Икона и иконопочитание*

Тотю Коев

Втората от Десетте Божии заповеди гласи: „Не си прави кумир и някакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изход 20:4). С тази заповед Бог изрично забранява да правим идоли и изображения на мними божества, на човеци и животни, да им се кланяме и да им служим, тоест да им кадим и да им палим свещи, както езичниците служат на боговете си. Тази идея е намерила отражение в цялото Свещено Писание.

Като тълкуват втората Божия заповед и свързаните с нея библейски места, противниците на иконопочитанието заявяват следното: Иисус Христос не е унищожил Божиите заповеди, в това число и втората. Той ясно и недвусмислено утвърдил тяхната непреходна стойност: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос. И пак Негови думи: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10). „Бог е дух и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“ (Иоан 4:24). „Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан 4:23). Древните християни правилно разбирали тези думи, затова не си правили изображения. По-късно Църквата отстъпила от истината. С въвеждането на иконопочитанието тя внесла в християнството езически дух, материализирала възвишените християнски идеи. Правенето на икони и поклонението пред тях противоречи на втората Божия заповед; то е сатанинско дело, чуждо е на Христа и Неговото учение, то е идолопоклонство. Така учели в древността иконоборците; така днес учат почти всички протестантски общности.

Има противоречие между учението на Църквата и изказаните по-горе мисли относно иконопочитанието. Това противоречие е плод на неправилно разбиране същността на втората Божия заповед и цитираните думи на Иисус Христос.

Преди всичко, погрешно е да се твърди, че Църквата е отстъпила от истината. Тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей З:15), вярна пазителка и тълкувателка на Христовото учение. Църквата е тяло Христово; неин глава е Христос – Самата Божествена Истина. В Църквата пребъдва Духът на истината, Който я упътва на всяка истина (Иоан 16:13). Отделни нейни членове могат да се заблудят, могат дори да отпаднат от единството си с нея, но тя си остава непогрешима.

Каква е разликата между икона и идол?

Думата „икона“ е от гръцки произход. Има няколко значения:

а) в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледалото,

б) в преносен смисъл – мечта, подобие,

в) изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение. С такива значения е била употребявана още в древността от езическите философи и писатели.

В свещените книги на Стария и Новия Завет думата „икона“ има по-определено значение. В Стария Завет е употребена повече от петдесет пъти. Навсякъде има значение образ, изображение на нещо, което действително съществува, което има битие и на което не се отдават езически почести, каквито се отдават на идолите. В Новия Завет е употребена повече от петнадесет пъти. Има значение образ върху монета, образ Божи, образ земен и образ небесен, образ на славата Господня, образ на Сина Божи, тоест означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява. Иисус Христос е наречен „образ на Бога“ (2 Коринтяни 4:4), „образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Тук думата „образ“ (икон) означава цялостно, пълно изображение на невидимото чрез въплъщението, пълно изявяване на Божията същност. Отношението между Отца и Сина се определя както отношението между Първообраз и Образ, и то Образ на невидимия Бог. Наистина, „Бога никой никога не е видял, но Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18) след въплъщението Си. Затова на молбата на апостол Филип – „Господи, покажи ни Отца“ Христос отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца. Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Иоан 14:8-10). Във и чрез делата на Сина се вижда и се познава Отец. Затова въплътилият се Син Божи е наречен „образ на невидимия Бог“. Онтологически, по същество Той не се отличава от Първообраза; Той е единосъщен с Него. Син Божи по отношение пък на света е Първообраз.

Думата „идол“ е също от гръцки произход. Има значение изкуствено създаден образ, фигура, образ, създаден в ума. За разлика от иконата идолът е плод на човешкото въображение, не изобразява нещо, което има битие, което съществува.

С такова значение е употребена думата „идол“ и в старозаветните, и новозаветните свещени книги. Идолът като образ на мнимо божество противоречи на идеята за единия истински Бог. Затова св. апостол Павел пише, че „идолът е нищо в света и че други Бог няма, освен единаго Бога“ (1 Коринтяни 8:14). Служителите на идолите са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Премъдрост Соломонова 13:10); те са заменили истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), славата на нетленния Бог са заменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Римляни 1:23).

От направения кратък анализ на термините „икона“ и „идол“ се вижда, че те са коренно различни както по произхода, така и по съдържанието, което е вложено в тях. Иконата сочи на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея. Тя е само негов образ, негово изображение. Идолът пък е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващи езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество, затова на него се отдават божески почести.

Има още

Вероопределението на Седмия вселенски събор – продължение и край*

Съдържание и значение

Тотю Коев

От приведените свидетелства и на­правените по тях разсъждения става ясно, че:

1. Макар и не много на брой, но все пак в Свещеното Писание има ука­зания за съществуването на изобра­жения и за почтителното отношение към тях, защото те са били направени по Божие внушение;

2. Свещеното Пи­сание не само не отхвърля изобра­зителното изкуство и изобщо изку­ството, но го санк-ционира и утвърж­дава;

3. Старозаветната забрана се отнася до езическите изображения, тоест до изображенията на мними богове и до поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педа­гогически характер – да се пред­пази израилският народ от езическо влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4. В Стария Завет имало изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изоб­разяване и, съответно, за почитане. Не могат да се търсят преки указа­ния и в Новия Завет. Едва след като е завършено изкупителното дело на Иисус Христос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъдат на Иисус Христос и на пресвета Богоро­дица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотвор­ния образ на Иисус Хрис-тос и за образа на света Богородица, нарисуван от св. апостол и евангелист Лука;

5. Има същностна разлика между поклонение и служение. Поклоне-ние може да се отдава не само на Бога, но и на човеци и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всич­ко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се по-кланяли и кадели благовонно кадиво. Такава била Божията повеля (Изход 30:7, 34-38; 34:14; 40:27, Левит 16:12-15, Второзаконие 6:13; 10:20, 3 Царства 8:22). Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон (Матей 5:17-18, 21-30, 33-47; 7:12; 22:37-40). Апостолите подражавали на Христа. Те дори оти­вали на поклонение в Иерусалим (срв. Деяния на светите апостоли 24:11). Служение обаче се отдава само на Бога. Това слу­жение, макар и не пряко, е санкцио­нирано още във Втората Божия за­повед: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; срв. Левит 26:1, Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14); „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще слу­жиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите думи е казал и Сам Иисус Христос (Матей 4:10, Лука 4:8). Обществените молитви, които християните извърш­ват по установено чинопоследование, се именуват винаги богослужение, но не служение на един или друг светец. При това библейско разграничение между поклоне­ние и служение няма никак­во основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между пок­лонение и служение е фик­сирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество… „

Първи вселенски събор (325 година)

Истина е, че след като на IV-тoто заседание отците на събора привели редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието, в самото вероопределение многократно се позовават на Свещеното Предание и на преданията на Църквата: „Пазим църковните пре­дания„, „следваме Преда­нието на Вселенската църква„. Тук думата „предание“ е употребена в едни случаи в множествено число („църков­ните предания„), в други – в единствено число („Преданието на Вселенската църква„). Двойната употреба е в зави-симост от смисъла, който се вла­га в тази дума в различните случаи.

В първия случай „църковните пре­дания“ са правилата на вярата, пре­давани от църковните отци и учители и пазени от Църквата. Те са различ­ни начини на външно предаване на Откровението – чрез слово, чрез об­раз, чрез музика и така нататък.

Във втория случай с думата „пре­дание“ се изразява истината за Све-щеното Предание на Църквата, което като свещено и божествено не е в зависи­мост от човека. То е пребъдването на Светия Дух в Църквата. То живее и ста­ва достояние на вярващите посред­ством различните видове църковни предания, едно от които, по думите на вероопре-делението, „е за иконо­писта„.

Иконописта като едно от преда­нията на Църквата е изначално съ­ществуващ начин за изразяване на Преданието, с помощта на който ни се предава Божественото Открове­ние. Това значи, че човешкото дейст­вие при направата на иконата се вдъх­новява и направлява от Светия Дух, Който живее в Църквата.

Преданието живее в иконата по същия начин, както живее в богослу­жебните текстове. Дух Свети, Кой­то е вдъхновявал учението на апосто­лите и на светите отци, е вдъхновител и на иконописанието. И в двата слу­чая Източникът на вдъхновение е един и същ. Различна е само човеш­ката изразна форма. Това ни дава основание да приемем, че иконата е богословие в образи на­равно с богословието в слова. Поради това за отците на съ­бора иконопочитанието не е измисле­но от живописците, то е одобрено законоположение и предание на Все­ленската църква. На живописеца принадлежи техническото изпълне­ние, а самото установяване на ико­нописта е дело църковно[18].

Като една страна от Божественото Откровение Свещеното Предание е въз­можно само в Църквата Христова. Последната е продължаваща се Пет­десетница. Като тяло Христово, като богочовешки организъм в нея дей­стват два фактора: божествен и човешки. Първият, без да обезли­чава втория, го вдъхновява и насоч­ва. Участниците на Апостолския съ­бор в 51-ва година завършват дейността си с думите: „Угодно бе на Светаго Духа (божественият фактор, скоби мои) и нам (човешкият фактор, скоби мои)“. По същия начин, със съдействието на Светия Дух отците на Седмия вселен­ски събор формулирали своето вероопре-деление, изхождайки от Свещеното Предание, което отразява практи­ката на Древната църква, и не само практиката, но и учението, върху което се гради практиката.

Св. Иоан Кръстител

Като формулирали окончателно учението за иконопочитанието, от­ците на Седмия вселенски събор с това не въвели нищо ново, а само по­твърдили съществуващата в Църк­вата древна традиция на иконогра­фията. Чрез позоваването си на „Преданието на Все-ленската Църква“ съ­борът подчертава, че наличието на икони и почитта към тях се базира преди  всичко на Свещеното Предание, което, исторически погледнато, предшества Свещеното Писание и съще­ствува в Църквата до днес. Вътреш­ният живот на Църквата, както и Свещеното Предание, има различни проя­ви, които намират външен израз в църковната архитектура, в писме­ните, литургическите и други памет­ници. Цялостният живот на Църк­вата в нейното историческо съществу­ване, отразен в различните паметни­ци, съставлява църковно-то преда­ние[19].

Другият основен аргумент на ико­ноборците  бил, че Иисус Христос като Бог е неизобразим; божестве­ното не може да бъде изобразено в човешки форми; ако би могла да съществува икона, то тя трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице[20]; следователно иконата и из­образеното на нея лице са понятия идентични, по-криващи се напълно. Това е възможно само при претво­ряването на хляба и виното в тайн­ството Евхаристия; всякакъв друг образ на Иисус Христос, освен пре­творените хляб и вино, води към несториан-ство и монофизитство[21].

При разрешаването на въпроса за изобразимостта на Иисус Христос, който всъщност е централен проблем в иконографията, отците на събора изхождат от догмата за Боговъплъщението. Така иконопочи-танието се свързва генетически и по същност с Боговъплъщението. Във вероопределението е подчертано ясно, че иконописта е съгласна „с евангел­ската проповед и ни служи за увере­ние в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно“.

Тази формулировка показва, че въплъщението на Бог Слово служи за догматическа основа и оправдание на иконите и на почитта към тях. Тъй като Словото Божие станало чо­век и чрез въплъщението Си прие­ло видим образ, на иконите може да се изобразява както Иисус Христос и Божията Майка, така и всички, които във и чрез Христос са достиг­нали светост и съвършенство. Бого­въплъщението прави възможно изо­бразяването на невидимия и трансцендентен Бог. Тази истина е наме­рила израз в кондака на Неделя Пра­вославна: „Неописанное Слово Отчее из тебе, Богородице, описася воплощаем, и осквернившийся об­раз в древнее вообразив, Божественною добротою смеси; но исповедующе спасение, делом и словом воображаем“. Наистина, иконата е свое­образно ограничаване, пони-зяване (кеносис) на Бога, но и самото Въ­плъщение е също понизяване на Бога. „Иисус Христос… понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци“ (Филипяни 2:5, 7), пише св. апостол Павел.

При въплъщението Си Бог Слово се съединил с човешката природа, за да я издигне до Себе Си; чрез ипостасното единство с божествената природа човешката се обожествила. Светиите, които са приели в себе си Христа, са съединени с Него, те са Христоносци и съучастници в Неговата божествена природа (2 Петра 1:4), станали са храм на Све­тия Дух (1 Коринтяни 6:19). Поради това иконите на светиите като отображение на тяхната светост имат свое­то оправдание. В духа на Платоновата философия може да се каже, че иконите са отоброжение на истин­ското битие на изобразените светии. Иконите като израз на един преобра­зен свят, на света на небесната цър­ква, насочват погледа ни към боже­ствения свят.

Що се отнася до твърдението на иконоборците, че иконата трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице, на базата на разглежданото тук вероопределение следва да се каже, че иконата не е и не може да бъде единосъщна или тъждествена със своя първообраз. В самото поня­тие „икона“ се заключава от­ликата между образа и неговия пър­вообраз. Иконата е подобие на пър­вообраза, негово отра-жение; по своя­та същност обаче тя е различна от него. Ако тя по нищо не се отлича­ва от него, не би била икона (образ, изображение), а самият първообраз[22]. Св. Иоан Дамаскин (+ около 750 година) още преди Седмия вселенски събор пише: „Иконата е подобие, изобра-жение на нещо Не във всичко тя е подобна на първообраза; едно е иконата, а друго е първооб­разът Синът, бидейки естествен образ на бащата, има нещо отлич­но от него, затова той е син, а не баща“[23].

Покров Богородичен

Иконата не е тъждествена по същ­ност със своя първообраз. При все това тя до голяма степен е свързана с него. Възможна е връзка между два предмета, съучастие между тях дори и тогава, когато същностно тъждество между тях няма. Възмож­но е едновременно и различие, и тъждество – ипостасно различие при същностно тъждество (Тро-ичността на Бога), и ипостасно равенство при същностно различие (св. ико­ни). Иконата е коренно различна от своя първообраз по същност, но тя е равна с него по лик, по вън­шен вид, или по име[24]. „Както там (при Света Троица), пише св. Теодор Студит, Син се отличава от Отца по ипостас, така тук (при иконата) Христос се отличава от Своето соб­ствено изображение по същност. [25]. И в същото време изображението на Христа носи Неговото име, както изображението на светеца носи името на светеца. „И властта не се раз­сича, и славата не се разделя, но принадлежи на този, който е изоб­разен“[26]. Затова почитта, оказвана на иконата, се отнася към нейния първообраз, а оттук – към Бога, Който е Първообраз на всичко; и обратно, хуленето на иконата озна­чава поругание на първообраза и отричане на Бога (срв. Битие 1:27, 1 Коринтяни 11:7, 1 Иоан 2:9-11).

На иконата не се изобразява при­рода, а личност, изобразява се външният вид, външният облик. Ка­то изобразяваме Христа, ние не изобразяваме Неговата божествена или човешка природа, а изобразя­ваме Неговата личност (външния Му лик), в която тези две природи са съединени[27]; изобразяваме лич­ността, защото иконата е само личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съ­участник на първообраза, открива възможност за встъпване в общение с него, способства за неговото по­знаване[28]. Иконата носи името на своя първообраз, чието отражение е тя. С това се подчертава отношение­то, което съще-ствува между предме­та и неговата идея, според философската система на Платон.

Щом като Иисус Христос като лич­ност е изобразим, логически след­ва, че и Майката Божия, и апосто­лите, и всички светии са изобразими. Всички те са отобразявали в животи си Христа, носили са Го в себе си. С живота и делата си те ни подбуж­дат да им подражаваме (срв. Евреи 13:7). Доколкото пък ние в нашия живот им подражаваме, ние също отобразяваме в себе си Христа, без да отъждествяваме тях или себе си с Него.

Всеки, който отъждествява икона­та с изобразеното на нея лице, я отъждествява с идол, а иконопочитанието – с идолопоклонство. И об­ратно: за всеки, който знае, че меж­ду иконата и нейния първообраз има отлика по същина, въпрос за идолопоклонство не възниква. „Ико­ната за него е само средство, което му дава възможност с помощта на сетивното възприятие да се въз­дигне към трансцендентната реал­ност, тя е само символ, който указва на определена трансцендентна реал-ност и разкрива нейните черти[29]“.

В тясна връзка с току-що казаното стои още един твърде важен елемент от вероопределението на събора. То­зи елемент се заключава в думите: „Тези, които гледат иконите, би­ват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благого­вейно поклонение“. Ще рече, иконата като сетивно средство или символ за въздигане към трансцендентната ре­алност е същевременно средство за поучаване, духовно възвисяване и акти-виране на чувството и волята. Православният християнин почита иконите чрез целуване, кадене та­мян и палене свещи, както повелява решението на събора, обусловено от благочестивия обичай на дре-вните християни. Предпоставка за това православно учение е вярата, че има реална, мистична връзка между ико­ната и нейния първообраз.

Щом като иконата актуализира първообраза, в нея присъства съ­що божествената сила на този първо­образ. Следователно иконата е носи­телка и посредница на божествената благодат и на чудотворната сила Бо­жия; в действителност тя е едно бла­годатно средство, а не само символ, който указва на определена трансцендентна реалност. Едно изобра­жение се приема за икона само то­гава, когато то е осветено от Църк­вата. При ритуала на освещаването на иконата Православната църква се моли Бог да низведе благодатта на Светия Дух над освещаваната икона и чрез това да ѝ придаде чудотворна сила. При такова разбиране на ико­ната поклонението пред нея, целуването, каденето на тамян и палене­то на свещи е напълно самопонятно и естествено.

Трети вселенски събор (431 година)

Тъй като иконата сама по себе си е нещо тайнствено, то и нейната на­права, тоест иконографията в Право­славната църква е сакрален акт. Истинският иконограф преди да за­почне работата си над дадена икона се подготвя чрез пост и молитва, чрез вътрешно вглъбяване. Липсва ли този религиозен елемент, има профанация, но не иконо-графия.

Противниците на иконопочитанието обвинявали иконопочитателите във фетишизъм и магьосничество. При почитането на иконите обаче няма връщане към езическия фети­шизъм, защото, както вече беше по­сочено, почитта към иконата преми­нава към изобразената на нея лич­ност. Също тъй иконопочитанието няма нищо общо с магьосниче-ството, защото никой православен христия­нин не мисли и не очаква чрез по­читта към иконата да получи боже­ствена сила, която да под-чини на своята воля и на своите цели[30].

Във връзка c почитта към икони­те вероопределението на събора съ­държа още един елемент. На икони­те трябва да се въздава „такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и живо­творящ Кръст, на светото Еванге­лие и на други светини„. Почитта към Евангелието и Кръста не са по­лучили догматическа формулировка, защото никога към тях не е проя­вявано съмнение и не са били оспор­вани нито от Църквата, нито дори от еретиците. По отношение на иконите въпросът е стоял другояче. Във връз­ка с появата и развитието на иконоборската ерес Църквата е била длъж­на догматически да утвърди както самото съществуване на иконите, така и почитта към тях, което тя и сторила. Поставяйки почитта към иконите наравно с тази към Еванге­лието и Кръста, Църквата санкцио­нирала тяхното място и значение в живота на християните.

Значение на верооп­ределението

Богатото богословско-догматическо съдържание на вероопределение-то на събора, само част от което беше раз­гледана тук, определя негово-то зна­чение в миналото и днес.

В какво по-конкретно се състои значението на това вероопределение?

То съдействало за:

а) единството в Църквата  и

б) допринася за един­ство във вярата.

Иконоборството, зародило се във Византия, не останало само визан-тийски феномен. То се развило най-силно във Византия, защото има­ло активната подкрепа на император­ския двор. Срещу него обаче водили борба не само отделни църковни дейци в пределите на Византия, но и извън нея (например св. Иоан Да­маскин). Западната църква, незави­симо че била далеч от иконоборския център и пряко не я засягал разгорелият се там спор, развила интен­зивна дейност в защита на иконопо­читанието. Още преди свикването на Седмия вселенски събор тя из­разила своето становище по спорния въпрос, който отначало засягал само Константинопол. Макар че папството било тясно свързано с франките, папа Стефан IV (816-817) на поместен събор осъдил иконоборския събор от 754 година и активно подкрепил иконопочитанието.

Както е известно, на събора в 787 година взели пълноправно участие както представители на папата, така и на източните патриаршии, въпреки арабското нашествие там. Що се от­нася до решенията на събора, те били приети с радост и на Изток, и на Запад. Явно, единст-вото на Църк­вата се оказало по-важно отколкото различията между Стария и Новия Рим, възникнали още по-рано на политическа основа.

Св. апостол Павел

Стремежът на Източната и Запад­ната църква към запазване на веровото единство, проявен през VIII-ми и началото на IX-ти век, е добър пример за съвременното икуменическо дви­жение.

Седмият вселенски събор е важ­но църковно-богословско и догматико-каноническо събитие. Той тра­сирал пътя към другото важно съ­битие от 843 година, когато Правосла­вието възтържествувало оконча­телно над иконоборството.

Вероопределението на събора раз­вива и поддържа една постоянна динамика в живота на Правосла­вието било по отношение формата на христологическия догмат, било в из­ясняване и поддържане у вярва-щите будно чувството на благоговение към иконите и свързаната с тях почит. Това вероопределение разкрива сотириологическите и антро-пологиче­ските измерения на проблема за иконите в светлината на учението за сътворяването на човека по образ Божи (Битие 1:27), за съединението на двете природи (божествена и чо­вешка) в личността на Иисус Хри­стос и за последиците от това съеди­нение. Бог може да бъде изобразя­ван в човешки образ, защото самият човек е образ Божи. Поради това православният свещенослужител по време на богослуже-ние кади вярва­щите така, както кади и иконите. Това е израз на почи-тта към образа Божи, какъвто е всеки човек.

Вероопределението сочи връзката между иконата и богослужението. Литургическият и сакраменталният живот на Православната църква е неделим от иконите. Затова преди духовникът да застане пред пре-стола, за да извърши съответното богослу­жение, особено светата Евха-ристия, той отправя молитви пред иконостасните икони. Иконата е обект на покло­нение, защото тя е проводник на Божия благодат и като такава е част от богослужението.

Иконите и тяхното значение в живота на Православната църква предлагат и днес един основен бо­гословски проблем в отношенията между православни и протестан­ти – проблем, който във връзка с 1200 -годишнината на Седмия вселен­ски събор придобива още по-голяма актуалност.

Както всички събори на Древната църква, така и Седмият вселенски събор не се е занимавал с теоретико-схоластически проблеми, но с теми от жизнено-практическо естество, към които спадат и догматиче-ските.

Православното благочестие живее и се движи в духа на вселенските събори. Дефинираните от тях истини на вярата са дух и живот (Иоан 6:63). Те водят към спасение. Меж­ду тези истини е и истината за иконо­почитанието, формулирана на Сед­мия вселенски събор. Изтек-лите 12 столетия от нейното формулиране, оплодени богато с духовни подвизи, свидетелстват най-убедително за жизнената необходимост от светите икони и за излъчваната от тях ду­ховна красота и божест-вена сила.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 11, с. 1-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[18]. Л. Успенский, Седьмой вселенский собор и догмат об иконопочитании, ЖМП, 12, с. 43.

[19]. A. Kuznecov, статия, S. 52f.

[20].  Срв. Nicephorus, Antirrheticus I, 15; Migne, PG, t. 100, col. 225A.

[21]. Тотю Пенчев Коев, Иконопочитанието и Втората Божия заповед, сп. Духовна култура, 1967, 4, с. 10 и заб. 4.

[22]. Nicephorus, Antirrheticus I, 28; Migne, PG, t. 100, col. 227A.

[23]. De imaginibus, Oratio III, 16; Migne, PG, t. 94, col. 1337AB.

[24]. Г. Острогорский, Гносеологическия основьi византийскаго спора о св. иконах, сб. “Seminarium Kondakovianum”, II, Прага, 1928, c. 49.

[25]. In: Antirrheticus III, 7; Migne, PG, t. 100, col. 424B.

[26]. S. Joannes, Damascenus, Die imaginibus, Oratio I, 22; Migne, PG, t. 94, col. 1256A.

[27]. Л. Успенский, Смьiсл и язьiк…, c. 63.

[28]. Nicephorus, Antirrheticus I, 24; Migne, PG, t. 100, col. 261B; Antirrheticus III, 17, col. 401C.

[29].  Г. Острогорский, посочената статия, с. 51.

[30]. Metropolit Seraphim, Die Ostkirche, Stuttgart, 1950, S. 97ff.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006) и икони. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6Lc

Вероопределението на Седмия вселенски събор*

Съдържание и значение

Тотю Коев

Дванадесет столетия ни делят от едно забележител-но събитие в живо­та на Църквата Христова – свик­ването и провеждането на Седмия (Втори Никейски) вселенски събор (787 година).

Този събор по времетраене не е от най-продължи-телните вселенски събори (траел е общо 30 дни), нито е имал най-много заседания (общо 8), нито пък по броя на участниците е от най-многолюдните (присъствали са около 350 души)[1]. При все това, както и другите вселенски съ­бори, той заема важно място в исто­рията и вероучението на християнството. Две са основ-ните предпо­ставки, които определят неговата важност:

а) проблемът, с който от­ците на събора са се занимали и съответно решенията, които са взе­ли, и

б) това, че той е последен за­сега вселенски събор[2].

Проблемът за иконопочитанието, който е бил основен в работата на събора, е твърде сложен. Едни от изследователите разглеждат иконо-почитанието като догматически фе­номен, изолиран от предшестващи-те го догматически проблеми. Дру­ги пък го разглеждат като сравни­телно късно явление в живота на християнството. И в двете мнения има нещо частично вярно, но съще­временно и в двете е налице непълно­та. По принцип иконопочитанието трябва да се разглежда като логиче­ско продължение на триадологическите и по-частно на христологическите верови проблеми, без да се забравя, че в сегашната си форма то датира не от самото начало на хри­стиянството.

Триадологическите и христологическите богословски проблеми са били в основата на догматическата дейност на вселенските събори (IV-VIII вeк). Дефинирайки учението на Църквата за почитането на светите ико­ни, Седмият вселенски събор с това приключил петве-ковните спорове по тези проблеми. Първият вселенски събор в 325 година се състоял в Никея и се занимал с триадологическо-хри-стологически въпроси. Пред­виждало се Седмият вселенски събор да се проведе в Константинопол, но поради непреодолими пречки от политически характер той се съ­стоял в Никея и проблемите му били също триадологическо-христологически, макар и облечени в иконо-логическа форма. Тук има нещо сим­волично: Никея (от гръцки νίκη) значи победа. В този случай името на града символизира победата, която Цър­квата одържала над еретическите движения – победа на истината над заблудата. Тази символика подсил­ва значението на разглеждания тук Седми вселенски събор и неговата проблематика.

Въпросите, с които се занимал и които правилно разрешил този събор, са от различен характер. Тук ще бъдат разгледани само тези от догма-тическо естество, които всъщ­ност са и най-важните.

Св. Тарасий, Константинополски патриарх, председател на Седмия вселенски събор

За да се разбере правилно съдър­жанието на вероопределението (оро-са) на събора относно иконопочита­нието и да се оцени по достойнство неговото значение, необходимо е то­зи проблем (за почитта към све-тите икони) да се разгледа макар и схе­матично първо в историко-догматически аспект, след което да се раз­крие съдържанието и да се посочи значението на вероопределението на събора.

Бегъл историко-догматически поглед върху разглеждания проблем

Появата на изображения и свързаната с тях почит не е самобитно дело на християнството. Изображенията съпътстват езическия свят и са негова неделима част още oт най-дълбока древност. Това е засвидетелствано както в монументалното храмостроителство и скулптура на Изтока и в Египет, така и в неотразимото по своята красота изкуство на Елада и в прозаически-подражателното изкуство на Рим. Цялото това изкуство в различните му форми и проявления е, безспор­но, религиозно, макар че е свързано с изобразяване на мними богове, тоест на идоли. Тук се губела същ­ностната разлика между изображе­нието и изображаемото, между об­раза и първообраза, които се отъж­дествявали. Поради това на изображенията се отдавало божествено пок­лонение (λατρεία). Налице е би­ло чисто идолопо-клонство, което от­клонявало човешкото съзнание oт служението на истинския Бог и с това служело за религиозна съблазън.

Но това не отрича факта, че именно в езичеството най-рано е поставен и в рамките на неговата идейна ог­раниченост е разрешен в съответна форма проблемът за мястото и зна­чението на свещените изобра-жения. Езичеството изхождало от пред­поставката, че боговете са изобразими, при това изобразими като чо­веци. Принципно значение за ези­ческото изобразително изкуство са имали не чудовищните идоли, а човешките изображения, които до­стигнали връхната си точка в елинското изкуство. Елинските богове в тяхното човешко изобразяване са върхът на езическото богословие и антропология в образи. Както гръцката философия в своите най-висши достижения е своего рода християн­ство до Христа, така и античното изо­бразително изкуство е, макар и в ограничена степен, християнство до Христа и е безспорен прототип на християнската икона. С други думи, изкуството се оказало свързващ мост между езичеството и християнство­то в областта на изображенията[3]. Този безспорен сам по себе си факт се нуждае от доизяснение, особено във връзка с юдейското отрицателно отношение към езическите изобра­жения.

Има още

ВИЗАНТИЙСКИТЕ УЧЕНИЯ ЗА ВЪЗКРЪСНАЛОТО ХРИСТОВО ТЯЛО И ТЕХНИТЕ КЪСНОАНТИЧНИ ПАРАЛЕЛИ*

Владимир Баранов[1]

Съперничеството за истинната тълкувателна методология на Писанието между двете богословки школи на късната античност – Александрийската и Антиохийската – е добре известно. То послужва като допълнителен фактор дори за свалянето и предизвиква преждевременната смърт на антиохиеца Иоан Златоуст по пътя към заточение в резултат на конфликтите му с Теофил Александрийски, стараещ се да постави на архиепископския престол в Константинопол своя приближен презвитер Изидор след смъртта на Нектарий през 397 година[2]. В следващото поколение църковници от двете школи различието между двете богословски традиции довежда до невъзможност да се постигне какъвто и да е компромис и взаимоприемливо вероопределение на Ефеския събор през 431 година. Тук отново в спора печели Александрия с убедителната победа на богословската мисъл на племенника на Теофил св. Кирил Александрийски. Антиохиецът Несторий, заемащ тогава престола на Константинопол, е низложен и изпратен в заточение[3]. През следващия век, на V вселенски събор в Константинопол (553 година), е осъден като най-влиятелен богослов на антиохийската школа Теодор Мопсуестийски; осъден е обаче и известният александриец Ориген[4].Владимир Александрович БарановКонфронтацията в сферата на църковната политика често бива проектирана от съвременните изследователи и върху богословските позиции на двете школи. В така нареченото „школско богословие” обикновенно различието между принципите на работа на двете древнохристиянски школи повърхностно се изчерпва с тезата за „антохийския буквализъм против александрийския алегоризъм”. В тази статия се постарах да покажа, че независимо от явните различия, двете школи имат сходни позиции по въпроса за състоянието на възкръсналото тяло на Иисус Христос, а също така и в по-широк смисъл – за всички възкръснали праведници. Този факт дава възможност да се погледне на различието на възгледите между двете школи по-скоро като на диалектическо съперничество, а не като на някакво непримиримо противостоене.

На VII вселенски събор в Никея през 787 година иконопочитателите изразяват своята позиция по въпроса за възкръсналото тяло на Христа, опирайки се на две знаменити имена в богословието – Иоан Златоуст и Кирил Александрийски. С позоваването на тези свети отци иконопочитателите се опитват да оборят иконоборческото учение, че след възкресението Си Христос е унищожил, изоставил Своето земно съществуване и вид в плът, получавайки някакво неизобразимо „боговидно” тяло. Вероятно именно с това учение на иконоборците е свързано и тяхното парадоксално разбиране за евхаристията като „единосъщен образ” на Христовото тяло. Въвеждайки понятието „образ” за обозначаване на евхаристията[5], иконоборците очевидно подразбират, че свещените дарове в някакъв смисъл се отличават от естественото тяло на Христа, независимо от тяхното единосъщие.

Имайки предвид учението на иконоборците за неописуемостта на Христовото тяло, може да се предполага, че за тях различието между него и даровете се състои най-вече в качеството на материалността, осезаемостта и описуемостта на евхаристийните дарове, в контраст с финното, ефирно и нематериално тяло на Христа след Неговото Възкресение.

Тази позиция може да се реконструира въз основа на няколко текста от „Определенията” на иконоборческия събор в Хиерия (754 година), фрагменти от които биват прочетени и опровергани от шестото заседание на VII вселенски събор (787 година). Без да отделяме особено внимание на анализ на иконоборческите позиции в настоящото проучване, ние ще отбележим само, че иконоборското учение е отразено с два цитата от Светото Писание във флорилегия „Определения” от събора в Хиерия[6], а също така и с противопоставянето между състоянието на грубото материално тяло на Христа след Въплъщението и финното, неописуемо тяло във Второто Му пришествие; както и с позоваване на две места от св. Григорий Богослов, съдържащи се в същите „Определения”. На тази позиция на иконоборците указват и редица полемични текстове, които са излезли из под перото на иконопочитателите[7].

Използваните от иконоборците цитати от Писанието изразяват и биват тълкувани като противопоставящи състоянието на Христа преди и след Възкресението Му. Така те също и подриват самата възможност за зрително възприятие на възкръсналото Му тяло, а следователно и Неговото изобразяване по принцип. Първият цитат е от 2 Коринтяни 5:16 на апостол Павел: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (Ώστε ημείς άπο του νυν ούδένα οϊδαμεν κατά σάρκα• εί δε κα’ι έγνώκαμεν κατά σάρκα Χριστόν, άλλά νυν ούκέτι γινώσκομεν). Към него е прибавен и 2 Коринтяни 5:7: „понеже с вяра ходим, а не с виждане” (διά πίστεως γάρ περιπατουμεν, ού διά είδους). Като не подлагат на съмнение истинността и боговдъхновеността на посланието, иконопочитателите се опитват да прочетата правилния, от тяхна гледна точка, смисъл на стиховете в светоотеческата им интерпретация. За опровержение на тази теза иконопочитателите цитират две тълкувания на тези стихове от авторитетни отци на Църквата – Иоан Златоуст и Кирил Александрийски – представители на двете противостоящи си школи през IV-V век[8]. Оказва се, че и двамата изразяват една и съща позиция: съществуването на възкръсналия Христос „не по плът” не означава отмяна или изчезване на плътта, на тялото на Христа; то остава всъщност същото, но престава да изпитва болка, жажда и глад[9]. Но ако тази позиция на иконопочитателите се изразява единодушно от представители и на двете гореспоменати древни християнски школи, то, разглеждайки съответстващите източници на иконоборското учение, ние и там намираме сходно единодушие между представителите на Александрия и Антиохия по въпроса за възкръсналото тяло на Христа, въпреки че това единодушие ще се проявява в съвършено различни техни учения.

Паралел на иконоборческото учение за коренните изменения, на които се подхвърля материалното, видимо и сетивно възприемаемо тяло на евангелския Христос след възкресението Му, е учението за финното прозрачно тяло на възкръсналия Христос, проповядвано от великия александриец Ориген. Вниманието на изследователите към тази тема възниква преди всичко при опитите да се определи източникът на учението на авва Евагрий Понтийски относно изчезването на материалните тела в окончателния апокатастасис (възстановяване[10]), и в резултат на тези научни търсения през изминалия век се появяват няколко важни изследвания върху възгледите на Ориген относно състоянието на възкръсналото тяло Христово[11]. Изследователите на този въпрос отбелязват: Ориген е достатъчно внимателен и приписва безплътност само на Бога, всички останали тварни създания, според него, имат някакви тела, но все пак това не значи, че такива тела обезателно са материални. За да съхрани телесността на възкръсналите тела без тяхната материалност, Ориген се обръща към платоническото понятие όχημα или тънката обвивка на душата: възкръсналото тяло е едновременно сходно със земното тяло, съхранявайки вида му (είδος), но е и отлично от него, доколкото свойството на грубата материалност, подобно на „кожената риза” на Адам и Ева от книга Битие, отсъства при възкръсналото тяло.

Ориген е считал, че всички същества, обладаващи умна природа (νοηρα φύσις), са били създадени изначално безтелесни, въпреки че това е в относителен смисъл. Когато умовете отпаднали от блаженното състояние, Бог, желайки да върне отпадналите твари към Себе Си, им дава тела и материалния свят като цяло, така че посредством тях тварите постепенно да се приведат отново към Твореца (това именно събитие се описва в Библията като сътворение на света). Изпълнили своята функция и обърнали своите владелци чрез съзерцание на материалния свят към изначалното богосъзерцание, в края на времената телата по необходимост трябва да се изменят – съответно, в богословската система на александриеца есхатологията е неразривно свързана с космологията[12]. Цяла поредица текстове на Ориген свидетелстват за учението за качествата на новото финно тяло, които се изменят след възкресението[13].

Съгласно обяснението на Ориген за сътворяването по образ Божи (Битие 2:7) само духовният елемент у човешкото същество е в състояние да съответства на това творение, второто творение „от земна пръст”, според него, е даряването на човека с ефирно тяло, и накрая, „кожените ризи”, получени след грехопадението, се отнасят до грубото материално тяло, придадено в допълнение към ефирното тяло. В друг текст четем, че призраците на мъртвите са видими заради техните „лъчевидни тела” (αύγοειδεΐ σώμασι[14]), тоест външните обвивки на невидимите им души. Въпреки това, учението за подобно изменение на характеристиките на тялото на възкръсналия Христос може да се срещне и у водещи богослови на другата богословска школа на късната античност – атиохийската.

Особеното понятие за евхаристията като реално тяло и кръв Христови, от една страна, и знак и символ, от друга, с които се срещаме у византийските иконоборци, може да се открие в много текстове на Теодор Мопсуестийски[15]. Според едно от първите изследвания на това парадоксално учение на Теодор, той възприема евхаристийните дарове като „празни” символи, даващи единствено надежда за бъдещите блага на света[16]. В отговор на това Игнасио Онятибя, а по-късно и Луизе Абрамовски насочиха вниманието на особеното отношение между образ/символ и първообраз в богословската система на Теодор Мопсуестийски. Според тяхното мнение тайнствата, особено кръщението и евхаристията, не са просто образи, които указват на бъдещата действителност, а те онтологично участват в нея, подобно на семена, онтологически съдържащи в себе си образа на бъдещото растение, и благодатта на тайнствата прави потенциалното участие на причастника в бъдещото безсмъртен живот реално, но в зачатъчен вид[17]. До този извод достига Фредерик МакЛауд посредством анализ на понятието за „образ” у Теодор Мопсуестийски[18].

Аргументите на горните автори могат да се допълнят с още един: учението на Теодор Мопсуестийски за тайнствата като символи и образи[19], които онтологически „са потопени” в онова, което символизират, може да се свържат и с антиохийското учение за двете „състояния” (καταστάσεις). Това са сегашното състояние на смъртност, страдание, тление и материя, и бъдещето славно състояние, описвано „апофатически” като време на безсмъртие, безстрастие, нетление и дух. „Бъдещето” обаче важи само за нас, тъй като Иисус Христос след възкресението Си вече се намира в това прославено „духовно” състояние.

Какво означава това по отношение на характеристиките на възкръсналото Христово тяло? Теодор Мопсуестийски дава отговор в едно от неговите, съхранили се на сирийски, „Катехизически беседи”. Тук той говори за бъдещото всеобщо възкресение – възкръсналото тяло се преобразува от материалното състояние на нашето настоящо положение (κατάστασις) в духовно състояние в бъдещото духовно положение[20]. Теодор съвсем явно свързва двойнствеността на тайнствата с двоякостта на това, което той нарича „състояние на човека” (κατάστασις). Евхаристията за него служи като материален образ на Христовото тяло, преобразено след възкресението в духовното положение на „второто състояние” (ή δευτέρα κατάστασις[21]) и залог за бъдещото участие в бъзсмъртието и духовността на възкръсналия Христос[22].

За обяснение на такова любопитно съответствие в характеристиките на възкръсналото Христово тяло в двете богословски школи, обладаващи толкова различни традиции, е полезно да се разгледа в контекста на философското учение за финното и прозрачно тяло – колесница на душата. Най-развитото учение за финна телесност срещаме у неоплатониците. Плотин използва идеята за финното тяло, но тя остава маргинална в неговата система на личния мистицизъм на философската душа, която даже във въплътното състояние живее в умствен (умозрим, духовен) свят, съединена със своята висша неснизходила същност посредством умственото съзерцание. Според Плотин душата получава обвивка, когато слиза от небесата и я изхвърля по пътя си обратно към умствения мир[23]. Порфирий внася някои нови елементи в теорията за финното тяло. В началото то е ефирно и леко, но попива влага от въздуха и става по-материално и даже видимо по време на снизхождането си. Единствено теургията и философията могат да облегчат възхода на такава тежка същност, която се разтваря на небето[24]. Най-значителното развитие на теорията за обвивката на душата в основните моменти на нейния състав, произход и крайна участ развива в опозиция на Порфирий друг неоплатоник – Ямвлих[25]. Според неговото учение душата, даже висшата ѝ част, различна от ума[26], е потопена в материята и не може веднага да се освободи от своето тяло (буквално или фигуративно – чрез философски екстаз) и се възвръща към Единното. Нейната божественост може бавно да се възвърне посредством тялото във взаимодействие с при¬родната Вселена чрез теургия. В теургическите чинопоследования душата постепенно намира своята божественост, като се обединява с разтворените в материалния свят божествени сили. Теургията използва съответствието между природните обекти (камъни, треви и така нататък) и техните аналогии вътре в душата. Важността на теургията за Ямвлих се обуславя от важността на понятието „обвивка на душата”, защото подобен вид посредник оправдава теургическите методи за въздействие на ума с материални средства. Тази обвивка сама може да приема, според него, божествени видения, за които тя отначало се е готвила чрез теургия. Естествено неоплатониците се позовават на авторитета на Платон като автор на учението за „колесницата на душата”, но всъщност текстовете, които те цитират говорят единствено за лодки, превозващи душите на мъртвите[27], за возила с коне[28], или за смърт¬но тяло като талига[29]. Дори единственият текст у Платон, който вероятно е вдъхновявал с право неоплатониците по темата за финното тяло, говори просто за възможност за ползване на огневидното тяло на звездните души като tertium quid[30]. Освен Платон също и Аристотел бива считан за един от основателите на учението за прозрачното тяло, доколкото за Стагирита „дух” (πνεύμα) е не само местото на пребиваване на неразумната душа, но той е и подобен на елементите (στοιχεία) на звездите[31]. В някакъв момент, вероятно още преди възникването на неоплатонизма, звездите-колесици от Платоновия диалог „Тимей” и Аристотеловия „дух” се сливат в една идея и тя по всяка вероятност логично е предполагала компромис между душата у Платон, отделима от своето тяло, и аристотеловската душа като неотделима от ентелехията (осъществяването) на тялото[32].

Именно активното използване на учението за финното тяло във философските школи на първите векове от християнската ера вероятно може да се разглежда като обяснение за любопитното сходство между александрийското учение на Ориген и неговите последователи относно финното тяло на Христа след възкресението и до окончателното възстановление (άποκατάστασις τών πάντων), когато цялата умствена твар ще се върне към първоначалната богосъзерцаема монада (единица, μονάς), и, от друга страна, антиохийското учение за „духовното” тяло на Христа във второто, нематериално състояние. Такова сходство може да обясни ранното отъждествяване на философското учение за финното тяло, талига на душата, с понятието за „духовно тяло” от първото послание на апостол Павел до коринтяните (15:44): „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно” (σπείρεται σώμα ψυχικόν, εγείρεται σώμα πνευματικόν. εστι σώμα ψυχικόν, κα’ι εστι σώμα πνευματικόν).

Активното взаимодействие и взаимовлияние между езическата философия и християнското богословие в късната античност е общоизвестен факт, достатъчно е само да се спомене философът Ливаний, сред учениците на когото в Антиохия са не само езичникът-историк Амиан Марцелин, но и бъдещи многочислени граждански чиновници на християнската империя и велики богослови като Василий Велики, Иоан Златоуст и вече споменатият Теодор Мопсуестийски. Затова не е учудващо, че не само Александрийската школа, със своите философски предшественици и наследството на християнския платонист Ориген, активно използвал учението за финното тяло, но и Антиохийската школа със своята склонност за типологизиране в тълкуванието на Писанието, са могли да разбират и двете загадъчния израз на апостол Павел за „духовно тяло” в смисъл на платоническото όχημα.

Допълнителен фактор, който повлиява разработката на идеите за финното възкръснало тяло на Христа в двете основни богословски школи на късната античност, може да служи онова особено значение, което древната Църква придава на противопоставянето на славното състояние на възкръсналия Христос – победил смъртта, и Неговото смирено земно служение, символизирано с образа на „мъж на скърби” от пророк Исаия (53:3). Този контраст се подчертава например у автори като Атинагор и Иполит Римски[33]. Разбира се, невъзможно е да се говори за някакво единно учение на Църквата по този въпрос, доколкото християнската проповед изначално се разполага в различни контексти на местни религии и култури, но все пак двете школи са могли да споделят някаква обща традиция, или елементи от такава, преди арианските спорове, когато Алексадрийската и Антиохийската школи формират характерните черти на своето богословие в отговор на различни предпоставки, върху които по-късно се изгражда арианското учение за по-принизеното положение на евангелския Христос по отношение на Отца.

Според едно изследване на Франсис Съливан относно произхода на двете школи, Арий изглежда е базирал своето учение за подчинеността на Христа върху две предпоставки. Основната се заключава в това, че Божият Син в съответствие с евангелския текст е изпитвал различни ограничения и страдания. Другата, по-маловажната предпоставка, се състои в това, че изказваното за Него се отнася по Неговата природа или същност (тук трябва да се отчете и отсъствието в онази епоха на ясно терминологическо отличие между „същност“ като нещо общо и „ипостас“ или „лице“ като нещо частно. Това разграничение се оформя едва при великите кападокийци). От тези Ариеви постулати следва заключението, че, доколкото Бог по определение е свободен от ограничения и страдания, а природата на Сина е ограничена и подложена на човешки действия и страдания, тя трябва да е по-ниско от природата на Отца, тоест би трябвало да е тварна[34].

В борбата с арианството – общ и могъщ враг – и двете богословски школи предприемат своите атаки против този прост силогизъм, но в различни негови части. Александрийците, начело със св. Атанасий Велики, избират да се насочат към втората предпоставка. Те предлагат да се раграничи природа от усвоението на човешките свойства в Христовото въплъщение. По такъв начин те утвърждават, че човешките ограничения не се отнасят до природата на Сина. С оборване на тази Ариева предпоставка александрийците успяват да съхранят по-важната предпоставка – единството на субекта Иисус Христос, Сина, Божието Слово[35].

От друга страна, антиохийците построяват своите аргументи против арианството въз основа на полемика против първата предпоставка на арианския силогизъм, като предлагат точно да се определи, че от евангелските твърдения едни се отнасят към немощта на човешката природа и лицето на Христа, сина човечески, а други се отнасят до природата на безстрастното и всемогъщо Слово, Божия Син, но пък в края на краищата те се изказват и по общото им „лице по свързване”.

Напълно вероятно въпросът за характера на възкръсналото Христово тяло да е бил непосредствено свързан с проблеми, които горещо са се обсъждали в епохата на христологическите спорове, и дълго време решението му е имало статус на частно богословско мнение. Даже след осъждането на учението на авва Евагрий Понтийски за изчезването на телата в апокатастасиса, за православието е било достатъчно да се изповяда вярата в наличие на телата при възкресението. Но какви са тези тела по своя характер – финни или не – си е оставало дълго време лично богословско убеждение. Именно поради тази причина са се съхранили толкова различни мнения относно състоянието на телата след възкресението чак до иконоборческите спорове, когато най-накрая тези учения са неизбежно въвлечени в спора за изобразимостта или неизобразимостта на това възкръснало тяло. Все пак, след периода на вторите оригенистични спорове и осъждането на приписваното на Ориген странно учение, че възкръсналите тела ще бъдат ефирни и сферични[36], въпросът за техния статус попада в края на същото това столетие като обект на спор между предстоятелите на най-важните катедри на християнски свят.

В своите „Моралии върху книга Иов” Римският папа Григорий Двоеслов (590-604) предава своя спор с Константинополския патриарх Евтихий (552-565, 577-582) относно „еретическото” учение на патриарха относно състоянието на телата след възкресението. Изглежда той е бил писал, че нашето прославено във възкресението тяло ще бъде „неосезаемо и по-финно от вятъра и въздуха” (impalpabile, uentis aereque subtilius[37]). Той обосновава своето мнение с едно място от апостол Павел – „И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление” – Τούτο δε φημι, άδελφοί, ότι σαρξ κα’ι αίμα βασιλείαν Θεού κληρονομησαι ού δύνανται, ούδέ ή φθορα την άφθαρσίαν κληρονομεί (1 Коринтяни 15:50). С това той предполага отсъствието на материална плът у възкръсналите тела. На това папата възразил (в духа на казаното от Иоан Златоуст и Кирил Александирийски), че е нужно да се различават две значения на думата „плът”. Едното обозначава човешката природа в цялост, а другато – нейната греховност. За нея именно говори апостол Павел в тези редове. Спорът между иерарсите, както Григорий съобщава, бива разрешен от император Тиберий II, който заповядал да бъдат предадени на огън книгите на патриарх Евтихий за възкресението. Скоро патриархът се разболял и пред свидетели се разкаял за богословското си мнение и изповядал възкресение с плът. Не след дълго той починал, което прекратило дискусията с папата завинаги[38].

И така, в началото на византийското иконоборчество през VIII век, са съществували различни мнения за характера на възкръсналите тела. Доколкото парадигмата за тези мнения е състоянието на тялото на Христа след възкресението Му, те могат вкратце да се сведат до две позиции. Първата гледна точка се представлява от мислители като Ориген, Евагрий Понтийски, Теодор Мопсуестийски, патриарх Евтихий Константинополски и византийските иконоборци. Тя се състои в това, че след възкресението на Христос с тяло, то е претърпяло коренно изменение. То е станало по-фино, лишено от материален компонент и е станало съвършено отлично по своя характер от времето на земния Му живот.

Според втората гледна точка, представена от Иоан Златоуст, Кирил Александрийски, папа Григорий Двоеслов и византийските иконопочитатели, няма никакво коренно изменение с тялото на Христос след възкресението Му. То си е същото, единствено е оставило ограниченията, свързани с възприетите от Словото свойства на падналата човешка природа, такива като нуждата от сън, изпитването на глад, жажда и болка.

Като по-широко заключение ще отбележим, че дълбочината на противоборствата между антиохийската и александрийската богословски школи, приемана обикновенно като даденост, има нужда от уточнение. Ако сме обективни, би трябвало да забележим, че дори различието в тълкувателните методи, с което толкова много се спекулира, не е толкова дълбоко. В крайна сметка антиохийският типологизъм и александрийският алегориъм[39] при щателно разглеждане се оказват не толкова противоречащи си един на друг като методи. Дори между тях има редица общи елементи[40].

В оценките на различията между школите може да се съгласим с Мацина, предлагащ хипотеза, която обяснява сходството между някои положения в Антиохийската школа и александрийския оригенизъм, в отговор на радикалната теза на Гийомон за пълната противоположност между основните позиции на антиохийците като цяло и Теодор Мопсуестийски в частност с богословската система на оригенизма[41]. Вероятно космологията и антропологията на основоположника на антиохийската школа Теодор Мопсуестийски е разработена като много близък по форма, но отличаващ се по съдържание отговор на Ориген, основан на принципа „срывать розы, оставляя терния[42]”. Вероятно теорията за двете състояния (καταστάσεις) на Теодор Мопуестийски е реакция на оригенисткото учение за двете творения: в началото духовно, а в последствие – материално. Тя изглежда е била насочена към пълно „обръщане на сто и осемдесет градуса” на Оригеновия възглед, предлагайки идеята за „двете състояния” – материално и духовно – които обаче, за разлика от Оригеновия възглед, не са отстоящи във време¬то, а съществуват паралелно като такива[43].

___________________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доктор по медиевистика от Централно-европейския университет (Будапеща), преподавател в катедра „История на културата” при Новосибирския държавен университет, арт-терапевт в детското отделение на клиниката при Института по физиология СО АМН РФ.

[2]. Clark, E., The Origenist Controversy: The Cultural Construction of an Early Christian Debate. Princeton, 1992, р. 46. За живота на Златоуст вж. Baur, P. C., Der heilige Johannes Chrysostomus und seine Zeit. Bd. 1-2. München, 1929-1930.

[3]. McGuckin, J., St. Cyril of Alexandria: The Christological Controversy. Leiden; New York; Cologne, 1994 (Supplements to Vigillae Christianae 23), с. 53-107 за борбата на групировките на Ефеския събор. Виж с. 130-150 за различията в богословските понятия при Несто¬рий и Кирил.

[4]. Възможно е осъждането да е резултат от взаимното лобиране на анти-антиохийската и анти-оригенистската групировка (Hombergen, Danibl, The Second Origenist Controversy: A New Perspective on Cyril of Scythopolis Monastic Biographies as Historical Sources for Six- Century Origenism, Rome, 2001 (Studia Anselmiana 132).

[5]. „…Евхаристийният хляб като нелъжлив образ на природната плът по наитието на Светия Дух става осветено божествено тяло… Както одушевената и разумна плът на Господа по природа е била помазана от Светия Дух в божество, така и богопреданният образ на тази плът, божественият хляб, е изпълнен със Светия Дух заедно с чашата с животворната кръв от Неговото ребро” (Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio/ed. G. D. Mansi. Florenzia, Venezia, 1759-1798. Vol. 13. Col. 264B-C [по-нататък Mansi 13] = Krannich T., Schubert Ch., Sade C. Die ikonoklastische Synode von Hiereia 754. Tubingen, 2002 (Studien und Texte zu Antike und Christentum 15) S. 44.

[6]. Mansi 13, 285BC = Krannich T., Schubert Ch., Sade C. Die ikonoklastische Synode von Hiereia 754. Tübingen, 2002 (Studien und Texte zu Antike und Christentum 15) S. 50.

[7]. Анализ на учението на иконоборците за възкръсналото тяло на Христа вж. в Баранов В. А., „Искусство после бури – богословская интерпретация некоторых изменений в послеиконоборческой иконографии Воскресения”//Золотой, серебряный, железный: мифологическая модель времени и художественная культура / Ред. И. Припачкин. Курск: Издательство Курского Госпедуниверситета, 2002, C. 34-49; и Idem, „The Vita Tarasii as a Source for Reconstruction of the Iconoclastic Theology.”Universum Hagiographicum. Mimorial R.P. Michel van Esbroeck, s.j. (1934-2003)/под ред. А. Муравьeва и В. Лурье. СПб., 2005 [=Scrinium 1] (под печат).

[8]. За цитата от Кирил Александрийски в „Деянията” вж. van den Ven P., „La patristique et hagiographie du Concile de Nicee de 787.” Byzantion 25-27 (1955-1957) No 26. P. 350 (Mansi 13, 320E-324B, особ. 321E; от „Проповед против синусиастите”). За цитатите от Иоан Златоуст, вж. van den Ven, P., „La patristique et hagiographie du Concile de Nicee de 787.” Byzantion 25-27 (1955-1957) No 41. P 352 (Mansi 13, 288D, от „Единадесето слово върху 2 послание до коринтяните на ап. Павел”), и No 42, p. 353 (Mansi 13, 289E, от „Десето слово върху Второ послание до коринтяните на ап. Павел).

[9]. Или, иначе казано, отхвърля „естествените” или „невинните” страсти (αδιάβλητα πάθη). Ср. Иоан Дамаскин, Точное изложение Православной веры. Кн. 3.XX. М., 1992. С. 113 (Expositio fidei//Die Schriften des Johannes von Damaskos/hrsg. von B. Kotter. Bd. 2. Berlin, 1973 (Patristische Texte und Studien 12) S. 162, 9-10; и Ibid. Кн. 4.XXVII. C. 164 (Expositio fidei //Die Schriften des Johannes von Damaskos/hrsg. B. Kotter. Bd. 2. Berlin, 1973 (Patristische Texte und Studien 12) S. 237, 92ff, и особ. 238,104-105).

[10]. Guillaumont, A., Les ‘Kephalaia Gnostica d’Evagre le Pontique et Vhistoire de l’Originisme chez les grecs et chez syriens. Paris, 1962 (Patristica Sorbonensia 5) P. 113-117.

[11]. Crouzel, H., „La doctrine origenienne du corps ressucite.” Bulletin de Littirature Ecclisi- astique V. 81 1980, р. 175-200; 241-266; Bostock D. G. „Quality and Corporeity in Origen.” Origeniana Secunda/ eds. H. Crouzel, A. Quacquarelli. Rome, 1980 (Quaderni di “Vetera Christianorum” 15) P. 323-337; Edwards, M. J. „Origen’s Two Resurrections.” Journal of Theo¬logical Studies n. s. 46. 1995. P. 501-518; Idem, „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.”Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992, р. 23-37; Hennesey, L., „A Philosophical Issue in Origen’s Eschatology: The Three Senses of Incorporeality.”Origeniana Quinta, Papers of the Fifth International Origen Congress, Boston College, 14-18 August 1989/ ed. R. Daly. Leuven, 1992, р. 378.

[12]. Cornelis, H., „Les fondements cosmologiques de leschatologie d’Origene.”Revue des sciences philosophiques et theologiques. V 43.1. 1959, р. 32-80; V. 43.2. 1959, р. 200-247.

[13]. Например „За началата” III, 6, 4: «…мы можем догадываться какою чистотой, какой тонкостью, какой славой будет отличаться качество того тела сравнительно с нынешними телами, хотя небесными и блестящими, но, однако, рукотворенными и видимыми. А то тело называется храминой не рукотворной, но вечной на небесах (2 Кор. 5:1). Но так как «видимая временна, невидимая же вечна» (2 Кор. 4:18), то невидимое, нерукотворное и вечное [тело] несравненно превосходит все те тела, какие мы видим и на земле, и на небе, тела видимые, рукотворные и не вечные. На основании этого сравнения можно предполагать, какою красотою, каким великолепием, каким блеском будет обладать духовное тело… При этом не должно сомневаться в том, что природа этого нашего тела по воле Бога сотворившего ее такою, может быть возведена Творцом до того качества тончайшего, чистейшего тела, какое будет вызвано состоянием вещей и какого потребует достоинство разумной природы» (Ориген, О началах. СПб., 2000, С. 295, гр. текст вж. в Origenes vier Büher von den Prinzipien/Hrsg. von H. Gorgemanns, H. Karpp. Darmstadt, 1976 (Texte zur Forschung 24) S. 652-654; но ср. За началата, III, 6, 6: изменя се качеството, но не субстанцията (Ibid. 297-298)).

[14]. Borret M. Ed. Origen. Contre Celse, vol. 1. Paris, 1967 (Sources Chritiennes 132) p. 424.6.

[15]. «When our Lord shall come from heaven, and make manifest the future life, and effect the resurrection of all of us – from which we shall become immortal in our bodies and immutable in our souls – the use of sacraments and symbols shall by necessity cease. Since we shall be in reality itself, we shall be in no need of visible signs to remind us of things that shall take place» (тук и насетне превода: Commentary of Theodore of Mopsuestia on the Lords Prayer and on the Sacraments of Baptism and the Eucharist/Ed. and trans. by A. Mingana. Vol. 6. Cambridge, 1933. (Woodbrook Studies), р. 72, далее Mingana [= Les homilies catichitiques de Thiodore de Mopsueste: reproduction phototypique du Ms. Mingana Syr. 561 (Selly Oak Colleges Library, Birmingham)/Ed. by R. Devreesse, R. Tonneau. Roma, 1966. (Studi e Testi 145) P. 467, далее Devreesse-Tonneau]). Cp. «As to us it behooves us to perform symbolically the remembrance of His death by our participation in the Sacrament, from which we derive the possession of the future benefits and the abolition of sins…Indeed, as in this world we take the spiritual food in signs and symbols, it is necessary that the nature of these signs and symbols should fit our present condition in which we take the symbolical food» (Mingana, 74[=Devreesse-Tonneau, 473]). На евхаристийното богословие на Теодор е посветено отделно изследоване: Reine, F., The Eucharistic Doctrine and Liturgy of the Mystagogical Catecheses of Theodore of Mopsuestia. Washington, D.C., 1942). Доколкото „Огласителните поучения” на Теодор Мопсуестийски не са достъпни на широката публика, за контекста съм принуден за използвам пространни цитати на английски от превода на Мингана от сирийския оригинал. За съжаление изданието на Девреес-Тоньо е още по-недостъпно за цитиране в момента на написване на статията.

[16]. Смотри de Vries, W., „Der Nestorianismus’ Theodors von Mopsuestia in seiner Sakramentenlehre.”Orientalia Christiana Periodica. V. 7. 1941. P. 91-148; Idem, „Das eschatologische Heil bei Theodor von Mopsuestia.”Orientalia Christiana Periodica. V. 24. 1958, р. 309-338, а също и неговите бележки за Теодор в: Idem, Sacramententheologie bei den Nestorianern, Roma, 1947.

[17]. Onatibia, I. „La vida cristiana, tipo de las realidades celestes. Un concepto basico de la teologia de Teodoro de Mopsuestia.” Scriptorium Victoriense. 1. 1954. P. 101 и 128-133; Abramowski L. „Zur Theologie Theodors von Mopsuestia.”Zeitschrift fur Kirchengeschichte. Bd. 72. 1961. S. 281-283.

[18]. McLeod, F., „The Christological Ramifications of Theodore of Mopsuestias Understanding of Baptism and the Eucharist.”Journal of Early Christian Studies. V. 10.1. 2002. P. 53f.

[19]. Ср. «Every sacrament consists in the representation of unseen and unspeakable things through signs and emblems. Such things require explanation and interpretation, for the sake of the person who draws nigh unto the sacrament, so that he might know its power. If it only consisted the (visible) elements themselves, words would have been useless, as sight itself would have been able to show us one by one all the happenings that take place, but since a sacrament contains the signs of things that take place or have already taken place, words are needed to explain the power of signs and mysteries» (Mingana, 17 [=Devreesse-Tonneau, 325]).

[20].«.. .incorruption, glory and power will come then to man through the working of the Holy Spirit, which affects both soul and body, the former with immortality and the latter with im¬mutability; and that the body which will rise from the dead and which (man) will put on will be a spiritual and not a natural body» (Mingana, 56 [=Devreesse-Tonneau, 423-425]). «Natu¬ral body» перевода соответствует «душевному телу» греческого текста 1 Кор. 15:42-44.

[21]. «It is with justice, therefore, that when He gave the bread He did not say: “This is the symbol of my body,” but: “This is my body”; likewise when He gave the cup He did not say: “This is the symbol of my blood” but: “This is my blood,” because He wished us to look upon these (elements) after their reception of grace and the coming of the Spirit, not according to their nature, but to receive them as if they were the body and blood of our Lord. Indeed, even the body of our Lord does not possess immortality and the power of bestowing immortality in its own nature, as it was given to it by the Holy Spirit; and at its resurrection from the dead it received close union with the Divine nature and became immortal and instrumental for conferring immortality on others» (Mingana, 75 [=Devreesse-Tonneau, 475]).

[22]. «…showed all this love to men, not because He received from us anything worthy of this good will, as it is by His grace and mercy that He made manifest to us a love for the sake of which the Only Begotten Son of God, God the Word, was pleased to assume a man for us, whom he raised from the dead, took up to heaven, united to Himself, and placed at the right hand of God. And He vouchsafed unto us participation in all these, and gave us also the Holy Spirit, whose first fruits we are receiving now as an earnest. We shall receive all (the fruits) when we shall have communion with Him in reality and when “our vile body shall be fashioned like unto His glorious body” (Фил. 3:21)» (Mingana, 98 [=Devreesse-Tonneau, 537]), Ср. Ibid., 65.

[23]. Енеади, IV, 3, 15 и IV, 3, 24.

[24]. Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism//Idem, Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P. 318-319 с бележките.

[25]. Finamore, J., Iamblichus and the Theory of the Vehicle of the Soul. Chico, 1985, р. 11f.

[26]. За различията между Плотиновото и Ямвлиховото схващане за душата вж.: Steel, C., The Changing Self: A Study on the Soul in Later Neoplatonism: Iamblichus, Damascius and Priscianus. Brussels, 1978. P. 28f.

[27]. Федон 113D.

[28]. Федър 247B.

[29]. Тимей 44E и 69C.

[30]. Закони 898Ef.

[31]. Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism// Idem. Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P 315f.

[32]. Следи от това сливане може да се открият например у Симплиций и Гален презIII век (Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism// Idem. Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P. 316f.

[33]. Срв. Атинагор, Legatio pro christianis, 31.4, цит. в Edwards, M., „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.” Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992, p. 36-37. Ипполит повтаря тази позиция: човек след възкресението ще бъде подобен на ангел (Fragm. de Resurrectione 254, цит. в Edwards, M. „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.”Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992. P. 37.

[34]. Александър Александрийски, Dispositio Arii, Opitz, Urkunde, 4b, цит. в. Stead, G.S. „The Platonism of Arius.”Journal of Theological Studies n. s. 15. 1964. P. 20). Ср. мнение арианина Евдоксия Константинопольского (Hahn, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln der alten Kirche. Breslau, 1897. S. 262, цит. в Sullivan, F. The Christology of Theodore of Mopsuestia. Rome, 1956 (Analecta Gregoriana 82, series Facultatis Theologicae, sectio B, 29) P. 167).

[35]. Ibid.: 161-165, въпреки че Роуан Гриър отбелязва, че богословсканта схема «Слово¬человек», станала «визитна картичка» на антиохийското богословие, се среща у Евста- тий Антиохийски във фрагментите, написани още преди арианските спорове (Greer, R. The Captain of Our Salvation: A Study in Patristic Exegesis of Hebrews. Tübingen, 1973 (Beitrage zur Geschichte der biblische Exegese 15) S. 137.

[36]. Анатема 5 от едикта Юстиниан против Ориген (Acta Conciliorum Oecumenicorum//ed. E. Schwartz. V. III. Berlin, 1940. P. 213, 29-30), и анатема 10 от 15-те анатематизми на Константинополския собор 553 г. (Ibid., 249, 19-22), ср. също анатеми 11 и 14. За това учение вж. Festugiere, A.J. „De la doctrine “origeniste” du corps glorieux spheroide.”Revue des sciences philosophiques et thiologiques. V. 43. 1959. P. 81-86.

[37]. Моралии върху книга Иов, кн. 14, гл. 56, 72, S. Gregori Magni Moralia in Iob. Libri XI- XXII/ ed. M. Adriaen. Turnhout, 1979 (Corpus Christianorum, Series Latina 143A), p. 743, 4-5; за взаимосвързаността между учението на патриарх Евтихий и византийските иконоборци вж. Lourie V. M. „Le second iconoclasme en recherche de la vraie doctrine.”Studia Patristica. V. 34 / ed. M.F. Wiles, E.J. Yarnold. Leuven, 2001. P. 153-155.

[38]. Моралии върху книга Иов, кн. 14, гл. 56, 74, ed. M. Adriaen, p. 745.

[39]. За разликата между екзегетическите методи на двете школи вж. Simonetti, M. „Lettera c/o Allegoria: Un contributo alla storia dellesegesi patristica.”Studia Ephemeridis patristica. Rome, 1985 (Studia Ephemeridis “Augustinianum” 23); Idem, Biblical Interpretation in the Ear¬ly Church: A Historical Introduction to Patristic Exegesis/ trans. John Hughes, ed. A. Bergqvist, M. Bockmuhl. Edinburgh, 1994.

[40]. Вж. Guillet, J. „Les exegese d’Alexandrie et d’Antioch. Conflit ou malentendu?” Recherches des sciences religieouses. V. 34. 1947. P. 257-302. Статията е опит да се представи балансиран възглед за отличието между двете екзегетически школи и върху „буквализма” на антиохийската школа. В своя анализ на богословието на Тайнствата у Ориген и Феодор Мопсуестийски Фредерик Мак-Лауд заключава, че „The common use of language [термини «символ», «образ», «участие» и т. н. – В. Б.] calls into question the portrayal of Theodore and Origen as two radically opposed exegetes, one insisting only on a literal interpretation of the Bible and the other seeing the necessity for an allegorical interpretation to explain difficulties in scripture. The fact that Theodore and Origen speak of baptism and the Eucharist in the same terms indicates that, if there is not some overlapping in their thought, they share at least a common religious tradition on how to speak of these sacraments in an acceptable way» (McLeod, F. „The Christological Ramifications of Theodore of Mopsuestia’s Understanding of Baptism and the Eucharist.” Journal of Early Christian Studies. V.10.1. 2002. P. 50).

[41]. Guillaumont, A., Les ‘Kephalaia Gnostica’ d’Évagre le Pontique et l’histoire de l’Origénisme chez les grecs et chez syriens. Paris, 1962 (Patristica Sorbonensia 5) P. 183–185.

[42]. Macina, R., „L’homme a lecole de Dieu: d’Antioche a Nisebe: Profil hermenetique, theologique et kerygmatique du mouvement scholiaste nestorien.”Proche-Orient Chritien. 33. 1983, p. 97 и n. 279, p. 96–97.

[43]. Macina, R., „L’homme a lecole de Dieu: d’Antioche a Nisebe: Profil hermenetique, theologique et kerygmatique du mouvement scholiaste nestorien.”Proche-Orient Chritien, 33, 1983, 121, pp. 42-43.

Изображение – авторът, Владимир Баранов. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-594

ИКОНА И ИКОНОПОЧИТАНИЕ*

Протоиерей Сергий Булгаков

Изкуството и иконата

протоиерей Сергий Булгаков 3Иконата е преди всичко предмет на изкуството. Поради това въпросът за иконата е част от общия проблем за изкуството като особен образ на богопознанието и откровението. Бог ни се разкрива не само чрез мисълта в богомъдростта и богословието, но и чрез красотата в боговиждането, в изкуството. Иконоборците по един естествен начин са се оказали и изкуствоборци. На иконоборския събор през 754 година е било осъдено не само почитането на иконите, но също и изкуството (в което може би се състои даже много по-вредната страна на това софиоборстващо учение, отколкото самото иконоборство). Тук е било провъзгласено: „Против най-необходимия за нашето спасение догмат, сиреч домостроителството Христово, богохулства неосноваващото се на него изкуство на живописта и от него се подриват тези шест свети вселенски богосбрани събора[1].” В отговор на това на Седмия вселенски събор[2] е било указано в послание, прочетено от дякон Епифаний: „Никой от благомислещите не ще позори изкуството, ако посредством него се приготвя нещо полезно за нуждите на този живот; нужно е само да се има предвид целта и начинът, по който се създава произведението на изкуството: ако то е за благочестие, трябва да бъде приемано, ако пък е за нещо позорно, то е ненавистно и трябва да бъде отвергнато” (пак там, с. 223). По този начин Седмият вселенски събор, защитавайки иконите, е бил принуден да вземе под закрила изкуството. Впрочем с това съждение са се ограничили отците на Събора, без да отделят повече внимание на религиозното оправдаване и осмисляне на изкуството. Ала за разбирането на иконата, която е преди всичко произведение на изобразителното изкуство, от това изясняване именно и би трябвало преди всичко да се започне. И така, какво представлява изкуството, какво прави то и на какво се основава? По най-предварително определение изобразителното изкуство си има работа с образа (είκών), който то възпроизвежда. И така, какво представлява образът или „иконата” в най-общ смисъл?

Образът, очевидно, е понятие съотносително: той е съотносителен на това, на което той е образ, тоест на първообраза или оригинала. И да се разбере природата на образа следва преди всичко от неговото отношение към първообраза. Между образа и първообраза едновременно съществува и някакво тъждество, и съществено различие, в резултат на което се получава сходството. Нарисуваните от Апелес[3] ябълки, които, заради поразителното им сходство с истинските, очевидно глупавите птици идвали да кълват, никога няма да станат реални, бидейки техен образ. Онова, което различава образа от първообраза, е реалността на последния и идеалността на първия. Вещите могат да имат реално и идеално битие в образа и в действителността. И всичко съществуващо има своите образи, безкрайно се отразява в тях, като че ли се фотографира, и в тези отпечатъци то може да бъде прочетено в паметта на света (Akasha Chronik на окултистите). Тези образи не са повторение на битието, което е единно и единствено – реалността не се повтаря – но те са негови идеални повторения. Възпроизвежда се неговият идеален мислен образ и за това възпроизвеждане няма граници, че даже може да се каже, че всяка вещ говори за себе си на целия свят, запечатва своя образ в негови безбройни повторения в цялото мироздание. Всичко в света (тоест в реалното битие) има своя идеален мислен образ и затова естествено се отразява (при което във всички свои варианти фотографирането, което вероятно се намира още в самото начало на разкриването на своите възможности, е само нагледно свидетелство за тази всеобща отражаемост на вещите, на тяхното идеално самоповторение). Реалното битие закрепя вещта в пространството и времето, идеалният образ е свободен от това закрепване и не е ограничен от пространството и времето. За него, като имащ идеално битие, може да се каже, че той не е, но има значимост (на немски: gilt). протоиерей Сергий Булгаков 2Сега трябва да направим следващата стъпка в разкриването на образа. Неговата онтологическа несамостоятелност се състои не само в зависимостта от реалността или оригинала, но и в зависимостта от субекта или носителя на образа. Работата е там, че макар и „естественият образ” да принадлежи на вещта като нейна дума за самата нея, нейно изображение за самата себе си; от друга страна, тази дума звучи и този образ се отразява у някого или за някого като негов притежател или субект. Образът възниква в неговия носител, така да се каже, неговия адресат, тъй като безадресен образ не съществува. Субектът в себе си отразява образа, той е този жив екран, на който падат лъчите, изпращани от вещта. В това се заключава неизбежната субективност на образа. Тя не означава, че на образа не е свойствено обективното основание във вещта – неговата обективност от това не се намалява ни най-малко – а че образът необходимо предполага идеализация, която е свързана със субекта като неин творчески носител. Образът става видим за виждащия, в когото той се запалва. Но кой е този виждащ? Такъв субект на идеализацията в света се явява човекът, логосът на света и в този смисъл може да се каже, че всички образи на битието, намиращи себе си в човека, по същината си са човечни не в смисъла на „слабост и приспособяване”, тоест на лошия антропоморфизъм (както е у Дамаскин), а вследствие на господстващото положение на човека в света като око на света, негово идеално „огледало” в антропологически смисъл[4]. Може да се добави още, че ангелите виждат света в неговите идеални първообрази, което се определя от тяхното общо отношение към света[5], а също и към човека, тоест от тяхната ангеловечност. И така, човекът е същество, виждащо образите ζωον είκονικόν[6], както и творящо ги ζωον ποιητικόν[7]. Човекът преди всичко приема в себе си образите на битието и така да се каже, ги отразява, тъй като те самите се стремят да са в него, но той също творчески ги приема в себе си и ги възпроизвежда. Поради това огледалността на човека по отношение на образите не трябва да се разбира в смисъл на пасивно, безучастно отразяване. Човекът активно участва в тази иконизация на битието (подобно на това как той активно и творчески осъществява неговото познание, или логизация). В себе си и чрез себе си той намира иконите на вещите, тъй като той самият в този смисъл е всеикона на света. Всичко, имащо реалност, е изобразимо за човека, в човека и чрез човека, който в себе си не само намира мислените образи на всичко съществуващо, но също има и способността да изразява тези образи, да ги възпроизвежда, да дава на тяхното идеално битие известна реалност, с една дума – да твори иконата на света. Тази творческа способност не само да вижда, но и да възпроизвежда идеалните образи на света в „материя” (каквато и да би била тя – бои, мрамор, мед, тъкан и така нататък) е изобразителното изкуство, в нея се проявява човешкият артистизъм. Като ζωον είκονικόν човекът е същество артистично и всяка икона на вещ, тоест възпроизвеждането на нейния образ, е произведение на изкуството, което твори икони на света и на човека, световния човек. Именно поради това в споровете за иконопочитанието се съдържа всъщност признаване или отхвърляне на изкуството, произнася се присъда и над изкуството. Характерът на иконата зависи от характера на изкуството. Всяко отделно изкуство като τέχνη (техника) има свои особени закони, но тук става дума не за тези особености на отделните изкуства, а за онази основна постановка, която определя неговото задание, и за онези онтологически предпоставки, които правят изкуството възможно.

Първото изкушение при определяне на природата и задачите на изобразителното изкуство е в това да се разбира неговото задание натуралистически или фотографски, в смисъла на Апелесовите ябълки, даващи възможната сила на илюзията за реалност („като истински”, „като жив”). Но натурализмът на всеки род фотография още не е изкуство. Доколкото той съдържа в себе си негови елементи, изкуството тук се изразява в начина на вземането на изобразяваната или фотографирана вещ, тоест в определена или преднамерена стилизация. В нея вече се преодолява голият натурализъм. Или пък фотографията е като протоколен запис, материал, от който би могло да се възползва изкуството, но самата тя все още не е изкуство. Що се отнася до чистия натурализъм в изкуството, то той е преди всичко утопия, защото изкуството никога не може (пък, разбира се, и не би трябвало) да преодолее пропастта, отделяща идеалния образ на вещта от нейната реалност. Десетте талера в знаменития пример на Кант никога няма да станат реални, колкото и хубаво да са нарисувани. В най-добрия случай ние имаме в натурализма или фалшификат, тоест измама или самоизмама, тоест халюцинация, съпроводена със загуба на чувство за реалност, затъмняване на основната интуиция за битието, вследствие на което мислените образи се приравняват с действителността. Освен това в натурализма се подменя, а с това самото се изпразва от съдържание основната задача на изкуството като иконизация на битието: изкуството не търси начин да попълни реалността или да създаде редом с нея друга реалност (това би било безплоден луциферизъм), то иска да го изяви чрез слово, идея, мислен образ. Следователно неговата задача е не в областта на реалното, а в областта на идеалното – не на битието, а на смисъла. По-нататък, задачата на изкуството от гледна точка на натурализма е противоречива и антихудожествена. На практика натурализмът означава вярност на художествеността на предмета, точност на неговото възпроизвеждане в даденото състояние. Но такъв единен натурален образ на предмета просто не съществува. Той се разлага в безкрайна кинематографична лента от образи и даже онзи натурален образ, който ние виждаме с очите си, винаги е синтез, извършван от нас несъзнателно – образ на образите. Променя се осветлението, променя се формата от ракурса, мени се окраската в зависимост от съотношението с околните предмети, от неспасяемата ограниченост на изобразителните средства, с една дума, πάντα ρει, всичко тече в зрителния образ на нещата. Затова и на пътя на най-ортодоксалния натурализъм се оказва неизбежният художествен произвол, стилизиране, с една дума – не онова пасивно огледално отражение, с което се хвали натурализмът, а творчество, макар и ущърбно, тоест изкуство. Може да се каже, че натуралистическата верност на вещта би означавала самоослепяване на онова око, което трябва да вижда идеалния мислен образ на вещта, а при това се ограничава само с материята, която го изразява, натурализмът е робуване на материята на вещта, което именно е отрицание на творчеството, а не е изкуство[8].

Разбира се, може да има цяла област на изобразителната техника, която изобщо не спада към изкуството, а преследва едни или други практически цели. Главната тяхна задача е възможна вярност на природата, натуралистическа точност при откровен схематизъм: такива са например нашите анатомически, ботанически, биологически, зоологически и така нататък атласи, всякакви чертежи и проекции. Но това не е изкуство. Изкуството прониква през кожата на нещата, за да види зад нея техните мислени образи, идеалната форма, която прозира в цялото тяхно битие. Техният натурален образ и показва, явява и осъществява тази форма; той е непосредственият образ на нейното реално битие, но заедно с това той и я затъмнява, тъй като реалният образ на вещите не е адекватен на реалната форма, той не е техен художествен образ. Изкуството търси начин да покаже вещите в тяхното истинно битие, да им даде по-художествен израз, отколкото те имат в реалността, в природата. Такова настояване би било нелепа претенция, ако изкуството нямаше за себе си основание в особеното, само на него свойствено отношение към вещта. Именно в иконата на тази вещ, изкуството, творейки идеален образ, го освобождава от реалността, като че ли го изолира от природното битие и чрез това отделя чист, без примеси, а не отразен образ на вещта. (Изкуството в този смисъл е художествено тълкуване на света, аналогично на научното, тъй като аналогични операции се реализират и в науката – с помощта на абстрактни понятия и изкуствен експеримент явлението се изолира от сложността на света). И така, изкуството е преди всичко едно виждане на идеята за вещта в самата вещ, нейното особено виждане, което се и реализира в художественото произведение или в иконата. Поради това в основата на иконата стои способността за умно виждане. Какво вижда то и накъде гледа?

То гледа вещта, но чрез вещта и заради вещта. То вижда във вещта нейната свръхвещ или първовещ, нейния умен образ или идея. То прозира криптограмата на битието, превръщаща вещта в някакъв иероглиф на смисъла, и с това самото художествено я обобщава. Тъй като идеите са общи и в този смисъл логични, а вещите са като реалности единични и алогични. Но разбира се, за да може така да се разбира задачата на изкуството, трябва да му вярваш, че то познава този свят на умна красота, на идеалните първообрази на нещата. По отношение на тези първообрази самата вещ вече е само икона или отливка, макар че от тази отливка и така да се каже, по повод на нея и възникват иконите в собствен смисъл. Именно така трябва да се разбира често повтаряното от светите отци съждение, че всички първообрази имат свои образи, или още по-проникновеното слово на Псевдо-Дионисий Ареопагит: „Наистина видимите икони са видимото на невидимото[9]”. „Те (свещените символи) са произведение и изображение на божествените черти и видими образи на неизречени и възвишени съзерцания[10]”. По определението на св. Иоан Дамаскин „всеки образ е откровение и показване на скритото[11]”. Ако не съществуваха тези образи и умното им виждане, изкуството би било безпредметно и безсъдържателно или би се ограничавало в копиране на ръка. Известното положение у Кант, че вещите без понятие са слепи, а понятията без вещ празни, може да се видоизмени тук в този смисъл, че вещите без първообрази са слепи (натурализъм), първообразите без вещи са празни или абстрактни (схематизъм). Всяка вещ е конкретна, тя е срастване на първообраза с материята – ϋλη. Бидейки естествена икона на първообраза, тя заедно с това е и първообраз на своята изкуствена икона. Творческият акт на изкуството в иконизацията на вещта се състои, първо, във виждането чрез нея на нейния първообраз и второ, в неговото изразяване чрез средствата на изкуството. По този начин изкуството изразява смисъла на вещта, имайки нея, нейната идея. Иконата на вещта в този смисъл е иероглиф на нейния идеален първообраз не в смисъл на повторение или копие на дадената вещ, а като отпечатък на действителния първообраз, който има реално битие в света в изобразяваната вещ. Тази вещ, макар и да е оригиналът на своята икона, но тя, собствено казано, самата не е нейният първообраз. Художественият облик на вещта, „оригиналът”, свидетелства за идеалния първообраз, съществуващ не в световната реалност, а над нея. Той говори не само за пространствено-времевото, материално битие на вещта, а за идеалното. С една дума, ако изразим тази мисъл на езика на историята на философията, то става дума, разбира се, за Платоновите идеи като умни, небесни първообрази на цялото творение, които не са абстрактни понятия, отвлечени от вещите (Аристотелевите κοινά έπί πολλων), а конкретни, същински мислени образи, имащи в себе си енергията на битието и в него осъществяващи себе си като вътрешни целеви причини на вещите (тяхна ентелехия). При това, разбира се, се появява и основната апория на учението за идеите, разкрита от самия Платон: всички ли вещи имат своите идеи и има ли ги онова, което принадлежи на небитието? Какво е отношението между идеите на абстрактното и конкретното – човека и Сократ, и други? В нашата задача не влиза да отговаряме на този най-труден въпрос на философията. За нашата цел е достатъчно да се ограничим с указанието, че всичко изобразявано, тоест всяка икона на всякакви вещи изразява идеята на вещта или в крайна сметка, нейната идейност, тоест нейното отношение (пък било даже и отрицателно) към истинното битие, тъй като и злото, и небитието са онтологически паразит на доброто, тоест идейното битие, принадлежи му като сянка (и даже самата тъма съществува само в отношение към светлината[12]). протоиерей Сергий БулгаковНа богословски език философското учение за идеите като първообрази на света означава софийност на тварта, която в Божествената Софѝя, всеорганизма на идеите, има за себе си първообраз и основание, идея и ентелехия. В развитието на това учение ние можем да се опрем и на св. Иоан Дамаскин, който, следвайки Псевдо-Дионисий Ареопагит, привежда учението за иконите във връзка с учението за първообразите (макар сам той да не дава на тази тема нужното развитие). Ето тези негови думи: „Съществуват у Бог образи и планове на онова, което ще бъде от Него извършено, тоест Неговия предвечен и винаги неизменен съвет… Тези образи и планове (παραδείγματα) са предопределението (προορισμοί), говори св. Дионисий, тъй като в Неговия съвет е начертано всичко, предопределено от Него и неизменно присъщо преди тяхното битие. По този начин, ако някой желае да построи дом, то преди всичко го начертава в ума си и съставя неговия вид[13]”. Това е особен вид образ, особено негово разбиране[14]. За съжаление, макар и св. Иоан Дамаскин да излага своето учение за софийността на света именно в своите думи за иконите, той не пристъпва по-нататък към разясняване на иконизацията на света.

По този начин изобразителното изкуство, тоест иконизацията на вещите, се корени не в субективно-антропоморфното приспособяване към немощта на човешкото възприятие (както са го разбирали и самите защитници на иконите), а в обективното антропокосмическо основание на света, в онези негови софийни първообрази, съгласно които създаденият от Премъдростта свят съществува.

Оттук произтича принципната недостатъчност на натуралистическото разбиране на изкуството и неговият символистически и емблематичен характер. То свидетелства за образите на съществуващото и това свидетелство не е лъжа, макар и възвисяваща – а то е разказ на езика на света за всемирното битие, свидетелство за тварната софийност на нетварната Софѝя. Това свидетелство не може да бъде изчерпано или ограничено с едно или друго произведение на изкуството и даже не може да съществува само едно съвършено адекватно изразяване на идеята. Иначе казано, художественото свидетелство за идеята на вещта не може напълно да се отъждестви с тази идея и си остава само нейна икона, а не е самият първообраз. Затова една и съща художествена тема или пък мислен образ могат да бъдат изразени по различни начини. Целият свят е палитра за художника в неговото търсене и изразяване на формите. Обаче, различавайки вещите и първообразите, naturam rerum и ideas rerum[15], не трябва и да ги разделяме. Първообразите, имащи своята предвечна основа в Премъдростта Божия, съществуват във вещите. Оттук следва признаването на известно тъждество между първообраза и световното битие, Софѝя нетварна и тварна. Това са два образа на битието на единното начало във вечността и във времето, в значимостта (Geltung) и в ставането. Иконата на вещта сама свидетелства за това тъждество. Тя се явява първообраз вечен в първообраза вещен (оригинала) с това, че дава на този идеален първообраз като че ли независимо битие редом с вещта. Но иконата е неотделима от първообраза, съществуващ в реалността – както идеална, така и емпирическа. По този начин в иконизацията ние отличаваме не две, а три инстанции, тоест не само оригинал и изображение, вещ и икона на вещта, но свръх това, още и умопостижим първообраз, по отношение на който самата вещ се явява икона. Следователно художествената икона е икона на реалната икона на идеалния мислен образ. Ако нямаше първообраз на идеалното, вещите биха били празни и биха допускали само фотографски огледално изображение, случайно и лишено от идейно съдържание. Ако не би имало първообраз на реалното, или оригинала, то идеалната природа на вещите би останала запределна, недостъпна за тварното зрение. Но художникът вижда във вещта и чрез вещта нейната идея и нея именно изобразява в истинното битие, незамътнено от емпирията. Във вещта той прочита нейното име или идея и чрез средствата на художествената иероглифика произнася, повтаря това име, така че то получава самостоятелно изразяване редом с вещта като образ на първообраза. В иконизацията произтича идеализация на вещта. Образът е инобитие на идеята, като че отделила се от своята реалност. Вещта свидетелства за себе си, говори за себе си не само в себе си самата, но и в това свое инобитие, в своите образи, които представят себе си като че ли в отразяващо се ехо на нейното битие в света.

Това световно ехо звучи в човека, който е окото и ухото на света. Всички мислени образи на битието, неговите икони, преди тяхното закрепване в изображенията на вещите се съдържат в човека, в своето многоединство се виждат в него. Човекът ги вижда извън себе си, но чрез себе си, и в този смисъл ги намира в себе си и ги изразява за себе си. Ако познанието е припомняне (ανάμνησις), то художеството е разказ за припомнянето. Човекът е постигнатият свят, антропокосмос. Иконите на вещите са съществено човешки, както и самото изкуство. Анализът на иконата ни води до идеята на всички идеи – до човечността. Какво е човечността?

Божественият първообраз

Светите отци свидетелстват за първообразите на света в Бога, които, разбира се, не остават в разделена множественост, а влизат в един всеобемащ, божествен Първообраз. Как може да се изрази неговото отношение към самото Триипостасно Божество? Ние знаем, че има ипостасен Образ в самото Божество, това е Синът, „Сияние на славата и образ (χαρακτήρ) на Неговата ипостас” (Евреи 1:3). Той е „образ на невидимия Бог (είκών τού Θεού), роден преди всяка твар” (Колосяни 1:15). В този текст отношението между Отец и Син се определя като отношение между Първообраз и Образ. И което е особено забележително, Образ на невидимия Бог, следователно явен и в този смисъл, видим[16]. Какво означава тази явеност или видимост на Отца в Сина, която е прообраз и първообраз на всички образи[17]? Бог Отец в Светата Троица пребивава невидим (трансцендентен). Той Себе Си явява в Сина, ипостасното Слово, Словото на всички слова и Образ на всички образи. В Него се разкрива съдържанието на Божия живот, в Него се показват всички възможности за всичко в Бога, а след това и в творението, във вселената, на която Той съдържа идеалния образ. (…) Реалността на Образа-Слово в Светата Троица се твори от Светия Дух, изхождащ от Отца към Сина и почиващ на Сина. Светият Дух е ипостасната любов на Отца към Сина и на Сина към Отца, и тази любов е творяща сила. (…)

Единният Образ на триипостасното Божество не е тварно или извънбожествено начало, а принадлежи на Божеството. Този образ е неговият живот, който осъществява в триединството на трите ипостаси. За този Божествен Образ, иконата на Светата Троица в нея самата, може да се каже, че тя е Бог. (…) Иконата на Божеството е жива и животворяща Идея на всички идеи в тяхното съвършено всеединство и съвършена всереалност, затова тя е Божественият свят или светът в Бога преди неговото сътворение. (…) Тази икона на Божеството е Първоикона на всички икони, Първообраз по отношение на тварния свят, който е сътворен от Премъдростта и в този смисъл, самият свят е тварна икона на Божеството.

… Бог се открива на света в Софѝя, която е Образът на Бога в творението. Затова Бог, по отношение на творението, не е Бог без образ, невидим, неведом и поради това неизобразим, а откриващ се и имащ Своя Образ и този Образ Божи и е Първообразът на творението, който е начертан в последното. И в този смисъл трябва да се изхожда в учението за иконата не от апофатическия тезис за невидимостта и липсата на образ на Бога, а от софиологическото учение за Неговата образност и съобразност на света към този образ. Бог е начертал Своя образ в тварта и този образ Божи следователно е изобразим[18]. Чрез това се отстранява основната лъжлива предпоставка на иконоборците за липсата на образ и неизобразимостта на Бог, която по невнимание и недоразумение са приели и иконопочитателите.

Иконата, нейното съдържание и граници

Иконата на Христос изобразява Неговия човешки образ (…) Затова непосредствено тя е човешко изображение, а като такава тя е разновидност на портрета. (…) Истинният пълен постулат на Христовата икона се състои в това, не само да предаде човешкия образ на Христа, историческа картина-портрет, подобно на други изображения на велики хора и исторически личности, за което претендират светските художници, но и образ, в който да се отрази Божествеността на Христос. В иконата се изобразява Богочовекът. Тази задача (…) изисква от иконописеца не само изкуство, но и религиозно озарение, виждане, а това е възможно само при съединяването на неговия артистичен и религиозен живот, тоест на църковна почва. По такъв начин възниква иконописта като църковно изкуство, което съединява в себе си всички творчески задачи на изкуството с църковния опит[19]. Иконата е произведение на изкуството, което познава и обича своите форми и краски, постига тяхното откровение, владее ги и им се подчинява. Но тя също е и теургичен акт, чрез който в образите на света се свидетелства за откровение свръхсветовно, в образите на плътта – за духовния живот. В нея Бог разкрива Себе Си в творчеството на човека, извършва се творческият акт на съединяване на земното и небесното.

Оттук и още една черта на иконописта. Като църковно изкуство тя живее не само в общата традиция на изкуството с неговите школи и въобще художествено предание, но и в църковното предание, което обективно се изразява в иконния канон. протоиерей Сергий Булгаков 4Както въобще и цялото църковно предание, иконният канон не трябва да бъде разбиран като външно правило и неизменен закон, който изисква пасивно, робско подчинение на себе си, поради което задачата на иконописеца да се сведе до копиране на оригинала. Такова „старообредно”, законническо разбиране на канона, първо, е неизпълнимо, а второ – е лъжливо. То е неизпълнимо и утопично, защото копирането (ако то не е занаят, което не е копиране, а само повече или по-малко грубо изкривяване или даже пародиране) е художествено-творчески акт, в който копиращият възпроизвежда в себе си, оживява и заедно с това се вживява в творчеството на майстора. Затова и художественото копиране е творчество, отбелязано с печата на индивидуалността. Да вземем например Троицата на Рубльов. Разбира се, тя може да бъде художествено повторяема, но това ще бъде, говорейки строго, не копие, а намиране със съвременни средства и в съвременното съзнание на намереното вече веднъж от майстора. Разбира се, изкуството, което може да се съгласява и да намира достойно за себе си и даже важно такова повторение в свободен и искрен творчески акт, не може да се унизи до това в такова повторение да се ограничи и да се изчерпи в това. То просто не може да направи това, тъй като природата на изкуството е творческата свобода, а не копирането, което за него, когато е възможно, е възможно само като проява на тази свобода. То се движи непрестанно, защото е живо.

Превод от руски: Венета Домусчиева

_________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деян. VII Всел. Собора. С. 221. – Б. а.

[2]. Седмият вселенски събор (наричан също Втори Никейски или Четвърти Цариградски) бил свикан в Никея през 787 година по повод ереста на иконоборците при патриарх Тарасий Константинополски, папа Адриан и импе¬ратор Константин и императрица Ирина. В него участвали 367 отци. – Б. пр.

[3]. Апелес (на старогръцки: Άπελλης, на латински: Apelles) (370 пр. н. е. – 306 пр. н. е.) – древногръцки художник. Известен е с голямото си майсторство. Картините му не са запазени. – Б. пр.

[4]. Мога да кажа, че виждането на образи, наистина в твърде ограничена степен, може да бъде достъпно и за животните. На което може да се възрази, че то им е достъпно само в границите на тяхната човешкост, тоест приближеност до човека, който включва в себе си и способностите на животинския свят. – Б. а.

[5]. Вж моята Лествица Иаковлю (об ангелах), 1929. – Б. а.

[6]. ζωον είκονικόν – зоон иконикон (гр.) – същество, което вижда иконите. – Б. ред.

[7]. ζωον ποιητικόν – зоон пойетикон (гр.) – същество, което твори иконите. – Б. ред.

[8]. Налага се да се признае, че при защитниците на иконопочитанието (само у св. Иоан Дамаскин този натура¬лизъм се съединява, както ще видим, със софийното тълкувание на иконата) ние намираме само натуралистическо разбиране на изкуството, с което се прегражда още отначало пътят към разбирането на същността на иконата, а следователно и към нейната планомерна защита. Особено трябва да се каже това за преподобни Теодор Студит. Изобразимостта на Христа той доказва с това, че Неговото тяло се е състояло от определени човешки членове, които са изобразими, като че ли в иконата става дума за анатомически атлас. Тук в разби¬рането на иконата той отива даже по-далеч от натурализма, като пита иконоборците: „Какво физическо осно¬вание и каква причина за такава неизобразимост намират те? Нима Христос не е приел нашия образ? Нима Неговото тяло не е било съставено от кости и така нататък“ (Творения 11, 376). Следвайки натуралистическата логика, по пътя на преподобни Теодор Студит би се наложило да се направи заключението, че най-добрата икона на Христос би била една фотография, ако тя беше съществувала по онова време. Неръкотворният образ, в който, според преданието, чудесно се е отразил ликът на Спасителя, не може да бъде разглеждан като пасивно-фотографско изображение (независимо от видимото подобие) именно затова, защото то е било акт на Неговата чудотворяща воля. Повече подхожда тук така наречената Торинска плащаница (ако допуснем нейната автентичност). Но тя не е икона на Христос и от никого не се разглежда като такава, макар за вярващите в нейната автентичност тя да е велика светиня, обличала тялото Христово и запечатила Неговите следи. – Б. а.

[9]. От посланието до св. Иоан Богослов. Привежда се от св. Иоан Дамаскин, Слово третье, 416. – Б. а.

[10]. Из посланието до Тит, цитат у св. Иоан Дамаскин, Слово первое, 361. – Б. а.

[11]. Слово третье, XVII, с. 400. – Б. а.

[12]. За християнското богословие учението за идеите се отнася към учението за ангелите, които са личните носители на идеите за земното битие в духовния, небесен свят. Тази връзка се разкрива от мен в Лествица Иаковля, към която и препращам читателя. Но към въпроса за иконите тази страна на учението за идеите няма отношение. – Б. а.

[13]. Слово в защиту икон, первое. Х.351. – Б. а.

[14]. Слово третье. XIX. 4.1.

[15]. Naturam rerum (природата на нещата) и ideas rerum (идеите за нещата). – Б. ред.

[16]. У св. Иоан Дамаскин (Слово третье, XVIII, с. 400) четем: „Първият естествен и неизменен образ на невиди¬мия Бог е Синът на Отца, показващ в Себе Си Отца…”.

[17]. „Кой първи е направил образ? Сам Бог първи е родил Единородния Си Син и Своето Слово, Своя жив и естествен Образ, неизменното отражение на Своята вечност” (Св. Иоан Дамаскин, Слово третье XXVI, с. 403).

[18]. Обстоятелството, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие, показва, че устройството на изображе¬нията е в известна степен дело божествено” (Преподобни Теодор Студит, Творения, 1, с. 178). За съжаление тази тема не намира тук по-нататъшно развитие и потъва в апофатическото учение за Божията невидимост. – Б. а.

[19]. Това не разбират някои художници, които, владеейки майсторството, много лесно се заемат с иконописа¬ние, без да мислят за религиозната страна на това действие. И още повече това не се разбира от много право¬славни, които при пълно отсъствие на художествено майсторство, въодушевени само от благочестие, се заемат да рисуват икони (макар да не би им дошло на ум да се заемат с рисуването на картини поради тяхната пълна художествена безпомощност). Към това се добавя още и занаятчийското изготвяне на икони от „иконописци“ от всякакъв тип, което, задоволявайки потребността на масите, представлява всъщност бич за иконописта като изкуство. С това се обяснява тази криза на иконата, която настъпи в целия свят и в Русия задълго преди революцията. Иконата като творчество е най-високият и труден вид църковно изкуство, ето какво трябва да знаят и безгрижните художници, и занаятчиите иконописци. – Б. а.

Роден в семейството на селски свещеник в далечната за нас 1871 година и в далечната от центровете на европейската култура Орловска губерния, Сергий Булгаков до 1922 година изминава бързо развитието до един от най-известните интелектуалци на предреволюционна Русия. Идейните му позиции тръгват от марксизма, преминавайки в своето развитие към идеализма. През 1918 г. е ръкоположен за свещеник. През 1922 година отец Сергий Булгаков е включен в съставените от ГПУ по нареждане на Ленин списъци на дейци на науката и културата, подлежащи на изселване зад граница.

В емиграция (Константинопол, Прага, Париж) отец Сергий развива многостранна духовна дейност. При активното му участие се създава Православният богословски институт в Париж. От откриването на института през 1925 година до смъртта си отец Сергий е негов ръководител, а също и ръководител на катедрата по догматическо богословие. С. Булгаков е един от главните създатели и ръководители на Руското студентско християнско движение. Той е един от участниците във важните форуми на икуменическото движение през периода на 20-те и 30-те години на ХХ век. Отец Сергий е автор на множество богословски трудове. Учението на отец Сергий преминава в своето развитие два етапа – философски и богословски. През цялото си развитие това е учението на София и Богочовечеството, християнското учение за света и неговата история като възсъединяване с Бога, връзката между тварно и нетварно, между Бог и света, между Бог и човека.

Очеркът Икона и иконопочитание заема особено място в творчеството на отец Сергий Булгаков. Написан през 1930 година, той е последното от догматическите изследвания, посветено на „малките теми”, най-първо на тварните участници във великата тайна на Въплъщението: апостолите Петър и Иоан (1926); св. Иоан Предтеча (Друг Жениха, 1927), Божията Майка (Купина неопалимая, 1927). След това о. Сергий преминава към изучаването на ангелските чинове (Лествица Иаковля, 1929). И накрая – към иконата, област, представ ляваща в особен смисъл връзката между небето и земята. Преводът, който ви предлагаме, е подбор на части от цялото съчинение и е направен по изданието: Протоиерей Сергий Булгаков, Икона и иконопочитание, Русский путь, Москва, 1996.

Изображения: авторът, протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944) и негова книга. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Wn.

ОРИГЕН, ЕВСЕВИЙ И ИКОНОБОРЧЕСКИЯТ СПОР*

Протоиерей Георги Флоровски

протоиерей Георги ФлоровскиНяма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически[1]. Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация[2]”. Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено[3]”. Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.priest FlorovskiyВ светлината на съвременните изследвания всички тези произволни твърдения са безнадеждно остарели. Непредубедени учени преоткриха и възстановиха извън всяко съмнение богословската страна на целия спор. Достатъчно е да посочим трудовете на Г. Острогорски, Герхард Б. Ладнер и, особено, на Лукас Кох[5]. Мнозинството съвременни учени признават, че истинската тема на спора е определено религиозна и двете страни се опитват да разрешат реални богословски затруднения. Иконоборческият спор е не просто църковен или òбредов; той е именно догматически – такъв, който засяга самите основи на вярата. Това е наистина борба за православие. Св. Иоан Дамаскин, патриарх Никифор и преподобни Теодор Студит не са участници в празни спорове, нито са църковни интриганти. Те са истински богослови. Особено назидателен е фактът, че подробното изучаване на трудовете на св. Никифор – много от които и до сега не са публикувани – заставя И. Д. Андреев да преразгледа и смени ранните си възгледи за иконоборческия спор. Той започва работа от позициите на Папаригопулос, но я завършва при пълното убеждение, че иконоборчеството е неразделна част от големия христологически спор, а Никифор е могъщ изразител на гръцкия гений. За съжаление, книгата на Андреев така и не е отпечатана, а нейният ръкопис, приготвен за публикуване, най-вероятно е загубен[6].

Новият възглед не следва да отрича или умалява политическите и икономически аспекти на конфликта. Те обаче трябва да бъдат разглеждани във вярната перспектива. Всички догматически движения в ранната Църква (а може би и всички богословски и философски движения въобще) по един или друг начин са „въвлечени в политиката” и дори самият монотеизъм е „политически проблем[7]”. Това обаче по никакъв начин не ги прави просто идеологическа надстройка над политическа или икономическата основа. В иконоборческия спор самата политическа борба има строго определен богословски подтекст, а „цезаропапизмът” на императорите-иконоборци, сам по себе си, не е нищо друго, освен своеобразно богословско учение[8]. Няма съмнение, че иконоборчеството е сложно явление. С това движение са свързани различни групи, чиито цели и интереси, мотиви и стремежи не могат да съвпадат. Вероятно и вътре в самата иконоборческа партия, ако въобще можем да говорим за такава, няма действително съгласие, а точно обратното – известно ни е за съществуването на сериозни разногласия. Следователно, откриването на богословската перспектива само по себе си не решава изведнъж всички проблеми, а напротив – поставя нови. Налага се честно да признаем, че нашите знания за тази епоха са все още непълни и не дават точна картина. Все още има да се направи много преди да можем да опитаме всеобхватен исторически синтез. Дори най-важните богословски документи от епохата все още не са изучени както трябва. Нямаме и една авторитетна книга върху богословието на преподобни Теодор Студит, нито една монография за св. патриарх Никифор. Много от наличната информация е пренебрегната или зле интерпретирана благодарение на определени предубеждения и предразсъдъци, които никога не са били сериозно и внимателно изследвани.

Няма да бъде преувеличено ако кажем, че позицията на иконопочитателите за нас е известна и разбираема много повече от тази на иконоборците. Богословските убеждения и стремежи на защитниците на св. икони са повече или по-малко ясни и разбираеми. Те са сумирани и разяснени от изтъкнати автори – наши съвременници. Знаем какво са защитавали, на какво са се противопоставяли и от какви съображения са били водени[9]. За сметка на това богословската позиция на иконоборците остава по-скоро неясна. Разбира се, това е свързано преди всичко с недостига на информация. Наличните днес документи са фрагментарни, недостатъчни. Оригиналните трудове на иконоборците са почти изцяло унищожени от техните противници и днес трябва да ги възстановяваме само по свидетелствата на техните врагове, което до известна степен е направено[10]. Все още обаче не знаем какъв точно е началният иконоборчески аргумент, нито каква е неговата реална перспектива. Както и в много други случаи, когато не им е известна действителната перспектива, и тук историците се обръщат към аналогиите. За случая твърде подходящи изглеждат две: 1) неприемането на свещените изображения от юдеи и мюсюлмани и 2) по-късното пуританско осъждане на свещеното изкуство. А и движения от подобен характер има и във времето на византийското иконоборчество. При все това, пред историка остава централният въпрос: кой е най-важният фактор, подбудил отделни групи в Църквата да се отдадат на иконоборческата кауза? Опасно би било да се задълбочаваме в търсене на аналогии, без преди това да сме отговорили на този въпрос. Неоправдано допускане и твърде лесно решение е да се предположи, – както вече неведнъж е и правено – че те са били водени основно от желанието да угодят на императора[11]. Това решение противоречи на очевидните факти. Епископите, както знаем, не отиват толкова далеч като някои политици, и все пак те изглеждат напълно искрени в противопоставянето си на иконопочитанието. Сам Копроним е принуден да оправдава своите убеждения и действия с богословски доводи – очевидно, не толкова за да убеди противниците, колкото да привлече на своя страна колебаещите се. И макар целите му да не са вероучителни, но заради това, в което е заинтересован, му се налага да използва техния език – езика на богословието. А знаем, че лъжесъборът от 754 година не е във всичко покорен на волята на императора[12].

В настоящата статия нямам за цел да правя опит за синтез. Целта и задачата ми са скромни и ограничени. Възнамерявам да извадя наяве пренебрегнати свидетелства и да предложа нови направления на търсенето. Това е програма за бъдещето, а не отчет за достигнато. Ще започна с конкретен въпрос – за главния авторитет на иконоборците. Това е обръщането им към древността – може би най-силният момент както в тяхното настъпление, така и в тяхната самозащита. Това е двойно позоваване: към Свещеното Писание и към Свещеното Предание. Днешната историческа наука като правило обръща внимание на позоваването им на първото, докато светоотеческите цитати – като второстепенни и неубедителни – обикновено не се забелязват. В VIII и IX век обаче позоваването на отците има огромна тежест. Ето защо, струва ми се, на тези позовавания следва да обърнем много повече внимание – не за да съдим кой в спора е прав и кой не, а за да разберем мотивите и целите на противоборстващите партии.vizantiyskie-otcy-vviii-vv-protoierey-georgiy-florovskiyВсе пак, в самото начало не е излишно да кажем няколко думи за позоваванията на текста на Свещеното Писание. На първо място тук е забраната на изображенията в Стария Завет – заповед, на която защитниците на иконите също отделят немалко внимание, като претълкуват по много начини това старозаветно свидетелство. Можем ли обаче да сме сигурни, че действителният център на спора е именно тук и че тези тълкувания не са просто заимствания от други литературни източници? Това, което имам предвид е следното: непосредствено преди във Византийската църква да се яви иконоборческото движение, между юдеите и християните върви спор на същата тема. Ясно е, че в този спор старозаветните свидетелства трябва да имат неоспорим приоритет. Имаме всички основания да допуснем, че още тогава християнските апологети разработват аргументи и събират светоотечески testimonia, за да отстояват християнската позиция[13]. Нямаме и едно непосредствено доказателство за това, междуособната борба в Църквата да е била органично продължение на по-ранния юдео-християнски спор, но, разбира се, за двете страни е напълно естествено да се обръщат към него в търсенето на готови аргументи или доказателства. Тук ли е обаче същността на византийската полемика? Обикновено иконоборчеството като цяло се схваща като семитско противопоставяне на елинското езическо влияние в Църквата и просто израз на източна съпротива срещу в различна степен острата елинизация на християнството. Трябва да признаем, че в определени отношения хипотезата е много правдоподобна[14]. Иконоборчеството се ражда на Изток и неговите първи проповедници са фригийските епископи Константин Наколийски и Тома Клавдиополски. Не трябва обаче да пренебрегваме странния факт, че в по-късни документи техните имена напълно изчезват – вероятно тъй като следващото поколение иконоборци не се позовават на тях твърде много[15]. Освен това, макар иконоборчеството във Византия да е предшествано от сходно преследване в Арабския халифат, не може да се проследи пряка връзка с мюсюлманското противопоставяне – тук няма повече от паралел и „аналогия[16]”. Дори защитниците на източното влияние признават, че в по-късното развитие на иконоборчеството ролята на източните е нулева[17]. От друга страна, първият богослов на иконите се ражда именно на Изток – в мюсюлманска среда – като съвсем не може да се твърди, че фигурата на Иоан Дамаскин е изключение. Не трябва да се забравя и това че, поне в по-късния период на борбата, иконоборческата кауза е популярна сред елинизираните кръгове, в двореца и армията, докато у нисшите класи тя така и не се радва на успех, въпреки сведенията за няколко случая на насилие сред масите по наблюдението на Шварцлозе[18]. Дори началният тласък да идва от Изтока, от народните маси, движението набира сила едва на гръцка почва, подкрепяно най-много от образованите – основна причина Папаригопулос да обяснява иконоборчеството като ранно Просвещение. При всички случаи обаче следва да се предпазваме от всякакви обобщения. Пред нас е сложен проблем, който не може да се обясни само с хипотезата за източно влияние. Остава още да определим с точност защо и как иконоборчеството успява да привлече представители на висшето духовенство и други интелектуалци във Византия: именно с тях са принудени да спорят и св. Никифор, и преподобни Теодор Студит. Сервилността и опортюнизма не са обяснение, а заобикаляне на неприятния въпрос. Прието е „източниците” на иконоборчеството да се търсят на най-отдалечените места – в юдаизма, в исляма, при павликяните и други източни еретици[19]. В същото време, предшестващите ги гръцки източници или не се забелязват, или се пренебрегват.

Нека сега обърнем поглед към светоотеческите позовавания на иконоборческата партия. Повечето са неуместни и безцветни – отделни фрази, извадени от оригиналния контекст. Само две от тези свидетелства са истински важни и могат да бъдат силни аргументи в богословския спор. Първото от тях е едно писмо на Евсевий Кесарийски до августа Констанция, а второто – цитати от Епифанид на Епифаний Кипърски или на Псевдо-Епифаний, ако се съгласим с Острогорски относно авторството. Свидетелството на Епифаний е широко коментирано от Хол и Острогорски и в настоящото изследване можем да го оставим настрана. Ще помним само, че за Хол трактатът на Епифаний, – който той смята за оригинален, – е доказателство за съществуването на догматическа страна на въпроса за иконите още в IV век[20]. Колкото до свидетелството на Евсевий, макар и това да е странно, на него никога досега не е обръщано голямо внимание. Често го цитират, но нито веднъж то не е анализирано. По отношение на автентичността на това послание съмнения не съществуват[21] и по всичко личи, че то е ключовият аргумент в цялата система на иконоборческото мислене. Не е случаен фактът, че св. Никифор се чувства принуден да напише специален Antirrheticus против Евсевий. Има и още една причина, поради която името на Евсевий изисква внимание: към него възхожда цялата иконоборческа концепция за императорската власт и авторитет в Църквата. Политиката на иконоборците издава очевидни архаични тенденции.

Писмото на Евсевий не е запазено изцяло. Частично то се цитира и обсъжда на Никейския събор от 787 година и отново от св. Никифор. За първи път всички откъси от него са събрани и публикувани от Буавен в приложения към неговата редакция на История на Никифор Григора (1702 година). Този текст, който досега е възпроизвеждан няколко пъти, се нуждае остро от критично издание[22], но сега не се интересуваме от точния прочит.

Писмото не може да се датира с точност. То е отговор към августа Констанция, сестра на св. Константин Велики, която моли Евсевий да ѝ изпрати „икона на Христос”. Евсевий е изумен. За каква икона говори тя? И защо ѝ е такава? Дали това е истинният, неизменяем образ, съдържащ в себе си Христовата природа? Или рабският – приет от Него заради нас? Първият, отбелязва Евсевий, е очевидно недостъпен за човека – само Отец знае Сина. Рабският пък образ, възприет от Него във Въплъщението, вече е слят с Божествената Му природа. След Възнесението Си на небесата Той е сменил този образ с великолепието, което предварително е открил на учениците (при Преображението), и което превъзхожда човешката природа. Очевидно това великолепие не може да бъде рисувано в безжизнени цветове и сенки. Самите апостоли не са могли да го гледат. Ако дори в плът Той има такава сила, какво да кажем за Него сега, когато е сменил рабския образ със славата на Господа и Бога, когато отпочива в непроницаемото лоно на Отца? Предишният лик е преобразен и превърнат в неизречено великолепие, надминаващо всяко око и ухо. Никакъв образ на новия лик не е възможен, ако въобще „тази обòжена и умопостигаема същност” може да се нарича лик. Не можем да следваме примера на езическите художници, които искат да изобразят неизобразимото и затова образите им нямат никакво истинско сходство. Единственият Христов образ, с който разполагаме, е на Неговото унижение. Подобни образи обаче са забранени от Закона и в храмовете ги няма, а притежаването им означава уподобяване на езическото идолопоклонство. Ние, християните, вярваме в Христос като в Господ и Бог и се готвим да Го съзерцаваме като Бог в чистотата на нашите сърца. Ако пък искаме, още преди срещата лице в лице, в предугаждане да видим този славен образ, за това има само един Добър Художник – Словото Божие. Основната мисъл в тази аргументация е ясна и очевидна: християните нямат нужда от изкуствени Христови изображения – не им е позволено да се връщат назад; трябва да гледат напред. Историческият образ на Христос, ликът на унижението е вече изместен от Божието великолепие, в което Той сега пребивава. Това великолепие не може да бъде гледано или изобразявано; в определеното за това време истинските християни ще бъдат приети в тази слава на бъдещия век. За целите на изследването ни съпоставянето на паралелни места от други съчинения на Евсевий е излишно[23].

Това свидетелство на Евсевий е отречено от православните и е отхвърлено като еретическо, като разкриващо неговите нечестиви заблуди. Обикновено се подчертава, че Евсевий е арианин. Донякъде ще променим това обвинение: Евсевий е оригенист и неговото писмо до Констанция е изпълнено с оригенистична фразеология. Пред нас е въпросът: случайно свидетелство ли e писмото на Евсевий, открито (от иконоборците) post factum и използвано, заедно с много други, за защита на една възникнала напълно независимо теза? Или пред нас е един от първоначалните извори на иконоборчеството – поне в неговата по-късна богословска форма? Не трябва ли да си обясним очевидната популярност на иконоборчеството сред образованите епископи и клир (които би било смешно да свързваме с мюсюлманите, павликяните или други явни еретици) с техните симпатии към оригенистичното учение? За да направим това, разбира се, трябва да разглеждаме поотделно всяка конкретна историческа фигура и да решаваме, доколко справедливо е по отношение на нея това предположение. Тук говорим преди всичко за участниците в лъжесъборите от 754 и от 815 година. Разбира се, извършването на подобна работа в това предварително изследване е невъзможно. Следва само да отбележим, че в това време оригенизмът далеч не е мъртъв. Духовният идеал на Ориген, посредством Евагрий и св. Максим Изповедник, е интегриран в тогавашния православен синтез. За самия Максим оригенистичното богословие е живо и той е принуден да води сериозна борба с неговите проблеми и слабости. И досега не е съвсем сигурно дали действително успява да ги преодолее всичките[24]. Това е само век преди появата на иконоборчеството – време, когато Изтокът е особено силно заразен от всевъзможни оригенистични идеи. Наистина, на иконоборческите спорове името на Ориген не се споменава нито веднъж; патриарх Никифор обвинява Евсевий в арианство, но без да спомене и дума за Ориген. Тук обаче не ни интересува това, което Никифор казва за Евсевий[25]. Оригенистичният характер на писмото до Констанция е вън от всяко съмнение. Очевидно, иконоборците се страхуват да не си навредят и поради това не се осмеляват да призоват на авторитета на Ориген. Но характерът и общото звучене на оригенизма несъмнено благоприятстват действителното иконоборческо богословско мислене. Ето защо, защитата на св. икони е в известна степен и косвено опровержение на оригенизма – нова страница в историята на оригенистичните спорове.протоиерей георги флоровскиПреди всичко твърде спорна и несъвършена е самата христология на Ориген. Системата на неговите метафизически предпоставки не му позволява да разглежда Въплъщението като уникално историческо събитие, да го впише в цялостната картина на Откровението. Всичко историческо за Ориген е случайно и преходно. Следователно, историческото Въплъщение трябва да се смята само за момент от продължаващата история на непрекъснатото Богоявление на Логоса – в известен смисъл централен момент, но все пак не повече от символ. В перспективата на неспирния Божествено-космически процес няма място за истинска историческа уникалност, за събитие, което се случва във времето, но влияе на вечността. В този смисъл нито едно събитие не може да има решаващо значение, стойност самò по себе си – като събитие. Всички събития трябва да бъдат тълкувани като символи, проекции на по-висша, над-времева и над-историческа реалност. Може да се каже, че историята се решава в поредица символи. Символът не е нищо повече от знак, сочещ към нещо, разположено отвъд този свят – независимо дали към вечността или към бъдещия век, или едновременно и към двете. Цялата система от символи е нещо условно, което в крайна сметка ще бъде отхвърлено. Трябва да се опитваме да проникваме отвъд завесата на символите. Това е основният екзегетически принцип, постулат на Ориген. Неговият екзегетически метод, какъвто и етикет да му поставяме, преследва точно определена цел – да се преодолее историята, да се иде отвъд завесата на събитията, отвъд буквата, която неминуемо убива не само sub umbraculo legis, но и във времената на Новия Завет на Благодатта. Реалността или историчността на събитията не се отрича, но те се тълкуват като указания, като знаци и символи. Би било очевидна несправедливост да обвиним Ориген в пренебрежение към историята и към историческия разпнат Иисус. Според подходящата забележка на Биг, „Кръстът с всичката си сила, слава и красота е винаги пред очите на Ориген[26]”. И в неговия символизъм няма нищо докетично. И все пак, историческият кръст на Христос за Ориген е само символ на нещо по-висше. Само simpliciores, „които са все още деца по разум” могат, по мнението на Ориген, да бъдат удовлетворени от „плътския” смисъл на Писанието, който не е нищо друго, освен „сянка на тайните Христови” – така, както Законът на древните е сянка на бъдещите блага, а по-напредналите се интересуват от самата истина, от „Вечното (Духовно) Евангелие”, на което историческото Благовестие не е повече от сянка и символ. Ориген категорично разграничава „външно” и „скрито” християнство. Той се съгласява, че за християнина е необходимо да бъде едновременно телесен и духовен, но това е само с образователна и възпитателна цел. При разговор с плътски християни действително не трябва да се говори за друго, освен Иисус Христос, при това разпнат. „Но ако намерим онези, които са съвършени в духа, които принасят плодовете на духа и обичат небесната мъдрост – такива трябва да приобщаваме към Словото, Което, ставайки плът, след това се възнесе към Своето предишно състояние, към Бога”. В края на краищата трябва да преобразим чувственото Евангелие в духовно[27]; с други думи, да тълкуваме Новия Завет така, както и Стария – като предобраз. Подобна базисна ориентация по отношение на бъдещето, на това, което има да дойде, включва и определено обезценяване на миналото, на това, което вече се е случило. Тя води към своеобразно изравняване на потока на времето, тъй като той е само символ на вечното и в произволна точка може да се влее във вечността. Целият алегорически или по-точно символически метод на екзегезата включва определено равенство на двата Завета – и двата са временни, а това означава – и не повече от предобразователни. И двата са само сенки, макар и в различна степен. Оттук Ориген заключава, че за съвършените истината е позната в цялата си пълнота още в старозаветни времена. Пророците и мъдреците от Стария Завет виждат и знаят повече, отколкото плътските християни в Църквата и „по-добре от нас могат да съзерцават това, на което (събитията от тяхно време) са само сенки”. Те виждат славата Христова, виждат образа на Невидимия Бог, „преминавайки от приготовлението в образи [τύποι] към съзерцаване на истината”. На това Ориген се спира подробно като заключава: „Тези от предишните поколения, които достигат до съвършенството, знаят не по-зле от апостолите всичко онова, … което Христос е открил на последните, … защото техният Учител е бил Същият, Който открил и на апостолите неизречените тайни [τὰ μυστήρια] на Божеството”. Преимуществото на апостолите е само в това, че, „в допълнение към знаенето на тези тайни, са видели изявената сила в извършените дела[28]”. Алегоричният метод е изнамерен първоначално с цел тълкуване на обетованията. Той не може да прилегне на новата цел: екзегетът-християнин трябва да тълкува вече изпълняването. С други думи, християнинът-алегорист подхожда към Евангелието сякаш то не е нищо повече от Закона и към Новия Завет – сякаш това е все още Стария; той подхожда към изпълненията като към обетованията. Да, разбира се, в изпълнението се крие ново обетование, но не бива да забравяме и самото изпълнение. Ето защо, алегоричният метод е обречен на неуспех. Можем да го определяме като „юдейски”, тоест като подход към Евангелието в духа на пророчеството. Разбира се, този „юдаизъм” в никакъв случай не е „семитски”, а типично елинистичен подход. „Защото истинското и пълно разбиране на събитията, случили се с Иисус, не се изчерпва само с буквалния смисъл на историческото сказание. На онези, които са внимателни към Свещеното Писание, ясно се открива, че всяко историческо сказание е символ на нещо друго”. От разказите трябва да се въздигаме към онова, което те символизират[29]. Историята или сказанието са само отправната точка. Започваме с Евангелския, Разпнатия Иисус, но целта е да стигнем до съзерцаване на Божията слава. Човешката природа на Иисус е само първа и най-ниска степен на духовното разбиране, която следва да бъде преодоляна[30].

В действителност тук имаме работа не само с последователни стъпки или нива на тълкувание. Самият Христос превъзмогна Своето унижение, което се преодолява и, може да се каже, се отменя от Неговото прославяне. Той не сваля от Себе си човешката природа, но, по най-тесен начин съединена с божествената, я въздига до най-високото съвършенство[31]. Действително това са силни думи. „Наистина, след Своето възкресение Той пребивава в тяло така да се каже средно между грубата плът, която има до времето на Своите страдания, и освободената от тази плът душа”. Ето защо, след Възкресението Си Христос просто не може да се яви на хората „по същия начин, както преди”. Дори в дните на Своето битие в плът Той е повече от едно, няма неизменен облик и „на тези, които Го гледат, не винаги се представя един и същ”. Външният вид на Христос зависи от готовността на съзерцаващия да Го приеме. А славното Преображение на Тавор е само един от примерите за изменчивостта на Неговото тяло. „На страдащите, на тези, които търсят от Него изцеление, Той не се представя такъв, какъвто на онези, които със своята сила могат да възлязат с Него на планината[32]”. Тази изменчивост на облика на Иисус следва да бъде свързана със самата природа на Словото, Което ни Се открива еднакво без разлика. На неподготвените (на синовете човешки) То се явява като Някой, Който „няма нито лик, нито красота[33]”, а на онези, които са способни да възхождат с Него, стои в „ненадминато великолепие[34]”.

Колкото и странно и дори кощунствено да изглежда подобно тълкувание, то се съхранява в преданието на последващите столетия. Можем да го намерим, например, у св. Максим Изповедник. Той говори за мистическия опит, но неговите думи са почти буквални цитати от Ориген. Не на всички Господ се явява в Своята настояща слава: към новоначалните Той снизхожда в рабски образ; към тези обаче, които са способни да Го последват на планината на Преображението – в Божия образ, в който Той съществува преди сътворяването на света[35].

Според Ориген, дори във времето на земния живот на Христос, Неговото тяло е „напълно необикновено[36]”. След Възкресението пък то се слива с Божеството и вече не може да бъде различено от него[37]. „Ideo omnia quod est in Christo jam nunc Filius Dei est” [Защото сега всичко, което е в Христос, е станало Син Божи[38]]. Ако по-рано Той е бил истински човек, сега вече не е човек, и, следователно, когато следваме Неговите слова, и ние преставаме да бъдем човеци, защото като πρωτότοκος [първенец] от всички Той ни е превърнал в богове[39]. „Si autem Deus est qui quondam homo fuit, et oportet te illi similem fieri, ‘quando similes ejus fuerimus, et viderimus eum sicut est’ (1 Jo. 3, 2), te quoque necesse erit Deum fieri, in Christo Jesu” [Ако Този, Който някога е бил човек, е Бог, и ти трябва да станеш подобен на Него кога… бъдем подобни Нему… [и] Го видим както си е (1 Иоан 3:2[40]); и ти ще трябва да станеш Бог в Христа Иисуса[41]]. За нашите непосредствени цели не е нужно да се задълбочаваме в подробностите. Основната идея на Ориген е ясна и не можем да не забележим поразителната прилика между неговите идеи въобще и тези в писмото на Евсевий до Констанция. Христологията на Ориген е основата и изходната позиция на Евсевий; от издигнатите от Ориген принципи той просто прави логичните заключения. Може ли последователен оригенист да се интересува от „историческия” образ, от „иконата” на Господа? Това, което някога е могло да бъде изобразявано, вече е победено и превъзмогнато, а истинският и славен облик на Възкръсналия Господ не подлежи нито на описване, нито на изобразяване. Освен това, от оригенистична гледна точка, истинският лик на Господа не може да бъде изобразяван дори и във времето на Неговия живот в плът, защото на платното би се запечатал само образ, приспособен към ограниченото възприятие на телесни, плътски хора, а такъв образ не трябва да се нарича истински и точен. В действителност Ориген не засяга въпроса за живописните изображения, но всичко онова, което говори против езическите идоли, може с успех да бъде насочено и към иконите[42]. Отново, съществува явна връзка между двата проблема: за Свещеното Писание и за иконописта. Те и двата поставят въпроса за отображението. Както е известно, в това се заключава и основната тема на целия иконоборчески спор. Св. Иоан Дамаскин вижда ясно близостта между двата проблема: самото Писание е и „образ[43]”. Ако приложим екзегетическия метод на Ориген към проблема за художественото или картинно описание, ще се окажем най-малко в положение на нерешителност. Вероятно, както и Библията трябва да бъде приемана като книга на символите, които по природа ни заставят да ги преодоляваме и възхождаме над тях, няма да е трудно да приемем и символичните изображения. От историческите образи обаче безусловно ще се наложи да се откажем. Именно това е, което се случва и на иконоборческите лъжесъбори от 754 и 815 година. Основният пункт в тяхната аргументация е, че те усещат особено силно пълното противоречие между всички исторически (чувствени) образи на Христос и на светците и славата, в която те вече пребивават. Един пример е достатъчен: позволено ли е, както питат епископите-иконоборци през 754 година, да изобразяваме светците, които вече сияят в нетленна слава, и по този да ги връщаме обратно на земята[44]?протоиерей Георги Флоровски2Иконоборчеството далеч не е безразборно отхвърляне на всякакво изкуство. Сред самите противници на иконите има голямо разногласие на мненията, но в основата си всички въстават против конкретен вид религиозно изкуство, а именно иконописта. При това под икона се подразбира представяне на действителни исторически лица, били те на Спасителя или на светци. Именно този тип християнско изкуство получава по това време все по-широко разпространение. Родното му място по всяка вероятност е Сирия, а негова отличителна черта става, по израза на Луи Брейе, подчертаната историчност – “la recherche naive de la vérité historique” [наивното търсене на историческата истина[45]]. Най-често бива изобразяван разпнатият Христос. Това изкуство не е на всяка цена „натуралистично”, макар да може да се каже, че се придържа строго към историческия реализъм. Тук е основната идея на новото направление: истинската икона принципно се различава от символа; тя е точно изображение – доведено до пълното съответствие на действителните лица и събитията. В своя идеален вид истинската икона трябва да бъде историческа картина. Оттук и неизменността на иконографските типове на Изтока – в иконата няма място за художествени „нововъведения”. Иконографските типове влизат в Преданието, закрепени от авторитета на Църквата. На художника принадлежи само изпълнението. Такива са решенията на Седмия вселенски събор[46]. Иконата се обръща не към въображението или индивидуалното виждане на художника, а към историята, тоест към действителни и засвидетелствани неща. Това е добре показано в Правило 82 на Трулския събор (691-692). Като говори за едно конкретно изопачаване (обстоятелствата, довели до него остават неясни) правилото установява общия принцип или най-малко го подразбира. Съборът забранява символичното изобразяване на Христос във вид на Агнец. Очевидно това, което се порицава е полуисторичността на сцената: Кръстителят сочи идващия към него Христос, но Той е изобразен символично. Причините за тази забрана поясняват много неща. Агнецът е τύπος: символ и образ на идващата благодат, който обозначава истинския Агнец Божи, Христос. Разбира се, старите образи и сенки, тоест символите и знаците, трябва да бъдат уважавани. Първенство имат обаче благодатта и истината, които са пълнотата на Закона. Съборът определя да се изобразява Христос, вместо като древния агнец, като човек – в спомен на Неговото Въплъщение, страданията, изкупителната смърт и извършеното по този начин изкупление на света[47]. Това е много повече от просто правило; то е вероучително постановление и предписание[48].То задава посоката на последващото догматическо развитие и е предпоставка на всяко бъдещо богословие на иконата. Колкото и да е странно обаче, внимание на това правило не е обърнал нито един историк на иконоборчеството. Там се говори за много специфичен случай, но и се поставя основата на общия принцип. Приемането на това правило ще да е било предизвикано от конкретна причина. Показателно е обаче, че то ясно свързва проблема за иконописта с отношението (пред)образ – (историческа) истина или, с други думи – с отношението между двата Завета. Отново стигаме до проблема за екзегезата. Всички древни образи са вече завършени и Истината е тук – Въплътилият се и разпнат Христос, което оправдава и стимулира едно ново, историческо изкуство. Фразеологията изглежда обезсмислена. Акцентът върху човешкия лик на Христос звучи естествено за времето, когато последният христологически спор е в процес на затихване. Правилото насочва художника към историческия факт.

Прието е да се смята, че защитата на св. икони от св. Теодор Студит, а по-рано и от св. Иоан Дамаскин, се основава на принципите на неоплатонизма. Цялата идея за първообраза и образа (като отражение на по-ниско ниво) е платоническа. Като цяло това твърдение е вярно, но има нужда от някои уточнения. При всички случаи част от този спор е откритото обръщане към историческото Въплъщение. Така, иконопочитателите говорят не само за образи на вечни и небесни реалности. Те говорят именно за образи на земни реалности, на исторически личности, живели на земята и във времето. В това се заключава и разликата.

Тук няма да засягаме аргументацията на иконопочитателите. Ще ги приемем за платоници или поне ориентирани към платонизма. За съжаление обаче обикновено се забравя, че в неоплатонизма присъства и мощен иконоборчески заряд. Порфирий, в Живота на Плотин пише, че Плотин сякаш „се срамуваше да бъде в тяло” – с това именно Порфирий започва биографията му. „При това разположение на духа той отказваше да говори каквото и да било за своите предци или за родителите си, или за своето отечество. Той не допускаше при себе си нито ваятел, нито живописец[49]”. Защо да се създава вечен образ на този тленен облик? Достатъчно, че ни се налага да го носим сега. Плотин с радост би забравил своя земен живот, родителите и отечеството си. Неговите философски стремежи следва да бъдат различавани от източния аскетизъм: аскетизма на гностиците и манихеите. Плотин не е дуалист, но практическият извод от неговото учение е същото това „бягство” от телесния свят – далеч от собственото тяло. Самият Плотин предлага такъв пример. В един и същи дом живеят двама. Единият проклина строителя и неговата работа за това, че зданието е строено от бездушно дърво и камък. Другият пък хвали мъдростта на строителя, който е създал дома с такова майсторство. За Плотин тукашният свят не е зло, но е само „образ” или отражение на висшия свят – вероятно най-добрият от образите, но все пак образ. Все пак, трябва да се стремим да преодолеем всички образи и да преминем от образа към първообраза, от нисшия свят към висшия. Плотин възхвалява не копието, а образеца, оригинала[50]. Той знае, че ще настане време, „когато ще се отправи натам, където вече няма да се нуждае от дом[51]”. Затова не желае да позира пред живописец. Изображението на „тленния облик” няма да бъде истинен образ, образ на безсмъртното аз. Нито една картина няма да запечата самата същност на човека, поради което всички картини са лъжливи. Те приковават въображението към „тленния облик”. Тази интересна притча на Плотин би могла да е прекрасно въведение към богословието на иконоборческото мислене. Разбира се, християнинът ще постави проблема по малко по-различен начин. Вместо за „другия свят” той може да говори за „бъдещия век” и при все това ще достигне до същото. Поне Ориген по този въпрос не е много далеч от Плотин. Интересно е да забележим, че сред събраните от иконоборците древни свидетелства има едно, което по дух е очевидно платоническо, а по произход – безусловно еретическо. Това е откъс от „Деяния на св. Иоан”, твърде много напомнящ това, което разказва Порфирий за Плотин. Живописец рисува портрет на апостол Иоан без апостолът да знае за това. Апостолът се отнася към работата неодобрително, като при това от начало не успява да познае лицето си, тъй като никога не го е бил виждал в огледало. Този портрет бил само „изображение на едно тяло”, а човек трябва да бъде художник на своята душа, която да украсява с вяра и други добродетели. „А това, което ти си направил, е творение детинско и несъвършено – ти си нарисувал мъртъв портрет на мъртва вещ[52]”.Priest George FlorovskyИконоборческото движение обикновено се схваща като източна или семитска реакция срещу активна елинизация на християнското изкуство и богослужение, срещу елинизацията на Византийската църква като цяло. Но в богословието на иконоборците не намираме нищо специфично „семитско”: както техните тези, така и доказателствата им звучат напълно елинистично. Несъмнено иконопочитателите защитават иконите от позициите на платонизма. Но не се ли корени там и позицията на иконоборците? Не е ли по-коректно да схващаме иконоборческото движение като разкол в елинистичното християнство? Иконоборчеството, безусловно, е сложно явление и многобройните му съставни изискват грижливо изучаване. Но основното направление на иконоборческата мисъл без съмнение е елинистично. Длъжни сме да преразгледаме нашите представи. Именно иконоборчеството е завръщане към дохристиянския елинизъм. Цялата борба може да бъде тълкувана като нова фаза от многовековен процес. Този процес понякога бива наричан елинизация на християнството, но по-вярно е да се каже християнизация на елинизма. Основна негова черта е разцеплението в елинизма, рязката поляризация. В иконоборческия спор – поне на богословско ниво – двата елинизма, както и преди това са го правили, влизат в страстна схватка. Борбата е между символизма и историята, при което иконоборците представляват крайната, непреобразена елинистична позиция на платоническите и оригенистичните възгледи; не просто непосредствено продължение на монофизитската традиция. Впрочем, колкото до богословието на монофизитите – самото то е разновидност на елинизма, като неговите корени възхождат към ранната Александрийска традиция, така че лесно се съединяват с неоплатонизма. Защитниците на иконите напротив, твърдо стоят върху позициите на „историческото християнство”. Иконоборческият спор решава не само въпроса за иконите. А това обяснява остротата и непримиримостта, с която протича борбата. Въпросът, който е поставен, е не просто за християнското изкуство, но и за самото православие. Така или иначе, тази борба може да се осмисли само в перспективата на многовековната Auseinandersetzung [полемика] между християнството и елинизма. И двете партии са елинистично мислещи. Така че това е конфликт между християнския елинизъм и елинизираното християнство или, което е по-вероятно – между православието и синкретизма[53].

Единственото намерение на това кратко есе беше да повдигне един въпрос. Неговия окончателен отговор могат да дадат само по-нататъшните изследвания[54].

Превод: Борис Маринов

_____________________________

*Източници –  http://predanie.dveri.bg и Florovsky, G. “Origen, Eusebius, and the Iconoclastic Controversy” – In: Church History, 19, 2, 1950, p. 77-96. В поредицата Събрани съчинения на автора (The Collected Works, vol. 2, Belmont) заглавието на статията е “The Iconoclastic Controversy” (p. 101-119, 236-240). Превод на руски: „Ориген, Евсевий и иконоборческий спор” – В: Флоровский, Г. Догмат и история, М., 1998, с. 351-376. В настоящия превод са отчетени и бележките на руския редактор, които се превеждат с уточнението „бел. рус. ред.”. Първоначално този превод беше публикуван в: Флоровски, Г. Християнство и култура, София: „Православен калейдоскоп” 2006, с. 115-140. В „Живо Предание” текстът се публикува след нова редакция и коригиране на някои неточности, по-специално в бележките (бел. прев.).

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Успенский К. Н. Очерки по истории Византии, т. І, М. 1917, с. 237 сл. Книгата на Успенски по история на иконоборчеството, на която той се позовава, вероятно така и не е издадена.

[2].  Grégoire, H. Byzantium, ed. by Norman H. Baynes and H. St. L. B. Moss, Oxford 1948, p. 105. Всички статии в този сборник са писани преди Втората световна война.

[3]. Martin, E. J. A History of the Iconoclastic Controversy, London, s.t., p. 3-4.

[4]. Grégoire, H. Op. cit., p. 105.

[5]. Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites, Breslau 1929 (= HU, 5); Острогорский, Г. А. „Соединение вопроса о святых иконах с христологической догматикой в сочинениях православных апологетов раннего периода иконоборчества” – В: Сборник статей по археологии и византиноведению, издаваемый семинарием им. Кондакова, т. І, Прага 1927, с. 35-48; „Гносеологические основы византийского спора о святых иконах” – Пак там, т. ІІ, 1928, с. 47-51; “Les Débuts de la Querelle des Images” – In: Mélanges Charles Diehl, t. I, Paris 1930; Ladner, G. “Der Bilderstreit und die Künstlehren der byzantinischen und abendländischen Teologie” – In: Zeitschrift für die Kirchengeschichte, Bd. 50, 1931; “Origin and Significance of the Byzantine Iconoclastic Controversy” – In: Medieval Studies, 2, 1940; Lucas Koch, P. “Zur Theologie der Christus-ikone” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 19, 1937, 11/12; 20, 1938, 1/2, 5/6, 7/8; “Christusbild-Kaiserbild” – Ibid, 21, 1939, 3/4.

[6]. Кратка бележка (по всяка вероятност от В. Бенешевич) за непубликувания труд на Андреев се появява в Русский исторический журнал, 7, Петроград 1921, с. 215-218.

[7]. Така е озаглавена забележителната книга на Ерик Петерсон: Peterson, E. Der Monotheismus als politisches Problem: ein Beitrag zur Geschichte der politischen Theologie im Imperium Romanum, Leipzig: “Hegner” 1935.

[8]. Срв. Koch, P. L. “Christusbild-Kaiserbild” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 21, 1939, 3/4. Авторът се позовава много често на книгата на Андре Грабар L’Empereur dans l’art Byzantin (Paris, 1936).

[9]. По най-добър начин православното богословие на иконата е изложено в статиите на Лукас Кох.

[10]. Виж: Мелиоранский, Б. М. Георгий Киприянин и Иоанн Иерусалимский, два малоизвестных борца за православие в VІІІ веке, СПб. 1901; Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte

[11]. Виж, например: Vasiliev, A. Histoire de l’Empire Byzantine, I, Paris 1932, p. 379: “Quant au parti de la cour et au haut clergé, on peut dire que ces fonctionnaires du gouvernement et évêques n’obéirent pas pour la plupart aux ordres de leur conscience, mais qu’ils professèrent les doctrines qui s’harmonisaient avec leurs crainte et leur ambitions” [Колкото до приближени на двора и висшето духовенство, може да се каже, че повечето от тези правителствени чиновници и епископи не слушат гласа на съвестта си, а си избират възгледи в съответствие със свои страхове и амбиции]. Тази гледна точка е широко разпространена в литературата.

[12]. Това особено подчертава А. Грегоар в своя отзив за “Studien” на Острогорски (Byzantion, 4, p. 765-771).

[13]. Срв.: Vernet, F. “Juifs (Controverses avec les)” – In: Dictionnaire de Théologie catholique, 8, 2, col. 1878 ss. и Der Nersessian, S. “Une Apologie des images du septième siècle” – In: Byzantion, 17, 1944-1945. Виж също: Frey, J. B. “La question des images chez les Juifs” – In: Biblica, 15, 1934.

[14]. Това мнение отдавна е станало общо място в литературата. От последните разработки виж, например: Dawson, C. The Making of Europe, London 1946, p. 136: „Зад това стоят не ясни формулировки на някаква богословска школа, а неясният и безформен дух на източното сектантство, отричащо напълно всякаква система на елинистическите принципи”. Срв.: Every, G. The Byzantine Patriarchate: 451-1204, London 1946, p. 105: „Иконоборческите разколи от периодите 730-786 г. и 815-843 г. не са между Изтока и Запада, а между азиатската партия в Константинопол и гръко-латинска в Гърция, Италия и Рим”.

[15].  Срв.: Ostrogorsky, G. Les Débuts de la querelle des images, p. 236: “Le rôle, joué au début de la querelle des images par le clergé iconoclaste d’Asie Mineure, tombe dans l’oublie dans les siècles suivants” [Ролята, която изиграват при възникването на спора клириците-иконоборци от Мала Азия, в последващите столетия е предадена на забвение]. Виж също: Мелиоранский, Б. М. Цит. съч.

[16]. Виж, например: Sweetman, J. M. Islam and Christian Theology, t. I, p. 1, London: “Lutterworth Press” 1945, p. 63: „По-скоро в това движение може да се види някакъв паралел на мюсюлманството” и нат.

[17]. Виж: Vasiliev A. Op. cit., p. 380.

[18]. Schwarzlose, K. Der Bilderstreit: ein Kampf der griechischen Kirche…, Gotha 1890, S. 77-78.

[19]. Обръщането към павликяните в този контекст няма основания, тъй като е повече от съмнително там въобще да е имало иконоборчески настроения, следствие от дуалистичните им предпоставки: А. Грегоар в Atti del V Congresso internazionale di Studi Bizantini, Roma 1936, p. 177 и неотдавнашното: Obolensky, D. The Bogomils, Cambridge 1949, p. 53. Виж в превода на български на Светослав Риболов: Оболенски, Д. Богомилите: студия върху балканското новоманихейство, София: „Златорог” 1998, с. 34 (бел. прев.).

[20]. Виж статията (1916 г.): Holl, K. “Die Schriften des Epiphanius gegen die Bilderverehrung” – In: Gesammelte Aufsätze zur Kirchengeschichte, II, Tübingen 1928, S. 351-387 и: Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte…, S. 61 ff.

[21]. Holl, K. Op. cit., S. 387, N. I: “An der Echtheit des Briefes hat nur Befangenschaft zweifeln können. Sprache, Standpunkt, Auffassung stimmen ganz mit dem unangefochtenen Eusebius überein. Wäre das Schreiben in einem späteren Jahrhundert gefälscht, so müsste die dogmatische Begründung schärfer gefasst sein” [Само пристрастен човек може да се съмнява в автентичността на посланието. Езикът, подходът, изложената гледна точка – всичко това с пълна очевидност сочи към Евсевий. Ако това беше фалшификация от по-късни векове, съдържащите се в писмото идеи биха имали по-ясни догматически обосновки].

[22]. Откъси от писмото на Евсевий са четени на Втория Никейски събор (787 година): Mansi 13, 313 или Hardouin 4, 406 [в руския превод: Деяния Вселенских Соборов, т. ІV, СПб. 1996, с. 561-562]. По-пълен текст (по Codex Regius 1980) публикува Буавен: Nicephorus Gregoras, Historia Byzantina 19, 3, 4 (възпроизведен у Мин: PG 149; и в CSHB 19, 2); Spicilegium Solesmense, ed. J. B. Pitra, t. I, p. 383-386 (като девета глава на Antirrheticus contra Eusebium на Никифор); виж също самия Евсевий у Мин (PG 20, 1545-1549) и Kirsch, J. P. Enchiridion, n. 471. Срв. Koch, H. Die altchristliche Bilderfrage nach den literarischen Quellen, Göttingen 1917 (= Forschungen zur Religion und Literatur des Alten und Neuen Testaments, Neue Folge, 10); Elliger, W. Die Stellung der alten Christen zu den Bildern in den ersten vier Jahrhunderten, Leipzig 1930 (= Ficker’s Studien über Christliche Denkmäler, Hf. 20).

[23]. Виж: Berkhof, H. Die Theologie des Eusebius von Caesarea, Amsterdam 1939.

[24]. В последните години богословието на преподобни Максим Изповедник привлича напрегнатото внимание на изследователите. Следва да бъдат споменати следните трудове: Balthasar, H. U. v. Kosmische Liturgie. Maximus der Bekenner: Höhe und Krise des griechischen Weltbilds, 1941 (второ, подобрено и допълнено издание – 1961 г.) [публикуването на руския превод започва от бр. 14 (1997 г.) на сп. Алфа и Омега]; Sherwood, P. “The Earlier Ambigua of Saint Maximus the Confessor” – In: Studia Anselmiana, 36, Romae 1955; Thunberg, L. Microcosm and Mediator: The Theological Anthropology of Maximus the Confessor, Lund 1965; Völker, W. Maximus Confessor als Meister des geistlichen Lebens, 1965. Своята ценност запазва и по-ранната монография на Сергей Л. Епифанович: Преп. Максим Исповедник и византийское богословие, Киев 1915.

[25]. Antirrheticus Liber adversus Eusebium et Epiphanidem на св. Никифор публикува кардинал J. B. Pitra в своя Specilegium Solesmense, t. I, 1852, p. 371-504; IV, 1858, p. 292-380. За съжаление основният богословски труд на патр. Никифор, Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή, все още не е публикуван. Последните изследвания, посветени на св. Никифор са: Visser, A. J. Nikephoros und der Bilderstreit, 1952; Alexander, P. J. The Patriarch Nicephorus of Constantinople, 1958.

[26]. Bigg, C. The Christian Platonists of Alexandria, Oxford 19132, p. 254.

[27]. In Joannem commentarium, 1, 9-10 – PG 14, 35-40. Ориген провежда рязка граница между плътското (или „историческо”) и духовното (или „вечно”) евангелие. Още преди Своето пришествие в плът Христос Се открива на подготвените, на съвършените представители на ветхото човечество – такива като Моисей или пророците, – явявайки им Своята слава по интелектуален (или „ноетичен”) начин. Сравнявайки или по-точно противопоставяйки двата Завета, той използва една и съща дума: ἐπιδημία – посещение, появяване и пребиваване сред хората. По такъв начин ноетическото откровение се поставя на едно ниво с историческата среща, а всъщност дори много по-високо от нея. Срв.: 2, 3 – col. 113: Пророци като Исаия, Осия, Йеремия срещат Логоса. Повечето християни, все пак, знаят само Христос, при това Разпнатия, „като мислят, че станалото плът Слово е и цялото Слово и като познават само Христос по плът”. В много случаи Ориген използва думите „Логос” и „Христос” като синоними.

[28]. In Joannem commentarium, 6, 2 – PG 14, 201 ss. Срв.: 1, 23 – col. 60: „И наистина блажени са тези, които в своята жажда за Сина Божи са достигнали все пак до това да не изпитват нужда от Него нито като от лекар, който изцелява болни, нито като от пастир, нито като от даващ изкупление, а Го жадуват като Премъдрост или Слово на Истината, или каквото друго подходящо име намерят тези, които дотолкова са съвършени, че могат да Го възприемат в най-добрите Му качества”.

[29]. Contra Celsum, 2, 69. „Истината за събитията, за които е записано че са се случили с Иисус, не може да бъде гледана изцяло само в текста и в историческия разказ, защото, за тези, които четат Библията по-умозрително, всяко събитие очевидно е и символ на нещо”. В действителност, Ориген е готов да отиде и още по-далеч. В Писанието има явни противоречия и някои исторически твърдения не могат да бъдат исторически достоверни. Обаче „духовната истина често бива съхранявана и в, така да се каже, тялото на материалната лъжа”. Ориген не осъжда писателите, „ако и понякога свободно да обръщат исторически факти и да ги изменят в полза на мистическите цели, които се стремят да достигнат”. Духовното следва да се поставя по-високо от материалното. Виж: In Joannem commentarium, 10, 3-4 – PG 14, 312-313. В крайна сметка за Ориген Библията е не толкова книга на свещената история, колкото колосална алегория, която трябва да бъде разбирана интуитивно.

[30]. In Joannem commentarium, 19, 1 – PG 19, 524 ss.

[31]. Contra Celsum, 3, 41: „Ние твърдим, че Неговото смъртно тяло и човешката душа, Която е в Него, са възвисени до най-великото достойнство не само чрез своето общение, но също и чрез своето съединяване и връзка с Него, така че чрез споделяне на Неговата Божественост те и са се обожествили”, а Неговото тяло „се е изменило в ефирно и Божествено”.

[32]. Contra Celsum, 2, 64; In Mattheum commentarium, 12, 30; 36 – PG, 13, 1050; 1066.

[33]. На това място в гръцкия оригинал стои цитат от книгата на св. прор. Исаия (53:2): „οὐκ ἔχει εἶδος οὐδὲ κάλλος” (в славянския превод на Библията: „не имяше вида, ни доброты”. Изразът „синовете човешки” е от следващия стих от св. прор. Исаия (така е и в славянския превод) (бел. рус. прев.). В българския синодален превод от 1925 г. същото място е преведено така: „Няма в Него ни изглед, нито величие” (бел. прев.).

[34]. Contra Celsum, 6, 77; cf. 4, 16 и 18.

[35]. Capita theologica, 2, 13 – PG 90, 1129-1132.

[36]. Contra Celsum, 1, 33: „Защо тогава да няма душа, която да взема тяло, което е напълно необикновено” или парадоксално (παράδοξον).

[37]. Contra Celsum, 2, 9; cf. In Joannem commentarium, 32, 17 – PG 14, 812-818.

[38]. Commentaria in epistolam ad Romanos, 1, 7 – PG 14, 852.

[39]. Homilia 15 in Jeremiam, 6 – PG 13, 436-437.

[40]. В най-новия български превод на текста на Новия Завет (Новият Завет на нашия Господ Иисус Христос: Нов превод от оригинала, С. 2002) цитираното място е преведено така: „… знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото действително ще Го видим” (1 Иоан. 3:2) (бел. прев.).

[41]. Homilia 29 in Lucam – PG 13, 1876: „… qui tunc homo fuit, nunc autem homo esse cessavit” [Който тогава е бил човек, вече е престанал да бъде човек].

[42]. Виж особено: Contra Celsum, 8, 17; 18: „Следователно, във всички онези, които, следвайки Божественото слово, сеят и утвърждават в своите души въздържание, праведност, мъжество, мъдрост, благочестие и други добродетели, тези добродетели са статуи, които те издигат. В техния образ на нас, както знаем, и подобава да почитаме първообраза на всички статуи – образа на невидимия Бог, образа на Единородния Син Божи… И всеки, които Му подражава според своите способности, издига статуя, съответстваща на образа на Твореца, защото в съзерцаването на Бога с чисто сърце става подобен на Него. И така, виждаме че всички християни се подвизават да издигат жертвеници и статуи, както ги описахме, но издиганото от тях не е безжизнено и не е безчувствено” и т. н.; срв. 7, 66: „Всички, които се вглеждат в порочните творби на живописците, скулптурите и художниците, пребивават в тъмнина и са се укрепили в нея, защото не желаят да обърнат поглед нагоре и да се въздигнат в умовете си от всички видими и чувствени предмети към Твореца на всичко, Който е Светлина”. Виж: Elliger, W. Op. cit., S. ІІ ff.; Koch, H. Op. cit., S. 19 ff.

[43]. Orationes pro sacris imaginibus, 3, 21 – PG, 94, 1341AC.

[44]. Деянията на иконоборческото „съборче” от 754 г. са четени на Седмия вселенски събор през 787 г.: Mansi 13, 276 [превод на руски в: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, с. 544 (бел. рус. прев.)].

[45]. Bréhier, L. “La Querelle des images” – In: Histoire de l’Église depuis les origines jusqu’à nos jours, ed. A. Fliche, V. Martin, Vol. V, Paris 1947.

[46]. Определението на Втория никейски събор виж в: Mansi 13, 373 ss. Превод на български в: Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, съст. Т. Коев. С. 1991, с. 234 и в Стоядинов, М. Символите на Църквата, ВТ: „Праксис” 2006, с. 112-116 (бел. прев.).

[47]. Σωταγμα τν θεων κα ερν καννων, ὑπὸ Ράλλη-Ποτλῆ, τ. 2, Ἀθῆναι, 1852, σ. 492-495. Превод на български в: Правилата на св. Православна църква с тълкованията им, т. ІІ, С. 1913, с. 334-337 (бел. прев.).

[48]. Правило 82 е четено на Седмия вселенски събор. Илия, „най-достопочтеният протоиерей в светейшата Влахернска църква на нашата Владичица Богородица”, прочел пред събора това определение, казва: „Тази хартия, подписана от отците на Шестия събор, е била за мен нещо божествено; тя ме приведе към православната вяра”. Виж: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, СПб. 1996, с. 434-435 (бел. рус. прев.).

[49]. Vita Plotini, 1.

[50]. Enneades, 5, 8, 8. Превод на български от Цочо Бояджиев: Плотин Енеади, София: „Изток-Запад” 2005. Виж с. 578-579 (бел. прев.).

[51]. Ibid. 2, 9, 18. Цит. по българския превод – с. 195 (бел. прев.).

[52]. Acta Joannis, 26-29. Bonnet, M. Acta Apostolorum Apocrypha, II, 1, Leipzig 1898 (ново издание: Darmstadt, 1959); английски превод в: The Apocryphal New Testament, ed. M. James, Oxford 1924. Този документ отнасят във времето не по-късно от средата на 2 в. „Деянията” са четени на иконоборческото „съборче” от 754 година. Виж: Mansi 13, 168ss. За използването на този апокриф от иконоборците споменава и св. патр. Фотий – Bibliotheca, cod. 114. Във френското издание на „Библиотека” (Photius Bibliothèque, 1-8, Paris 1959-1977) преводачът Рене Анри (René Henry) прави към даденото място от 114 книга странен коментар. Френският превод на текста на св. Фотий звучи така: “Aux yeux des Iconoclastes, il semble, dans les ActesdeJean, prendre parti contre les Images” [По мнението на иконоборците, книгата „Деяния на Иоан” се изказва против иконите] (Vol. 2, p. 85). Анри не дава бележка под черта с указание за откъса от „Деяния”, който се има предвид, а в “Notes complèmentaires” пише: „Аз не намерих подходящото място, за да го цитирам. Струва ми се, може да се предположи, че иконоборците са използвали за свои цели твърдението от „Деяния на Иоан” за това, че разпнатият не бил самият Христос” (p. 214) (бел. рус. прев.).

[53]. Виж и интересната книга: Ivánka, E. v. Hellenisches und Chrisliches im Frühbyzantinischen Geistesleben, Wien 1948. За иконоборчеството става дума на с. 105 сл.

[54]. Ориген остава противоречива фигура. Даването на цялостна картина на неговите богословски възгледи е извън задачите на това есе. Искаше ни се само да покажем, че някои аспекти от неговото богословие са били в състояние да подпомогнат възникването и развитието на иконоборческата мисъл. За тази именно конкретна цел тук бяха събрани цитати от съчиненията на Ориген. С изводите от настоящата статия се съгласява проф. Пол Аликзандър. Виж: Alexander, P. J. “The Iconoclastic Council of St. Sofia (815) and its definition (Horos)” – In: Dumbarton Oaks Papers, 7, p. 37-66.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

СВЕТИЯТ КРЪСТ ИЛИ СВЕТИТЕ ИКОНИ: ИКОНОБОРСКА ДИЛЕМА?*

Юлиян Великов

“Не си прави кумир и никакво изображение…не им се кланяй и не им служи…”. Изход

Yuliyan velikovВ многоаспектните изследвания по проблема иконопочитание/иконотрицание традиционно се регламентира дилематично отношението на иконоборците към светите Кръст и икони, с положително отношение към светия Кръст и негови изображения (достигащо до своебразно абсолютизиране) и негативно отношение към светите икони и иконопочитанието като цяло. Изворите от епохата на иконоотрицание (VIII–IX век) обаче очертават един, поне до момента, оставащ скрит дискурс, фактически оспорващ правилността на подобно генерализиране и очертаващ иконоотрицанието като достигащо до открито кръстоборство.

През 730 година византийският император Лъв III (Сириец) издава своя едикт против иконите[1] и макар, че подобен акт веднага среща опозиция, иконоотрицанието е продължено и доразвито от друг представител на Сирийската династия. За император Константин V (Πεύσεις[2]), както и преди това за император Лъв III (Сириец), изобразяването на Спасителя на икони е в нарушение спрямо текст от Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:4-5[3]). Във вероопределението на първия иконоборски събор (754 година) подобно обвинение отново се дефинира, след направени христологически разсъждения за образа на Спасителя, за светата Евхаристия, за липсата на обичайност в акта на почитането на икони[4] и бива последвано от кратък florilegium (сред привлечените свидетелства са и такива, извлечени от текстове на епископ Евсевий Памфил (Кесарийски) и св. Епифаний Кипърски) и съборни анатеми. Иконофилските тежнения към християнския образ и изобразимостта, поставени в христологически дискурс, се определят от императора-иконоборец като несторианство или монофизитство: “Тъй като Христос има нематериална природа, съединена с плътта му, и съществува като едно цяло с две природи (και μετά τών δύο φύσεων εκείνων εις υπάρχει) и неговата личност (ипостас) е неделима от двете природи, тогава ние не можем да приемем, че той може да бъде описан, тъй като е изобразен като една личност и този, който описва тази личност, следователно описва божествената природа, която е неописуема (δήλον ότι και θείαν φύσιν περιέγραψεν, ήτις εστίν απερίγραπτος[5])”. На иконофилските аргументи, отнасящи се и до релацията πρωτότυπος/παράγωγον[6] (изведени още в самото начало на иконоотрицанието), Константин V развива разсъждения относно “оригиналността” на образа, който, според него, трябва да е идентичен по същността си с този, който се изобразява (Καί ει καλώς όμοούσιον αυτήν είναι του εικονιζομένου[7]). Ако все пак е необходимо да се търси “изображението” на Спасителя (а не просто “някакво” такова), то е потърсено от противниците на изобразимостта в тайнството света Евхаристия (τύπον εις σώμα αύτοΰ[8]), която е Неговата икона (тоест образ), определена за такава от Самия Него, което е видно и от текста на св. апостол Павел[9]. Подобен смисъл се открива и в съборните разсъждения от Хиерия (Concilii Nicaeni Secundi (Continuatio)): “Евхаристийният хляб, като истински образ на Неговата плът чрез идването на Светия Дух, става осветено божествено тяло, докато свещеникът, който извършва анафора посредства в превръщането от света на профаното към царството на святото[10]”. От друга страна, само по себе си, предложеното от византийския император Константин V, в упоменатото съчинение, не е de facto пълно отрицание, а търсене на “истинския образ” на Спасителя, като естествена алтернатива на иконното Му представяне: “[Бог] заповяда на светите си ученици и апостоли да пренесат тип на тялото му в реалността (δι’ ού ήράσθη πράγματος, τύπον εις σώμα а€той),…да може да бъде възлюбен, за да може чрез свещенството, водещо към въздигане, като чрез участие и ръкополагане, ние да можем да го приемем като истинско и неподправено Негово тяло (λάβωμεν αυτο ως κυρίως και αληθώς σώμα αυτού[11])”.

Като втори от възможните типоси на Спасителя иконоотрицателите постулативно определят светия Кръст,  почитан “заради Този, който бе разпнат на него[12]”. На практика иконоотрицателите във Византия демонстрират навсякъде почитта си към него и дори го абсолютизират, за разлика от непромененото негативно отношение към иконните изображения[13]. Интересни потвърждения на направената констатация се откриват и в кореспонденцията на византийските императори-иконоборци, както от VIII век, така и от IX век. Император Лъв III (Сириец) например защитава светия Кръст[14] (а също и светите изображения) в кореспонденцията си с халиф Умар Ибн Абд ал-Азиз (или Умар II) и дори изображения на Кръста се появяват на негови сребърни монети (miliaresion). Факт е, че през IX век втората генерация императори-иконоборци (Михаил II и Теофил), в писма до франкския император Луи Благочестиви, обвиняват иконопочитателите в замяна на Кръста (кръстовете) с изображения (икони[15]), a върху печати на патриарси-иконоборци се появява кръстообразния монограм с надпис, заменящ традиционното иконно изображение[16]. Определено иконоборците през IX век са екзалтирани[17] както от идеята, така и от самото представяне на светия Кръст, което очевидно провокира предприетите действия от страна на св. патриарх Никифор Константинополски (Antirrheticus Тertius) за извеждане и доказване своеобразното превъзходство на християнския образ (иконата) над изображения на светия Кръст[18].От друга страна е факт, че през епохата на VIII век християнският Запад е подчертано иконофилски. Преимуществено св. Григорий II, папа Римски (а след него и римските епископи св. Григорий III и Стефан III) подчертава и защитава изконния характер на иконопочитанието. В края на VIII век – началото на IX век обаче на Запад започва да се наблюдава противоположна тенденция, очевидно стимулирана от зародилото се и набиращо мощ каролингско богословие [непризнаващо решенията на II Никейски събор (787 година) за иконата и иконопочитането, но и отхвърлящо иконоотрицанието в степента, която се предлага от византийските иконоотрицатели] и емблeматичния текст Libri Carolini на архиепископ Теодулф Орлеански (Theodulfus Aurelianensis[19]). Интересен пример по интересуващия ни въпрос предоставя съчинението Apologeticum atque rescriptum Claudii episcopi adversus Theutmirum abbatem, чийто автор – Клавдий Турински (Claudius Turonensis), бидейки епископ и отявлен иконоотрицател, на практика, в разсъжденията си, достига до фактическото отхвърляне и на светия Кръст[20]. Очевидно Клавдиевото радикално отношение към светия Кръст не се детерминира от Libri Carolini[21], а още по-малко от оформилата се каролингска теология на образа[22], тъй като в споменатия писмен паметник и в утвърдилата се впоследствие “образна” концепция не се откриват подобни разсъждения. Поклонението пред светия Кръст епископът-иконоборец определя като “фалшива религия”, с което на практика отхвърля връзката на Христовото възкресение и почитта, която иконопочитателите отдават на топоса, където е била победена смъртта: “…ако те (иконопочитателите) желаят да почитат всичко дървено, оформено като кръст, защото Христос е бил разпнат на кръст, тогава за тях би било подходящо да почитат и много други неща, които Христос е извършил в плът[23]”, сред които и “девствениците”, “яслите”, “aгнетата”, дори “магаретата”, “тръните” и “копията[24]”.

Представеният от Клавдий Турински своеобразен каталог от безсмислени неща, които би трябвало да се почитат от иконопочитателите, е съизмерим в своята абсурдност с отношението на “измамните иконофили” към светия Кръст: “Вие, които разпъвате отново Сина Божий и го излагате за назидание и така, направихте окаяните и объркани души да се сдружат с демоните. Отблъсквайки ги, чрез нечестивото обожествяване на идолите, вие правите така, че те да бъдат отхвърлени от собствения им Създател (тоест от Бога – б. м.) и да бъдат подхвърлени на вечни мъки[25]”. За Клавдий отдаваната от иконопочитателите почит към светия Кръст не е нищо повече от травестия на истинския смисъл, вложен от Спасителя: “Бог им заповяда да носят кръста, не да го почитат. Те искат да почитат онова, което духовно или телесно не желаят да носят[26]”. И независимо от факта, че на Запад се появяват гневни и осъдителни писмени опровержения на подобно разбиране (представени от монаха-отшелник Dungal, Jonas Aurelianensis, Walafridus Strabo[27] и от споменатия вече абат Theutmir (бивш ученик на Клавдий)), поведението на Туринския епископ оказва своето влияние и върху иконоотрицанието, застъпвано от други западни автори (края на VIII-IX век) като Agobard Lugdunensis, Hincmar Remensis, Hrabanus Maurus.Юлиян Великов2От разгледаното дотук е очевидно как de facto реализираното до край иконоотрицание се развива в кръстоборство. Дали обаче това е спорадично явление, срещано единствено на Запад? За да се отговори на този въпрос предлагам да потърсим доказателства отново на Изток, конкретно в епохата на византийския император Константин V. Сред лицата над които Хиерийският събор произнася анатема се откроява името на стареца Георги – лице, което (както Борис Мелиорански доказа) е идентично със споменавания в писмения паметник Νουθεσία γέροντος περί τών άγιων εικόνων старец Георги Кипърски (Кипрянин). Гръцкият текст на съчинението, обнародван от Мелиорански през 1901 година[28], описва vis-à-vis (а не задочен) диспут на стареца Георги с епископа Козма, отявлен иконоотрицател и последователен защитник на императорската политика против иконите и иконопочитанието[29].

От текста на Νουθεσία се разбира, че към спора за онтологичността на християнския образ двете страни подхождат по различен начин. Видно е, че епископът-иконофоб Козма присъства в спора изцяло от позицията на овластен с правото “когото иска да погуби”. Това се доказва и от думите му: “…и кой може да противостои на боголюбивия му указ и великата му заповед? Защото противоговорещият срещу неговата (на императора – б. м.) повеля не е достоен да живее, а да бъде предаден на огън или да бъде обесен (‘O γαρ άντιλέων αύτοΰ τοις προστάγμασιν ουκ έστιν μίαν ώραν άξιος ζήσαι, άλλα πυρι παραδοθήναι ή ξύλω κρεμασθήvαι[30])…познал волята Божия, верният и велик сред царете цар наш заповяда така (διο γνούς το θέλημα του Θεοΰ ο πιστός και μέγας έν βασιλεΰσι βασιλεύς ήμών διετάξατο ουτως)…(а) ти го похули и си достоен за смърт по нашия царски закон (εις τον βασιλέα έβλασφήμησας, και άξιος εί θανάτου κατά τον βασιλικον ήμών νόμον[31])”. Приемащ иконоотрицанието за своя мисия Козма стриктно се придържа към Свещеното Писание на Стария Завет, поради което в апологетическата схема на стареца-иконофил Георги не се наблюдават в разгърната форма така характерните за иконопочитателите апофатически, катафатически и христологически разсъждения. Но от друга страна в разсъжденията на епископа-иконоборец наблюдаваме аспект, касаещ пряко интересуващия ни въпрос. Очевидно преди Клавдий Турински на Запад, на Изток епископът-иконоборец Козма е вече “еволюирал” в своето иконоотрицание, допускайки отричането и на светия Кръст като “ръкотворен[32]” – твърдение, на което старецът-иконофил Георги, според текста на Νουθεσία, предлага обширни контраразсъждения, конкретизиращи значението на светия Кръст и неговото изобразяване[33].Юлиян ВеликовПредставените наблюдения очертават фактическа невъзможност да се генерализира иконоборското отношение/поведение към светите Кръст и икони до своеобразна дилема. Кръстоборството е неявената потенция на иконоборското мислене и действия или с други думи, в своята реализирана докрай форма, иконоотрицанието неизбежно води до кръстоборство, което, както се доказа, de facto не се детерминира географски.

Факт е, че подобно поведение срещу светия Кръст и почитта към него се наблюдава на Изток много преди VIII век, основно у някои еретически учения, а след VIII век се среща отново, в разсъжденията на богомилите. Що се отнася до ситуацията на Запад, след Клавдий Турински не се наблюдава подобно отрицание от страна на клирик, но близки до неговите разсъждения против светия Кръст се откриват в осъденото еретическо учение на петробрацианите[34].

_____________________________

*Възпроизведената по-горе статия е изнесена по повод 20-годишнината на Православния богословски факултет и е поместена в сборника „Научна конференция Теология и социум. Съвременни перспективи (двадесетгодишнина от основаването на Православния богословски факултет към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, ноември 2011 година, град Велико Търново)“, Омофор, (2013), с. 233-242.

Авторът е доктор по Теология и преподавател по Агиология и Патрология в Православния богословски факултет при Великотърновския университет.

[1]. Отдавна представих и отново потвърдих основанията си за издаване на един едикт против иконите (от 730 година) (Великов, Ю., Папа Григорий II и мястото му в православната апологетика на образа. Трудове на катедрите по история и богословие 3 (1999), 98-106; Idem., Образът на Невидимия. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2011), 118-123).

[2]. Съчинението не се е запазило и се открива под формата на разпръснати фрагменти сред текстове на св. патриарх Никифор Константинополски. Общият брой на своеобразните “въпроси” вероятно е достигал тринадесет (Judith Herrin, The formation of Christendom (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1987), 367), но днес се реконструират едва до три. Екстрахиран текст се предлага от Herman Hennephof (Herman Hennephof, Textus Byzantinos ad iconomachiam pertinentes (Leiden: Brill, 1969), 52-7 (в настоящия текст се цитира по това издание), Hans-Jürgen Geischer (Hans-Jürgen Geischer (ed.), Der byzantinische Bilderstreit (Texte zur Kirchen-und Theologiegeschichte 9) (Gütersloh: Gerd Mohn, 1968), 41-3), Georg Ostrogorsky (Georg Ostrogorsky, Studien zur Geschichte der byzantinische Bilderstreit (Breslau, 1929), 7-45) и Paul Speck (Paul Speck, Artabasdos, der rechtgläubige Vorkämpfer der göttlichen Lehren (Poikila Byzantina 2) (Habelt, 1981), 245-59).

[3]. “Не си прави кумир и никакво изображение…не им се кланяй и не им служи…”. Забранителният текст се среща и в книги Левит (26:1) и Второзаконие (5:8).

[4]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Primus), Caput 26 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:268В-269D).

[5]. Ibid., Caput 20 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:236CD); § 146 (Herman Hennephof, Textus Byzantinos ad iconomachiam pertinentes (Leiden: Brill, 1969), 53).

[6]. Ibid., Caput 13 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:224А).

[7]. Ibid., Caput 15 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:225A); § 142 (Herman Hennephof, op. cit., 52).

[8]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Secundus), Caput 2 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani, Opera quae reperiri potuerunt omnia (PG 100:333B); § 165 (Herman Hennephof, op. cit., 54). Виж също PG 100:336А; § 166 (Herman Hennephof, op. cit., 55) и PG 100:337А; § 167 (Herman Hennephof, op. cit., 55).

[9]. 1 Коринтяни 11:24-25: “това правете за Мой спомен”.

[10]. Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima collectio (Mansi 13:264BC).

[11]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Secundus), Caput 2 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:333B); § 165 (Herman Hennephof, op. cit., 54).

[12]. Refutatio et eversion deliramentorum (Antirrheticus Tertius), Caput 34 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:425D).

[13].  Показателни са действията на първия император-иконоборец Лъв III (Сириец), който сваля статуйното изображение на Спасителя, намиращо се над вратите “Халки” и го заменя с кръст (“In Chalce statuam aeream Domini nostri Jesu Christi erexerat (к. м.) Constantinus Magnus…” (Georgii Codini, Excerpta de antiquitatibus Constantinopolitanis (Corpus Scriptorum Historiae Byzantine XLV) (Bonnae: Impensis ed. Weberi, 1843), 77 (гръцки текст 6 – 7A)). Francis Dvornik (F. Dvornik, ‘The Patriarch Photius and the Iconoclasm’, Dumbarton Oaks Papers 7 (Cambridge Mass.: Harvard University Press, 1953), 81) застъпва друга теза, която не кореспондира с истинското иконоборско отношение към светия Кръст (подробно за това у Великов, Ю., Патриарх Фотий и почитането на светите Кръст и икони в „Послание до Михаил, княза на България”, Преславска книжовна школа 10 (2008), 420-2).

[14]. A. Jeffrey, ‘Ghevond’s text of the Correspondence between ‘Umar ІІ and Leo ІІІ’, Harvard Theological Review 37 (4) October (Cambridge: Harvard University Press, 1944), 322. Цялата кореспонденция виж у Arthur Jeffrey (A. Jeffrey, op. cit., 269-332).

[15]. Виж предложения от мен коментар (Великов, Ю., Образът на Невидимия. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2011), 248 (особено бел. 134-136).

[16]. Печатът на патриарх Йоан Граматик например представлява кръстообразен просителен монограм със следния текст: “Господи помилуй своя раб”. На обратната страна на печата се чете: + Θεοτόκε βοήθει τώ όώ δούλω Ιωάννη έπισκόπ(ω) [Κ]ωνσταντ(ινο)[π]όλ(εας) Νέας ‘Ρώμης (подробно у Великов, Ю., Словото за Образа. Теодор Абу Кура и свети Kирил Философ и защитата на светите икони през девети век (патрологично осветление). УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2009), 91 (бел. 15) и 185 (цветно приложение II)).

[17]. S. Gero, ‘The Libri Carolini and the Image Controversy’, Greek Orthodox Theological Review 18 (1973), 16, 30 (n. 80).

[18]. Refutatio et еversio deliramentorum (Antirrheticus Тertius), Caput 35 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 100:428C-432D).

[19]. Днес авторството му не се подлага на съмнение [A. Freeman, ‘Opus Caroli regis contra synodum: An Introduction’, in Ann Freeman, Theodulf of Orléans: Charlemagne’s Spokesman against the Second Council of Nicaea (Ashgate: Variorum, 2003), I (17-33); Idem, ‘Theodulf of Orlеans and the Libri Carolini’, Speculum 32 (4) (1957), 663-705); също P. Meyvaert, ‘The authorship of the ‘Libri Carolini’, Revue Bénédictine 89 (1979), 29-57]. Според Luitpold Wallach авторството на текста принадлежи на Alcuinus (Luitpold Wallach, Alcuin and Charlemagne: Studies in Carolingian History and Literature (Cornell studies in classical philology 32) (NY, Ithaca, 1959), 169-77).

[20]. Y. Velikov, ‘Claudius of Turin and the Veneration of Images after the Libri Carolini’, Studia Patristica XLVIII (2010), 349-54.

[21]. Ann Freeman показа, че в текста представен от Теодулф e изразено негативно отношение към иконите, но не и към светия Кръст (виж ‘Scripture and Images in the Libri Carolini’, in Ann Freeman, Theodulf of Orléans: Charlemagne’s Spokesman against the Second Council of Nicaea (Ashgate: Variorum, 2003), VII (168); Y. Velikov, op. cit., 353).

[22]. Това фактически става през 794 година на поместния събор във Франкфурт (Concilium Francofurtense), когато се отхвърлят аспекти от разбирането на Теодулф за християнския образ и се осъждат проявените форми на иконоотрицание и иконопочитание на Изток [съборните решения виж в Concilia Aevi Karolini, tomus I (pars I) (Albertus Werminghoff (ed.), Monumenta Germaniae Historica (Legum sectio III, Concilia) (tomi II, pars I) (Hannoverae et Lipsiae: Impensis Bibliopolii Hahniani, 1906), 110-71)].

[23]. “ …quia si omne lignum scemate cruces factum volunt adorare, pro eo quod Christus in cruce pependit, et alia multa illis convenit quae Christus egit per carnem.” (Apologeticum atque rescriptum Claudii episcopi adversus Theutmirum abbatem 15 (279) (от сега Apologeticum); виж също Y. Velikov, op. cit., 352). Текстът на Клавдиевото защитно изложение се цитира по новото му издание (Paolo Zanna, Dungal. Responsa contra Claudium: A Controversy on Holy Images (Florence: SISMEL (edizioni del Galluzzo), 2002).

[24]. Apologeticum 15-16 (280, 82).

[25]. “qui rursum crusifigitis Filium Dei, et ostentum habetis, et per hoc catervatim animas miserorum socias factas demonum habetis. Alienando eas per nefanda sacrilegia simulacrorum, a Creatore suo habetis eas deiectas et proiectas in damnationem perpetuam.” (Apologeticum 17 (282); Y. Velikov, op. cit., 352).

[26]. “Deus iussit crucem portare, non adorare: isti volunt adorare, quam nolunt nec spiritaliter nec corporaliter secum portare” (Apologeticum 18 (282); Y. Velikov, op. cit., 353).

[27]. Представих подробeн анализ на аргументацията им в подкрепа онтологичността на християнския образ (Y. Velikov, ‘Ninth-Century Voices in Defence of the Holy Cross and Icons in response to Claudius of Turin’s Iconoclasm’ (под печат)).

[28]. Московска Синодална Библиотека (№ 197, по каталога на архимандрит Владимир) и обема листа 142а-171b. Текстът на Νουθεσία γέροντος περί τών άγιων εικόνων се цитира по това издание (от сега Νουθεσία).

[29]. В спора иконоотрицателят отново се позовава на текста от Декалога (Изход 20:4) против творенето на образи, de facto явяващ се locus classicus в иконоборската еристика от VIII-IX век.

[30]. Νουθεσία IX (по ръкописа л. 145a).

[31]. Ibid., ХХIV (по ръкописа л. 158а).

[32]. „Και μετ’ ολήγα περί τοΰ σταυρου λέγει· το δε χειροποίητοι έπικατάρατον αΰτο και ο ποιήσας αυτό.“ (Ibid., XVI (по ръкописа л. 151а)).

[33]. Ibid., XVI-XVII (по ръкописа л. 151а). Наличието на подобни разсъждения отново доказва, че позицията на епископа-иконоборец е разпозната и от стареца като кръстоборство.

[34]. Виж наблюденията на Heribertus [Epistola de haereticis petragoricis (Ven. Hervei burgidolensis monachi; PL 181:1721B-1722A)] и Petri Venerabilis [Epistola sive tractatus Adversus petrobrusianos haereticos (Petri Venerabilis abbati Clunaicensis, Opera omnia; PL 189:771C-787B)].

Изображения: авторът, Юлиян Великов и две негови книги. Източници – Гугъл БГ и http://www.uni-vt.bg.