на Изток [в Близкия Изток] инославна пропаганда.

92.Руската Църква, като посочила научното превъзходство на юлианския календар в сравнение с григорианския, според свидетелството на учените, имайки предвид също така и възможността от църковен смут, липсата на назряла [нужда от] църковна реформа и съмнителната състоятелност на предполагаемите календарни поправяния, се изказала за запазване на действуващата календарна система.

93.Гръцката Църква се отказала от съвременната реформа на календара предвид на това, че обикновеният народ съвсем не е подготвен за нея, и че ще започне враждебно да се отнася към всеки нов или поправен календар и ще бъде тласнат към смут, което съвсем не е безвредно за авторитета на Църквата.

94.Сръбската Църква, като отбелязала научната стойност на григорианския и юлианския календари, допуска възможност за календарна реформа при изключителното условие Пасхалията и църковните празници да останат, както преди, в строго съгласие с каноните и с духа на Православната Църква.

95.Румънската Църква смята и ходатайствува, че трябва да остане сегашният календар, тъй като е невъзможно да не бъдат засегнати каноничните постановления, ако почнем да разсъждаваме за каквато и да е промяна или преобразование на юлианския календар, с който Православната Църква е живяла толкова продължително време и не се е чувствувала стеснена… „Преди всичко това, на нас не ни е позволено и с пръст да се докоснем до установените от древност определения, които представляват нашата църковна слава. Бог, Великият Господ на вековете и в това ще прояви Своята воля и което Той определи, това и ще бъде”.

96.Черногорската Църква, като се опасява от църковен смут сред народа, решително се изказва против каквато и да е промяна в действуващия календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

97.Най-сетне, Константинополската [Цариградската] Църква, която [именно] е предложила въпроса за календарната реформа пред съда на Църквите, категорично се изказала против каквато и да е промяна в действуващия календар („Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.).

98.Всеруски [църковен] събор 1917-1918 г.

Светият събор, съзнавайки пагубността от всякакво сближение с григорианския стил и като дава предимство на юлианския календар, решително отхвърля новия стил и постановява [Църквата] да се придържа към стария стил за църковно изчисление.През 1923 г. Руската Православна Църква отново потвърждава решението на своя събор от 1917-1918 г. и отново отказва да приеме новия стил, въпреки властната принуда на пленилата я богоборческа болшевишка власт, твърдо спазвайки свещеното църковно Предание и своя православен календар.

99.Съборни постановления на Руските Задгранични Архиереи.

Четири събора на православните Архипастири на Задграничната Руска Църква, проведени в 1923, 1924, 1926 и 1931 г., постановяват да се отхвърли новият стил, тъй като през 1583 и 1756 г. от източните Патриарси са наложени клетви върху новия стил, които са върху него и досега, защото те от никакъв събор не са отменени и премахнати. (В-к „Церковные ведомости” от тези години.)

100. Антиохийският Патриарх Григорий ІV пише за въвежданите в някои Църкви нововъведения:

„Смятаме за свещен дълг да заявим като потвърждение на нашия предишен отзив за така наречената „жива църква” и за обновленците, че за единствено истинска Православна Църква в Русия ние признаваме онази, която се възглавяваше от блаженопочиналия патриарх Тихон и която винаги се е отличавала с най-искрена преданост и вярност към светата Православна вяра, а всички отстъпници от [общо]известните основни начала на св. Православна Църква и вяра ние не само не признаваме и няма да имаме с тях никакво общение, като действуващи с бесовския дух на покварения свят, но и предаваме на анатема тяхното сатанинско сборище, а също и тяхното безбожно учение и незаконни деяния и решения, насочени против св. Православна вяра. Това наше заявление ние официално и велегласно изразяваме на всеослушание, за утвърждаване и укрепване на истинските и верните чеда на св. Православна Църква.

22 септември 1925 г.

101. Йерусалимският патриарх Дамян, † 1932 г. [Родом българин.]

„Ако някой поради своя неопитност или по заблуда се е отклонил от древната отеческа вяра, утвърдена от св. апостоли и от Вселенските събори, то всеки и без никакво съмнение нека се върне в правия и спасителен път и Господ ще излее Своята милост над всички, съзнаващи своите грешки, защото Той е дошъл на земята да подири и да спаси погиващите и отклонилите се от правия път.” (Послание до руския народ, 1925 г.)

102. [Св.] Руски патриарх Тихон, † 1925 г.

„Божествената красота на нашето истински назидателно по своето съдържание и благодатно действено църковно богослужение, така, както то е създадено от вековната апостолска вярност, молитвено горене, подвижнически труд и светоотеческа мъдрост и е утвърдено от Църквата в чинопоследованията, правилата и устава, трябва да се запази в св. Руска Православна Църква неприкосновено, като нейно най-голямо и най-свещено достояние.” (Послание от 4/17 ноември 1921 г., № 1575.)

103. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Твърде важна причина за неразположението на православните към новия календар е бил също така стремежът на католиците да [им] натрапят заедно с новия календар папизма и неговото досадно предлагане, преминаващо понякога направо в потискане и преследване… Пропагандата на новия календар е причинила на южноруския народ много скърби, много страдания, оскърбявала е най-добрите чувства, внасяла е раздор и озлобление в семействата …

Историята на целия живот на руския народ през последните 300 години ни задължава да се отнасяме напълно отрицателно към григорианския календар като към средство на полско-йезуитската интрига, извор на духовно и материално потисничество.

104. Наистина, според откровената мисъл на католическия патер Тондини, изказана от него през 1905 г., същността на нещата по въпроса за календара се състои не в нещо друго, а в приемането или неприемането на върховенството на папството в Христовата Църква. „И тъй като – добавя Тондини – Православните Църкви не признават това върховенство, то те не искат да приемат и предлаганата реформа на календара”.

В устата на патер Тондини това признание има голямо значение, което ясно показва съкровените мотиви, насочени към постигането на реформата на юлианския календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 36.)

105. Санкт-Петербургски Митрополит Антоний (Вадковски), † 1912 г.

„Юлианският календар в приложението му към църковната практика, при всички случаи е сигурна котва, която удържа православните от окончателното им поглъщане от инославния свят, и е като знак, под който чедата на Православието се събират заедно. Позволението на едно от православните че да да се отдели от нас в църковната практика и да е в съгласие с инославните, при цялата привидна полза и безразлично спрямо догмата, може да има в бъдеще нежелателни и дори пагубни последствия за благосъстоянието на Вселенската [съборната] Църква и може да послужи като оръжие в ръцете на нейните врагове, които под предлог уж в интерес на православните народи отдавна се опълчват срещу вселенското единство.”

106. Киевски Митрополит Антоний (Храповицки), † 1936 г.

„Паството във Финландия, Полша, Румъния, Елада и в съвременна Турция изгуби мира, като сякаш се раздели на паднали (принуждаващи да се приема новия стил) и на изповедници. Последните ще получат венеца на нетлението, а първите да се вразумят своевременно със своите неразумни архипастири и пастири.

Истински вярващите са малцинство, както във времената на иконоборците и монотелитите.” (Скръбно послание, 1925 г.)**

107. Пекински митрополит Инокентий, † 1931 г.

„Не бива да се смущаваме, че верните на заветите на светата Църква са останали малко. Да не се смущава сърцето ви и да не се устрашава! Истинските почитатели на Господа през всички времена не са били много. Дори Самият Господ са Го оставили Неговите истински ученици; и Сам Той е предсказал, че в последните времена любовта ще оскъднее [Мат. 24:12] и човеците ще враждуват не само едни срещу други, но и против Самия Бог. Истината никога не е имала многобройни последователи, и те винаги са били и ще бъдат гонени. Не слава и не богатство ги очаква в тукашния свят, а кръстен път. Само по този път те могат да достигнат до Царството Божие. За това ни поучава и самата природа: трябва да се разровят цели планини, за да се намери само един елмаз.Който вярва в Бога, той няма от какво да се бои от синовете на този свят. Ако Христос е с нас, то кой ще е против нас? [Ср. Рим. 8:31]. С Него ни е дадено да победим света [1 Иоан. 5:4 ]. (От лично писмо.)

108. Пак той.

„Ние със спокойна съвест можем да се придържаме към нашия православен календар и Пасхалията; като ги спазваме, ние никога няма да празнуваме Пасхата преди юдеите или заедно с тях и няма да имаме вина за нарушаването на свещените канони. Твърдо да помним кое ни кара да се придържаме към православния календар, а именно, същите причини, които са подбудили св. Апостоли и Отците на Антиохийския събор да изработят постановление за празнуването на Пасхата, защото, ако приемем да следваме григорианския календар, то ще бъдем принудени често да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, а понякога и в един ден с юдеите и тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ! Да не помисли някой, че ние се препираме за времена, месеци и дни и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние държим за светата Църква и я защитаваме от адовите сили, които въстават против нея…” (Открито писмо, 1929 г.)

109.Инокентий, епископ Ладожки, заедно с преосвещените епископи Венедикт, Николай и Григорий.

„Преминаването към новия стил и особено празнуването на Пасхата по новата западна, римокатолическа по своя произход пасхалия, без определение за това на Вселенски събор, е, разбира се, крайно безчиние, което в дадения случай, по самото извършено дело, решително извежда от общение и от единство с цялата Христова Църква дръзналите да сторят това… Поради това новостилците се отделят от Православната Църква, предпочитат да се съединяват с католици и лутерани, и новостилците могат да се смятат от нас за еретици. Каноните за Пасхата имат безспорно велико вселенско значение.” (Въвеждането на новия стил във Финландия, с. 278.)

110. Архиепископ Владимир.

„Да се въвежда новият стил в църковния живот принудително, особено с налагане на наказания и запрещения, е безмислено и незаконно. Главатарите на такива Църкви са превишили властта си и на тяхното поведение трябва да се гледа като на отделяне от съборната Православна Църква.” (От лично писмо.)

111. В-к „Церковные ведомости”, 1905 г., № 36.

„Въпросът за църковния календар е именно въпрос от църковно-религиозно значение и дори се отнася към най-важните основни въпроси, по повод на които има разделение между църквите.”

112. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Приетото у нас юлианско летоброене е тясно свързано с църковните обреди. Като се ръководят от юлианското летоброене, православните, съгласно определението на Никейския събор, никога не празнуват Пасхата нито заедно с евреите, нито по-рано от тях, но винаги по-късно, както изисква това и седмото Апостолско правило.”

113. Маврокордато, гръцки писател от ХІХ в.

„Първият Вселенски събор се е занимавал с календара по повод на времето за празнуването на Пасхата… Съборът е постановил, щото Пасхата навсякъде да се извършва в определеното от него време… На това постановление тогава се е покорил целият християнски свят; такъв е бил авторитетът на Вселенския събор… Ще се осмели ли която и да е Църква да промени юлианския календар и с това да противоречи на предписанията на Първия Вселенски събор, тържествено постановил за целия православен народ да празнува Пасхата в един и същи ден? Нямаме ли, в такъв случай, право, с авторитета на Първия Вселенски събор, да кажем на ония, които ще се осмелят да приемат григорианския календар, че те образуват отделно сборище?” (Сп. „Христианское чтение”, 1857 г., ч. І; Календарь, с. 222-223.)

114. Глас от Света Гора Атонска.

„Третото слово на св. Йоан Златоуст, което сочи важното и неотменно значение на постановлението на св. Отци от Първия Вселенски събор за Пасхата, свързано със стария [календарен] стил, еднакво осъжда както древните нарушители на това постановление, така и съвременните новостилици, защото според древното истинско изяснение на това постановление в запазеното послание на св. равноапостолен цар Константин, ясно се казва: „отхвърляйки техните, на евреите, обичаи, много по-добре ще бъде и в бъдещите векове да се продължава онзи истински ред, който сме спазвали от самото време на Христовите страдания и до сега”.

Този ясен израз „и в бъдещите векове” не изисква новостилнически претълкувания. Източно-Православната Църква се е придържала изначално към разбирането на това и е изразила това ясно, веднага след въвеждането на григорианския календар, на Константинополския [Цариградския] събор в 1583 г., като е казала: „Тя, Пасхата, е установена от светите Отци, правилно свързана със стария стил и вечно ще пребъде безпогрешно, а новото римско изчисление съдържа в себе си хаос и очевидно недоразумение.”

115. Професор доктор по църковна история В. В. Болотов [† 1900 г.].

„Лично аз намирам отмяната на юлианския календар за съвсем нежелателна. Аз, както преди, си оставам решителен почитател на юлианския календар. Неговата изключителна простота съдържа неговото научно предимство пред всякакви поправени календари. Мисля, че културната мисия на Русия по този въпрос се състои в това, тя още няколко столетия да удържа в живота юлианския календар и с това да облекчи за западните народи връщането от никому ненужната григорианска реформа към ненакърнения стар стил.” (31-ви дневник на заседанията на Комисията за реформата на календара към Руското астрономическо дружество в 1899 г.)

116. Професор д-р по богословие А. А. Бронзов [† 1919 г.].

„Под никакъв предлог не бива да се празнува Пасхата по новата пасхалия, тоест една седмица или още по-рано от Православната. Това не е шега работа! Пък и как може да се допусне, че някой, който и да е, въпреки строгото църковно постановление, би дръзнал да празнува Пасхата по новому? За такова деяние такива задължително биха били отлъчени от Православната Църква.” (Лично изказване.)

117. Професор [вероятно Д. А.] Лебедев [† 1923 г.].

„На Всеруския [църковен] събор през 1917-1918 г., по съображения научно-астрономически, църковно-канонични и технически, проф. Лебедев категорично е обосновал пагубността на всякакво сближаване с григорианския стил, отдавайки преимущество във всяко отношение на юлианския, и съборът е решил старият стил да остане.” (Английская и Восточная ассоциация за 1914-1921 гг., с. 72.)

118. Професор [вероятно И. И.] Соколов.

„Господствуващият глас на Православния Изток, гръцки и славянски, се издига не само против григорианския календар, като порождение на враждебния [на Православието] католически Запад, но и изобщо против неутралния или поправения календар, тъй като реформата крайно неблагоприятно ще се отрази на църковния живот на православните народи.” (В-к. „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

119. Деяния на VІІ Вселенски събор.

„Който след установената истина издирва още нещо, той търси лъжата.”

120. Заключителен Светогорски глас от Атон.

„Ние живеем в изключително време: истински вярващите са малцинство, както по времето на иконоборците и монотелитите; в същото време новостилното нововъведение се прокарва в живота на православните с прибързаност и насилие.

Обаче не по сегашното ненормално църковно състояние трябва да се отсъжда кой е прав, кой е в Църквата и кой е извън нея; а самото сегашно църковно състояние, смутено от новостилническото нововъведение, трябва да се разглежда в светлината на Божествените закони, запазени у нас, православните, според светото Писание в светото Предание – писано в съборните правила, и неписано в църковната практика, имащи еднаква сила и двете (св. Василий Велики, пр. 91). Ние трябва сега да определяме съборната истина вече не в общоцърковното съзнание, а в общоцърковното предание, което е съгласно с древната Църква, когато относно болния съвременен въпрос за църковния календар не е имало никакво разделение, а обратното, пълно единомислие между всички, утвърдено на нееднократните поместни събори и областни [диоцезни] синоди. Ръководейки се преди всичко от този принцип, преп. Максим Изповедник е отхвърлил монотелитската ерес като нововъведение и решително е отказал да се причасти заедно с патриарха – монотелит, пък ако ще би и цялата вселена да се причасти с него (Чети-минеи [Жития на светиите], 21 януари). Така и мнозина изповедници и мъченици, пострадали за св. икони, веднага след обявяването на иконоборството са се опълчили против него, без да чакат събор. Светото Предание е прост, ясен и достъпен и за обикновените вярващи критерий на съборната църковна истина, по думите на св. свещеномъченик Киприан Картагенски: „На благочестивите и прости души им е лесно да избегнат заблудите и да намерят истината, защото, щом се обърнат към източника на Божественото Предание, заблуждението ще изчезне.” Или по думите на св. Йоан Златоуст: „Има Предание – не търси нищо повече.” На светото Предание, както и на светото Писание, трябва да се вярва и то да се тълкува пак според Преданието – по разума на предшествуващата на нас Църква, а не според своето заключение и според сегашното ненормално църковно състояние.По Преданието ние трябва да определяме, кой сега е истински син на Църквата и кой е разколник. В този смисъл преп. Максим Изповедник е казал: „Христос нарече правото и спасителното изповедание на вярата съборна Църква”.

Спазването на светото Предание, казва патриарх Йоаким ІІІ, е признак за Православие – и това е преди всичко най-сигурен критерий при разглеждането на сегашните смутни църковни дела и при определението кой е православен и кой – разколник.

Отците на събора, свикан от патриарх Йеремия, са смятали стария календар, заедно с Пасхалията, не само основан върху църковния обичай, но и „узаконен” от седемте Вселенски събори, а приелите новия календар – за противници на определението на всички събори и затова попадащи под клетвите на съборите; с други думи, отците на събора смятат и календарния въпрос за въпрос каноничен.

Отците на събора са били прави, когато за своето решение са се позовавали на всички Вселенски събори; както са били прави защитниците на иконопочитанието, изповядали на Седмия Вселенски събор, че те „следват богогласното учение на св. Отци и Преданието на съборната Църква; и на възражението на иконоборците – че Вселенските събори нищо не са узаконявали за иконите, са отговаряли, че Вселенските събори в по-голямата си част са били провеждани в храмове, украсени със свети икони, [което] със своето безмълвно спазване на обичая от най-стари времена, не по-малко от някакво правило, е узаконявало иконопочитанието. В този смисъл и съборът при патриарх Йеремия за потвърждение на каноничната задължителност на своето решение за църковния календар се е позовал, подобно на Отците на Седмия Вселенски събор, на обичая – църковната практика, известна и спазвана от всички Вселенски събори, като на „учение на св. Отци и Предание на съборната Църква”. Затова, по същия начин, макар и преди Седмия Вселенски събор, който е узаконил иконопочитанието и е проклел иконоборството, клетвите против иконоборците са тегнели върху им като на презрители на църковния обичай – неписаното църковно Предание относно светите икони; така същата клетва тегне и върху презрителите на другия [църковен] обичай – същото неписано Предание за църковния календар; и съборът при патриарх Йеремия справедливо е потвърдил клетвата против старите и новите новостилци, и без това тегнеща върху им по силата на неписаното Предание, известно и спазвано от всички Вселенски събори. При това 300-годишната давност на събора при патриарх Йеремия не само не намалява силата на клетвата, а напротив – усилва я, както и всичко, осветено от църковната древност (св. Василий Велики, пр. 91).

Не само съборът при патриарх Йеремия, но и следващите след него Вселенски Патриарси и другите предстоятели на Църквите с техните синоди са смятали въпроса за църковния календар за въпрос каноничен. В течение на следващите три века цяла поредица от Вселенски Патриарси решително са се изказали против григорианския календар, преценявайки го в духа на съборното постановление при патриарх Йеремия и увещавайки православните да го избягват като измяна на Православието и остъпване от светоотеческите завети.

Подобно на Сигилиона на патриарх Йеремия, с още по-голямо запрещение в 1756 г. е бил издаден друг Сигилион – Окръжното послание на Константинополския [Цариградския] Патриарх Кирил V, с което новаторите се отлъчват от Бога със страшни вечни проклятия на всички Патриарси и събори. В друго подобно „Окръжно послание на едната съборна и апостолска Църква” до всички православни християни патриарсите Антим, Йеротей, Методий и Кирил свидетелствуват: „У нас нито Патриарсите, нито съборите никога не са могли да въведат каквото и да е нещо ново… И тъй, всички новатори… доброволно „са се облекли в проклятие като с дреха” (Пс. 108:18)”.

Съответно с действията на Вселенските Патриарси по отношение на новия стил и Патриарсите на Палестина [Йерусалимският], Сирия [Антиохийският], Египет [Александрийският] и Архиепископите на Кипър, опазвайки паството си чрез послания и грамоти, са му разяснявали истинското значение на григорианския календар, като са подчертавали, подобно и на съборното постановление при патриарх Йеремия, неговата връзка с цяла поредица новаторски измислици на папството.В новите, неотдавнашни времена, в 1902-1904 г., предстоятелите на всички Православни автокефални Църкви официално са се изказали по въпроса за реформата на църковния календар; [крайният] резултат от преценката е бил отрицателен за календарната реформа, по съображения вероизповедни и от опасение за църковен смут.

Също и Руската Православна Църква на великия [църковен] събор през 1917-1918 г., от църковно-канонични съображения, решила да запази стария стил.

В 1923 г. тя отново потвърдила решенията на великия събор за календара и отказала да приеме в църковната практика григорианския календар, въпреки принудата на болшевишката богоборческа власт.

Най-сетне, четирите събора на православните задгранични Архиереи [на Руската Задгранична Православна Църква, със седалище в гр. Сремски Карловци в Сърбо-Хърватия], единодушно и съгласно отхвърлят новия стил, като го смятат за недопустим по никакъв начин, въз основа на каноните и църковната практика и защото върху него са наложени клетви на всички източни Патриарси.

Такава е каноничната съборна истина за църковния календар.

След всичко това – ще кажем с думите на блаж. Августин за пелагианската ерес, – „нима трябва да се свиква събор, за да се изобличи толкова явна пагубност? Като че ли никаква ерес никога не е била осъдена без свикване на събор, когато, напротив, известни са твърде малко ереси, за изобличаването на които това е било необходимо, докато много и при това голям брой, там, където са се появявали, са и били подлагани на справедливо изобличение и вече оттам се е разпращало известието за това на всички останали Църкви за предпазване”. Казаното от блажения отец за пелагианската ерес, осъдена само на поместния Картагенски събор и тъкмо поради това и отхвърлена от цялата Православна Църква, е приложимо и към новия [календарен] стил, осъден не на един, а на много събори – синоди, [осъждане] не отхвърлено, а прието от всички Православни Църкви, след надлежното предварително съобщение за това.

Древната общоцърковна практика относно календара е равносилна на каноните. И съвременната [календарна] латинска ерес не е била осъдена на нито един Вселенски събор, като появила се след тях, освен на поместните Константинополски [Цариградски] събори; обаче по силата на установената всеобща църковна практика, всички православни се отнасят към латинците като към еретици***; по същия начин, по силата на тази църковна практика, ние трябва да се отнасяме към нашите новостилци като към разколници.

В заключение ще направим равносметка на всички подобни разсъждения за летоброенето и ще изведем от това последователен извод.

1.Въпросът за църковния календар е въпрос вероизповеден, каноничен.

2.Старият юлиански (по произход), църковен (по употреба) календар е канонично задължителен, особено във връзка с Пасхалията и богослужебния устав.

3.А новият григориански [календар] като противоположен, водещ по силата на своя принцип към нарушение на Пасхалията и богослужебния устав, и [поради това] наложително е канонично забранен, както по силата на общоканоничните правила за спазването на неписаното църковно Предание и църковната практика и със заплахата за клетва за нарушаването им (Деяние на VІ Вселенски събор); така и в частност, по силата на съборното за това постановление, прието с общоцърковно съзнание при патриарх Йеремия [и] многократно изказвано на съборите (синодите) и от отделни ревнители на Православието.

Логичният извод от тази равносметка е:

4.Новостилците със своето самоволно и безчинно нововъведение, което нарушава, както е доказано, писаното и неписано Предание, доброволно „са се облекли в клетва, като в дреха” (Пс. 108:18), според израза на Окръжното послание от 1848 г., подписано от четирима Патриарси и от много членове на синода.

5.С такива [новостилци-разколници] е укорително църковното общение, по силата на църковните правила, които забраняват молитвено общение с отлъчени, под заплахата за еднакво с тях наказание (Ап. пр. 10; Антиох. съб., пр. 2; Лаодик. съб., пр. 33 и др. под.). А отделянето от тях е похвално, дори и преди всякакъв съд срещу тях (Антиох. съб., пр. 1; Двукр. съб., пр. 15).

Като се ръководят от тези убеждения и се стараят да бъдат верни на Преданието, истински вярващите по милост Божия, не се смущават по съвест от [това,] каквото биха говорили преждевременно за тях неединомислените с тях.

Имайки подкрепата на това свидетелство на св. Отци на Църквата, невидимо тържествуваща, те в същото време не са лишени от ободрителния глас на Църквата, видимо войнстваща, на съвременните пастири – ревнители на [свето]отеческата Църква, с надеждата, че рано или късно гласът на църковната правда ще възтържествува. Амин.

121. Инокентий, епископ Ладожки.

„Поведението на старостилците, не пожелали да скъсат с цялата Църква Христова, заслужава пълно одобрение.

Мисля, че натискът, който сега се прилага върху тях от страна на новостилците, всъщност е гонение заради вярата.”

В заключение ще приведем изцяло утешителните и ободрителните за истински вярващите думи от писмото на друг пастир, ревнител на Православието, което привеждахме по-горе според необходимостта, само в отделни части:

122. Архиепископ Инокентий Пекински.

Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, които се придържат към Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква, от 1920 г.

ЗА КАЛЕНДАРНАТА РЕФОРМА:

ОТКРИТО ПИСМО НА АРХИЕПИСКОП ИНОКЕНТИЙ ПЕКИНСКИ

Инокентий, архиепископ Пекински

ОТКРИТО ПИСМО

До всички верни чеда на Христовата Църква, пазещи Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква

Ние получихме скръбни известия за това, колко жестоки гонения претърпяват твърдо придържащите се към преданията на Светата Православна Църква от лъжебратята, които дръзват под защитата на гражданската власт, да потъпкват Божествените закони и да се надсмиват над тях.Изтъквайки се за мъдреци и просветители, тези вълци в овчи кожи са дръзнали, като потъпкват страха Божий, да се наемат да поправят законите на Църквата Христова, ослепени от димната надменност на този свят, като се почитат повече от Апостолите и светите Отци на Църквата, чрез устата на които е проповядвал Самият Господ.

Но оглупи Бог цялата им мъдрост. Те даже не знаят какво говорят и не разбират това, което искат да поправят. И са се заели да реформират календара, без да знаят какво вършат!

Те твърдят, че нашият Православен календар много е отстъпил от астрономическата истина, та затова отдавна било време да се премине към григорианския календар, признат от учените за правилен и приет от целия богоотстъпнически свят.

Трудно е да се каже дали те лъжат, като се стараят да въведат в заблуда всички малки [слаби] във вярата, или пък в неведение повтарят чуждата лъжа. Но за разбиращия е ясно, че в нито едно от техните твърдения няма и следа от истина.

Те казват, че православният календар е изостанал с 13 дни от истинския календар, понеже равноденствието се пада на 8 март, докато светите отци на Първия Вселенски Събор били постановили завинаги да го смятаме на 21 март, което уж било вече изправено чрез григорианския календар.

Обаче, това те не могат да докажат! Оригиналът с постановленията на I Вселенски събор не се е запазил и в нашата Книга с правилата няма никакво постановление на I Вселенски събор за равноденствието; не са се запазили също и другите документи, на които така обичат да се позовават новостилците. А повечето доказателства за това, че Светият I Вселенски събор е решил да се смята за ден на равноденствието 21 март, са били измислени и подправени от католиците не по-рано от XVI в., за да сложат канонически фундамент под ненужната и вредна реформа на календара през 1582 г. Така че твърденията на новостилците, че нашият православен календар нарушава решенията на I Вселенски събор, не се основават на нищо!

Не по-основателно е и твърдението им, че григорианският календар е правилен. Астрономите отдавна са доказали, че е невъзможно въобще да се състави съвършено правилен календар. А при това григорианският календар е и така неудобен, че учените от цял свят вече повдигат въпроса за смяната му. Много от тях признаха нашия православен календар за толкова прост и удобен, че се изказаха за връщане към него: Нюкомб, Болотов**** и др. Не са основателни и твърденията на новостилците, че въвеждането на григорианския календар е било предизвикано от необходимостта да се поправи юлианският. Целта на въвеждането му е произлизала само от желанието на йезуитите, придобили в края на XVI в. огромно влияние в католическата църква, окончателно да скъсат с Православния Изток, така че даже празниците да се празнуват в различно време.

Подобно на тези, главните, и другите второстепенни доводи, привеждани от новостилците в защита на григорианския календар, също са неоснователни и бездоказателствени. Но не в това е тяхната основна грешка, а в това, че те смятат нашия Православен календар и Пасхалия за слънчеви, а не за лунни.

Те или не знаят, или умишлено скриват, че в основата на нашия Православен календар е положен лунният. Ние, православните, празнуваме Пасхата съвсем не по указанията на григорианския и юлианския календар, а по библейския календар, по който празнува Пасха старозаветният Израил, следвайки Божиите заповеди, дадени чрез Моисей.

Новозаветната Църква – Православната, помнейки думите на Спасителя: „Докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне” (Мат. 5:18), – свято пази древния обичай да празнува Пасхата по лунния календар.

Как е живял на земята нашият Спасител Иисус Христос? Той е живял също по лунния древно-библейски календар. Заедно със старозаветния Израил, Той отишъл в пълнолунието на месец нисан, първия месец на еврейската година, в Йерусалим на празник Пасха. Тогава е бил и предаден, съден, разпънат и възкръснал.

През годината на кръстната смърт на Спасителя юдейската пасха се падала в петък и събота. В петък, 14 нисан, в който, както и сега по църковните изчисления, пасха е започвала вечерта в четвъртък, Господ е бил разпънат; в събота – 15 нисан, Той прекарал в покоя на гробната пещера, а рано сутринта в първия ден на седмицата – неделя, 16 нисан – възкръснал. По такъв начин събитията смърт и възкресение на Спасителя неразкъсваемо са свързани с юдейската пасха и са длъжни да вървят след нея. Именно затова още от първия век на християнството е станало обичай да се празнува светата кръстна Пасха, тоест великите четвъртък, петък и събота, след юдейската пасха. А след изминаване на кръстната Пасха се празнувала светлата Пасха, както това и досега пази Светата Църква.

За да увековечат този порядък и завинаги да запазят тази връзка, светите апостоли постановили да празнуват светата Пасха след юдейската пасха, след пролетното равноденствие. Тъй като равноденствие има през септември и март, и от най-древни времена новата година е започвала или от септември, или от март, то Пасха, празнувана след равноденствие, никога не е можела да попадне в края на годината, а винаги в началото. От това правило св. Църква не е отстъпвала никога. Ако е имало спорове, те са били само за това, може ли кръстната Пасха да се празнува едновременно с юдейската пасха. Вследствие на тези спорове било обявено решението на Антиохийския събор, първо правило, за времето на празнуване на Пасхата и с това постановление е била потвърдена неизменността на Апостолските правила. Затова, през четвърти век е била съставена Православната Пасхалия. Съставила я е най-учената Църква на древността – Александрийската, пред която католическите реформатори от XVI в. са били не повече от дръзки невежи, изопачили нейния най-съвършен труд.

Целта на съставянето на Пасхалията е била в това, Пасхата да се празнува навсякъде по едно и също време и при това винаги строго да се спазва Апостолското правило: да не се празнува Пасхата по-рано от юдейската пасха или едновременно с нея.

Прекрасно е било известно на най-учените съставители на Пасхалията, че юлианският календар, който те са съгласували с лунния еврейски, не е точен, но също са знаели, че не е точен и лунният календар и че грешката на юлианския календар толкова точно поправя грешката на лунния календар, че, според свидетелството на астронома Е. А. Предтеченски*****, грешката на нашата Пасхалия – таблица на лунното течение – не превишава три часа за 1900 години.

С това се обяснява и този поразителен факт, че нашата Пасхалия, съставена в четвърти век и оттогава нито веднъж не поправяна, и досега безпогрешно показва фазите на луната и времето за празнуване на юдейската пасха. Затова всеки опит да се „поправи” или да се замени нашата Пасхалия трябва да се разглежда като опит за изземане от църковната съкровищница на една от най-великите ценности, с която тя справедливо може да се похвали даже пред учените от нашето време.

Но и без Пасхалия, и без специални изчисления всеки православен лесно може да определи деня за празнуване на Пасхата: нека следи направлението на сенките при изгрева на слънцето и ще забележи, че през този ден сенките започват да падат право на запад. Този ден ще бъде денят на равноденствието. След това той ще трябва да обърне внимание на луната и ще забележи през този ден, когато луната изгрее на изток едновременно със залеза на слънцето, че ще залезе едновременно с изгрева му. В този ден, когато пълната луна ще свети цяла нощ, ще е денят на пълнолунието, денят на юдейската пасха. В следващия ден след пълнолунието, четвъртък, започва кръстната християнска Пасха, и в неделя ще бъде светлата Пасха. При това е нужно да се помни само едно, че пълнолунието се смята за пасхално само тогава, когато то се случва не по-рано от десет дни след равноденствието, тоест не по-рано от 18 март. Най-ранната Пасха ще бъде тогава, когато пълнолунието се пада на 18 март в сряда, 19 март ще бъде велики четвъртък, а 22 – светлата Пасха. Ако пък пълнолунието се пада с дни по-рано от 18 март, то Пасха се пренася за месец април. Тогава за пасхално пълнолуние ще се смята пълнолунието на 18 април и този ще е денят на юдейската пасха. Ако този ден се пада в неделя, то кръстната Пасха започва в четвъртък, 22 април, а светлата Пасха ще бъде на 25 април – най-късната Пасха. Така всеки без календар и без Пасхалия винаги може точно да определи деня за празнуването на нашата Православна Пасха.

И така, ние със спокойна съвест можем да държим Православния календар и Пасхалия. Следвайки ги, ние никога няма да празнуваме Пасхата по-рано от юдеите или заедно с тях и няма да сме виновни за нарушаване на светите канони.

Твърдо да помним, какво ни заставя да държим Православния календар – именно същите причини, които са подбудили светите Апостоли и Отците на Антиохийския събор да издадат постановление за празнуването на Пасхата, защото ако ние следваме григорианския календар, то често ще се случва да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, понякога и в един ден с юдеите и с тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ.

Не само това. С преминаването към новия стил, целият ред на църковния живот ще бъде нарушен. Така например, през тази 1929 г. съвсем би изчезнал Петровият пост. По нов стил 29 юни се пада в събота преди неделя на Всички светии. По същия начин и други Петрови пости през годините ще се съкратят.

Твърде приятно е това за лъжебратята, така че защо те заедно с католическия календар да не въведат и католическите пости, и през св. Четиридесетница да не се угощават със сирене и яйца******?

Ние не пречим на новостилците да въвеждат за себе си новия стил. Нека те правят каквото искат: нека да отменят пости, да празнуват Пасхата с юдеите, нека нарушават Божествените канони. Бог да ги съди!

Но защо те се стараят и нас да направят съучастници на тяхното беззаконие и с жестоки гонения ни принуждават да се отречем от предадените ни от Отците обичаи, които не противоречат на Свещеното Писание, нито на Преданието? Цялата Църква е живяла до злополучната 1582 г. по юлианския календар и на никого това не е пречело, но защо изведнъж сега започна да пречи? Нещо повече, в основата на нашия Православен календар лежи съвсем не юлианския и даже не лунния календар, а седмичното броене на времето, което ясно се вижда от нашите богослужения, където броенето е по недели. От самото Сътворение на света ние свършваме своите дела в шестия ден, а седмият е посветен на Бога. Сега и много цивилизовани страни вече са оставили месечното броене на времето и всички сметки правят седмично.

Нямайки никакви доводи в полза на реформата, новостилците с насилие искат да ни заставят да повярваме на техните празномислени доводи в защита на новия стил. Те ни притесняват затова, че юлианският календар не е така научно точен*******, както бил, според тях, григорианският. Но трябва да им е известено, че именно на Православните подобава да се ръководят в църковния живот от благодатта, а не от науката.

Ние виждаме до какво доведе западните хора увлечението по науката, как в нейна угода те извратиха Пасхалията, което често ги води към нарушаване на този църковен закон, заради чието спазване е била съставена тя.

Новостилците ни притесняват с това, че Православният календар, към който се придържаме, след хиляда години ще се окаже, по тяхно мнение, негоден. Но нека да си спомнят тези възгордели се неуки, че древноегипетският календар е бил още по-неправилен, обаче това не е пречело на най-културната нация на древния свят хилядолетия да се придържа към него и даже със специални закони да го предпазва от всякакви реформи. Да, а и какво ни интересува, какво ще бъде след хиляда години, когато Спасителят е заповядал да не се грижим за утрешния ден [Мат. 6:34]? Съмнително е даже, че и земята ще просъществува толкова време. За какво ще бъдат нужни техните реформирани календари, когато според обещанието на Спасителя, повече дори време няма да има [Откр. 10:6]?!

Ала напразно се стараем да убедим упорстващите новостилци! Ако ние бихме им привели още по-солидни възражения против техните реформи, те все така не биха обърнали внимание на думите на Истината. Така и трябва да бъде, защото те са сложили на себе си маската на любовта и ревността за благото на Църквата. В действителност обаче се ръководят от съвсем други, далеч не религиозни цели, като изпълняват заповедите на онези, които вече от много векове подкопават устоите на Христовата Църква. За тях не е важно да въведат григорианския календар, а да отменят нашия Православен календар и да внесат раздор и смут сред вярващите, да създадат разкол и да угасят братската любов! Те стъпкаха всички наши църковни обичаи, предадени ни от Отците, осветени от старо време, защото добре знаят слугите на княза на този свят, че именно с обичаите е здрава нашата Православна Църква. Отлично знаят те, че свети и премъдри са Божествените канони и че с необорима стена ограждат Светата ни Църква от тленния дух на този свят, от тези, които са приели печата на антихриста, и затова полагат всички усилия да отменят каноните, защото след това Светата Църква ще остане без кормило и ще се превърне в играчка за ветровете в този свят. Непрестанно и упорито Христовите врагове подкопават устоите на Светата Негова Църква, за да поставят на нейно място друга църква, светилище на самообожествилото се човечество, масонски храм, капище на сатаната.

Затова да не помисли някой, че ние спорим заради времето, месеците и дните и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние сме зад Светата Църква, нея защитаваме от силите на ада, въставащи срещу нея. Христовите врагове знаят какво огромно значение имат за живота на нациите и църковните празници, и постите в определеното задължително за всички време, те знаят, че това е най-силното свързващо начало за нациите, държавите, а още повече за Църквата. Целият житейски строй на старозаветния Израил се е изграждал въз основа на празничните дни: с тях са се съединявали не само религиозните церемонии, но и социалните реформи и цялото устройство на бита. В седмата година земята почивала и целият добив от необработените полета и овощни градини се оставял на бедните и на зверовете. В навечерието на 50-годишния юбилей пускали на свобода робите и възвръщали на коренните притежатели всички обработени техни земни участъци. По този начин се оправяли всички социални неуредици. Ето защо юдеите повече от всичко се боели, че Христос е дошъл да отмени техните празници, което било свързано със загуба на националността им (архидякон Стефан). Ето защо светите Апостоли така строго са решили да заменят еврейските празници с християнски, ето защо така яростно се стараят сега болшевиките да унищожат празниците. Още св. пророк Давид чрез Дух Светий е предсказал как ще пристъпят враговете на Бога в борба със Светата Църква (виж Псалом 73).

Да не ни измами някой със заблуда, като че ли ние се сражаваме, биейки въздуха! Не! Господ ни е удостоил да воюваме за Светата Църква и да страдаме за Неговото Име. Чест и хвала на приелите гонения и лишения, вечна слава на удостоените от Господа с венеца на мъченическата кончина!

В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо неважно********, защото във всеки обичай се е въплътил Божият Дух, с Когото Църквата живее и диша. Всеки, дръзващ да въстане срещу църковните обичаи и закони, основани на Свещеното Предание и Писание, въстава срещу Божия Дух и с това показва на всички, които имат очи да видят, от какъв дух е той. Достойно и праведно Светата Църква изрича срещу такива анатема.

Моля Господа, Той да укрепи отслабналите, да обърне заблудилите се и да умири Своите верни със Своя мир, не този, който го дава този свят, но мирът свише!

Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Составлено Афонскими ревнителями Православнаго благочестiя. Джорданвилль, 1989, с. 47-53.

***

Архиепископ Инокентий Пекински – в света Иоанн Аполонович Фигуровский (1863–1931). От 1 март 1897 г. започва мисионерска дейност в Пекин и с цялото си сърце обиква китайския народ. Всеки ден служел Божествена Литургия в мисията, открил печатница, подвързвачница, дом за стари хора и училище, построил няколко храма. В 1900 г. по време на боксерския погром били подложени на мъчения 222 китайци и албазинци (паметта им е на 11/24 юни) и всичко, издигнато от мисията, било унищожено.

От следващата година о. Инокентий започнал да възстановява мисията и за 15 години обърнал във вярата 6000 китайци, построил десетина храма и пр.

В 1902 г. бил ръкоположен за епископ, на празника Петдесетница, и оттогава той е смятал за рожден ден на Китайската Църква денят на Свети Дух.

Владика Инокентий се прославил със своята огнена ревност за Божията слава и за спазване Свещените Правила на Църквата, не позволявал никакви компромиси и смятал всеки техен нарушител за богопротивник.

Той бил голям познавач на китайския език и съставил „Китайско-руски речник” в два тома. Превел е много богослужебни книги на китайски език, използвани и от Японската Църква.

Статията е препечатана по книгата на Иван Марчевски „Пасхални таблици за датата на Възкресение Христово (Великденъ) от 326 до 2124 г.; Изд. Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 1998 г.

(Преводът на текста на писмото е взет от сайта „Бъди верен”: http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article id=157:2010-05-13-19-28-25&catid=37:2010-02-12-18-20-29& Itemid=72)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие на първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

*С изключение на Българската Екзархия, на която е наложила схизма в 1873 г. и с която не е била в общение до 1945 г. (Б. пр.)

** Ерозиралото съзнание на съвременните християни се смущава и бива смущавано от подмятанията на бесовските внушения, че православните са малцинство и че Православието е слабо и малко в сравнение с католицизма или протестантизма. Духовният принцип е: малцина се спасяват (Лук. 13:24). Да, наистина, желателно е всички да достигнат до богопознание, до познание на истината, да се обърнат към Бога и да се спасят (2 Петр. 3:9; 1 Тим. 2:4), но има и свободна воля у човеците (като основополагащ принцип на Божието домостроителство при разумните твари) и мнозинството от човешкия род избира греха, а не спасението. Затова малцина избират Бога с духовното усилие на себепревъзмогване на поразеното от греха човешко естество и с това Бог си приготвя „народ съвършен”, както това ни е възвестено от архангел Гавриил (Лук. 1:17). Мнозинственият принцип е дяволска уловка за поразеното от греха човешко съзнание (демокрация), а духовният принцип за качествения подбор на избраничеството е принцип на Бога – „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), „скъпо купени” с драгоценната кръв на Господа Иисуса Христа (1 Кор. 6:20; 1 Петр.1:19). Така че малцина се спасяват, защото са духовни, а мнозинството гине, защото е душевно, плътско, материализирано – и в двата случая по избора на своята свободна воля. А Православието е силно със спасителната си истина на православната – православещата вяра и Божията благодат, обитаваща единствено в Православната Църква. (Б.пр.)

***Римокатолическата ерес е осъдена от Православната Църква с Окръжно послание на св. патриарх Фотий и от Цариградския събор в 867 г., с Окръжно послание на патриарх Михаил Керуларий и от Цариградския събор от 1054 г., от Цариградския събор в 1282 г., Йерусалимския събор от 1443 г., Цариградския събор от 1484 г., съборните решения на Вселенската Цариградска Патриаршия от 1583, 1587 и 1593 г. за отхвърляне на папския григориански календар, Брест-Литовския събор в 1596 г., проклел униатството. (Б. пр.)

****Нюкомб – американски математик и астроном-наблюдател, определител на астрономическите константи (1835-1909 г.). Василий Василиевич Болотов – руски църковен историк, лингвист и математик (1854-1900 г.)

*****Руски астроном.

******Всъщност това вече е въведено още от духовните семинарии с лъжеучението им за „бялото благо“.

*******Впрочем астрономическата наука отдавна използва единствено юлианския календар поради неговата точност.

********Затова е неуместно изказването, което мнозина днес лекомислено си позволяват да правят, а именно, че календарът не бил догматически въпрос или че бил от второстепенно значение. Календарът е догматически въпрос, защото е пряко свързан с догмата за единството на Църквата. Освен това никой няма право да определя, кое е важно и кое – неважно в Православната Църква. (Бел. на свещ. Б. Гл.)

Римокатолическото новостилие е противоцърковна (антиеклезиална) ерес, защото е насочено против богослужебния ред и руши Църквата. Справка – състоянието на Българската Православна Църква сега, като нагледен пример. (Б. пр.)

Изображения:

1. Архиепископ Пекински и Китайски Инокентий

2. Св. Алексий, митрополит Московски

3. Св. Димитрий, митрополит Ростовски

4. Св. Игнатий Брянчанинов

5. Св. Инокентий Иркутски

6. Св. Иов Московски и Патриарх на цяла Русия

7. Св. Киприан, митрополит Киевски

8. Св. Теодосий Черниговски

9. Св. Теофан Затворник

10. Св. Филарет Дроздов

11. Св. Цар Мъченик Николай II

Следва…

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

1. За Преданието изобщо

А) За писаното Предание – каноничните правила

Б) За неписаното Предание – църковната практика

2. За Пасхалията и за църковния календар

А) За Пасхалията

Б) За църковния календар

За календарната реформа: Открито писмо на архиепископ Инокентий Пекински

Послеслов

Приложение

УВОД

Богооткровеното спасително учение на нашата Православна Църква е основано на светото Писание и светото църковно Предание. За произхода на едното и другото блажени Теофилакт, архиепископ Български, в предговора към св. Евангелие от Матей пише така: „Божествените мъже, които са живели преди Закона, са били научени не въз основа на писания и книги, но имайки чист разум, са били просветени с озарението на Всесветия Дух и така са познавали Божиите повели, защото Сам Бог е беседвал с тях, уста с уста. Такива са били Ной, Авраам, Исаак, Яков, Иов и Моисей. А когато човеците станали порочни и недостойни Дух Светий да ги просвещава и учи, то човеколюбивият Бог е дал писанията, та поне благодарение на тях те да помнят Божиите повели. Така и Христос Сам лично е беседвал с апостолите и им изпратил като учител благодатта на Светия Дух. Но тъй като след това щели да се появят ереси и да се покварят нравите ни, то на Господа било благоугодно да бъдат написани Евангелията с цел, щото ние, учейки се въз основа на тях на истината, да не се увличаме от лъжата на ересите и нашите нрави да не се покварят окончателно”. Разбира се, цялото богооткровено учение, както старозаветното, така и новозаветното, открито ни чрез пророците от Самия Господ Иисус Христос и чрез Неговите апостоли, трудили се много години за проповедта на Словото Божие, не е могло да бъде изложено напълно само в книгите на светото Писание, особено новозаветното (Иоан 21:25). Затова много от тяхното учение, което не е било записано в книгите на светата Библия, се е предавало от вярващите устно и така се е запазило заедно със св. Писание. Примери на такова запазено устно старозаветно предание се споменават в новозаветните книги: за пророчеството на Ной, седмия от Адам (Иуда 1:14-15); за спора на архангел Михаил за тялото на Моисей [Иуда 1:9]. Такова е и старозаветното предание за месец март – еврейският Нисан, като за начален от сътворението на света (Филон [Александрийски] и Йосиф Флавий). В новозаветно време много повече устно се е предавало богооткровеното учение, отколкото писмено: Сам Господ Иисус Христос и повечето от Неговите св. апостоли не са оставили след себе си писания, проповядвайки през цялото време устно; пример за такова, запазено по предание устно, но не записано в Евангелията, е изречението Господне за милостинята, приведено от св. апостол Павел в неговата прощална беседа с ефеските пастири: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). За много също такива примери на запазено от апостолите новозаветно устно предание е посочено в 97 правило (в 27 глава на „За Светия Дух”) от св. Василий Велики, като за кръстния знак, за обръщането при молитва на изток, за обредите при св. Кръщение и Евхаристията и пр.Едното и другото – писаното слово Божие и устното предание, понякога в книгите на светото новозаветно Писание се нарича с едно общо име – Предание, както това се вижда от Посланията на св. апостол Павел: 1) до Солуняни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15); 2) до Тимотей: „О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тим. 6:20); и „каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2); 3) до Коринтяни: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2). В наричането на цялото богооткровено учение, не само устното, но и писменото, с общото име „предание”, има дълбок назидателен смисъл: ако Сам Господ – Ипостасното* Слово Божие и Божия Премъдрост, представя пред апостолите Своето евангелско учение в смисъл на „предаване” на словото Божие от Бога Отца (Иоан 15:15), а пред юдеите – в смисъл на „заповед” от Отца (Иоан 12:49-50); ако Духът на истината, говорил чрез пророците и апостолите, съгласно обещанието на Господа „от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе” (Иоан 16:13); ако избраният съсъд на проповедта Христова (Деян. 9:15), призван към апостолство не от човеци, нито от човек, но от Иисуса Христа и Бога Отца (Гал. 1:1), който е бил възнесен до третото небе и се е сподобил там с неизречени откровения (2 Кор. 12:14), имащ ум Христов (1 Кор. 2:16) – св. апостол Павел – и той смиреномъдро е предлагал своята проповед пред езичниците на съда на най-видните от апостолите (Гал. 2:2), и в своите подробни наставления за девството и женитбата прави разлика между своя съвет и повеленията Господни (1 Кор. 7:12-25) – всички тези посочени неща внушават на следващите служители на словото Божие (Деян. 6:4), като само на посредници на неговото предаване, дълбоко благоговение към него, без всякакво ни най-малко не само изопачаване на неговия смисъл, но и прибавяне или отнемане, произлизащо от лично мъдруване, под заплаха от вечно наказание (Откр. 22:18-19), но само под ръководството на свещеното църковно светоотеческо предание.

„Правилното и безпогрешно разбиране на Писанието – по думите на свещеномъченик Ириней Лионски – е възможно само под ръководството на светата съборна Църква и единствено само в нея може да се намери истината. Светото Предание има същият Божествен произход като светото Писание. Единствена пазителка на действителното апостолско Предание може да бъде само съборната Църква в лицето на нейните представители” (Против ересите, книга ІІІ).

„Ние можем – казва той по-нататък – да назовем по име онези, които апостолите са поставили за епископи, и техните приемници – до нас, които нищо такова не са учили и нищо подобно не са знаели, каквото измислят еретиците… Макар Църквата да е разпространена по целия свят, но поради присъствието в нея на Един и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение. Тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата.” (Пак там.)

И тъй, от общото наименование „Предание” на цялото богооткровено учение – устно и писмено, и от приведените думи на св. Отци на Църквата, се съзира тясна взаимна връзка и значение на едното и другото, на двата източника на Божественото откровение – на светото Писание и на светото Предание: както светото Писание е задължено на светото Предание за постепенното установяване и утвърждаване на каноничните книги, както [това] се вижда от историята на канона на свещените книги и от неговото правилно разбиране, така на свой ред и църковното Предание, освен общоцърковното признание за своята проверка, тоест, различаването на истинското апостолско Предание от лъжливото, човешкото – се нуждае от светото Писание, като точен израз на волята Божия; само онова църковно Предание е истинско, което е съгласно и не противоречи на прякото и ясно слово Божие (Марк 7:9-13).

Обаче и устното апостолско учение, което е в собствен смисъл предание, за разлика от писанието, и отначало само устно се е пазило в първоначалната Христова Църква, чрез най-близките приемници на апостолите скоро е влязло в светоотеческите писания, залегнало е в основата на църковните правила – вселенски, поместни и частни светоотечески, в различни времена е било включвано в богослужебните книги, влязло е в богослужебната практика, приета от цялата Съборна Църква и също в общоцърковните жития на светиите, което и досега съставя онова „учение на вярата и благочестието, което истински вярващите и почитащите Бога синове на Църквата със слово и пример предават един на друг, предци на потомци” (Митрополит Антоний, „Опыт православного христианского катихизиса”, с. 8).Една част от светото Предание, влязла в църковните правила, която съдържа най-главните истини на вярата, благочестието и църковното управление, съдържаща се в „Книгата на правилата”, се нарича от древни съборни времена с особен термин – „Писмено Предание”; а другата част, невлязла в „Книгата на правилата”, макар и впоследствие в по-голямата си част включена в другите общоцърковни книги, но отпреди продължавала да се пази наравно с църковните правила само в църковната практика, както и сега в някои църковни обичаи, се нарича „Неписано Предание”. Обаче и едната и другата част от светото Предание – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика, църковните обичаи), наравно със светото Писание, има за нас, православните, еднакво общозадължително значение в делата на вярата и благочестието; защото източник на едното и другото е Дух Светий, Който обитава в Православната Църква и печатът (авторитетът) на общоцърковното признание стои и върху едното, и върху другото, според горепосоченото изречение на св. Ириней Лионски: „Църквата, макар и разпространена по целия свят, но поради присъствието на Единия и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение, тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата”.

Вярата в светостта, истинността и общозадължителността на светото Предание във всецелия му обем, наравно със светото Писание, е отличителен вероизповеден признак на нашата Православна Църква в сравнение с другите инославни изповедания. Благодарение на това, тя и досега спазва неизменно в духа и основните законоположения онова устройство, което ѝ е предначертал Сам Господ Иисус Христос, нейният невидим Глава, в Своето Евангелие, [което] са изпълнили със своето учение и деяния светите апостоли и са утвърдили за всички последващи времена светите отци на Църквата на своите поместни [събори], а най-вече на Вселенските събори, като на седемте стълба на дома на Божията Премъдрост (Притч. 9 гл.), „запечатан – по израза на поместния Цариградски събор от 1848 г. – със седемте печата на Духа (Откр. 5:1)”. „Затова, ако някой желае вечно спасение – казва св. Йоан Златоуст, – който иска да бъде истински син на Православната Църква, който търси в нея, като в нов [Ноев] ковчег, спасение от потопа, който се бои от страшния гръм на проклятието, който поразява душата и тялото, нека той да обремени себе си, като с най-сладостно иго Христово, с църковните догмати, нека укроти непокорството на своя разум чрез църковните закони и във всичко да се покорява на своята Майка – Църквата.” (Беседа върху Първото послание до Коринтяни.)

Неотдавнашните политически преврати се отразиха и на църковния живот: навсякъде се прояви стремеж към реформи, започва разклащане на основните устои на църковния живот, поставят се за ново преразглеждане веднъж завинаги решени от гласа на Съборната Църква основни догматични и канонични определения (В-к „Македония” [гръцки вестник], 11 януари 1926 г., „Програма на заниманията на предполагаемия вселенски събор”.)

Неумереният стремеж към „новаторство” се проявява и в това, че отделните поместни Църкви решават въпроси и бързат да осъществят на дело решения, които по своето значение изискват предварително общоцърковно разглеждане („всеправославният конгрес в Константинопол”, „живоцърковническите събори” в Русия и насилственото въвеждане на „новия стил” в Гърция, Румъния и Финландия). Този трескав стремеж към реформи, започнат в по-голямата си част от висшите църковни власти („окръжни патриаршески и синодални послания”) естествено се стори на пасомите за „новаторство” и възбуди у тях тревога за Православието на Църквата с „Петиция на гърците до народните представители и на румънците до краля” (виж „Скръбно послание на митрополит Антоний” от 1925 г.). Ако тогава, то сега още повече, – по време на църковните реформи, – на нас, чедата на Православната Христова Църква, ни е необходимо да си изясним и да се придържаме към основните и отличителни закони на нашата Майка Църквата – а това е ръководството във вярата и живота на светото Предание, наравно със светото Писание. След светото Писание на Стария и Новия Завет, първи по значение за нас трябва да бъдат догматите и каноните на Вселенските и Поместните събори и на някои Отци на Църквата, приети на Вселенските събори; защото всички те, по думите на св. Отци на VІІ Вселенски събор, бидейки просветени от Един и Същ Дух, полезното узакониха.Съвременният реформаторски дух, засега отклонен от Божия Промисъл от [провеждането] на предполагаемия VІІІ вселенски събор, не успя да засегне църковните догмати; обаче е неуместно и небезопасно и да се повдигат „догматичните въпроси за ново преразглеждане и да се установява друго изповедание на православната вяра” ([според] „Програмата”, точка 3 и 5); защото, по думите на св. Никифор Изповедник, патриарх Цариградски: „нали всеки догматичен въпрос, който се повдига в Божията Църква, след съборното обсъждане и провъзгласяване, се прекратява и вече не допуска никакво съмнение” (Творения, ч. І, „Защитно слово”, гл. 8, с. 124), и по-нататък той продължава: „Домът на [Пре]мъдростта е построен, сякаш от злато и скъпоценни камъни, от свещените и Божествените догмати, изработени и провъзгласени от нашите славни и богоносни Отци, които, като мъже дивни и боголюбиви, водени от Божия Дух, блестели, събрани на свещените и богоизбрани събори… Какво ще започнеш да търсиш ти, човече, – макар и да си твърде проницателен по ум, – нещо, което вече да не си виждал, като открито и обявено от Духа? Дали висотите на богословието и възвишеността на догматите? Дали богатствата на Божественото домостроителство? Не-изследимостта на Божиите отсъди? Наставления ли относно добрите дела и забрана на онова, което трябва да се избягва: да не изброявам подробно и да не бавя словото – нима изреченията на мъдрите мъже, изобилствуващи с премъдрост и боговдъхновеност, не превъзхождат умозрението и действието? Каква нужда има след всичко да се впускаме в пустословие и неуместни разисквания?” („Слово за защита на нашата непорочна и истинска вяра”, ч. І, с. 144). И самата Църква чрез св. Отци на VІ Вселенски събор повелява: „Накратко казано, постановяваме, щото вярата на всички просияли в Божията Църква мъже, които са били светила в света, държейки словото на живота, да се спазва твърда и да пребъдва до края на света непоколебима заедно с техните богопредадени писания и догмати”. В същия дух на строго спазване на догматичното предание, същият събор с 1-во правило, а преди него ІІІ събор със 7-мо правило, потвърждават определението на ІІ Вселенски събор: „да не се отменя Символът на вярата на 318-те Отци, били на събора в Никея, която се намира във Витиния, но той да пребъдва непокътнат” (1-во правило). Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени и утвърдени на Вселенските събори, за нас, православните, както казахме, са задължителни и неизменни; а при това съвременният реформаторски дух засегна не само църковните обичаи, църковната практика и така нареченото „неписано Предание”, но и самите канони на „писаното Предание” с противоканоничното въвеждане на новия [календарен] стил, на летоброенето и новата пасхалия. За изобличение и за предпазване от това противоканонично „нововъведение” по-нататък ние изреждаме множество свидетелства на различни църковни авторитети, започвайки от древните Вселенски и поместни съборни определения и отеческите правила на светите Отци, до съвременните мнения на ревнителите на вярата и благочестието, на църковните пастири и на видните лица в църковната наука по въпросите:

1. за Преданието изобщо:

а) писаното (каноните) и

б) неписаното (църковната практика) и

2. в частност: за Пасхалията и за църковния календар.

От тях православният читател непосредствено ще се убеди доколко нашата Православна Църква строго спазва принципа (правилото) на Преданието и осъжда под заплаха от отлъчване всяко нововъведение по въпросите на вярата и благочестието, несъгласно със светото Предание, и като се убеди в това, да опазва себе си от съвременните църковни новатори.

1. ЗА ПРЕДАНИЕТО ИЗОБЩО

Съществувайки от апостолски времена, Преданието заедно с Писанието е служило като ръководство по въпросите на вярата, по свидетелството както на Писанието, така и на самото Предание, както се вижда от следните цитати:

1.„Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11).

Ако някой не послуша братята, „обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

„Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на Словото; – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лукa 1:2-4).

Потвърждението за задължителността на признанието на светото Предание е засвидетелствано със следните доказателства:

2. „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

„Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията, тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2).

„О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата. Благодатта да бъде с тебе. Амин” (1 Тим. 6:20-21).

„Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса” (1 Тим. 1:13).

„И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2).

Виж за това още: 1 Иоан 2:24; 2 Сол. 3:6; Гал. 1:8-9; 1 Сол.2:13; Иоан 12:48; Тит 1:9; 1 Кор. 15:1; Мат. 28:19-20; 2 Иоан 1:12; Деян. 13:5; 20:21.

3. „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква” (ІХ член на Символа на вярата).

4. Шести Вселенски събор, деяние 8: „Трикратна анатема на всяко нововъведение и действие против църковното Предание и учение и правилата на светите и блаженопоменувани Отци.”5. Седми Вселенски събор, деяния:

„Всичко, що е установено, че е против църковното Предание, учението и писанията на светите и приснопаметните Отци – постановяваме и ние и занапред, ако се установи [такова нещо] – анатема.” (Послание на този събор до александрийци. От гръцката Кормчая „Пидалион”, с. 388–389.)

Буквално същото повтаря и Съборът на единението в Константинопол [Цариград] от 879 г. (Митрополит Макарий [Московский], Догматическое богословие, с. 508).

6. Седми Вселенски събор.

На този събор е провъзгласена анатема не само в частност против иконоборците, но и изобщо против всички, отхвърлящи древните Предания на Църквата. ([Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя, изд. 1900 г.)

7. Гангърски поместен събор от 340 г.

В 21-вото си правило съборът определя: „Като поставяме прегради в Църквата за онези, които въвеждат нови неща…” и заключава: „желаем, всичко в Църквата да бъде прието от Божествените Писания и апостолските Предания”.

8.Тълкувание на това правило от епископ Никодим Далматинско-Истрийски [Милаш, †1915 г. ].

„Отците на този събор са постановили, че е необходимо да се пази светата Църква от нововъведения и да се грижим, щото всичко предписано от светото Писание и апостолското Предание да бъде в нея свето и ненарушимо, защото в противен случай [в нея] ще се отвори път за религиозни общества, които не могат да бъдат църква.”

9. Тълкувание на това правило в руската Кормчая, ч. І, с. 61. „Ако се установи, че някой прави такова нещо, като че се превъзнася и презира просто живеещите, но престъпва църковните закони и въвежда нещо ново по своята дързост, такъв да бъде проклет.” Защото светата Църква Божия „пази и приема всичко, което се съдържа в нея от Божествените Писания и от апостолските Предания”.

10. Архиерейска клетва, съкратено.

„Обещавам да спазвам каноните на св. апостоли и на седемте Вселенски и благочестивите поместни събори, които са узаконени за спазване на правилните повеления и които са записани в разни времена и години от истинските поборници на св. съборна източна православна вяра като канони и св. устави, и с това обещание свидетелствувам, че ще спазвам всичко това здраво и ненарушимо до края на моя живот; и всичко, което те са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили, и аз отхвърлям… Ако ли от обещаното тук от мене нещо престъпя или бъда противник на Божествените правила,… тогава нека веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт, без всякакво оправдание и слово, и да бъда чужд на небесния дар, даден ми при посвещението чрез ръкоположение от Светия Дух.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква; Еп. Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения.)

11. Окръжно послание на четирите Източни Патриарси от 1848 г., съкратено.

„Нашата вяра е получила начало не от човек и не чрез човек, но чрез откровението на Иисуса Христа, което са проповядвали Божествените апостоли, което са утвърдили св. Вселенски събори, предали са по приемственост великите мъдри учители на вселената и са подпечатали с кръвта си мъчениците. Да се придържаме към изповеданието, което ние приехме чисто от толкова мъже, като отхвърляме всяко нововъведение, като внушение на дявола… Ако, който и да е, би дръзнал да стори това с дело или със съвет, или с помисъл, такъв вече се е отрекъл от Христовата вяра и вече доброволно е подпаднал под вечна анатема, задето хули Светия Дух, като че ли Той не съвършено е говорил в светото Писание и на Вселенските събори. И тъй: всички новатори, еретици ли са те или разколници, доброволно облекли се в клетвата, като в риза (Пс. 108:18), макар да са папи, макар и патриарси, макар и клирици, макар и миряни, ако ще би и ангел от небето – анатема на такъв… Тази страшна анатема не ние изричаме сега, но преди всички я е изрекъл нашият Спасител (Мат. 12:32), изрекъл я е божественият Павел в Посланието до галатяни (1:6). Същото са произнесли и седемте Вселенски събора и целият сонм на богоносните Отци.”Подписали Патриарсите с членовете на техните синоди: Антим Константинополски, Йеротей Александрийски, Методий Антиохийски и Кирил Йерусалимски.

12. Св. Василий Велики [† 379 г.].

„Всичко, което от древност е предадено от светите Отци, е достойно за почитание; а всичко новополагано не е уместно и не може да има значение.” (Жития на светиите в превод на руски език, т. ІІІ, с. 775.)

13. Св. Кирил Александрийски, † 444 г.

„Ако някой пребъде в тази утвърдена на Вселенските събори истина, той ще бъде спасен, а който отстъпи или в нещо съгреши [по отношение на нея], като дръзко отрича това, ще погине во веки.” (Творения св. Кирилла, с. 40.)

14. Св. Йоан Златоуст [† 407 г. ] .

„Който не се покорява на Източната Православна Църква, не слуша нейните насочвани от Светия Дух посоки и като пренебрегва твърдия камък на вярата се отдава на суемъдрия, такъв гради своето здание върху пясък. Христос нарича такъв човек дявол, който сее плевели сред добрите семена. Такъв човек се отсича от Църквата като изгнил и смърдящ член на тялото, като езичник и митар (Мат. 18:17).” (Беседа върху Първото послание до коринтяни от св. ап. Павел”.)

15. Св. Епифаний Кипърски, † 403 г.

„Трябва да се придържаме и към Преданието, защото е невъзможно да се намери всичко само в Писанията: светите апостоли едно са оставили в Писанието, друго в Преданието.” (Из творенията на този светител.)

16. Преподобни Исидор Пелусиот, † 458 г.

„Крайно се учудвам, защо някои от древните са обръщали правото на самоуправство в отеческа грижовност, а сега някои от нововъведителите обръщат и пастирското състрадание в самоуправно самозаконие, като си мислят, че не началство, подлежащо на даване на сметка, им е поверено, но им е предоставена като бащиния самодържавна власт.” (Творения преп. Исидора, т. ІІІ, с. 305.)

17. Преподобни Викентий, игумен Лерински в Галия, V век.

„Никому не е позволено да приема нещо, което съборната Църква не благовествува. Узаконенията относно вярата са постановени за всички времена. Следователно, да се възвестява на православните християни нещо, което те преди не са били приели, никога не е било позволено и никога няма да бъде позволявано. А ако това е така, то кой би бил толкова дързък, че да се осмели да възвести нещо, което преди не е било възвестено в Църквата или е толкова лекомислен, че да приеме нещо, освен онова, що е приел от Църквата.” (Проф. Н. Сагарда [† ок. 1943 г.], Вера и жизнь христианская, выпуск ІІ, 1915 г.)

Пак св. преп. Викентий Лерински:

„Действително и истинно православен е оня, който към Църквата, който към Тялото Христово, който към Божията истина е привързан с цялата си душа, който не поставя нищо по-високо от Божествената религия, по-високо от вселенската вяра, като смята за свой дълг да държи само онова и да вярва само на онова, за което се знае, че то от древност е било държано от цялата Църква, а за каквото разбере, че то после, мимо всички светии, или въпреки всички светии, е ново и нечувано, то го признава за неотнасящо се към религията, но по-скоро като изкушение.” (Пак там, с. 156.)

Пак той: „Как синовете на Църквата да различат истината от лъжата? Те особено трябва да се грижат да тълкуват Божествения канон според преданията и правилата на всеобщата Църква, а в самата Църква те необходимо трябва да следват всеобщността, древността, съгласието. И ако някога една част се противопостави на общността, новаторството против старината, несъгласието на един или на малцина против всички или против мнозинството, то пред повредената част те трябва да предпочитат целостта на всеобщността, а в самата всеобщност пред непостоянството на новаторството да предпочитат старинността на вярата, а в самата старина пред безразсъдството на един или на малцина да предпочитат първо общите, ако има, решения на всеобщия събор, а ако няма такива, то, второ, да се придържат към най-подръчното – към съгласните помежду си мисли на мнозинството велики църковни учители.” (Православный богословский словарь, изд. на Сойкин, с. 1893.)18. [Св.] Марк, Митрополит Ефески, [† 1449 г.]

„Всеки, който говори против това, що е заповядано, макар и да е бил достоен за вярата, макар и да е бил постник, макар и да е бил девственик, макар и чудеса да е правил, макар и да е пророчествувал – нека да бъде за тебе като вълк в овча кожа, който пакости на овцете.” (Из творенията на този светител.)

19. Св. епископ Теофан Затворник, † 1894 г.

„Ние вярваме в една Църква. Нима има сто истини? Една е истината. Нима има сто пътища? Един е пътят. Нима има сто бога? Един е Бог, една е вярата, едно е кръщението [Ефес. 4:5]. Затова и истинската Църква трябва да бъде една. Православната истинска Църква – това е нашата Църква. Бог ни дава осезателно свидетелство, вижданите от всички дарове на чудотворство, на прозорливост, нетленни мощи, свръхестествени явления; всичко това ние виждаме в наши дни. Какво още да се иска? Господ няма да помага на лъжците… Господ е с нас и Неговият Дух обитава в нашата Църква… А как да се спасим? В Христовата Църква. Нека християнинът да живее така, както повелява Църквата, и ще се спаси. Вярвай във всичко, на което повелява да се вярва св. Църква, като приемаш благодатни сили чрез Тайнствата и като разпалваш тези сили чрез участие във всички други свещенодействия и чрез изпълнението на всички постановления на св. Църква.” (Письма о христианской жизни.)

Пак той: „Опазете се, за Бога, от тези развращаващи учения. Пробен камък да ви бъде светото учение, от древност проповядвано в Църквата. Отхвърляйте всичко като зло, което е несъгласно с това учение, с каквато и благовидна титла то да се прикрива.” (Из Прощалното слово към Владимирското паство.)

Пак той: „Странете от нововъведенията във вярата и благочестието, от лъжепророците, които идват в овчи одеяния, а отвътре са хищни вълци; отнапред разбирайте лъжата, която се крие в привлекателните думи на лъстците, които търсят да ви покварят под предлог на доброжелателство… Трябва да страните от явни и тайни нарушители на уставите на св. Църква Божия, които не смятат за необходимо да спазват постите… Изобщо, от всички, които увличат себе си и други с неукротимо своеволие в начина на мислене и в правилата на живота. Виждате ли сега, кой е наш и кой не е наш, на чия страна е истината и как да се постъпва?” (Слова и речи, с. 16.)

Пак той: „Сега мнозина се увличат по новаторството, но не всичко ново е добро. Старото обаче, като изпитано, винаги е по-добро от новото, от още неизпитаното. При вярата и благочестието, колкото нещо е по-старо, толкова е по-добро, или даже тъкмо старото е и най-истинското.” (Слова и речи, с. 41.)

20. Протоиерей [св.] отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Като виждаш древните свещени писмена, установления и обреди, помисли си през колко векове са преминали те, колко хора, живели приемствено през различни векове, са преминали, колко те са били уважавани през всички векове. Бой се да ги гледаш с очите на човеците от днешното време, които в своя неразумен прогрес дръзко отхвърлят много от древната светиня на Писанието и Преданието.” (Богопознание и самопознание, с. 75.)21. Преподобни Серафим Саровски, † 1833 г.

„Което е приела и прегърнала светата Църква, всичко трябва да бъде мило за сърцето на християнина. Което Църквата е установила на седемте Вселенски събора – изпълнявай. Горко ономува, който прибави една дума към това или отнеме една дума от това.

Господ пази като зеница на окото Си Своите люде, тоест, православните християни, които Го обичат и от все сърце и с цялата си мисъл, със слово и дело ден и нощ Му служат. А такива са онези, които всецяло спазват всички устави, догмати и предания на нашата Източна Вселенска [Съборна] Църква и с устата си изповядват благочестието, предадено от нея.” (Из книгата на Сергей Нилус „Близ грядущий антихрист”.)

22. „По-добре да останем без църква – храм, без епископ и да умрем без Причастие, отколкото да се отклоним от Православната истина и да сме в молитвено общение с живоцърковниците и обновленците**.” (Из писмо на православен свещеник – протоиерей от Санкт-Петербург до негови духовни чеда.)

23. Гледището на древната Православна Църква за Преданието (из творенията на [св.] еп. Йоан [Смоленски, † 1869 г.]).

„С Преданието трябва да се обясняват онези места от св. Писание, които имат отношение към църковното право; в него трябва да бъде намирано обяснението на църковните правила, закони и учреждения, тяхното основание, смисъл и сила; по него да се сравняват разликите в обичаите и установленията, забелязвани в отделните и поместните Църкви; в него да се търсят решенията на най-важните канонични въпроси, които могат да се появят в църковната практика. Само онова, което се намира в светото Предание или се обяснява от него или е съгласно с него, може да бъде признато в собствен смисъл като канонично, църковно; всичко, което не е основано върху Преданието или не е съгласно с него, макар и да е било прието от едно или друго християнско общество, не може да се признае за канонично или принадлежащо на Вселенската [съборната] Църква, и поради това е неистинско. Най-сетне, всичко, което променя Преданието в основните църковни нрави и установления или подронва неговата сила с произвола на мненията или с човешки установления, всичко, което е явно против Преданието, трябва да бъде отхвърляно като лъжливо и противоцърковно.” (Архимандрит Иоанн, [впосл. еп. Смоленски], „Опыт церковного законоведения, изд. 1851 г., с. 22.)

„Значението на светото Предание разбираме от определенията на св. Събори, вселенски и поместни, които са изработвали своите правила, според техния собствен израз: „като вървим по царския път, следвайки богогласното учение на светите наши Отци и на Преданието на Съборната Църква, знаейки, че то е от Светия Дух, обитаващ в нея.” Затова твърде много свои правила съборите изразяват по следния начин: „да се спазват древните обичаи”; „древните предания”; „да се спазва древният закон и правило”; „канонично предаденото нам от богоносните наши Отци”; „следвайки каноничните определения на Отците”; „постановеното от правилата на нашите Отци” и други подобни [изрази].” (Виж І Вс. Съб., пр. 6, 7, 13 и 18; ІІ Вс. Съб., пр. 2 и 7; ІІІ Вс. Съб., пр. 7 и 8; VІ Вс. Съб., пр. 1, 2, 13, 29, 84, 87, 90 и много други правила.)Изобщо, съборите определят: „да не се въвеждат в Църквата нововъведения, въпреки писанията и църковните предания”, „да не се престъпват преданията и правилата на Отците”, а който престъпва църковните предания или поврежда предаденото с нововъведения – „да бъде низвергнат и отлъчен от Църквата.” (Виж VІ Вс. Съб., пр. 19 и 32; VІІ Вс. Съб. пр. 7; Гангърски съб., пр. 21.)

Правило 32 на VІ Вселенски събор провъзглася: „Ако епископ или презвитер върши дела не според реда, предаден от апостолите, да бъде низвергнат, понеже не възвестява съвършено тайнството и предаденото поврежда с нововъведение.” (Пак там, с. 48-49.)

Пак той: „Светото Предание има това особено значение, че в своята непрекъсната приемственост, спазвайки неизменните основания на вярата и на цялото църковно управление, то съдействува за запазване на единството на Православната Съборна Църква. Неговата непрекъснатост и неизменност прави, щото Православната Църква през всички времена и на всички места запазва същото чисто изповедание на вярата, същите правилни свещенодействия, същите основни закони на своето благоустройство, същото свещеноначалие, което е получила от самото начало на своето учредяване на земята. Това единство, което образува винаги единния дух на Православната Съборна Църква, представлява най-важната опора на нейната цялост и вътрешна чистота и е основен [неин] характер или признак.”

24. Епископ Никодим Далматински [Милаш], † 1915 г.:

„Седмият Вселенски събор в седмия си канон предписва, щото всичко, което е било пренебрегнато в Църквата, да бъде възстановено и да бъде в сила, според писаното и неписаното право, в противен случай да бъде низвергнат всеки, който престъпи църковното Предание (Атинска синтагма, ІІ, 374). На този канон обръща внимание Цариградският [поместен] събор от 1638 г., свикан по времето на патриарх Кирил Берийски, и относно Преданието отбелязва, че подлежи на анатема всеки, който дръзне да накърнява църковните Предания и да въвежда въпреки тях каквото и да е нововъведение в Църквата.” (Църковно право, с. 45.)

25. Преподобни Йосиф Волоцки, † 1515 г.

„Той [Йосиф Волоцки] е смятал, по силата на правилата, споменавани в § 23 на този сборник, а също и по силата на подобни установления, за основно начало на своя каноничен мироглед мисълта, че йерархичните предимства са действителни само при условие на вярност, и най-скъпото за него чувство – принципът на църковната дисциплина – се спазва дотогава, докато йерархията отговаря на своето високо предназначение. За свещениците и епископите, които са нарушили тази вярност, той повтаря думите на св. Атанасий Велики: „по-добре без тях да се събираме в молитвения храм, отколкото с тях да се хвърлим, като с Анна и Каиафа, в геената огнена”. Въпреки игуменския си сан, Волоцкият игумен не се е поколебал да стане изобличител на Всеруския Митрополит, когато се е разбрало, че той е еретик.” (Из книгата на йеромонах Тарасий „Перелом в древнерусском богословии”.)

26.Окръжно Патриаршеско и синодално послание на Константинополския [Цариградския] патриаршески престол, август 1895 г.

„Спасителната в Христа вяра преди всичко трябва да бъде напълно правилна и съгласна със светото Писание и с апостолското Предание, въз основа на които е изградено учението на божествените Отци и на седемте богосъбрани Вселенски събора.” (В-к „Церковные ведомости”, № 44, 1895 г.)

27.Архиепископ Никон, бивш Вологодски епископ [Рождественски, †1918 г.]

„Църквата с майчинска любов сама дава ръководно начало в живота, спасителна нишка, за която като се държите, няма да се заблудите в безкрайния лабиринт на човешките умозаключения и винаги правилно ще разпознавате истинския път на живота и на православния мироглед. Това начало, тази нишка е общоцърковното Предание, винаги вярно на учението на словото Божие – светото Писание… Истинските носители на църковния дух, от детинство възпитани от църковно-славянската литература, са и най-добрите тълкуватели на самия дух на църковността, живи продължители на църковното предание, учители на Църквата… В съкровищницата на църковното Предание има и достатъчно [много] научни трудове от всички векове и времена: това са писанията на Отците и учителите на Църквата, като се почне от апостолските мъже, та до наше време. Така се събира в Църквата неизчерпаемото съкровище на Преданието, което не е мъртъв склад, а e живият глас на винаги живата Църква Христова… Да се обичат Преданията, създадени на почвата на църковността, значи да се обича Майката Църква, която ни благославя, значи да се намираме в живо общение с нашите благочестиви прадеди, значи да се живее с техния живот, да се продължава техния живот, а следователно – да се изгражда живота на своя народ.

Пазете съкровищата на църковните Предания!”

А) ЗА ПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – КАНОНИЧНИТЕ ПРАВИЛА

Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени или утвърдени на Вселенските събори, имат задължително и неизменно значение в живота на православните християни, което показва неуместността на „преразглеждането на цялото църковно законоположение”, предлагано в „Програмата” (точка 1), ако то ще се съпровожда с отмяната и нарушението на кое да е от неговите правила.

28. VІ Вселенски събор, 2-ро правило.

„…Да не бъде позволено никому да изменя горепосочените правила или да ги отменя, или освен представените правила, да приема други, с измамнически надписания, съставени от някои люде, дръзнали да подправят истината***. Ако някой бъде изобличен, че се е опитал да измени или изврати някое от гореизложените правила, такъв да бъде виновен спрямо това правило и да понесе наказание (епитимия), каквото това правило определя, и чрез него да бъде изправен от това, в което се е препънал.”

29. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш]:

„От всички правила на Православната Църква по своето значение това правило е най-важно, а за науката на каноничното право е най-важно от всички други, издадени до 692 г. И това е така, защото с това правило е утвърдено каноничното вселенско значение на стотиците правила, които по своя произход са имали значение и задължителна сила само за отделните поместни Църкви, а сега всички тия стотици правила получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква.” (Правилата на Православната Църква, т. І, с. 431.)30. VІІ Вселенски събор, 1-во правило.

„…Приемаме с наслада Божествените правила и изцяло и непоколебимо държим постановлението на тези правила, изложени от всехвалните апостоли – светите тръби на Духа, и от шестте свети Вселенски събори, и поместно събиралите се за издаването на такива заповеди, и от светите наши Отци. Защото всички те, бидейки от Единия и Същ Дух просветени, са узаконили полезното. И които те са предали на анатема, тях и ние анатемосваме; които на низвергване, тях и ние низвергваме, и които на отлъчване, тях и ние отлъчваме; които подлагат на епитимия [наказание], тях и ние също подлагаме.”

31. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„В единството на вярата между поместните Църкви, в единството на вярата между тях, във взаимното тяхно общение по еднообразен начин чрез установените закони и църковната практика, в съгласното тяхно действие в канонически определената посока – ето в какво се състои единството на Вселенската [съборната] Църква, която винаги е обръщала строго внимание на това, щото те, църковните правила, във всичката си цялост да се спазват от поместните Църкви, като установление на Вселенските събори, изобличавайки и изправяйки всяко, дори най-малкото отстъпление, съзряно в нея в една или друга поместна Църква. (Виж І Всел. събор, 18 и 20 правило; ІІІ Всел. събор, 8 правило; VІ Всел. събор, 6, 12, 13, 16, 29, 32, 33, 55 и 56 правила.)” (Правилата на Православната Църква, с. 233.)

32. Гръцка Кормчая книга.

А в гръцката Кормчая книга при тълкуванието на това правило се отбелязва: „Виж, колко достоуважаеми и задължителни са Божествените правила, защото с каквито титли се възхваля боговдъхновеното и свето Писание, с такива прославя и Божествените правила този свет събор, като ги нарича свидетелства, наредби на правда и тем подобни.” (Пидалион, с. 184, забележка І.)

33.„Изповедание на Православната вяра” на всички източни Патриарси.

„Трябва да се вярва, че всичко, което са постановили светите Отци на Вселенските и поместните събори, където и да са били те съставени, произхожда от Светия Дух, както апостолите на своя събор са казали: „угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28). По техния пример и останалите събори по същия начин са утвърдили своите постановления.” (Част І, отг. 72.)

34. Анатематизми в Неделя Православна.

„Подчиняващите своя разум в послушание на Божественото Откровение и подвизаващите се за него, ублажаваме и възхваляме; противещите се на истината, ако те не се покаят пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ако те не са пожелали да следват светото Писание и Предание на първенствуващата Църква, отлъчваме и анатематствуваме. На отхвърлящите съборите на светите Отци и техните предания, съгласни с Божественото Откровение, благочестно съхранявани от Православно-Съборната Църква – анатема.”

35. Значението на анатематствуването.

„Страшното [слово] „анатема” тегне над всички отстъпници от Православието. Тя всяка година се провъзглася в Неделя Православна – деня на поменаването на тържеството на Църквата над своите врагове, и на нея се подлагат както противниците и укорителите на светата вяра, така и ония, които не уважават постановленията и светоотеческите предания на Църквата.” (Св. Феофан Затворник, Собрание поучений в дни воскресные и праздничные, 1853 г., т. І, с. 384 – 388.)

„Гръцката дума „анатема”, преведена на наш език, значи „клетва” и „проклятие”, дума заплашителна и страшна, открито отлъчваща от Христа (св. Йоан Златоуст; виж Предговора към правилата на Гангърския събор). Това е висша мярка на църковно наказание. Тази дума се употребява при произнасянето на църковен съд над някои човеци – еретици и смутители, – от една страна, и за защита на църковните закони и правила за в бъдеще, от друга.” (В-к „Церковные ведомости, 1906 г., № 36.)

„Значението на анатемата изобщо е твърде застрашително и страшно за всеки вярващ, защото актът на анатематствуването не означава само просто прекъсване на общението с анатемосания, но има наистина значение на църковен съд.

Анатемата като акт на отлъчване, отхвърляне от Бога и от Христа (Римл. 9:3) и предаване на духовна смърт на неразкаяния грешник, има онзи смисъл, който е даден в славянския**** превод [на думата] „анатема” (1 Кор. 16:22): да бъде проклет; същия смисъл, който се съдържа в думите на Самия Господ Иисус Христос: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41).” (Митрополит Методий Харбински, † 1931 г., К вопросу о созыве так называемого вселенского собора, Харбин, 1926 г.)

36. Преп. Теодор Студит, † 826 г.

„Наполовина православен е онзи, който смята, че държи правата вяра, но не се ръководи от Божествените правила.” (Творения на този Божий угодник, т. ІІ, с. 249.)

„Всеки, който противодействува на нарушението на Божиите или църковните заповеди, е изповедник.” (Писмо 209.)

„На епископите съвсем не е дадена власт да престъпват което и да е правило, а само да следват постановленията и да се придържат към предишното. Не е позволително нито на нашата Църква, нито на друга, да върши каквото и да е в разрез с постановените закони и правила.” (Писмо 24.)

Пак той, преподобни Теодор, прекъснал молитвеното общение със своя патриарх заради приемането от него в общение на осъден по-рано презвитер.

37. Св. Лъв, папа Римски [† 461 г].

„Всичко, което противоречи на светите правила, е голям грях, така че [това] не може да бъде търпяно.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква, т. І, с. 119.)

38. Св. Кирил [патриарх] Йерусалимски, † 389 г.

„По-добре небето и слънцето да помръкнат, отколкото църковните правила да бъдат в каквото и да е променени, защото светата Църква е утвърдена от Словото Божие, а Словото Божие е по-здраво от небето и земята, както и Сам Христос е казал: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Марк. 13:31)”. (Творения св. Кирилла в сп. „Христианское чтение” за 1908 г.)

39. Св. Йоан Златоуст, † 407 г.

„Разумът, непокорен на догматите на Църквата и на учението на св. Отци, внедрява раздори сред християните и поражда многобройни ереси и разколи. Затова, който иска да бъде истински син на Православната Църква, нека укроти непокорството на разума чрез църковните закони и във всичко да се подчинява на своята Майка – Църквата.” (Беседи върху І послание до коринтяни 2:1.)40. Теодор Валсамон, патриарх Антиохийски, † 1203 г.

„Спазвай каноничните постановления, където и както да са били изречени, и не казвай, че между тях има противоречия, защото във всички тях е говорил Всесветият Дух.” (От творенията на този светител.)

41. Старецът [преп.] архим. Паисий Величковски, † 1794 г.

„Като непоколебима основа за своята бедна душа и за братята, аз поставих: първо – Словото Божие и неговото тълкувание от богоносните Отци; второ – светите събори и всички съборни, апостолски и на св. Отци правила, които е приела Христовата Църква, и всичките и` заповеди и чинопоследования. Така постъпих аз, щото както аз, така и живеещите с мене братя, да не се отклонят от правилното и съборно разбиране на светата Православна Църква.” (Жизнь и писания отца Паисия Величковского, с. 197.)

42. Архиепископ Никон Вологодски, † 1918 г.

„Напоследък се заразихме с модата за всякакви преобразования, твърде много се размъдрувахме и започнахме да прилагаме и към самата Църква мярата на нашите мъдрувания, като забравяме, че тя не е царство от този свят, както Господ е казал на Пилат, че нейните основни начала са непреложни, че е престъпление да се посяга на тях, че те са вечни като самата Църква и онзи, който се отрече от тях, вече е излязъл от Църквата и е престанал да бъде християнин… Ето от какво трябва да се страхуват нашите „обновители” и „преобразователи” на църковния живот, ако искат да останат верни синове на Православната Църква. Ако те са нейни синове, то от тях преди всичко се изисква синовно послушание към нея, иначе те ще бъдат самозванци, които са способни да предизвикат разкол в църковните недра.” ([„Мой дневник”], 1917 г., № 366 – „Берегите основные начала церковной жизни”.)

43. Антоний [Храповицки], митр. Киевски, [† 1936 г.].

„Правилата и постановленията на св. апостоли, на Съборите и на св. Отци, признати от Вселенските събори, се наричат канонични. Които ги отхвърлят, не могат да останат членове на Църквата.” (Опыт Катихизиса, с. 20.)

44. Никодим [Милаш], епископ Далматински, † 1915 г.

„Отстъпването от древното законодателство и нарушаването дори и на едно само негово правило, лишава поместната Църква от Божията благодат и я прави разколническо общество.” (Правилата на Православната Църква, т. І , с. 331.)

„Всяко постановление на епископ, което е в разрез с каноните или което съдържа в себе си нещо, което не се намира в тях, или което не изразява това, което е постановено и обнародвано като закон от поместните диоцезни канони, – такова постановление няма никакво значение и задължителна сила.” (Православно църковно право, с. 456.)

45. Епископ Вартоломей.

„С епископ, ако той упорито и безцеремонно не желае да се съобразява със съборните определения, не може да се има общение.” (Из лично писмо от място на заточение в Русия.)

46. Глас от Света Гора Атонска.

„Който защитава правилата и постановленията на св. Отци на седемте Вселенски събора, той все едно, че защитава догмат. Ако някому се случи да понесе страдание за истината, то това ще му се вмени от Господа Бога като мъченичество. Строго да спазваме заветите на св. Отци, като си помагаме един на друг да браним нашата Православна вяра и с Божия помощ да отблъсваме безбожното новаторство на живоцърковниците***** и на всички останали отцепили се разколници.

Никой да не ни отклони от Господните пътища! Нека да гинат само онези, които са се отделили от Църквата, дръзнали да нарушат определението на светия велик събор в Никея за светия празник на Пасхата и месецослова. Такива светият събор още отсега ги осъжда да бъдат чужди на Църквата. И не само тях съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях.”

47.Архимандрит Йоан, игумен на Кирило-Белоезерския манастир в Русия,† 1933 г.

„Живоцърковниците и обновленците – всъщност те са едни и същи – не са застанали на канонична почва, когато искат да се празнува Пасхата по нов стил; с това те противоречат на постановленията на Първия Никейски Вселенски събор и на първото правило на Антиохийския поместен събор, който потвърждава това определение и който определя наказание – лишаване от сан на свещенослужители за неговото нарушаване. Обновленците или живоцърковниците, разбира се, не могат да бъдат наречени еретици, тъй като те не отхвърлят открито догматите на вярата, макар фактически, на дело и да разклащат вярата си в Деветия член от Символа на вярата: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква”, като самоволно и произволно изменят каноните или правилата на Вселенските събори и като внасят нововъведения в Църквата, но по-скоро – разколници, действуващи самочинно и обособяващи се в Църквата. Аз бих съветвал да се страни от общение с тях и да не се ходи в тяхната църква, за да не се молите заедно с обновленци.” (Из лично писмо, 30.ХІ.1926 г.)

Б) ЗА НЕПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – ЦЪРКОВНАТА ПРАКТИКА

Aвторитетът на църковните канони, посочен по-горе от нас, тоест тяхната необходимост и обща задължителност, се отнася не само за тях, като определени и точни правила, които се съдържат в Книгата на правилата, но се отнася и за всичко, което последователно произтича от тях и е основано върху тях.А един от църковните канони, не веднъж повторен на Вселенските и поместните събори и от отделните свети Отци, е канонът за задължителността на спазването, наред с писаното Предание, тоест, каноничните правила, и на неписаното Предание – църковната практика от времената на апостолите и на съборите, т.е. на св. Отци.

48. Деяния на Шестия Вселенски събор.

„Анатема, ако някой наруши някое записано или незаписано Предание на Църквата.”

49.Догматично определение на 367-те свети Отци на Седмия Вселенски събор в Никея.

„Спазваме, без [да допускаме] нововъведения, всички с писание установени за нас църковни предания.” (Книга на правилата.)

50. Седми Вселенски събор, 7-мо правило.

„Подобава да се спазват свещените обичаи по писаното и неписано законоположение.” (Книга на правилата.)

51. Деяния на Седмия Вселенски събор.

„Ако някой отхвърля което и да е църковно Предание, писано или неписано, анатема.”

52. Из службата в Неделя на светите Отци.

„Не подобава да се прибавя или да се премахва нещо от свещеното Предание на нашата Православна вяра: защото в нея правилно се кръстихме, а които преиначават тази вяра, справедливо ще бъдат подложени на забраната на проклятието.” (Девета песен на канона, първи тропар.)

53. Св. Василий Велики, † 379 г.

„Ако почнем да отхвърляме неписаните обичаи, като маловажни, то незабелязано ще повредим и Евангелието в основните му положения.

Мисля, че апостолско е и това, да се придържаме към неписаните правила.

У нас се спазват обичаи, имащи силата на закони; тъй като техните постановления са ни предадени от свети мъже.” (Правила 87 и 91.)

54. Блажени Августин, † 430 г.

„Всичко, което държи св. Църква и което без всякакво съборно постановление се е държало от нея, напълно справедливо смятаме това за Предание от апостолите.”

55. Св. Йоан Златоуст.

„Щом има Предание на Църквата, то няма какво повече да се търси.” (Беседи върху Първото послание до коринтяни, 2,1.)

56. Св. свещеномъченик Киприан Картагенски, † 258 г.

„На благочестивите и прости души им е лесно да избягнат заблудите и да намерят истината, защото щом се обърнем към източника на Божественото Предание, заблуждението изчезва.” (Митр. Макарий, Введение в догматическое богословие, с. 498.)

57. Тертулиан, [християнски] писател от ІІ век.

„Ако някое правило не е писмено определено, но навсякъде се спазва, значи то е утвърдено от обичая, основан на преданието. А ако някой каже, че и при преданието е необходимо някакво писано свидетелство, то ние от своя страна ще посочим многото установления, които се спазват без всякакво писание, само с важността на преданието и по силата на обичая. Например: чинът на Кръщението, Евхаристията, времето на постите и т. н..

Ако някой би поискал за тези и за много други установления да търси писан закон, то не би намерил. Тук има сила преданието, като основание; обичаят – като негово утвърждение; вярата – като спазване.” (Епископ Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения, с. 56.)

58. Св. Методий Изповедник, патриарх Цариградски, † 846 г.

„[Той] нарича също така отстъпници и онези, които въвеждат в Църквата други измислици и като отхвърлят древните църковни обичаи, установяват нови противни. Такива отстъпници, според неговото определение, е възможно да бъдат допускани до църковно общение само след отричането им от своето отстъпничество и след изповядването на греховете им с [налагане на] епитимия******, и чак тогава с архиерейско разрешение******* те биват очистени и се допускат до църковно общение.” (Новая скрижаль, ч. ІV и V, гл. 17.)

59. Св. Теофан Затворник, † 1894 г.

„Никак не бива да се говори, а още повече да се чувствува: това е маловажно, може да се остави или да бъдем към него равнодушни; това се отнася за паленето на свещи, каденето с тамян и пр. Всичко, което се държи чрез вярата в цялата си пълнота, е лекарство за нашата поквара. Който не приема нещо от това, той намалява силата на лекарството, а понякога и съвсем я унищожава. В нашата вяра ни е издигната ограда или крепост, която ни обезопасява и защитава от враговете. Всичко е необходимо в нея. Отхвърли малкото, ще направиш пробойна в стената и враговете ще тръгнат един след друг, ще разрушат цялата ограда и тебе ще погубят. „Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате” (Ефес. 5:15).” (Начертание христианского нравоучения, с. 344.)

Пак той: „Всичко, което е в Църквата, е еднакво важно, свето, неприкосновено и необходимо за нашето спасение, а извън нея няма спасение.” (Собрание поучений на дни воскресные и праздничные, т. І, с. 384-388.)

60. [Св.] Руски Патриарх Тихон, † 1925 г.

„Извършвайки богослужението по чина, който води началото си от древни времена и се спазва от цялата Православна Църква, ние имаме единение с Църквата от всички времена и живеем с живота на цялата Църква… При такова отношение… да пребъде неизменно великото и спасителното единение на основите и преданията църковни.” (Послание от 4/17 ноември от 1921 г., № 1575.)

61. Глас от света Гора Атонска.

„«Съборността» на светата Православна Църква, съгрявана от един дух, от една Божествена воля, има отношение не [само] към мястото (пространството) – «навсякъде», но и към времето – «винаги», започвайки от Христа и до нас. На цялото протежение по място и време, в догматите и каноните, Църквата остава вярна сама на себе си, защото нейните установления не са [установени] от човешки разум, който се видоизменя – преуспява или пада, а са от Божествен и неизменен разум (Мат. 5:18; VІ Вселенски събор, правила 1 и 2).”

62. Митрополит Инокентий Пекински, †1931 г.

„В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо маловажно, защото във всеки обичай се е въплътил Духът Божий, с Който Църквата живее и диша. Всеки, който дръзва да въстава срещу църковните обичаи и закони, основани на светото Предание и Писание, въстава срещу Духа Божий и с това показва на всички, които имат очи да виждат, от какъв дух е той. Достойно и праведно светата Църква произнася против такива анатема.” (Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, придържащи се към Православния календар и преданията на светата съборна Църква, 1929 г.)

63. [Св.] епископ Игнатий Брянчанинов, † 1867 г.

„Слава на светата Източна Църква, единствено света и истинска! Всички нейни Предания, всички обичаи са свети, благоухаят с духовно помазание. Да бъдат посрамени всички, които мъдруват против нея, всички, които се отделят от единението с нея!” (Творения, т. ІV, с. 518.)

64. [Св.] протойерей отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Когато се породи съмнение за някаква дума или църковно изречение, за действие или обред, кажи му – на врага на спасението – вътрешно, думите на Спасителя за Църквата: „Кога дойде Той, Духът на истината, Той ще ви – тоест Църквата, изградена и разпространена от апостолите – упъти на всяка истина, особено пастирите и учителите (Иоан 15:13) и вярвай твърдо, че според обещанието на Спасителя, в Църквата пребъдва до века Светият Дух, Който я наставлява на всяка истина; значи, в нея всичко е истинско и спасително; поради това тя се нарича „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). В църковните книги, в изреченията на св. Отци и учители на Църквата, навсякъде диша Духът Христов, Духът на истината, на любовта и спасението.” (Моя жизнь во Христе, т. 22, с. 234.)

65. Гръцката Кормчая книга.

„Където няма канон или писан закон, там има сила на канон или на писан закон обичаят, изпитан от много години и който не противоречи на писания закон.” (Тълкувание на 7-мо правило на ІІ Вселенски събор, с. 388.)

____________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”.

* Въплътеното Слово Божие. (Б. пр.)

**Живоцърковници и обновленци са руски свещенослужители-разколници, които не са признавали каноничното свещеноначалие на св. Руска Православна Църква след Църковния събор от 1917-1918 г., които се обявили за реформи от протестантски тип в Руската Православна Църква и които са били поддържани от болшевишката власт, с цел унищожаването на Руската Църква като Православна. (Б. пр.)

***„Дерзнувшими корчемствовати истиною”. „Корчемствовати” идва от „корчма”=кръчма, а тя – вероятно от глагола „корчити”=изкривявам, деформирам (оттам: „скорченный”=изкривен, сгърчен). Съвсем различно е значението на „кормчая”=ръководство (от „кормити”=храня, направлявам, оттам: „кормило”, „кормчий”). Тук думата е употребена в смисъл на подправка, фалшификация, подобно на разреждането на виното от кръчмарите, или изопачаване, деформиране, нечисто търгуване. Справка в гръцкия текст на 2 пр. на VІ Вселенски събор. (Обяснение на бълг. прев.)

**** Старобългарския превод. (Б. пр.)

***** Виж по-горе, бел. 2.

******Църковно наказание. (Б. пр.)

*******Разрешение (старобългарски) = развързване, освобождаване (от вина и наказание за грехове).

Следва…