Защо ислямът не приема Иисус Христос за Син Божи и Спасител?*

Клара Стаматова

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява – животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (около 570-632), свещен текст, който изла­га смисъла и съдържанието ѝ – Коранът, и общност – умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия[1].

Съдържанието на исляма се изразява от така наречените „корени на вярата“ (арабски ‘усул ад-дийн’), които са неговите основни догмати. Те са:

1. постановката за единобожието (таухиид);

2. вярата в бо­жествената справедливост и правосъдие (‘адл);

3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат);

4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мър­твите (кияма), и

5. учението за предводителството и наместничес­твото (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените“: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, ко­ято е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил“[2].

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената исто­рия е сходна с библейската, но разбирането ѝ е различно – в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасите­ля, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха[3].

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката ис­тория не би имала религиозно значение без последователните ми­сии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората [4]“.

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, до­развити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разка­зите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обос­нове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророчески­ят пласт от свещената история в Книгата[5] се помества във време­то между Ибрахим (библейския Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел “[6]. Като монотеист и баща на „пророк от праведници­те“[7] Исхак (библейския Исаак), кораничният Авраам става прароди­тел на арабите чрез Измаил, сина му от Агар – робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак[8]. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бо­га с Исаак[9], не е възможно той да участва в Новия Завет[10].

Авторът Клара Стаматова

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява са­мостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Битие 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва сво­ята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратени­ци и 124,000 пророци, като между тях се установява иерархия – пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной (Нух) и Авраам (арабски Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Моисей (арабски Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) – като „слово“ и „дух“, идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Дауд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Иоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите про­роци – Исаия, Иеремия и Иезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пророк Захария и св. пророк Ио­на), а впоследствие към тази група са причислени Александър Ма­кедонски (Зулкарнайн) и св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чуде­са, но нямат Господни качества, а са само хора[11].

На някои от тях Аллах изпраща послания – Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е оп­ределянето му като „печат на пророците“ (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците…”[12]

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците“, е именно окончателността. Според Симеон Евстатиев „в своята коранична упот­реба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окон­чателност на профетическата верига[13].“ Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците“, чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженс­тво, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени ва­рианти на предаденото на Моисей и Иисус – едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се каз­ва: „Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна…“ Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги[14], като автентичен се оп­ределя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост ка­то откровение на Аллах[15] заема централно място в доказателст­вата на средновековните ислямски екзегети за чудото на проро­чеството и неговата безспорна правдивост[16]. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие… съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс“[17].

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах“ заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнс­твото. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът – Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните[18]“.

Според „Майката на книгите“ всички притежатели на писа­ния първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение – факт, който изрично е под­чертаван в сура 29:46: „...Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах… Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички рели­гии… “[19]

От казаното за притежателите на писания следва да се под­чертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма“ – в смисъл на религия на човечеството[20]. Поради това те не са неверници (съответно не-вярващи), а в най широк смисъл са „вярващи“[21]. Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част с истинната рели­гия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в да­ваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исля­ма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всич­ки времена… християнството също е от Бог, но свещените писа­ния на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Тро­ицата и въплъщението“[22].

Има още

Нова книга в областта на монотеистичните религии*

В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.

Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.

„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.

В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.

Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.

В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.

Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.

Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9K7

Преиздадени книги от проф. Клара Тонева и доцент презвитер Иван Иванов

Уважаеми студенти, драги приятели, почитаеми посетители на блога

Съобщаваме, че издателство Librum, със седалище София (вж за него повече информация в https://www.librum.bg), започна да преиздава книгите на проф. Клара Тонева, някои от които са изчерпани още отпреди 2010 година. В момента второ издание имат следните книги, които, както е известно са и учебни пособия:

a) Мюсюлманката между традицията и модерността,

б) Въведение в православното догматическо богословие,

в) Ислямската представа за Иисус Христос и

г) Ако любов нямам…

Второ издание има и книгата Между ангелите и човеците: Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма, също учебно пособие, от доцент презвитер Иван Иванов.

Освен на книжния пазар горепосочените книги може да намерите при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-15-91. Същият информира, че при него се намират все още няколко бройки от първото издание на Приложение към въведение в православното догматическо богословие, книга, която е продължение на книгата посочена тук по-горе в подточка б).

Ще информираме и за останалите книги, които ще бъдат преиздадени.

Изображение: проф. Клара Тонева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9hG

Фундаментализмът: тъмната страна на религията*

Здравко Кънев

Разработването на настоящата статия е свързано с темата на дисертационния ми труд: „Мюсюлманската общност в България: между традицията и секуларизацията (православно-богословско изследване)“. В началото ще изложа основни познания за онзи термин, който в зародиша си не е имал претенции за всеобхватност, но впоследствие се превръща в  признак на нетърпимост между религиозните институции и техните членове.

Понятието фундаментализъм: опит за определяне

В буквалния смисъл на думата „фундаментализъм”, или латинското fundamentum (основа), е по-скоро неутрално понятие, което обаче придобива специфично съдържание поради честата му употреба като епитет, както и при неговото използване в определен исторически контекст[1].

Най-базисното определение, което може да се даде на понятието фундаментализъм, е войнстващо благочестие, религиозна традиция в състояние на война: „Той е идеология с авторитет божествено писание, радикална в прилагането си, екстремистка е в методите, отхвърля несъвместими идеологии“[2]. Разбира се, това определение е общо и е плод на многобройни изследвания върху тази петнайсетбуквена дума, в която през различните епохи и посоки на света се влага различен смисъл от отделните религии. Когато размисляме за фундаментализма, веднага се поражда противопоставянето му с модернизма, национализма, радикализма, тероризма, зилотизма и в най-голяма степен – с традиционализма. Точно при съотнасянето или противопоставянето с традиционализма се провокират сериозните диспути и разнопосочни тези, които пораждат както множество проблеми в отделните религии, така и напрежение между тях.

Религиозният фундаментализъм може да се прояви във всяка религия, сред всеки вярващ, който допусне, че религията му е застрашена. Тогава се отключват чувство на усещане за страх и несигурност, които подтикват към стриктно прилагане на буквата на закона и го карат да разпознава като враг всеки, който не мисли и не разсъждава като него.

Кратък исторически преглед на понятието

Зараждането на понятието „фундаментализъм” се свързва с протестантизма, и по-конкретно за обозначаване на ортодоксалното течение в съвременния протестантизъм[3]. Оригиналното значение на думата „фундаментализъм” е различно разбираната „ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и нетолерантна…, терминът се отнася за онези, които се опитват да наложат собствения си мироглед върху останалите“[4].

Целта е не просто търсенето, но и завръщането към основата на дадената религия – към текстовете, които се определят като свещени за нея и които имат богоустановен характер. Тук е мястото да се подчертаят спецификите в разглеждането и разбирането на свещените текстове в две основни религии, които засягат пряко дисертацията ми. 

Фундаментализмът и новите прояви се осмислят различно в отделните религии, като водещи са: от една страна, традицията в разбирането на самия вярващ, а от втора – разбирането, отстоявано според дадената религия. При фундаментализма най-ярко се проявява религиозният консерватизъм, връщането към корените на вярата.

Първата религия, чийто текст накратко ще разгледаме, е християнството и свещената книга за всеки християнин – Библията, независимо от конфесията, към която принадлежи – Православие, Римокатолицизъм или Протестантство. Според общото разбиране Библията е Словото Божие, което в първата си част – така наречения Стар Завет, има ясната цел и задача да ни открие Създателя на света, библейската история за сътворението му, историята за грехопадението на първите хора и настъпилите последици, както и обещанията за изпращане на Изкупител и Спасител на човешкия род. Втората част на Библията – Новия Завет, започва с Боговъплъщението и рождението на Второто лице на Божествената Троица – Господ Иисус Христос, Живото Божие слово, „чрез което всичко е станало“. В Новия Завет се съдържат проповедта, делата и най-вече изкупителната мисия на Иисус Христос, Който е „началника и извършителя на вярата“(Евреи 12:2).

Другата религия, на която накратко ще се спра, е тази на „пророка“ от пустинята – Мохамед, и основаната от него религия – ислям, която подобно на християните и на иудеите, има свой свещен текст – Коран, но с различно разбиране за него. Според традиционното ислямско разбиране Коранът е съвечен на Аллах и като изпратен от него текст е неповторим (Коран 2:23).

Съдържа 114 сури – всяка от тях има свое название според основния сюжет, описано характерно явление, събитие или действащо лице. „От една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед[5]“. По този начин постулатът за чудото на Корана и представата за човешката природа на Мохамед, който е бил неграмотен, образуват функционална двойка: двете представи взаимно се допълват, а разделянето им застрашава доктриналното ядро на исляма[6].

Когато обръщат поглед към своето писание, мюсюлманите имат предвид именно Корана, книгата, която за тях е чистото божие слово, предадено чрез Мохамед, верния пророк на Аллах и основател на ислямската религия. За мюсюлманите Коранът е създаден от Аллах и това е постулат в исляма. Всяко религиозно действие и предписание се основава на принципа на божественото начало и свещения характер на Корана[7].

Има още

Ислямското разбиране за възкресението*

Здравко Кънев

В дните на Пасхата Христова, когато се отдава почит на празника на празниците – Възкресението Христово, броят на списание Светодавец отделя специално внимание на това най-велико събитие в човешката история.

Разбирането за възкресението от мъртвите и като цяло за есхатологията[1] е централна тема не само в християнството, но и в останалите монотеистични[2] религии – иудаизма и исляма[3]. В настоящия текст накратко ще запознаем читателите с ислямското разбиране за възкресението[4].

Вярата в Съдния ден, представата за края на света, както и Божията присъда над хората в Страшния съд, се съдържат още в ранните проповеди на основателя на ислямската религия – Мохамед, като те се проявяват според казаното му от Аллах още в първите сури на Корана[5], който „предупреждава слушателите си, че Бог е един, а Страшният съд ще призове хората за делата си“[6]. Разбирането за вярата в отвъдното, съдния ден и възкресението на мъртвите представлява четвъртия постулат (кияма) от корените на ислямската религия – усул ад-дин.  Есенциално изразени „корените” могат да бъдат открити в Корана 4:136, сура „Жените”: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия пратеник, и в книгата, която е низпослал на Своя пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в сетния ден, той дълбоко се е заблудил”[7].

Според този постулат на ислямската вяра, относно възкресението се изразява надеждата на всички мюсюлмани и обещанието за въздаянието в последния ден, когато Аллах ще съди цялото творение. Интерес представлява сходните моменти за настъпването на последния ден като композиция добре позната от християнството и по-точно думите на Христос относно края на света и белезите на Неговото пришествие (второто Му идване). Те се съдържат в двадесет и четвъртата глава на евангелието според Матей[8], посланията на св. апостол Павел (1 Солуняни 4-5 глава; 2 Солуняни 2-3 глава;) и други, както и в последната книга на Свещеното Писание – Откровение. В исляма настъпването на последните дни е свързано с второто пришествие на Иисус Христос – Иса ал-Масих. Според различните течения в исляма, второто му идване е свързано с определени събития – неговата кръстна смърт, възкресение и последващо възнесение[9]. Приема се мнението сред мюсюлманите, че Иисус Христос ще слезе от небесата, за да свидетелства срещу иудеите, които не са го приели, както и за християните, които са изопачили Неговото учение и не са последвали исляма[10].

В свещената за исляма книга – Коран, специално е отделена цяла сура, която носи името – Ал-Кияма (75-та сура), където се поставя акцент върху възкресението. Прави впечатление твърдението на Аллах, че може да събере костите му (на човека), както и да възстанови върховете на пръстите му (Сура 75:3-4). Този текст напълно отразява пророчеството, изказано от пророк Иезекиил за възкресението на сухите кости, образуването на плътта и жилите, както и вдъхването на Господния Дух за живот (Иезекиил 37:1-14). Важно е да се отбележи,  че пророчеството на Иезекиил е изречено около 1200 години преди написаното в Корана.

В последния ден Аллах, който е „Владетелят на Съдния ден“[11], изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. „Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение“ (Сура 44:11).  Съдният ден се характеризира с потресаващи катаклизми – небето става като разтопена мед, планините – като вълна, разпръсната от вятъра, небесата се раздират на части, ще изчезне Каабата, забравяне на Корана, изгряване на слънцето от запада и други[12], а на всеки човек се дава книгата на делата му. Ако му се даде в дясната ръка, значи е предопределен за Рая, ако се даде в лявата му ръка – Аллах го е предопределил за ада[13]. Подобно на настъпващия Господен съд в книга Откровение, и тук се появяват архангели, които чрез тръбен звук поставят началото на края. Важно е да се отбележи и една особеност в ислямската есхатология, която е характерна за учението на хилиазма, проповядващо, че настъпва хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. В исляма това е във връзка с вярването, че Страшният съд ще продължи хиляда години.

Има още

ХРИСТИЯНСТВОТО И УНИВЕРСАЛНИТЕ ПРАВА НА ЧОВЕКА*

Калин Янакиев

Kalin-Yanakiev-200x187На когото проблемът с различното отношение към универсалните човешки права се струва труден и, предвид обременеността му с възможни междукултурни (религиозни) конфликти, достоен да бъде оставен настрана, трябва да признае, че от неговото решаване по един или друг начин (което няма как да се избегне) произтичат радикално различни практически последици, които не могат да се неглижират. Защото, ако всъщност няма универсални права и например равното право на жената с мъжа е универсално само според „културата“ на християнското човечество (без да е такова и в действителност), ние ще трябва да приемем, че когато в ислямското общество мъжът разполага с живота и достойнството на жена си по един според нас недопустим начин, той собствено не върши нещо, на което няма право, но само нещо, което за нас е неприемливо. Та нали право-мерното и не-право-мерното е нещо, което има валидност само в рамките на определената култура и вън от нея може да функционира единствено като претенция. Но тогава ще трябва да се съгласим също и че всяко практическо действие по защитата да речем, на правото на една ислямска жена да разполага самостоятелно с честта и живота си е пак само акт на претенция на една култура (християнската) спрямо друга, тоест не е право-мерно действие, а (при всичките си емоционални и благородни подбуди) е насилие, което, ако бъде успешно, ще бъде вече не плод на възтържествувалото „право“, а на наличната (в момента) по-голяма сила на европейците (на християните). А на насилието нападнатият има правото да отвърне с насилие.

Съвсем друго е, ако въпросът бъде решен не в духа на либералния релативизъм. Тогава отново различните „култури“, защото изхождат от различни, валидни в тях и за тях религиозни визии, биха могли да дадат различни права – например равни или неравни на мъжа и жената – но това тогава ще трябва да схванем в смисъл че тяхната, мотивирана от визиите им воля дава (или пък отказва) позитивно правна сила (разпорежда да се спазват или да не се спазват) в тях определени безусловно универсални права. Така, ако в ислямската култура определени визии мотивират волята да не дава равно право на жената пред мъжа (ѝ), това ще означава не че (просто) тя дава друго, валидно за нея като универсално право, а че чисто и просто не дава сила на едно – безусловно универсално право на човека в случая на жената. А това пък ще означава, че жената ще продължава да има това право и в „културата“, която ѝ го отказва. Просто ще трябва да се заключи – тази „култура“ (в което тъкмо е нейната специфика) не дава на това право да бъде в сила.

Само в този случай, тогава, би могъл да получи някаква осмисленост и терминът „еманципация“. Защото еманципацията в противовес на новоевропейската философия на правата, ще кажем сега – не създава права (които, както показахме, и не могат да се „създадат“ чрез отделянето от „дома“, от „общността“, от „отчеството“). Тя обаче връща (възстановява) ограничени или отнети права, ако те действително са такива.imagesНо какво въобще означава „отнети права“, ако безусловно универсални права всъщност няма и те не са нищо повече от възгледите на „културите“ за правото? Та онова, което се определя като „отнето“ право на жената в културата на исляма, е „право“ само според християните, както онова пък, което е (налично) „право“ на същата тази жена в християнската култура, е чиста не-правомерност в културата на исляма. Еманципацията следователно предполага определена интуиция за безусловно право за право, трябва да кажем, което е налице за всички и навсякъде, тоест и там е налице, където определена общност не му дава позитивна сила, където то не се съблюдава и поради това отделянето от тази общност не е отиване в „далечна страна“, а именно „еманципация“ възстановяване на едно (само лишено от сила) право.

Ако има универсални безусловни права на човека, тогава различните „култури“, повтарям, биха могли само да дават или да отказват позитивноправна сила (валидност в своите общности) на тези права, но не биха могли да премахват правотата им. Човекът има тези права не защото общото виждане на „културата“ (например християнската, европейската) ги е утвърдило за човека съобразно представите си, а напротив то ги е утвърдило (или още по-точно: би трябвало да ги утвърди), защото тях човекът ги има (от Бога). Но ето защо човек и не престава да има тези права, те не му (вече) непринадлежат, ако той е роден или живее в “ култура“, в която те не се утвърждават или отказват по някакви съображения.zx450y250_1849193Който твърди обратното (колкото и мотивът му да е миротворски и почиващ на емпиричния факт на “ мултикултурността“) – а именно: че правата на човека зависят от идеите на различните култури за човека и Бога, отрича човекът да има права изобщо. Той казва, че правата се създават от (идеите на) хората и значи на едно място те са едни, а на друго – други, че днес са едни, а утре са други, че всеки има право да дава или да отнема права, и тогава възниква въпросът: А откъде има той това право? Отговорът е съвършено тавтологичен: от това, че има определени представи и идеи (за Бога, за „реда“, за „закона“ и така нататък). Ето това означава да предадеш правата на човека на чистия произвол на човека и да унищожиш с това идеята за „право“ изобщо.

Религиозните традиции (лежащи в основата на различните „култури“) са по-откровени от либералните си „омиротворители“. Те не казват, че „правото“ идва от вижданията им, а че то идва от Бога. И затова не оставят в неведение хората по отношение на това дали действията им имат „право“ или не. Ислямската традиция казва на жената (включително на жената от християнската култура): ти нямаш право наравно с мъжа си. В тази твоя християнска култура правото на мъжа ти над теб просто не се съблюдава. Но то е. Казва и на ислямската жена: еманципирането ти от мъжа ти не е израз на някакво твое „право“ да избереш правото на друга културата чисто и просто не-право-мерно действие. То е неспазване, погазване на правото, обезсилване на онова, което е право на мъжа над теб, дадено му от Бога. Но по същия начин и християнската традиция казва (включително и на ислямската жена): ти имаш и в своята култура право наравно с мъжа си, защото чрез Христос Бог е „осиновил“ и теб, както всички люде. В твоята „култура“ това твое право не се спазва, защото това осиновление чрез Христа не се признава. Но то е. Ето защо ти имащ право да се отделиш от своята култура. Това е твое правомощно действие и следва да се определи като „еманципация“, а неговото възпрепятстване е противо-правно действие, независимо какво мислят за това в твоята „култура“.Калин ЯнакиевНо ако и двете традиции говорят по този начин, то или нито една от тях не говори истината и жената нито има равно право с мъжа, нито мъжът ѝ има право над нея, и нито едното, нито другото е въобще „право“, а само различни възгледи за „правото“ и друго освен възгледи за правото няма. Което направо означава, че няма и „право“. Или права е едната и тогава (например) жената има равно право с мъжа си и това не е просто „възглед“ на християнската „култура“, който тя смята за универсален, а нещо, което е и което, имайки сила (бидейки съблюдавано) в общността на християните, не се съблюдава, макар да е право в общността на мюсюлманите. In abstracto, разбира се, можем да кажем, че точно толкова е възможно права да е ислямската вяра и жената да няма равноправие с мъжа си, което пък положение християните не съблюдават. Въпросът обаче не е, че правотата и на двете е възможна, а че непременно е вярно едното, ако въобще има право, а не само възгледи за право.

_____________________________

*Източник – https://diljannikolchev.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5iW

ПОЧИТАТ ЛИ ХРИСТИЯНИТЕ И НЕХРИСТИЯНИТЕ ЕДИН И СЪЩ БОГ?*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Иеромонах Серафим (Роуз) 8„Еврейският и ислямският народ, както и християните…. тези три разновидности на идентичен монотеизъм, говорят с най-автентичния и древен език, с гласове смели и уверени. Защо да не може името на един и същ Бог вместо да поражда непримирима съпротива, да води към взаимно уважение, разбирателство и изпълнено с мир съвместно съществуване? Може ли споменаването на един и същ Бог, един и същ Отец, без предразсъдъците на богословските полемики да не ни води с положителност към един ден, в който ще открием колкото явно, толкова и трудно, че сме синове на един и същ Отец и че всички сме братя?“ (Папа Павел VI, La Croix, Aug. 11, 1970)

На 2 април, четвъртък, 1970 година в Женева се състоя една голяма религиозна проява. В рамките на втората конференция на „Асоциацията на обединените религии“ представителите на десет големи религии бяха поканени да се съберат в катедралата „Св. Петър“. Тази „обща молитва“ се основаваше на следната мотивация: „Вярващите от всички религии са поканени да участват заедно в поклонението пред единия и същ Бог”. Нека сега видим дали тази формулировка е валидна в светлината на Свещеното Писание.Иеромонах Серафим (Роуз) 10С цел по-добре да обясним този въпрос ние ще се ограничим върху три от религиите, които в историческа последователност една спрямо друга стоят в следния ред: юдаизъм, християнство, ислям. Тези три религии имат общ произход като поклонници на Бога на Авраам. Широко е разпространено мнението, че доколкото последователите им се считат за Авраамово потомство (евреите и мюсюлманите по плът, а християните – духовно), то Бог за всички тях е Бога на Авраам и че трите религии се покланят (всяка по свой собствен начин, естествено) на един и същ Бог. Този общ Бог е основата за единство и „взаимно разбирателство“, на която могат да бъдат установени „братските отношения“, както подчертава великият равин д-р Шафран, парафразирайки псалома: „О, колко е хубаво да видиш братя, седнали заедно…“ (вж. Псалом 132:1).Иеромонах Серафим (Роуз) 15В този ред на мисли представата за Иисус Христос като Бог и Човек, Син съвечен на безначалния Отец, Неговото въплъщение, Неговият кръст, Неговото славно възкресение и Неговото второ и страшно пришествие се превръщат във второстепенни детайли, които не могат да попречат на „побратимяването“ с тези, които Го считат за „обикновен пророк“ (според Корана) или за „син на проститутка“ (според Талмуда)! Разсъждавайки по този начин, ние бихме поставили на едно и също ниво Иисус от Назарет и Мохамед. Аз не зная кой християнин, достоен да се нарича така, е способен да допусне подобни мисли в съзнанието си.Иеромонах Серафим (Роуз) 12Някой може да каже, че тези три религии, изминали дълъг път на развитие, биха могли да постигнат единодушие по отношение на това, че Иисус Христос е една изключителна личност и че Той е бил изпратен от Бога. Но за нас, християните, ако Иисус Христос не е Бог, то ние не можем да Го приемем нито като „пророк“, нито като „изпратен от Бога“, а само като най-големия самозванец, обявил се за „Син Божи“ и по този начин приравнил себе си с Бога! (Марк 14:61-62). На надконфесионално ниво икуменическият подход към този проблем признава за верни в еднаква степен и християнското учение за Триипостасния Бог, и монотеизма на юдейството, на исляма, на древния еретик Савелий, на съвременните антитринитаристи и вероятно на илюминатските секти. Тогава не би могло да се говори за Три Лица в едно Божество, а за една отделна Личност, която според мнението на едни не се променя, а според други успешно сменя „маски“ (Отец-Син-Дух)! И след всичко това някой ще продължава да настоява, че става дума за „един и същ Бог“.

Някой наивно може да каже, че „въпреки всичко тези религии имат обща точка, защото и трите изповядват Бог Отец.” Според св. православна вяра това е нелепо. Ние винаги въздаваме „слава на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица“. Как бихме могли да отделим Отца от Сина, когато Иисус Христос казва: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30); и св. Иоан – апостолът на любовта, евангелистът и богословът ясно твърди: Всякой, който отрича Сина, няма и Отца (1 Иоан 2:23).Иеромонах Серафим (Роуз) 5Но дори ако се приеме, че и трите религии наричат Бога Отец, то на кого Той е наистина Отец? За евреите и мюсюлманите Той е Отец на човеците в творението, докато за нас, християните, Той е на първо място, преди светът да се създаде (Иоан 17:24), Отец на Γоспода нашего Иисуса Христа (Ефесяни 1:3) и чрез Христа, Той е наш Отец, защото ни осинови (Ефесяни 1:4-5), в изкуплението. Следователно, какво общо има между божественото Бащинство в християнството и в другите религии?

Други биха възразили, че „и евреите чрез Исаак, и мюсюлманите чрез Агар са потомци на истинския поклонник на Бога – Авраам“. По този въпрос обаче следва да се изяснят някои моменти. Авраам се покланял именно на Св. Троица, а не на безличния примитивен Бог на монотеистичните религии. В Свещеното Писание ние четем: И яви се Γоспод на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата си през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата си да ги посрещне и се поклони доземи (Битие 18:1-2). В каква форма Авраам почита Бога? В безлична или във формата на божествено Триединство? Ние, православните християни, почитаме тази старозаветна проява на Св. Троица на празника Петдесетница. В този ден ние украсяваме храмовете с клонки, символизиращи древните дъбове и се покланяме пред иконата на Трите Ангела точно както е направил Авраам, нашият праотец! Без значение би останал произходът ни по плът от Авраам, ако не бяхме възродени за неговата вяра чрез водата на Кръщението. Вярата на Авраам е била вяра в Иисус Христос, както Самият Господ заявява: Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва (Иоан 8:56). Такава е била и вярата на пророка-цар Давид, който чул как Отец говори от небето на Своя единосъщен Син: рече Γоспод Γосподу моему (Псалом 109:1; Деяния апостолски 2:34). Същата вяра са имали и тримата младежи в огнената пещ, спасени от Сина Божи (Даниил 3:92), и св. пророк Даниил, комуто във видение били открити двете природи на Иисус Христос в тайната на въплъщението, когато Синът Човечески дошъл до Стария по дни (Даниил 7:13). Ето защо Господ се обърнал към биологически неоспоримото потомство на Авраам с думите: да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови (Иоан 8:39), а тези „дела“ са да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил (Иоан 6:29).Иеромонах Серафим (Роуз)Кои в крайна сметка са потомство Авраамово? Синовете на Исаак по плът или синовете на Агар египтянката; Исаак или Измаил? Нека видим какво учи Свещеното Писание чрез устата на божествения апостол: Обещанията бидоха дадени на Авраама и на семето му. Не е казано: „и на семената“, като за мнозина, а като за едного: „и на семето ти“, което е Христос (Галатяни 3:16). Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници (Галатяни 3:29). Следователно само чрез Иисус Христос Авраам става баща на много народи (Битие 17:5; Римляни 4:17). След такива обещания и уверения нима има значение плътският произход от Авраам? Потомство Авраамово са тези, които изповядват Христос, чедата Христови. Според Свещеното Писание семе или потомък на Авраам е Исаак, но само като предобраз на Иисус Христос. Противоположно на Измаил, сина на робинята Агар (Битие 16:11), Исаак бил роден в „свобода“, по свръхестествен начин от безплодна майка в напреднала възраст и въпреки законите на природата така, както и нашият Спасител бил чудесно роден от Дева. Исаак се изкачил на хълма Мориа, носейки дървата за жертвения огън, точно както Иисус се изкачил на Голгота, носейки на раменете Си жертвения кръст. Ангел избавил Исаак от смърт и също ангел отместил камъка от гроба, за да покаже, че възкръсналият Христос не е вече там. Във време на молитва Исаак срещнал Ревека в полето и я завел в шатрата на своята майка Сара, точно както Иисус Христос ще срещне Своята Църква на облаците, за да я заведе в небесните чертози, в Новия Иерусалим – най-желаната родина.Иеромонах Серафим (Роуз) 4Не! Християните и нехристияните не почитат един и същ Бог! Познанието на Отца е възможно само чрез Сина – никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене; който е видял Мене, видял е Отца (Иоан 14:6, 9). Нашият Бог е Въплътен Бог, Когото сме видели с очите си… и ръцете ни са попипали (1 Иоан 1:1). „Нематериалното става материално заради нашето спасение – казва св. Иоан Дамаскин – и Бог открива Себе Си в нас.“ Но кога Той е разкрил Себе Си на днешните евреи и мюсюлмани? На какво основание можем да предполагаме, че те познават Бога? Ако те имат познание за Бога извън Иисуса Христа, то тогава въплъщението, смъртта и възкресението Му са били напразни!

Съгласно Христовите думи те още не са стигнали до Отца. Те имат някакви идеи за Отца, но тези идеи не съдържат пълното откровение Божие, дадено на човечеството посредством Иисус Христос. За нас, християните, Бог е непостижим, непредставим, неописуем и нематериален, както казва св. Василий Велики. Заради нашето спасение Той стана (доколкото сме в единение с Него) разбираем, описуем и материален чрез тайната на въплъщението на Своя Син. Слава на Него во веки веков. Амин! Затова и св. Киприан Картагенски твърди, че на този, комуто Църквата не е майка, и Бог не е Отец!Иеромонах Серафим (Роуз) 9Нека Бог ни запази от отстъпничеството и от идването на антихриста, признаците за чието приближаване стават все повече с всеки изминал ден. Нека Той ни запази от големи злини, които дори избраните няма да бъдат способни да понесат без Неговата благодат. И нека Бог ни запази в „малкото стадо“, „оставено според избраничеството на благодатта“, така че подобно на Авраам да се радваме на божествената светлина, по молитвите на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, на всички небесни сили, свидетели и пророци, мъченици, иерарси, евангелисти и изповедници, останали верни до смърт, пролели кръвта си за Христа, и по молитвите на тези, които са ни възродили чрез Евангелието на Иисус Христос и чрез водата на Кръщението. Ние сме техни синове, и макар да сме слаби, грешни и недостойни, няма да протегнем ръце към чужд бог! Амин!

Отец Василий Сакас, La Foi Transmise, April 5, 1970
_________________________
*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, като в случая авторът е поставил материал от отец Василий Сакас, публикуван в La Foi Transmise, от 5 април, 1970 година.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикацияhttp://wp.me/p18wxv-4tk