ж) РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

VІ. Въпросът за непорочното зачатие на св. Дева Мария има дълга история в Римокатолическата църква. Това вярване се е появило в средните векове като частно мнение, споделяно най-напред от някои монаси, които желаели да подчертаят по-ревностно благоговейното си отношение към св. Дева Мария. Обявено едва в 1854 г. за задължителен догмат на вярата от папа Пий ІХ, то дълго преди това и с голяма мъка си пробивало път сред римокатолическите кръгове от богослови, духовници, монаси и миряни, като е било най-напред горещо оспорвано и от компетентни места решително отхвърляно като противоречащо на Св. Писание, и не намиращо опора в Св. Предание, после с предпазливост приемано, дълго дискутирано и най-сетне насила наложено. Имало е периоди, когато и инквизицията се е намесвала в полза на това вярване и му е осигурявала чрез това по-успешно разпространяване. След появата на иезуитския орден иезуитите се заели да го наложат на вярващите като общоцърковно задължително богооткровено учение. Испанските крале, зад които са стояли иезуитите, упражнявали политическото си влияние над някои папи и са ги подтиквали и дори заставяли да издадат някои актове в полза на непорочното зачатие. Имало папи, които поради стеклите се политически обстоятелства са писали в полза на непорочното зачатие, но имало и такива, които са се изказвали решително против него. Това обстоятелство свидетелства ясно, че вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било изначално, повсеместно и общозадължително вярване, не се е споделяло от всички богослови и папи, и в самата Римокатолическа църква е било гледано с недоверие като опасна новост. Във всичко това ще ни убедят обилните исторически факти, на които ще бъдат предмет следващите редове.

Св. Православна църква, която не отличава зачатието на св. Дева Мария от това на останалите човеци по отношение на първородния грях, твърди основателно и решително, че няма в Божественото откровение – нито в Св. Писание, нито в Св. Предание, тоест в единствените за нас валидни извори на вярата – никакви преки или косвени указания в полза на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Същото твърди и един такъв солиден римокатолически богослов и историк като Дьолнигер, който, бидейки съвременник на провъзгласяване догмата за непорочното зачатие на св. Богородица, го е схващал като въпрос, върху който нищо не е било открито, нито предадено на Църквата.

Св. Отци също не са учели, че св. Дева Мария е зачената непорочно. Нещо повече, те единодушно са поддържали, доколкото са имали повод и случай да се докоснат до този въпрос, че св. Богородица като човек се е родила по естествен начин и е наследила първородния грях. Изучаването на светоотеческата литература е принудило някои римокатолически богослови да признаят, че по това учение се пази в древността дълбоко мълчание. Но не е достатъчно с оглед разглеждания римокатолически догмат да се характеризира църковната древност с мълчанието на св. Отци по този въпрос. Защото някои от тях действително мълчат, но други са се изказвали ясно и определено в такава форма, че няма никаква възможност да се допусне непорочното зачатие.

Сами римокатолическите богослови, отдавайки дължимата си признателност на историческите факти, признават, че това учение от І-ІХ векове е било неизяснено, от ІХ-ХІХ векове е било благочестиво мнение, и едва през ХІХ в. е станало задължително богооткровено учение.

Богооткровената и изначална вяра на Църквата е получила своята догматическа формулировка предимно в продължение на първите осем века. През този период, макар и да е бил засяган във връзка с христологията и въпросът за св. Дева Мария, никой поместен или вселенски събор не е споменавал нищо за някакво непорочно зачатие на св. Дева Мария. Изобщо в първите десет века в историята на Християнската Църква на никого дори и на ум не е идвало да учи, че св. Богородица, дъщерята на праведните Иоаким и Анна, е зачената непорочно. До ХІ в. това учение е било неизвестно. Началото му трябва да се търси в апокрифните видения, за които ни разказва католическият сборник от жития на светиите, известен с името „Legenda aurea“, „La legende doree“, творение на Jacob de Voragine (+ 1298 г.). Тези видения трябва да бъдат отнесени към ХІ век. Те са послужили за разпространяването на новото вярване, че св. Дева Мария е зачената без първородния грях. Малко по-късно, когато възникнали горещи спорове около това ново вярване, виденията са били използвани, за да подкрепят позиците на защитниците му. Такъв възглед изказва най-сериозният литургист на Римокатолическата църква от края на ХІІІ век Дурандус, епископ в Менд (1230-1296), който дословно казва за защитниците на празника на непорочното Богородично зачатие: „Те прибавят, че този празник е бил открит на някой си игумен, който се намирал в опасност от корабокрушение. Този факт съвсем не е автентичен. Прочее, не може да се одобри този празник, защото Мария е била зачената в грях – от съюза на мъжа и жената. Но макар и зачената в това състояние, първородният й грях е бил простен, понеже тя е била осветена в утробата на майка си подобно на Иеремия и на Йоан Кръстител“.

В ХІ век вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария започва да си пробива път и в някои съчинения. В началото на ХІІ век британските монаси Еadmen и Osbert открито го проповядват. През ХІІ век един от католическите манастири в град Лион (Франция) се заразил от това ново учение до такава степен, че там била изработена и специална служба за тържественото празнуване на непорочното зачатие на св. Богородица. Това било новаторство, което не могло да не обърне вниманието на будните съвременници, най-знаменит от които бил прославеният римокатолически светец Бернар Клервоски (1090-1153), голям и искрен поклонник на св. Дева Мария. За него Фридрих Хайлер казва: „От всички големи църковни учители той е най-големият почитател на св. Богородица. Майката на Бога е за него великата посредница в спасението, която задържа Сина в съда… Тя е за него clemens, pia, dulcis virgo Maria, на която е предадено сърцето му в задушевна любов и пламенно въодушевление“. Когато този толкова горещ привърженик на култа към св. Дева Мария узнал за самочинно направеното и опасно за чистотата на вярата нововъведение, той не можал да се сдържи и написал към 1138 година до канониците (духовни лица, членове на една духовна колегия) и споменатия манастир в Лион дълго послание (писмо 174), в което, като ги упреква за новаторството им, между другото казва: „До самото настояще време тази доктрина не е съществувала никъде във Вселенската църква; това твърде смело новаторство, оскърбително за древното християнство, не отговаря ни най-малко на истинския дух на почитанието, което се въздава на Пресветата Дева Мария и е опасно в своите последици като продукт на невежество, на лъжлива вяра, като продукт на ерес“.

Тези силни думи на един от най-просветените и авторитетни свети Отци на Римокатолическата църква показват с несъмнена яснота, че и в римокатолическия свят учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било древно, а ново учение, поради което било схващано като неправилно, като еретическо, като опасно новаторство, продукт на невежество.

По-нататък авторът на посланието до Лионските монаси пише: „Ужас ме обхваща при мисълта, че някои от вас са пожелали да изменят много важни неща, въвеждайки нов празник, неизвестен досега в Църквата, при това безразсъден и неоправдан от древното предание. Нима ние сме по-просветени (в духовните работи) или по-благочестиви, отколкото нашите (древни) отци? Твърде е опасна тази самоувереност да се докосваме до това, което те, бидейки мъдри, са оставили недокоснато. Ако това нещо не е било в онези времена неприкосновено, нима ревността на св. Отци би привлякла всецяло върху това тяхното внимание? Може би вие ще ми кажете на това, че е необходимо да се слави и превъзнася колкото е възможно повече майката на нашия Господ; аз съм съгласен с това, но вярно е също и това, че прославянето на небесната царица изисква особено разбиране и знание, как да се върши това. Царствената Дева Мария, облечена в истински венци на славата и достойнствата, няма нужда от лъжлива слава. Прославяйте нейната девственост и чистота, прославяйте светостта на нейния живот, възхищавайте се от богатството на благодатта на пречистата, обичайте нейния Божествен Син, въодушевявайте се от тази, която е заченала не от похотта на плътта и е родила без болки. Та нужно ли е да се измисля още нещо към това?

Някои казват, че било нужно да се празнува и нейното зачатие, което е предшествало нейното преславно рождение, защото, ако не би предшествало съответно зачатие, то и рождението не би било преславно. Но такова разсъждение може да се развива и по-нататък, тоест да се празнува и тачи раждането и зачатието и на нейните родители (като причина, която е породила преславното зачатие и рождение на Дева Мария). А след това по същите съображения трябва да се отиде и още по-далеч и да се празнува същото и по отношение на още по-отдалечените нейни прадеди и т. н. Ала как може да не съществува грях там, дето е налице чувственото желание на плътта?

Не помисляйте да твърдите още и това, че пресветата Дева Мария е била зачената от Св. Дух, а не от човек. Аз ви убеждавам в следното: Св. Дух е слязъл върху нея, но Той не се е родил (не е дошъл) с нея. Аз твърдя, че Дева Мария е заченала от Св. Дух, но съвсем не поради това, че уж тя сама е била зачената от Св. Дух.

Аз твърдя, че тя е Дева и в същото време майка, но няма да кажа по никакъв начин, че тя е родена от девица. И така, ако Дева Мария не е могла да бъде осветена от Св. Дух до своето зачатие, понеже в това време тя още не е съществувала; и ако тя не е могла толкова повече да бъде осветена в момента на зачеването от родителите си, понеже има грях в похотта на плътта, който е свързан неизбежно и винаги с всяко човешко зачатие, остава ни следователно да вярваме… в едно – че Дева Мария е била осветена след своето зачатие в утробата на майка си. Това освещение, като е унищожило греха, е направило свето нейното раждане, но не и зачеването й. На никого не е дадено право да бъде заченат в светост! Само Иисус Христос е бил заченат от Бога Светия Дух. Той единствен е свет още от самото Си зачатие. Извън нашия Господ, към всички родени от Адам без изклчючение се отнася онова, което един от тези родени е казал за себе си не само поради смирението си, но и поради това, че е познавал в пълнота истината: „Ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Пс. 50:7).Може ли да се иска зачатието да бъде свето, ако то не е от наитие на Св. Дух, а още повече ако то е било просто от похотта на плътта? Сама пречистата Богородица несъмнено би отхвърлила такова нейно прославяне, което се свежда в края на краищата към прославяне на греха и което при това никак не би оправдало това новаторство, измислено в противоречие с учението на Църквата, новаторство, което е майка на неуважението, сестра на суеверието, дъщеря на лекомислието. Аз съм срещал вече тази заблуда у някои прости по сърце и мълчах, не смеейки да смущавам тяхното благочестиво поклонение, произлизащо от сърдечна чистота… Но когато аз наблюдавам такова суеверие сред просветени хора, не мога да мълча, за да не би да си навлека грях за всички тях“.

Въпреки че Бернар Клервоски е защитавал така решително древната църковна вяра и е отбил така блестящо новото лъжеучение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, и то още при самото му зараждане, все пак то не изчезнало, а за съжаление продължавало да се разпространява, разпалвайки се подобно на пожар сред тъмния лес на средновековните заблуди, подхранвано от невежеството, използвано от властолюбието и защитавано от лекомисления дух на партийност, съществуващ в някои ордени. То могло много бързо да се наложи на умовете като догмат на вярата, особено в онази епоха на общо невежество и крайна податливост на всичко чудесно, миракулозно, свързано с образа на майката на Господа. Но могъщият глас на Бернар Клервоски все пак за дълго поставил сериозна спънка по пътя на развитието на новото учение. Той е повлиял не малко и на схоластиците, учените мъже от средните векове, които по неговия пример са отхвърлили решително нововъзникналото мнение. Бернхард Бартман признава тази, от негово гледище печална заслуга на знаменития Клервоски абат, като казва: „Противопоставянето на големия почитател на Мария, Бернар, против въвеждането на празника (на непорочното зачатие – ск. м.) в Лион, както и съвсем неблагоприятното становище на схоластиците, причинило забавянето“.

И все пак предупредителните гласове на най-трезвите западни църковници и богослови не могли да спрат тръгналото по пътя на едно съвсем своеобразно развитие западно римокатолическо богословие. За да разберем по-добре историко-прагматически невероятните все пак успехи на новото учение, въпреки че против него са били и Св. Писание, и Св. Предание, и светоотеческата мъдрост, и здравият разум, и много трезви гласове на бележити римокатолически схоластици, трябва да споменем, макар и бегло, някои от причините за неговото бързо популяризиране.

1. В него са намерили между другото отдушник за своя мълчалив протест онези духовни среди, които са били крайно недоволни от насилствено наложения още през ІV век от Рим, но решително утвърден от папа Григорий Хилдебранд (+ 1085) задължителен целибат за всички клирици. С изповядване вярата, че св. Дева Мария е била родена непорочно, макар и по естествен път от св. св. Иоаким и Анна, те са искали да подчертаят светостта на съпружеския живот, който може да даде такъв благословен плод, какъвто представлява пренепорочната Девица от Назарет. Колкото и оправдан в основата си, протестът избрал обаче много неправилен път на самозащита. Той желаел със средствата на едно лъжливо учение да обоснове някои правилни свои искания. Ала не е възможно със заблудата да се оборва неправдата.

2. Споменатия вече протоиерей Александър Лебедев изтъква като доста важна причина за възникването и разпространяването на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария прекалената и загубила всякакво чувство за мярка средновековна почит у западните християни към св. Дева Мария. На въпроса откъде се е взело това учение, протоиерей Ал. Лебедев дава чрез устата на латинските богослови следния отговор: то е „възникнало от благочестието на вярващите и се е развило от невидими начала“. Отговарящо на средновековното благочестиво чувство, това учение се е поддържало от въображението, което в неограничената си почит към св. Богородица не могло да си представи противоположното мнение иначе, освен като недостойно за величието на св. Богородица и даже за богохулство. Така „това учение отначало се появило под скромното име на „благочестиво мнение“, после малко по малко получавало силата на достоверността и най-сетне било намерено и в Св. Писание и в Св. Предание на Вселенската църква, и затова било обявено за богооткровено. По такъв начин пътят на развитието на това учение върви от благочестието на вярващите към Откровението, а не обратното, не от Откровението към благочестието на вярващите, тоест благочестието ражда представата за непорочното зачатие и заставя да го видиш в Откровението, а не Откровението дава тази представа и ражда благочестието – път, съвършено обратен в сравнение с онзи, даден ни от Бога в историята на спасението на човешкия род“.

3. Разпространяването на вярата в непорочното зачатие съвпаднало по време с феодалния строй. Потиснатото и безправно население естествено търсело утеха в милостта на Бога, без обаче да може да храни големи надежди, че ще получи оттам такава, понеже под влияние на грубите нрави и на инквизицията се изработила едностранчивата и сурова представа за Бога като неумолим Съдия, едва ли не лишен от любов. Единствена нотка на нежност и състрадание внасяла в тази тежка религиозно-политическа атмосфера светата майка Божия, от която като жена се очаквало повече милосърдие. Вследствие на това пиететът към нея се усилвал все повече и повече, като към правилното почитане на св. Богородица, утвърдено съвсем основателно в св. Църква още от най-древни времена, взели да се прибавят и много неправилни елементи, които безкритично се възприемали от благочестивото население, стига само да допринасяли за по-голямото прославяне и превъзнасяне на небесната царица. Такова се оказало учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. По тази причина празникът за това събитие скоро започнал да си пробива път. Както видяхме, той заразил духовенството в Лион, та трябвало Бернар Клервоски да пише по този повод специално писмо. Но населението, не разбиращо много от тънкостите на богословието, лесно се поддавало на това приятно нововъведение, така че, докато в ХІ и ХІІ векове малцина на Запад празнували зачатието на св. Богородица, през ХV век непразнуващите го правели вече изключение.

4. Рицарското служение на жената способствало също да се утвърди сред народа вярата в непорочното зачатие на св. Дева Мария. „В нея виждали идеала на вечната чистота, непорочност и благочестие; нея прославяли в хиляди песни както певците на земната любов (минемзенгерите), така и църковните песнописци… За нея се пишели псалтири, в нейна чест се съставила тъй наречената „Мариина Библия“, някои рицари принасяли на нея като на дама на своето сърце меча си…; на нея се клели да й служат с вяра и правда, да й посветят целия си живот до гроба такива личности като Игнатий Лойола и др. На нея служело изкуството, домогвайки се да пресъздаде образа на девствената небесна чистота“ (прот. Лебедев).

Но може би един от най-силните тласъци за разпространението на новата доктрина дала борбата между двата големи ордена от средните векове – францисканския и доминиканския, оспорващи си първенството и стремещи се към надмощие – борба, завършила в края на краищата с победата на францисканците и тяхната доктрина. И двата ордена имали своите знаменити учени. Доминиканците се хвалели със своя прочут събрат Тома Аквински (1225-1274), този общопризнат „doctor angelicus“, чието крупно съчинение „Summa theologiae“ затъмнило славата на много други научни трудове до него. Тома Аквински решително отхвърлял непорочното зачатие на св. Дева Мария, като учел, че и тя е наследила първородния грях от своите родители, както всички други човеци, но че е била осветена още от утробата на майка си. Освещаването според него било акт на очистване от първородния грях, който акт може да стане само след вливането на душата или одушевяването на органическия зародиш. Той обръщал внимание върху това, че ако онзи акт на очистване е станал преди одушевяването, Мария би била изключена от благословенията на изкуплението. Доминиканците поддържали неговия възглед. Францисканците пък изтъквали като първенец в науката своя събрат шотландеца Дунс Скот (1264-1308), удостоен с прозвището „doctor subtilis“, който след известни колебания и уговорки се определил в края на краищата решително в полза на непорочното зачатие. Тай учел, че абсолютното предварване на св. Богородица от първородния грях е най-вероятното и най-приличното за Бога и за Негова майка.

Между учените францисканци имало и такива богослови (като испанецът Алваро Пелайо(+ 1352)), които не приемали доктрината за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Алваро Пелайо смело упреквал Дунс Скот, че е взел под закрилата си едно учение, което е противно на вярата на Църквата. „Всички древни богослови – пише той в своето съчинение De planctu Eccl., lib. II, § 52 – са вярвали, че зачатието на Девата е било заразено от първородния грях; така са учели Александър (de Nales), Тома Бонавентура, Ричард (de Midleton). Някои нови богослови, отдалечавайки се от църковната дисциплина, се опитват да разпространяват една противоположна доктрина. С това те показват, че ни липсва уважение към светата Дева, макар че те желаят да изглеждат, че имат повече набожност към нея отколкото другите; защото те я сравняват тъй да се каже, с Бога и с Неговия Син: тяхното мнение, ново и фантастично, трябва да бъде отхвърлено от верните“.

Въпреки тези разногласия между учените францисканци, надделяло в ордена им настроението в полза на непорочното зачатие и то не само от опозиция към ордена на доминиканците, които единодушно отхвърлили непорочното зачатие, срледвайки примера на Тома Аквински, но и поради простата причина, че Дунс-Скотовата теория за непорочното зачатие се оказала логически по-тясно свързана с официалното римокатолическо учение за първородния грях, докато школата на Тома Аквински страдала в техните очи от Августиновски уклони, несъвместими с господстващото римокатолическо схващане за неповредеността на човешката природа по същество след грехопадението.

През ХІІІ и ХІV векове се разразили горещи спорове по този въпрос между католическите богослови. В споровете се намесили и францисканците, и доминиканците. И едната и другата страна си служили с авторитета на известни съвременни светци, чието име използвали, за да дадат тежест на своето убеждение. Твърдяло се, че сама св. Дева Мария открила на знаменитата шведска светица и основателка на орден Бригита (+ 1373) истината за своето непорочно зачатие. Бригита водела записки за своите видения, които получили широка известност след нейната смърт. В тези нейни записки се споменава на пет места за непорочното зачатие. На нейните видения противната страна противопоставяла виденията на св. Екатерина Сиенска (+ 1380), която твърдяла, че виждала често Самия Иисус Христос и че й било открито, че св. Дева Мария не е зачената непорочно. „Но тези откровения на Екатерина нямали никакъв успех в тогавашното общество, понеже не съвпадали с благоговението към св. Богородица“ (прот. Лебедев). Те не могли да имат успех при стечението на толкова много благоприятни фактори, способстващи за разпространяване на новото учение.

Францисканците продължавали енергично борбата срещу доминиканците, при което успели да спечелят на своя страна парижките богослови. „Те разказвали – пише А. П. Лопухин, – как един доминиканец, който говорел против непорочното зачатие, онемял по време на самата проповед, а друг даже бил изяден от вълк в самия храм. Такива разкази били по вкуса на народа“. Но и доминиканците работели. Все пак „Тезите“, в които доминиканецът Йохан фон Мусон (+ 1412) нападал Дунс-Скотовото учение като противно на вярата, били отхвърлени през 1389 година както от Парижкия университет, така и от папата. Йохан Жорсон (+ 1429), бележит френски църковник, богослов и писател, възпитаник на Парижкия университет, се обявил за непорочното зачатие. Той се опитвал да отстрани противоречието между учението за непорочното зачатие и Преданието, където това учение не се среща, чрез твърдението, че Св. Дух понякога открива на Църквата и нейните служители истини, които Той е скривал от живялите по-рано; затова Моисей знаел повече от Авраам, пророците – повече от Моисей, апостолите – повече от пророците. Да, учителите на Църквата са прибавили много истини към тези, предадени от апостолите.

Францисканците имали големи успехи в някои страни. Те настройвали вярващите против доминиканците. Народът във Франция, например, обявявайки се против доминиканците, им отказвал милосърдие, отбягвал техните амвони и изповедални и даже ги преследвал с присмех и шеги.

Францисканците уреждали в своите манастири тържествени служби в чест на зачатието на св. Богородица, което те изповядвали като непорочно. Те се надявали чрез службите и проповедите да внедрят в съзнанието на народа своето мнение и да заставят и висшата църковна власт да признае непорочното зачатие. Но папа Климент VІ (1342-1352) – бенедиктинец, за да спре самочинното узаконяване на спорното учение, намерил за благоразумно да обяви: „По моя преценка не следва да се празнува денят зачатие на Пресветата Дева. Аз твърдя първо в съгласие с авторитета на св. Бернар, който в своето писмо до лионските монаси силно ги порицава за това, че те празнуват този ден. Та нали се определя за празник едно събитие поради светостта на онова, от което се създава празникът. А зачатието на Дева Мария не е било свето, понеже то е станало в първородния грях, както за това свидетелстват много светии. Второ, Дева Мария в зачатието си има първородния грях, защото тя е произлязла от мъжкото и женското начало, което не може да се каже за нейния Син, тъй като Неговия произход е от съвсем друг порядък, а именно, от наитието на Св. Дух. Тъй че, да бъде освободен от всякакъв грях е привилегия, принадлежаща изключително на Иисус Христос“.

Но усилията на папа Климент VІ да намали със своя авторитет споровете, не дали резултат. Враждата се разпалвала все повече и повече. Взаимните обвинения зачестили. Интригите и доносите довеждали до взаимни преследвания и уволнения от служба. Така продължавало до свикването на събора в Базел (1431-1449). Това бил първият събор, на който се поставил официално за разглеждане въпросът за непорочното зачатие. На този събор францисканците имали подобаващо мнозинство. Те предварително били спечелили за непорочното зачатие учените богослови от Парижкия университет. Последните участвали в събора и искали да определят учението за непорочното зачатие като задължителна вяра за всички католици. Но папа Евгений ІV (1431-1447), възпитаник на един Августиниански манастир, като му докладвали за това, изпратил на събора известния със своите жестокости инквизитор Торквемада със задача да осуети приемането на учението за непорочното зачатие, на което той лично гледал като на нещо твърде съмнително, за да може да бъде провъзгласено за догмат.Торквемада се подготвил предварително добре за двубоя, проучил въпроса основно, открил в мнението на парижките богослови петдесет и осем заблуди против вярата, и така въоръжен се явил на събора, но го намерил дезорганизиран. Почти всички епископи-участници в събора ги нямало, поради което съборът не можел да се счита за каноничен. В такъв непълен състав той, въпреки че изгубил каноническия си облик, определил следното по въпроса за нерочното зачатие: „Преславната Дева Мария, майката на Бога, благодарение на предварващата и действаща Божия благодат, е била през целия си живот чиста (immaculee) и света, и никога не е била опетнена от първородния грях; това учение е благочестиво, стои в съгласие с култа на Църквата, с католическата вяра“ и пр.

Това определение представлявало много малка победа за францисканците, понеже било резултат на един схизматически събор, както го нарича големият римокатолически догматист Матиас Шеебен, и понеже папата не го одобрил. Даже Парижкият университет, виждайки че на определението липсва каноническа основа, го считал само като просто мнение.

И все пак привържениците на непорочното зачатие много ловко използвали и тази малка придобивка. Не много след закриването на събора в Базел,Сорбоната, на основание неговите решения, започнала да изисква полагане на клетва от всички кандидати за учени степени, че ще защитават учението за непорочното зачатие. И веднага след това 112 доктори на богословието дали исканата клетва. Примерът на Сорбоната бил последван и от други университети. Окуражени от тези, макар и малки успехи, францисканците взели да стават по-дръзки в борбата си срещу доминиканците, с които започнали взаимно да се обвиняват в ерес. Но и доминиканците не падали духом „Така, те разказвали, че един послушник в Бернския манастир имал видение, че много францисканци се мъчат в ада за своето учение относно зачатието на Богородица; но францисканците от своя страна утвърждавали, че на същия този послушник се явила отпосле сама Пресветата Дева и му казала, че нейният Син не може повече да търпи да я лишават от принадлежащата й чест“ (Лопухин).

Отначало борбите около непорочното зачатие ставали на много ниско ниво и занимавали братята от двата ордена – францисканския и доминиканския. През ХV век те стигнали до университетите и започнали да ангажират умовете на учените богослови. Опитът обаче да се въвлекат в спора и епископите, участващи в събора в Базел, свършил с неуспех, тъй като този събор се отхвърля от Римокатолическата църква като разколнически.През цялото това време Рим загадъчно мълчал, наблюдавайки само зорко, какво става долу под него. Пръв, който издигнал глас в защита на новото учение, бил папа Сикст ІV. Това станало при следните обстоятелства.

През 1470 г. главата на ордена на „братята-проповедници“ (както е още известен орденът на доминиканците) Бандели де Кастроново издал труд под заглавие „De singulari puritate et proerogativa Conceptionis Christi“, в който труд той изказал възгледа, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария стои в противоречие с правилната вяра и че тези, които го проповядват, изпадат в ерес. Папа Сикст ІV, францисканец, който бил лично твърде благоприятно разположен към приемане на непорочното зачатие, издал була против Бандели („Cum proeexcelsa“ в 1476 г.), с която одобрявал една служба за деня на зачатието, стъкмена от Леонардо де Ногаролис, също францисканец. Между другото той обещавал в тази була да даде индулгенция на всеки, който присъства на празничната служба, съставена в чест на св. Богородица. Тази служба била не след много време забранена и осъдена от папа Пий V, който бил доминиканец. Спорът между двата ордена заразил по този начин и най-високото място – св. Престол в Рим.

Когато Сикст ІV разбрал, че неговата була не дала желаното настъпване на мира между двете страни, а спорът още повече се разгорещил, се принудил да издаде втора була („Grave nimis“ – 1483 г.), с която влязъл в противоречие със себе си, като наглед се отказвал от поддържане на францисканците (имакулатистите). Той искал да играе ролята на неутрален съдник, забранявал на двете спорещи страни да се обвиняват взаимно в еретичество и даже заплашвал с отлъчване от Църквата на онези, които биха продължили да спорят и да създават скандали, били те привърженици или противници на учението за непорочното зачатие. Но и тази була не умиротворила Църквата. „Не може да се види – казва по повод на противоречивата политика на папа Сикст ІV протоиерей Ал. Лебедев, – че отношенията на римския престол към живия в това време въпрос за непорочното зачатие са твърде странни. В продължение на повече от три века в латинската църква широко се разпространява празникът (на непорочното зачатие – ск. м.)… а римският престол мълчи, апостолският авторитет бездейства и едва тогава, когато нарекли новото учение ерес и смъртен грях, папа Сикст ІV издал своето постановление; то било първо, но във висша степен странно! То определяло, че и едните, и другите са прави, и признаващите непорочното зачатие не са еретици, и отхвърлящите го не са еретици… Сам папският авторитет се опасява да застане на едната или на другата страна… С какво да се обясни това непонятно, странно отношение към богооткровената истина, ако тя, според съзнанието на латиняните, е богооткровена?“

Когато през ХVІ век се създава иезуитският орден, който имал да играе ролята на най-гъвкавата и предана армия на папската власт, изведнъж поддръжниците на доктрината за непорочното зачатие бързо се увеличили. На страната на францисканците застанали иезуитите, които започнали с всички средства и с невиждана енергичност да разпространяват новото вярване. Петър Канизиус (+ 1597), немски иезуит, прославил се със своята ученост и строг живот, автор на много катехизиси, най-важен от които е Summa doctrinae christianae или Cathechismus major, написал и житие на св. Богородица, „в което въпросът за нейното непорочно зачатие, по думите на латинските богослови, намерил обстойно и ясно изложение“ (прот. Лебедев).

През ХVІ век бил свикан Тридентският събор (1545-1563), смятан от римокатолическите богослови за ХІХ Вселенски събор. На него отново бил повдигнат въпросът за непорочното зачатие. Макар и да са били правени много енергични опити от страна на поддръжниците на непорочното зачатие да се признае това учение поне за благочестиво вярване, съборът отказал да стори това. Той поискал въпросът да остане в онова положение, в което е бил при папа Сикст ІV, като препоръчал да се следват постановленията на този папа, тоест да не се разисква, а да се мълчи по този спорен въпрос. Така представя работата един историк-иезуит, кардинал Палавичини. Той съобщава между другото, че от тримата легати, които председателствали събора, първият – дел Монте, се обявил за непорочното зачатие; вторият – Червини, бил против; а третият – Полус, останал неутрален; че и тримата, съгласно папските инструкции, се съгласили да отхвърлят от декретите всеки израз, който би могъл да наведе на мисълта, че непорочното зачатие е нещо повече от едно просто мнение, свободно разисквано между католиците. Така според Палавичини Тридентският събор не е взел никакво решение в полза на непорочното зачатие.

Следва…

ИСТОРИЯ НА НОВОЗАВЕТНАТА ЕПОХА*

1. Въведителен и темпорален характер на предмета. Определение.

New Testament1.1. Времето, епохата на Новия Завет са предмет на внимание тук. Когато говорим за време, не разбираме само годините в които е живял Иисус Христос и апостолите. Тази епоха започва много години преди Новия Завет и завършва много години след него. Епохата преди Александър Македонски се нарича класическа, а след него елинистическа. Епохата преди Иисус Христос се нарича юдейска.

Началото на юдейската епоха се поставя от Макавейското въстание, други казват, че от елинистичния период, трети казват, че е от Вавилонския плен, четвърти от разрушението на Иерусалим (или след Рождество Христово) или въстанието на Баркохбар (135 година след Христа).

Нашата гледна точка ще бъде, че юдаизмът започва да се оформя през периода на Вавилонския плен, корените му намираме в предходната епоха, в която не говорим за юдеи, а за израилтяни.

Жителите на Древна Палестина и областите ѝ, преди Вавилонския плен се наричат израилтяни, а след него – юдеи.

1.2. Баркохбар. Факт е, че в периода преди това въстание юдеите били в по-малка степен съсредоточени в Палестина. След 135 година юдеите се разпръсват по всички страни на тогавашния римски свят и загубват всякакво гражданско и държавно съществуване и придобиват такова приблизително 1800 години по-късно (през 1947 година се основава държавата Израел).

Юдаизма продължава да съществува след 135 година и до ден-днешен. Ще се съсредоточим върху историята на древните юдеи и ще се разграничим от по-късния, средновековния или съвременния. Както западните изследвания приключват преди Рождество Христово именно годината, в която римляните завладяват последната крепост Коринт.

История на юдаизма или история на епохата на Иисус Христос. Макар и история, нашият предмет не спада към историческия клас на богословието, а към тълкувателния. Неговата цел не е историческа, а тълкувателна – осмисляне на събитията.

В Новия Завет се споменават исторически събития, лица, институции, религиозни празници. Ако всички те се разглеждат в контекста на тълкуванието на Новия Завет от първата страница, това би довело до загуба на свързаната интерпретация. От друга страна те биха били известни фрагментарно, а не принципно. Историята на времето на Новия Завет, която предава в хронологичен ред историческите събития и в систематичен план културата, социалната, религиозната, политическата и така наречената рамка на Новия Завет е необходима предпоставка за разбирането на Новия Завет. Не е възможно да съществува обяснение, интерпретация на събитие описано в Новия Завет без цялостно познаване на сведенията, които дава историята на времето на Новия Завет. Самата история има съобразно място вътре в Новия Завет. Новият Завет не е идеология, не е идея, Новият Завет свидетелства за събитие, следователно той съдържа история и това е история на Божието откровение в личността на Иисус Христос.

Когато изследваме Новия Завет като история, когато се занимаваме с историческите събития, с които той е тясно свързан и същевременно е свидетелство за живота на Иисус Христос, това не означва, че сме схванали главното събитие, събитието скрито под разказа и описанието на тези събития. Историческите събития, за които говори Новия Завет се разбират само в рамката на откровението на личността на Иисус Христос и само като такива имат стойност от богословска гледна точка. Следователно писателите на новозаветните книги нямат за цел да съставят историята на една личност или група хора, а историята на Божието откровение в Христос и спасението на човека чрез Христос.

Историческите събития в Новия Завет са уникални и неповторими, защото представят пред нас влизането на Бога в историята, влизането на Извънвремевия във времето, влизането на трансцедентното в света. Само в светлината на тази надисторическа или трансисторическа предпоставка са разбираеми историческите събития на Новия Завет, които се разиграват не паралелно на историческата действителност, сякаш откъснати от нея, но вътре в нея. Схващането на надисторическия смисъл на Новия Завет, съдейства в разбирането на историческия. Отхвърлянето на свръхестествения елемент съдържа в себе си опасност от загубата на историческа преспектива, следователно историческия и надисторическия момент са взаимно свързани и всеки опит за тяхното разделяне или игнориране на едното или другото се отразява върху значимостта им.

По-далечна цел на нашия предмет е възхождането чрез историческия към надисторическия елемент в Новия Завет. За да успеем в това, трябва да познаваме историческата среда и историческата основа на Новия Завет. Всички сведения, които образуват историческата среда или историческата основа на Новия Завет се срещат в един пункт, а именно съвместното съществуване и вътрешният антагонизъм между три цивилизации – юдейската, елинистическата и римската, в лоното на които се ражда Новия Завет. Тези три цивилизации нямат една и съща важност за Новия Завет. Обикновено в изследванията се твърди, че културната основа на Новия Завет е юдейската цивилизация, която напоява и катализира процесите в другите две цивилизации (елинистическата и римската). Юдаизмът е така да се каже канавата, рамката върху която посредством елинистическата и римската културни данни се изтъква, оформя цялостната картина на епохата на Новия Завет. Юдейската основа е земята върху която текат две реки – елинистическата и римската, напоявайки и оплодявайки я, за да даде плод, а този плод е юдаизма.

От събитията на Новия Завет ни делят повече от две хилядолетия, ние сме в началото на третото. През тези векове различните световно известни събития са оказали влияние върху народите. Цивилизации са се появявали и са изчезвали, нови открития са променяли живота на човека и продължават да го променят. Следователно културната среда на съвременния човек, неговия светоглед, живот, ритъм, всички те коренно се различават от епохата на Новия Завет, но човекът не се е променил, неговите потребности, неговите проблеми, неговите търсения, надежди и страхове, остават същите. По този начин, макар и епохата на Новия Завет да е толкова различна, за самите нас, че е нужно да я познаваме чрез специален предмет, тя е толкова близка, защото ние и сега трябва да чуем гласа на открилия се през онази епоха Христос. За да чуем този глас, това слово, трябва добре да познаваме онази епоха.

2. Методология на предмета

Метода, който използва времето на Новия Завет е историческият. Този метод действа именно, като въз основа на извори се констатират събитията, те се изследват в рамката на историческото обкръжение. Ясно е, че трябва да имат крайна оценка, внимателно да се прецени историческата достоверност и основанията. Изворите свидетелстват с очевидци или със свидетелски данни. Косвените извори са именно извори като надписи, храмове, постройки или така наречените “неми” и писмените извори – текстове, съставени от лица или групи под ръководството на тези лица, които ни позволяват да направим преценка за някои исторически факти, това са преките извори. Косвените извори въз основа на описания на очевидци на случилото се дават и данни за интерeсни феномени. Писмените извори според тяхното съдържание могат да се разделят на литературни и нелитературни. Литературни са текстове с предварително определна цел – съчинения, исторически трактати, слова и така нататък. Нелитературните имат по-частен характер, отнасят се до граждански, социални взаимоотношения между хората – завещания, квитанции и други. Според материала, на който са написани можем да ги разделим на: остраки (глинени плочици, съдове и така нататък), надписи (изработени са върху твърд материал – камък, варовик, метал и така нататък), монети, папируси, пергамент. С изследването на тези предмети се занимават различни науки: епиграфията, нумизматиката, папирусологията, палеографията. Формата на тези писмени паметници: свитъци (волумени) и кодекси (caudex – дънер, пън). След ХІІІ век се разпространяват хартиени кодекси. Начина на писане – шрифта, приблизително до VIII век се пише с главни букви, а по-нататък с малки – курсив.

3. Исторически преглед на историята на израилския народ

3.1. Времето на библейските патриарси (около 1750-1200 година преди Христа)

За родоначалник на израилтяните и пръв техен патриарх (водач) се смята синът на Тара – Авраам, той произлиза от гр. Ур, Месопотамия. Заселването му в Палестина (1750 година преди Рождество Христово) е епохата, през която в целия Изток се забелязват огромни маси преселнически народи. Авраам начело на едно или повече семитски племена тръгва от Месопотамия, движи се на юг и се установява най-напред в Хараан (Битие 11:31), който също така е цветущ културен център на Изтока. Оттам както е отразено в Битие дванадесета глава и следващите, по Божия повеля, той се отправя към Сихем, Ханаан. През второто хилядолетие преди Рождество Христово историците, според паметниците, са констатирали преселение на древни народи, които се движат между Палестина и Месопотамия, без да се създават постоянни центрове. Причини за това са: номадския начин на живот, разногласията, които съществуват между племената и с постоянните жители на Ханаан (хананеите и ямуритите – семитски племена). Голяма част от тези племена се преселват в Египет (Битие 12:10 и сл.). Авраам също се преселва там (Битие 13:2), той се завръща много богат, с добитък, сребро и злато. Заедно с племенника му Лот се установяват окончателно: Авраам в Ханаан, а Лот в долината на река Иордан (Битие 13:10-12).

Трудно е да се реконструира с точност пътят на израилския народ, от една страна поради оскъдните исторически сведения, с които разполагаме и от друга, защото съдбите на всички народи в цялата област на Палестина се преплитат помежду си. Съществуването на много политеистични племена, които обграждат едно племе, една избрана част вярващи в един Бог. На второ място постоянното появяване на историческата сцена на нови племена. На трето място, борбите за господство на едно племе над други, а когато говорим за Палестина – хетите, за Египет – египтяните. Всички тези фактори затъмняват картината, затрудняват анализа, при точното проследяване на историята на израилския народ.

Към края на XVIII век над Палестина господстват хиксосите. Иосиф Флавий пише, че хиксосите са с нисък произход от източните страни. Превземат Египет (1786-1567 година) и господстват близо един век. Господството в Палестина на хиксосите е заменето от египтяните (след 1567 година), след много исторически колизии. Около средата на ХІІІ век преди Христа, фараон Рамзес II, принуждава израилтяните в Египет, които живеейки в състояние на робство, постепенно започват да изграждат етническо съзнание. Цялостното им етническо единство (на изрилтяните) се формира по-бавно, едва под водачеството на Моисей, израилтяните предприемат излизане от Египет, те преминават по чудесен начин морето, прекосяват Синайския полуостров (Изход 12:29-34:35) и получават Синайското законодателство. Така Израил изпъква като носител на монотеистичната идея, започва да се счита за особен народ сред останалите. Така етническото самосъзнание за единство, за обособеност като отделен, като избран народ, постепенно се задълбочава и укрепва.

3.2. Епохата на съдиите (около 1200–1050 година преди Рождество Христово)

Тази епоха е изпълнена с военни перипетии за Израил. Започва от смъртта на Иисус Навин и се простира до идването на царската власт*.

Периода на царската власт е около сто и петдесет години. Свидетелствата от книгата на съдиите, които при отделни текстове и трета книга Царства, дават различни хронологии. Те са различни в древния текст и в преводи. Това потвърждава известният факт, че общо от хронологията на Стария Завет  не е възможно да се основаваме на множество различни явления.

Библейската хронология е отностителна и не може да се състави като прецизна. Израилтяните странстват около четиридесет години след излизането от Египет. Под ръководството на наследника на Моисей, Иисус Навин, те навлизат в Ханаанската замя, превземат я и я разпределят между родовете (дванадесетте сина на патриарх Яков І). Всеки род се управлява от съвет на стареите. Родът на Иосиф се разделя на Ефрем и Манасий.

В началото на влизането в Ханаан, те влизат в противоречие с местните жители – арамейци, моавци, мадиамци и така нататък. При тези сблъсъци с местните жители, те обикновено се обединявали и били водени от някой от съдиите, обикновено избиран от Бога. Съдиите били избрани от народа представители, имали върховна власт и били признавани от самите родове. Като съдии в Стария Завет се споменават десет лица (книга Съдии и книга 1 Царства): Готониил, Аот, Самегар, Девора, Варак, Гедеон, Авимелех, Тола, Яир, Есевон, Елон, Авдон, Самсон, Илия, Самуил.

3.3. Епохата на монархията (1040–928 година преди Рождество Христово)

Постепенно институцията на съдиите започва да отслабва и народът виждайки, че другите народи (I Царства 8:19) се управляват от царе, поискали царска власт. По Божие указание за първи цар на Израил бил помазан Саул. Той упражнявал централизирана власт с върховен господар Бога (теокрация – форма на управление). Началото на монархическия период се свързва с тежки битки на изрилтяните с различни врагове. Съседните на Израил народи – амуници, амаликитци, филистимци, моавци и други, –  се стремели към разширяване на властта си и завладяване на нови територии (I Царства 13:19 и сл.). Саул разгромява филистимците (I Царства 15:1 и сл.) и е с победа срещу амаликидците. Наследник на Саул е Давид. Въпреки вътрешните междуособни войни, успяват да си възвърнат завладените територии. Той принудил филистимците да се ограничат в малка област и превърнал Иерусалим в политически и религиозен център. Срещу царството на Давид оказват съпротива независимите държавници. Важно е, че всички израилски родове се обединяват под един скиптър и така се полагат основите на културното развитие на Израил. Единственото сериозно противодействие с цел разцепление на това единство било враждебната позиция на неговия син Авезалом, който в края на краищата претърпява поръжение. Давид е велик цар за Израил, можем да го сравним с Александър Македонски. Никога държавата Израил не е притежавала каквото е имала през премето на Давид. Той е наследен от сина си Соломон. Соломоновото царуване било спокойно и мирносъжителсвено. Мъдрият цар организирал цялата администрация, обезпечава договор с Египет (III Царства 1-19), а също така и съюзи с останалите съседни държави. Заема се с работа по реорганизация на вътрешните дела. Изгражда големи търговски пътища до Египет, Финикия и Южна Арабия. Дал особен тласък на търговията и по този начин спечелил изобилно богатство за царството си. Той усъвършенствал и науките, които процъфтяли през този период от време. В страната се развили различни обществени и социални дейности с  културно измерение. Соломон изградил царския дворец и храм на хълма Мория и съсредоточил култа в него, като премахнал всички светилища.

3.4. Разделянето на Царството

Смъртта на Соломон донася със себе си края на “светлия период” на монархията. Единното Царство се разпаднало на две. Десетте от общо дванадесет колена (с изключение на Юда и на Вениамин) въстават срещу сина на Соломон – Ровоам. Причината е неговата безрасъдна политика. Така се създава Израел или Израелското Северно Царство. Цар става завърналият се от изгнание от Египет Иеровоам. Родовете на Юда и Вениамин образуват Южното Царство или Юдея. Двете разделени царства се обръщат едно срещу друго. В резултат те отслабват срещу останалите външни врагове. Още през първите години от разделението подчинените съседни народи започват да търсят независимостта си и много от тях успяват да я придобият. Египтяните добиват смелост, самочувствие и нахлуват в Юдея. Арамеите от север се обръщат към Израилското царство. Всичко това създава сериозни проблеми в двете царства, които изпитват изключителна трудност да се противопоставят на тези врагове, защото военните действия помежду им изчерпват политическите, религиозните и дори граничните спорове. Така с много исторически колебания продължава историята на двете царства, когато в 722 година асирийците подчиняват Северното царство за да остане Южното царство като единствен представител на богоизбрания народ до унищожаването на това царство през времето на Вавилонския плен (586-7 година преди Христа).

3.5. Унищожаването на Северното царство и появата на Самария.

Асирийците са народ от семитски произход, чийто корен достига до четвъртото хилядолетие преди Христа. Те живеят наред с други народи в земята на Месопотамия. Тези определени територии са предмет на много спорове. Поради борбите в този район, асирийците се появяват на историческата сцена, в друг момент изчезват. През Х век над асирийците властват арамеите. Един век по-късно, асирийците успяват да отблъснат арамеите и да основат силна империя (IX век). Тази империя при Саргон II достига апогея си (721-705 година преди Христа), тогава е унищожено Северното царство, след превземането на неговата столица Самария (722 година). Според свидетелствата на Иосиф Флавий, израилтяните са транспортирани в Персия и Вавилония. Докато в опустошената замя се настаняват други племена, а именно хутейци (област Хута; река в Персия). Те имат собствена религия и собствен пантеон. Влиянието на социалните и религозни убеждения на завоевателите върху останалите местни жители, било неизбежно. То не катализирало някакви процеси. Израилтяните в Самария запазили религията си, според разказа (IV Царства 17:24 и сл.), който следва и Иосиф Флавий, често завоевателите или чужденците били принудени да почитат техния Бог (на израилтяните). Сведения в тази посока намираме в IV Царства 17:24-28. “Асирийците в Самария били предадени на подобно бедствие пратено от Бога…” – Иосиф Флавий.

По-късно с религиозната реформа на Иосия (622-1 година) били разрушени всички места на самаряните и те били принудени да се обърнат към храма в Иерусалим. Когато обаче юдеите се върнали от Вавилонския плен, те не приели сътрудничеството на самаряните за възстановяването на храма, защото ги смятали за смесен народ. Това предизвикало омраза между юдеите и самаряните, което продължило доста дълъг период. Този антагонизъм е отразен в разказа “Беседата на Иисус Христос със самарянката”. Юдеите не общуват със самаряните. Факт е, че разделението на юдеи и самаряни се основава както на племенното, така и на религиозното отклонение на последните. Смесването на самаряните със завоевателите създава “смесен народ”, различен от юдейския. Този народ се отличава не само в родово, но и в религиозно отношение, тъй като самаряните отхвърлят с изключение на петокнижието, всички останали книги, също отхвърляне на авторитета на пророците.

4. Вавилонският плен – раждането на юдаизма

4.1. Падането на Южното Царство (587-6 година преди Рождество Христово)

Приблизително век и половина след разрушаването на Северното царство, Южното успява да се съхрани от постоянния натиск на асирийците. С оглед наближаващата опасност, царете на Юдея били принудени да следват просирийска политика или да плащат тежки данъци, за да избегнат неизбежното подчинение. Въпреки това, религията на израилтяните е била подложена на силно асирийско влияние, подпомогнато от следващите просирийска политика, царе. Така например при Манасия (698-642 година преди Рождество Христово) сме свидетели на най-големия религиозен синкретизъм в Израил. Реакциите на пророците срещу този религиозен синкретизъм били потушавани с кръв. Цар Осия (622 година) очиства храма от тези чужди елементи и съсредоточава култа в Соломоновия храм. Така религиозната реформа на Осия предизвиква ентусиазъм сред народа и дава надежда за полагането на един “златен век”. Няколко години по-късно в 612 година асирийската държава е разрушена от вавилонците и мидите (Мидия) и след разпределението на териториите и Сирия, и Палестина попадат под властта на Вавилон. Първата реакция на Израил била изключително удовлетворение, но не след дълго разбрали, че опасностите са се увеличили двойно. Междувременно Вавилон разгромява Египет, който предявява претенции спрямо Сирия и Палестина и при юдейския цар Иоаким Вавилон поставя Палестина под данъчно подчинение. Разбира се в един период от три години Иоаким въстава, но не постига резултат. Предприема второ въстание, също безрезултатно. Междувременно силите на юдеите отслабват. Тяхната земя е периодично ограбвана от другите страни. Вавилон става все по-силен и могъщ.

През 597 година Иерусалим посреща първия удар при Навуходоносор. Царят превзема града, ограбва храма, свещените съдове и съкровища и отвежда във Вавилон около десет хиляди пленници. Съседните страни виждат, че ги грози опасност и се съюзяват и предприемат борба срещу Навуходоносор. Към тях в 588 година се присъединява царят на Южното царство Седекия, въпреки предупрежденията на пророк Иеремия.

През 587-6 година Иерусалим пада окончателно в ръцете на Вавилонците (IV Царства 25:1-21). Седекия е окован и изпратен във Вавилон, а синовете му са убити пред него, стените на града са съборени, съкровищата – разграбени, храмът – опожарен. Огромни пространства били обезлюдени. Земята се превърнала в пустиня. В крайна сметка пребиваването на достатъчен брой от най-бедните можем да го приемем. Съхранили са се. Голяма част от тях са почитали боговете на завоевателите (Ваал), други останали верни на Бога на праотците. От друга страна намерилите убежище в Египет, образували юдейска община – колония, която според свидетелството на Иеремия 44-15 и сл., почитала идолите.

4.2. Животът на израилтяните във Вавилон (Псалом 136)

Изтръгването от корен на племената на Иуда и Вениамин и транспортирането им във Вавилон има за разултат, че те там се срещат с останалите десет племена на бившето Северно царство. Народите на израилтяните всъщност вкупом попаднали в плен. Те веднага започват да хранят надежди за завръщане. Загубата на родината и особено на храма, предизвикват огромна колизия. Центърът на заточения народ е Вавилон. Израилтяните били заселени в плодородните земи на Тигър и Ефрат и живели на групи в неголеми селища, но колкото и да изминали годините, носталгията никога не напуснала този народ. Те не можели да забравят безводните и хълмисти земи на Юдея и често се събирали по бреговете на реките и ридаели. Животът във Вавилон не бил така нетърпим. Не можем да кажем, че завоевателите се държали репресивно с тях. Те дори могли да се самоуправляват, запазили родовите си отношения. Вътрешните въпроси се уреждали от свещеническото съсловие и по този начин, те никога не изгубили съзнанието, че са един народ. Държавата ги обграждала с уважение и на отличилите се с мъдрост хора давала значими служби в царския двор. Постепенно в съзнанието на поробения народ се констатира извода, че причината за всички нещастия, които сполетели народа е именно непочитането на Бога, покланянето на идолите и това, че те не се вслушвали в съветите на пророците. Постепенно словата на пророците започват да придобиват съдържание. Особено думите на св. пророк Иеремия за нaказанието на вавилонския цар. Тези думи дават надежда. На свещеническото съсловие предстои да извърши трудна работа за съхранението на силно изразената религиозност на народа и потребността от поклонението му на неговия Бог. У всеки поробен народ, хората търсят утеха в отечествената религия, в лоното на която покълва надеждата за освобождението на този народ и покълва желанието. Така се развиват някои специфични черти на юдеите във Вавилон. Животът на изряилтяните във Вавилон, предизвиква голяма промяна в техните навици, в тяхното светоусещане и по този начин налага нови специфични черти върху облика на израилския народ. Така се раждали и изворите. Това е един толкова различен живот, толкова различен мисловен свят, предания, които се оформят през време на вавилонския плен, следователно този дълбок обрат, прелом в който намираме раждането на юдаизма е вавилонският плен. От него започва новия период на богоизбрания народ, който завършва с разрушаване на Иерусалим в 10 година след Рождество Христово. Този нов период има свои общи характеристики. Когато казваме история на епохата на Новия Завет, рабираме епохата на Иисус Христос, на фона на който се развиват събитията. В общ план не можем да я разделим, тъй като тя се явява епоха на юдаизма изобщо.

5. Персийското господство

5.1. Завръщането на юдеите при Зувоавел, персийските властелини – Кир, Камбис и Дарий, изграждането и освещаването на храма.

С изминаването на годините надеждата на юдеите за завръщане в обетованата земя нараства. За укрепването на тази надежда особено допринасят и други признаци на упадък в живота и управлението на вавилонците. Във Вавилон започва да властва грехът. Най-сериозното е, че той извира направо от царския двор. Изхода е дълбоко разкаяние, промяна на ориентацията. Държавата им постепенно започва да отслабва, същевременно се появява силният цар на персите Кир, който под подчинението на мидите Нидия, Лидия, иоанийските градове на Мала Азия се възкачва на престола на Вавилон. Вавилонският цар Валтасар, оказва известна съпротива, твърде слаба, така че градът е завладян, а Кир сяда на вавилонския престол в 553 година. През първата година от управлението си Кир издава указ за завръщане на юдеите в Иерусалим. Тогава се организира една сравнително голяма група хора, начело на която застават свещеници и левити и под водачеството на Зувоавел те се упътват за Юдея. От друга страна голяма част от народа остава във Вавилон (1 Ездра). Иосиф Флавий: “Причината им за отказа да се завърнат е, че не искат да изоставят имотите си. Тези, които се завърнали, веднага се заели с възстановяването на разрушения храм. В тази инициатива те били подпомогнати от Кир. След смъртта на Кир, съседните народи, особено онези които обитавали Самария, чрез писмото си до сина и наследника на Кир Камбис, искали прекратяване на изграждането на храма и възстановяване на стените. Камбис нарежда да се отмени възстановяването на храма и стените на града. При Дарий I (522-486) се възобновяват работите по възстановяването. Причина за това е посредничеството на Зувоавел, който имал приятелски отношения с царството. Положителното развитие на проблема, предизвикало голяма радост у Зувоавел и юдеите и при връщането си в Иерусалим, довел със себе си други юдеи. Той получил изобилен материал и помощ от Дарий за храма. Самаряните също искали да вземат участие във възстановяването. При отказа на юдеите, те отново с писмо се опитали да попречат, но този път не постигнали нищо. Храмът бил построен чрез труда на целия ентусиазиран народ. Същевременно народа бил окуражен от пророците Агей и Захария, приблизително около 516 година станало освещаването на храма, по особено тържествен начин и била отпразнувана първата след повече от деветдесет години Пасха.

5.2. Завръщане на пленниците при Ездра. Ксеркс I и Антаксеркс I

При Ксеркс I (486-464) забелязваме друго завръщане на юдеи в Иерусалим (някои изследователи поставят това завръщане след завръщането на Неемия и края на неговия престой в Иерусалим). При това завръщане  начело на което е застанал свещеника Ездра са включени много от десетте племена на изрилтяните обитаващи отвъд река Ефрат. Тези които се завърнали носели богати дарове за храма, които били дадени на царя (книги 9, 10 и 11 от ”Юдейски древности” на Иосиф Флавий). Но няколко дни след завръщането била отправена жалба до Ездра, че много от тези, които се завърнали в Палестина между които имало няколко свещеника и левити, довели със себе си чужди жени, като по този начин нарушавали закона за чистотата на кръвта. Тази вест силно разгневила Ездра и той наредил веднага да се съберат в Иерусалим. Пред всички завърнали се от плена и в присъствието на стареите съобщил решението си, а именно да се изгонят всички чужди жени и родените от тях деца, като натоварил с изпълнението на тази заповед водачите на родовете и изискал от тях детайлна регистрация, тоест прилагането на списък. Мерките, които той взел трябвало да бъдат абсолютно без изключение за всички. По-късно през времето на празника Шатри (петнадесетия ден на месец Тишри – септември, октомври), когато народа се събрал, както пише в 2 Ездра 9:38, Ездра прочел книгите на закона. Народът въпреки празничната атмосфера горчиво плачел и ридаел, заклел се във вярност и послушание в Божието слово и законите му. Чрез тези мерки и по начина, по който провеждал политиката си Ездра, успял в максимална степен да очисти юдеите от чужди елементи, укрепил Иерусалим и възстановил храма. Въпреки това Юдея не била автономна държава, способна самостоятелно да решава съдбите си, а била под персийско господство. Освен това, границите на нейната автономия винаги зависели от благоволението на всички персийски царе. Както свидетелства Иосиф Флавий в книга Естир при Ксеркс I, юдаизма се намирал в опасност поради дейността на Аман, един от архонтите на царя. Той бил враждебно настроен и към юдеите, и ги обвинявал пред царя, че не спазват законите и по този начин провокирал царя да постанови съответната заповед. Тази заповед била предотвратена след като съпругата на царя, юдейка заедно с вуйчо си успява да възстанови благосклоността на Ксерс I към юдеите.

В двадесет и петата година от царуването на Ксеркс I, според Иосиф Флавий, или дванадесетата година от царуването на Артаксеркс I (464–423 година преди Рождество Христово), според Неемия 2:1 се осъществява и другото завръщане на юдеите под предводителството на Неемия. Неемия бил виночерпец на царя в двореца в град Суза. Така че през онези дни, когато разбрал от сънародниците си, че положението в Иерусалим е трагично, поради нашествието на съседни народи, врагове на Юдея, поискал от Артаксеркс помощ и разрешение да отиде в града, за да съдейства за възстановяването на стените на града и ремонта на храма. Неемия и група юдеи се завърнали в Иерусалим и веднага се заловил за работа. Въпреки всички проблеми, именно противодействието на външните врагове, предвид заговора срещу него, той успял да постигне целта си. Възстановил пазенето на съботата, забранил смесените бракове, изключил чужденците от култа и осъществил вътрешни и външни реформи в живота на юдейската община.

6. Елинисткото господство

6.1. Завладяването на Палестина от Александър Велики.

Персите били силна империя. Погледът на Александър бил насочен в тази посока. Александър успял да подчини персите по цялата им територия. След победата над Дарий III, в битката при Исос, Киликия, той преминава в Сирия, превзема град Дамаск и Сидон и окупира Тир и Газа. Това става през 332 година. Персийският сатрап (управител) в Самария – Санавалат, бил прозорлив човек, предвидил предстоящото завладяване на Палестина, посетил Александър, когато последно бил в Тир, и декларирал своята преданост като същевременно поискал издигането на храм на площад Гаризин. Аргумента му бил, че разпределението на юдеите на два лагера ще бъде полезно и за македонския цар. Обаче в основата на неговата мотивация била поставянето в основания храм на свещеника Манасий, брат на иерусалимския свещеник Ядуа, съпруг на дъщеря му. По този начин щял да се усети развода на дъщеря му с Манасий. Александър Велики се съгласил с това предложение и разрешил построяването на храма. Това означавало, че той признал религиозната самостоятелност на самаряните. От Тир Александър, чрез пратеници в Иерусалим при първосвещеника Иедуа, декларирал желанието си за подчиняването на Иерусалим и плащането на данък, който бил плащан дотогава на персите. Верен на своята клетва, първосвещеникът отхвърлил това предложение. Той бил дал клетва на Дарий. Междувременно Александър бил организирал превземането на Тир и Газа и се отправил към Иерусалим. Новините за похода на Александър силно разтревожили Иедуа и народа. Всички очаквали наказание за неподчинението. Свещеникът въпреки всички страхове, приготвил едно прекрасно и тържествено посрещане на Александър и това изпарило гнева на владетеля (Даниил 11).

Удовлетворен от събитието Александър разрешил на юдеите в Палестина и Вавилон да се ползват от предишните си закони. След като привършил завладяването на останалите градове в Палестина, той повелил управлението на Андромах и заминал за Египет с цел завладяването му. Като се има предвид дълбоката религиозност на Александър, която той наследил от майка си Олимпиада, посветена от малка в мистериите на остров Самотраки. Ентусиазма изобщо на Александър, както и неговите действия които свидетелстват за позитивно отношение към култа на другите народи, лесно обяснява и това отношение, което той проявява към първосвещеника на Иерусалим.

6.2. Палестина под властта на птолемеите и селефкидите.

Преждевременната смърт на Александър лишава огромната империя от здраво управление. Славолюбеито на диадохите довело до раздор помежду им и така империята се разпаднала. При това разделение Сирия попаднала под властта на селефкидите, а Египет под властта на птолемеите. Поради специфичното си географско положение Палестина станала арена на конфликти между двете династии. Над нея царували последователно много господари. Птолемей I (307-285) прехвърлил от областта на Иерусалим и Самария много пленници в Египет. Значителна част от тях той изпратил за укрепване на военните сили на Александрия като им предоставил религиозна свобода и еднакви права с македонците. Неговият син и наследник Птолемей II (285-246) дава свобода на много юдеи, но малцина от тях се завръщат в Иерусалим, повечето останали в Египет, тъй като били почти асимилирани от елините. Приели гръцкия дух, говорели гръцки език. Птолемеите се отнасяли благосклонно към юдеите в Египет, обграждали ги с доверие, уважавали тяхната религия, предоставяли им относителна автономия във вътрешното самоуправление, дори ги подкрепяли с парични средства. В това отношение се родил и превода на Стария Завет за говорещите гръцки юдеи. През този период от време за живота на юдеите в Палестина разполагаме с твърде малко сведения. Това, което можем да кажем, е, че са ползвали известна автономия и религиозна свобода. Извори за периода получаваме от книгата на пророк Даниил. Повече внимание се отделя за войните между птолемеите и селефкидите, които затруднявали положението на юдеите, тъй като последните не знаели в полза на кого да застанат. Например Птолемей I след битката при Ибс (31 година) става господар на Келесирия и със своето управление тласка напред елинизма. Птолемей II (285-246) повече време властва над Финикия и Юдея. Той построява град Филаделфия, а библейския град Акко, преименува в Птолемаида. Сключва мир със селефкидите, благославя брака на дъщеря си Вероника с цар Антиох II. Птолемей III (246-221), търсейки отмъщение за убийството за сестра си Вероника, нахлува в Келесирия, но претърпява поръжение от Селефк II. През същата епоха първосвещеник Оний II, който бил сребролюбив човек, отказал да плаща данък на Птолемей и тези негови действия поставят народа в изключително трудно положение. Тази опасност била предотвратена от един момък на име Иосиф, който склонил народа да продължи да плаща данъци и отправил укори срещу Оний II.

Управлението продължило при Птолемей IV (221-203), който подигравателно бил наричан “филопатор”, защото поел властта след като убил баща си. При този владетел, господството на птолемеите започва да отслабва, това укрепва мощта на селефкидите. Така например Антиох III (223-187) успял да отнеме властта на Птолемей V и да стане господар на Финикия и Палестина, благодарение на победата си в 198 година при Панеада, област, разположена в изворите на река Иордан.

_____________________

*Лекции (2004-05) от доц. д-р Емил Трайчев, преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Материалът е предоставен от него.

*Забележка – Вж. статия на епископ Калистос (Уеър) в списание “Духовна култура”, брой 2, 2002 година и разговор с Калин Янакиев, отец Николай Нешков и д-р Николай Михайлов (http://hkultura.com, http://web.hit.bg/bogoslovite/novozavetna%20epoxa/kalistos_interview.htm).

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

ПЕТИ ЧЛЕН

И възкръсна в третия ден, според Писанията

Въпрос: Какво доказателство дал Иисус Христос, от което да е видно, че Неговата смърт и страданията Му са спасителни за нас, хората?

Отговор: Това е, че Той възкръснал, което е и повод за нашето блажено възкресение (1 Кор. 15:20).

Въпрос: Какво може да се мисли за това състояние, в което бил Иисус Христос след смъртта Си и преди възкресението Си?

Отговор: Най-добре това като че ли е казано в следната църковна песен: „Ти беше в гроба с тялото Си, в ада – с душата Си като Бог, в рая – с разбойника, и на престола – с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем”.

Въпрос: Що е това ад?

Отговор: Адът не е географско понятие. Това е гръцка дума и означава място, лишено от светлина. Християнското разбиране обозначава под това наименование духовна тъмница, тоест такова състояние на духа, който под влияние на греха, се лишава от Божието присъствие и свързаните с него светлина и блаженство.

Въпрос: Защо Иисус Христос слязъл в ада?

Отговор: За това и там да проповядва победата Си над смъртта и да спаси онези души, които приели Неговото благовестие с любов (1 Петр. 3:18-19).

Въпрос: В Стария Завет предсказано ли е, че Иисус Христос ще възкръсне именно в третия ден?

Отговор: Старозаветният предобраз за това е посочен от Самия Иисус Христос (Мат. 12:39-40), Който се позовава на пророк Иона: „И заповяда Господ на един голям кит да глътне Иона; и биде Иона в утробата на този кит три дни и три нощи” (Иона 2:1).

Въпрос: Какъв е смисълът на израза „според Писанията”?

Отговор: Този израз има смисъл, че Господ Иисус Христос страдал, уммрял, и възкръснал точно така, както било предсказано от старозаветните пророци. Например в 53 глава от пророк Исаия са обрисувани с много подробни черти страданията и смъртта на Спасителя (Исаия 53:5); за възкресението на Иисус Христос от мъртвите предсказал пророк Давид, който от името на Сина Божи казал: „Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление” (Пс. 15:10) – това са думи, приведени на Петдесетница в 33 г. сл. Хр. от св. апостол Петър (Деян. 2:27).

Въпрос: Бихте ли разказали за възкресението на Иисус Христос и явяванията Му?

Отговор: Това е разказано в Евангелията. Там пише, че нашият Господ възкръснал рано сутринта в първия ден на седмицата, тоест на третия ден след смъртта Си: на разсъмване, когато войниците пазели Неговия гроб, станал силен земен трус, явил се от небето ангел, който отвалил камъка от гроба; изгледът му бил като мълния, а дрехата му бяла като сняг; войниците от страх паднали на земята, а после се разбягали. Ангели известили за възкресението Христово на Мария Магдалина и на другите мироносици. Още същия ден Спасителят се явил Сам на мнозина, а именно: на Мария Магдалина, на мироносиците, на св. апостол Петър, на двамата ученици, които отивали за Емаус, и най-сетне – на всички апостоли, без Тома, когато били събрани в една къща при заключена врата. После в продължение на 40 дни се явявал много пъти на апостолите, а веднъж се явил на Галилейската планина на единадесетте Си апостоли и на повече от петстотин вярващи (1 Кор. 15:6).

Въпрос: Защо е нужно за нашето спасение да се вярва във възкресението на Иисус Христос?

Отговор: На това отговаря св. апостол Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). Ако делото на нашия Господ бе свършило с Голгота – с Неговата кръстна смърт и с тлението в гроба, нашата вяра би изгубила всякакъв смисъл. Същият апостол казва: „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали” (1 Кор. 15:17-18). С възкресението Си Христос доказал, че Той действително е Богочовек, и като такъв е извършил нашето изкупление.

Следва…

ЧЕТВЪРТИ ЧЛЕН

И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

Въпрос: Защо Иисус Христос бил убит, тоест разпнат на кръст, когато Неговото учение и дела, според нас, е трябвало във всекиго да възбуждат благоговение към Него? Отговор: Юдейските старейшини и книжници Го ненавиждали, защото Той ги изобличавал за лъжите им и беззаконния им живот. Те Му завидели, понеже народът Го уважавал поради учението и чудесата Му повече от тях; ето защо Го наклеветили и осъдили на смърт.

Въпрос: Защо е казано, че Иисус Христос бил разпнат при Понтий Пилат?

Отговор: За да се обозначи времето, когато Го убили. Понтий Пилат е историческа личност, римски гражданин. Той бил прокуратор на Юдея от 26 до 36 г. сл. Хр. По това време Юдея влизала в рамките на Римската империя като съставна част на провинция Палестина, завладяна, както е известно от историята, от легионите на римлянина Гней Помпей в 63 г. пр. Хр.

Въпрос: Защо е нужно да се знае това?

Отговор: Защото Иаков предсказал още в Стария Завет: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят от чреслата му, докле не дойде Примирителят и Нему ще се покоряват народите” (Бит. 49:10). Тоест Спасителят щял да дойде във време, когато Юдея нямало да се управлява от потомците на Иуда. И това било така – начело на Юдея стоял Ирод Велики – от Идумея, – управлявал от 40 до 4 г. пр. Хр. А Понтий Пилат бил петият поред римски прокуратор, назначен да управлява от името на римските власти в Юдея и Самария Божия народ.

Въпрос: Защо в Символа на вярата е казано още, че Иисус Христос е и страдал?

Отговор: За да се покаже, че страданието и смъртта не са били привидни, както учели разни лъжеучители (например докетите), но истински.

Въпрос: Защо е казано още: „и бе погребан”?

Отговор: За да се докаже, че Той действително е умрял и възкръснал, понеже враговете Му поставили даже охрана на гроба, който бил запечатан.

Въпрос: Как Иисус Христос може да страда и даже да умре, бидейки Бог, а Бог не може да страда и да умира?

Отговор: Той страдал и умрял не по божествената Си, а поради човешката Си природа и не защото не е могъл да избегне страданията, а за да се изпълнят Писанията. Той Сам казва: „… Аз си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема” (Иоан 10:17-18).

Въпрос: В какъв смисъл страданията на Христа се наричат жертва и на кого била принесена тя?

Отговор: Господ Иисус Христос благоволил да спаси хората, тоест да възвърне тяхната първоначална способност (каквато имали Адам и Ева) да общуват с Бога и възможност за духовно съвършенство. Хората, заразени от греха, не могли сами да достигнат до Бога. Ето защо трябвало да има Посредник между тях и Него – това е именно пострадалият Христос и Той се явява жертва за човешките грехове.

Въпрос: Защо Той се именува жертва, принесена на небесния Отец, или жертва на Божието правосъдие?

Отговор: От Твореца зависело така да устрои човешката природа, че ако се случи да падне в грях (Адам и Ева го сторили и ние като тяхно потомство грешим), сама да не може да се възстанови, а да се нуждае от помощта на страдащия за нея Богочовек.

Въпрос: Защо Творецът не е благоволил така да устрои нашата душа, че само едно разкаяние да е достатъчно за възстановяване в нас на предишната чистота и светост?

Отговор: Не е възможно, защото Божието правосъдие разграничава покаянието и възраждането от падението, а именно поради греха на нашите прародители той (грехът) води до падение, което може да се премахне от подвига на страданията. Ето защо и Христовата изкупителна жертва е принесена на Божието правосъдие за нас.

Следва…