Румен Ваташки

Сливенската епархия е създадена на 28 февруари 1870 г. с фермана на султан Абдул Азис за основаването на Българската екзархия. Съгласно чл. 10 от този ферман Екзархията е разделена на 15 епархии, между които е и Сливенският санджак, без Поморие и Несебър, с главен град Сливен, седалище на епархията[1]

Изборът на град Сливен за център на епархията не е случаен, а е продиктуван от факта, че Сливен е сред големите и будни български средища през Възраждането, чиито духовни традиции са съхранени през вековете. Обяснява се и до голяма степен с родолюбивия дух на сливналии и с тяхното активно участие в църковно-народните борби в средата  на XIX век.На 25 май 1872 г. Екзархията назначава новите български митрополити. Между тях е и Сливенският митрополит Серафим. На 28 юни 1872 г. турското правителство издава берати за новоназначените български митрополити[2]. Преди това Сливенска епархия е управлявана временно от Софийския митрополит Доротей[3].

Поради трудности от църковно-административен характер първият титулярен сливенски митрополит пристига в седалището на епархията си на 3 юни 1873 г.[4] Той поставя основите на духовния живот в епархията[5].

В аналите първият сливенски митрополит е известен с голямата си пожертвувателност и родолюбие, особено по време на Априлското въстание[6]. Митрополит Серафим умира на 11 август 1896 г. в Сливен[7].

Вторият титулярен сливенски архиерей е дядо Гервасий (1897-1919 г.). По време на неговото управление епархията е предприето голямо храмостроителство. Сред българската църковна общественост дядо Гервасий е известен като голям славянофил Предава Богу дух на 4 април 1919 г.[8]

Иларион Арабаджиев е третият сливенски архиерей. Митрополит Иларион, чиято епархия постоянно е излагана на масирана инославна пропаганда, има голям принос за запазването на православието в своя диоцез.

Роден е в град Севлиево през 1870 г. Светското му име е Григор. След като завършва основното си образование в родното си място, постъпва в богословското училище във Велико Търново, наследник на Духовната семинария в Петропавловския манастир. След успешното му завършване през 1891 г. е поканен за учител в Севлиево. Там работи в продължение на три години. След това заминава за Русия, където през 1898 г. завършва Киевската духовна академия. След завръщането си в България работи в Казанлъшкото педагогическо училище. Като учител Григор Арабаджиев разгръща активна просветителска дейност. Под негова редакция започва да излиза духовно-литературното списание “Православен мисионер”. Неговата многостранна църковнополезна дейност не остава незабелязана от висшия клир на Българската православна църква. Сливенския митрополит Гервасий го поканва за свой протосингел. На 14 септември 1904 г. Григор Арабаджиев е ръкоположен за йеродякон с монашеското име Иларион и назначен за протосингел на Сливенската митрополия. Няколко години учителствува в Софийската духовна семинария, където приема йеромонашеско ръкоположение и по-късно е въведен в архимандритски чин. През 1908 г. е назначен за ректор на Цариградската духовна семинария. От 1910 до 1917 г. отново заема длъжността протосингел на Сливенската митрополия. Дейността му е оценена по достойнство от Св. Синод на БПЦ и на 25 октомври 1917 г. Иларион Абаджиев е въведен в епископски сан и назначен за викарен епископ в Сливен. След смъртта на дядо Гервасий, на 11 юни 1922 г. епископ Иларион е избран за сливенски митрополит[9]. На 22 юли 1922 г. изборът му е утвърден от Св. Синод, а на следващия ден в параклиса на Св. Синод е извършен каноничният избор за сливенски митрополит на Величкият епископ Иларион. На 27 август същата година, след като получава съответния царски указ, митрополит Иларион заминава за епархията си[10].

Митрополит Иларион е отличен с различни награди като признание за голямата му църковна и обществена дейност. Награден е с малкия и големия кръст на дружество “Червен кръст”, с “Орден за граждански заслуги” II степен, с военния орден “Св. Александър II степен, с Кръста на Руския Червен Кръст и с други отличия[11].

Настоящата сграда на Сливенската св. митрополия е дело на дядо Иларион. До 1933 г. сградата на митрополията е местена в различни къщи. Това създава известно неудобство за епархийската администрация. През същата година сливенският митрополит Иларион закупува парцел с възможност за строителство на митрополитска сграда, съобразена с нуждите на епархията. В началото на 1934 г. плановете на сградата са готови. За строителството на митрополитския дом Св. Синод отпуска заем от 500 000 лева, а от доброволни помощи са набрани още 431 221 лева. През 1935 г. Министерството на благоустройството отпуска още 400 000 лева. Строителството на сградата завършва през 1939 година. За жалост митрополит Иларион не успява да дочака окончателното завършване на сградата, тъй като умира на 13 март същата година. Освещаването на новата двуетажна митрополитска сграда е извършено на 16 юли 1939 г.[12]

За архиерейското служение на дядо Иларион трябва да изтъкнем голямата му ревност по отношение на православието[13]. Дейността на различните чужди пропаганди в епархията му е смущавала духа на този ревностен български митрополит, който, обзет от апостолска ревност кръстосва епархията си надлъж и нашир, за да запази повереното му стадо[14].

Още през 1904 г., като млад клирик на БПЦ Иларион Арабаджиев се противопоставя решително на опитите на униатите да се установят в Сливен и да развият прозелитична дейност в града.

Униатските идеи в Сливен вероятно намират привърженици преди провъзгласяването на акта на българската уния от 18 декември 1860 г. Самото униатско движение сред българите в Цариград в някаква степен също намира отзвук в Сливен. То е следствие на цялостното национално и духовно пробуждане на българите. Още повече, че сливналии участвуват и в самото провъзгласяване на унията в Цариград. Много дейно участие в униатското движение взимат двама сливналии – д-р Миркович и Х. Мина Пашов. Те участвуват в българската делегация начело с Драган Цанков, която посещава католическия архиепископ Павел Брунони в Цариград. Д-р Миркович и Драган Цанков поднасят на монсеньор Брунони написаното на френски език заявление за приемане на унията. Един от дейните привърженици на унията е и сливналията поп Станчо, чиято дъщеря е омъжена за Драган Цанков.

Унията с Римокатолическата църква намира привърженици и в град Сливен. По-видни представители на униатското движение в Сливен са Анастас Х. Добрев, Христо Самсаров, П. Генов и др. Разбира се, увлечението им е по-скоро политическо, отколкото чисто религиозно[15].

Католическата енория в Сливен води началото си от 1904 г., когато отците успенци закупуват една къща в града. Впоследствие къщата е приспособена за храм, посветен на св. апостол Петър. През същата година за католически енорийски свещеник в град Сливен е назначен отец Герман Рейдон, успенец, и отец Иван Тодоров.

Може да се каже, че като цяло унията в град Сливен не е имала успехи въпреки големите надежди, които католическата пропаганда възлага на нея. Твърде показателно в това отношение е, че отците успенци превръщат града в средище на католическия “Добър печат”. В град Сливен излиза първото католическо списание в България “Поклонник”. Най-деен в издателската дейност е отец Герман Рейдон. От Сливен води началото си и месечното католическо списание “Вяра и наука”[16].

През 1904 г. католическата пропаганда в Сливен начело с бившия православен свещеник Иван Тодоров работи много активно. Оказва се, че същият е зет на Г. Ст. Бунтовников, учител в Софийската духовна семинария.

На проведения в Сливен митинг срещу дейността на католическата пропаганда Г. Бунтовников отказва да защити православието и да се противопостави на католическата пропаганда в града. Съществуват донесения, че материално подкрепя своя зет, както и предположения за оказана морална подкрепа на Иван Тодоров.

Йеромонах Иларион застава решително срещу чуждата пропаганда, но неговите усилия не дават нужните резултати. Затова настоява пред г-н Костов, секретар на Св. Синод, от МВРИ да вземат по-строги мерки срещу католическата пропаганда в княжеството и особено в град Сливен.

Отец Иларион и Негово Високопреосвещенство сливенският митрополит Гервасий дават парични помощи на лица, попаднали под влияние на католическата пропаганда, за да ги запазят в православната вяра. „Но те не са един или двама, че да удовлетворим всички[17]”. Благотворителните дружества в града са няколко, но не развиват никаква дейност. Населението е бедно.

Преди Великден йеромонах Иларион написва възвание до сливналии, насочено срещу католическата пропаганда и действията на католическите свещеници. Той възнамерява да го изпрати и до Св. Синод.

Става ясно, че католиците  пишат изложение до прокурора и възнамеряват да се оплачат на княза. Въпреки това йеромонах Иларион заема твърда позиция срещу тях и това личи от думите му „Но аз не искам да ги зная, защото излизам в печата с документи и проверени данни”[18].

От кореспонденцията между г-н Костов и йеромонах Иларион се узнава, че след появата на католическата пропаганда в Сливен е създаден комитет, който да се бори с разпространението на римокатолицизма в града. От същия комитет изпращат писмо до г-н Бунтовников, подписано от председателя г-н Дограмаджиев, с което е поканен да държи публично слово на 3 август (неделя) 1903 г. в салона на читалище „Зора” на тема „Преимуществото на православната църква пред римокатолическата с указание гибелните следствия за православието от католическата пропаганда”.

Същия ден обаче Бунтовников е натоварен от Сливенския митрополит Гервасий  да изнесе друго слово в църква и учителят тактично отказва с думите: „Ето защо предложението на почитаемия комитет се явява в случая като такова, което надминава силите ми[19]”.

В създалата се ситуация от комитета настояват владиката да освободи Бунтовников от това задължение в полза на комитета и отново пишат писмо до него. Бунтовников запазва присъствие на духа и това е видно от писмото му.

”В отговор на второто Ви писмо смея да Ви съобщя, че ако Н. Високопреосвещенство Сливенският митрополит г. г. Гервасий ме е освободил от поръчката, която собствено аз предложих, то оттук ни най-малко не следва, че почитаемият комитет има нравствено право да ме задължава със свои поръчки, преди да е взел моето съгласие за тяхното изпълнение[20]”. Съвсем тактично на 30 юли Бунтовников заминава за София.

След появата на „Възвание към сливенските граждани” католическите свещеници се оплакват на Софийско-Пловдивския епископ Роберт Менини, който писмено настоява пред прокуратурата при Окръжния съд в Сливен да защити католическите духовници. В противен случай заплашва да търси помощ от царя.

Йеромонах Иларион не крие стратегията си. “Ако разполагам с някоя сума, ще бъда в положение да отнема всички бедни хорица, които са отишли при католическите патери за пари, и щом патерите останат сами, ще бъдат принудени да си отидат от Сливен[21]”. Той работи с голям жар и дори успява да подготви втора брошура, насочена срещу католическата пропаганда в града[22].

На фона на засилващата се униатска пропаганда в Сливенска епархия вече като митрополит, Иларион Арабаджиев води истинска борба за чистотата на православието.

Св. Синод от своя страна следи с особен интерес развитието на католическата пропаганда в Сливенска епархия. За това свидетелствува писмо на Св. Синод с вх. № 6703 от 1930 г. до Сливенската митрополия, в което се настоява за сведения относно католическите мисии в Малкотърновската, Елховската, Бургаската и Ямболската духовна околии. В отговор на това писмо Сливенската митрополия изготвя подробен доклад от 29 юни 1931 г. (вх. № 4565).

Според доклада в Малкотърновска духовна околия освен католическите свещеници, живеещи постоянно в град Малко Търново, католическата пропаганда не разполага със свои агенти в околията. Постоянни нейни сътрудници са униатите Михаил Георгиев от Малко Търново, служител на осигурително дружество “Витоша”, Петко Константинов, секретар-бирник в село Заберново, Г. Мешков, ветеринарен фелдшер в село Граматиково, и други.

В град Малко Търново, където живеят 70 униатски семейства, католическата мисия разполага с трима свещеници, от които – двама учители с висше образование, три монахини учителки, един храм и една смесена прогимназия със забавачница. В село Заберново има само едно католическо семейство.

В Елховска духовна околия има няколко селища, населени с униати. В град Каваклий (Тополовград) живеят 40 униатски семейства, обслужвани от трима свещеници. Те обаче не разполагат с храм. В село Соуджак (Студена) има 31 униатски семейства с храм и свещеник. В село Гаджилово (Гранитово) живеят само 4 униатски семейства. В споменатото село пропагандата успява да проникне в началото на XX век. През 1901 г. отец Тома Пшибилски построява в село Гаджилово къща, която по-късно превръща в молитвен дом. През 1918 г. този дом се срутва. Тогава католиците настояват да им се разреши да построят храм, въпреки че Тома Пшибилски дава пред общинското управление в селото честната си свещеническа дума, че няма да се отклони от даденото му от общината позволително за построяване на обикновено жилище. (Препис от това задължително е приложен към доклада за сведение).

В Ямболска духовна околия католическата пропаганда също развива активна дейност. В град Ямбол, където живеят няколко католически семейства от латински и източен обред, има един католически храм с две отделения – западно католическо и католическо от византийски обред. В града католиците издържат училище и пансион с около 38 момчета и момичета от селата.

В село Довруклий (Правдино) униатските семейства са 32, с един свещеник и храм, а в село Топузларе живеят 3 униатски семейства с един свещеник и храм.

В Бургас има 40 католически семейства. Те разполагат с 2 храма, забавачница, основно училище, прогимназия с 11 учителки, от които 5 французойки, 1 полякиня, 1 англичанка, 1 арменка и 3 българки. В прогимназията учат 77 българи, 36 гърци, 10 арменци, 5 евреи, 2 турци и 2 от други народности. Всичко 132 деца. Католиците са обслужвани от двама свещеника.

Сливенската света митрополия следи зорко движението и проявите на католическите мисии в епархията, като взема своевременно нужните мерки срещу тях. Често прибягва и до съдействието на административните власти. В това отношение ценна подкрепа на епархийската духовна власт оказва бившият Бургаски окръжен управител Симеон Дончев. Той дава решителен отпор и срещу проникването на Петдесятната църква в Бургас.

В енориите си католическите свещеници извършват требите безплатно, венчават при забранени от Православната църква родства и през непозволено от нея време. По този начин успяват да съблазнят много православни християни в селища, където живеят православни и униати, предимно от по-бедните слоеве на населението. На деца на православни християни католическите мисионери обещават безплатно образование в католическите училища.

Разбира се, има случаи, когато държавата не само че не подкрепя Православната църква в България, а напротив, насърчава чуждите пропаганди в страната. Така западните религиозни мисии у нас имат възможност да засилят дейността си, стават по-дръзки и успяват да разбиват националното единство на българите във време, когато такова единство наистина е съществувало и на което единство се е държало особено много.

За жалост българските правителства рядко се вслушват в постоянните сигнали за неправомерна дейност на западните религиозни мисии. Като че ли нашите управници са склонни да се вслушват повече в гласовете, които ходатайствуват в полза на чуждите религиозни пропаганди, отколкото на защитниците на православието.

Така например православният свещеник в село Гаджилово, Елховско, с рапорт № 18 от 8 март 1931 г. прави подробно изложение за посещението на представителя на Дирекцията на изповеданията инспектор Ряпов, изпратен в село Гаджилово във връзка с църковния спор. Вместо да защити законните права на БПЦ, той взема страната на католиците, заявявайки на православния свещеник в присъствието на верни, че “Качествеността на нашата църква (има се предвид Българската православна църква) не се състои в нейната численост и че вчера християните може да са били православни, а днес могат да бъдат католици”.

С действията си този висш държавен чиновник насърчава пряко католическата мисия в селото и обръщането на православните в католичество, поставяйки се по този начин в услуга на католическата пропаганда.

За осуетяване домогванията на инославните мисии в Сливенска епархия православното духовенство прави нужното според възможностите си и според средствата, с които разполага. Голяма е борбата в град Малко Търново, където католическите мисионери проявяват голяма активност, а местните православни свещеници работят всеотдайно в желанието си да запазят паството си. За тази цел православните пастири изнасят сказки и беседи, а в града работи и проповедник.

Свещениците, ангажирани пряко в борбата срещу католическите мисии в Сливенска епархия, са подпомагани материално от епархията. Така например през 1930 г. на двамата православни свещеници от Малко Търново митрополията в Сливен отпуска финансови средства в размер на 300 лева месечно, а на свещениците от селата Гаджилово, Соуджак и Довруклий по 100 лева. От 1 април 1931 г. месечната им помощ е увеличена на 500 лева. От 1927 г. до 1930 г. за ученическите трапезарии в Малко Търново са отпуснати 9 000 лева. Разходите, необходими, за да се противодействува на построяването на католически храм в Малко Търново, възлизат на 4 000 лева.

Помощта за споменатите свещеници обаче се оказва недостатъчна. В същото време зачестяват случаите, когато православни християни прибягват до услугите на униатски свещеници. За да задържат енориашите си, православните духовници извършват требите безплатно – обстоятелство, което неминуемо затруднява свещениците материално.

За да бъде по-ефикасна дейността на православните клирици в районите със смесено население, необходимо условие е те да бъдат осигурени материално. Постигането на това е възможно само със субсидия от Св. Синод или от държавата, тъй като бюджетът на епархийския съвет в Сливен не винаги е имал възможност да осигури нужните средства.

Съвсем основателно се налага мнението, че на свещеници, чиито енории са застрашени от чужди религиозни пропаганди, трябва да се настоява за отпускането на извънредно възнаграждение от държавата, както това е правено за погранични учители и чиновници, таксите за основните треби да се събират във вид на задължителен държавен данък, а свещениците да служат безплатно, като издръжката им се поеме от държавата.

Все пак най-сигурната мярка за ограничаването на католическата пропаганда  в България е създаването на закон за вероизповеданията, който обаче не е приеман, тъй като съществуващото положение е било удобно за българските правителства[23].

Предвид сведенията, които митрополит Иларион дава през 1927 г. пред Св. Синод за засилващата се католическа пропаганда в Сливенска епархия, синодалните архиереи му препоръчват да потърси добре подготвено лице, което да назначи за епархийски проповедник, като му възложи мисия против чуждите пропаганди. В случай, че Сливенският митрополит не разполага с подходящи лица, Св. Синод изразява готовност да препоръча такива[24].

От своя страна Сливенска епархия уверява Св. Синод, че разполага с добре подготвени кадри и е в състояние да противодействува на католическата пропаганда. Митрополит Иларион признава обаче, че за воденето на по-успешна борба срещу домогванията на униатите в епархията липсват финансови средства[25].

Заради засилената католическа пропаганда в Сливенска епархия на заседание на архиерейското събрание, проведено на 30 ноември 1933 г., протокол № 12, постъпва предложение за откриване на нова епархия – Бургаско-Дебелска. На заседанието вземат участие следните епархийски архиереи: Видински Неофит, Пловдивски Максим, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Сливенски Иларион, Доростолски и Червенски Михаил и Врачански Паисий. Поради заболяване от заседанието отсъства само Старозагорският митрополит Павел.

Председателят на събранието Неофит[26] информира присъстващите архиереи, че е посетен от делегация, съставена от видни представители на Бургаски окръг. Членовете на делегацията изразяват пред дядо Неофит настойчивото желание на населението от този край за откриване на Бургаско-Дебелска епархия. Като причина за това се изтъква, че споменатите области са обект на домогвания на чужди национални и религиозни пропаганди.

Относно развитието на този въпрос от значение е заседанието на Св. Синод, проведено на 12 декември 1933 г. (протокол № 21), на което е взето решение да се открие нова епархия – Бургаска, със седалище в Бургас и архиерейско наместничество в град Малко Търново. Като най-сериозен мотив за това решение се изтъква обстоятелството, че в приморските и граничните области съществуват чуждите религиозни мисии. Поради това се търсят по-ефикасни начини за противодействието им. Въпреки взетото решение епархията не е създадена[27].

Иларион Сливенски умира на 13 март 1939 г. На този ден тъжно бият камбаните на градските църкви в Сливен, известявайки за нещастието, което сполетява епархията. За погребението е създаден общоградски комитет, в който влизат Негово Преосвещенство Смоленският епископ Евлогий, кметът и околийският управител на града, представители на просветни и културни организации[28]. На погребението на дядо Иларион трогателна реч произнася Софийският митрополит Стефан[29]. Напуска ни един уважаван български архиерей, чийто достоен живот е пример за подражание.

В духа на цялостното дело на митрополит Иларион Сливенски, чийто ореол на непоколебим страж на православната вяра искам да одухотворя в настоящия си научен доклад ще си позволя да цитирам една мисъл на Негово Високопреосвещенство нине здравствущия Сливенски митрополит Йоаникий, която в началото на XXI век звучи много актуално. “…Православната вяра е била и си остава великият и негаснещ светилник. Новото в религиозно отношение, което навлиза  – секти и отчасти разкол, е опасно, защото погубва душата. Това е най-опасното състояние, човек не чувствува своята гибел. Православната вяра дава спокойни мисли, чиста съвест и тишина на душата. Православната вяра облагородява, просветява. Православната вяра е незалязващото слънце за България…”[30].

______________________________

* Материалът е предоставен от автора. За справки, д-р на теологическите науки Румен Ваташки, Шуменски университет.

Статията е публикувана в Сб. ДЕВЕТИ СВЕТИНИКОЛАЕВСКИ ПРАВОСЛАВНИ ОБРАЗОВАТЕЛНИ ЧЕТЕНИЯ. БУРГАС, 2012.

[1]. Динков, К. История на Българската църква. С., 1954, с. 86-88.

[2]. Пак там, с. 94.

[3]. Парпулов, Д. Едно архиерейско посещение преди 100 години в Сливен. – Църковен вестник, 1971, бр. 6, с. 4.

[4]. Табаков, С. История на град Сливен. Т. 2, С., 1924, с. 466.

[5]. Янев, В. 120 години Сливенска епархия. “Не се гаси туй, що не гасне”.  – Сливенско дело, 1990, бр. 56, с. 2-3.

[6].По този въпрос вж. по-подробно Кръстев, А. Сливенския митрополит Серафим и Априлското въстание. (По случай 120 г. от Априлското въстание и 100 г. от смъртта му). – Богословска мисъл, С., 1996, кн. 4. с. 47-50; Иванова, М. Сливенски митрополит Серафим (1889-1896). – Духовна култура, 1990, кн. 4, с. 28-29.

[7].  Иванова, М. Цит. съч., с. 31.

[8].Цанков, С. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет (ГСУБФ), Т. XVI, С., 1939, с. 54-55.

[9].Александров, Н. Петдесет години от смъртта на приснопаметния Сливенски митрополит Иларион (1939-1989). – Духовна култура, 1989, кн. 4, с. 14-18; Цанков, С. Цит. съч., с. 76-77.

[10]. Новият Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1922, бр. 21, с. 1-2; Юбилейна книга…, с. 7-11.

[11]. Юбилейна книга на катедралния храм „Св. Димитър” в гр. Сливен, 1831-1931. С., 1931, с. 10.

[12].Тамахкярова, И. Строежът на новата митрополия. – Сливенско дело. 1992, бр. 96, с. 2.

[13].  Юбилейна книга…, с. 19-20.

[14]. Ибрашимов, Г. Църквата пак е в скръб. – Църковен вестник, 1939, бр. 12, с. 133-134; Цанков, С. Цит. съч. с. 76 – 77.

[15].  Табаков, С. Цит. съч., с. 447-448.

[16].  Елдъров, С. Католиците в България 1878-1989. С., 1994, с. 168.

[17].  Писмо от 28 април 1904 г. на йеромонах Иларион до г-н Костов, секретар на Св. Синод, ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 2.

[18]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 3.

[19]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 4.

[20]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 5.

[21]. ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 6

[22]. Писмото е подписано от йеромонах Иларион. Носи дата 13 май 1904 г. и е адресирано до г-н Костов, секретар на Св. Синод, ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376, л. 4-7.

[23].Докладът е подписан от протосингела на Сливенската митрополия архимандрит Амвросий,  ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 100, л. 54-56.

[24]. Заседанието на Св. Синод е от 7 юли 1927 г., протокол № 48, ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

[25]. Заседанието на Св. Синод е от 24 ноември 1927 г., протокол № 74, ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

[26]. Митрополит Неофит (Никола Митев Димитров) е роден през 1868 г. в село Гълъбово, Старозагорско. Първоначално е енорийски свещеник, но след овдовяването му постъпва в духовна семинария. По-късно заминава да учи в Русия, където през 1896 г. успешно завършва Санктпетербургската духовна семинария. През 1900 г. завършва и висшето си богословско образование, след което се завръща в родината си. В 1904 г. е удостоен с архимандритско достойнство, а на 21 юни 1909 г. получава епископска хиротония. През 1914 г. е избран за Видински митрополит. Той е дългогодишен член на Св. Синод и негов наместник-председател. Митрополит Неофит е радетел на умерени преобразования в Църквата. Вж. Цанков, С. Цит. съч., с. 71-73.

[27]. ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 51.

[28].Ст., К. Рубрика “Писма и дописки. Из живота на епархиите”. Погребението на митрополит Иларион. – Църковен вестник, 1939, бр. 14, с. 165-166.

[29].Стефан, Софийски митрополит. Реч при погребението на блаженопочиналия Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1939, бр. 13, с. 145-146.

[30].Йоаникий, Сливенски митрополит. Приветствия и слова при разни случаи, С., 2000, с. 76.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

1. ИЗВОРИ

2. АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ

ЦЕНТРАЛЕН ДЪРЖАВЕН АРХИВ (ЦДА)

Ф. 1318 к Патриарх Кирил

Ф. 791 к Св. Синод на Българската православна църква

(Протокoлите от заседанията на Св. Синод)

Писмо от 28 април 1904 г. на йеромонах Иларион до г-н Костов, секретар на Св. Синод.

ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376.

Писмо, подписано от йеромонах Иларион от 13 май 1904 г., адресирано до г-н Костов, секретар на Св. Синод.

ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 4376.

Заседание на Св. Синод от 7 юли 1927 г., протокол № 48.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

Заседание на Св. Синод от 24 ноември 1927 г., протокол № 74.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 43.

Заседание на Св. Синод от 12 декември 1933 г., протокол № 21.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 51.

Доклад (вх.№ 4565) от 29.06.1931 г. на Сливенската св. митрополия, подписан от протосингела на митрополията архимандрит Амвросий.

ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 100.

1. ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

Новият Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1922, бр. 21.

Ибрашимов, Г. Църквата пак е в скръб. – Църковен вестник, 1939, бр. 12.

Ст., К. Рубрика “Писма и дописки. Из живота на епархиите”. Погребението на митрополит Иларион. – Църковен вестник, 1939, бр. 14.

Стефан, Софийски митрополит. Реч при погребението на блажено починалия Сливенски митрополит. – Църковен вестник, 1939, бр. 13.

Янев, В. 120 години Сливенска епархия. “Не се гаси туй, що не гасне”.  – Сливенско дело, 1990, бр. 56.

Тамахкярова, И. Строежът на новата митрополия. – Сливенско дело. 1992, бр. 96.

2. ЛИТЕРАТУРА

Александров, Н. Петдесет години от смъртта на приснопаметния Сливенски митрополит Иларион (1939-1989). – Духовна култура, 1989, кн. 4.

Динков, К. История на Българската църква. С., 1954.

Елдъров, С. Католиците в България 1878-1989. С., 1994.

Иванова, М. Сливенски митрополит Серафим (1889-1896). – Духовна култура, 1990, кн. 4.

Йоаникий, Сливенски митрополит. Приветствия и слова при разни случаи, С., 2000.

Кръстев, А. Сливенския митрополит Серафим и Априлското въстание. (По случай 120 г. от Априлското въстание и 100 г. от смъртта му). – Богословска мисъл, С., 1996, кн. 4.

Табаков, С. История на град Сливен. Т 2, С., 1924.

Цанков, С. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет (ГСУБФ), Т. XVI, С., 1939.

Юбилейна книга на катедралния храм „Св. Димитър” в гр. Сливен, 1831-1931. С., 1931.

Изображение: Сливенски митрополит Иларион (1870-1939), източник http://mitropolia.sliven.net

(Според неговият Требник)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Доскоро свещеник (или поп, както масово се нарича българския свещенослужител) Кръстю Тотев Никифоров ни беше познат като предателят на Апостола на свободата – Васил Левски. Благодарение на активната дейност на членовете на Културно общество “Поп Кръстю” предателството беше отхвърлено, научните проучвания също не го потвърдиха и в крайна сметка този скромен духовник и просветител започна постепенно да заема полагаещото му се място в пантеона на българските възрожденски дейци. Дори на ловешката църква “Св. Богородица” вече е поставена паметна плоча, на която е написано, че “В този храм служи ПОП КРЪСТЮ Тотев Никифоров, живял: 1838 – 1881 г. Борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години”.

Поп Кръстю се ражда и живее в една славна и борческа обстановка – във времето на българското Възраждане, когато кипи борбата за народна просвета, независима Българска църква и национално освобождение. Подобно на мнозина други свои съвременници той не остава безучастен зрител, а участвува активно и в трите фази на тази борба. Доживява и дългоочакваното Освобождение, но само три години и половина след подписването на Санстефанския мирен договор умира от белодробна туберколоза (21 септември 1881 г.). Така едва 43-годишен си отива един трезвомислещ духовник, който ратува за просветен и здрав клир, за едно демократично управление на новосъздадената Българска екзархия, който негодува против непросветеното, но алчно за пари духовенство, което потъпква моралните християнски ценности.

Всичко това е видно от неговото ръкописно наследство, което е твърде скромно. Става дума за написаният през 1879 г. Попкръстюв Требник, който той нарича “Требник нова мода”. По принцип Требникът (или Евхологионът) представлява богослужебна книга, която съдържа молитвословия и свещенодействия, извършвани по потребностите на едно или няколко лица. В случая обаче се касае за нещо съвсем различно. “Требникът нова мода” няма нищо общо с богослужебната книжнина, а фактически е сборник с различни авторски произведения на поп Кръстю – стихове, епиграми, есета и научно-философски размишления по важни за епохата въпроси. В началото на този требник е посочено, че „съдържава чяст от неговите произведения”. Остава да гадаем какво още друго е писал този възрожденски духовник и къде е разпиляно неговото книжовно наследство.

Въпреки че „Требникът” е запазен в най-голямото ни книгохранилище (Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий”) до скоро той беше непознат на научната ни общественост. Благодарение на издателство „Чернат” (под съставителството на Светлана Колева и редакцията на Георги Мишев) през 2002 г. той видя бял свят. За съжаление изданието е непълно – липсват шест от авторовите творби. (Доколкото разбрах, предстои пълното му издание, в строго научен стил).

Както е известно през ХV-ХІХ в. Ловеч е епископско седалище, подчинено на Търновската митрополия. До средата на ХІХ в. тук са управлявали само гръцки архиереи. Едва през месец март 1852 г. за епископ е изпратен от митрополията българинът Иларион, родом от Еленско. Независимо от българския си произход той управлява като истински фанариот, понеже е хиротонисан от фанариоти, които са духовните му началници. Така той си спечелва омразата на голяма част от епархиотите си. От втората половина на 60-те години на ХІХ в. поп Кръстю е свещеник в църквата „Св. Богородица” в родния си град. Заедно с група прогресивни миряни той застава начело на борбата против омразния епископ. Ето какво пише за него съвременникът Феликс Каниц: „Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю.” Едва в края на 1868 г. епископ Иларион решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица. Независимо от това ловчанлии са толкова недоволни от него, че никога не му прощават стореното дотогава.Поп Кръстю и неговите съратници с радост научават за издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който БПЦ получава автономия от страна на Цариградската гръцка патриаршия под формата на Българска екзархия. По този повод на 15 март с. г. в Ловеч се провежда масово тържество, на което реч произнася и поп Кръстю. Неговото и общото мнение на ловчанската прогресивна интелигенция се заключават в следното: да се определят заплати на владиците; значима част от приходите на епархиите да отиват за издръжка на училищата; да се намали броят на митрополиите, като две-три по-малки епархии се обединят в една; владиците да водят по-скромен живот и др. Така според ловчанлии Екзархията трябвало да бъде едно национално и преди всичко демократично учреждение, освободено от пороците на фанариотската патриаршия. Преди всичко тя трябвало да служи за просветно-културното и нравствено издигане на поробения български народ и на цялостните му интереси.

Спрямо другите епархии, изборът на Ловчански екзархийски митрополит се проточва доста дълго. Ловчанлии отказват упорито да приемат обратно Иларион, който първоначално показва писма и доказва пред делегатите на Първия църковно-народен събор в Цариград, че населението го обича и уважава. Възникна остър конфликт с ловешкия делегат Мирю Павлов, който дори напуска заседанията на събора. Най-сетне и сам Иларион се отказва да се върне в Ловеч и е избран за Кюстендилски митрополит.

Изпратеният от Българската екзархия каталог на кандидатите за митрополити не се харесва много на ловчанските избиратели, в това число и на поп Кръстю, който изпълнява ролята на архиерейски наместник. Тогава ловчанлии започват сами да си търсят кандидат за бъдещ митрополит и такъв намират в лицето на архимандрит Кесарий Хорозовски. Последният бил еленчанин, възобновител и игумен на Мерданския манастир „Св. 40 мъченици” и протосингел на новия Търновски екзархийски митрополит Иларион (Макариополски). В нач. на 1873 г. в Ловеч е проведен епархийски избор за митрополит, който е спечелен от отец Кесарий. Обаче изборът се оказва непълен, тъй като липсват представители от Златишка и Орханийска кази. Благодарение на силното застъпничество на Търновския митрополит Иларион Св. Синод признава избора за законен и поканва архим. Кесарий да се яви в Цариград. Той трябвало да положи елементарен изпит пред архиереите, понеже няма завършено никакво духовно образование. За срам и резил Кесарий се явява два пъти на този изпит и не може да го издържи. Така изборът му пропада и трябвало да се проведе нов, този път спечелен на 14 юни 1873 г. от архимандрит Дионисий Помаков.

Новият Ловчански екзархийски митрополит пристига в епархията си в самото начало на септември 1873 г. На тържественото му посрещане поп Кръстю си позволил да произнесе поздравително-назидателно слово, което е запазено в неговия “Требник нова мода”. Дионисий бил връстник на поп Кръстю, учил като него в Белградската духовна семинария, известно време учителствал, след което бил дякон на Софийския митрополит Доротей. Изглежда двамата са се познавали, тъй като в словото си ловешкият свещеник му държи твърде остър и назидателен тон. Още в началото той заявява, че „за наша жалост, толкова годишните ни трудове, които положихме за освобождението ни от чуждата духовна власт, не посочват напълно плода си, който се очакваше! Големите надежди, които се питаеха за едно добро бъдеще, провиждат се гнили, като гледаме, че някои от новоръкоположените народни Архиереи не показаха до днес нищо такова, което да ни науми, че сме освободени от чуждата власт. Даже и явиха се у тях работи, които докарват голям срам на светите наши домогвания.” И главно изплашени от това, ловчанлии забавят избора на своя архиерей. Тук поп Кръстю има предвид Търновският митрополит Иларион, Врачанският митрополит Аверкий, Самоковският митрополит Доситей и др. За всеобща изненада бившият Макариополски епископ се показва по алчен сребролюбец и от гръцките си предшественици. Той предприема половингодишна обиколка из обширната си епархия, за да събира пари и подаръци. Дори повторно освещава църкви, взема високи такси за освещаване на храмове, за ръкополагане на свещеници, за развод, за водоосвещение и пр. Неговият духовен събрат Аверкий Врачански също влиза в конфликт с врачанските първенци и се стига до неговото отзоваване и изправяне на съд в Цариград. Доситей Самоковски се проявява като мекушав човек с фанариотски наклонности,  и пр.

Поп Кръстю си позволява да съветва новия екзархийски митрополит Дионисий да се погрижи да „облагороди и в добро състояние доведе повереното Ви словесно стадо”. А това най-бързо ще стане чрез едно преустройство на училищата и черквите, като в тях бъдат поставени истински и достойни учители и свещеници, а „шарлатаните” и „вредителните” да се изгонят. „Това ако вземете във внимание, тогава нашата епархия за цяло ще постигне добър живот, истински напредък”. Заключителните думи на поп Кръстю към новия владика са: „Бъдете защитник на правдата и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да придобиете любовта на стадото си.”

В “Требник нова мода” най-значима е статията “Две думи върху православието”, която е завършена на 9 ноември 1879 г. Това е един прекрасен трактат върху православната религия на възрожденския българин, върху ролята и дейността на клира и въобще върху задачите и дейността на Църквата. Написването на такъв трактат изисква както добро познаване на общата история на Църквата и редица богословски дисциплини, така и отлична наблюдателност, житейски опит и логична мисъл. Всичко това не липсва на ловчанския поп, който се изявява като горещ патриот и родолюбец, ратуващ за чистота на вярата и стриктно спазване на църковните канони от страна на клира.

Подобно на своя духовен събрат от втората половина на Х в. презвитер Козма, поп Кръстю директно критикува българското духовенство. В случая като енорийски свещеник с добра практика свещеник Кръстю Никифоров безапелационно бичува своите духовни събратя, които повърхностно и вяло изпълняват пастирските си задължения и оставят да се разпръсне “стадото Христово”. С основателен гняв и дълбока покруса той пише следното: “Ако наистина има Създател Бог, Който да иска ответ за делата на света; ако наистина има вяра, която да иска точно изпълнение; ако наистина без това, както ни учи Писанието, ние не можем да получим успокоение на душите си и вечно блаженство, аз с голям ужас ще извикам: Изгубени сме!!! Изгубени сме!!! Изгубени сме, ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито на пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!”

И възмутеният до край енорийски свещеник продължава, че в Българската православна църква (по това време Българската екзархия) никакви догми, никакви свещенодействия не се изпълняват така, както го изисква религията. Според поп Кръстю голяма част от българските свещеници “извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности се състредоточават”. И за да не бъде голословен ловешкият поп дава редица примери за тази масово разпространила се машиналност. “При освещаването на бабината називаема вода*, вярата иска от свещеника не само да промърмори над нея и да гледа да вземе гроша и да бяга, но да съветва лехусата** и да я увещае как трябва да се пази от настинка; да се пази в чистота; как да постъпва с детето; да отбягва от безполезните и вредителни още бабешки суеверия и пр.” Примерите и съветите продължават и при извършване на отделните тайнства. Т. напр. при кръщаване на детето свещеникът трябва да съветва и наставлява “простия възприемник (т. е. самия кръстник), който без никакво знание, без никакво понятие в извършването на това тайнство, е дошъл само като да извърши един прост обичай – да му докаже: какво е кръщението и защо е възприемничеството, и как възприемникът трябва да постъпи с духовното си чедо…”. Поп Кръстю критикува духовните си събратя, че извършват тайнството кръщение твърде формално – “с едно духане и плюване, и с едно елици во Христа крестисте ся, да раздрънка кадилницата и да гледа кой час да вземе мнимо-заслужената си заплата, и да бяга”. Същите съвети се отнасят и до изповедта и причастието – този който се изповядва и след това причестява, трябва да знае много добре какво е пост и защо се пости, какво е грях и как трябва да се изповяда, какво представлява самото причастие и защо го приема и пр.

При венчаването свещеникът е длъжен да посъветва младоженците, как трябва да живеят за в бъдеще: заедно да понасят добро и лошо, правилно да възпитават децата си, да живеят задружно и пр. При маслоосвещението духовникът трябва да “разпита за нуждите на болния; да го увещае, че покрай молитвите трябва и лекар да подири, като му докаже, че “Господ дава, но в кошара не вкарва” и т. н. А при опелото на покойници, свещеникът трябва да съветва родините и близките да не тъжат безмерно, а да им покаже, “че всички разноски за ядене и пиене около него не ловят място, и че молитвите, литургиите, както и помагането на бедни, на болни и но абщи заведения е онова, което е за облекчение на душата на покойния”.

По принцип нашите свещеници знаят своите длъжности, но за съжаление тях ги няма дори в “ума им”. Те знаят само да “промърморят над обряда и умът им да бъде повече в кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в превилата на черквата и в Бога”. Това, така наречено требничарство било широко разпространето през целия период на робството. Липсата на самостойна Българска църква, а и политическото робство били причина за слабограмотноста сред българските свещеници. На практика през периода ХV – средата на ХІХ в. липсвали духовни училища. Единствено през първата половина на ХІХ в. започнало да функционира духовното училище на о-в Халки в Мраморно море, което било издържано от Цариградската гръцка семинария. В огромното си мнозинство българските свещеници били с елементарно килийно образование. Те едва можели да четат и пишат, но тогава това било напълно достатъчно. Свещениците нямали постоянна и сигурна заплата – тяхното възнаграждение идвало само от извършваните треби. И именно тези две причини определяли нивото на българското духовенство – слабограмотно и извършващо задълженията си на две – на три, с мисълта по-бързо да взема парата (т. е. полагаемият му се хонорар) и да бяга.

В своя „Требник” поп Кръстю отделя внимание не само на духовенството, но и на обслужваните от него храмове. С тревога той констатира, че последните постепенно пропадали и дори запустявали. Те не били посещавани дори и на “най-големите празници; никой не ще да знае що е вяра, що е служба, що е свещенодействие, що е свещенство.” Заради формалното и дори лошо служение народът вече не почитал свещениците, държал се с тях като с “едни извънредни ратаи”. Без да преувеличава в разсъжденията си поп Кръстю стига до генералния извод, че православната ни вяра е “презряна, занемарена” и то от самия народ. Вина за това имало преди висшето гръцко духовенство, а след създаването на Българската екзархия (1870 г.) и някои от първите екзархийски митрополити. Такъв в Ловеч бил Дионисий, който не блестял с  добро образование и архпастирски качества. Според ловешкия свещеник той “изпопи и свинарите из Ловчанската епархия, без да е имало толкова нужда за свещеници, и без да е гледал ни най-малко на наука и достойнство”. За екзарх Йосиф І, който бил титулярен Ловчански митрополит след Дионисий, но за съжаление реално бил в епархията си само година време, поп Кръстю храни много добри чувства. За него той пояснява, че “не прие да тури ръка на недостойни хора за свещенически чин, а ги пращаше първо да се изучат и удостоят за това”.

Поп Кръстю не търси вината само във висшето духовенство, а пояснява, питайки: “… ние не можахме ли, и не даваше ли ни се да си сами избираме свещеници, каквито ни трябват? Ако това е тъй, тогава не е ли крив повече народът, който не е внимавал на тия работи?” И отговаря, “че е той крив, а не други”. Но като опитен психолог той пояснява, че вината на народа се състои само в това, “защото е прост, та се оставя неколцина користолюбци да му решават съдбата” и привежда някои доказателства за това. С две думи казано, свещениците се назначават с връзки и чрез ходатайство и по този начин остават “без достойнство и под влияние на някои си,” които ги командват както си искат. От своя страна дейността на църковните настоятели се свежда само до това “да прибират прихода на черквата”. А за ремонти, поддръжка, подновяване на иконите и църковната утвар “пари няма” и никой не се грижи. Затова църквите са “днес съвсем занемарени и празни и в най-големите празници”. Вината според ловешкия свещеник е в “същите градски чиновници и управители, които имат властта само за запазване постовете и подкрепяне интересите си, без да са дали ни най-малко внимание на черквите и училищата”.

И на края поп Кръстю Никифоров заявява. “Като член от тази черква (т. е. Българската православна църква), за която говоря, още повече като свещеник, аз се намирам за длъжен да поднеса това на вниманието както на духовното ни началство, тъй и на почитаемото Народно събрание, което е призвано днес да тури основа както на гражданското, тъй и на духовното ни управление”.

Обстоятелството, че дори и след Освобождението (1878 г.) седалището на Българската екзархия остава в Цариград, а Св. Синод в София започва да заседава редовно едва от средата на 90-те години на ХІХ в. са причина за бавното и мудно уреждане на църковните дела и образованието на българското свещенство. С архипастирска загриженост и евангелска откровеност екзарх Йосиф І също констатира, че “нашата Черква е останала много назад в развитието на духовенството…, Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание от нуждата от дисциплина…” За излизане от това състояние той правел всичко възможно да обнови Църквата, да се подготвят и ръкополагат достойно свещенослужители и т. н. Обаче пречките били многобройни и обновлението вървяло много бавно. Според статистически сведения през 1905 г. в България имало общо 1992 свещеници, от които само двама са били висше богословско образование, 309 имали средно богословско образование; мнозинството били с общо средно образование, а 607 души имали само основно или дори начално образование. Така поп Кръстю още през 1879 г. правилно и вярно дал не само оценка за състоянието на българското духовенство и респективно на БПЦ, но и алармирал за излизане от това състояние, посочвайки и някои от пътищата. Това красноречиво говори за неговата голяма обща култура, за неговото призвание като пастир, за неговата вяра и дълг към Църква и народ.

В заключение бих посочил, че днес, в зората на ХХІ в. ни е необходим един нов поп Кръстю. Колкото и жалко да звучи, нашето общество боледува тежко и не можа за толкова години да извърши демократичните промени. Църквата ни се намира в окаяно състояние благодарение на дълголетното атеистично възпитание. За едни тя е станала обект за подигравки, а за други „златна мина”. Алчни за пари и материално благополучие духовници (в това число и някои архиереи) в съдружие с мафиоти и мафиотски структури безотговорно разграбват църковни имоти. Грабят и лъжат нагло, без да имат страх от Бога, защото те такъв изобщо не признават. Крайно време е да се появи един нов поп Кръстю, който да бичува яростно новите „фанариоти”, да поведе безмилостна борба срещу безбожниците-грабители, да сплоти вярващите под купола на храма…

________________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

­­