СИНЪТ ЧОВЕШКИ (5)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

3. Предтечата. Иисус в пустинята, двадесет и седма годинаJohn, The Baptist 5Един ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.

Иоан нарича себе си „гласът на викащия“**, което подсказва за много неща.

Преди пет века, когато завършва пленничеството и юдеите могли да се завърнат от Вавилон, великият учител на вярата Второисаия*** изпява химн за Богоявлението. В него е описано пасхалното шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Господа, превръщайки се в градина. Най-отпред върви глашатай. Той призовава да се разчисти пътя на Идващия[1].

Оттогава месианските надежди се свързват с това видение. Очаквало се, че пророк Илия отново ще бъде пратен на земята и сам той ще стане предтеча на Избавителя.

Есейските монаси, живеещи край Мъртво море, твърдят, че тъкмо на тях ще се падне ролята на вестители[2]. Но те смятат, че светът твърде дълбоко е затънал в беззакония и само „Синовете на светлината“ са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран считат себе си за единствени избраници. Историята на света според есеите е претърпяла крах и всички, освен тях, са обречени. Те живеят зад стените на селищата си, спазвайки съвсем точно обредите и вярвайки, че само с тях ще бъде сключен Новият Завет, предсказан от пророк Иеремия.John, The Baptist 9Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?

Проповедта на Иоан навярно е смутила есеите. Те нямали в какво да го упрекнат, а и как да причислят отшелника към „синовете на тъмнината“? Иоан живеел като аскет, по-строго и от самите кумранци. Обличал се в груба овчарска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, а това ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от сушени на слънце акриди и див мед[4]. Въпреки това този пустинник не споделял студеното самодоволство на есеите, не загърбил света и започнал да проповядва на „целия израилски народ“.John, The Baptist 4Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.

От пустинята Иоан отива в близката долина на река Иордан и там започва своята проповед. „Покайте се – вика пророкът, – защото близко е Царството Небесно!“ Думите му падат на подготвена почва и веднага намират широк отзвук. От околните градове и села започват да се стичат към реката тълпи от хора. Прииждат книжници и войници, чиновници и селяни. И думите, и самият облик на пророка правят огромно впечатление. Той говори за Съда над света и сякаш всичко край Иоан е проникнато от предчувствие за наближаващи велики събития.

Иоан избира за символ на встъпването в месианската ера обредът потапяне във водите на Иордан, реката, която от древни времена се смятала за граница на Светата земя. Така както водата измива тялото, тъй и покаянието очиства душата. Когато езичникът се е присъединявал към старозаветната църква, бил подлаган на „тевила“, тоест измиване[6]. Ала Пророкът изисква това от самите юдеи в знак че са се родили за нов живот. Затова са наричали Иоан Хаматвил – Кръстител****.john, the baptistМного от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.

Когато вижда на брега книжниците, той рязко и сурово им казва: „рожби ехиднини! Кой ви подсказва да бягате от бъдещия гняв! И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму[7]„. Хората не са синове на Завета по рождение, а чрез верността си към Господните заповеди.

Иоан упреква в лекомислие и онези, които смятат, че само обредът на тевила е достатъчен за опрощаване на греховете. Той изисква преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщаването хората „изповядват греховете си[8]„. Но и това не е достатъчно. Необходими са реални резултати от вътрешната промяна. „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние – казва пророкът. – И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън[9]„.

Какво иска Иоан? Призовава ли народа да избяга от света и да се скрие зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителят иска много повече: хората, оставайки там, където живеят, да запазят верността си към Божието слово.John, The Baptist 6Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.

В същото време Иоан се държи толкова независимо спрямо силните на деня, че много скоро предизвиква недоволството им. Веднъж, според преданието, Кръстителят отишъл в Иерусалим и там се изказал против членовете на Съвета. Когато го попитали кой и откъде е той, Иоан отвърнал: „Аз съм човек, и живея там, където ме води Дух Божи, който ме храни с корени и дървесни филизи“. На заплахата, че ще се разправят с него, ако не престане да смущава тълпата, Иоан отвърнал: „Вие трябва да престанете да вършите низките си постъпки и да се прилепите към Господа Бога свой.“ Тогава присъстващият на събранието есей на име Симон, презрително подхвърлил: „Ние всеки ден четем свещените книги, а ти току-що си излязъл от гората, като звяр, и се осмеляваш да ни учиш, и да съблазняваш хората с размирните си приказки[12]„. Оттогава Кръстителя повече не се върнал в столицата.

Иоан обикновено живеел близо до Витания, или Витавара – мястото, където реката можела да се премине и където той кръщавал прииждащите хора[13]. Скоро около него се образува община, на която той дава свои правила и молитви. Ние знаем имената само на двама от учениците му – Андрей от Витсаида и юношата Иоан, сина Зеведеев. И двамата са били рибари и били дошли от бреговете на Галилейско море[14].John, The Baptist 3Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.

Влиянието на Иоан нараства с всеки изминат ден. В изказванията си той взел да засяга и Ирод Антипа, комуто принадлежала Иорданската област. В резултат на това, пише Флавий, тетрархът „започнал да се страхува да не би властта на Иоан над масите да доведе до някакви размирици[16]„. Разтревожил се и Синедрионът и тъкмо затова изпратил на Иордан свещеници с негови пълномощия.

– Кой си ти? Месията ли? – питат те Кръстителя.

– Не съм Месия – отвръща той.

– Тогава кой си? Илия ли си?

– Не съм Илия.

– Пророк ли си?

– Не.

– Тогава кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? За какъв се смяташ?

– Аз съм глас на викащия: „В пустинята оправете пътя Господен“, както е казал пророк Исаия.

– Защо тогава кръщаваш, ако не си Месия, ни Илия, нито Пророк?

И тогава те чуват отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определя призванието на Иоан като Предтеча на Христос.

– Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън[17].

Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божията правда, а Иоан е само предвестник на очистителната буря.

За Месията се говорело отдавна, но единствено иорданският учител възвестил, че дните на Неговото явяване най-сетне са настъпили. Народът, слушайки Предтечата, непрекъснато „живеел в очакване“. Много хора знаели, че Избавителят дълго време ще се крие, без да бъде разпознат, затова думите на Иоан: „Той е сред вас“, карали сърцата учестено да бият.St. John the Baptist and JesusВ същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.

Знаел ли е Иоан още отпреди или едва сега е почувствал, че пред него стои не обикновен човек, а Някой по-голям от него самия? Отговорът на Иисус: „Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ нищо не подсказва на присъстващите[18]. Дали Той не иска да каже, че ние, хората, трябва да започнем от покаянието? Или иска да даде пример? Или гледа на кръщението като на деяние, бележещо началото на Неговата мисия? Но за Иоан тези думи имат определено значение и той се съгласява да извърши обреда.

Това е символична среща. Отшелникът във власеница, с почерняло от слънцето, изпито лице, с коси като лъвска грива, въплъщава трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение носи Човекът, който на пръв поглед външно по нищо не се отличава от всеки обикновен галилеец.Jesus Son of God and the Holy SpiritВ същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.

След кръщението Иисус веднага напуска Витания и се усамотява в пустинята, на юг от река Иордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където само плачът на чакалите и крясъците на хищните птици нарушават тишината, Той прекарва в пост повече от месец. В ония дни, на прага на своето служение, по думите на евангелистите, Той бил „изкушен от дявола“.The temptation of Jesus Christ 2Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“

Вторият път Назаретецът застава на висока планина. В краката Му лежат пепеливи назъбени скали, а отвъд тях се предугаждат „всички царства на света“. Някъде далеч крачат непобедимите римски легиони, по морето плават кораби, вълнуват се народните тълпи. Какво ги управлява? Какво властва над света? Силата на златото ли, или властта на меча, или стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Кесарят управлява народите, само защото е признал властта на тъмното начало в човека. „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им – казва сатаната, – понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам“. Стани като владетелите на империи, и хората ще бъдат в краката Ти. Такъв Месия – воин са очаквали юдейските зилоти. Но Иисус не отстъпва пред съблазънта на меча; не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. „Махни се от Мене, сатана! – отговаря Той, – защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“.

От пустинята Иисус отива в Иерусалим. Но и там духът на злото не Го оставя. „Хвърли се оттук долу“ – предлага той, когато Христос застава на една от високите храмови площадки. Нали тълпата, щом види, че човек пада върху камъните и остава невредим, навярно ще го сметне за голям магьосник. Но Иисус не може да приеме пътя на крещящото чудо, по който вървят както мнимите мистици, така и поклонниците на „техническите чудеса“. Той винаги ще се опитва да прикрива силата Си и ще избягва духовното насилие над хората.The temptation of Jesus ChristЕвангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.

Като се връща в Галилея, Иисус за известно време отново остава във Витания. Щом Го вижда, Иоан се обръща към заобиколилите го хора и казва: „ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света[21]„. Думата „Агнец“ напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в книгата на Исаия Агнец бил наречен Служителят Господен, Който щял да пострада, за да изкупи човешките грехове.

Кръстителят повтаря свидетелството си и пред близките ученици, след което Андрей и Иоан започват да търсят начин да се срещнат с Иисус[22]. Веднъж, като Го виждат, те плахо се приближават до Него, но не знаят как да Го заговорят. Иисус се обръща и ги пита:Jesus Christ and the apostles– Какво искате?

– Рави, де живееш? – питат те леко объркани.

– Дойдете и вижте.

Те отиват с Него в дома, в който Той е отседнал и остават с Иисус през целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на другия ден Андрей намира брат си Симон и възторжено му казва: „Намерихме Месия.“

Поразителната новина мигом се пръска сред галилейците, дошли край река Иордан. Някои се колебаят. Станалото никак не съответствало на предсказаното. Един от земляците на Андрей, Натанаил, недоверчиво клати глава: „Месия от Назарет?“ Отвръщат му простичко: „Дойди и виж.“ Натанаил се съгласява и първите думи на Назарееца пронизват душата му. Направеният намек, показал прозорливостта на Иисус, разсейва всички съмнения.jesus and the disciples– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.

– Истина, истина ви казвам – отговаря Иисус, – ще видите небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки!

Той не произнася думата „Месия“, но изразът „Син Човешки“ им е понятен. Той означава, че новият Учител е Онзи, Когото всички отдавна очакват с нетърпение.

Навярно тези чистосърдечни хора са решили, че намерения от тях Цар се крие само временно, но ще настъпи часът и около Него ще се сплотят всички смели хора, небесните сили ще Го възкачат на престола и те, познали в Него Христа, ще спечелят слава в месианското Царство.

И така, Иисус тръгва на север, но вече не сам, а придружен от привържениците Си.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тоест, глас на глашатай, на вестител. Бел авт.

***Става дума за автора на част от старозаветната книга на пророк Исаия, писана от друг автор, известен в библейската изследователска традиция като „Второисаия”. Бел. прев.

**** Думата „тевила“ – по гръцки βάπτισμα – означава потапяне, умиване; обикновено се превежда като „кръщение“. Бел. авт.

***** Митарите, събирайки императорския данък, обикновено са трупали богатство за сметка на населението. Бел. авт.

[1]. Исаия 40:3.

[2]. Смотри Кумранский устав, VIII, 12-14.

[3]. Книга Тайн, 8-11.

[4]. Матей 3:4; Марк 1:6; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88; св. Епифаний. Панарион, 30. Смотри также славянскую версию „Иудейской войны“ Иосифа Флавия, II, 2. Назореями, или назиритами, назывались в древности лица, которые посвящали себя Богу и давали обет воздерживаться от вина и не стричь волос. (См. Числ 6:1-21; Судии 13) С названием г. Назарета (евр. Ноцерат) слово „назорей“ (назирит) не имеет ничего общего.

[5]. Флавий, И., Иудейская война, II, 8. О связи Иоанна с ессеями см.: еп. Михаил (Чуб). Иоанн Креститель и община Кумрана. – ЖМП, 1958, № 8; Daniilou, J., Jean-Baptiste, timoin de’Agneau, Paris, 1964, p. 42.

[6]. Мишна, Песахим, VIII, 8.

[7]. Матей 3:7-9. Здесь игра слов „банайя“ и „абнайя“ – сыновья и камни.

[8]. Матей 3:6.

[9]. Матей 3:8, 10.

[10]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[11]. Лука 3:10 сл.

[12]. Смотри славянскую версию „Иудейской войны“ Флавия, II, 2. Присутствие ессея на Совете было вполне возможным. Некоторые из них жили в городах и пользовались влиянием. Ирод покровительствовал им. Одного из ессеев, Менахема, он даже сделал главой раввинского Совета (Флавий И., Арх. XV, 10, 5; Мишна, Хагига, II, 2).

[13]. Название Бетавара (Вифавара, срв. Судии 7:24) означает „Место переправы“, а Бетания (Вифания), как этот поселок назван в древнейших рукописях Ин, означает „Место корабля“ (или лодки) – Иоанн 1:28. Не смешивать с Вифанией (Бетани), которая находилась около Иерусалима: название ее, по-видимому, означает „Дом бедняка“.

[14]. Смотри Иоанн 18:15. Очевидно, Креститель выделял Андрея и Иоанна из числа своих учеников; смотри Иоанн 1:38.

[15]. Смотри Второзаконие 18:15. Об этом пункте иудейской эсхатологии см.: Трубецкой С., Учение о Логосе в его истории, М., 1906, с.282-284.

[16]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[17]. Иоанн 1:19 сл.; Лука 3, 16-17; Матей 3:11-12.

[18]. Матей 8:14-15. Согласно Лука, мать Иоанна была родственницей Девы Марии, из чего можно было бы предположить, что Предтеча знал Христа с детства. Но этому противоречат слова пророка: „я не знал Его“ (Иоанн 1:31). По-видимому, родители Иоанна умерли рано и, возмужав в пустыне, он не был знаком с Сыном Марии. Во всяком случае, слова „я не знал его“ показывают, что пророк, если даже и слышал об Иисусе, в Его мессианскую тайну посвящен не был.

[19]. Иоанн 1:32-34.

[20]. Марк 1:12-13; Лука 4:1-13; ср. Матей 4:1-11.

[21]. Иоанн 1:29 сл. Из общего контекста Иоанн явствует, что это свидетельство Предтечи было произнесено перед уходом Иисуса в Галилею и, следовательно, уже после пребывания Его в пустыне. Фактически IV Евангелие начинает рассказ с событий, происходивших после крещения Христова и Его искушения от дьявола.

[22]. Иоанн 1:35 сл.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yQ

АСТРОЛОГИЯТА – ДРЕВНА КАТО ГРЕХА*

Александра Карамихалева

Още продължава кандидатстудентската кампания. Някои отпадат, други издържат успешно изпитите. Темите за едни бяха трудни, за други лесни…

alexandra-karamihalevaНо имаше и такива, които бяха особено „подготвени” – чрез допитване до врачки и астролози. Медиите разгласиха много такива случаи. Хората решили да се улеснят. И в резултат хиляди млади хора и техните родители се оказват уловени в невидимите примки на лукавия.

Това не е прецедент. Днес е повече от модерно да се прибягва до този тип познание. И млади, и стари са буквално обсебени от страстта да предузнават бъдещето си или да вземат решения посредством астрологията и окултизма. Те се доверяват безусловно както от любопитство за дреболии, така и за съдбовни начинания в своя живот. И понеже търсенето е голямо, налице е щедро предлагане.

От няколко години насам астрологията все по-масово навлиза в живота.

Широкоразпространени и леснодостъпни хороскопи ни заливат от почти всички вестници, списания, телевизии, импулсни телефони. Волно или неволно, още от сутринта узнаваме от „сутрешните блокове” „какво ни съветват днес звездите” и колкото и скептично да се отнасяме към тези предсказания, думите се загнездват в съзнанието и ни влияят. Ако за някои зодиите и хороскопите са просто забавление, то други буквално не предприемат нищо преди да се осведомят какво им вещаят съвременните магове.Circle of zodiacТози небивал интерес към хороскопите предполага определен тип мислене и нагласа, чужди на християнския мироглед и благочестие: страх от бъдещето, неизвестното, непознатото, от загуби, самота, страдание…; неосъзнат стремеж да отхвърлиш отговорността за решенията в живота си; нездрава духовност и тотално объркване на вярата със суеверието; невежество относно природата на Бога, същността и назначението на човека; и не на последно място – слаба вяра в Бога като Творец и Промислител за света.

Що е астрологията и какви са нейните корени

Астрологията е древно изкуство или псевдонаука, която твърди, че предсказва събитията на земята, човешкия характер и съдба чрез наблюдение на постоянните звезди, слънцето, луната и планетите.

Макар астрологията да претендира за авторитет и правдивост поради древния си произход, ще възразим, че не всичко древно е добро, истинно и спасително. Окултизмът е древен почти колкото греха и те имат едни и същи корени: гордостта, богоборството, общуването с демони.

Светите отци на Църквата отнасят зараждането на астрологията и другите окултни учения към времето на Каин и неговите потомци.

Съгласно тълкуванието на св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Атинагор, Тертулиан, св. Амвросий Медиолански и други отци и учители на Църквата под думите в Битие 6:2 „Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени” следва да разбираме – духовни същества, паднали ангели, които влезли в престъпен съюз със земните жени и ги научили на вълшебства и заклинания. Това твърдение се потвърждава и от апокрифната книга „Енох”.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLДокато бракът в Библията често означава единението на човека с Бога, тоест вярата (Осия 2:16; Ефес. 5:22-23), то в брака между хората и духовете трябва да подразбираме зараждането на езическото почитане на демоните, с помощта на които падналият човек се опитва да проникне в тайните на света, да въздейства на околните и на стихиите, да стане като бог без Бога (Битие 3:4-5).

В трето хилядолетие преди Христа халдейските и вавилонските жреци развили астрологическата система. От Вавилон езическото почитане на звездите си проправя път към египтяни, индийци, китайци, а по време на залеза на Римската империя стига и до Рим.

През Средновековието Европа е завладяна от астрологията. Императори я вземали под покровителството си, в университетите били създадени професионални катедри по астрология. Дори великият Кеплер се забъркал в това низко изкуство. Негови са думите: „За мене астрологията е непоносимо, но необходимо робство. За да запазя годишния си доход, титлата си и своя дом, трябва да се съглася с невежото любопитство.” За него „астрономията е мъдра майка, а астрологията е глупава дъщеря, която се отдава на всеки, който ѝ плаща така, че да издържа майка си”.Spooky fortune teller with tarot cardsСлед века на рационализма астрологията намалява влиянието си. Тогава става и окончателното ѝ отделяне от науката астрономия (изследване на звездите), с която в древност са били едно.

Двете световни войни са време на възраждане на астрологията. За отбелязване е, че във време на смут и падение на нравите окултизмът бележи небивал подем и популярност.

Влияят ли звездите върху човека

Определен тип такова влияние наистина може да има. Бог е вложил взаимосвързаност и взаимозависимост в цялото творение. Въздействието на слънцето, луната и другите небесни светила и планети върху живата и неживата материя на земята са безспорни. Човек, бидейки своеобразен микрокосмос, съединяващ в себе си духовното и материалното начало, естествено изпитва върху себе си това въздействие. Така например е установена зависимостта на холерата и други заболявания от нивото на слънчевата активност; известно е влиянието на лунните фази на физическото и психическото състояние на определени хора, на естествения цикъл при жените; на магнитните бури върху физическото и психическото състояние на човека и така нататък. Въпреки огромните усилия на учени от различни области тези влияния все още са слабо изследвани. В нашия случай е достатъчно да отбележим: Бог е определил строги закони – физически, биологически, космически, нравствени и духовни – които правят от хаоса хармонична единна система и човекът, макар и със специално назначение, е и част от нея, но в това няма нищо окултно.72656820Защо предсказанията на хороскопите понякога се сбъдват

По силата на своята предишна принадлежност към различни чинове от ангелската иерархия, падналите ангели в една или друга степен са били посветени в тайните на битието. След падението им Бог допуска те да запазят тези знания. В усилията си да привлекат вниманието на човека и да завладеят душата му, те предават някои тайни знания и свръхестествени способности, та чрез посредничеството на единици, да погубят мнозина (св. Игнатий Брянчанинов, „Слово о ангелов”). Демоните поради своето лукавство рядко изричат чисти лъжи. По-добра стръв за душите, неотличаващи добре дяволските козни от здравата духовност, са полуистините и истини, примесени със зрънце лъжа. Ето защо, до известна степен има съвпадение между предсказанията на хороскопите и реалността, но колкото по-голяма е тя, толкова по-голяма е вероятността хората да се подлъжат.

Бог естествено разкрива своите тайни според готовността ни да ги възприемем. Когато познанието не е в съответствие и с нравствена извисеност и чистота, поражда се възгордяване, желание за властване над другите и богохулство. Познанието без любов към Бога и към ближния носи само разрушение и погибел.

Съдбата на човека, неговият живот и смъртта

Във властта на човека е да избере на какво да подчини себе си и живота си – на природните стихии или на Бога; дали да прекара времето си, впримчен в тленното, или да живее в Бога за вечността.101266564Физическите и психическите дадености на човека и жизненият му път се определят от множество фактори: наследственост, възпитание, култура, начин на хранене… в това число, вероятно, и от астрономическите влияния. Но живеейки по Бога, спазвайки Неговите заповеди, човек се освобождава от греха, освобождава се от страстите на своето естество и действията му вече не са детерминирани от него.

Човек може цял живот да си остане роб на природните си дадености, на несъвършенството на естеството си и на всевъзможни външни влияния, да си остане „риба”, „лъв”, „телец” или друга някоя твар и да живее като тях, но призванието му е да се богоуподобява със съдействието на благодатта Божия.

Християнската аскетика изобилства от примери за хора, живеещи по Бога, за които по Божие допущение дори физическите и биологическите закони престават да са валидни. Макар и християните, съобразно отдалечеността си от Бога, до определена степен да са подвластни на различни влияния, за онзи, който е поверил себе си на Божия промисъл, който търси и съблюдава Божията воля и има за цел да изобрази в себе си Христа, зодиакалните характеристики и астрологическите предсказания практически са невалидни.

______________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 14 от 2002 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското правно и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, Александра Карамихалева. Източник – Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

ПАСТИРСКИТЕ ИЗКУШЕНИЯ*

Архимандрит Киприан (Керн)

Пътят на свещенството познава своите опасности, затруднения, изпитания и изкушения по-добре от всеки друг духовен подвиг. Не бива да се поддаваме на оптимистични илюзии относно бъдещото пастирско служение, както и да се впускаме в мечти за битова уютност на свещеническия живот. Свещенството е подвиг, който крие в себе си най-неочаквани изпитания. Освен това, както и всяка друга област на духовния живот, така и свещенството е изпълнено с трагични конфликти и противоречия. Свещеникът е изпратен в изпълнения със страсти и вълнения свят, като в същото време той не бива да попада в техния плен. „Разпнатостта на света“ се чувства в свещенството ежеминутно и колкото повече пастирът се отдава на своя подвиг, толкова по-остро става жилото на греха и враждебните на духовния живот сили се опълчват срещу свещеника все по-ожесточено. Затова още преди встъпването в свещенството и особено в неговите първи дни от пастира се изисква да гледа трезво на трудния и трънлив път на своето служение.Както вече бе споменато, „разпнатостта на света“ се усеща в свещенството много по-силно, отколкото в светския живот. За свещеника напълно естествено важат законите на човешката природа; той бива подхвърлян на всички общочовешки греховни слабости, но освен това срещу него се надигат и особени, непознати на мирянина изкушения, тоест чисто пастирски изпитания.

Обикновено в първите дни на своето свещенство пастирът изпитва особено състояние на духовен възторг, стигащ почти до блаженство. Той е погълнат изцяло от своето ново занятие и задължения. Той трябва да свикне с много нови неща, много работи са му съвсем неизвестни и всичко изглежда оцветено в радостни тонове. Много често свещеникът е пощаден от особено силни изпитания в началото на своето пастирско служение. Изкушенията в истинския смисъл идват по-късно. Но въпреки това, трябва да подчертаем, че пътят към духовното възрастване на всеки човек, а следователно и на всеки пастир, е строго индивидуален и не се поддава на никакви схематични обобщения.

Като едно от възможните изкушения в първите крачки на свещенството може да бъде посочен (но това съвсем не означава, че то задължително идва винаги) особеният страх, идващ преди извършването на богослужението. Или от прекомерно благочестие, или от особено обременена съвест, а може би и от скрита гордост младият свещеник изпитва боязън от службата и особено от извършването на Евхаристийното тайнство, от Кръщението, Изповедта и т. н. У младия свещеник се появява желание да пребивава в някакво бездействие, защото извършването на всякакво свещенослужение предизвиква у него страх да не би да сгреши или обърка нещо, а при тайнството Евхаристия – да не събори съсъдите, да не разлее св. Дарове и т. н. Трябва да се полага старание да се победи това чувство на страх чрез по-често извършване на богослужението, а не чрез отклоняване от него. В този случай помага и съветът на по-старшия и опитен брат или на епископа. Тъй като страхът от грешки много често произлиза от страха на свещеника, че може да изглежда неопитен в очите на своите пасоми, той винаги трябва да помни, че в пастирското дело е важен не страхът от човеците, а страхът Божи, който е и начало на всяка премъдрост. Но дори и самото усещане на страха Божи не е толкова важно, колкото е важна любовта към Бога, любов не рабска, но съвършена; само тогава страхът Божи, тоест благоговейното отношение към Него, ще бъде разтворен в тази духовна любов. Свещеникът винаги трябва да извършва своето служение със страх Божи, вяра и любов.

Като едно от ранните изкушения на свещеника може да се яви и особената неумерена ревност в подвизите на молитвата, поста, проповедта, духовното ръководство и т. н. Без съответстващата духовна подготовка и извън правилното ръководство от опитен духовник младият свещеник често се поддава на ревност, която доста много превишава неговите естествени дарования и духовни сили. В своите първи крачки той лесно може да се отдаде на засилена молитвена и постническа дейност, но ако в нея не се влиза постепенно, разумно и в съответствие със собствените сили, той много скоро може да се умори, след това да охладнее към това, което е взел върху себе си, и дори още по-лошо – да охладнее и към това малко нещо, което е успял да събере до ръкополагането. Тогава този свещеник е обхванат от изкушението въобще да не се моли или под един или друг предлог да съкращава своите подвизи, което от своя страна бързо може да доведе до пълна разпуснатост и отслабване на духовните сили. Поради това в делото на своето пастирско служение, в молитвения подвиг и въобще в своето духовно израстване младият свещеник трябва да бъде поставен под внимателен надзор на своя по-старши събрат и да проверява своите пастирски дерзания чрез опитността на по-опитните свещенослужители. Опасността от „духовно претоварване“ може лесно да обезоръжи слабия и неопитен свещеник и да създаде у него всякакви недъзи, които трудно се поддават на лечение, ако за тях не се подаде навременно и внимателно предупреждение. Всяко възрастване трябва да бъде органично и хармонично, но трябва да се взима предвид и фактът, че всяко спиране по пътя на духовното израстване неминуемо тласка човека обратно по наклонената плоскост.В пряка зависимост от изкушението на неумереността и претоварването в духовното израстване се явява опасност от разпространената сред младите свещеници прекомерна взискателност към пасомите. Този особен пастирски ригоризъм се проявява в стоварването на „непоносимо бреме“ върху плещите на духовните чеда на пастира, в изискването на прекомерни трудове от всички тях, без оглед на тяхната възраст и духовна зрелост, в незабавното осъждане на неуспяващите или маловерците, както и в честото произнасяне на изобличителни проповеди. Последното явление се среща доста често. Но проповедта е средство, което се приема не леко и не еднакво от всички. Лошият, скучният и най-вече многословният проповедник на практика се превръща в бреме за своето паство. По принцип изобличителните проповеди са опасни и почти винаги водят до обратен резултат. Изкушението на ригоризма е особено изпитание за пастирската съобразителност и тактичност. Както много други сходни с него явления и то се поражда от светлите подбуди всички да бъдат насочени към съвършенство и на всички да бъдат преподадени уроци и примери, съдържащи спасителни назидания, но почти винаги ригоризмът се проявява откъм своята отрицателна страна. Паството възприема този ригоризъм напълно противоположно на желанието на свещеника, вследствие на което идва вътрешното дистанциране от пастира, а после отчуждение от Църквата и дори пълно отдръпване от християнството, породено от немъдрата и необмислена ревност на свещеника.

Ако споменатите по-горе опасности заплашват свещеника предимно в първите времена на неговото служение, по-късно могат да се появят други, много по-опасни изкушения. Казаните по-горе неща се явяват като „детски болести“, които в по-голяма или по-малка степен се преболедуват от всеки свещеник. Всеки умен и съобразителен пастир ще съумее да преодолее „страха от човеците“ в себе си и да го подчини на разтворения в любовта страх Божи; след време, особено под доброто влияние на по-опитните си събратя, той ще усмири своето неумерено подвижничество и ще влезе в нормалния ритъм на органичното възрастване. След години той ще разбере пълната безполезност на ригоризма и „изобличенията“.

Но с годините, с немощите, с несполуките се появяват други изпитания за издръжливостта и духовната зрелост на пастира. И ето че като едно от тези изкушения, идващи с времето, трябва да признаем произтичащото от умората пресищане от работа. Младежките години са отминали, поривите на идеалистичното служение и жертвеност са утихнали, животът е дал своите уроци по различните превратности и на мястото на светлите празници от първите години на свещенството идва сивият делничен ден и прозата на обичайното свещеническо съществувание. И точно в тях може да се появи един от най-страшните врагове на всяка една духовност – скуката. Нищо друго не е по-страшно от това чувство. Гневът, неумереността, страхът от околните и много други неща могат да бъдат преодолени и заменени с нови енергични пориви в служението. Но скуката е признак за почти смъртна опасност за делото на свещенството. Притъпяването на интереса към работата, което понякога се предизвиква от несполуките и от застоя на окръжаващата среда, може лесно да доведе пастира дотам, че ако той прекалено много се е надявал на своите собствени сили, може да отпусне ръце, да залинее духовно, да изпадне в униние и безнадеждно отношение към своето служение. Тогава у него се появява нежелание за молитва, отбягване от служенето на св. Литургия, загуба на интерес към духовния живот въобще и всичко това често се оправдава с различни благовидни причини като болест, умора и т. н. Почти незабележимо започва да се промъква това, което аскетиката нарича „вкаменено безчувствие“. Пламтящият някога огън на ревността затихва и тогава свещеникът се превръща в чиновник-формалист, който така да се каже вече само „отбива номера“, като „отслужва“, „отчита“ и „отпява“, все едно иска да свърши бързо някаква скучна работа. У такъв уморен, разочарован и унил пастир доста често се поражда съпротива срещу устава, църковните традиции, установените в иерархията ценности, аскетиката: „Всичко това е остаряло“, „това вече не е за нас“, „много неща трябва да се преразгледат и реформират“. Вместо да се ръководи от изискванията на църковното устройство, такъв пастир, изпаднал в гореспоменатото състояние, желае да измерва църковността със своето настроение и по-точно със своето разстроение, като принизява църковните установления към собствената си леност и нерадение. Ако такъв пастир в своята младост особено силно се е увличал от своето „призвание“, ако по своята природа той е склонен към бързи очарования и разочарования, то в състоянието на описаната духовна депресия той стои много близо до отчаянието и може дори съвсем да се отдели от това, пред което преди се е прекланял. Това нерядко води до снемане на сана и духовна смърт.

Ние трябва да се спрем малко по-подробно на въпроса за тези „разочарования“ като едно от най-типичните пастирски изкушения, настъпващи в определен период на свещеническия живот. Както вече бе казано, такива разочарования често водят до доброволно снемане на сана от страна на лица, които напълно са загубили своя усет към пастирстването. „Разочарованието“ се появява там, където преди това е имало „очарование“, което от своя страна въобще не може да бъде правилен критерий и правилна аксиология. „Очарованието“ и „влюбването“ съвсем не са истинското чувство на любов било към даден човек, било към дадена професия. „Очарованието“ е изкривено отношение към неговия предмет; то е емоционално повишено надценяване на качествата, свойствата и привлекателностите на обекта, към когото то е насочено. Когато очарованието отмине, когато делниците встъпят в своите права и когато се проявят всички прозаични черти на човека, службата и т. н., оказва се, че истинско чувство не е имало, а е господствала самоизмамата и поклонението пред лъжливи кумири.

На практика при пастирското разочарование се оказва, че това, което преди е увличало и е изглеждало като призвание, изведнъж като че вече не привлича и изкушеният пастир започва да мисли, че се е излъгал в своето призвание. Чак сега той вижда, че призвание е нямало. В какво се състои причината за всичко това?

На първо място в самонадеяността. Това, което младежът си е представял като призвание, се оказва просто една самоизмама. Неправилно преценил своите вътрешни сили, впоследствие той открива, че не му достига именно това, в което се е надценявал. Човешката гордост е свършила своята работа и продължава да я върши, изкушавайки младия пастир. Той е забравил словата на молитвата при хиротонията: „Божественная благодат всегда немощная врачующи и оскудевающая восполняющи проручествует”. Той е забравил, че не неговите слаби сили, не това, което е смятал за призвание, не неговите знания и таланти, а единствено Божествената благодат може да изпълни и допълни това, което му липсва.Друго особено изкушение, явяващо се по пътя на пастирското служение, е стремежът към секуларизация на духовния дар, който се дава на свещеника при неговото ръкоположение. Поради този стремеж мнозина свещеници тръгват по пътища, нямащи нищо общо със свещеническото служение и благодатното преобразяване на света. Вместо да съдействат тайнствено при раждането на новата твар в Христа и обожествяването на човешкото естество, те преместват тежестта на своите задължения върху различни светски „заместители“ на истинското духовно дело. Ако пастирът е склонен към политика, той лесно може да подмени своето служение със земни интереси. Ако пастирът счита, че най-важни в неговата дейност са само социалните въпроси и търсенето и осъществяването на някакъв земен рай, той лесно и бързо може да замени духовните ценности с всякакви социални илюзии. Такива пастири се превръщат в агрономи в раса, участват в противопожарни отряди и гимнастически дружества (картина, характерна за Запада – б. пр.), влизат с главата напред във всякакви светски организации (това пък се наблюдава и тук – б. пр.). Почти винаги това се върши с благородното оправдание в необходимостта или желанието на пастира да бъде „съвременен“, „да живее с интересите на своето паство“.

Ако у пастира има вроден вкус към различни културни начинания и интереси, той лесно може да изпадне в съблазънта на културтрегерството и светските занимания. Културната образованост винаги е полезен инструмент в делото на пастирството, но тя не бива да заема целия живот на свещеника. В противен случай съществува опасност от изпадане във вулгарни светски увлечения и незабележимо превръщане на свещеника в пастир-литератор, пастир-театрал, пастир-публицист и други подобни превъплъщения. Полезно е да се знае всичко, което интересува паството, похвално е паството да бъде ръководено в своите интереси, но поддаването на споменатите увлечения и разпръскването на духовността, молитвеността и аскетичността във всякакви „съвременни изисквания“, е пагубно за пастира и безполезно за делото му. От своя свещеник паството може да слуша различни слова, свързани с определени културни явления, но тези слова трябва да бъдат п а с т и р с к и, тоест духовни; слова, идещи от духовния свят и подчинени на духовните критерии. В никакъв случай пастирът не бива да подменя ценностите.

Особено място заема тази група изкушения, която някои пасторалисти поставят във връзка с изкушаването на Христа в пустинята. Те могат да бъдат определени като материални съблазни, съблазни на авторитета, съблазни на „светостта“.

Относно материалната съблазън и за пастира, и за пасторалиста се появяват немалко затруднения, идващи от две напълно противоположни страни. В случая ще говорим за материалната съблазън като изкушение в пастирското служение и ще разгледаме нейната психологическа страна.

Както и във всички останали страни на духовната дейност, така и в материално отношение пастирът е изложен на всички общочовешки слабости и изкушения. На всеки човек е присъщо да се грижи за благополучието както на себе си, така и на своите близки. Грижите за насъщния хляб са напълно законни и оправдани. Те съвсем не се явяват като изкушение, особено ако пастирът е обременен от различни семейни или други задължения и изпитва недостиг от средства. Стремежите на свещеника да даде добро образование на децата си, да обезпечи здравето и благосъстоянието на своето семейство, а и той самият да бъде изряден и не лишен от необходимите му вещи, са безспорно оправдани от всякакви нравствени закони. Материалната съблазън не се състои в това, нейното изкушение се проявява в съвсем друг план. У пастира може да се прояви съблазънта „да бъде като всички“, вследствие на което той може да започне да се стреми към обогатяване и разкош или към нещо още по-лошо: „да не се покаже по-беден от другите“. Вместо равнодушие към земните блага, свещеникът започва да проявява интерес към по-голяма материална задоволеност, той започва да се стреми към увеличение на своите доходи, „да събаря житниците си и на тяхно място да строи нови“, по-големи. Такъв свещеник започва да се бои от бедността, да заглушава в себе си евангелското чувство на състрадание към бедните, забравяйки, че парите са кръвта на бедняка. Тогава той незабележимо, но постепенно започва да отстъпва от това, което му е завещано от Самия Пастиреначалник и да пренася центъра на своите интереси в съвсем противоположна посока. Той започва да отбягва бедните, да търси запознанства и връзки с богатите и известните и си изработва особена идеология на земното благополучие. Той твърде лесно оправдава богатството и разкоша, примирява съвестта си със съюза с богатите, започва да се срамува от нищетата, скромността и нуждата.

В историческата реалност идолът на парите твърде често е пленявал свещеническото сърце. Това винаги е създавало лоша репутация на свещениците чрез безбожната, масонската и антицърковната пропаганда. Вярно, Църквата никога не е поемала задължението да въвежда икономическо равенство, но християнският пастир, оправдаващ богатството, срамуващ се от бедността и стремящ се към задоволеност, „като при всички порядъчни хора“, на практика представлява пълно противоречие на евангелските заповеди и отлично оръдие на антихристиянската пропаганда.

Тази материална съблазън се дължи на психологическата „измама на очите“. Свещеникът, изпаднал в нея, загубва правилното ориентиране на мисълта си и се прекланя пред онова, което не трябва да има стойност за него и към което той трябва да бъде равнодушен. Свещеникът не е длъжен да насажда убеждения за социално равенство, но също така той не бива да дръзва да защитава богатството и разкоша.Съблазънта на авторитета увлича също така силно и се разпространява доста умело в живота и дейността на свещеника, като при това тя съвсем не се заключава само в тясно разбирания кариеризъм и неудовлетворената жажда на честолюбието и славолюбието. Вярно е обаче, че с това се започва. Пастирът, приучен на обичаите духовенството да се награждава с различни църковни, а и светски награди, лесно може да се отдаде на честолюбиви стремежи. Такъв човек започва да пресмята кога ще бъде произведен в протоиерейско, а и в по-високо достойнство, кога ще получи някой от знаците на църковното достойнство. Може да се развие и мнителността, изразяваща се в претенцията от коя страна на предстоятеля ще застане изкушеният при съвместните съслужения и какво място заема той в иерархията на свещенослужителите. Като оставим настрана въпроса за щателно разработената (особено в Руската църква) и детайлна иерархия (впрочем чужда на гърците и арабите), която често се явява необоснована и от естетическа, и от историческа гледна точка, ние трябва просто да осъзнаем, че самият принцип на наградите не е в съгласие с евангелското учение, според което за всички добри дела е обещана само една голяма награда на небесата, а всичко гореописано е само едно печално наследство от доста тесния съюз между Църквата и държавата.

Това чисто външно честолюбие и стремеж към кариера е само нисшата и по малко опасна форма на изкушението на властта. Много по-опасно е това, което се проявява не толкова във външното честолюбие, но се е вкоренило дълбоко в пастирското сърце, възбуждайки по този начин в него стремеж към властване. На пастира наистина е дадена власт от Бога, но тази власт е преди всичко сакраментална и тя (а това е много важно) трябва да бъде примесена с отеческа любов и състрадание към пасомите. Ако в пастира започне да се пробужда жажда за духовно властване над своите пасоми, това е много опасен симптом, свидетелстващ за изкривяване на неговото духовно зрение.

 В какво се проявява това лукаво изкушение?

Обзетият от него свещеник желае да придобие духовно господство над душите на пасомите си, забравяйки, че преди всичко той е длъжен да им състрадава и е призван към тяхното духовно раждане за нов живот в Христа и за тайнственото им преобразяване. Този стремеж към господство може да се прояви най-различно. Най-чистата негова форма е да се изискват от пасомите „подвизи на послушание“, при което според думите на митрополит Антоний (Храповицки) „дори най-дълбоко религиозните и благочестиви аскети, които обаче са слабо озарени от духа на пастирството, се превръщат в страшни чиновници за своите пасоми“. Такъв свещеник, особено ако той е млад и ревностен без мярка, се блазни от мисълта да бъде духовен старец на поверените му души и изисква от тях безпрекословно послушание, пълно отдаване в неговата власт, дори и по отношение на четените от тях книги и интересите им към различните области на обществения живот. Пастирите, загубили всякаква мярка в това отношение, са в състояние да наложат цензура върху целия живот на своите духовни чеда, без да се съобразяват нито с индивидуалните особености на всеки от тях, нито със своите собствени възможности.

Втората форма на това изкушение се проявява в учителната област. Младият, неопитният и, по-точно казано, неумният пастир се стреми да бъде „авторитет“ във всичко за своите пасоми. Той счита себе си за многознаещ във всички области, той властно се меси във всичко и изисква признаване на тази своя „власт“. Не притежавайки истински знания по много въпроси, но претендирайки, че ги има, той се стреми да подкрепи своите съмнителни доводи със свещеническия си сан. В този случай истинността зависи не от самата истина или от нейното съдържание, а от кого тя е произнесена. Най-честите доказателства в устата на този изкушен пастир се явяват „аргументите“ от рода на: „Аз ви говоря като свещеник“, или ако иска да „въздейства“ по-силно на колебаещото се сърце: „Говоря ви като архимандрит“. Когато критерият за истинността на дадено твърдение се измерва не от неговото съдържание, а от мястото, от което това твърдение се изказва, значението на истината съвсем не се увеличава. Нито санът на дадено духовно лице, нито географското разположение на една или друга епископска катедра не могат да поддържат несигурната истина в очите на умния и мислещия човек. Това изкушение на властта трябва да бъде изкоренено от душата на свещеника и на негово място трябва да се появи слово мъдро, точно и обосновано.Съблазънта на „светостта“ и „чудотворството“ без никакво съмнение трябва да бъде призната за най-опасното пастирско изкушение. Опасността му се състои в това, че то произлиза от най-висши подбуди и от особените стремежи към нравственото съвършенство, вследствие на което то може напълно незабележимо да въвлече пастира в греха на прелестта, тоест самоизмамата.

Свещеникът трябва да се стреми към светостта, духовността или, както казва св. Григорий Богослов, „към небесното“. В своето битие и дейност той постоянно стои пред светинята. Ежедневно предстоейки пред св. Престол, той се явява посредник между Бога, Който е Източникът на светостта, и хората, търсещи тази святост. Той СВЕЩЕНОДЕЙСТВА, моли се, докосва се до светинята. В хиротонията му се дава благодат, която превишава всичко останало. Според думите на св. Ефрем Сириец неговото служение превишава царското. Колкото повече пастирът влиза в ритъма на своето служение, толкова повече той прониква в атмосферата на светостта. Докосвайки се до съсъдите изпълнени с духовно благовоние, той сам започва да благоухае. Всичко това е напълно естествено, към всичко това свещеникът трябва да насочва своя духовен взор, защото светостта трябва да бъде норма за свещенослужението.

Всяко извършвано от иерея тайнодействие е дръзновено изпросване на чудо от Бога. Това чудо се извършва при всяко свещенодействие, независимо от личните достойнства на свещеника, независимо от неговите ум, външност, способности и т. н. Водата се освещава, греховете се прощават, евхаристийните Дарове се претворяват в Тяло и Кръв Христови. Цялата дейност на свещеника е теургична, при молитвата всичко обикновено и привично се превръща в свещено, необикновено и неприкосновено за ръцете на непосветения. Свещеникът живее и служи в атмосферата на чудото и чудесното. Неговата област е областта на чудоизвършването.

Безспорно всичко това е законно и очевидно, защото произтича от самата същност на свещенослужението. Свещеникът се моли, ходатайства и призовава, благодатта на Светия Дух изпълва всичко, лекува, претворява и освещава. Естествен е и нарастващият стремеж на свещеника към по-високо дръзновение и към светостта. Заповедта за усъвършенстването е дадена и за него не съществуват граници, защото Самият Небесен Отец се явява пределът, тоест безпределността за нашето естество.

И ето че падналият ангел-изкусител, който някога пристъпил към Господа с искането Той да покаже чудо – да се хвърли от покрива на храма и чудото несъмнено ще стане, защото ангелите ще понесат Христа, – същият изкусител пристъпва към неизкусения свещеник в един момент от неговия живот и го съблазнява именно по отношение на чудото. Разликата се състои в това, че в първия случай сатаната сам е очаквал самоубийствен акт от Господа, като Го изкушавал със слова от Писанието (невярно и произволно цитирани), а тук лукавият глас започва да изкушава младия свещеник, нашепвайки му, че той, именно той сам по себе си, по силата на собствените си съвършенства и дарби вече е постигнал особени сили, висока степен на святост и може да стане чудотворец. Внушава му съблазнителната мисъл, че той вече е достигнал някакъв особен предел и се е удостоил със съвършенство. Такъв пастир незабележимо започва да приписва именно на себе си това, което принадлежи не на него, а на благодатта на Светия Дух. Това, което чрез Духа-Утешителя се дава във всяко тайнство и свещенодействие съвършено независимо от личните качества на иерея, същият този иерей започва да поставя в зависимост от собствените си качества и съвършенства. Това залитане е по-скоро емоционално, отколкото рационално. Тази заблуда се проявява повече в областта на настроенията и усещанията, отколкото в умствено-теоретичната сфера. Иереят прекрасно разбира, че освещаващата сила принадлежи на Светия Дух, но той приписва на себе си и на своите достойнства възможността да бъде удостоен с по-голямо освещаващо действие на Духа.

За това състояние особено много допринасят и тези екзалтирани личности, които се намират в обкръжението на всеки пастир – предимно възторжени дами, които не без значителна доза истерия и неврастения изпитват в своите духовни стремежи нуждата да се прекланят пред някого, да го „обожават“ и да му „служат“. За това явление руският църковен бит е въвел особен технически термин, който макар и да звучи стряскащо, е доста точен по своята същина – „мироносничество“.

Такива „девици“ изпитват огромна потребност да благоговеят пред някого и бързо намират своя предмет на обожание във всеки малко повече изряден свещеник, особено ако той произнася добри проповеди, служи красиво, пее хубаво или (нещо, което се среща по-често и е много по-лошо) ако той е млад и красив. Тогава всяка негова дума се следи внимателно, неговият глас довежда до трепет и вълнение, всяка негова крачка и жест се тълкуват в особен смисъл. За тях такъв пастир вече не може да греши, всяка негова дума извира от мъдростта, всяка негова проповед затъмнява Златоустовите, а неговата молитва е огън пред Бога. На нея започват да приписват чудеса дори там, където няма нищо необикновено както в медицински смисъл, така и в областта на чудото въобще. И ето че пастирът започва не само в очите на тези „благочестиви“ истерични, но и в своите собствени да се превръща в особен „молитвеник“, надарен с изключителни „духовни дарби“, имащ „особено дръзновение“ пред Господа; той „изцелява“, той „чудотвори“. Според точния и саркастичен израз на митрополит Антоний такъв пастир започва да „кронщади“. За него още приживе се разказват легенди, едва ли не му се съставя и житие. И най-лошото е, че този неопитен и най-вече неумен пастир сам започва да вярва на своите мними дарби и незабележимо започва да играе ролята на „изцелител“, „молитвеник“ и „светия“. Вместо решително и ако трябва и рязко (защото резкостта е полезна и оправдана в такива случаи) да отхвърли такива преклонения още в техните първи изяви и да отблъсне тези лъжеумиления и лъжепреклонения, вследствие на което ще сложи край на това болезнено и уродливо явление сред своите пасоми, изкусеният пастир започва да се увлича от тях, да ги допуска, култивира и сам попада в лъжливото настроение, като по този начин той и другите погубва, и себе си мами.

Като един от оттенъците на такова „преклонение“ и „обожание“ се явява особената „загриженост“ на тези възторжени жени за здравето и благополучието на пастира. Само по себе си това явление е законно и разбираемо, и в него няма нищо лошо. Опасността не е в самата загриженост, а в „творенето на легенди“. Изведнъж в енорията започват да се разпространяват особени слухове: „Нашият отец не се грижи за себе си“, „той като че не е от този свят“, „в него вече се е развила туберкулоза“, „той се е занемарил и линее“, „през цялата нощ той се моли на Бога“ и т. н., и т. н.

В този случай свещеникът също трябва веднага и решително да отхвърли такива въздишки и слухове, защото в повечето случаи те нямат никакво основание. Ако пастирът наистина се е отдал на особен подвиг в молитвата и поста, според съветите на светите отци „въобще не трябва да се мъдрува върху това“. Този подвиг има стойност тогава, когато е скрит от хорските погледи; демонстрираният пред всички аскетизъм губи своята стойност и пред Бога, и пред самия аскет.По принцип всяка грижа за личността на пастира може и трябва да бъде приемана с любов, ако тя произлиза от любов и загриженост. Всеки принос трябва да се взима, подарената топла дреха трябва да се носи, за оказаното внимание трябва да се благодари, НО трябва решително да се отхвърлят всякакви „преклонения“, „обожания“, легенди и приживе съставяни жития.

Като обобщим всичко казано дотук, трябва да отбележим, че свещеникът трябва да съгрява в себе си всичко свещено, духовно и небесно; трябва да се вглъбява все повече и повече в атмосферата на молитвата и тайнодействието; да вярва без колебание, че е призван към чудо извършване, НО  н е  б и в а  да приписва нищо на своите лични дарби, не бива да мисли за себе си като за особен молитвеник и избраник, но трябва да смирява себе си както в своите собствени очи, така и пред очите на своето паство и най-вече, РЕШИТЕЛНО да пресича всякакво „обожание“ и „мироносничество“.

Всичко изброено дотук не може да изчерпи напълно въпроса за пастирските изкушения. В заключение ще кажем, че изпитанията за пастирската съвест могат да се появят на съвсем неочаквани места по пътя на свещеническата дейност. Всичко, което дори съвсем малко нарушава нормалното протичане на духовния живот или го заставя да излезе от указания път на служение на Църквата и пасомите, трябва да бъде признато като ново изкушение, с което трябва да се поведе борба. Най-големият грях е този, който ние считаме за незначителен и малък. Поради това, борбата трябва да започне още в началото на греховните пожелания, без да се чака те да се осъществят под формата на вече извършен грях. Второто, което трябва да помним, е, че често греховете ни се представят като добродетели. Изкусителят ни се явява и като „ангел на светлината“. Много често добрите подбуди раждат лоши пожелания. Често грехът ни повлича под различни благовидни предлози и съображения, които като че имат най-възвишен характер и чак след като изцяло попаднем в неговата власт, грехът застава пред нас в цялата си голота. Ето защо за пастира е важно да притежава дар на разсъдливост и да умее да различава дали духовете са от Бога, или от врага.

Превод със съкращения: Огнян Рангачев

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 3, с. 1-9.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал.1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Първо изображение: авторът на статията, архимандрит Киприан (Константин Эдуардович Керн (1899-1960)