Професор д-р Димитър Пенов за същността на философията и връзката ѝ с въпроса за отношението между вяра и разум*

Атанас Ваташки

Abstract 

Статията е посветена на професор Димитър Пенов – задълбочен и актуален, но малко известен православен богослов и философ. Анализирани са неговите възгледи за съвместимостта на християнството и философията, вярата и разума. Димитър Пенов отхвърля схващането, че вярата и разумът се отнасят към определени области, в които са изолирани, защитавайки възгледа, че те проникват една в друга.

***

„Религията може да мине без философията, нейните източници са абсолютни и самодостатъчни, но философията не може да мине без религията, религията ѝ е необходима като храна, като извор на жива вода. Религията е жизнена основа на философията, религията храни философията с реално битие[1]“ (Николай Бердяев)

Професор  д-р Димитър Пенов остава в паметта на българската богословска мисъл най-вече с преподавателската и изследователската си дейност в областта на историята на философията. Той се съсредоточава върху големите въпроси на философията и начина, по който кореспондират с християнството, с цел да предаде християнските истини на философски език чрез средствата на разума.

Лично усещане на автора на настоящата статия е, че паметта за професор Димитър Пенов е избледняла. Неговите съчинения са почти неизвестни за хората, стоящи извън богословските среди[2], а в същите тези среди са рядко споменавани. Това явление изобщо е характерно за повечето богослови, започнали своето академично развитие във времето около Втората световна война и последвалия я комунистически преврат, довел до маргинализиране на всичко, което е свързано с Църквата. Издателската дейност на Българската православна църква тогава е силно ограничена, което в още по-голяма степен се отнася към научната продукция на православната академична общност. Тази статия е една възможност за автора да даде своя малък принос към възстановяването и разширяването на паметта за един задълбочен православен богослов, чието творчество е стойностно и съвременно[3].

Допълнителен щрих към настоящия текст е фактът, че професор Димитър Пенов в своята младост проявява интерес към християнската апологетика (обект на интерес и за нас) и дори е един от участниците в конкурса за преподавател по Християнска апологетика през 40-те години на XX-ти век, на който се явява със съчинението „Философия и мироглед“. Този интерес се отразява в различни негови произведения, особено когато разглежда теми, отнасящи се до философията, религията, произхода и целесъобразността на света, религия и наука, и други.

Въпросът за вярата и разума не е измежду централните размишления на професор Димитър Пенов и е разглеждан откъслечно. Това обаче е правено най-често в контекста на темата за отношението между християнство и философия, която е от първостепенна значимост за родния богослов, респективно за него значимост притежават и сродните ѝ въпроси. Същевременно отделни фрагменти от неговите творби (най-вече от „Философия и мироглед“ (1941) и „Мироглед, дух, религия“ – 1942[4]) осигуряват възможност да бъде съставена цялостна картина на възгледите му по въпроса. Това е и цел на настоящата статия.

Според професор Димитър Пенов философията е занимание, присъщо само на човека. Единствено той е белязано от Бога духовно същество, личност. Човекът е отобраз на Бога, Който е съвършена, вечна, неизменна и абсолютна Личност[5]. Духовното му ниво трябва да осъществява положително развитие – в него трябва да се изобрази висшият начин на съществуване, така че човешкото да бъде възвисено (тук професор Димитър Пенов следва Николай Бердяев). За него философската дейност е процес, повлиян от Бога[6].

Професор д-р Димитър Пенов (1903-1983). Виж за него кратка биографична справка на адрес:https://synpress-classic.dveri.bg/18-2003/ubilei.htm

Всеки човек има определени потребности, които трябва да бъдат задоволени – подслон, храна, продължаване на рода, сигурност и други. Разумът му постоянно е насочен към тях. За да устреми своя взор към основните въпроси във философията – като този за смисъла на всичко съществуващо, – е необходимо някакво извънредно събитие, което да го извади от неговия комфорт. Силата на истинското философстване се крие в това, че подкопава самопонятността и безразличието по отношение на задаването на този въпрос. Извършвайки го, макар и на някои да им звучи парадоксално, тя не унищожава чудесата, но довежда до тях. Причината се крие в това, че насърчавайки размисъла по големите въпроси, философията прави човека способен на учудване, което е противоположно по смисъл на възприетото „по навик“, както и на отказа от размисъл. Именно поради това може да се каже, че чудото и учудването раждат философията[7].

Философията „е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето[8]“. Във философията може да бъде съзрян общочовешкият стремеж за рационално проникване в света. Нашата мисъл, питаща за началото и смисъла на света, вършейки това, „надхвърля физическите му граници… стреми се да надникне в самата безкрайност, в самата вечност и там да открие тайната на живота и битието[9]“. Сътвореността на света, тоест, че изобщо го има и че ние съществуваме, изглежда като необяснимо чудо. Самият свят сякаш ни призовава да търсим неговия Творец. Неправилно е да се твърди, че религията отменя философията, тоест че я прави ненужна. Напротив, привлича я в преследването на целта ѝ – опознаването на Истината[10].

Главния предмет на философията е „въпроса за Бога като първоосновата на света[11]“. Истинската философия е винаги религиозна и се намира в близост до богословието. Тази философия, която счита себе си за атеистична, не може да бъде и двете едновременно: или трябва да се откаже от атеизма, или от правото си да се нарича „философия[12]“. Позицията на професор  Димитър Пенов разбира се не отхвърля възможността невярващи да се занимават с тази дейност, а подчертава, че техните убеждения се противопоставят на самата природа на философията и по този начин я компрометират.

В процеса на философско търсене от съмнението се ражда стремеж към доближаването до истината. Самата философия може да бъде описана като неспирно търсене и любов към „едната вечна истина“. Всички отделни истини по различните въпроси, на които търсим отговори, стоят „по посока на едната вечна Истина… но те никога не са цялата тази истина[13]“.

Във философията са налице някои парадокси. Според професор Димитър Пенов тя е вечно (тоест постоянно) рационално търсене на истината, извършвано от невечните човешки същества, което е осъществявано, но никога осъществено. Философията се стреми към търсене и познаване на Абсолюта – Бога, Който е непознаваем, поради което и само на някои хора, в рамките на определени условия, им се е удало да научат някои истини за Него[14].

Важен за всеки човек въпрос е този за съставянето у него на мироглед (или светоглед[15]). Изобщо самата философия може да се опише като движение на човешката мисъл с цел да бъде придобит мироглед. Мирогледът е цялостно схващане, отнасящо се до смисъла и значението на света, на основата на което се създават идеали и правила за живота. В рамките на мирогледа се търси отговор на въпроса за смисъла на нашето съществуване и на света, хората се питат за това, което е отвъд света и е негова опора, или за това дали човекът има душа и дали тя надживява неговото тяло. Според професор Димитър Пенов „съвкупността от отговорите на всички тези питания, възбуждани от въпроса за смисъла на човешкото съществуване, се нарича „мироглед“. Когато търсим отговори на светогледните въпроси, хората ставаме способни за осмисляне, задълбочаване[16].

Търсенето на мироглед е процес, който е свързан, но не напълно обвързан, с разума. Той засяга човека цялостно – неговите ум, воля и чувства. С помощта на разума човек може да опознае, обоснове и затвърди своя мироглед. Но разумът не създава мирогледа, а помага за неговото развитие. Мирогледът включва в себе си едновременно философски, религиозни, етични, естетически и научни елементи, задоволявайки цялостно човека, широтата на неговите потребности. Ако се визират отделните елементи на мирогледа може да се говори за „научен мироглед“, „философски мироглед“ и прочее, но не бива да се забравя, че те са само части от него, които не могат да съществуват изолирано от останалите[17].

Наличието на мироглед различава човека от животинския свят и символизира Божествената белязаност у него. Човекът е способен да притежава мироглед именно поради своя дух. Духът не просто му дава възможност да притежава мироглед, той го прави човек[18]. Отричането на факта, че човекът е самосъзнаващо, разумно и духовно същество, би го приравнило към растително-животинската безсъзнателност и би го подчинило на природната необходимост. В такъв случай при него не би могло да се говори за свобода и свързаната с нея отговорност, както и за никакви висши стремежи[19].

Атанас Ваташки, Човекът между вярата и неверието

Не бива да се забравя, че философията е средство, което ни довежда до формирането на личен мироглед, без самата тя да е негов източник, нито той произтича от нея. За да бъде придобит мироглед по рационален път разумът трябва да може да обхване всичко. Това (както вече бе посочено) той не е в състояние да направи. В резултат разумът оставя мирогледът да бъде намерен „по други пътища“. Човешката мислеща способност достига до бездна, която не може да премине. Човекът прави мост над нея, воден от своята вяра (или религия), която „единствена има истински мирогледно значение“. По своя характер тя е „надразумна“, без да е, както твърдят отрицателите ѝ, „преднаучно безкритично суеверие[20]“.

Има още

Кратко наставление към вярващите, че са вярващи*

Марио Коев

Ако за земни работи ви говорѝх, и не вярвате – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?(Иоан 3:12)

Въведение

Знаете ли, господа[1], какво всъщност представлява съвременният богослов? Съвременният богослов, уважаеми дами[2], е като онова дете, което всяка вечер държи да разказва приказки на баба си преди заспиване. Той също така е подобен на художника, дето рисувал гора, а край нея делфини (справка Хораций[3]), с надеждата, че битието ще понесе всяка несъобразност в името на това да бъде холистично. Следвайки, без да го знае, съвета на Шекспир: Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво, днешният теолог (независимо дали е „модернист”, „зилот” или просто дипломиран) е изкушен от големите морални, философски и научни обобщения просто защото в тясно специализиран план неговите занимания нямат никакво значение за нормалните хора. С други думи, съвременният богослов, дами и господа, подвежда обществото в името на някаква обща цел. Нека тук кажем няколко думи, на които едва ли ще се намери душевно здрав човек да им противоречи, разбира се, щом изключим богословите – „модернисти”, „зилоти” или просто дипломирани.

I.

И така, едно от главните достойнства на съвременния западен свят (от който ние сме част), все още определящ себе си като християнски, въпреки че отдавна самият той провъзгласи идеологията на секуларизма, та казваме – едно от основните достойнства на този свят е окончателното разминаване между думи и дела, между мисъл и акт. Това не е лицемерие, както елементарно и наивно си представяме разпада от този вид. Не, не е лицемерие, нито пък е осъзнато поведение, някакъв „макиавелизъм” например – тези определения вече не важат и на практика са подвеждащи. Всъщност това е премахване на възможността за лицемерие. По същия начин, както са подвеждащи идеологемите от който и да било ценностен тип. Доколкото днес няма каквато и да било водеща идея, а само множество равнопоставени мнения, от една страна, и всички тези равнопоставени мнения не носят никаква, подлежаща на признаване интелектуална тежест, от друга, то всяка интерпретация на сложността на процесите в историята на битието ни е оставена в ръцете на медиите, а следователно – на хора, чиято философска (във възможно най-наситения смисъл на думата) компетентност е безспорна, както и разбира се, на техните работодатели. Но това е едно от достойнствата, и то най-дребното, ако можем да се изразим по този начин. И има ли нещо лошо тук, при положение че без медиите съвременната култура просто не би функционирала? А ако тя не функционира, къде ще се денем ние с нашите претенции за образованост и модерност?

Следващото и далеч по-високо разбиране се отнася към свободата. Според едно опростено, но напълно работещо определение свободата е да правиш всичко, което не е забранено, без да пречиш или да забраняваш на другите да правят същото. Виждаме, че по същество това е юридическо схващане, облечено в одеждите на една хуманистична идея за човека като имащ право на щастие и на себеизразяване. А то е хубаво, трябва да се съгласим! Трябва да се съгласим също, че всеки, който се опита да го опровергае, с това самото вече се опитва да попречи на другите да изказват себе си! За тази цел, слава Богу, има прокурори. Не оберпрокурори, а истински, нормални съвременни юристи, които разбират как функционира системата на обществото и от какво има нужда, за да продължи да функционира.

И така, правото на мнение и правото на щастие са двата основни стълба на съвременната политическа идея за човешкото битие. С тях, разбира се, са тясно свързани редица „второстепенни” постижения на човешката цивилизация, като например масовото образование, позитивистичноправното мислене, разбирано като прагматизъм, и не на последно място, правото на труд, което по своята същност е право на оцеляване – този израз е по-точният аналог на правото на живот, един неясен и твърде абстрактен термин. В системата на обществото правото на оцеляване е тясно свързано с данъчното задължение. А в това също има невъзможен за отхвърляне и за критика смисъл!

Да обобщим за момента тези съвсем кратки и непълни наблюдения и заключения. На първо място съвременната цивилизация е секуларна, защото е християнска. Второ, поради този факт всеки може да бъде християнин, без да бъде християнин, и може да бъде всичко, без да бъде каквото и да било сепариращо себе си нещо. Това е логически просто за разбиране, защото щом всеки може да бъде всичко, следователно никой не може да бъде нещо, което другият да не може да бъде или да не е. Трето, всяка малко по-сложна дума може да бъде възприета като ценност, съответно като ценностно съждение според същия този принцип. Четвърто, за да функционира една толкова сложна система като днешната, са абсолютно необходими механизми и инструменти, които да я удържат в определени рамки – медии, масово образование, юридически норми. Всичко останало е второстепенно, но също така важно, тъй като глобализацията сама по себе си създава все по-големи групи по интереси, чийто контрол би бил невъзможен без наличието на горепосочените предусловия. Общото определение за съвременния свят не е модерност, не е постмодерност, не е секуларизъм, не е постсекуларизъм, постхристиянство и прочее изтъркани и нищо незначещи сложни думи. Колкото и парадоксално да звучи, няма общо определение за глобализирано общество, тъй като неговата същност е строго инструментална, тъй като ценностните му съдържания са в много голяма степен абстрактни. В него, едновременно парадоксално и логично, всяка идеология е подозрителна не защото е непременно лоша, а защото произходът ѝ е смислово чужд на съвремието, тъй като идеологическото, за бъде такова, вече дефинира възможности за междугрупово (междукласово) и/или междунационално противопоставяне според един или друг ценностен принцип.

Тук не бива да забравяме и още нещо. Когато казваме, че съвременното общество е много сложна система, все пак не бива от това да достигаме до неправилния извод, че и човекът в тази система е нещо също така сложно. Напротив. За да бъде една система действително сложна, съставящите я елементи трябва да бъдат възможно по-опростени – в противен случай няма да има една система, а множество от системи, които взаимодействат помежду си, което вече е принципно отрицание на глобализма. Някои смятат, че всъщност точно това представлява той, обаче се заблуждават, защото, ако действително беше така, то нямаше да я има тягата към налагането на по същество еднакъв политически ред навсякъде. Тук дори не коментираме дали този ред е добър или лош, а само, че в основата си е един и същ. На фундаментално равнище поддържането на единството се осъществява чрез виртуални банкови, кредитни и финансови механизми, с други думи, не тъкмо политически. Следователно няма как да съществува отделена от тези глобални инструменти друга система. Те затова са и глобални инструменти. Само някои все още вярващи си, че вярват, християни са склонни да мислят, че човекът е нещо сложно. За тях ще поговорим допълнително, но възможно по-кратко, понеже не заслужават да им обръщаме непропорционално на обществената им значимост внимание.

Има още

Православният догмат и духовният опит на Църквата*

Димо Пенков

Християнското вероучение вече две хиляди години съхранява в неизменна чистота заветите на Иисус Христос и Неговите апостоли в онзи вид, в който те са изложени в Свещеното Писание и съхранявани в Свещеното Предание и в древните символи на Вселенската църква. Православието винаги е било, е и ще бъде жива вяра, открита за всяка човешка душа. Православната църква предоставя на своите членове широк простор за научно богословстване, но в своето символическо учение то дава на богослова опорни точки и мащаб, с който е необходимо да се съобразява, за да се избегне противоречие с догматите или с вярата на Църквата. Православното богословие е опитно богословие. На тази логика е основан отговорът на св. апостол Филип на съмненията на Натанаил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46). Такова едно богословие е трезво и сдържано в разсъжденията за всичко онова, което превъзхожда нашето чисто човешко разбиране. Говорейки за живия опит на Църквата, трябва да отбележим, че тя постоянно призовава човека да открие за себе си този опит и да се приобщи към него. Защото вярата не е само комплекс от лични убеждения, а е жив опит, преживяван от цялото тяло на Църквата. Вярата, разкриваща се в Светия Дух и свободно приета от човека, който е призван да възсъздаде самия себе си в сакраменталното лоно на Църквата, е реалност от най-висш порядък.

И така, пътят на богопознанието представлява сам по себе си образ на живота, не образ на мисълта. От друга страна е известно, че самата Църква е изработила определени теоретически положения или догмати на вярата, както е прието да ги наричаме днес. Факт е, че в течение на първите три века от своето съществуване Църквата не е прибягнала към теоретически формулировки на съхраняваната от нея истина; тя не е притежавала още система на определящи вярата догмати. Ранната църква просто е живяла с вяра; истината се е възприемала и преживявала от първите християни като нещо очевидно, непосредствено дадено и поради тази причина не се е нуждаела от теоретическа обработка. Разбира се, още в първите десетилетия на християнската ера възниква особен език, способен да изрази църковния опит в термини и образи – езикът на Евангелията, апостолските послания, текстовете, свързани с вътрешния живот на християнските общини. Но в този език ние не откриваме нито теоретически положения, нито умозрителни формулировки; той просто показва и обобщава живия опит на вярата. Това, което днес наричаме догмати, възниква в момент, в който истините на Църквата са подхвърлени на опасности от страна на ересите. Църквата отговаря на еретическата заплаха, като установява предели на истината, тоест определя границите на живия религиозен опит. Или казано с думите на Христос Янарас “днешните догмати са предели, установени от Вселенските събори“[1]. Това са онези свръхразумни положения, в които Църквата изразява своя опит във вярата, указвайки границите, отделящи истината от еретическите претенции. Формулата не е в състояние да подмени опита, тя само обозначава неговите граници. С други думи, знанието на определението и формулировките на истината, не е знание на истината като такава. Ето защо един атеист може да изучи прекрасно догматите на Църквата за троичността на Бога, за това, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, но от това не следва, че той е познал съдържащата се в тях реалност.

Авторът Димо Пенков

Православните догмати представляват цялостното и неизменно учение на Църквата, в което са изложени свръхестествените богооткровени истини на вярата. И винаги, когато става дума за догматите, ние, като вярващи, чувстваме и запазваме едно автентично усещане за докосване до нещо свято, непреходно и ревниво пазено през различните поколения. Догматите са дадени като откровения не на отделни личности, а на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15). Нещо повече, в Църквата живее „Духът на истината“ (Иоан 15:26; 16:13). В този смисъл догматите са плод на съборния духовен опит на Църквата. Разбира се, този опит има спасителен характер единствено в Църквата, защото вярващият може да усвоява и претворява в живота си съдържанието на догматите и да се приобщава към Истината, Която е Христос. Обосноваването на несъмнената достоверност на основните християнски вероучителни истини се осъществява и посредством основанията на разума (виж 2 Коринтяни 10:5), с цел богооткровените истини да станат дълбока вътрешна потребност на душата, водеща към мистичния опит на богоприсъствието и богопознанието. Съгласието между ума и сърцето не отменя, а прави по-съвършен избора на вярващия, приемащ онова, което се откроява в Църквата чрез действието на Светия Дух.

Определяйки една или друга истина за догмат, Църквата не въвежда ново учение, чуждо на Божественото откровение, а чрез своя авторитет само утвърждава като догмат това, което е получила от Господ Иисус Христос. Следователно, догматическите определения на Църквата са само словесен израз на богооткровените истини, дадени на вярващия човек в духовния опит. „Догматът – пише протоиерей Георги Флоровски – в никакъв случай не е ново откровение. Догматът е само свидетелство. Целият смисъл на догматическотото определение се свежда до свидетелстване за непреходната истина, която е била открита в Откровението и се е запазила от самото начало“[2]. Догматите не са отвлечени съждения на разума или изводи на теоретични положения, но са истини, пълни с дух и живот, с дълбочина и сила[3]. Догматите на християнската религия са богооткровени и поради тази причина са непреходни и неизменни. Те са плод на духовния опит на Църквата, изразен посредством думи. Те са умозрителни истини, съдържащи в себе си учението за Бога и Неговото отношение към света и човека.

Като богооткровени и църковни истини догматите имат единствена цел да ни водят към спасение и вечен живот в Бога. Истините, които Иисус Христос възвести, не са само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и ни подпомагат по пътя към вечния живот: „… Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога“ (1 Иоан 5:20). С други думи, като богооткровени вечни истини догматите изразяват и определят същността на вярата. Тяхното спасително значение е не само в теоретическото им познаване, защото те не са единствено теоретически формулировки, а преди всичко са целенасочен и богоустремен живот. Във връзка с това св. Симеон Нови Богослов[4] предупреждава: „Да измерваш неизмеримото, да се напрягаш да изразиш със слово неизречимото и да обясниш неизяснимото, е дело крайно опасно…“[5].

Авторът Димо Пенков

Разбирането на догматите като резултат от духовния опит на Църквата ни задължава да вникнем по-задълбочено в смисъла на понятието духовен опит. Той се разбира като източник и истинска област на вярата, религията и цялата духовна култура. Чрез духовния опит човек влиза в живо съприкосновение с Бога. Единствено чрез духовния опит на човека се открива достъпа към любовта, съвестта и чувството за дълг[6]. Единствено духовният опит открива на вярващия човек истинския и единствен Предмет на религиозната вяра. Именно в този опит на човека му се открива или му се дава възможност да съзерцава Божествената светлина.

За да започне духовния живот, човек трябва да устреми своята воля към Бога, да се откаже от света и да достигне хармония между разум и сърце. Връзката с Бога и свободното самоотричане от собственото естество водят към съвършеното осъществяване на човешката личност при помощта на благодатта, към пълнотата на съзнанието и превръщането на човека в син на светлината (срв. Ефесяни 5:9-14). И днес намираме опора в примера на подвижници, като св. Симеон Нови Богослов и тяхната духовност, когато поставяме акцент върху вътрешния мистичен опит и виждането на Божествената светлина. Истинското знание за Бога се постига, преди всичко, с опит и практика[7]. В цялото си богословие св. Симеон Нови Богослов ни разкрива стремежа към непосредствена връзка с Бога и опитното преживяване на тази връзка. „С цялата си готовност и усърдие да се отдадем само на изпълнението на Божиите заповеди и на придобиване на всякаква добродетел, за да се сподобим, да се преизпълним със съкровищата на благодатта на Светия Дух и безопасно да влезем в мирния пристан на Бога и в Неговото Царство“[8]. Човекът, като „духоносец“, според терминологията на св. Атанасий Велики, се обновява посредством Светия Дух, вследствие силата на изкупителното Христово дело. В Православието човекът се определя не чрез това, какво е той, а чрез онова, което личността може да бъде в степента на доближаването ѝ до нейния Първообраз, Който е Христос. Православното учение за теосиса не е статична онтологична идея, но благодатен живот, творчество и безкрайно усъвършенстване в общение с Божествената благодат, сила и величие на триипостасния Бог. Ние приемаме вярата чрез слушане, не за да я разберем рационално, а за да очистим сърцата си, за да добием вяра от Боговидението и от опита на Божието Откровение.

Разбирането на православните догмати като резултат от духовния опит на Църквата има съществено значение за православното църковно съзнание, определило своя живот чрез главенството на Господ Иисус Христос и изповядването на Неговата вечна правда. Църквата е подготовка на човечеството за Царството Божие, в достигане от човека мярата за „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). В нея, чрез Царството Божие става приобщаването на човека към Бога, чрез въплътилия се Син Божи Иисус Христос, в Когото за всички хора е даден залог за теосис, като цел и смисъл на човешкото съществуване. Участието в живота на Църквата с нейните тайнства е обективно условие за нашето единение с Бога. В този контекст ние трябва да проумеем „тясната връзка, която продължава да съществува между догмата, изповядван от Църквата, и духовните плодове, които той поражда, защото вътрешния опит на един християнин се осъществява в кръга, очертан от учението на Църквата, в рамките на догмата, който оформя личността му“[9].

Авторът Димо Пенков

Основните истини на вярата, за разлика от основните положения на естествените науки, придобиват пълната сила на очевидността на човешкото сърце (Матей 5:8). Като истини, отнасящи се до духовния живот на човека те могат да бъдат усвоени с пълно разбиране само от тези, в които не са заглушени висшите потребности на духа. За тяхното надлежно усвояване се изисква духовно разбиране (срв. 1 Коринтяни 2:14). Православните догмати са духовни реалности в живота на Църквата, целящи да одухотворят дейността на човека и да изпълнят неговия живот с висш смисъл, просвещавайки го със светлината на Божествената истина.

Едва ли днес има нещо по-важно от разкриването на дълбокия духовен смисъл на православните догмати и способността на човека да познава Истината чрез духовния опит и така да се движи напред към постигането на най-висшия и съвършен смисъл на съществуването.

__________________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 50-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Яннарас, Хр. Вера Церкви. Москва, 1992, с. 46.

[2]. Цит. по Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие. Света Гора, Атон, 2003, с. 26.

[3]. Срв. Рождественский, Н. Християнская апологетика, Курс основного богословия, Т. I. С. Петербург, 1893, с. 17.

[4]. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) е авторът, който за пръв път обявява по съвсем недвусмислен начин примата на личния опит в процеса на богопознанието, на непосредственото общение с Бога. Освен това, той е единственият в източната традиция, който открито говори за своя собствен мистичен опит и за своите визии, за своя личен досег до Бога. Св. Симеон настоява, че няма друг начин да се познае Бога, освен като се живее с Него. Той възразява срещу мнението, че християнското поведение се основава само на рефлексивността и поставя ударение върху недискурсивния духовен опит на човека. Вж. Каприев, Г. Византийска философия, С., 2011, с. 263.

[5]. Св. Симеон Нови Богослов, Творения. Т. I. Сл. 60. Св. Гора , Атон, 2002, с. 522-523.

[6]. Ильин, И. „Духовньiй опьiт“. – В: Светая Русь, Большая энциклопедия русского народа. Русское мировоззрение. Москва, 2003, с. 249.

[7]. Срв. Алфеев, игумен Иларион. Преподобньiй Симеон Новьi Богослов и Православное Предание. С. Пб, 2001, с. 442.

[8]. Св. Симеон Нови Богослов. Творения… Пос. съч. Слово 34, с. 265.

[9]. Лоски, Вл. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 17.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5WJ

Човекът против Бога (книга)

220px-fr-_serpahim_rose1Автор: отец Серафим Платински (Евгени Роуз) (1934-1982)*

1. Предговор на редактора

2. Въведение. Въпросът за истината

3. Степени на нихилистическата диалектика

4. Богословието и духът на нихилизма

5. Нихилистическата програма

6. След нихилизма

Изображение – авторът отец Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Me

*Това е фактически иеромонах Серафим Роуз, повече познат под това име.

Човекът против Бога* – След нихилизма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

1. След нихилизма

220px-fr-_serpahim_rose1Описаният в тези страници образ на “новия човек” беше изключително отрицателен и мнозина от изучаващите съвременното състояние на човека, признавайки истинността на някои наши наблюдения, непременно ще ги отхвърлят като “едностранчиви”. Затова в името на справедливостта ние трябва да видим и другата, “позитивната” страна.

И действително, без съмнение, паралелно с описаното от нас, породено от нихилизма отчаяние, разочарование, ачовечност, се развива и направление оптимистично-идеалистическо, произвеждащо на бял свят свои собствени “нови хора”. Сред тях има младежи, идеалисти и практици едновременно, с готовност решаващи трудните проблеми на днешния ден, стремящи се да разпространят американския или съветския или някакъв по-универсален идеал, стоящ над тях, в “изостаналите” страни. Това са учените-ентусиасти, събарящи всички възможни “прегради” в протичащия днес процес на “вълнуващо” търсене и експериментиране. Това са пацифисти и идеалисти на ненасилието, борещи се за мир, братство, световно единство и преодоляване на вековната ненавист. Това са “сърдитите” млади писатели, ратуващи за справедливост и равенство и носещи в този печален свят колкото успешно, толкова и достъпно, новото “благовестие” за радост и творчество. Тук се отнасят и тези художници, чиито изображения на съвременния човек ние така безжалостно критикувахме по-горе, защото те се стремят да разобличат света, който го е произвел, и по такъв начин да му покажат друг път. Това са и голям брой обикновени млади хора, които са щастливи да живеят в толкова “възхитително” време. Те са честни, добропорядъчни, с увереност и оптимизъм гледат в бъдещето, където светът, най-малкото, ще познава щастието вместо скръбта. По-старото поколение, прекалено деформирано от тази ера на нихилизма, през която то е преминало, за да сподели ентусиазма на тези млади хора, възлага на тях всички свои надежди. Може ли да се случи така, че ако затова благоприятства духът на времето, техните мечти да станат реалност?

Преди да отговорим на този въпрос, ще си зададем друг, по-фундаментален: каква е природата на вярата и надеждата, въодушевяваща подобни мечти? Отговорът е очевиден: тази вяра и тази надежда принадлежат изцяло на този свят. Художествените и научните новости, благосъстоянието и комфортът, изследването на нови светове, “мира”, “братството” и “радостта” в това им значение, в което ги разбира общественото съзнание – ето благата на този свят, които се постигат и които, ако се стремим към тях с тази преданост, с която прави това оптимистично настроеният “нов човек”, са духовно вредни. Истинският и вечен дом на човека не е в този свят. Истинският мир, любов и радост в Христа, които вярващият познава още в този живот, имат съвсем друго естество в сравнение със светските пародии, които “новият човек” изпълва с празни надежди”.

Съществуването на този “нов човек”, чиято вяра и надежда са ориентирани изключително към този свят, се явяват още едно доказателство за успеха на нихилистичната програма. Фотографията на този “нов човек” в неговата, така да се каже “позитивна форма”, е направена от негатива на същия този нечовек, когото описахме по-горе. На негатива ние го виждаме победен от безчовечния свят, с изменени природни свойства. Песимизмът и отчаянието, изразени в този образ, са последните му слаби протести против действията на нихилизма и в това се състои неговият единствен позитивен смисъл и в същото време те са свидетелство за успеха на нихилизма. На позитива “новият човек” се е приготвил да промени света, който макар и несъвършен, е единственият известен нему. В този образ вече няма конфликт, защото той е човек, тръгнал по пътя на преоформянето и преориентацията, в резултат на което е длъжен напълно да се “приспособи” към новия свят. Тези два образа са единни, тъй като и двата отразяват смъртта на човека, живял до този момент, а именно странникът на тази земя, вглеждащ се в Небесата като в свой истински Дом, и в същото това време свидетелстват за раждането на “новия човек”, принадлежащ единствено на тази земя, непознаващ нито надеждата, нито отчаянието, намиращи се извън този свят.

Разположени между тези два образа, позитивните и негативните образи копия на “новия човек” изграждат картината на състоянието на съвременния човек – човека, у когото светското е победило вярата. В същото време те се явяват знак на прехода, предзнаменование на основното изменение “в духа на този век”. На негатива отпадането от християнската Истина, явяващо се основна характеристика на съвременността, изглежда е достигнало своя критически предел: Бог е „мъртъв”, човекът, сътворен по Негов образ, е загубил своята природа и е изпаднал до нечовек. От друга страна на позитива се вижда началото на новото движение: човекът е открил своята нова природа, природата си на земна твар. Векът на отрицанието и нихилизма, направил максималното, на което е способен, завърши: “новият човек“ е така равнодушен към християнската Истина, че даже не я отрича, а цялото му внимание е насочено към този свят.

Новият век, който мнозина наричат “постхристиянски”, е едновременно и век “постнихилистически“ – това определение отразява едновременно и реалния факт в настоящето, и надеждата за бъдещето. Реалният факт се състои в това, че нихилизмът, негативен по своето съдържание, въпреки че е възможно и да е позитивен по своите стремежи, черпещ цялата своя енергия от страстта към разрушаване на християнската Истина, достига целта на своята програма в този момент, когато създава механизираната “нова земя” и дехуманизирания “нов човек”. Тук се унищожава влиянието на християнството върху човека и обществото, и сега нихилизмът е длъжен да се оттегли встрани и да отстъпи място на друго, “по-конструктивно” движение, способно да действа на основата на автономните и позитивни мотиви.

Това движение, което ние ще описваме под името анархизъм, поема от нихилизма щафетата на революцията и трябва да доведе до логичен завършек това, което нихилизмът е започнал.

Надеждата, съдържаща се в определението “постнихилизъм”, е наивна, нейният духовен и исторически смисъл се състои в това, че на новия век му предстои да види не само остаряването, но и преодоляването на нихилизма. Богът на нихилизма, нищото – това е пустота, вакуум, който жадува да бъде запълнен. Тези, които са живели в този вакуум и са признавали нещо за свой бог, не могат да не търсят друг бог, надявайки се, че той ще ги изведе от века и властта на нихилизма. Такива хора се опитват да видят в създалата се ситуация някакъв позитивен смисъл. Не желаейки да повярват, че миналият век е бил абсолютно безплоден, те съчиняват оправдания, в които нихилизмът, колкото и да е зловещ, се представя като необходимо средство за достигането на целта, лежаща извън неговите предели, така както разрушението изпреварва преустройството, а тъмнината предшества разсъмването. Ако истинската тъмнина, неувереност и страдание са неприятни, то те – продължава оправданието – все пак са полезни и очистителни: лишени от илюзии, сред “тъмната нощ” на съмнението и отчаянието, ние трябва да изтърпим всички тези изпитания и да останем “открити” и “възприемчиви” към това, което може да донесе всемогъщото бъдеще. Нихилизмът – следва изводът, – това е апокалиптично знамение за приближаването на новия, по-добър век. Тази апология е почти универсална, тя може се приспособи към безбройните съвременни представи. Като краен пример на подобно приспособяване може да послужи приведеното по-горе изказване на Гьобелс за “позитивното” значение на националсоциализма. Други, по-духовни негови варианти повсеместно се срещат от времето на кризата на мисълта, започнала с Френската революция. Поетите, “пророците”, окултистите и по-прозаичните хора, на които те са оказали влияние, безумно страдат от безпорядъка на своето време и намират утеха в мисълта, че това всъщност е замаскирано богословие. И отново можем да цитираме Йитс, чието отклонение е твърде типично: “Скъпи хищни птички, гответе се за война… Обичайте войната заради нейните ужаси; вярата може да се измени, цивилизацията да се обнови… Вярата произтича от стреса… Вярата постоянно се обновява пред ужаса от смъртта”[1].

Същото отношение подхранва надеждите, свързани със Съветския съюз, Болшинството от хората, “бидейки реалисти”, приемат социалните, политическите, икономическите преобразования, направени от марксизма, рязко осъждайки при това неговите насилствени методи и екстремистка идеология.

Изпълнени с оптимизъм и надяващи се на изменения към по-добро, те приветстваха “затоплянето”, започнало след смъртта на Сталин, очаквайки скоро да видят първите признаци на далечния марксистки идеал. От “съсъществуване” е лесно да се премине към сътрудничество, а от него и към хармония. Подобни идеи са резултат от глобалното неразбиране на природата на съвременната революция. Нихилизмът е само една от нейните страни. Насилието и отрицанието, разбира се, са само подготвителен етап на обширен план, чиято цел обещава да бъде не по-добра, а несравнено по-лоша от века на нихилизма. Ако в наше време се виждат признаци на това, че ерата на насилието и отрицанието отминава, то това съвсем не е заради “преодоляването” на нихилизма или “изчерпването” му, но защото неговата задача е практически изпълнена и от него вече няма нужда. Възможно е революцията от злобна фаза да премине във фаза по־”милостива”, но то не е защото тя е изменила своята посока и стремежи, а защото тя вече се приближава към достигането на своята главна цел, от която никога не се е отказвала, и упоена от успеха, тя се е приготвила да се отпусне и да се наслади на тази цел.

Последната надежда на съвременния човек се оказа само още една илюзия, надеждата на новия век, идващ след нихилизма, представлява сама по себе си формулировка на последния пункт в програмата на революцията.

И марксизмът съвсем не е единственият, който способства осъществяването на тази програма. Днес не съществува нито една голяма държава, чието правителство да не е “революционно”, няма да се намери нито едно, облечено във власт или влиятелно лице, чиято критика на марксизма да е отишла по-далече от предлагането на по-удачни средства за достигането на не по-малко “революционна” цел. Да се откажеш от идеологията на революцията в съвременния “интелектуален климат” твърде явно би означавало да обречеш себе си на политическо безвластие. Какво още по-ясно може да докаже антихристиянския характер на нашия век? (Дълбокото антихристиянство е, несъмнено, това псевдохристиянство, което се явява цел на революцията)

Сам нихилизмът, приближавайки се към завършване на своята програма, ни посочва целта, лежаща след нея, в което се и състои истинският смисъл на нихилистическата апология на Йитс и другите. И отново именно у Ницше, този причудлив “пророк”, знаещ за нихилизма всичко, освен главния му смисъл, тази идея е изразена с най-голяма сила:

“При определени обстоятелства, възникването на екстремални форми на песимизъм и истински нихилизъм може да служи като признак за това, че протича процес на необикновен растеж и човечеството преминава към съвсем нови условия на съществуване. Ето какво разбрах аз.”[2]

“След нихилизма ще настъпи “преоценка на ценностите””: в тази формула намира израз някакво контрадвижение, явяващо се такова по своите принципи и мисия. В далечното бъдеще то ще замени съвършения нихилизъм, който то разглежда обаче като необходима крачка по пътя към собственото идване, необходима както логически, така и психологически, и това движение може да настъпи само като негова кулминация и изход от него”[3].

Достатъчно странно, но същата тази мисъл е изразена в абсолютно друг контекст при Ленин, когато след възторзите по повод нихилистическата идея за вселенска “фабрика” той продължава: “Но тази “фабрична” дисциплина, която победилият капиталистите и свалилият експлоататорите пролетариат ще разпространи върху цялото общество, по никакъв начин не се явява наш идеал, нито наша крайна цел, а само стъпало, необходимо за това радикално очистване на обществото от гнусотата и мерзостта на капиталистическата експлоатация за по-нататъшното движение напред”[4].

Ето това “движението напред”, което Ницше и Ленин описват като “съвършено нови условия на съществуване”, е главната цел на революцията. Тази цел, доколкото тя се намира “след нихилизма” и представлява сама по себе си обширна тема за разговор, изисква отделно разглеждане. В заключение на настоящата глава и нашия разговор за нихилизма ще определим още неговата природа в трисъставен извод от нихилистическата мисъл.

Тази задачи може да се разглежда първо като извод от нихилистическото унищожение на стария ред – това е идеята за “новия век” – “нов” в абсолютния, а не в относителния смисъл. Този започващ век не е просто последен или най-велик от всички векове, но е встъпление към съвсем ново време, противопоставено на всичко, съществувало преди. През 1884 година Ницше писа в едно от писмата си: “Може би аз пръв говоря за идеята, която ще раздели историята на човечеството на две”[5], в резултат на което ще се получи така, че “всеки, който ще се роди след нас, ще принадлежи към по-висша история в сравнение с цялата досегашна история”[6]. Разбира се, Ницше е бил заслепен от гордост – той не е направил никакво “откритие”, а само е облякъл в думи това, което вече от известно време е “витаело във въздуха”. Самата тази мисъл е била изказана от Достоевски дванадесет години по-рано чрез устата на Кирилов, най-крайният представител на “бесовете”: “Тогава животът ще е нов, човекът ще е нов, всичко ще е ново… Тогава историята ще се дели на две части: от горилата до унищожаването на Бога и от унищожаването на Бога до… физическата промяна на земята и човека”[7].

Тук е заложен вече вторият извод от нихилистическата мисъл, Нихилистическият бунт и антитеизмът, отговорни за “смъртта на Бога”, са дали живот на идеята, която трябва да открие този “нов век”, именно: идеята за преобразуване на самия човек в бог.

“Всички богове са мъртви” – казва Заратустра на Ницше, – сега ние желаем да живее свръхчовекът”[8]. “Убийството” на Бога е твърде сериозна драма, за да може човекът да запази предишното си състояние: “Не трябва ли ние отново да станем богове, за да бъдем достойни за това?”[9]. При Кирилов свръхчовекът е човекобог, защото по неговата логика, “ако няма Бог, то аз сам съм бог”[10].

Именно тази концепция за свръхчовека лежи в основата и вдъхновява идеята за “преобразуването на човека” както в реализма на Маркс, така и във витализма на безчислените окултисти и удожници. Разнообразните концепции за “новия човек” не са нищо друго освен ескизи към свръхчовека. Както нищото, богът на нихилизма е пустота, очакваща да бъде запълнена с откровенията на „новия бог”, така и “новият човек”, когото нихилизмът е лишил от норма и характер, смалил го е, оставил го е без вяра, без ориентация това е “новият човек”, който независимо от това оценяват ли го положително или отрицателно, е станал по-”подвижен”, и “гъвкав”, открит” и “възприемчив”, той е пасивен материал, очакващ ново откритие или откровение и заповед, която би му придала окончателна норма.

Накрая, изводът от нихилистическото унищожение на властта и реда представлява присъстващата във всички митове “за новия ред” идея за абсолютно новия вид порядък, порядък, който неговите най-яростни защитници наричат “анархия”. Според марксисткия мит, нихилистическата държава трябва “да отмре”, оставяйки в световната история уникален световен ред, който без преувеличение може да бъде наречен “хилядолетно царство”.

“Новият век”, управляван от анархията и населен със „свръхчовеци” – ето революционната мечта, вдъхновила невероятните драми в съвременната история. Това е апокалиптична мечта и са прави тези, които виждат в нея странно извращение на християнското очакване на Царството Небесно. Но с това не трябва да се оправдава “съчувствието’’, което извикват у мнозина от поне най-”честните’’ и най-”благородните”, от революционерите и нихилистите. Ето един от капаните, за който ние смятаме, че е необходимо да предупредим веднага. В средите манипулиращи крайно благонамерените, но наивни хора, като голямо изкушение служи желанието да се изберат някои от най-ярките представители, населяващи съвременния интелектуален ландшафт и като ги държат в неведение за истинските критерии за правда и духовност, да направят от тях “духовни гиганти”, чието слово, макар и “неправославно”, да бъде “възпламеняващо“. Обаче реалността и на този, и на бъдещия свят е твърде сурова, за да може да си позволи подобна неопределеност и либерализъм. Благите намерения твърде леко пропускат целта, геният и благородството твърде често се изкористяват, развращаването на най-добрите създава не най-добри, така да се каже второ качество, а най-лоши. Не можем да отречем таланта, ревността, последователността и дори известно благородство на такива като Маркс, Прудон, Ницше, но тяхното благородство – това е благородството на Луцифер, някога пръв сред ангелите, който в желанието си да стане по-голям от това, което е бил, паднал от висините в бездната. Тяхното видение, което някои приемат за вид по-дълбоко християнство, е видение за управлението на Антихриста, сатанинско извращение и фалшификат на Царството Божие. Всички нихилисти – и преди всичко най-гениалните и имащи видения с най-голяма широта – са пророци на дявола, отказващи се да отдадат своя талант за смирено служене на Бога. “Те воюват против Бога чрез неговите дарове”[11].

Едва ли може да се отрече (и това потвърждава трезвият поглед върху всички преобразования, станали със света и човека през последните векове), че войната на Божиите врагове се оказва успешна, нейната окончателна победа изглежда съвсем близка. Но каква “победа” може да има в такава война? Какъв вид “мир” очаква човечеството, така дълго обучавано на насилие? Ние знаем, че в християнския живот средствата и целите се намират в хармония. Чрез молитва и благочестив живот, чрез тайнствата на Църквата християнинът се изменя по Благодатта Божия, като все повече се уподобява на своя Господ и става достоен за участие в това Царство, което Той е приготвил за всички, следващи Го в Истината. Тези, които са Негови, ще бъдат познати по плодовете им: търпение, смирение, кротост, послушание, мир, радост, любов, доброта, прошка. Тези плодове едновременно и ги подготвят към Това Царство, и ги правят вече съпричастни на Него в цялата му пълнота. Целите и средствата са единни: започнатото в този живот ще се усъвършенства в бъдещия. По същия начин и в делата на дявола има, ако може така да се каже, “хармония”: вида на “добродетелите” на неговите служители съответства на целите, на които те служат. Ненавистта, гордостта, бунтарството, несъгласието, насилието, необузданата власт – всички тези свойства не ще могат изведнъж по чудо да изчезнат, когато накрая на земята се осъществи революционното царство.

Те напротив, по-скоро ще се задълбочат и развият. И да се описва с абсолютно противоположни термини революционната цел, стояща “след нихилизма”, и да виждат нихилистите в нея царство на “любовта”, “мира”, “братството”, то това е, защото дяволът – маймуната на Бога, дори и в своето отрицание е принуден да признае източника на това отрицание или, което е по-близко до нашата тема, хората, упражняващи се в нихилистичните “добродетели” и приемащи нихилистичното преустройство на света, толкова са се изменили, че вече започват да живеят в революционното царство и да виждат всичко с очите на дявола, тоест противоположно на това, както го вижда Бог.

Това, което стои “след нихилизма” и за което мечтаеха най-великите негови “пророци”, се явява не преодоляване на нихилизма, а негова кулминация. “Новият век”, който ще бъде произведение на нихилизма, на практика малко ще се отличава от тази нихилистическа епоха, която ни е известна. Да мислим другояче и да гърсим спасение в някакво ново “развитие”, та било то и резултат на “неизбежен прогрес” или “еволюция”, или някаква романтична диалектика, или дар от съкровищницата на бъдещето, пред което човечеството стои в суеверен ужас – да мислим така, значи да станем жертва на чудовищна заблуда. Сам по себе си нихилизмът е духовен безпорядък и може да бъде преодолян само с духовни средства, но в съвременния свят не е направен нито един опит да се приложат такива средства. Очевидно, че на нихилистическата болест ѝ е предоставено да се развива до самия ѝ край. Целта на революцията, била първоначално халюцинация на няколко трескави умове, сега е станала цел на цялото човечество.

Хората са уморени, Царството Божие е твърде далече, пътят на православния християнин пък е прекалено тесен и труден. Революцията е проникнала в “духа на този век” и съвременният човек не е в състояние да окаже съпротива на този мощен напор, защото за това са му нужни две неща, напълно унищожени от нихилизма: Истина и вяра.

Да завършим нашия разговор за нихилизма с този тон, значи да се подложим на обвинения за това, че притежаваме свой собствен нихилизъм: нашият анализ, може да се каже, е извънредно “песимистичен”. Категорично отричайки почти всичко, което съвременниците смятат за ценно и истинно, ние като че се намираме в тази пълнота на отрицанието, в която са и самите крайни нихилисти. И християнинът действително в определен смисъл може да бъде наречен “нихилист”, защото за него светът е нищо, а Бог – всичко. Такава позиция, разбира се, е точно противоположна на този нихилизъм, който ние тук разглеждахме; при него Бог е нищо, а светът – всичко. Тоест нихилизмът се ражда от бездната, а християнският “нихилизъм” – от пълнотата. Истинският нихилист вярва в неща, започващи и завършващи в нищото и оптимизмът на подобна основа е безполезен. Отхвърляйки цялата суетност, християнинът вярва в това, което единствено не преминава – в Царството Божие.

На този, който живее в Христа, могат да бъдат дадени много блага от този свят и той може да им се наслаждава макар и осъзнавайки тяхната мимолетност, но без да се нуждае от тях, за него те не означават нищо. От друга страна, този, който не живее в Христа, вече живее в бездната, и всички съкровища на света не могат да запълнят неговата пустота.

Впрочем, ние ще използваме само литературното възприятие, когато наричаме нищетата и нестяжателността на християнина “нихилизъм”. Всъщност той има пълнота, изобилие, радост повече от всички радости и само притежаващият такова изобилие може мъжествено да гледа в лицето бездната, в която нихилизмът води. Най-крайният отрицател, най-разочарованият от всички хора може да съществува само ако запази от своя разрушителен анализ поне една илюзия. Ето къде е психологическият корен на “новия век”, на който възлагат надежда най-последователните нихилисти. Този, който не вярва в Христа, непременно трябва да повярва в Антихриста.

Но ако историческият край на нихилизма трябва да бъде царството на Антихриста, неговият духовен край лежи извън пределите на тези последни дела на сатаната на земята, неговият духовен край е адът и именно там нихилизмът е очакван от своето окончателно поражение. Нихилизмът трябва да бъде победен не само затова, че неговата мечта за земен рай води към вечна гибел, тъй като последователният нихилист за разлика от своя “опонент” – Антихриста, е твърде разочарован, за да вярва действително в този рай, ако той някога настъпи. Нихилистът трябва да бъде победен по-скоро затова, че адът доказва цялата безплодност на заветното му желание – да сведе до нищо Бога, Неговото творение и самия себе си. Добре е изразил Достоевски опровержението на нихилизма чрез думите на умиращия старец Зосима:

“О, има и в ада горди и свирепи, независимо от вече безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда. Има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия му дух всецяло. За тях вече адът е доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са се проклели, като са проклели Бога и живота. Подхранват се от злобната си гордост, както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената си кръв от своето собствено тяло. Но ненаситими са вовеки веков, и прошката отхвърлят, и Бога, който ги зове, проклинат. Живия Бог не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе си и цялото Свое съзидание. И ще горят в огъня на гнева си вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…”[12]

Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не може да победиш, и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото Царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това Царство, ще гори вечно в адски пламъци.

Затова, естествено, основният стремеж на нихилизма беше да изключи ада и страхът да отпадне от съзнанието на хората, в което той явно преуспя; за повечето съвременни хора адът се е превърнал в глупост, предразсъдък, ако ли не в „садистка“ фантазия. Даже тези, които още вярват в либералните „небеса“, не оставят в своята вселена място за ада. Колкото и да е странно, на съвременния човек много повече му е познат адът, отколкото Небесата; самата дума и понятието, което се крие зад нея, заема значително място в днешното изкуство и мисъл. От нито един внимателен наблюдател не може да се укрие този факт, че в нихилистическата епоха повече от когато и да било хората превърнаха земята в подобие на ада, и тези, които разбират, че живеят в бездната, без колебание наричат своето състояние адско. Мъката и бедите в този живот са предвкусване на ада, също както и радостите на християнския живот – радости, които нихилистът не може дори да си представи, толкова чужди са му те – това е предвкусване на рая.

Но даже ако нихилистът само смътно си представи какво е това ад, той не го познава в цялата му пълнота, която и не може да се постигне в този живот. Най-крайните нихилисти, служещи на демоните и даже призоваващи ги, нямат необходимото духовно зрение, за да ги видят такива, каквито са. Сатанинският дух, духът на ада винаги се скрива под маска в този свят: неговите капани, разположени по протежението на широкия път, на мнозина изглеждат приятни, или поне вълнуващи, а за тези, които ще тръгнат по неговия път, дяволът предлага утешителната мисъл и надежда за окончателно умиране. Макар че въпреки дяволското утешение нито един от неговите последователи не може да бъде напълно “щастлив” в този живот, макар че в последните дни, предисловие към които се явяват бедствията на нашето време, да предстои “велика скръб, каквато не е имало от началото на света досега”, все пак едва в бъдещия живот слугите на дявола ще осъзнаят цялата горчивина на безнадеждната скръб.

Християнинът вярва в ада и се бои от неговия пламък, но не материалния пламък, какъвто си го представя невярващият умник, а пламък безкрайно по-изгарящ, защото той ще бъде духовен също като телата, в които хората ще възкръснат в последния ден, и няма да има край.

Светът упреква християнина за неговата вяра в такива неприятни неща, но не извратеността или садизмът, а вярата и опитът го водят към това. Само този, който напълно вярва в Небесата и живота в Бога, само той може напълно да повярва в ада, защото само този, който макар и донякъде си представя този живот с Бога, може да осъзнае какво означава неговото отсъствие. За повечето днешни хора животът е мимолетна дреболия, която не се нуждае от утвърждаване или отричане и е облечена в утешителни илюзии и в надеждата за абсолютното нищо в бъдеще. Тези хора не ще узнаят нещо за ада, докато не се окажат в него. Но Бог твърде много обича даже и такива хора, за да им позволи просто да “забравят” за Него и да “отидат” в нищото, където Го няма Този, Който Сам е единственият живот за хората. Даже на такива хора, отишли в истинския ад, Той предлага Своята любов, мъчеща всички, които приживе не са се приготвили да я приемат. Мнозина биват изпитвани и се очистват в този пламък, ставайки достойни за живота в Царството Небесно, но други вечно ще пребъдват в ада с демоните, за които той е бил приготвен.

Даже днес, когато хората са станали така слаби, че не могат да гледат истината в очите, не трябва да се смекчава реалността на бъдещия живот. На тези, които се осмеляват да смятат, че познават волята на Живия Бог, и да го съдят за Неговата “жестокост” – било то нихилисти или по-сдържани хуманисти – може да се посочи това, в което всички те вярват – достойнството на човека. Бог ни е призовал не към съвременните “небеса” на покоя и съня, а към пълната обожествяваща слава на синове Божии, и ако ние, които Бог счита достойни за това, отхвърляме неговия зов, тогава за нас са по-добри адския пламък, мъката, служеща като последно и ужасно доказателство за високото призвание на човека и Божествената неугасима любов към всички човеци, отколкото нищото, на което се уповават нихилистите и маловерците в нашата епоха.

Човекът е достоен само за ада и нищо друго, ако не е достоен за Небесата.

План на предполагаемата книга на отец Серафим Платински (Евгени Роуз) „Царството човешко и Царството Божие“

Въведение: Съвременната ситуация: светът и Църквата
ЧАСТ I. Двете Царства, техните източници и власт
     Глава 1. Две любови, две вери: светът и Бог
     Глава 2. Властта на света и властта на Христа

ЧАСТ II. Царството човешко в съвременната епоха
     Глава 3. Съвременната епоха в разбиранията на
православния християнин
     Глава 4. Светските кумири на съвременната епоха
          I.  Културата и цивилизацията в светлината на
православната християнска духовност
         II.  Науката и рационализмът в светлината на
Божествената мъдрост
        III.  Историята и прогресът в светлината на православното християнско богословие на историята.

ЧАСТ III. Старият ред и „новият ред“
     Глава 5. Старият ред: Православна християнска Империя
     Глава 6. Приближаването на „новия ред“: революцията на съвременната епоха
     Глава 7. Корена на революцията: нихилизмът.
     Глава 8. Целта на революцията: анархично хилядолетно царство

ЧАСТ IV. Православната християнска духовност и „новата духовност“ (примерно четири глави)

ЧАСТ V. Краят на Двете Царства
     Глава 13. „Новото християнство“ и царството на Антихриста
     Глава 14. Царството Небесно

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] W. B. Yeats, A Vision, 1937, pp. 52-53.

[2] The Will to Power, p. 92.

[3] Ibid, p.2.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101-102.

[5] Цитира се в Henry de Lubac, The Drama of Atheist Humanism, p. 24.

[6] The Joyful Wisdom, #125.

[7] Достоевский, Фьодор Михайлович, Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, 4.1, гл. З.

[8] Friedrich Nietcsche, Thus Spake Zarathustra.

[9] The Joyful Wisdom, #125.

[10] Достоевский, Ф. М., Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, ч. 3, гл. 6.

[11] De Maistre, op. cit., р. 85. Цитира думите на Людовик IX.

[12] Достоевский, Ф. М., Братья Карамазовы, “Наука”, Ленинград, 1976, кн. VI, гл. 3. [Достоевски, т. 9, София, 1984, Народна култура кн. 6, гл. III, стр. 342-343]

Изображение – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LT

Човекът против Бога* – Нихилистическата програма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

IV. Нихилистическата програма

220px-fr-_serpahim_rose1Войната против Бога, логически произтичаща от провъзгласяването на царуването на нищото, означаващо тържество на раздробеността и абсурда, целият този замисъл, оглавяван от дявола – ето в какво накратко се състои богословието и съдържанието иа нихилизма. Обаче човек не може да живее само с грубо отрицание. За разлика от дявола той даже не може да го желае, защото е отрицание, а го пожелава, погрешно смятайки го за нещо положително и добро. В действителност нито един нихилист – с изключение само в моменти на най-висш подем, безумие или може би отчаяние – не вижда в това отрицание нищо друго освен средство за достигане на висша цел, тоест нихилизмът преследва своите сатанински цели посредством позитивна програма.

Най-склонните към насилие революционери – Нечаев и Бакунин, Ленин и Хитлер и даже обезумелите практици на ‘‘пропагандата чрез действие” ־ са мечтали за “нов ред“, който да направи възможно тяхното насилствено разрушаване на стария ред. Дада и “антилитературата” търсят не пълно унищожение на изкуството, а пътя към “ново” изкуство. Пасивният нихилист със своята “екзистенциална” апатия и отчаяние продължава да живее само заради смътната надежда да намери за себе си някакво глобално удовлетворение в света, който, както изглежда, отрича тази възможност.

По такъв начин нихилистическата мечта е “позитивна” по своята насоченост. Но Истината изисква да я разглеждаме в съответната перспектива: не през розовите очила на нихилиста, а от реалистична позиция, която ни дава близкото познанство на нашето време с явлението нихилизъм. Въоръжени със знанията, които ни дава това познанство, и с християнската Истина, позволяваща да ги преценим обективно, ще се опитаме да разгледаме какво се крие зад фасадата от нихилистически фрази. В такава перспектива тези фрази, които за нихилиста изглеждат изцяло и напълно “позитивни”, се представят пред православния християнин в друга светлина, като основни положения от програма, кардинално различна от тази, която излагат апологетите на нихилизма.

1. Разрушаване на стария ред

Първото и най-очевидно положение в програмата на нихилизма – това е разрушаването на стария ред. Старият ред е почва, хранеща християнската Истина, тук, в тази почва водят корените на човечеството. На тази Истина са основани всички закони и постановки и даже обичаи и те са били длъжни да я проповядват: зданията на стария ред са се строили за слава Божия и са служили като очевидно знамение на Неговия Ред на земята. Даже общо взето “примитивните”, но естествени жизнени условия са служили (макар, разбира се, непреднамерено) за напомняне на смиреното положение на човека, за неговата зависимост от Бога в тези малобройни земни благословения, с които той е бил надарен. За това, че неговият истински дом се намира там, далеч, зад “долината на сълзите”, в Царството Небесно. Затова, за да бъде успешна войната против Бога и Истината, се изисква разрушаването на всички елементи на стария ред и именно тук влиза в сила особената нихилистическа “добродетел” – насилието.

Насилието представлява самò по себе си вече не просто един от страничните аспекти на нихилистическата революция, а част от нейното съдържание. Съгласно марксистката “догма”, “силата е акушерката на всяко старо общество, бременно с ново”[1]. Революционната литература изобилства с призиви за насилие, даже с някакъв екстаз пред перспективата на неговото извършване. Бакунин събуждал “първичните страсти” и ги призовавал към освобождаване на “народната анархия”[2] в процеса на “всеобщото разрушение”. Неговият “Катехизис на революционера” е азбука на безжалостното насилие. Маркс ревностно защитавал “революционния терор” като единствено средство за ускоряване на идването на комунизма[3], Ленин описвал “диктатурата на пролетариата” като “господство, неограничено от закона и основано на насилие”[4].

Демагогското въздействие върху масите и използването на низките страсти отдавна и до днес се явява общоприета нихилистическа практика. В нашето време духът на насилието намери най-пълното си въплъщение в нихилистическите режими на болшевизма и националсоциализма. Именно на тези режими се приписва главната роля в изпълнението на нихилистическата задача за разрушаване на стария ред. Каквито и да са психологическите различия и историческите “събития”, поставящи ги в противоборстващи лагери, в своя безумен стремеж да изпълнят тази задача те се оказват съюзници. Болшевизмът е изиграл даже по-решаваща роля, оправдавайки своите чудовищни престъпления с псевдохристиянски, месиански идеализъм, извикващ у Хитлер единствено презрение. Ролята на Хитлер в нихилистическата програма е по-специфична и провинциална, но без да става с това по-малко съществена. Даже с провала си и дори именно с провала на неговите мними цели нацизмът е послужил за изпълнението на тази програма. Покрай тези политически и идеологически преимущества, които предостави на комунистическата власт нацисткият “антракт” в европейската история – погрешно е прието мнението, че комунизмът, макар и да е зло самò по себе си, то не е така голямо, както нацизма – нацизмът изпълни и друга, по-очевидна и пряка функция. Тя е пояснена от Гьобелс в неговото изявление по радиото в последните дни на войната:

“Ужасът от бомбардировките не щади нито домовете на богатите, нито домовете на бедните, докато не паднат окончателно и последните класови бариери… Заедно с паметниците на изкуството се разхвърчаха на трески и последните препятствия по пътя на изпълнението на нашата революционна задача. Сега, когато всичко е в развалини, на нас ни се налага да преустроим Европа. В миналото частната собственост ни държеше в менгемето на буржоазията. Днес бомбите вместо да убият всички европейци, разрушиха само стените на затвора, в който същите тези европейци се мъчеха. Опитвайки се да унищожи бъдещето на Европа, врагът успя само да разбие на дребни парченца нейното минало, а с него си отиде всичко старо и отживяло”[5].

По такъв начин нацизмът и неговата война направиха за Централна Европа (по-малко очевидно – за Западна) това, което направи болшевизмът за Русия – те разрушиха стария ред и разчистиха пътя за построяването на “новото”. На болшевизма не му беше трудно да приеме щафетата от нацизма и в течение на няколко години цяла Централна Европа премина под властта на “диктатурата на пролетариата”, за която така добре я беше подготвил нацизмът.

Нихилизмът на Хитлер беше твърде чист, небалансиран и затова изигра само негативна, подготвителна роля в цялата нихилистична програма. Неговата роля, както и чисто негативната роля на първия етап на болшевизма принадлежи на властта, имаща по-сложна представа за революцията като цяло, съветската власт, която Хитлер награди с думите: “Бъдещето принадлежи само на по-силната източна нация”[6].

2. Създаване на “новата земя”

Обаче засега на нас не ни се налага да имаме работа само с бъдещето, тоест с целта на революцията. Между революцията на разрушението и земния рай лежи все още преходният период, известен в марксисткото учение като “диктатура на пролетариата”, На този етап ние можем да се запознаем с позитивната, “конструктивна“ функция на насилието. Нихилистичната съветска власт най-безжалостно и систематично се стремеше към развитието на този етап, впрочем същата тази работа вършеха и реалистите на свободния свят, напълно преуспяващи в преобразуването и свеждането на християнската традиция до система, способстваща развитието на прогреса. И съветските, и западните реалисти имат един и същ идеал, само че първите се стремят към него с простодушно усърдие, а вторите – спонтанно и спорадически. Тази политика не винаги се провежда от правителството, но винаги е вдъхновявана от него като се опира повече на индивидуалната инициатива и амбиция. Навсякъде реалистите търсят тотално “нов ред”, построен изключително на човека, освободил се от игото на Божественото и изграждащ се върху руините на стария ред, чиято основа е била Божественото. Волно или неволно -революцията на нихилизма се приема, и с труда на деятели от всички области от двете страни на “желязната завеса” се издига ново, чисто човешко царство. Неговите апологети виждат в него нечуваната досега “нова земя”, земя използвана, направлявана, организирана за благото на човека и против истинския Бог.

Няма място, безопасно срещу посегателствата на тази нихилистична империя. Навсякъде хората, не знаейки причината му или само смътно досещайки се за нея, трескаво се трудят в името на прогреса. В свободния свят, навярно, тях ги заставя да се занимават с такава трескава дейност страхът пред пустотата, horror vacui. Тази дейност им позволява да забравят този духовен вакуум, който съпровожда всичко светско.

В комунистическия свят досега все още голяма роля играе ненавистта към реалния и въображаем враг и – най-главното – към Бога, Когото е “свалила” от Престола тяхната революция. Тази ненавист ги заставя да преработват целия свят въпреки Него. И в този, и в другия случай този свят без Бога, който се опитват да устроят хората, е хладен и безчовечен. Там има само организация и производителност, но няма любов и благоговение. Стерилната „чистота” и “функционализъм” на съвременната архитектура могат да служат като типичен израз на такъв свят. Този дух присъства и в болестта на всеобщото планиране, изразяваща се например в “контрол на раждаемостта”, в експериментите, насочени към контрол на наследствеността, контрол на съзнанието или ръста на благосъстоянието. Някои обоснования на подобни схеми са опасно близки до явното безумие, където уточняването на детайлите и техниките е доведено до поразителна безчувственост, до тази безчовечна цел, на която те служат. Нихилистическата организация, тоталното преобразуване на цялата земя и обществото посредством машините, съвременната архитектура и дизайн и нечовешката философия на “генното инженерство”, която ни съпътства, представляват последствията от неуместната употреба на индустриализма и технологията, явяващи се носители на светското. Тази употреба, ако тя е безконтролна, може да доведе до пълна тирания. Тук виждаме прилагането на практика на този етап от развитието на философията, до който се докоснахме в първа глава, а именно преобразуването на истината във власт. Това, което е безобидно във философския прагматизъм и скептицизъм, по съвсем друг начин се проявява у тези, които планират днешния ден. Ето защо, ако няма Истина, то властта не знае граници, освен тези, които ѝ диктува нейната среда, средата, в която тя действа, или друга, по-силна власт, която ѝ противостои. Властта на съвременните привърженици на “планирането”, ако нещо не ѝ се противопоставя, няма да се спре, докато не стигне своя естествен завършек – режима на тоталната организация.

Такава беше мечтата на Ленин преди диктатурата на пролетариата да достигне своите цели, “цялото общество ще стане една кантора, една фабрика, с равенство в труда и равенство в заплащането”[7]. На нихилистическата “нова земя” цялата човешка енергия трябва да бъде отдадена на материалните интереси, цялата човешка среда и всеки обект в нея трябва да служат на “производството” и да напомнят на човека, че неговото щастие се намира единствено в този свят, тоест трябва да бъде установен абсолютен деспотизъм на светското, земното.

Такъв изкуствен свят, построен от хората, “отстраняващи” последните остатъци от Божественото влияние в света и последните следи от вярата в Бога, обещава да бъде така всепоглъщащ и всеобемащ, че човекът даже да няма възможност да види, да си въобрази, или поне да се надява, че съществува каквото и да било зад неговите предели. От нихилистическа гледна точка това ще бъде свят на съвършения “реализъм” и пълното “освобождаване”, а в действителност това ще бъде най-големият и най-приспособен затвор, известен някога на хората ־ по точния израз на Ленин, – от който “никак не може да се измъкнеш и няма къде да се денеш”[8].

Властта на света, на която нихилистите се доверяват така, както християните се доверяват на Бога, никога не ще може да освободи човека, тя може само да го зароби. Само Христос, Който е победил света (Иоан 16:33), освобождава от тази власт, освобождава дори и тогава, когато тя стане практически абсолютна.

3. Формиране на “новия човек”

Разрушаването на стария ред и построяването на “нова земя” не са единствените и даже не са най-главните положения в историческата програма на нихилизма. Те сами по себе си представляват само подготвителен етап към много по-значителна дейност и много по-зловеща, отколкото са самите те, а именно – към “промяната на човека”. Така псевдоницшеанците Хитлер и Мусолини мечтаеха за това – с помощта на „творческо” насилие да изковат човечество от „по-висок порядък”. Розенберг, пропагандистът на Хитлер, казваше: “Да се създаде от мита за новия живот нов човешки тип – ето в какво се състои мисията на днешния век”[9]. Нацистката практика нагледно ни показа що за „човешки тип’’ е това и светът на пръв поглед, го отхвърли като жесток и безчовечен. Обаче “масовата промяна на човешката природа” към която се стремеше марксизмът, твърде малко се отличава от него. Маркс и Енгелс пишат съвсем недвусмислено: “Както за производството на комунистическо съзнание в масов мащаб, така и за успеха при достигането на самата цел е необходимо масово изменение на хората, изменение, което ще настъпи в практическите действия, в революцията. Революцията е необходима не само защото това е единственият начин да се съборят управляващите класи, но още и поради това, че тези класи, които ще ги съборят, могат да направят това само чрез революция, с която да изринат всичката тор на вековете и да се подготвят наново да основат обществото”[10].

Оставяйки временно въпроса за това, какъв вид човек ще бъде произведен в този процес, ще обърнем специално внимание на използваните средства: това е отново насилието, което е необходимо за формирането на “новия човек” не по-малко, отколкото за построяването на “новата земя”. Впрочем, двете са тясно свързани помежду си в детерминистката философия на Маркс, така както “в революционната дейност промяната на “аз”-а съвпада с промяната на обстоятелствата”[11]. Промяната на обстоятелствата или – по-точно – процесът на тяхното изменение посредством революционно насилие преобразува и самите революционери. Виждайки това магическо действие, което произвежда в човешката природа поощрението на страстите – гняв, ненавист, негодувание, стремеж към господство – Маркс и Енгелс, както и техният съвременник Ницше, а след тях Ленин и Хитлер признават мистичността на насилието. В това отношение ние трябва да си спомним за двете световни войни, чието насилие помогна за унищожаването на стария ред и предишното човечество, пуснало корени в устойчивото, традиционно общество. Това насилие изигра голяма роля за създаването на новото човечество, човечество без корени, което марксизмът така идеализираше. За тридесет години нихилистическите войни и революциите от 1914-та до 1945 година създадоха идеални условия за отглеждането на “новия човешки тип”.

За съвременните философи и психолози несъмнено не е тайна, че в нашето време на насилие, човекът сам се изменя не толкова под влияние на войните и революциите, но под влияние практически на всичко, което претендира да бъде “съвременно” и “прогресивно”. Ние вече приведохме пример с най-поразителните форми на нихилистически витализъм, чийто съвкупен ефект разчита на това да лиши от корени, цялостност, да “мобилизира” личността, да подмени равновесието и корените ѝ с безсмислен стремеж към власт и движение, а нормалните човешки чувства – с нервна възбуда. Дейността на нихилистическия реализъм както на практика, така и на теория върви паралелно и допълва дейността на витализма, която включва стандартизация, опростяване, специализация, механизация, дехуманизация: нейната цел е да доведе личността до най-простото и низко ниво, да я направи роб на своята среда и идеален работник в световната фабрика на Ленин.

Всички тези наблюдения имат днес общи места: за тях са написани стотици томове. Много мислители са способни да видят явна връзка между нихилистическата философия, принизяваща реалността и човешката природа до възможно най-прости понятия, и нихилистическата практика, смаляваща по подобен начин конкретния човек: не са малко и тези, които разбират цялата сериозност и радикалност на подобно “принизяване” и виждат в него качествено изменение на човешката природа, както пише за това Ерих Кахлер: “Непреодолимият стремеж към разрушение и обезценяване на човешката личност… явно присъстващ в най-разнообразните направления на съвременния живот: икономика, технология, политика, наука, образование, психология, изкуство – се представя като така всеобемащ, че ние сме принудени да го оценим като истинска мутация, видоизменение на цялата човешка природа”[12]. Но твърде малко от тези, които разбират всичко това, осъзнават дълбокото значение и подтекста на този процес, доколкото той принадлежи към областта на богословието и лежи извън пределите на простия емпиричен анализ, а освен това те не знаят и лекарство против него, тъй като това лекарство трябва да бъде от духовно естество. Току-що цитираният автор например се надява на преход към “някакво свръхиндивидуално съществуване“ и по този начин само доказва, че неговата мъдрост не надвишава “духа на този век”, издигащ идеала за “свръхчовека”.

Какво в действителност представлява този “мутант״, този “нов човек”? Той е човек без корени, откъснат от своето минало, което нихилизмът е разрушил, суровина за мечтите на всеки демагог, “свободен мислител” и скептик, затворен за Истината, но отворен за всяка нова интелектуална мода, защото самият той няма собствена интелектуална основа. Той е търсач на “ново откровение”, готов да повярва на всичко ново, защото истинската вяра в него е унищожена, любител на планиране и експерименти, благоговеещ пред фактите, тъй като се е отказал от Истината. Светът му се струва обширна лаборатория, в която той е свободен да решава кое е “възможно” и кое не. Това е автономният човек, просещ със смирен вид само това, което му принадлежи по право, а всъщност е изпълнен с гордост и очаква да получи всичко съществуващо в света, в който нищо не е забранено от външна власт. Това е човекът на момента, без съвест и ценности, намиращ се под властта на своя най-силен “стимул”, “бунтар”, който ненавижда всяко ограничение и власт, защото той сам за себе си е единственият бог, човек на масите, нов варварин, умален и опростен, способен само на най-елементарни идеи, обаче презиращ всеки, който само му спомене за нещо висше или започне разговор за сложността на живота.

Всички тези хора изграждат като че ли един човек – човекът, чието формиране е било цел на нихилизма. Обаче простото му описание не дава за него пълна представа, трябва да се види неговият образ. И такъв образ съществува, него можем да открием в съвременната живопис и скулптура, възникнали в голямата си част след края на Втората световна война и някакси облекли във форма реалността, създадена от кулминацията на ерата на нихилизма.

Изглежда в това изкуство наново е “открита” човешка форма, от абсолютната абстракция са се откроили накрая различими очертания. В резултат ние получаваме “нов хуманизъм”, “възвръщане към човека” и, което е най-важно, за разлика от много други художествени школи на ХХ век, това не е изкуствено изобретение, чиято същност е скрита зад облака на ирационалния жаргон, а самостоятелен растеж, коренящ се дълбоко в душата на съвременния човек. Така например творбите на Алберто Джакомети, Жан Дюбуфе, Френцис Бейкън, Леон Голуб, Хосе Луис Куевас[13] са истинско съвременно изкуство, което съхранявайки безпорядъка и свободата на абстракцията, престава да бъде убежище от реалността и се опитва да реши въпроса за „човешкото предназначение”.

Но към какъв вид човек се “връща” това изкуство? Това, разбира се, не е християнинът, не е образът Божи, защото “нито един съвременен човек не може да повярва в Него”, това не е и “разочарованият” човек на отминалия хуманизъм, когото всички “авангардни” мислители смятат за дискредитирал себе си и отживял. Това не е даже човекът на кубизма и експресионизма с изкривени форми и природа. Той започва там, където завършва това изкуство; това е опит да се влезе в нова област, да се изобрази “новият човек”.

На православния християнин, който се интересува от Истината, а не от това, което смята за модно или изтънчено днешният авангард, не му се налага дълго да мисли, за да проникне в тайната на това изкуство: в него въобще няма човек, това изкуство е нечовешко, демонично. Негов предмет се явява не човекът, а някакво нисше същество, надигнало се – по думите на Джакомети, “излязло” от незнайни глъбини.

Телата, в които се облича това същество – а във всички свои метаморфози това е едно и също същество – не са задължително изкривени до неузнаваемост, или натрошени и разчленени. Те често са по-реалистични от изображенията на човешки фигури в по-ранните етапи на съвременното изкуство. Очевидно, че това същество не е било жертва на неистово нападение, но се е родило така обезобразено, истински мутант. Не може да не забележим сходството между някои изображения на това същество и фотографиите на уродливи младенци, родени през последните години от хиляди жени, приемащи по време на бременността препарата талидомил (Thalidomide), и това не е последното от подобни чудовищни съвпадения. Още повече от телата на нас ни говорят лицата на тези същества. Не може да се каже, че те изразяват безнадеждност, защото това би означавало да им се припише някаква човечност, каквато те не притежават. Това са лица на същества, повече или по-малко приспособени към свят, който те познават, свят не толкова враждебен, колкото съвършено чужд, не безчовечен, но ачовечен[14]. Агонията, гневът и отчаянието на ранния експресионизъм, тук са като застинали. Те са изолирани тук от света, към който по-рано са имали, ако не друго, то поне отрицателно отношение, а сега им е нужно да си създадат свой собствен свят. В това изкуство човекът не се явява даже и карикатура на самия себе си, той вече не се изобразява в мъките на духовната смърт, подложен на нападките на мерзкия днешен нихилизъм, който се цели не само в тялото и душата, но и в самата идея и същност на човека. Не, всичко това е вече минало, кризата е вече в миналото, днешният човек е мъртъв. Новото изкуство празнува раждането на новия вид, същество от самите глъбини, нечовека.

Ние твърде дълго говорихме за това изкуство, несъизмеримо дълго в сравнение с неговата вътрешна ценност. Неговото свидетелство е безпогрешно и очевидно за тези, които имат очи: тази изразена абстрактно реалност изглежда невероятна. Да, не е трудно да се обяви за фантазия “новото човечество“, което Хитлер и Ленин предвиждаха, и даже замислите на твърде уважаваните сред нас нихилисти – спокойно обсъждащи проблемите на научното отглеждане на “биологическия свръхчовек” или изграждащи утопията за формирането на “новия човек” с помощта на тясно специализираното “съвременно образование” и строгия контрол на съзнанието – изглеждат малко вероятни и само немного зловещи. Но сблъсквайки се с реалния образ на “новия човек”, образ жесток и отвратителен, толкова непреднамерено, но твърде настойчиво появяващ се в съвременното изкуство и получил в него такова широко разпространение, ние бяхме изненадани, и целият ужас на съвременното състояние на човека ни поразява така дълбоко, че ние няма да можем скоро да го забравим.

(Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Karl Marx, Capital, Chicago, Charles Kerr and Company, 1906, Vol. I, p. 824.

[2] Виж цитатите в E. H. Carr, op. cit., pp. 173, 435; cf. Maximoff, op. cit., pp. 380-381.

[3] За изводите на Маркс за насилието виж J. E. LeRossignol, From Marx to Stalin, New York, Thomas Y. Crowell Company, 1940, pp. 321-322.

[4] “Комунизм левого крыла” се цитира по книга Сталин, “Основы ленинизма”, New York, International Publishers, 1932, p. 47; (или The Proletarian Revolution and Renegade Kautski, Little Lenin Library, Nо. 18, p.19).

[5] Цитира се в H. R. Trevor-Roper, The Last Days of Hitler, New York, The Macmillan Company, 1947, pp. 50-51.

[6] Цитира се no Ibid., p. 82.

[7] Ленин, В.И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101.

[8] Ibid.

[9] Mythus des 20 jahrhunderts, p. 22.

[10] Marx and Engels, The German Ideology, рart I, New York, International Publishers, 1947, p. 69.

[11] Ibid., p. 204 (n. 46).

[12] Erich Kahler, The Tower and the Abyss, New York, George Braziller, Inc., 1957, pp. 225-226.

[13] Многобройни примери за това изкуство може да се видят в книгите на неговите апологети: Peter Selz, New Images of Man, New York, The Museum of Modern Art, 1959 и Selden Redman, The Insiders, Louisiana State University Press, 1960.

[14] Терминът е въведен от Ерих Кахлер (Erich Kahler, op. cit., р. 15).

Изображения – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LH

Човекът против Бога* – Богословието и духът на нихилизма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

ІІІ.  Богословието и духът на нихилизма

1. Бунтът: война против Бога

220px-fr-_serpahim_rose1Досега в нашето изследване се занимавахме с определения и описания. Ако това ни се е удало, то сега вече имаме представа за нихилистическо съзнание, за неговия произход и широтата на разпространението му. Обаче това бе само подготвителна работа към изпълнението на тази задача, към изпълнението на която сме длъжни сега да преминем, а именно: към изучаване на дълбокия смисъл на нихилизма. До настоящия момент нашето изследване носеше исторически, психологически, философски характер. Революцията пък, както видяхме в предходната глава[1] има преди всичко “богословско” и “духовно” основание, даже ако нейното “богословие” е извратено, а духовността е сатанинска. В лицето на революцията православният християнин среща страшен враг, такъв, с когото трябва да се бори с пълна сила, използвайки най-доброто оръжие, което съществува. Дошло е време да се порази нихилизмът в самото му сърце, да се намери неговият богословски източник, духовните му корени, да се определи неговата основна програма и ролята му в историята на християнското богословие.

Разбира се, у повечето нихилисти нихилистическата доктрина не е явно изразена. Ако досега ни се налагаше да разкриваме това, което има място, но не е очевидно и даже от самите нихилисти се е извеждало непреднамерено, то сега, когато ние, опирайки се на съществуващата нихилистическа литература, ще се опитаме да изградим по-пълна представа за нихилистическата доктрина, много от нашите изводи могат да се окажат твърде смели. Обаче, при изпълнението на тази задача, на нас много ще ни помогнат последователните нихилисти от типа на Ницше, точно и ясно формулиращи това, което другите само предполагат или се стараят да завоалират, а също и тези, които най-внимателно са изучавали нихилизма, като например Достоевски, който е видял, че се намира в самото сърце на нихилизма и е умеел да сваля всички негови маски.

У никого нихилистическото откровение не е било така ясно изразено, както у Ницше. Ние вече се запознахме с философската форма на това откровение в неговата фраза “няма Истина”. Негова алтернатива, изразена в богословски план, се явява постоянна тема на Ницше – “пророкът Заратустра, а в по-ранните му съчинения – изстъплението на безумеца чрез вопъла: “Бог умря”[2]. В тези думи има някаква правда, която разбира се не се състои в правдивото изображение на природата на нещата, а в правдивото изображение на състоянието на съвременния човек. Тези думи образно изразяват факта, който няма да отрече нито един християнин.

Изразът “смъртта на Бога” означава, че Бог е умрял… в сърцата на съвременните хора. Това е станало както с атеистите и сатанистите, които са твърде радостни от този факт, така и с милионите прости хора, у които е изчезнало усещането за духовна реалност. Човекът е загубил вярата в Бога и Божествената Истина, която по-рано го е подкрепяла. Отстъпничеството от Бога в полза на светското, характерно за нашия век от самото му начало, при Ницше започва да се самоосъзнава като съществуващо и намира думи за себеизява. “Бог умря” означава, че “ние загубихме вяра в Бога”, “няма истина” означава, че “ние престанахме да сме уверени във всичко Божествено и Абсолютно”. Много по-дълбоко от този субективен факт, който изразява нихилистическото откровение, лежи желанието да се отиде още по-далече от простото приемане на факта и даже има план как да бъде направено това. Заратустра е “пророк” и неговите думи явно са предназначени да се превърнат в революция, насочена против християнското Откровение. За тези, които приемат това ново откровение, тоест чувстват, че то изразява тяхното вероизповедание или че живеят съгласно него, се открива съвършено нова духовна вселена, в която Бог повече не съществува, в която – още по-важно, хората и не желаят Той да съществува. Безумецът Ницше знае, че хората “убили” Бога, са убили своята вяра. Има още