Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 4*

Архимандрит Павел Стефанов

Глава 3. Служби на св. Иван Рилски

Въпросът за службите, посветени на рилския подвижник, остава един от най-сложните в българската филологическа наука.Не е случайно, че никой досега не се е опитвал да му посвети самостоятелна монография[129].

Култът към св. Иван Рилски започва веднага след неговата блажена кончина през 946 година. С голяма вероятност се предполага, че още през втората половина на Х век в Рилския манастир е създадена първата служба на отшелника. За съжаление тя не е запазена в самостоятелен препис, а в по-късни преработки, поради което установяването на оригиналния ѝ текст е твърде проблематично.

След пренасянето на мощите на светеца в Средец те са поставени в местната епископска църква, по-късно в храма „Св. апостол и евангелист Лука” и накрая в специално построена и назована на името на св. Иван Рилски църква, която се намира до градската крепостна стена на София. Известно е само, че второто полагане на мощите става през 1097 година. Софийските клирици и книжовници не закъсняват да осъвременят началната рилска служба, като заменят например прилагателното „Рылскаго” със „Средечскаго” и прочее.

Трети по ред е канонът, написан след връщането на мощите от Унгария през 1187 година. Четвърта преправка се появява в Търново, след като мощите на св. Иван са пренесени в новата българска столица през 1195 година. Нови служби и преработки са създадени след историческото връщане на мощите от Търново в Рилския манастир през 1469 година.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 3*

Архимандрит Павел Стефанов

2.6. Житие от св. патриарх Евтимий Търновски

На 20 януари Православната църква чества св. Евтимий, патриарх Търновски (около 1320-около 1404)[98]. Той произхожда от търновски болярски род. Смята се, че първоначално учи в Търново и става монах към 1350 година. Св. Евтимий е един от  първите ученици на св. Теодосий Търновски в основания от него Килифаревски манастир. Скоро той става помощник на св. Теодосий. По всяка вероятност още през 60-те години св. Евтимий участва в книжовната дейност на св. Теодосий и съратниците му. През 1362 година заминава със св. Теодосий за Цариград. От Григорий Цамблак се научава, че работи в манастира „Св. Мамант”, където живее Теодосий. По-продължително време пребивава в Студийския манастир, където остава след смъртта на учителя си.  Около 1365 година св. Евтимий се установява в Света Гора, където прекарва в съзерцателно безмълвие и книжовна дейност. Св. Евтимий живее също така и във Великата лавра „Св. Атанасий” и кулата Селина, близо до Зографския манастир. На Атон св. Евтимий се запознава с преводите от така наречената Светогорска преводаческа школа на стареца Иоан, стареца Иосиф, Методий и други. В Света Гора св. Евтимий Търновски влиза в конфликт с император Иоан V Палеолог, тъй като е противник на унията. Поради това той е заточен на остров Лемнос в Егейско море. Според Григорий Цамблак заточението на св. Евтимий се дължи на слуховете, че е богат и на неговия отказ да подпомогне с пари византийския император.

Св. Евтимий се завръща в България след смъртта на цар Иван-Александър (1371). Той основава с помощта на цар Иван Шишман манастира „Света Троица” край Търново. Има мнение, че тази обител съществува и по времето на св. Теодосий Търновски. В този манастир св. Евтимий Търновски започва да осъществява мащабна дейност, свързана с превеждане и редактиране на богослужебната литература. През 1375 година той е избран за търновски патриарх и се опитва да наложи своята езиково-правописна реформа. Пише и оригинални произведени, които са титулувани с „кир Евтимий, търновски патриарх”. Св. Евтимий е непримирим по отношение на ересите. По време на обсадата на Търново патриархът доказва, че е истински духовен пастир на своя народ. Опитът да бъде екзекутиран не успява и той е изпратен на заточение. Смята се, че е доживял дните си в Бачковския манастир. Цялата творческа дейност на св. Евтимий разкрива неговите исихастки възгледи.

Св. Евтимий превежда (или редактира) Устава към Златоустовата литургия от патриарх Филотей Кокин. Той пише жития, похвални слова, служби за български светци или светци, чиито мощи се намират в престолния град (виж Житие на Иван Рилски, Житие на Иларион Мъгленски, Житие на Петка Търновска, Житие на Филотея;  Похвални слова на Патриарх Евтимий). В областта на химнографията е особено показателна Службата на императрица Теофана, която е модел за химнографска творба. Предполага се, че освен нея св. Евтимий съставя и Служба за  св. Петка Търновска. От него са запазени четири послания, които свидетелстват за големия му авторитет в другите православни църкви. Св. Евтимий играе особено голяма роля в културната история на Източна Европа, защото издига престижа на Българската църква и книжнина в рамките на така нареченото второ южнославянско влияние във Влашко, Молдова и Русия. Съчиненията на св. Евтимий  са преписвани през следващите векове и стават важна част от книжнината на другите православни народи.

Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е запазено в две редакции. Първата завършва с пренасянето на мощите му в град Търново. Тя е налице в малко ръкописи. Втората редакция има по-сложен състав, защото представлява свързване на житието от св. Евтимий с неговото допълнение от Владислав Граматик. Тук ни интересува първата редакция, която се среща в следните преписи:

1) Сборник в Зографския манастир, № 103 от 60-те години на ХІV век с типично търновско („Попгерасимово”) писмо;

2) Ръкописни откъси от ХV век, собственост на австрийския славист Емил Калужняцки. Местонахождението им сега е неизвестно;

3) Панегирик на дяк Андрей от 1425 година в ЦИАМ, № 182;

4) Ръкопис от ХV век, среднобългарски извод в библиотеката на румънската Академия на науките в Букурещ;

5) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, пак там;

6) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, в румънския манастир Нямцу.

Житието на св. Евтимий е публикувано най-рано в Москва през 1645 година, в Киев от Антон Радивиловски през 1671 година, от иеромонах Неофит Рилски в Белград през 1836 година, както и от Емил Калужняцки през 1901 година[99]. Академик Йордан Иванов го обнародва по най-стария препис от ХІV век[100]. Проучено е също от Полихроний Сырку[101], Димитър Кенанов[102] и други. Сергей Райчинов установява, че софийският книжовник Матей Граматик заимства от него, за да напише житието на св. Николай Софийски, убит от турците в София през 1555 година[103]. Съществува добър новобългарски превод на житието от св. Евтимий, извършен от академик протоиерей Иван Гошев[104]. Върху текста на житието от киевското издание (1671 година) се спира професор Николай Дилевски[105].

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 2*

Архимандрит Павел Стефанов

Глава 2. Жития на св. Иван Рилски

Данните за живота на рилския светец имат предимно агиографски характер и богослужебна функция. Житията, които са достигнали до нас, датират от ХIІ век насам, тоест най-ранните от тях произхождат столетие и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с шестнадесет жития, които са пространни (за четене) и проложни (за богослужение)[75]. Химнографските творби за него във всичките им редакции наброяват петнадесет. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 година. Общо са над тридесет и пет текста. Освен тях, битуват легенди и предания от всички векове.

Това е изключително богат хилядолетен корпус, който за съжаление досега не е издаден заедно в една книга – един красноречив показател за нашето криворазбрано родолюбие и нивото на нашата наука. Но специалистите разполагат с издадените и преведени преписи, макар и в специализирани редки списания и сборници. Трябва да се подчертае, че житията и песнопенията не разкриват биография в съвременния ѝ смисъл. Те имат различна поетика и различен информационен код – да следват Свещеното Писание и да докажат, че новоявилият се праведник повтаря примерите на предишните светци и има Божията благодат, което ни задължава да приемем с вяра неговия живот и подвиг. Така в житията винаги се развива един библейски мотив, повторен чрез избора и поведението на нашия съвременник и сънародник – в случая св. Иван, „българин родом”, както се подчертава във всички текстове. Този принцип подвежда земните събития под диктовката на уподобяването с примерите и прецедентите от Библията. Както св. Иван подражава на библейските и църковните герои, така и ние сме длъжни да подражаваме и да бъдем подобни на него. Затова светецът е назоваван „преподобен”.

Действителните факти от живота на светеца се смесват с предания и легенди, широко разпространени както в книжовната традиция („топоси” – общи места), така и в устното народно творчество. По този начин историческият му образ се слива с легендарния и става едно цяло.

2.1. Народно (безименно) житие

Старобългарската творба, известна като Народно (безименно) житие на св. Иван Рилски, е най-старото агиографско съчинение за светеца. Преобладава мнението, че то е възникнало през XII век преди пренасянето на мощите му от крал Бела III в Унгария през 1183 година и от цар Иван Асен І в Търново през 1196 година. Тези важни събития не са споменати в текста. Обикновено се смята, че негов автор е неизвестен рилски монах, но Мария Спасова доказва, че езикът на Народното житие е източнобългарски. Следователно то е съставено в един от преславските манастири или по-скоро в Рилския манастир от източнобългарски монах. Според Спасова житието се появява през Х век, тъй като заимства от „Слово за излизането на душата” от св. Макарий Велики, което е преведено в състава на Симеоновия Златоструй[76]. Но това заимстване не означава, че и житието е създадено през същия век.

Трябва да се предположи, че е съществувало и по-старо житие, съставено наскоро след смъртта на светеца. Йордан Иванов изброява шест по-късни преписа от Народното житие, които обхващат широк периметър на разпространение. Те са следните:

1) Ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV в.;

2) Германски сборник от ХVІІ в., л. 102-130, в Църковния историко-археологически музей (ЦИАМ) – София, № 47 (99);

3) Ръкопис 1/22 в Рилския манастир от 1602 г.;

4) Самоковски сборник на Янкул от 1755 г., Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (НБКМ) – София, № 689;

5) Михайлов сборник от ХVІІІ в., НБКМ 688;

6) Габровски сборник от 1756 г. в библиотеката на Сръбската академия на науките – Белград, № 85, преписан от иеромонах Роман по извод на рилския иеромонах Йосиф Брадати[77]. Според Б. Ангелов преписите на Народното житие са десетина, а според В. Янкова – осем [78].

Внимателното сравняване на преписите разкрива, че още през ХІV век съществуват два варианта на това житие, защото се откриват различия в названията на споменатите местни имена. От една страна в него изобилстват сведенията за рилската обител – местности, случки предания и прочее. От друга страна в една от посветените на него служби той е наречен “средеческий светилник” и “похвала средеческая”.

Житието е възникнало в провинциално-манастирска среда, а не в дворцов скрипторий, за което говорят съдържанието и самобитната му форма. Литературните източници за Народното или Безименно житие на св. Иоан Рилски все още не са разкрити. В него са използвани безспорно и някои писмени извори, но то е основано главно върху народните предания, изпълнено е с редица апокрифни елементи, разказано е елементарно и на места наивно. Някои автори отричат изцяло апокрифно-фолклорния характер на житието, без да цитират нито едно доказателство в своя защита[79].

Житието не следва композиционните схеми, познати от византийската агиография. Повествованието за живота на св. Иван започва направо, без какъвто и да е увод. За да придаде достоверност и убедителност на произведението, анонимният автор (сигурно монах) отбелязва, че и до днес личат следи от действията на рилския аскет в планинската пустош. Той предава легендата за среща между св. Иван и цар Петър, разказва как преди смъртта на отшелника му се явява св. Иоан Богослов, небесните камбани бият, а в момента на неговата кончина в устата му влиза бяла пчела. Църковните камбани имат западен произход и не са в масова употреба на Изток през Х век, а по-скоро през XII век. В Народното житие легендарният материал е съчетан с традицията на елинистичната и византийската книжовност, възприета и разработена в България. Например мотивът с пчелата е заимстван от юдеохристиянския апокриф „Иосиф и Асенета”, съставен вероятно в Александрия през І-ІІ век и преведен от гръцки език в България по времето на цар Симеон І[80]. Досега не е обърнато внимание, че Народното житие съдържа антикатолическа полемика, която не е характерна за Х век, а за периода след разделението на Източната и Западната църква през 1054 година.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 1*

Архимандрит Павел Стефанов

1.1. Завет

Липсва достоверна писмена документация на очевидци за биографията на св. Иван Рилски, защото житията и службите в негова чест са художествени произведения. Единствено изключение е един важен документ – Заветът на св. Иван Рилски. Неговият автор съобщава, че завършил писането му на 25 март, Благовещение 941 година. Мястото на Завета в духовен и верови аспект се нарежда до отец Паисиевата история – мерило за националното ни самосъзнание. Смята се, че Заветът има четири познати преписа, които нашата наука приема за автентични. Най-ранният от тях се намира в библиотеката на руския манастир „Св. Пантелеймон” на Атон. Той е дело на известния наш книжовник от ХVІІІ век Памво Калоферски, който е ученик на преподобни Паисий Величковски[45]. Третият е направен от монах Касиан с дата 1860 година и се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София[46]. Четвъртият е дело на Неофит Рилски вероятно от средата на ХIХ век, а четвъртият е по-късен и е редактиран езиково. Липсата на преписи преди Възраждането поддържа несвършилата дискусия дали е автентичен текстът на Завета или той е късен манастирски вариант, който обобщава съществуващата практика.

Върху Завета спират вниманието си редица големи български учени като Йордан Иванов[47], Иван Снегаров[48], Иван Дуйчев[49], Иван Гошев[50], Димитър Ангелов[51] и други. Най-задълбочено е изследването на Гошев, който приема, че документът е автентичен. Той е подкрепен от Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други учени. Напоследък Заветът е анализиран от Бистра Николова. Тя смята, че редица термини, използвани в текста, се срещат в късносредновековни документи и заключава, че Заветът е рилска фалшификация от ХІХ век[52]. Но хипотезата на тази авторка се опровергава само от един факт – съществуващия атонски препис от ХVІІІ век. Термините, които изглеждат „късни”, може да са внесени от преписвачите, които сигурно редактират текста.

Йордан Иванов намира успоредици между Завета на св. Иван Рилски и Завета на основателя на Великата лавра св. Атанасий Атонски[53]. Това сравнение не е уместно, защото св. Иван живее през първата половина на Х век, а св. Атанасий – през втората половина на Х век. Двамата ползват едни и същи източници. Същото се отнася и до някои общи фрази, които използват св. Иван Рилски и неговият съвременник Петър Черноризец[54].

Факт е, че св. Иван познава добре манастирския устав на св. Теодор Студит, който в България е заменен с Иерусалимския в края на ХІV век. Това е сигурно доказателство, че рилският Завет е по-ранен от това столетие. Освен това, в житието на светеца от патриарх Евтимий се цитират предсмъртните думи на св. Иван Рилски: „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоя грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благи, към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята[55]”. Тези слова са включени в Завета, което потвърждава, че св. Евтимий го е познавал. Трето доказателство за ранния произход на Завета е фактът, че в него изобщо не се намеква за митарства на душата след смъртта. Житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий говори за тях. Идеята за митарствата е прокарана в старобългарската литература от житието на св. Василий Нови – странстващ аскет от Мала Азия, вероятно таен павликянин, който умира през 944 година. Заключението е, че авторът на Завета не познава житието и митарствата, защото пише още приживе на Василий Нови[56].

Съмненията се поддържат поради езиковата редакция на Завета, която винаги е актуализирана при преписването. Но учените основават своето доверие в автентичността му върху редицата запазени старинни думи, присъщи на първата епоха от славянски преводи. И тонът на Завета открай докрай изразява смирение, а не преклонение, каквото неизбежно биха изразили учениците му. Авторът нарича текста си „грубо и неуко завещание”. Той изповядва своето човешко несъвършенство. Изискванията си не изрича от свое име, а чрез цитати от посланията на св. апостол Павел: „Пак съм в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Галатяни 4:19). Такъв текст може да бъде само негов личен изказ, а не от последвалите векове. Каквото и да решат езиковедите, безспорно ще си остане, че през непрекъсваното съществуване на Рилския манастир (цветущ или в епохи на нищета и разорение) монасите изповядват Завета като автентичен, което е свидетелство, че той съществува в основните си поръки още в средата на Х век. А тези поръки са обосновани от начетен богослов и прецизен познавач на Свещеното Писание. В днешния му вид на 58 места се четат цитати от Библията. Предполагаме, че това съответства и на първообраза.

Авторът на Завета се позовава на видни източни отци като св. Ефрем Сириец, който също е оставил Завет, св. Антоний Велики, св. Теодосий Велики и други. Както вече уточнихме, познаването на тези духовни авторитети не противоречи на скромния селски произход на рилския светец. Той има възможност да се запознае с техните творения още в Бобошевския манастир, а сигурно разполага с книги по време на своето отшелничество в Рилската пустиня и още повече, когато основава свой манастир. Сигурно е, че св. Иван Рилски е високо образован, което предопределя и най-ярката функция на риломанастирската традиция – създаването, пазенето и умножаването на български книги.

На едно място авторът на Завета цитира пророк Иеремия (17:5), който пише: „Проклет (е) оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора”. Оттук Иван Дуйчев прави пресиления извод, че „рилският светец надигнал глас против своеобразен цезаропапизъм, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищявките на светската власт[57]”. Всъщност тук авторът не се проявява като политически опозиционер, а като опитен духовник, който съветва своите ученици да живеят според монашеските канони. Те са скъсали напълно със света, от който са се отрекли при даването на трите обета – безбрачие, нестяжание и послушание. Монасите не трябва да разчитат на протекции и дарения на богаташи, а да се осланят само на Бога. Още по-малко тук трябва да се търси противодействие на разпространени цезаропапистки идеи. През ІХ-Х век Българската църква работи в пълен синхрон с държавната власт.

Въпреки че започва своя душеспасителен подвиг като отшелник, св. Иван в Завета съветва последователите си да не се затварят в манастира, а да слязат сред народа и да утвърждават „новопросветените люде от еднокръвния свой народ”. Те не трябва да се ограничават само с изпълнението на треби, а да се изпълват със знания и да сеят просвета, за да се изкоренят остатъците от езически митове и селски суеверия, силно разпространени сред християните.

Българският отшелник свети Иван не само притежава културата да изпревари Симеон Нови Богослов, но той, който пише на старобългарски език, дълбоко познава авторитетите в този тип вероизповедание – преподобни Иоан Лествичник и Ефрем Сириец, които детайлно тълкуват оттеглянето на Иоан Кръстител и Иисус Христос в пустинята, за да утвърдят духовните си сили преди своята мисия.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир*

Архимандрит Павел Стефанов

Бъдещият лечител тръгнал, след като повел със себе си един вол. Добре, че преди повече от 70 години Юрдан Трифонов (1939) ни посочи, че случката с вола е привнесена от житието на св. Илия.

Никакви отношения на никакво равнище между цар Петър и Иван Рилски (Иван от Скрино) не са съществували. Целият разказ за някакви отношения между двамата е привнесен от житието на св. Теодосий Велики (Константин Радченко, 1898).

Предговор

През 2008 година беше проведена националната кампания “Българските символи”. Според обявените резултати над един милион българи взеха участие с телефонни обaждания. Като най-популярен символ на страната се наложи Мадарският конник, който има преимуществото, че е масово познат от опакото на нашите монети. За него гласуваха 25.44%, за кирилицата – 21.96%, за историческия хълм Царевец във Велико Търново – 15.03%, за българската роза и розовото масло – 10.16% и накрая за Рилския манастир – 8.95%.

Тази анкета прави тъжно впечатление. Никой не отрича, че Мадарският конник е уникална българска творба, но и досега не е изяснено кого или какво той представлява и какво е неговото предназначение. Освен това, този скален релеф е свързан с езическия период на българската история на Балканите, която продължава от 681 до 865 година. Този период е велик и героичен, но той е “затворена страница” за българския народ, който през последните 11 века се уповава на православната вяра. Други символи като кирилската азбука и казанлъшката розa не могат да се определят единствено като български, защото ги има и в редица други страни. Търновград е столица от ХІІ до ХІV век, което е несъмнена хронологическа ограниченост. Над този символ тегне сянката на кризата и гибелта на Второто българско царство.

Според мен най-подходящият и най-ценният български символ и паметник е именно Рилският манастир. В него има нещо вечно и несъкрушимо. Основан е от най-големия български светец – Иван Рилски, през Х век и оттогава до днес той олицетворява българския дух и освещава българското битие. Към тази обител се стичат не само българи от всички краища на страната или извън нея, но тя е фокус на внимание и за милиони чужди туристи. Те остават неизменно възхитени както от изключителната околна природа, така и от съкровищата на изкуството и културата, запазени в манастира. Неслучайно Рилският манастир е паметник от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Св. Иван Рилски и неговата обител имат изключителни заслуги за оформянето и увековечаването на българската идентичност и приноса ѝ към общоевропейското християнско наследство.

Аз съм емоционално привързан към св. Иван Рилски и неговата обител. Посещавал съм я многократно и съм благодарен на светеца, че се е отзовавал на моите молитви. Предлагам настоящия труд като скромен дар на него. По темата събирам отдавна заглавия и литература и съм публикувал популярни статии. Въпреки че темата е необятна и моят труд не претендира за изчерпателност, надявам се, че той би могъл да стане основа за написването в бъдеще на енциклопедия на Рилския манастир. 

Свети Иван Рилски да бъде небесен застъпник на нас и на целия български народ!

Увод

Научният интерес към нашия светец и неговия манастир започва още през Възраждането, когато иеромонах Неофит Рилски (около 1793-1881) написва и издава първия опит за цялостна негова история. Той е най-подготвеният тогава българин за тази цел. Още през 1836 година отец Неофит публикува службите на светеца. През целия си съзнателен живот той живее в манастира или го представлява навън като учител, познава неговите материални и духовни ценности, записва устни спомени за видни рилски дейци. Въпреки това, книгата на отец Неофит не е нито всеобхватна, нито строго научна от днешно гледище. Тя вече представлява библиографска рядкост, защото не е преиздавана от 130 години[1].

Видният наш историк и филолог академик Йордан Иванов, който е родом от Кюстендил, посвещава вниманието си на св. Иван Рилски и Рилския манастир, като извършва проучвания преди и по време на Първата световна война. Неговата монография е издадена през 1917 година и досега не е загубила своята научна ценност. Тя е преиздадена през 1990 година[2].

Васил Киселков, известен историк и филолог, който работи дълги години като преподавател в Софийската духовна семинария, публикува през 1937 година книга за Рилския манастир. Без това да е отразено в заглавието, той разглежда също литературното творчество от и за светеца. Книгата е сравнително популярна, а на някои места Киселков проявява силен рационализъм. Той отхвърля християнската  аскеза, а най-великото православно явление – исихазма от ХІV век, нарича съвсем погрешно „ерес[3]”.

Във връзка с 1000-годишнината от кончината на св. Иван Рилски и нейното национално честване Николай Дилевски издава монография на руски език по една частна тема – контактите между Рилския манастир и Русия през ХVІ и ХVІІ век. Тя е преиздадена от Синодалното издателство през 1974 година[4].

По-известна е книгата на академик Иван Дуйчев, която той пише и публикува през 1947 година наскоро след годишнината от кончината на св. Иван Рилски. Издържана на добро научно ниво и написана с жив език, тя е оценена след половин век и е преиздадена през 1990 година. Достъпна е и в интернетна версия. В по-голямата част от книгата Дуйчев анализира житията и службите на светеца, като на обителта посвещава само последната глава. Изследването не е изчерпателно, защото представя твърде бегло ХІХ и ХХ век[5].

След пауза от над десетилетие през 1957 година излиза от печат сборник за манастира, съставен от колектив български научни работници – историк, архитект и изкуствовед. В него обителта е изследвана единствено като исторически паметник и туристически център, а не като център на монашеска и църковна дейност. С този сборник се подготвя обществения климат за прогонването на монасите от манастира през 1961 година[6].

Живата памет на Рилския манастир през ХХ век е архимандрит Климент Рилец, който публикува главно в списание „Духовна култура” редица статии главно за рилските метоси и по-видни монаси през Възраждането[7]. Но поради ограниченията, наложени от комунистическия режим, той не успява да издаде сборник с тях. Забележително явление в литературата за обителта е появата на монография за дейността на Рилския манастир през ХІХ век от старши  научен сътрудник Румяна Радкова, която на младини е екскурзовод в манастира. Това изследване остава еталон по своята задълбоченост и обективно отношение към темата[8]. След три години е издадена и друга нейна отлична книга за отец Неофит Рилски и неговия принос към българската възрожденска култура[9].

Както е известно, в миналото българският народ е силно религиозен, но масово неграмотен и непросветен, защото службите са неразбираеми и почти не се проповядва. Почитта към рилския отшелник се съчетава с фолклорното творчество и се създава цял жанр на народните легенди за св. Иван. Те се срещат от  Македония до Монтанско. Никола Фекелджиев има заслугата, че ги събира и представя в една незагубила значението си книга[10]. Задача на бъдещите агиографи е да сравнят тези легенди с подобни предания за други православни светци и да установят възможни паралели и заемки.  

През 1979 година българският историк-емигрант М. Маргаритов издава в Кайзерслаутерн (Германия) своята дисертация за Рилския манастир като паметник на историята и изкуството. Тя обхваща 242 страници, но по политически причини не получава разпространение у нас и не е цитирана в досегашните изследвания[11].

Гръцкият архимандрит Пантелеймон Пулос защитава през 1983 година  в Духовната академия докторска дисертация за светците от Първото българско царство. Оттук започва неговият интерес към св. Иван Рилски. Пулос издава обемиста книга за живота и мощите на рилския отшелник, чиято последна глава в обем само 17 страници очертава бегло историята на манастира. Стилът на книгата по-скоро принадлежи към жанра на омилетиката и белетристиката, отколкото към научната книжнина. Приносен характер имат проучванията на автора за мощите на светеца[12].

Има още