Иван Занов
Историческият разказ за българското Средновековие много често е едно упоително разгръщане на всичко, което може да се знае за тази епоха. Авторите на действащите учебници, без да са си поставяли за цел, много често предлагат традиционен смисъл на битки и мирни договори, без необходимия пълнеж между тях, без образа и уханието на миналия живот. Учителската колегия е изправена пред въпроса: можем ли да се справим с необятността на историческия процес и броя на часовете, отредени за него, само като механично се сливат уроци и се търси общо „стягане” на текста, с необоснованата надежда, че ще можем да преподаваме същото, че и повече, за все по-малко време. Необходима е цялостна преоценка на какво цели и според това – какво трябва да включва училищното преподаване на История и цивилизация. Решаването на този въпрос се кодира в очакваните нови учебни програми и след тяхното конструиране – написването на нови учебници. Това е пътят за полагане основите на аспектите на историческото познание и нов подход при представянето на многообразния исторически процес[1].
Предлаганият текст няма за задача да анализира действащите учебници по История и цивилизация, а да насочи вниманието към някои фрапантни митологеми, създадени от българските медиависти. Тези мисловни конструкции вече така са придобили гражданственост, че всеки опит да бъдат снети от вниманието на интересуващите се от история на българското Средновековие, се разглежда като посегателство върху утвърдено историческо знание. Смазващият авторитет на професор Васил Златарски дълги години не позволяваше да се променят конструирани от него оценки и изводи. Всички ние, които се занимаваме с история, се различаваме по интерпретацията на историческите факти. Голямата задача, която стои пред нас, е да предложим такова историческо знание, което е най-близо до състоялото се събитие или да изразява в пълнота историческия факт. Най-сигурният начин за успех е правилното използване на изворите и критическия им анализ в полза на истината.
Една от митологемите, която години наред присъства в учебниците по История и цивилизация, е тази за титлата на българския владетел през езическия период от развитието на държавата ни. За голяма част от авторите на учебници беше достатъчен фактът, че понятието «хан» е закодирано в действащите учебни програми[2]. Още по-лошото е, че авторските колективи, които работеха по проект за нови Учебни програми, продължават да упорстват и отново предложиха и съхраниха посочената титла. Всичко това означава, че авторите на нови учебници, независимо от научните си дирения, безропотно ще се подчинят на зададената рамка. Това е една сериозна беда за историческото образование. Дълги години, за да се утвърждава тюркската хипотеза за произхода на българите, беше удобно да се експлоатира посочената титла. Това е единственото основание за фаворизирането на понятието «хан». Не разполагаме с нито един извор, в който владетелят на българите да е наречен така. «Употребата на тази титла е в нейното тюрко-монголско произношение, което се е наложило в гражданската употреба от по-непретенциозната довоенна литература, но по същество е неправилна»[3]. Всеизвестна истина е, че българските владетели са съобщавани с различни титли. За титлата КАНСУБИГИ съществуват домашни извори – каменните надписи. Сред част от тях ясно личи изсечената титла на българския владетел. Друг е въпросът с разчленяването на съответните думи и тяхното значение. Редно е титлата „кан” да заеме своето достойно място в учебниците. Един безспорен авторитет като професор Веселин Бешевлиев отдавна утвърди това становище. Употребата на този титул визира управлението на Омуртаг и Маламир, но въпреки кратковременната му употреба, все пак е регистриран в писмен извор. Езикът на надписите има своя специфика – той е точен и стегнат. От тях черпим сведения за други титли, в които е включен по различен начин „кан”: канартикин, кавкан, таркан, боритаркан, кан боил-коловър. Всичко останало е логическа конструкция, която няма своята документална доказуемост[4].
Учебникът е основното средство за ученика и понякога се достига до абсурд – в авторския текст се използва титлата «хан», а в приложения документ – «кан». Голяма част от колегите подминават това несъответствие и не отделят нужното внимание за разясняването му. Несериозно звучи академик Васил Гюзелев, който в свое интервю отбелязва: «И самият аз, когато пиша, някой път пиша кан, някой път хан. Зависи от това кой ще ми издава книгите. Ако е «Тангра ТанНакРа», ще пиша кан»[5]. Култовият документ «Именник на българските ханове» не съдържа тази титла, въпреки опитите на редица учени да превърнат «княз» в «кан»[6]. Въпреки че редица учени търсят начини, за да обяснят и титлата «кан» чрез тюркските езици, усилията им са напразни. Записването на камъка, без пунктуация или разделяне, прави механичното отделяне трудно. Причината е в това, че камъкът не дава възможност за излишна фразеология[7]. Много често се пише, че нашият народ е номадски. Изворите съобщават за държавническите умения на КАНАСУБИГИ. Неговата задача е да овладява и реализира качествена система за управление на българската духовна и физическа енергия, да гради „преславни” строежи, да издържа и възпитава непобедима войска, да пази родните традиции и вяра, да създава и пази закони. Естественият въпрос – възможно ли е предците ни да развият до такова високо ниво държавността, ако ръката и мисълта на владетеля им са несигурни и неподготвени, намира своя логичен отговор. Изворите са категорични, че съществуват български държави, а не племенни съюзи. След 865 година от историята ни изчезва старата българска титла – КАНАСУВИГИ – владетелят на многото българи, за да остане християнският самодържец. Разликата между последните двама е в това, че първият се стреми към българина, а вторият – с течение на времето все по-малко го познава[8].
Авторът Иван Занов
Втората предлагана митологема е не по-опасна за науката и обществото от първата. Понятието „българи“ не присъства в нито една учебна програма за различните класове, а се оказва основно за V-ти, VIII-ми и XI-ти клас. Друг е въпросът, че в почти всички учебници, а и в научни статии, то се употребява в неговия уродлив вид – „прабългари“. На учениците се внушава неговата неправилна форма, която е антинаучна и лишена от прагматизъм. В нито един извор, от който черпим информация, не се споменава за „прабългари“. В този смисъл всякаква словесна еквилибристика не оправдава неговото утвърждаване в науката, а оттам – и в учебникарската литература. Това, че такива безспорни авторитети като Петър Мутафчиев[9] и Иван Дуйчев[10] го употребяват за пръв път, но без всякакво обяснение, не е достатъчен довод за налагането му. Иван Божилов трябва да бъде подкрепен в усилията му „да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост“[11].
Една сериозна историография не би трябвало да въвежда термини, които не съществуват в изворите. Името българи е едно и също в документалните източници и въпреки че съдържанието му през годините се променя, това не е основание за прибягване до подобни измислени конструкции, които дори са лишени от логика. Блазиус Клайнер и Константин Иречек не използват друго понятие, освен българи[12].
В редица извори се споменава народностното име «българи»[13], но наши учени внедряват въведеното понятие «прабългари»[14]. По мнение на руски слависти понятието е измислено от бащата на руската наука Михаил Ломоносов, който в 1760 година публикува първата история на Русия.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.