Представата за Иерусалим у православните славяни*

Снежана Ракова

През последните години се натрупа доста литература, разглеждаща връзките на православното славянство с Иерусалим през Средновековието. Бяха публикувани изследвания за  контактите с Иерусалим съответно във всяка една от страните – Сърбия, Русия и България[1]. Поставени бяха за разглеждане и обяснение редица въпроси от най-различно естество – за ръкописната традиция сред славяните, за идейните представи за Иерусалим, за изобразяването му в картографията и прочее[2]. Тук ще се опитаме да предложим опит за типология на славянските описания на Иерусалим – като идеята е, че те следват византийските модели – нещо, което е характерно въобще за жанровото разнообразие на славянската книжнина.

За средновековния човек Иерусалим e бил центърът на Вселената, пъпът на света, най-свещеното място за християните. Всъщност поклонническото движение е един от най-ярките феномени на Средновековието – поклонници от всички части на Европа пътуват към Светите земи. Въпреки войните, завоеванията и многобройните разрушавания на града през Средновековието, той става още от първите векове на християнството център за посещения и поклонения за вярващите. Тук няма да се отделя внимание на поклонничеството, което тръгва от Западна Европа – то е подчинено на други влияния и се засилва особено много във времето на кръстоносните походи и след тях[3]. По характер то има различни черти от това, което се проявява във Византия и славянските страни. Трудно е да се каже кои поклоннически вълни са по-интензивни – дали тези от Запада или тези от Изтока. Изглежда, че поне количествено (като се съди от запазените извори) западните поклоннически посещения в Иерусалим са повече. Такива пътувания до Светите земи започват още в самото начало на християнството[4]. От времето на първия император – Константин Велики, и майка му Елена и по-късно – от V-ти век – имаме сведения за поклоннически пътувания и на византийци в Иерусалим, включени в житията на ранновизантийските светци. Интересно в случая е, че още в най-ранните гръцки жития имаме директно описание на Иерусалим. Това е важно с оглед на последващата дълга традиция – в която, както ще видим, има и славянски жития с подобни описания. Типологията на византийските извори може да с проследи чрез изследванията на Б. Флусен и М. Каплан[5]. Още от раннохристиянските времена имаме запазени жития на ранновизантийски светци, които директно разказват за поклонение на Светите места, например Житието на Петър ибериеца, писано около 500-тната година, но отнасящо се за времето около 430-та година; византийците, също както и западните хора, са почитали Голгота, местата на Възкресението и Възнесението и прочее. Този култ влияе и на организацията на литургичната година – празниците (и особено Възкресението) се празнуват именно в Иерусалим. Известно е и кои са Светите места още от V-ти век (според спирките на литургичните шествия): Анастасис, Голгота, Мартириум, двореца на съдията, Свети Сион, дворецът на Каиафа, Елеон, Имбомон, Гетсимани, Лазариум, Пимнион, 3-та миля на Иeрусалим и други – те включвали освен Христовите места и тези на апостолите и пророците. Интересно е да се отбележи, че горе-долу от същото време и по българските земи са открити медальони, донесени от поклонници[6]. И макар житията да са безценен извор за наличието на феномена „поклонение в Иерусалим“, то все пак целта там е друга – да се придаде допълнителен ореол на святост на мъченика чрез факта на посещението му по светите места. Другият вид извори – вече директно жанрово свързани с Иерусалим, са проскинитариите (пътеводители и итинерари) и описанията от очевидци. Цялото това разнообразие се появява малко или повече постепенно и има своя отзвук сред славяните.

Снежана Ракова, Четвъртият кръстоносен поход в историческата памет на православните славяни. Издателство БАН Марин Дринов, 2007.

Без да си поставяме за цел да коментираме всички налични описания на Иерусалим, които са били разпространени сред славяните, ще разгледаме само някои от най-емблематичните и показателни текстове[7]. Още в самото начало можем да кажем, че това са всъщност славянскитe реплики на съществуващи вече по-ранни византийски образци. Безспорно най-голям интерес представлява първият паметник – поклонничеството (руският термин е „хождение“) на монаха Данаил от 1106-1107-ма година това е времето на латинското кралство в Иерусалим, а самият монах разказва за срещата си с крал Балдуин, което е твърде ценно, понеже подсказва, че през Средновековието в Русия са знаели конкретни подробности за събитията, случвали се по местата на Светите земи. Още този първи запазен паметник ни дава модела на поклонение на Светите места, който е възприет от православните хора. След него имаме вече изработен жанр на описание на поклонническо посещение. В по-късно време виждаме в друг различен вид подобни описания, посветени на свещените реликви и църкви на Константинопол и дори отново имаме руско описание на подобно посещение – знаменитото подробно описание на църквите и реликвите на Константинопол от 1200-тната година, направено от бъдещия новгородски архиепископ Антоний. Без съмнение като важност – описанията на Иерусалим са имали по-голяма тежест в средите на монасите и изобщо на съвременниците. За това косвено потвърждение откриваме в продължаващия със столетия хаджилък на Божи гроб.

Да се върнем към текста на монаха Данаил. Ето кратки извадки от неговия разказ[8]: в предговора към описанието си Данаил твърди, че е „писал за пътешествието си заради вярващите хора. Така че, който чуе (или прочете) за Светите места, да се устреми с душата и въображението си към тези Свети места и така ще [може да] се приравни и с Бога, и с тези, които са извършили пътешествие по тези места…“.

Има още

Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335) – продължение и край*

Екатерина Дамянова

Пътуването понякога трае с месеци – през неудобни приста­нищни портове, трудни и свързани с изпитания пътища и често не­благоприятни климатични условия. Поради страх от разбойници се пътува по групи предимно през деня[36]. На известно разстояние има гостилници (mannsiones), в които често храната и водата са с лошо качество.

В провинция Сирия и съседните области са познати няколко добре обозначени маршрута на по-главни пътища: споменатият вече Via Maris (известен още като Военен път) – от Египет през Газа по протежение на крайбрежието, за Мегидо и Сирия, и Финикия; Севе­рен път: от финикийските градове през Ездрелонската долина към Дамаск и пустинните кервански пътища през Месопотамия; Източен път, известен още като „Царският път“ (Via Regis): от Дамаск по за­падната ивица на Сирийско-Арабската пустиня до Ейлат на Червено море; Южен път: от Египет до Газа[37].

Пристигнали в Тир, арианите успяват да организират мнозин­ство на събора, като не допускат привържениците на св. Атанасий, който довежда със себе си петдесет от своите египетски епископи. Откъм православните представители могат да се посочат и Макарий Иерусалимски, и Александър Тесалоникски. В събора от около шестдесет епископи не участват представители на цялата Църква, нито на всички Източни провинции. Изглежда са присъствали епис­копи от Галия или Африка и няколко от Илирия, но по-голямата част от тях са подбрани от Палестина, Сирия, Азия и Витиния. В почти всички документи, предложени от събранието, присъстват имената на Теогнис, Наркис, Марий, Теофил, Патрофил, Георгий от Лаодикия, Валент и Урсакий от Панония и Мизия – всички принадлежащи към Евсевиевата партия[38]. До този момент съборът не изглежда да е свързан с доктринални различия, а само като обикновен конфликт на Александрийския епископ с мелитианите.

Съборът заседава в голямата църква на средиземноморския град, председателстван от Флакил или Плакил Антиохийски. Според обичая епископите заемат местата си в зависимост от своите провин­ции и своя ранг, но когато св. Атанасий се насочва към мястото си, противниците му го призовават да застане в средата като обвиняем. Единият от придружаващите светителя – епископ Потамон, се об­ръща възмутен към Евсевий Кесарийски с думите: „Какво! Евсевий, смееш ли да останеш седнал като негов съдия, докато Атанасий стои пред теб? Ти и аз бяхме заедно в затвора през време на гонението. Аз загубих едното си око за истината, а как ти се измъкна невредим?“ Евсевий отвръща: „Очевидно не без основание, че те ви обвиняват, че играете тиранин. Ако по този начин вие се отнасяте с нас тук, то лесно е да се види как се отнасяте към хората във вашата собствена страна“[39]. Следват взаимни обвинения, но развитието на обстановка­та е изцяло в полза на Евсевианската партия.

Друг епископ от свитата на св. Атанасий – Пафнутий, се при­ближил до Максим Иерусалимски, който също е претърпял осакатя­ване по време на гонението, и му казва: „Тъй като ние носим същите белези върху телата си, и всеки загуби едното си око за истината, то аз не мога да те оставя да седиш сред нечестивците и да участваш на­ред с извършителите на беззаконие“. Като го хваща за ръката, той го извел от средата на евсевианите, и го поставя да седне до него[40].

Императорът не взема лично участие в събора, но изпраща свой представител в лицето на Дионисий, който прочита император­ско обръщение към епископите: „Виктор Константин, Максимус, Август, до светия събор в Тир“.

Със сигурност би било най-съвместимо, а и най-добре ще подо­бава на благоденствието на тези наши времена, че Съборната църква трябва да бъде неделима и служителите на Христос да бъдат в този настоящ момент невинни по всяко обвинение. Тъй като обаче има и такива, които увлечени от омраза и яростния дух на раздора (защото аз няма да ги обвинявам в умишлено водене на живот недостоен за тяхната професия), се стремят да създадат общо объркване, което по моя преценка е най-пагубната от всички злини. Увещавам ви (готови, каквито вие вече сте) да се срещнете заедно и образувате събор без забавяне, да защитите тези, които се нуждаят от защита, да предпи­шете лековете на вашите братя, които са в опасност, да призовете отделилите се членове към единство във възгледите, да поправите грешките, докато възможността все още позволява, че по този начин вие можете да възстановите на толкова много противници тази за­служена мярка на съгласие, която – странна и тъжна аномалия! – аро­гантността на няколко души е унищожила. И аз вярвам, че всички са еднакво убедени, че този начин на действие е едновременно приятен на Всемогъщия Бог (както и най-високият обект на моите желания) и ще донесе немалка чест на вас, ако вие бъдете успешни във възстано­вяването на мира. Не се бавете тогава, а бързайте с удвоена ревност да прекратите сегашните несъгласия по начин, подходящ за случая, чрез събиране заедно в този дух на истинска искреност и вяра, които Създателят, на Когото ние служим, изисква от нас, мога да кажа с почти доловим глас, за всички случаи. Никакво доказателство за бла­гочестива ревност не трябва да се иска от моя страна. Вече съм на­правил всичко, към което моето внимание беше насочено от вашите писма. Аз изпратих до тези епископи, чието присъствие вие желаете, че те могат да споделят вашите съвети. Аз изпратих Дионисий, човек с консулски ранг, който едновременно ще напомня за задълженията им на тези архиереи, които са длъжни да присъстват на събора с вас и самият той ще бъде там, за да надзирава заседанията, но най-вече да поддържа добрия ред. Междувременно, ако някой (макар да смя­там това за най-невероятно) дръзне по този повод да наруши моята заповед и откаже присъствието си, пратеник ще бъде изпратен неза­бавно да заточи това лице по силата на императорския едикт и да го научи, че не му подобава да се противопоставя на постановленията на императора, когато са издадени в защита на истината. За остана­лото ще бъде за ваши светейшества безпристрастно или чрез вражда или пристрастие, но в съгласие с църковния и апостолски ред да се изнамери подходящо средство, дали то да е за положителни престъ­пления, или за непредумишлени грешки, за да можете вие незабавно да освободите Църквата от всеки укор, да успокоите моето безпо­койство и чрез възстановяване на благословиите на мира на онези, които сега са разделени, да си осигурите най-високата чест за себе си. Бог да ви пази, възлюбени братя[41]“.

Има още

Освещаването на храма на Божи гроб в контекста на събора в Тир (335)*

Екатерина Дамянова

В началото на IV-ти век император Константин I Велики (306-337) изгражда една нова империя върху фундамента на християнството, а последното заживява в нови исторически условия. След издаването на Медиоланския едикт на императора през 313-та година, с който то става позволена религия (religio licita), и свикания в Никея събор през 325-та година, погледът на вярващите все по-често се насочва към местата, където се случват спасителните за човечеството събития.

Свeта Елена, майка на император Константин, предприема пъту­ване до Светите земи, в хода на което, подпомогната от епископа на Иерусалим – Макарий (314-333), обследва местата, свързани с Хрис­товите страдания и погребение. След откриване на кръста Господен през 326-та година градът започва да придобива все по-голямо значение[1]. С подкрепата на императорски средства и чрез палестинския епископат под водачеството на Евсевий Кесарийски (260-340) се издигат големи базилики във Витлеем, Иерусалим и Хеврон[2]. Като епископ на столица на провинция Евсевий изпълнява задълженията на мит­рополит на Втора Палестина, която от провинция на Римската импе­рия постепенно се превръща в Света земя.

Начало на интереса към Светите земи

До времето на император Константин ранните християни не показват подчертан интерес към забележителности в Светите земи. Предполага се, че Голготският хълм и гробната пещера, в която е по­ложено тялото на Спасителя, са били обект на почитане от страна на вярващите, тъй като те стават част от промените, които римският император Адриан (117-138) провежда в района след 135-та година. Първите съобщения за някои географски места се появяват във връзка с дос­тигнали до нас мъченически разкази[3]. С едно съобщение от средата на II-ри век за мъченичеството на Поликарп, епископ на Смирна (167/8 година), се наблюдава и началният интерес към Палестина[4].

До IV-ти век няма писмени сведения за почитане на свещени места, свързани със земното служение на Иисус Христос освен едно споме­наване от Ориген (+около 254 година), който говори за това, че „във Витлеем показват пещерата, където се е родил [Иисус]“[5].

Първо библейско-географско наблюдение над светите места в Палестина извършва споменатият Кесарийски епископ Евсевий, кой­то през 311-та година съставя съчинението си Ономастикон (Ovoμαστικòν[6]). В него той описва топографски известните през римско-византий­ския период места, свързани с библейската традиция, като изяснява наименованията им и ги локализира с помощта на римската пътна система. Възможно е ранните поклонници да са използвали това съ­чинение или латинската преработка на текста му, която дава блажeни Иероним (390-та година[7]). Като биограф на император Константин I Велики, Евсевий съставя и съчинението си Животът на Константин (Vita Constantini), в което описва важни исторически моменти от живота на Църквата, възхода на Християнството и дейностите на импера­тора по издигането на големи храмове в Светите земи[8]. Историкът представя Константин като император, когото Бог е избрал, за да разкрие пред света могъществото на Кръста, но според план за бо­жествена икономѝя, в който империята вече е чудесен инструмент на спасението[9].

Като начало на интереса към материалната култура на Па­лестина и местата, свързани с историята на човешкото спасение от старозаветно и новозаветно време, могат да се поставят и първите християнски поклоннически пътувания от IV-ти век насам, които също дават сведения за географското положение на библейски местности, описват запазени сгради и крепости от римския период и знакови за християните места. Важни извори за съвременните изследвания представляват поклонническите описания на поклонника от Бордо (333-та година[10]), дамата Етерия (381-ва година), пътника от Пиаченца (570-та година), монаха Аркулф (680-та  година) и други. Отправилите се на дълго пътуване към Светата земя християни споделят, че посещението на места в нея, в съчета­ние с аскетически живот, укрепва, обновява и изяснява вярата. Па­лестина започва да се разглежда като география на небоземната био­графия на Иисус Христос, както отбелязва св. Кирил Иерусалимски (315-387[11]).

Ранните писмени свидетелства, които поклонниците оставят за своите пътувания, дават ценни сведения и за топонимията и бого­служението в Светите земи, както и за употребата на текстовете от Свещеното Писание. Бележките за флората и фауната, доброто по­знаване на пътищата и значението на селищата правят подобни опи­сания добър античен справочник за Светите земи, ценен източник за изучаване на Палестина и за изследване на нейните паметници.

Има още