Любомир Тенекеджиев

Съвременната българска дума „тайнство“ има предимно религиозно съдържание. Понякога тя неправилно се използва и в друг контекст, като се натоварва със съдържание най-често на обикновена човешка тайна, или на все още неразгадан природен феномен. В тези случаи се измества изконното ѝ религиозното съдържание, с цел акцентиране върху разискваната загадка. Трябва да се има предвид обаче, че тя произтича от старобългарската дума таиньство, която може да бъде открита още в първите преводи на Библията, както и в съхранените литургични текстове от св. Кирил и св. Методий. В този аспект в нея е вложено разбирането за обред, чиито действия са носители на тайнствени духовни дарове.

Думата „тайнство“, чийто корен лежи в старобългарския език, е сполучлив опит да бъде преведено гръцко понятие, изразявано най-често с думата μυστήριον. Тя е производна на глагола μυέω – посвещавам някого в нещо тайно, а посветеният (μύστης) става член на общество от посветени в даден мистичен култ. Най-често в античната елинска литература думата означава тайнствен ритуал, като употребата ѝ в повечето случаи е в множествено число – τά μυστήρια. За такива ритуали говори Херодот в своята „История[1]“. Според неговото свидетелство това са оргиастични чествания, посветени на кабирите – морски божества, които гърците заимствали от местните пеласгийски племена. В същия смисъл е употребено това понятие и относно „Елевзинските мистерии“, свързани с плодородието и почитта към богинята Деметра. Център на този древен култ е така наречения „Телестерион“ в Елевзина (Атика). От местонахождението на обредното място този култ носи и своето наименование. Телестерионът представлява квадратна сграда с по шест входа от всички страни. По стените е имало стъпаловидни пейки, на които седели посветените. В средата имало подиум, на който били поставени свещените предмети, използвани при ритуала. В ритуалните действия могли да участват само посветени (μύσται), които пазели в строга тайна какво точно се извършва на тези ритуали. По тази причина не се е съхранила точна и изчерпателна информация относно същността на тези мистерии[2]. Все пак се е запазила информация за вярата на посветените, че чрез култовите действия им се гарантира нравствено очистване, духовно възраждане и блаженство в задгробния живот[3]. Вероятно подобни култове са били твърде разпространени в района на Мала Азия и Югоизточна Европа.

През следващите векове техни видоизменени форми започват да се възпроизвеждат и в други райони. Известни са много антични мистерии – на Изида, Атис и Кибела, Митра, Адонис и Афродита, Бакхическите мистерии в Тракия и други[4]. Всички те се превръщат в мистериални религии едва по-късно, в епохата на Елинизма – след IV век преди Христа. Може да се предполага, че източните езически култове оказват огромно влияние в развитието и оформянето на религиозността в различните региони. Особено популярни те стават през Римската епоха. Причина за това е взаимодействието им с платоническите идеи и разпространилата се гностическа религиозност, проявяваща се в множество малки гностически общества, действащи из градските центрове на Средиземноморието. Доста често представителите на такива мистериални общества се сблъсквали с подозрението и дори враждебността на римските власти, както по времето на републиката, така и по-късно, при управлението на императорите, и особено при Траян.

Думата τά μυστήρια може да означава и „свещени предмети“, които се ползват при извършването на ритуалите. Разбира се, тя може да означава в този контекст и просто „тайна, скрита за повечето хора[5]“. В гностическите текстове от I-II век το μυστήριον означава най-вече религиозна или тайнствена истина, разкрита от Бога на малцина, които би следвало чрез нея да се освободят от оковите на материята, но да я споделят само с избрани[6].

В латинската традиция аналог на τά μυστήρια е древната и твърде разнолика дума sacramentum[7]. В класическата латинска литература тя означава най-вече „залог“, който се давал от двете страни при съдебен спор помежду им. Този, който загубел спорът, не получавал парите си обратно, а те били предоставяни на печелещата страна[8]. Думата може да означава още и военна клетва за вярност, или такава, дадена към друго общество[9]. По-рядко се употребява в смисъл на „ангажимент или „финансово задължение [10]“.

Несъмнено, доколкото sacramentum е етимологично свързана с прилагателното sacer (посветен на божеството), тя може да се развие в посока за изразяване на неща, които гърците определят с μυστήρια. Така в епохата на империята се забелязва за пръв път употребата на тази дума, макар и в ироничен смисъл, като изразяваща „инициация в демонски култ[11]“. Този смисъл в течение на времето се развива в посока на скрита истина, тайно учение, като дори в християнските среди sacramentum намира място още от III-IV век, със значение „Изповедание на вярата“. Несъмнено с нея е свързано и християнското богослужение, тъй като все повече тя започва да се употребява в епохата на късната античност за самата божествена меса (тайнството евхаристия в Западната традиция), както и за хляба и виното използвани в нея[12].

Това развитие несъмнено е опит да се отъждестви sacramentum с μυστήριον в контекста на новозаветните текстове, където означава най-общо казано тайна, открита от Бога, която разкрива истината за крайната съдба на човека, или казано по друг начин – има есхатологичен акцент. В този смисъл е употребена думата от Спасителя: „А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено“ (Матей 13:11). На друго място в библейския текст тя е употребена в смисъл на пророческо вдъхновение от Духа, вложено в устата на пророците и апостолите: „Защото, който говори на език непознат, той не говори на човеци, а на Бога; понеже никой го не разбира, а духом говори тайни“ (1 Коринтяни 14:2). Можем да я срещнем и при разкриването на истината относно навлизането на греха в човешкото битие: „Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега“ (2 Солуняни 2:7). Все пак, най-вече тя е употребена относно разкриване истината за Спасителя на човечеството от греха – Христос: „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“ (Колосяни 1:26). Св. Иоан Златоуст употребява това понятие за да определи спасителното дело на Христос, или в смисъл на свещенодействие и освещаване с благодатта в най-широк сотириологичен смисъл[13].

Към каквато и тема от църковната действителност да се подходи, към който и въпрос от догмата на Църквата да се пристъпи, винаги в центъра на богословстването остава земното служение на Господ Иисус Христос. В него е съсредоточена пълнотата и реалното общение на човека с Бога. Именно тук се открива на дело съединението на човека с неговия всемогъщ Творец. В Христовата божествена личност е възприето падналото човечество, за да бъде излекувано от смъртта, тоест, да бъде преодоляно състоянието на творението след влизането на греха в тварния свят[14]. Това общение между божество и човечество се разпростира върху целия човешки род, защото носейки пълнотата на Божествената природа, Христос възприе и пълнота на човешката природа. За всеки човек това единение започва от този живот, но има есхатологичен и динамичен характер.

Как обаче се осъществява това „продължение“ на Христовия живот в човешкия живот? По думите на късновизантийския мислител св. Николай Кавасила: „Животът в Христос се заражда в този живот и взима от него своите начала. Той обаче достига съвършенство в бъдещия живот, когато се достигне до онзи ден. И нито настоящият, нито другият живот са способни да го предоставят на човешките души в пълнота, ако не е получил още тук началото си[15]“.

Какво има предвид св. Николай Кавасила? Несъмнено Бог Сам полага основата за единството между Себе Си и човеците, „като толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Отците на Халкидонския събор (451) са облекли в точни термини това неизразимо единение на човешката природа с божествената в лицето на Христос. То, по техните думи, се е осъществило „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Именно то е основата на нашия съюз с Бога, на общението ни с Него. Това общение има за начало проповедта на апостолите (респективно на Църквата) в последващите времена и е тясно свързано с вярата. Съгласно православното учение, за да получи още тук животът в бъдещия век своят начатък, не е достатъчна само вярата, а е безусловно необходимо и тайнствено-благодатно единение с Христовото тяло и кръв, с Неговия живот и божествена сила (благодат). То извисява вярата в начин на живот и изпълнение на онова, което Самият Христос е живял и изпълнил. Проповедта на Спасителя, Неговото благовестие, е неразривно свързано с тайнодействието, което е в Църквата, основана от Самия Него. То е припомняне, актуализиране и участие в спасението[16]. Именно в това е интегралността на цялото Христово Откровение. Както казва св. евангелист Лука Христос бе „силен на слово и дело“ (24:19), а св. евангелист Матей предава заръката на Спасителя така: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и ги научите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20).

Тези Негови думи показват, че отделянето на проповедта (на Евангелието) от тайнодействието би изопачило Неговото божествено откровение за крайната съдба на човека и цялото творение. Същото съдържание носят и думите на св. апостол Павел, който отъждествява проповядването на Христовото Евангелие със „слово на живот“ (Филипяни 2:16), със слово „живо и действено“ (Евреи 4:12). На много места в посланията си той подчертава, че вярата се заражда от слушане на евангелската проповед, като особено категоричен е в посланията си до Римляни и Галатяни: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Римляни 10:17); „Това само искам да науча от вас: чрез дела по закона ли получихте Духа, или чрез послушание на вярата?“ (Галатяни 3:2).

Именно това има предвид и св. Максим Изповедник пояснявайки, че въплъщението на Спасителя е и в словото на Евангелието, и че Той е „въипостасената вяра“, която действа във вярващите и се въплъщава в тях чрез божествените заповеди, имайки предвид двупосочната Христова заповед за любовта към Бога и към ближните[17]. Божият Син, Словото се въплъщава у вярващите чрез разкриването Си в Свещеното Писание. В преданието на Православната църква е живо усещането, че между това откровение в Евангелието и евхаристийното тайнство – средоточието на целия тайнодействен живот на Църквата, има тясна и неразривна връзка. Както в едното, така и в другото, по думите на св. Григорий Богослов се общува непосредствено с Господ Иисус Христос[18].

Слушането на проповедта на Евангелието, на божествените слова, изисква отговор. То изисква готовност да бъдат възприети и оделотворени от слушателя. Словата на Господа стават действени за човека, когато той ги възприеме и отговори на тях с делата си. Тогава именно започва тайнодейственият живот. В книга „Деяния на светите апостоли“ се казва, че проповедта на св. апостол Петър, произнесена на Петдесетница трогнала слушащите, тоест тя е подействала в техните сърца. Скоро след това те изповядали вярата си във възкръсналия Христос и помолили св. апостол Петър и другите апостоли да ги научат какво да правят: „Като чуха това, на сърце им стана умилно, и казаха на Петра и на другите апостоли: какво да направим, мъже братя?“ (Деяния на светите апостоли 2:37). Същото може да бъде видяно и при проповедта на св. апостол Филип пред скопеца, велможа на етиопската царица Кандакия, която била последвана от тайнодействие: „Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като начена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си“ (Деяния на светите апостоли 8:34-39). Неслучайно в историята на Църквата думите на св. евангелист Матей: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (28:19-20), са станали основа не просто за първите кръщелни символи на Църквата, а за цялото ѝ верую, базирано върху троичността на Бога и изповядано в Никео-Константинополския символ на вярата (381). Според св. Василий Велики: „Вярата и кръщението са два начина на спасение, които в същността си са взаимно принадлежащи си и неразделни. Понеже вярата получава пълнота чрез кръщението и кръщението има своята основа във вярата. Двете получават пълнота чрез същото име (това на Троицата). Защото, както вярваме в Отца, Сина и Светия Дух, така се и кръщаваме в името на Отца, Сина и Светия Дух. Изповедта, която води към спасението, предхожда, но кръщението идва, като потвърждава нашето съгласие[19].“

В реда на тези размисли, ако се обърне внимание на понятията, с които се изразява идеята за тайнствата в древната Църква, ще се разбере, че там се говори за едно единствено тайнство – „тайнството на Христа“ (то μυστήριον τοΰ Χριστού). Св. апостол Павел говори за тази христоцентричност на тайнствено-благодатния живот на Църквата: „Вие чухте за разпоредбата на благодатта Божия, мене дадена за вас, именно, че чрез откровение Бог ми възвести тайната (както и по-горе ви писах накратко, от което, като четете, можете проумя, как съм схванал тайната на Христа), която не беше възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго… Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“. Тази тайна (μυστήριον) е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“ (Ефесяни 3:2-4; 5:29-32). В посланието си до Колосяни отново подчертава: „Вие, господарите, отдавайте на робите си справедливото и дължимото, като знаете, че и вие имате Господар на небесата. Постоянствувайте в молитвата, като бодърствувате в нея с благодарност; молете се също и за нас, за да ни отвори Бог врата на словото да разгласим Христовата тайна (μυστήριον), заради която съм и в окови, та да я открия, както ми подобава да говоря“ (Колосяни 4:1-4).

На това велико и недостижимо за човешкия ум тайнство еманации са свещените тайнства на Църквата. Затова и никое от тях не може да се мисли самò по себе си. Всяко едно от тях, което познаваме от актуалния църковен живот, се възглавява, поставя под общия знаменател на великото „тайнство на Христа“, тоест в божествената Евхаристия[20]. В древност за всички тайнства общностното съзнание на Църквата е мислило в рамката на божествената Евхаристия и всички те са били извършвани в тясна връзка с нея. За разлика от практиката в Запада, в Православната църква и до днес трите така наречени „мистични тайнства“ – Кръщение, Миропомазание и Евхаристия, с които започва животът в Църквата за всеки неин член, остават неразривно свързани с центъра на църковния живот – „тайнството на Христа[21]“.

Изброяването на тайнствата като отделни и автономизирани тайнодействия е следствие от развилата се през Средновековието на Запад аналитична богословска методология на схоластиката[22]. Тя поставя всяко тайнодействие като отделна действителност, при която „с видими знаци и действия се предава невидима благодат“. Разбира се, в православен контекст този подход би бил напълно немислим, тъй като в житиеписната литература не един светец съзерцава нетварната благодат, като светлина, а в иконографията се предава под формата на нимбове на светците. Може да бъде открита и в иконите, в които е изобразено как Светият Дух вдъхновява св. Иоан Богослов, когато диктува на своя дякон Прохор книга Откровение.

Що се отнася до автономизирането на свещените тайнства и съответно, до тяхното изброяване като фиксиран брой, то на Изток това явление се появява сравнително късно – през XIII век[23]. Това става през 1267 година, когато папа Климент IV иска от император Михаил Палеолог изповедание на вярата, за да сключи уния с Изтока. Императорът, заинтересован повече от политическата и военна помощ против мюсюлманите, подписва предварително подготвен от латински богослови текст, в който са фиксирани 7 тайнства. Най-ранното изброяване на тайнства обаче на Изток може да се открие у св. Теодор Студит, който в свое писмо посочва, че Църквата извършва по традиция 6 тайнства. Това са „свещеното просветление“ (ιερός φωτισμός), тоест Кръщението, свещено събрание (ιερά σύναξις), тоест Евхаристията, миропомазание (χρίσμα), ръкоположение (χειροτονία), постриг (κουρή) на монах и опело (κηδεία[24]).

През XV век св. Симеон Солунски, в съчинението си „За тайнствата“, изброява седем тайнства, но те не съвпадат с възприетите по-късно[25]. Той говори за Кръщение, Евхаристия, Миропомазание, Ръкоположение, Постриг на монах (в което се включва и покаянието), Елеосвещение и Освещаване на храм[26]. По същото време Ефеският митрополит Иоасаф твърди в своя проповед, че тайнствата са повече от седем и изброява десет, в които включва допълнително Освещаване на храм, Монашески постриг и Опело[27]. Онова, което прави впечатление в тази епоха е, че тайнствата биват наричани от цитираните автори по образеца на Дионисиевия корпус „свещени извършения“ (ίερα’ι τελεταί). Освен това всичките биват тълкувани христологично, като проява на „тайнството на Христа“, а не като автономизирани действия – носители на невидима благодат сами по себе си.

Обяснението, което отец Иоан Майендорф дава за бързото и безпрепятствено навлизане на точната бройка седем през XIII век, е специфичната склонност сред византийците да се уповават на символически числа и особено под влияние на думите на св. пророк Исаия, относно седемте дара на Божия Дух: „И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие; ще се изпълни със страх Господен, и ще съди, не според както очите Му гледат, и ще решава делата, не според както ушите Му слушат. Той ще съди сиромасите по правда, и делата на страдалците в страната ще решава по истина; с жезъла на устата Си ще порази земята, и с диханието на устните Си ще убие нечестивеца“ (Исаия 11:1-4). Тези слова биват разглеждани в онази епоха като „свидетелство“ за броя на тайнствата, въз основа даровете на Духа[28]. Разбира се, броят на тайнствата има съществено значение, ако се разсъждава в парадигмата на западното схоластическо богословие. Причината вероятно се корени в оформилата се теза в латинската традиция през Средновековието, че в Църквата се предава тварна благодат, тварни благодатни дарове, които подпомагат вярващите. Неслучайно отец Иоан Романидис вижда основното различие между православната и латинската традиция в отношението им към божествената благодат. Ако се приеме, че благодатта е нетварна, че нетварните божествени енергии са божието, което чрез Духа Свети присъства непрестанно в Църквата и всемира, то броят на тайнствата не би имал съществено значение. Това е така, тъй като причастността на Христовия живот се осъществява именно поради непрекъснато и благодатно мистично присъстваща Божия нетварна сила-благодат-енергия в творението[29]. Именно затова не трябва да будят недоумение думите на св. Григорий Палама, че „в двете тайнства (Кръщение и Евхаристия) се корени цялото спасение, защото цялото домостроителство на Богочовека се съдържа в тях[30]“.

_______________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Херодот, История II. 51, Част I, прев. П. Димитров, София 1986, 125.

[2]. Вж. Liddel, H. G., R. Scott, A Greek-English Lexicon, Cambridge University Press, 1996, 1156.

[3]. Вж. Платон, Менексен 76е и Горгий 497с; както и Ямблих, Протрептик 2.

[4]. Подробно вж. Тенекеджиев, Л., Тайнството Брак (догматико-патрологично изследване), София 2009, 11 сл.

[5]. Вж. Платон, Теетет 156а.

[6]. Вж. Corpus Hermeticum I.16.

[7]. Glare, P. G. W. Oxford Latin Dictionary, Oxford University Press 1968, 1674-1675.

[8]. Вж. Цицерон, За държавата II.60; За оратора I.42; Гай, Четири коментара върху институциите IV.12.

[9]. Цицерон, За службите I.36; Цезар, За Галската война VI.1.2; За гражданската война I.86.4; Тит Ливий, История от основаването на града IV.53.8; Тацит, История IV.21; Сенека, Диалози VII.15.7; Светоний, Животът на Нерон 44.1.

[10]. Петроний, Сатирикон 80.4; Апулей, Метаморфози III.3, 26.

[11]. Апулей, За Бога на Сократ.

[12]. Glare, P. G. W. op. cit. 1675.

[13]. Вж. Joannes Chrys., Homilia 7,1 in I Cor. (PG 61, 55); Catecheses baptismales (SC 50, 143).

[14]. Вж. Ρωμανίδου, Ίω. Σ. Το Προπατορικό Αμάρτημα, Άθήναι: Έκδ. Δομός, 153-170.

[15]. Nicolaus Cabasilas, De vita in Christo 1 (PG 150, 439B).

[16]. Nikolau, Th. Askese, Monchtum und Mystik in der Orthodoxen Kirche, Munchen: Eos Verlag-Erzabtei St. Ottilien 1995, 37-38.

[17]. Maximus Confessor, Questiones ad Thalassium 25 (PG 90, 329B-340C).

[18]. Gregorius Nazianzenus, Oratio 45, 16 (PG 36, 644C-645C).

[19]. Basilius Caesariensis, De Spiritu Sancto 12 (PG 32, 116C-117C).

[20]. Ίωάννου, Μητροπολίτου Περγάμου, «Άγιον Βάπτισμα καί Θεία Λειτουργία». – В: Χαραμαντίδης, Άρχίμ. Αγαθάγγελος, Το Αγιο Βάπτισμα. Ή ένταξή μας στήν ’Εκκλησία τοϋ Χριστού, Αθήνα: Άποστολική Διακονία 2002, 11-12.

[21]. Вж. ibid. 13-25.

[22]. Congar, Y., «Quelques problemes touchant les ministeres », Nouvelle Revue Th6ologique 93 (1971), 785-800.

[23]. Ίωάννου, Μητροπολίτου Περγάμου, op. cit. 16, n. 20; Jugie, M. Theologia dogmatica Christianorum orientalium, t. III, Paris 1930, 16.

[24]. Theodorus Stud., Epistola II (PG 99, 1524B).

[25]. Symeon Thess., De sacramentis (PG 155, 176-237).

[26]. Ibid. 197A.

[27]. Απαντήσεις κανονικές, Одеса 1903, 38.

[28]. Майендорф, Иоан, Византийско богословие, Исторически насоки и догматически теми, София, Гал-ико, 1995, 240.

[29]. Романидис, Иоан, Кратка светоотеческа догматика, превел Б. Маринов, София, Манастирско издателство 2007, 29-33.

[30]. Γρηγορίου Παλαμα, Όμηλίαι, Άθηναι 1860, 250.

Изображение – авторът, Любомир Тенекеджиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52w

Архимандрит Горазд

От основаването на Църквата Христова църковният пастир е деец на безсмъртното дело за спасение на човека чрез познание на Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа (Иоан. 17:3). Постигането на това спасение се е извоювало с много нравствени напрежения, твърдост и борба срещу злото в света.Св. апостол Павел като оприличава Църквата Христова на организъм – тяло Христово, в което всичко е стройно сглобено, посочва, че всеки член на този жив организъм получава според своите дарби предназначение, за да се постигнат високите цели на църковната мисия в света. «И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението»… (Ефес 4:11-12). Следователно, в строителството на една нова духовна и религиозно-нравствена действителност в света църковният пастир е посочен от Самия Господ като пастир – ръководител и учител на хората за тяхното утвърждаване върху твърдата основа на вярата. Тези работници в зданието Божие (1 Кор. 3:9) черпят от съкровищницата Божия на земята – Църквата – запазената в нея истина и благодатно я преподават на просветени и непросветени във вярата в Господа Иисуса; затова и великият апостол Павел казва: «От Когото цялото тяло… нараства, за да се съзижда в любов» (Ефес. 4:16).

Малкото синапово зърно на царството Божие, посято от Самия Пастиреначалник Христа, е вече клонесто дърво, пръснато по всички континенти от дейни и предани на Бога църковни пастири. Този огромен успех доказва какво може да постигне човек с Божията благодат и когато съзнава силата на своето призвание, към което е прибавил личната си пламенност, труд и воля.

В организацията на Църквата и нейното мисионерско дело на пастира принадлежи ръководството на църковната единица, наречена енорийска църква или енория. Тук, в енорията, се поставят в едно и също време всички въпроси, които вълнуват пастира като духовен ръководител на едно енорийско общество с разнородни подбуди към дейност, настроения и разбирания. Тук пастирът изгражда своя престиж или копае пропастите, в които погребва пастирското си име и личното си дело. Тук, за успеха на светото дело, към което е призван, е потребно сърце, цяло облъчено от небесната истина, за да свети на всички страни и към всички души, и разум, който да прилага апостол-Павловите думи: «Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри…, недейте бива неразсъдливи» (Ефес. 5:15, 17).Ние, човеците, проникваме в сърцата на хората и разбираме тяхното дело само когато споделяме чувствата им. Любовта на църковния пастир към Иисуса и мисията на Църквата Христова на земята не всички хора споделят или я споделят с различна сила на чувствата си. Затова мъчно е попрището на пастира и само който е прегърнал светия Кръст, той разбира и болките на пастира. Затова сърцеведецът Господ, като е знаел немощите на човека, е обещал на Своите избраници утешението и благодатта на Св. Дух, които възпълват недостига от естествените сили. Тази благодат съпровожда всяко усилие на пастира да придобива души за Господа: с нея той понася товара на бедите; тя усилва опита му. Упованието в благодатта изпълва с радостни чувства пастирското сърце. Служението на пастира е изключително служение на благодатта, чрез което се постига съвършенството на повярвалите в Христа. Във веригата на апостолското приемство църковният пастир е пълномощник Христов на земята. С това съзнание, той, «избраният съсъд», върши своята спасителна мисия в света и очаква нейните сладки плодове като резултат и на личните си усилия и дарби, и на божествената благодат.

Трудностите на пастирската задача и висотата на пастирската цел, от една страна, и психологическата нагласа на хората, сред които се работи, от друга страна, е тъй разнообразна, мъчно овладяема, че никой не би се решил да върши с естествени сили и дарби това велико, божествено дело в света. Повишена сила за това дело обикновеният човек придобива в деня на своята Петдесетница: деня, когато приема осенението на тайнството Свещенство, когато става пълномощник Христов на земята. За подвига на пастира благодатта на Св. Дух е абсолютно необходима. Кръщението, чрез което ставаме членове на Църквата Христова, не е достатъчно, за да се върши изключителното пастирско служение. Протестантското учение, че всеки член на Църквата по божествено право може да бъде свещеник, е несъстоятелно и противоречи на новозаветното учение за пастирското служение, прерогативи и дълг. Огнените езици над апостолите на Петдесетница бяха знакът на Божието избраничество на апостолите и още, че върху тях почива Дух Светий. Огнени езици над други вярващи не се явиха. Явно е, че апостолите, първите приемници на пастирството в Църквата Христова, получават това отличие и стават от обикновени, немощни човеци, силни и смели вестители на Словото. Действието на благодатта се проявило. 3000 души приели свето кръщене. Те дали и обществения облик на Църквата от първите дни. Ето и дееписателят св. евангелист Лука какво ни казва за първата Църква: «А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа… Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички» (Деян. 4:32-33).Служението на църковния пастир има своето фактическо начало в божествената воля на Пастиреначалника Христа, както е казал великият апостол Павел за себе си: «Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който го възкреси от мъртвите» (Гал. 1:1). Затова, колкото и трудно да изглежда служението на пастира поради редица условности: младост, старост, немощ, ограниченост, скрити двигатели на пастирската дейност, призванието и благодатта хвърлят светлина над собственото му сърце, за да добие кураж да внедри в другите една истина за Бога и едно чувство към ближния, които решават успеха на неговата пастирска задача. Любовта и духовната сила осветляват пастирския път. И как ли другояче, без тези добродетели, той би могъл да води поверените му души? Какъв би изглеждал и как би вършил своята мисия един пастир без внушението на своята духовна сила; без смелостта на своето убеждение и без благостта на своята любов? С тези могъщи сили на пастирския дух той ще оправдава смисъла на думите Господни: «Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил» (Лук. 10:16). Това велико и свето съзнание за пастирското звание може да подхранва и засилва почитта на пасомите към пастира.

Убеждението на пастира, че Евангелието, което проповядва, служи на живота, му дава вдъхновение да изпълнява дълга си на благовестител. Предан на Господа, пастирът намира пълното си лично щастие в развитието и приложението на своите дарби, т. е. в увеличаване талантите, които Бог му е дал, възгрян от дара на свещенството — благодатта на Св. Дух, както св. апостол Павел пише на Тимотея: «Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане. Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие… не се срамувай от страданията на Господа… Който ни спаси и повика към свето звание»… (2 Тим. 1:6-9). Протестантският възглед, че не е необходимо специално пастирско ръководство в Църквата и че такава благодатна степен не е установена, решително се опровергава от ясните и повелителни думи на св. апостол Павла: «Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв» (Деян. 20:28). Не остава никакво съмнение, че тези, които трябва да внимават над себе си и над стадото, са отговорнн пастири на Църквата, а стадото — това са духовните питомци на пастира в определената му енория. Това божествено повикване към свето звание е укрепващият силите момент в съзнанието на пастири и пасоми. Вълнуващата сила на мъченичеството през вековете увенчава с духовно величие и слава това свето звание. Отгде черпи църковният пастир внушителното величие на своето служение? От душата си, докосната от небесна искра, избрана за този свет дял от Самия Господ. Съзнанието за собствена ценност у пастира идва от съзнанието за достойнството на изкупителната жертва на Онзи, Които го е изкупил и призвал да бъде избран съсъд на Неговата благодат. В това чувство на пастира няма никаква суета. Той знае, че негов върховен дълг е да пази името на своя Спасител неопетнено чрез собственото си поведение, чрез любов, която вдъхва уважение и у другите.Църковният пастир е избран, за да извежда човека от слабост към сила, като знае, че всяка негова слабост може да влияе гибелно върху повереното му паство. Затова са казаните думи на великия пастир апостол Павел: «Внимавайте над себе си»… Историята на Църквата Христова е поставила и изпитания по пътя на пастира още от времето на Господа Иисуса Христа. Победа над тях е нанасял силният във вярата и търпението пастир. Църковният пастир, който се е подчинил на волята Божия, се доверява на Божието милосърдие, както казва св. апостол Павел: «Благословен да бъде Бог… Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас!» (2 Кор. 1:3—4). Пастир, който чувствува, че е избраник Божий, не може да не се труди с Павловско усърдие и такт в града Божий, знаейки как бързо е склонно човешкото сърце към земни примамки. Пастирът е участник в скръбта, стремежите, радостите и копнежите на своите пасоми, след като е опознал дълбоките основи на човешкото битие и всеки конкретен случай, който пастирската работа му предоставя да разреши.

Но църковният пастир всякога трябва да има будно съзнанието си за предмета на своята вяра и с целия си духовен и религиозен опит, с всички познания, с които борави, и при всяка конкретна обстановка, трябва да може да насочи полезно и душеспасително мислите на своите събеседници или слушатели. Когато св. апостол Павел бил в Атина и се възмущавал, гледайки тоя град, пълен с идоли (Деян. 17:16), някои от филсофите стоици и епикурейци го отвели в ареопага, казвайки: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което проповядваш?» (Деян. 17:19). Като се съобразил с всичко видено и преценил с какъв отговор би насочил най-правилно духовния поглед на любопитните атиняни, св. апостол Павел отговорил: «Като минавах и разгледвах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам» (Деян. 17:23). Ето как постъпва един пастир на Църквата, който живее със своята вяра навсякъде и я изявява винаги в живота си. Колко души би спечелил църковният пастир, ако би постъпвал като Аполоса, за когото ни дава сведения дееписателят св. евангелист Лука: Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в писанията, бил наставен в пътя Господен, разпален духом, говорил и поучавал правилно за Господа. Речта му била тъй убедителна, че когато замисля да отиде в Ахайя, християните от гр. Ефес пишат писмо до братята на Ахайя да го приемат. И казва дееписателят: «И той, като стигна там, спомогна много на повярвалите,… като доказваше чрез Писанията, че Иисус е Христос» (Деян. 18:27—28). Такъв успех не е трудно да се постигне от църковния пастир, ако обича наистина тъй Църквата Христова, че насъщна жизнена потреба му е станало делото за нейния растеж и прослава.

Църковният пастир в своето високо духовно-строително дело не може да не срещне препятствие и да избегне укорите и скърбите, изкушенията и съмненията. Може да му се случат кризи и изпитания и в собствената му душа, и в семейството му, и на улицата, и в светското, и в църковното общество. При такива кризи наранената пастирска душа може да възстанови вътрешния си мир, като пробуди живо образа за истинския пастир, разкрит в писанията. Вътрешното израстване на този идеален пастирски образ ще възстанови самочувствието му и той ще стъпи отново на скалата на своята здрава вяра. Затова св. ап. Иаков, като предвиждал тези моменти на изкушения, е препоръчал: «Смятайте го за голяма радост… кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога… и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра… човек двоедушен във всичките си пътища и неуреден» (Иак 1:2—8). Търпението за църковния пастир е голяма сила и възпитаваща добродетел в трудното му поприще. Чрез търпението църковният пастир господствува над своите естествени страсти като човек и над породените лоши желания. Търпението води към умереност в характера на църковния пастир: умереност в житейските радости и при появилите се скърби и предоставените му удоволствия. Умереността пък изключва всяка прекаленост, която поставя в неблагоприятна светлина църковния пастир. Търпеливият и умерен църковен пастир не се увлича, не се отчайва от трудности; той не се изморява в работата си за постигане на своята пастирска задача. И когато се весели, и когато плаче, и когато работи, той прави всичко това с мярка, с приличие.Ако църковният пастир усвои такова поведение – да господства над себе си, той вече е придобил своята душа и нейните сили за високото равнище на една хармония, която ще го прави щастлив и независим. Защото той знае, че всички суетни желания, които вълнуват човека непрестанно, властвуват и в него, разпалват се, но не могат да бъдат удовлетворени. Всички тях, вместо да се опитваме да ги задоволим, нека правим опит да ги победим! Бог ни е дал вяра и разум, за да властваме над нашето сърце. Вярата и разумът Христов трябва да царуват в нас.

Какво е положението и мястото на църковния пастир в Божието домостроителство, в изграждането на Царството Божие на земята? На този въпрос отговаря св. апостол Павел: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание» (1 Кор. 3:9). Това положение на пастира на съработник Божий определя и неговия дълг към нивата Божия, към града Божий, а именно: да върши това, което Сам Господ е вършил през Своя земен живот, както е казано от св. евангелист Матея: «И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше… проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир» (Мат. 9:35-36).

Църковният пастир, каквато и да е иерархическата му степен, има определена област, в която работи, и каквото и да е мястото му в организацията на Църквата, първият му и безспорен дълг е: «да проповядва Евангелието на Царството», да лекува немощите; да привежда като пастир душите в Господнята кошара; да се труди за увеличаването на работниците на Божията нива; да се моли на Господаря на жетвата за такива работници (Мат. 9:37-38).Дългът на пастира е: да действа чрез слово и дело за въвеждане дейно в живота на Църквата Христова и тези, които са равнодушни, и колебливите във вярата си, и недостатъчно просветените в нейните истини. Всичко това църковният пастир върши по дадената му благодат на пастирство – дара на свещенството, като помни и прилага думите на апостола: «Имаш ли служба, пребъдвай в службата;… наставник ли си, — наставлявай;… предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие;… в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете; бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата постоянни» (Римл. 12:7-12). При такова изпълнение на дълга си, трудещият се пастир ще има достатъчно сила и искрено съчувствие навсякъде, за да може да върши своето дело със средствата, които сам Пастиреначалникът Христос му завещава. Всяка инициатива и всяко действие на църковния пастир трябва да изхождат по подбуди, които идеалното пастирско служение на Добрия Пастир Христа Иисуса извиква у него. Всякога трябва да има предвид, че човешката душа е чувствителна към доброто и лесно схваща онези, които подхождат с обич към нея. Той трябва да приласкава с Христова топлота душите, за да бъдат насочени към евангелската истина. Тоя дълг на църковния пастир не е лек, дори ако той е научно-богословски подготвен и лесно си служи с всички обрати на речта, за да бъде интересен събеседник и проповедник. Но нищо не може да бъде от такава полза за пастира и да го подпомогне тъй много, както свещеният огън, наречен любов към Бога, човека и доброто.

Дълг на пастира е да поддържа на голяма висота сърцето си, като знае, че доброто и злото се зараждат лесно в него; да преценява подбудите и намеренията си, като се запитва при всяка постъпка: защо върша това? Който познава основно нашето сърце, не може да излъже. Никога пастирът не трябва да изпада в самовнушена гордост, т. е. че е достатъчно добродетелен и без недостатъци. Моментът на едно такова самовнушение е вече извоюван успех за лукавия. Нужни са постоянни усилия за придобиване на добродетели и желание доброто да стане искрена пастирска цел. Иначе църковният пастир не може да бъде образ за подражание с претворяващата духовно и превъзпитаваща човека сила на въздействие. Нужно е редовно и внимателно самоизпитване. Всеки ден трябва да завършва неминуемо с тези важни въпроси: в молитвените часове душата му действително ли се е издигала до Бога или той формално е извършвал своя ритуален дълг? Молил ли се е с усърдие и с пълно доверие в Бога? Слушал ли е гласа на Добрия Пастир с уважение и без раздвоение? Изпълнил ли е дълга си към всеки свой енориаш, като започне от дълга към своята домашна църква — семейството си? Бил ли е добър, почтен, почтителен и добросъвестен към своите събратя — съслужители Божии? Не е ли пренебрегнал някого и това пренебрежение дали не е от естество да смути пренебрегнатия и да го отклони или най-малко изстуди от Христа и св. Му Църква? Въпросите трябва да продължат: не е ли допуснал някакво злословие или клевета? Бил ли е съвършено искрен?Проявил ли е жажда за истината? Бил ли е трезвен, скромен, милостив и смел, колкото се изисква за един пастир? Не е ли дал белези на малодушие? Сторил ли е най-после всичкото онова добро, което е можел да стори? Бил ли е достатъчно търпелив? Указвал ли е дължимото внимание към хората, които е срещнал и към които е дължал любов, уважение и признателност? Направил ли е опит да очисти всички свои чувства, отнасяйки ги към Бога?Църковният пастир трябва да превърне в правило това строго запитване към себе си и да си отговаря искрено, без да се извинява. А Бог ще награди чистотата на неговите подбуди и усилията на неговата ревност. «Защото нашата похвала е тая: свидетелството на съвестта ни, че в простота и искреност пред Бога, не с плътско мъдруване, а с благодат Божия, живяхме на света» (2 Кор. 1:12). Като се отнася критично към себе си, църковният пастир не ще изпадне в изкушението да мисли високо за себе си. Така в него ще заговори по-силно съзнанието за дълг към личното му усъвършенстване и това на своите поверени духовни чеда, които е задължен да поведе към Господа. Имайки пред очи примера на великото пастирско служение на св. апостол Павел и думите, отправени от него към презвитерите църковни в Милит: «Вие знаете… служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни. … как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и в къщите… и… да ви известя всичката воля Божия» (Деян. 20:18—20, 22, 27), той не ще занемари своя дълг. За такава усърдна служба на църковния пастир, според думите на св. апостол Петър, той ще получи неувяхващия венец на славата» (1 Петр. 5:4), но ако се пасе Божието стадо от усърдие (1 Петр. 5:2). Доколкото е по силите на църковния пастир, в името на безсмъртното дело, за което е призван, като следва примера на Самия Господ Иисус Христос, трябва да отхвърля всяка земна привързаност и страст, които биха могли да се превърнат в пречка за неговото благовестие.

Служението на истинския Бог е било всякога трудно нещо, затова то е подвиг, затова е отречение от много удобства, които земята съблазнително ни предлага. Това като имаме предвид, нека молим Вечния Пастир, Христа Господа, Чийто кръст сме прегърнали, да ни постави в числото на Своите предани чеда, да ни помогне да придобием чистота на съзнанието за нашия дълг към Него и нашите пасоми, да даде простота на сърцето ни, която най-добре украсява Неговите служители и която е вечна слава за тези, на които Той е станал Живот.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 8, с. 8-13.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.