Предателство. Пасха. Причастяване. Злопаметство.

Св. Иоан Златоуст

Днес не трябва много да ви се говори; и ще ви говоря малко не затова, защото вие се отегчавате от проповедите, тъй като не е възможно да се намери друг град, който да е тъй много разположен да слуша духовни беседи. Значи не затова ще ви говоря малко, защото ви дотягам с продължителните си проповеди, но защото днес има важна причина, поради която трябва речта ми да бъде къса: аз виждам, че мнозина от вярващите бързат да приемат Светите тайни. Ето защо, да не се лишите от тази трапеза и да не останете без нея, необходимо е храната да бъде разпределена съразмерно така, че от едната и от другата страна да се ползвате: и да си отидете нахранени от тази трапеза, и да изслушате нашите беседи, с други думи, да пристъпите към страшните Христови тайни със страх и трепет и с надлежно благоговение.Днес, възлюбени, Господ наш Иисус Христос е бил предаден; тази вечер иудеите го заловили и си отминали. Но не се предавайте на отчаяние, като слушате, че Иисус е бил предаден, или по-добре предавайте се на отчаяние и плачете горчиво, но не за предадения Иисус, а за предателя Иуда, защото предаденият спасява вселената, а предателят погубва своята душа; предаденият сега седи от дясната страна на Отца на небесата, а предателят се намира в ада и очаква неизбежно наказание. За него плачете и въздишайте, за него скърбете, както и нашият Владика е плакал за него. Когато го видя, казва се в Писанието, „се смути духом и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“ (Иоан 13:21). О, колко е велико милосърдието Му: предаденият да скърби за предателя! Като го видя, казва евангелистът, „смути се и рече: … Един от вас ще Ме предаде.“ Защо се е опечалил? За да ни покаже любовта си и заедно с това да ни научи, че не тогова, който търпи злото, а тогова, който причинява злото, трябва постоянно да оплакваме. Последното е по-лошо от първото, или по-добре казано, първото, тоест търпението на злото, не е зло, а причиняването на злото е зло. Да се търпи злото – това не подхвърля на геена и на наказание. „Блажени са – казва Господ – изгонените заради правдата, защото тяхно е Царството небесно“ (Матей 5:10). Виждаш ли как оня, който претърпява зло, получава в награда Царство небесно? Чуйте как причиняващият зло се подлага на наказание и отмъщение. Павел, като казва на иудеите, че те са убили Господа и са гонили пророците (1 Солуняни 2:15), добавя, че и „техният край ще бъде според делата им“ (2 Коринтяни 11:15). Виждаш ли как гонените получават Царството, а гонещите наследяват гнева Божи? Това сега аз казвам не безцелно, а за да не се гневим против враговете, но да ги съжаляваме, да ги оплакваме и да им състрадаем: те именно ще търпят зло, като враждуват срещу нас. Ако ли ние именно тъй настроим душата си, то ще бъдем в състояние да се молим за тях. Затова аз вече четвърти път ви говоря за молитвата за враговете, за да може това наставление твърдо да се усвои и от непрестанното внушение да се вкорени у вас. Затова и аз непрестанно изливам думи, за да спадне гневът и да утихне разгорещението, така че оня, който пристъпва към молитва, да бъде чист от гняв. Христос ни заповядва това не само за враговете, но и за нас, които прощаваме греховете им, тъй като вие сами повече печелите, отколкото губите, когато прекратявате гнева си срещу врага. Но, ще кажете, как е възможно повече да се печели по този начин? Ако простите греха на своя враг, то и на вас ще се простят прегрешенията против Бога. Чуйте как Илия говори на своите синове: „Ако човек съгреши против човека, ще се помолят Богу за него; но ако човек съгреши против Господа, кой ще бъде ходатай за него?“ (1 Царства 2:25). По такъв начин тази рана не се изцерява лесно и с молитви; но като не се изцерява с молитва, тя се изцерява с прощаване на греховете на ближния. Ето защо по отношение на Христа греховете се наричат „хиляди таланти“, а греховете по отношение на ближния – „стотици динарии“ (Матей 18:23-35). Простѝ сто динария, ако искаш да ти се простят хиляди таланти.2.Впрочем за враговете в молитвата достатъчно е казано; да се върнем, ако искате, към предателството и да видим как е бил предаден Христос. „Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам?“ (Матей 26:14-15). Тези думи наглед са твърде ясни и в тях нищо повече не се подразбира. Но ако разтълкуваме всяка една от тях, ще намерим много неща за размисъл и голяма дълбочина в мислите. Преди всичко – времето; ненапразно евангелистът го означава, той не казва само отиде, но добавя: тогава отиде. Тогава – кажи ми кога? И защо той отбелязва времето? Какво иска да ни научи? Не е казано безцелно това тогава, този, който говори чрез Духа, не говори напразно и без цел. Какво значи тогава? Малко преди това, преди същия този час, беше минала блудница, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро и беше изляла това миро върху главата Му (Матей 26:7). Тя беше показала голямо усърдие, беше показала голяма вяра, велико послушание и благоговение; беше изменила предишния си живот и беше станала по-добра и целомъдрена. Но когато блудницата се беше разкаяла, тогава ученикът продаде Учителя. Затова е казано тогава, за да не обвиняваме Учителя в слабост, когато виждаме, че ученикът предава Учителя. Силата на Учителя е била такава, че привличала към подчинение и самите блудници.Но ще кажете, защо Оня, Който е обърнал блудницата, не е имал сила да привлече към Себе Си ученика? Той можел да привлече към себе си ученика, но не е искал да го направи добър по необходимост, не е искал да го привлече при себе си насилствено. Тогава отиде. Немаловажна мисъл се съдържа и в тази дума: отиде; без да е викан от първосвещениците, без да е бил принуден по необходимост или от сила, но по свое желание, от само себе си той извършва коварство, без някой да е взел каквото и да било участие в неговото нечестие. Тогава отиде един от дванайсетте. Какво значи това: един от дванайсетте? И в тези думи – един от дванайсетте, се изявява едно велико осъждане против него. Иисус е имал и други ученици, на брой седемдесет, но те заемали второ място, не се ползвали с такава чест, нямали такава смелост, не участвали в толкова тайни, както дванайсетте ученици. Тези били особено отличени и съставлявали хор около Царя, това били най-приближените хора до Учителя; и оттук пада Иуда. И тъй, да знаете, че не прост ученик Го е предал, но един от най-издигнатите, затова Евангелието казва: един от дванайсетте. Св. Матей не се е срамувал да напише такова нещо. Защо не се е срамувал? За да знаем, че евангелистите винаги и във всичко говорят истината, а нищо не скриват, дори и онова, което се вижда като унизително, защото и това, наглед унизително, показва човеколюбието на Владиката: предателя, разбойника, апаша Той удостоява с такива блага и до последния час го търпи, вразумява, напътства и всякак се грижи за него. И ако той се е оказал невъзприемчив, то за това Иисус не е бил виновен; свидетелка на това е блудницата, тя била внимателна към себе си – и се спасила. И така, не се отчайвайте, като гледате блудницата; и не бъдете самонадеяни, като виждате Иуда. И едното, и другото е гибелно, и самонадеяността, и отчаянието; самонадеяността кара стоящия да пада, а отчаянието не позволява на лежащия да стане. Ето защо и Павел ни увещава така: „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Коринтяни 10:12). Вие имате примери и от едното, и от другото – как ученик, който се е смятал за стоящ, пада и как паднала жена, блудница, се изправя. Нашият ум е склонен към падение, волята ни също; ето защо трябва да се пазим от всички страни и да се ограждаме.Тогава отиде един от дванайсетте, на име Иуда Искариот. Виждате ли от какви хора той е изпаднал? Виждате ли какво учение той е пренебрегнал? Виждате ли какво зло е безгрижието и нерадението? На име Иуда Искариот. Защо пък е наречен неговият град? О, ако да го не знаех! На име Иуда Искариот. Имало и друг ученик Иуда, наричан Зилот. За да не произлезе някаква грешка от еднаквостта на името, евангелистът отличава единия от другия; единия нарича по доброто му качество Иуда Зилот (ревнител), а другия не нарича по злото негово качество – не казва Иуда Предател. Макар и да следваше, както единия отбелязва по доброто му качество, така и другия да отбелязва по злото и да каже Иуда Предател; но за да ни научи да пазим езика си чист от осъждане, той пощадява и самия предател. Тогава един от дванайсетте, казва той, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? – О, нечестиви думи! Как се изтръгнаха от устата му, как не се подви езикът му? Как не се вдърви цялото му тяло? Как не се помрачи умът му?Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? На това ли те е учил – кажи ми – Христос? Не затова ли Той говори: „Недейте има ни злато, ни сребро, ни мед в поясите си“ (Матей 10:9), като предварително сдържа склонността ни към сребролюбие? Не затова ли той постоянно убеждава и заедно с това постоянно твърди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39)? Какво ще ми дадете, та да ви го предам? О, безумие! За какво, кажи ми! В какво малко или голямо нещо ти можеш да Го обвиниш, та предаваш своя Учител? Затова ли, че Той ти е дал власт над демоните? Затова ли, че ти е дал сила да изцеряваш болести, да очистваш прокажени? Затова ли, че ти е дал сила да възкресяваш мъртви, че те е поставил да бъдеш господар над смъртта? За тези ли благодеяния ти даваш такава отплата? Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? О, безумие или по-добре сребролюбие! Този порок поражда цялото това зло; увлечен от него, той предава Учителя. Такъв е тоя зъл корен, по-лош от бяс, той привежда душата в беснота. Онези, които са обхванати от него, могат да забравят всичко: себе си, ближния си, законите на природата, да се лишат от всякакъв смисъл и да станат безумни. Гледайте колко неща той изглажда в душата на Иуда: дружбата с Христа, приятелството, общуването на братската трапеза, чудесата, учението, увещанието, наставлението; всичко това бива забравено поради сребролюбие. Ето защо справедливо Павел говори: „Защото корен на всички злини е сребролюбието“ (1 Тимотей 6:10). Какво ще ми дадете, та да ви го предам? Велико безумие съдържат тези думи! Кажете ми, възможно ли е да се предаде Оня, Който държи всичко, владичества над бесове, заповядва на море и е Владика на цяла природа? И за да укроти неговото безумие и да покаже, че ако ли Сам Той не би пожелал, то и не би бил предаден, чуй какво прави Иисус. В момента на предателството, когато излезли срещу Него с фенери, светила и оръжия, Той им казва: Кого търсите (Иоан 18:3-4)? Те не познавали Оногова, Когото искали да заловят. Тъй далечен бил Иуда от възможността да Го предаде, че дори не забелязал присъствието на Оногова, Когото мислел да предаде, тъй като пречели фенерите и светилата. Върху това обръща внимание и евангелистът с думите: те имаха фенери и светила, и не го видяха.Всеки ден Господ му напомнял и с думи, и с дела, като му внушавал, че предателят няма да се скрие от Него; не го изобличавал пред всички, за да не го направи повече безсрамен, и не мълчал, да не би той да помисли, че никой нищо не забелязва и да пристъпи към предателството без страх, но често говорел: Един от вас ще Ме предаде (Иоан 13:21) – впрочем той не обявявал оня, който би сторил това. Много говори Той за геена, много за царство – и чрез едното, и чрез другото Той показва силата си, както за наказание на грешните, тъй и за награда на добродетелните. И всичко това Иуда отхвърля и Бог не го влече насила. Тъй като Бог ни е създал господари при избора на добрите и лошите дела и е желал ние да бъдем добри по своя воля, то той не принуждава и не заставя, ако ние не искаме, защото да бъдеш добър по принуждение – това не значи, че си добър. Ето защо, тъй като и Иуда е бил господар на своите мисли и в негова власт е било да се поддава или не на сребролюбие, той очевидно сам е ослепил своя ум и се е отказал от своето собствено спасение. Какво ще ми дадете, казва, та да ви Го предам? Като изобличава слепотата на неговия ум и безумието му, евангелистът казва, че когато пристигнал, Иуда стоял наблизо и само при една дума от страна на Христа отстъпили и паднали на земята. Но тъй като и след това те не изоставили своето безсрамие, то Той най-сетне предава Себе Си, като че искал да каже: Аз направих всичко от своя страна, явих силата си, показах, че вие предприемате невъзможна работа; Аз исках да обуздая вашата злоба, но тъй като вие не пожелахте това, а останах¬те при своето безумие, ето: Аз ви се предавам. Това казвам, за да не би някой да започне да осъжда Христа, защо Той не е променил Иуда? Защо не го е направил благоразумен и добър? Как трябваше той да стане добър? По принуждение или свободно? Ако ли по принуждение, то по този начин той не би могъл да стане по-добър, защото никой не може да бъде добър по принуждение; ако ли пък свободно, по своя собствена воля, то Той (Христос) е употребил всички мерки, които биха могли да изпитат волята и намерението му. И ако оня не е искал да приеме лекарството, то затова вината не пада върху лекаря, а върху оногова, който отказва да приеме лекарството. Вижте какво прави Христос, за да го склони на Своя страна и да го спаси: научава го на всяка мъдрост и чрез дела, и чрез думи, поставя го по-високо от бесовете, прави го способен да върши чудеса, заплашва го с геена, вразумява го с обещание за царство, постоянно изобличавайки тайните негови помисли, но като ги изобличава, не ги прави достояние на всички, умива краката му наред с другите ученици, прави го участник на своята вечеря и трапеза, не пропуща нищо – ни малко, ни велико; но той си остава непоправим доброволно. И за да се убедим, че той е имал възможност да се промени, но не е пожелал и че всичко е станало така именно поради неговото безгрижие, чуйте! Като предава Христа, той хвърля трийсетте сребърника и казва: „Съгреших, че предадох невинна кръв“ (Матей 27:4). Що е това? Когато Го виждаш, че извършва чудеса, не говориш, че си съгрешил, като предаваш невинна кръв, но – какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А когато злото успява и предателството се изпълнява, и грехът вече е извършен, тогава чак съзнаваш този грях. Какво научаваме оттук? Именно това, че когато се предаваме на безгрижие, то и увещаването не принася полза; а когато биваме внимателни, то и сами себе си можем да въздигнем. Така и той: когато Учителят го увещава, той не слуша; а когато никой за нищо не го дири, собствената му съвест се пробужда и без всякакъв учител той се променя, осъжда това, което е дръзнал да стори, и хвърля трийсетте сребърника. Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те, казва евангелистът, му предложиха трийсет сребърника (Матей 26:14), предложиха му цена за кръв, която е безценна. Защо ти, Иуда, прие трийсетте сребърника? Христос дойде да пролее тази кръв даром заради вселената, а ти за нея правиш безсрамни договори и условия. И наистина какво може да бъде по-безсрамно от такъв договор?Тогава пристъпиха учениците (Матей 26:17). Тогава: кога? Когато е станало това, когато се е извършило предателството, когато Иуда погубил себе си, тогава пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Виждаш ли ученик? Виждаш ли ученици? Този предаде Христа, а други се грижат за пасхата; този сключва договор, а другите предлагат услуги. Този и другите се ползвали с еднакви чудеса, от еднакви наставления, от еднаква власт; откъде тогава е това различие? От волята; тя винаги е причина за всички блага и злини. Де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Ние нямаме отделно място, нямаме палатка, нямаме дом. Нека знаят ония, които живеят във великолепни домове, широки порти и пространни огради, че Христос не е имало де да преклони глава. И ето, учениците питат: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Това бе иудейската пасха, която бе получила своето начало от Египет. Защо я е спазвал Христос? За да се изпълни всичко, което се иска от Закона. Той и когато се кръщаваше, казва: защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда (Матей 3:15). Аз дойдох да изкупя човека от клетвата на закона; защото Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението (Галатяни 4:4-5). Да не би някой да каже, че затова Той унищожава закона, защото не може да го изпълни, понеже е тежък, труден и неудобоизпълним. Отначало Той го изпълнява целия, а сетне и отбелязва. Затова Той извършва и пасхата, защото пасхата е предписана от закона. А защо законът предписва да се яде пасха? Иудеите били неблагодарни към своя благодетел и тутакси след благодеянието забравяли Божията заповед. Тъй, когато те излизат от Египет и виждат, че морето се разделя на две и пак се събира и други безбройни чудеса, те казват: „Стани и направи ни бог, който да върви пред нас“ (Изход 32:1). Виждате ли? Чудесата са още пред тях, а те забравят благодетеля си? И защото те били тъй безчувствени и неблагодарни, Бог свързал спомена за даровете с учреждаване на празници; поради туй Той заповядал да се коли и пасха, „кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба, кажете (им) това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщи¬те на синовете Израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави“ (Изход 12:26-27). По този начин отсетне този празник става като постоянно спомняне за спасението. И не само тази полза са получавали те, че той им напомнял за старите благодеяния, но и друга, по-голяма от тази – че той се явявал като праобраз на бъдещето. Тоя агнец става образ на друг Агнец – на духовния, едното е сянка, другото – истина. Когато се явява слънцето на правдата, тогава най-сетне сянката изчезва, тъй като при изгрева на слънцето сянката се скрива. Ето защо на самата тази трапеза се извършва и едната, и другата пасха – и праобразната, и истинската. Както художниците на една и съща дъска нанасят черти и изобразяват сянка и сетне върху нея нахвърлят бои, тъй прави и Христос: на една и съща трапеза Той слага праобразната пасха, присъединява към нея и истинската. Де искаш да ти приготвим да ядеш пасхата? Тогава пасхата беше иудейска; но когато изгрява слънце, светилникът трябва да се прибере; когато настъпва истината, сянката трябва вече да изчезне.5.Говоря това към иудеите, тъй като те си въобразяват, че извършват пасха, и необрязаните по сърце с безсрамно намерение предлагат пресен хляб. Как, кажи ми, евреино, ти извършваш пасха? Храмът разрушен, жертвеникът унищожен, святая светих потъпкана, всякакъв вид жертви прекратени; как тогава дръзваш да извършваш тия беззаконни дела? Някога ти беше във Вавилон и там онези, които те бяха пленили, ти говореха: „Попейте ни песни сионски“ (Псалом 136:3); но ти не се съгласяваше. Това изрази и Давид, когато казваше, че „при реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион; на върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи“ (Псалом 136:1-2), тоест псалтира, лирата и другите, тъй като тях те употребяваха в древността и чрез тях пееха псалми. Когато отиваха в плен, те вземаха със себе си своите инструменти, за да им напомнят за живота им в отечеството, но не за да ги употребяват. Там, казва, нашите пленители искаха от нас песни, а ние казвахме: как да пеем на Господа на чужда земя? (Псалом 136:3-4). Що казваш ти? Песента Господня ти не пееш на чужда земя, а пасхата Господня извършваш на чужда земя? Виждаш ли неблагодарността? Виждаш ли беззаконието? Когато ги принуждават враговете, те дори не смеят да произнесат псалома на чужда земя; а сега сами от себе си, в това време, когато никой не ги принуждава, нито ги заставя, вдигат война срещу Бога. Виждаш ли колко е нечист пресният хляб, колко е беззаконен техният празник и че не съществува вече пасха иудейска? Имало е някога иудейска пасха, но сега е отменена и е настъпила духовна пасха, която ни е преподал Христос. Когато те (учениците) яли и пили, Той, казва се в Евангелието, „взе хляба и като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Матей 26:26). Посветените в тайната разбират казаното: тъй също и като взел чашата и казал: „… това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (Матей 26:28). И Иуда бил там, когато Христос казал това. Това е тялото, което ти, Иуда, си продал за тридесет сребърника; това е кръвта, за която неотдавна ти сключи безсрамни условия с неблагодарните фарисеи. О, човеколюбие Христово! О, безумие, о, беснота Иудина! Този Го предаде за трийсет сребърника, а Христос и след това не би се отказал самата си продадена кръв да даде на оня, който я е продал, за опрощаване на греховете, ако ли този я поискаше. Не е ли и Иуда присъствал и участвал в свещената трапеза? Неговите крака, както и на останалите ученици, Христос умива; и в свещената трапеза той участвал не за друго, но за да не би могъл той да се оправдава, ако остане при своето безчестие: Христос казал и сторил всичко от своя страна, но той упорито си останал при своето нечестиво намерение.6.Впрочем време е вече да пристъпим към тази страшна трапеза. Нека всички да пристъпим с известно смирение и внимание; и нека никой да не е Иуда, никой да не е зъл, нека никой да не таи в себе си отрова, да не носи едно на уста, а друго на сърце. И сега Христос предстои; Който е учредил онази трапеза, Той урежда сега и тази. Не човек превръща даровете в тяло и кръв Христови, а самият разпнат за нас Христос. Представлявайки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думи, а действа силата и благодатта Божия. Това е Моето тяло, казва Той. Тези думи превръщат предложеното, и както изречението: „Плодете се и множете се, пълнете земята“ (Битие 1:28), макар да е произнесено веднъж, всъщност през цялото време дава на нашата природа сила за детерождение, така и това изречение, произнесено веднъж, и досега, и до Неговото второ пришествие прави жертвата съвършена на всяка трапеза във всички храмове. И така, нека никой да не пристъпва коварен, никой да не се изпълва със злоба, никой да не крие в мислите си отрова, за да не се приобщи за осъждане. И ето, след като бил приел вече предложеното, в Иуда влиза демонът. Демонът презрял не тялото Господне, но Иуда заради неговото безсрамие, за да знаем, че върху онези, които недостойно се причастяват с божествени тайни, особено напада и постоянно влиза демон, както тогава в Иуда. Така, почестите принасят полза, но на достойните, а недостойните се подлагат на още по-голямо наказание. Говоря това нещо, не за да заплашвам някого, а за да предпазвам. Нека никой не бъде Иуда; пристъпвайки, всеки трябва да изхвърли от себе си отровата на злобата. Тази жертва е духовна храна; и както телесната храна, като попадне в стомах, който има лоши сокове, още повече усилва слабостта не поради своето свойство, а поради болестта на стомаха, тъй обикновено се случва и с духовните тайнства. И те, когато се съобщават на душа, изпълнена със злоба, повече я повреждат и погубват не поради своето свойство, но поради болестта на душата. И така, нека никой няма вътре в себе си зли помисли, но всички да очистим своите умове; ние пристъпваме към чиста жертва – нека направим душата си свята, а това можем да направим и за един ден. Как и по какъв начин? Ако ли ти имаш нещо срещу своя враг, то остави гнева, изцери раната, прекрати враждата, за да можеш да извлечеш полза от тази трапеза, защото ти пристъпваш към страшна и свята жертва. Засрами се от това, което служи за основание на самото това принасяне. Тук предстои закланият Христос. Защо Той е заклан и за какво? За да умиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на Ангелите, за да примири с теб Бога и от враг и противник да те направи приятел. Той дава душата си за онези, които Го мразят, а ти още оставаш във вражда против подобния на теб роб? Как можеш ти да пристъпиш към трапезата на мира? Той не се е отказал дори да умре за теб, а теб не ти достигат сили да надделееш сам над себе си и да изоставиш гнева срещу подобния си? Нима това може да се удостои с прощение? Но ще кажеш, че той те е обидил и че е отнел от тебе много нещо. Е, и какво? Загубата не е ли само парична – наранил ли те е той, както Иуда Христа? Но ето че Христос самата Си кръв пролива и я дава за спасението на онези, които я проливат. Що можеш ти да намериш равно с това? Ако ли ти не простиш на врага си, ти не му нанасяш с това никаква вреда, а принасяш такава на себе си: през настоящия живот нему ти често си вредил, а самия себе си направил недостоен за прощение и не ще можеш да дадеш отговор в бъдния ден. От нищо така не се отвращава Бог, както от злопаметния човек, както от сърце надменно и душа раздразнителна. Чуй какво казва Той: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си и тогава дойди и принеси дара си“ (Матей 5:23-24) Да, нека ти е известно, че заради мира с твоя брат е принесена тази жертва. Поради това, ако ли наистина тази жертва е принесена заради мира с твоя брат, а ти не сключваш мир, то напразно усърдстваш в тази жертва, безполезно за тебе става това благо. Направи най-първо това, заради което е принесена тази жертва, и тогава прекрасно ще се възползваш от нея. За какво е слязъл Син Божи, за да примирява нашето естество с Владиката; не само за това Сам Той е дошъл, но още и нас, които извършваме това, да направи причастни в Неговото име. „Блажени миротворците – казва Той, – защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). Онова, което е сторил Единородният Син Божи, същото направи и ти, доколкото ти позволяват човешките сили, и по този начин ще станеш виновник на мира и за самия себе си, и за другите. Поради това тебе, миротвореца, Той и наричал син Божи; поради това и по време на жертвата Той не е споменал за никаква друга заповед освен примиряването с брата, като иска да каже с това, че няма нищо по-важно от него. Аз исках още повече да продължа своята реч, но казаното е достатъчно за внимателните, ако те го запомнят.Нека, възлюбени, постоянно помним тези думи и свещените целувки, и страшните приветствия, които отправяме един към друг. Това съединява нашите души и произвежда това, което ни прави едно тяло, както се и причастяваме от едно тяло. Нека, прочее се съединим в едно тяло, не като съединяваме телата си, но да свържем душите си със съюза на любовта; и по този начин ние можем смело да вкусим от предложената трапеза. И макар и да имахме безбройно множество добри дела, но ако бъдем злопаметни, всичко ще е напразно и никакъв плод от тях не бихме могли да получим заради спасението си – тъй и сега, съзнавайки това, нека прекратим всякакъв гняв и като очистим съвестта си, с пълно смирение и кротост да пристъпим към трапезата на Христа, с Когото на Отца и със Светия Дух е всякаква слава, чест и власт, сега, занапред и през всички векове. Амин.

_______________________

*Из книгата Св. Иоан Златоуст, Безсмъртни слова. Избрани Златоустови беседи на нравствени теми, под редакцията на П. Черняев, второ издание, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Проповедта е произнесена на Велики Четвъртък.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4sK

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Епископ Порфирий

Темата за енорийския живот е обширна и сложна; не е възможно да я разгледаме в една беседа. Освен това за един монах е много трудно да говори по нея.

Както знаем, съвременният човек е изправен пред множество проблеми: духовни, екзистенциални, психологически. Повечето хора мислят, че техническият прогрес би могъл да осмисли живота им, но той по-скоро отваря една голяма празнина. Такива хора изглеждат външно свободни, но вътрешно остават роби на идеи, които не са истински. За тях Бог се е превърнал в нещо материално; престанал е да бъде изворът на живота. Забелязваме, че колкото по-големи са градовете, толкова по-самотни са хората, живеещи в тях. Големите градове са заприличали на пустини. „Ближният е моят ад“ – казал един писател на нашия век. Мисля си, че с тези думи може да бъде окачествена съвременната ситуация. Те звучат като вик за осъзнаване на смисъла на живота. Затова и не бива да ни учудва появата на явления като хипи-движението, които се опитват да създадат нещо подобно на семейство. Тези явления представляват именно човешки усилия да се открие Бог някъде другаде.Християнската вяра ни учи, че смисълът може да бъде намерен единствено в Христовата Църква и че само тя може да даде отговор на търсенията на съвременния човек.

Църковният живот не е просто тема за философски дискусии. Той е нещо, което ни засяга лично и осмисля живота ни. Защото Църквата е тяло, откровение и въплъщение Христово. И Иисус Христос стана човек и умря заради нашето спасение.

Енорията е жизнена клетка на Христовото тяло. Тя е част от него. Начело на енорията е Иисус Христос и Той работи с всеки човек лично. Някои енории обаче са замрели или са се превърнали в светски организации; в групи от хора, които не са свързани помежду си. В Сърбия, например, много хора се кръщават без да разбират, че Иисус е тяхно спасение. Те отдават на кръщението единствено политическо значение, смятайки че Църквата е място за отпор срещу комунизма или някоя друга политическа партия. В други страни Църквата се е превърнала в място за „офис услуги“, където хората отиват единствено, за да намерят разрешение личните си проблеми. Така Църквата загубва истинската си същност на Тяло Христово и значението си за вярващите. Дори изповедта често се превръща в психоанализа. Трябва да помним, че не отиваме в Църквата само за да се кръстим или за панихида. Тя не е и място за решаване на нашите психологически проблеми, защото така би загубила своето значение и бихме живели само с илюзията, че водим духовен живот.Много хора ми задават въпроса: „Как /можете да/ живеете в манастирите?“ Най-трудно е да успееш да запазиш общението и съпричастността на хората в манастира и да възлюбиш ближния си както себе си, а това е основната цел на манастира. Същата цел има и енорията – да осъществи Христовата заповед.

Духовният живот е изключително важен. Центърът на Светата Литургия – Причастието има тази цел – да станем чрез него еднокръвни и едноплътни с Христа; да ни направи част от тялото и това е нашето спасение.

Тайнствата, постът, молитвата, изповедта водят до същата цел – да създадат общност. Енорията съществува за да може чрез литургическия живот, който включва всички тези тайнства, да се осъществи единството на вярващите.

Сама по себе си аскезата е важна и ако се вгледаме в аскетичния живот на някои от другите религии, можем да видим още по-големи подвизи, но ние се стремим към спасение, а то е възможно единствено в Църквата; в евхаристийното общение. Адът е това: да сме заедно под един покрив, а да няма общение между нас. Общението е постижимо единствено чрез любовта – любовта към Господа и любовта към ближния. Когато се молим за ближния, колкото и да е далече, той чувства топлината от молитвата за него.

В енорийския живот всички са поканени за да се осветят – освещава Господ, но Неговото освещение идва до нас чрез делото на свещеника. Енорията трябва да бъде семейство – с отец и чеда. Всеки трябва да предложи по нещо и всички да споделят и радост, и болка.В днешно време сме изправени пред опасността млади хора, преодолели поредното си отдалечаване от духовния живот и осъзнали грешката си, макар да имат добрата им воля и желание за промяна, да не намират достатъчно сили да се преборят сами. Това тяхно състояние често се изражда във философско настроение и те започват да философстват на тема духовен живот. Когато бях на Атон, отец Паисий ме посъветва да не изпадам в многословни дискусии за Иисус Христос. Духовният ни отец би могъл да ни смири, но ние трябва да молим за милост и Бог ще ни спаси.

Понякога критикуваме не само миряните, но и свещеници и патриарси. Това, което всъщност правим е: вместо да прочетем две книги, пишем трета и публикуваме нашата критика. И какво постигаме с това, освен че правим дявола щастлив? Чрез енорийския живот и смирението винаги трябва да пазим духа на доверие към Църквата, а това означава и към Бога.

Чух един свещеник да разказва как приятелите му, уж богослови, му се подигравали, че извършва само треби и тайнства, виждайки го да носи епитрахила и кръста със себе си. Свещеникът им отговорил, че за него по-важни от всичко са тайнствата, после е останалото. Защото всичко е свързано със Светите Тайнства. Без Тайнствата няма Църква.

Много често намираме извинение да не отидем на църква и да се осветим чрез Тайнствата. Важно е да се помни, че дори и да живеем сами, ние трябва да бъдем съпричастни на църковния живот. Един пример: когато Мария Египетска след много години отшелнически живот за първи път вижда човек, нейният първи въпрос към него е: „Как е Църквата?“ Макар и сама, през всичките тези години тя е живяла с живота на Църквата.

Всички сме членове на Църквата и трябва да изживяваме тайнствената страна на църковния живот. Така молитвата ще бъде в сърцата ни и целият свят ще е храм Божи. Дори в изкушенията ще опазваме радостта от вярата и още тук ще живеем живота на Бога и Царството Божие. Бог ще е с нас, донесъл вечността в нашия живот.

По думите на свети апостол Павел: „Ние не живеем, но Иисус живее в нас“.

____________________________

Източник – http://svvasiliy.jusoft.net. Същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

(Тълкувание на Исаия 8:23-9:6)[1]

Анна Маринова

Христовото Рождество както и необикновеността на Родения във Витлеемската пещера е предсказано по един завладяващ начин от св. пророк Исаия в пророческо слово за явяването на голяма светлина (Исаия 8:23-9:6). Това утешително пророческо слово създава известни затруднения за неговото датиране. Началният стих (8:23) може да се отнесе към пророческата дейност на Исаия понеже в него се съдържа описание на бедствията, причинени от Сироефремската война (733 година преди Христа). Според  К. Marti (и други учени) следващите стихове (9:1-6) са написани след Вавилонския плен (538 година преди Христа). Аргументите им за това са следните:

1. Исаия не възлага надеждата си на царския дом на Давид, а на религиозната общност;

2.Темата за ревността на Яхве при по-древните пророци не е повод за утеха. Тя става такава едва при пророк Иезекиил;

3. Целият народ, а не само една част, е описан като угнетен;

4. По времето на изричането на това слово домът на Давид няма повече царуващи потомци[2].

Текстът на Исаия 8:23-9:6 най-вероятно е изречен от пророк Исаия, но е редактиран след Вавилонския плен (538 преди Христа) затова и той съдържа следпленните очаквания на Месия предвид новата реалност – липсата на цар, наследник и продължител на Давидовата династия. След Вавилонския плен (538 преди Христа) надеждата за възстановяване на династията на Давид се изразява в очакването на един потомък (Иеремия 23:5; Захарий 3:8; 6:12), който е представен като пастир (Исаия 40:11 и сл.; Иезекиил 34:12; Захарий 11:16 и сл.), новопоникнала клонка (Исаия 11:1 и сл.), цар, чието царуване е голямо и е с мир и правда (Исаия 8:23-9:6). Този месия, в есхатологичните следпленни очаквания, е представител на Яхве, който ще донесе спасителното бъдеще когато ще настъпи окончателно блаженство и мир, ще изчезне смъртта и ще настане новото творение (Исаия 65:17; Зах. 8, 7-14, 14:8-11). Месия същевременно е очакван и като спасител с титлата “син човешки” (която е заимствана от Даниил 7:13-14)[3]. Похватът да се вземе едно историческо събитие от миналото (в случая последиците от Сироефремската война) и да се прочете по нов начин е типичен за пленно-следпленната есхатология. Но при това припомняне на миналото, старото не е историческа реминисценция, а е средство за представяне, с помощта на познатите представи, на новото, което ще се яви в бъдеще[4].

23. Защото не ще има мрак, който ще я утеснява. По предишното време унизи земята Завулонова и земята Нефталимова, а следващото ще прослави пътя при морето отсам Йордан, езическа Галилея. 1. Народът, който живееше в тъма, видя голяма светлина и за живеещите в земята на смъртната сянка, светлина изгря над тях. 2. Ти ще увеличиш ликуване, ще увеличиш радостта. Ще се радват пред лицето Ти с радост, като радостта по време на жетва; както ликуват при разделяне на плячка. 3. Защото робското иго и тоягата за гърба му, пръчката, която го пропъжда, ще бъде счупена като в деня на Мадиам. 4. Защото всяка войнишка обувка, която се обува за смут и одежда, валяща се в кърви ще бъде изгорена – храна на огъня. 5. Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде и царуването Му ще бъде на рамената Му. И ще Му нарекат името – чуден Съветник, Бог силен, Отец на вечността, Княз на мира. 6. Ще се увеличи царуването Му, което е голямо, и мира няма да има край. Ще бъде той на престола на Давид и за царството Му за да го укрепи и за да го утвърди чрез съд и правда от сега и до века. Ревността на Господа на войнствата (Саваот) направи това[5].Пророческото слово започва с представянето на земята Завулонова и Нефталимова като унизена, което изяснява конкретното събитие от историята на Израил поради което е изречено утешителното слово. Под Завулонова и Нефталимова земя (стих 23) се има предвид Северното Израилско царство. Причината за унижението на Северното царство не е спомената, защото тя е била самопонятна за слушателите (респективно читателите) на този текст. Това е следствието от избухналата през 733 година преди Христа, тъй наречена Сиро-Ефремска война когато Израилският цар Факей (735-733) и царят на Дамаск Рецин нападат Юдея и цар Ахаз (733-727) с цел да го свалят от престола и на негово място да поставят неизвестния „син Тавеилов” (Исаия 7:6). Цар Ахаз е принуден да повика на помощ могъщия асирийски цар Теглатфеласар ІІІ (745-727). Теглатфеласар опустошава голяма част от Северното царство като само столицата Самария не е превзета. Земята на Нефталимовото коляно е присъединена към Асирия (4 Царств. 15:29), което значително отслабва Северното царство. В исторически извори се описват победите на Теглатфаласар ІІІ: „Всички градове на Бет Омри (дом на Амврий – б. м.) причислих при моите по-раншни походи към областта на моята страна, а само град Самария оставих… Просторната (земя, в. см.) Нафтали присъединих към областта на страната Асирия ”[6]. Пътят към морето, за който се споменава в стих 23, безспорно е тъй наречения морски път (via maris), който минава покрай Средиземно море и свързва Египет с Дамаск и други градове в Мала Азия. В стих първи (Исаия 9 глава), чрез един антитетичен паралелизъм в двете части на стиха (противопоставяне на тъмнина-светлина), се изразява утешението, че Бог ще спаси народа Си от чуждоземните нашественици (асирийците). Смъртната сянка (sal mawet) и тъмата (hosek) са символи на унизеното положение на Северното царство. Над него обаче Бог обещава изгряването на голяма светлина. Светлината е божествено свойство. В Свещеното Писание Бог се нарича истинска Светлина (Псалом 27:1; Михей 7:9; Иоан 1 глава), която просвещава всеки човек (Иоан 1:9). Затова свети Иоан Златоуст вижда в този текст не само утешително пророчество за Северното царство, но и указание за това, че голямата светлина е Самият Христос[7]. Светлината според него е и евангелското благовестие, което озарило тъмата на заблудата и нечестието[8]. Ценно свидетелство за разбирането на текста на това пророчество е Евангелието според Матей, където то е посочено като отнасящо се до Христовата проповед в Галилея и Неговото установяване в град Капернаум (Матей 4:12-16). Заселването на Христос в Капернаум е видяно от Матей в перспективата на изпълненото пророчеството на Исаия, а именно в това, че езичниците в Галилея ще станат причастни на Христовата благодат[9]. Христовото поселване в Капернаум се изяснява от блажени Теофилакт с името на този град, което означава дом на утешението – Спасителят се поселил в него, за да направи езичниците дом на Утешителя, Светия Дух[10]. Явяването на голямата светлина непременно ще се настъпи, затова Бог възвестява време на радост (стих 2). Думата simha(h) означава радост въобще[11], а глаголът „ликувам” (gjl/gul) се използва най-вече в култовия език и означава радост пред лицето на Бога[12]. Голямата радост, която ще настъпи, е обрисувана от св. пророк Исаия посредством две картини – картината на радост при жътва и радост, която настъпва при разделянето на завоюваната при победа плячка (стих 3). За страна като Палестина, която е бедна на вода, особено важна е жътвата на зърнените храни (qasjr), затова и радостта след събирането на добра реколта е самопонятна. Празникът на жетвата в Израил се е празнувал като благодарност към Яхве, Който дава плодородието на земята (Изход 23:16, Второзаконие 16:17). Радостта при подялбата на плячка се дължи на правото войниците, които не са наемани, след победата да си разделят част от завладяното[13], освен ако не е определено цялата плячка да бъде предадена на заклятие (вж. Второзаконие 2:34, 3:6; Иисус Навин 6:16, 20; 1 Цар. 15:18 и други) и напълно унищожена (тъй наречения herem)[14]. Радостта тук обаче не е следствие на победа при конкретна битка, въпреки че в текста се говори за „деня на Мадиам” – тоест споменава се за славната победа, която Гедеон е извоювал срещу Мадиам (Съдии 7:9 и сл.). Радостта от тази победа на Гедеон е голяма, тъй като Сам Бог я прави възможна и тя изцяло е приписана на Яхве чрез картинното описание „Господ постави меча на всеки срещу другаря му” (Съдии 7:22). Подобна е радостта, която се възвестява сега за Израил, а повод за нея е това, че Бог е съкрушил робското иго (@ol subalo – робското му иго. Глаголът sabal картинно предава робската работа и означава „нося товар като роб”) и е премахнал вече наказанието, чийто символи са тоягата (mate(h)) и жезълът (sebet)[15]. Всичко, което принадлежи на враговете на Израил и което е изразено чрез синекдохите „войнишка обувка” и „войнишка дреха, обагрена с кръв”, ще бъде изгорено с огън (стих 5). В изгарянето на дрехите, обагрени с кръв, св. Василий Велики вижда пророчество за тайнството Кръщение, когато ние събличаме стария човек със страстите и похотите му и се обличаме в Христос (Гал. 3:27)[16]. Истинска радост е породена не от богата реколта или е следствие на освобождаването от враговете, а причина за нея е раждането на младенец – цар (стих 5), който носи, подобно на одежда, своето царуване на раменете си[17]. Този цар е назован с четири имена, които го характеризират. Даването на име в древния Ориент означава път за познаването на този или на това, което е именувано[18].  В Египет на възкачващия се на трона фараон се дават пет така наречени тронни имена като между рождението и възкачването на престола на даден фараон се смята, че има изключителна Божия грижа и призоваване. Фараонът е призван  и избран от бог Амон-Ра чрез оракул, който възвестява началото на неговото царуване[19]. Младенецът-цар в пророчеството на Исаия е наречен с четири имена, а в Египет (както споменахме) на фараоните са давани пет имена. Затова A. Alt приема, че последната част от пророчеството, съдържащо петото тронно име, е загубена. Според него са загубени думите “възвеличаващ владичеството” – marbe(h) hamisra (h). Основание за това си предположение А. Alt намира в това, че в началната дума на следващия стих (стих 7) –  думата lemarbe(h) буквата мем, макар и да е в началото на думата, е със своето крайно начертание и следователно на читателя е указано, че има част от текста  (петото тронно име), която е загубена[20].

Даването на четири имена на родения младенец-цар е повлияно от египетската практика на тронните имена, но това повлияване не трябва да се приема като копиране и следователно търсенето на пето име, което е загубено, според нас е пресилено. Този акт на даване на имена произлиза от иерусалимската царска практика, която е повлияна (като език и символи) от египетската практика[21]. Първото име, дадено на родения младенец, е чуден съветник (pele! jo@es). Между Масоретския текст (МТ) и Septuaginta тук има разночетене. В Septuaginta стоят думите  „ще му нарекат името ангел на великия съвет” (kaleitai to onoma autou megales boules angelos)[22]. Според светоотеческото разбиране ангел на великия съвет е Господ Иисус Христос, Който като Бог е по-горе от ангелите (срв. Евреи 1:4), защото докато ангелите са служебни духове (Евреи 1:14) то Христос е Син Божий по естество, Който е роден от Отца преди всяка твар (Евреи 1:5 и сл.)[23]. Името „съветник”(jo@es) изразява не само интелектуалните способности на царствения Отрок, но и мъдростта да ръководи и управлява, тоест неговата практическа мъдрост[24]. Чудотворенето пък е способност за извършване на велики дела. Само Яхве може да се окачестви като Бог, „Който върши чудеса” (Псалом 77/76:15) в историята на Израил (едно от тях е извеждането на Израил от Египет – Псалом 106/105:21). Това е и основанието за светоотеческото изяснение на чудния съветник като Бог Слово – Господ Иисус Христос. Макар че Той понизи Себе Си и при раждането Си (Фил. 2:7-8) прие образа на Раб, Той при Неговото снизхождение (kenosis – буквално опразване) ни най-малко не загуби от Своето божествено достойнство и величие[25]. Второто име на родения е Бог силен (!el gibor). Думата „Бог” (elohjm), освен за Господ може да се употреби и за високопоставени хора като царе, съдии (срв. Псалом 45/44:7, Псалом 58/7:2), а Моисей е наречен Бог по отношение на брат си Аарон  и на фараона (Изход 7:1). С това не се изразява божеско почитание към тези хора, а се изтъква висотата на тяхното служение. Родилият се младенец-цар, на когото по-нататък в текста се приписват редица божествени свойства, се отличава с това, че той е силен. С прилагателното име „силен” (gibor) се окачествява този, който е силен по време на война, на битка, този, който се е проявил като герой[26]. В разглеждания текст el gibor е титла на идващия Месия[27]. Предвид на това обаче, че роденият е наречен с името княз на мира, то окачествяването му като силен означава това, че Неговата сила не е във военно, а е в духовно отношение.Третото име с което е наречен царят е отец на вечността – abjad. В древния Ориент, а и в Израил на царя се е пожелавало да живее вечно (Псалом 21/20:5, Псалом 72/71:5, 17). В Свещеното Писание обаче вечността  се отнася единствено до Бога, Който се призовава като вечен Бог– !el@olam (Битие 21:33; Иеремия 10:10). Така на родения младенец е приписано едно важно божествено свойство – вечността. Родилият се е наречен и с четвърто име – княз на мира (sar salom). Царят трябва да осигурява мир; в негови дни мирът трябва да процъфтява (срв. Псалом 72:7). Мирът (salom) трябва да се разбира не само като отсъствие на война, но като време когато ще се извършва правдата (sedaqa). Мирът е Божий дар, вътрешна духовна радост и щастие[28]. Св. апостол Павел разкрива Господ Иисус Христос като наш мир (he eirene hemon) понеже Той примири  чрез кръста както юдеите с езичниците, така и падналото човечество с Бога (Еф. 2:14-18). В стих шести има разночетене между МТ и Septuaginta, което разночетене обаче не засяга смисъла на обещаното –  царуването на младенеца върху престола на Давид ще е славно и няма да има край[29]. Това царуване още преди да се роди младенецът вече е голямо, което свидетелства за необичайността на личността на този Младенец. Роденият обаче не е определен като цар (melek), а неговото управление е означено като misrah – тоест като управление на княз. Това дава повод на  H. Wildberger  да изясни, че роденият нов цар на Израил тук се описва като княз понеже царят е подчинен на Яхве и е Негов представител на земята[30]. След Вавилонския плен (538 година преди Христа) Израил няма самостоятелен цар. Дори по времето на династията на Макавеите (167-37 преди Христа) те са само етнарси и не са напълно независими от съответната селевкидска или римска власт, а по-късно Иродовците са подчинени на римските императори и са васални царе (reges socii)[31]. Фактът, че след Вавилонския плен (538 година преди Христа) на Давидовия престол няма самостоятелен цар, както и това, че властта на родения цар е описана като властване на княз, дава възможност Спасителят да разкрие на юдеите, които очакват земен Месия като възстановител на династията на Давид, Себе Си като истински Месия и Своето царство като царство не от този свят (Иоан 18:36). Извършването на правда и съд (стих 6) е едно от задълженията на царя в древния Ориент и най-вече в древния Израил, където царят трябва да ги извършва защото те са заповядани от Яхве (Второзаконие 24:17; Исаия 1:17). Правдата и съдът обаче са божествени свойства, с които ще се отличава новородения младенец – цар. Според Свещеното Писание единствения съд, който е праведен е Божия съд (Неем. 9:13; Псалом 9:9, 35/34:24; Иоан 5:30; 1 Петр. 1:17 и други). Господ Иисус Христос Сам разкрива, че Той ще извърши нелицеприятния и окончателен съд в последния ден (Матей 25:31-46). Бог в Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:5; Второзаконие 4:24, 5:9, 6:15; Иисус Навин 24:19) е описван като Бог ревнител (el qane’), най-вече във връзка с това, че Израил не е верен на Завета[32]. Пророк Иезекиил описва неверните Израил и Юдея (Иезекиил 23 глава) като две сестри блудници, които извършвайки идолопоклонство и неспазвайки Закона, не са верни на своя Господ. Яхве е описан като Жених, Който следва след неверната Си съпруга (Израил), вика я и я заплашва с наказание, ако тя не се върне към спазването на договорните отношения (Ос. 13:4)[33]. В стих 7 обаче Божията ревност няма да накаже неверния Израил, а ще извърши възвестеното раждане на очаквания младенец.

Старозаветното човечество е очаквало явяването на голямата Божия Светлина, както и за идването на младенеца-цар (masjah). За явяването на тази, обещана голяма Светлина св. апостол Иоан Богослов пише в предговора  на своето Евангелие (Иоан 1:1-18), че мракът не я е обзел (Иоан 1:5). Тази светлина е чудният и силен Съветник и Цар, Младенецът Господ Иисус Христос.

_________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Стих 23 от 8 глава на Масоретския текст съответства на стих 1 от 9 глава от синодалното издание на Библията, С., 1991 година.

[2]. Wildberger, H. Jesaja, T. 1, Neukirchen 1980, S. 368.

[3]. Gerstenberger, E. Israel in der Perserzeit, Stuttgart 2005,  S. 159 – S. 160, S. 371.

[4]. Kilian, R. Jesaja 1-12, Wuerzburg 1986, S. 70.

[5]. Текстът е преведен от Biblia hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart  1990.

[6]. Цит. по Шиваров, Н., Външнополитическият живот на Израилското и Юдейското царства през царуването на Теглатфаласар III Асирийски, ГДА 1959-1960, с. 85.

[7]. Вж. Св. Иоан Златоуст Толкование на пророка Исаю, Т. 6, ч. 2, СПб. 1899, с. 112.

[8]. Св. Иоан Златоуст Толкование на святаго Матея Евангелиста, СПб 1901, с. 141.

[9]. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus, 1 Teilband, Neukirchen 1997, S. 171. U. Luz изяснява определението езическа Галилея като технически термин, а не с това, че Галилея била населена от езичници. Ibid., S. 170.

[10]. Блажени Теофилакт Охридски, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, Атон 2003, с. 80.

[11]. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament, Heidelberg 1962.

[12]. Виж. Jenni, E. Във Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament, Jenni, E. (Hrg.) Guetersloh 1971, S. 416.

[13]. Вж. Пиперов, Б., Тълкувание на книга пророк Исаия, С. 1982, с. 34.

[14]. Повече за herem вж. в Шиваров, Н., Библейска археология С., 1991.

[15]. Вж. Речник на библейските символи, С., 1995, с. 199.

[16]. Василий Велики, Толкование на пророка Исаию, М., 1993, с. 255.

[17]. Според E. Waschke Ис. 9:1-6 възвестява раждането на Имануел, който не е син на пророк Исаия нито е някой цар, наследник на Давид за какъвто го смята H. Wildberger. Waschke, E. Der Gesalbte, Berlin 2001, S. 83-84.

[18]. Вж. Вълчанов, Сл., Божиите имена в Стария Завет, във Вечното в двата библейски Завета, Шиваров, Н., Вълчанов, Сл., ВТ., 1993, с. 17.

[19]. Вж. Koch, K. Geschichte der Aegyptischen Religion,  Stuttgart 1993, S. 270.

[20]. По Wildberger, H. Jesaja…, S. 365.

[21]. Beuken, W. Jesaja 1-12, Breisgau 2003, S. 249.

[22]. Septuaginta, Ralfs, A. (Hrg.) Stuttgart 1979.

[23]. Срв. Ambrosius Mediolanensis, Ueber die Sakramente ueber die Mysterien, Breisgau 1990, S. 99.

[24]. Шиваров, Н., Записки.

[25]. Св. Иоан Златоуст…, с. 51.

[26]. Вж. Kosmala, H. В Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (TWAT), Botterweck, J. (Hrg.) B I, Stuttgart 1973, S. 909.

[27]. Ibid, S. 912.

[28]. Виж. Шиваров, Н., Човекът като Божий образ и подобие и съхраняването на живота и целостта на творението – в светлината на Стария Завет, във Вечното в двата…, с. 82.

[29]. В Septuaginta стоят думите: „голямо е началството му и мирът му няма да има предел, върху престола на Давид и на царството му”. Ralfs, A. (Hrg.) Septuaginta, Stuttgart 1979.

[30]. Wildberger, H. Jesaja…, S. 384.

[31]. Мей, Х., Оксфордски библейски атлас, С., 1998, с. 39.

[32]. Понеже Израил е избран за да бъде собствен на Яхве, затова и в Свещеното Писание на Стария Завет не се казва, че Бог проявява ревност спрямо езическите народи.

[33]. Reuter, E. TWAT, Fabry, H. (Hrg.), B. 7, Stuttgart 1993, S. 59.

Първо изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com. Bторо изображение: Микеланджело, Св. пророк Исаия. Източник http://www.yandex.ru.

„Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат  сходни с образа на Сина Му“ (Римл. 8:29).

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Най-висшето същество на земята е човекът, защото Бог го е сътворил по Свой образ и го е предназначил чрез всестранното му развитие, чрез трудовите му подвизи и чрез добродетелните му постижения все повече да се усъвършенства и да се доближава до неговия всесъвършен Първообраз. Своето прекрасно творение Бог е увенчал с човека: него Бог сътворил от физико-химическите елементи на земята, но за разлика от всички останали творения вдъхнал в него дихание на живот от Себе Си и той станал жива душа. Следователно човекът не е обикновено творение; той е сътворен по Божи образ и носи в себе си божествено дихание. Оттук се определя не само особеното положение на човека в космоса, но и неговото висше назначение: сътвореният човек трябва да пази в чистота образа на несътворения Бог в себе си и чрез лични усилия, старания и постижения все повече да се доближава до съвършенството на своя божествен Първообраз.

Трагедията на първите човеци дошла от това, че те по сатанинско изкушение пожелали да бъдат „като богове“ без Бога, дори против Бога. Но как може да се развива и да сияе образът Божи в човека, когато той бъде лишен от слънцето на неговия божествен Първообраз? Какво би станало, ако да речем Луната, ръководена от някаква превратна идея за пълна автономия или независимост, би отказала да получава слънчеви лъчи? Тогава тя би престанала да излъчва своята чаровна светлина и небосводът би се лишил от своето най-красиво светило през нощта. Или да предположим нещо друго. Какво би станало, ако Земята, този малък спътник на Слънцето, би пожелала да бъде самостоятелна, би отхвърлила от себе си всяка зависимост от Слънцето, би се освободила от неговото притегляне и би се отдалечила от него някъде далеч в мировото пространство? Самопонятно е, че земята веднага би била обгърната от непрогледна нощ, тя би била скована от вледеняващ студ и би потънала във вечно мъртвило. Разбира се, ние трябва да бъдем напълно спокойни, защото такова нещо не е възможно. Луната и Земята са физически тела и по необходимост се подчиняват на закона за притеглянето. Заради това те не могат да проявяват такава самостоятелност, че да се освободят от своята зависимост от Слънцето и да ни лишат от произтичащите от нея за нас животворни блага.

Не е така обаче работата с човеците, защото те са съзнателно-свободни същества и са надарени със способност за самоопределяне в религиозната и нравствената област. По силата на своята свободна воля те могат да се отдалечават и отчуждават от своя божествен Творец и Първообраз, да скъсват всяка връзка на зависимост от Него и да постъпват напълно самостоятелно, дори да отричат съществуването на Бога и да обявяват себе си за богове. Това станало още с първите човеци. Те нарушили своите битийни и синовни отношения към своя божествен Творец и небесен Отец. В това се състои същината на тази общочовешка катастрофа в духовния живот, която богословската литература нарича грехопадение.

Чрез своя грях първата човешка двойка внесла извращение в своята богоподобна природа, което се предавало нататък от поколение на поколение; образът Божи в човешката духовна природа почнал все повече да се затъмнява и в много случаи ставал почти напълно неузнаваем. Заедно с това човекът изменил на своето висше и вечно назначение: вместо да се усъвършенства и да уподобява себе си все повече на Бога, да става като Бог, той стремглаво се плъзгал по нанадолнището на падението и почвал да прилича повече на сатаната, отколкото на Бога. Така човекът влязъл в противоречие със самия себе си, с богоподобната си природа и със закона на своя живот и на своето щастие. Тук се намира дълбоката причина за всички беди, които сполетели и сполитат човешкия род.

Всички титанични усилия на човеците да останат верни на своята човешка природа, да запазят своето висше човешко достойнство, да възстановят образа Божи в себе си и да постигнат божествено достойнство само със собствените си сили претърпели неуспех. По този начин човеците още повече задълбочавали пропастта между себе си и Бога и лишавали образа Божи в себе си от благодатните животворни лъчи на неговия вечен божествен Първообраз. Така Божият образ у човека все повече избледнявал и почти напълно се помрачавал.

Бог поради безкрайната Си любов не отвръща Своя отечески поглед от съгрешилите човеци – Своите блудни чеда. Той не иска образа Му в тях напълно да бъде замъглен и унищожен и те да бъдат лишени от висшето си достойнство. Най-ценното у човеците е Божият образ. Него Бог иска да възстанови и да му даде възможност за развитие в разцвет и съвършенство, за да може пак да се радва на прекрасното Си творение, с което е увенчал делата на творческата Си десница. За осъществяването на това искане на Божията света воля Бог Слово се въплътил, т. е. приел образа на човек. Божията премъдрост намерила този начин за спасението на човешкия род за най-подходящ, защото падналият човек можел да се вдъхнови от Божия образ и да тръгне по пътя на неговото възстановяване в себе си, като го види въплътен в жива човешка личност.

В историческото лице на Иисуса от Назарет Бог приел човешки образ и дошъл при людете. Единородният Божи Син, бидейки в образ Божи и равен на Бога Отца, от любов към хората и за тяхното спасение понизил Себе Си, като приел образ на раб и се уподобил на човеци; и по вид се оказал човек (Филип. 2:6-7). Тук Божият образ е близък до хората. Той сияе във всички прояви на Иисуса Христа, Който имал „плът, подобна на плътта на греха“ (Римл. 8:3). Под обвивката на Иисусовата човешка природа обаче сияел непотъмненият Божи образ в цялата му чистота, красота и светост. Очевидците на Иисуса Христа през земния Му живот свидетелстват: „И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Макар и образът Божи в историческото лице на Иисуса от Назарет да е бил облечен в плътта на човек, той е бил по-възвишен, отколкото Божия образ у първия човек. У Адама човекът е бил сътворен по Божи образ, а у Иисуса Христа Бог е приел човешки образ.

Виждате ли колко велика е Божията премъдрост и колко безмерна е Божията любов! На падналия човек се дава възможност не само да възстанови образа Божи в себе си и да бъде истински и съвършен човек. Нему сега му се дава нещо много по-висше – да се уподоби на Божия Единороден Син и да постигне богочовечество. Бог желае всички „да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя“ (Римл. 8:29). Които повярват в Христа Иисуса и Го следват в живота си, получават възможност да се издигнат на богочовешка висота. В техните сърца все по-пълно и по-съвършено ще се отобразява образът на Христа Богочовека и те ще стават напълно сходни с Него. Тогава Иисус Христос ще бъде само първороден сред многото Негови братя, които във всичко ще приличат на Него и ще се радват на Неговата неизреченна слава. В това се състои непоклатната християнска надежда, чиято истинност е удостоверена от най-правдиви свидетели: от светите Христови ученици и апостоли. Апостол Павел ни уверява, че както сме носили образа на земния човек – Адама, тъй ще носим и образа на Небесния човек – Христа Богочовека (1 Кор. 15:49). „Възлюбени – говори ни апостол Иоан Богослов, – сега сме чеда Божии; но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е“ (1 Иоан 3:2).

Не бива да мислим, че преобразяването на християните според божествения образ на Христа Богочовека принадлежи само към съдържанието на християнската надежда и ще се извърши едва в бъдещия век, в небесното царство. Вярващият в Христа и изпълняващият Неговите свещени завети още на земята почва това преобразяване, което в съвършенство ще се осъществи във вечността. Който чрез вярата и любовта си възприема Христа в себе си, той още на земята съзерцава Христовото неземно величие и става участник в Неговата неизказана красота, мощ и сладост. Който свободно повярва в Христа и разтвори душата си, за да се всели Христос в нея и оттам да определя мислите, чувствата и постъпките му, той всекидневно се преобразява според Христовия образ и възраства в Христовото съвършенство. „Ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Коринтяни 3:18).

Вселяването на Иисуса Христа в душите на вярващите е тайнствен и чуден процес. Чрез него човешката душа се възвисява, непрестанно възраства, напредва по духовната лествица на усъвършенстването, уподобява се на Христа Богочовека, сама става богочовешка. Чрез него Иисус Христос пък продължава Своя живот на земята; Неговото победно име шества от век и век; Неговото велико и спасително дело нараства, обогатява се, взема необхватни размери. В душата на всеки истински християнин живее и действа Христос. Всички подвизи на добродетелност, праведност и светост, с които е изпълнена богатата съкровищница на Църквата и с които тя ще се обогатява до края на вековете, в края на краищата се вдъхновяват, подбуждат и извършват от Самия Христос. Не само апостол Павел, но и всеки истински християнин чувства непосредно и знае от личен духовен опит, че в него Христос живее и съставлява съкровеното съдържание на неговия истински живот. Апостол Павел изповяда: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене… За мене животът е Христос“ (Галатяни 2:20; Филипяни 1:21).

Уподобяването на Христа е възможно само в Църквата, защото чрез нейната проповед човек отваря сърцето си за християнската вяра, защото чрез нейните тайнства човек умира за греховете, ражда се за обновен живот в правда и светост и защото чрез нея човек се сраства мистично с живия организъм на Христовото тяло – става неразделен член от него. В тайнството Кръщение, чрез което се влиза в спасителните чертози на Църквата Христова, ние събличаме от себе си ветхия човек заедно с греховните му дела и се обличаме в новия човек, който се обновява в богопознанието по образа на своя Създател (срв. Колосяни 3:9-10). В тайнството Причащение ние вече по реално-мистичен начин възприемаме в себе си живия Христос като небесна храна и се приобщаваме с Неговия вечен живот. Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето… който яде тоя хляб, ще живее вовеки“ (Иоан 6:51-58). Чрез тайнството Евхаристия Църквата Христова превръща хляба и виното в небесен хляб и небесно питие; който ги вкусва с вяра и разкаяно сърце, приобщава се с Иисуса Христа и възприема в себе си Христовия съвършен и вечен живот.

И тъй, чрез въплъщението на Единородния Божи Син в историческото лице на Иисуса от Назарет, чрез Неговото изкупително и спасително дело и чрез Неговото вселяване в душите на вярващите пред човеците е открит път за възстановяването на образа Божи у тях и за издигането им на богочовешка висота. Понеже човекът по природа и поначало носи в себе си Божи образ и е предназначен да се богоуподобява, той лесно може да повярва в Христа, да се плени от Неговия богочовешки образ, да Го има за свой образец в живота си и все по-пълно и по-съвършено да Го отобразява в душата си и в дейността си. Божественото откровение на Новия Завет непрекъснато настоява да последваме Христа и да изпълняваме Неговите евангелски начала, за да станем като Него. Вярващите чрез своето християнско призвание и назначение са длъжни да постъпват тъй, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2:6). С целия Си земен живот, с всичките Си слова и дела Иисус Христос ни даде пример да правим и ние същото, каквото Той е правил (Иоан 13:15). Ние трябва да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Филип. 2:5); ние трябва да се търпим един други и да си прощаваме взаимно, ако някой има против някого оплакване, както Христос ни прости (Кол. 3:13). Уподобяването ни на Христа се разкрива в пълнота и става съвършено в любовта – най-висшата и божествена добродетел. Нашето подражаване на Бога, нашето богоуподобяване се извършва, като живеем в любов, каквато Христос е проявил към нас, като е предал Себе Си принос и жертва за нашето спасение (срв. Еф. 5:2). Христовата саможертвена любов е най-висшият пример за нас: „Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му“ (1 Петр. 2:21).
______________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 2, с. 1-4.

Авторът, професор доктор Иван Г. Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 г. се нарича Духовна академия. След 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987)

Драги приятели и посетители,

Поздравявам ви с Рождество Христово и Новата 2012 година чрез този клип, чийто автор съм аз. Нека Родилият се Богомладенец ви обдарява и укрепява с щедрите Си благости, бъдете винаги здрави и креативни!

От автора на блога.