Вера Бонева

В периода на държавния социализъм темата за църквата и за българските архиереи беше поставена на втори план, а в някои отношения и целенасочено неглижирана, поради възве­дения в официална политика характер на атеистичната пропа­ганда. По тази причина фигурата на Иларион Макариополски задълго остава в сянката на доминираното от светска реторика говорене и писане по въпроса за църковните борби като мирна (и в известен смисъл второстепенна) форма на развитието на националния ни въпрос през Възраждането.

По това време роля за опазване спомена за забележител­ната личност има православната църква. Например в сборни­ка, издаден от Светия Синод през 1971 година по случай вековния юбилей на Българската екзархия, епископ д-р Николай Макариополски публикува пространна статия за Иларион. В нея той разглежда не само стореното от именития възрожденец, но и откроява черти от нравствения облик на владиката. Особено важно е обобщението на епископ Николай по отношение пер­соналните качества на духовника: „Във връзка с характеристи­ката на Иларион, като най-лични [негови] качества трябва да изтъкнем голямата му честност, доблест, всеотдайната любов и доверието, което той е имал към своя народ. В най-критич­ни моменти на църковнонародната борба Иларион се е опи­рал върху любовта и волята на народа… Целта, която Илари­он неотклонно е следвал е независима българска църква при запазване духовното и териториално единство на българския народ[22].“ Цитираната характеристика, както и оценките на други автори в юбилейния сборник, за пореден път поставят търновския митрополит на заслуженото му в историята мяс­то – безспорен духовен водач на успешната църковнонародна борба на нацията, разгърнала се в максимална широта из етни­ческата ни територия през последните три десетилетия преди освобождението от османска власт.

Леко промененият обществено-политически контекст в началото на 70-те години на XX-ти век отваря вратите за по-балансирани интерпретации на църковното движение и на от­делните църковните дейци извън тесните среди на професио­налните богослови. Разчупването на твърдия комунистически канон с възможности за малко по-широки анализи на история­та, осъществено по волята на управляващите, води до връщане интереса към митрополит Иларион Търновски. По това време се появяват и два значителни научнопопулярни текста, върна­ли фокуса на академичния разказ и публичния наратив върху могъщата фигура на еленчанина. Книгата на Станьо Сираков „Иларион Макариополски[23]“ е написана привидно в парадиг­мата на така наречената „марксистко-ленинска методология“. Цитирани са престижни комунистически автори, откроени са връзките на възрожденеца с радикалните дейци, посочено е неговото упование в Русия, подчертана е принадлежността му към „про­гресивната класа“. Като цяло обаче разказът е идеологически неутрален и успешно разкрива основните етапи в биографията и дейността на своя герой. Отвъд очевидната близост с очерка на Михаил Арнаудов от 1925 година в случая трябва да признаем, че книгата на Станьо Сираков е сериозен опит да бъде върнат Иларион в групата на водещите възрожденци; група, към която той несъмнено принадлежи, но преди появата на биографията от 1973 година е поставян на втори или трети план от официозната социалистическа историопис.

По-смело отвъд някои норми на официалния исторически наратив се разгръща популярната книга на Тончо Жечев „Бъл­гарският Великден“. Посветен изцяло на църковната борба, най-известният труд на литературния критик и историк чертае убедително водещите сюжетни линии и основните действащи лица на могъщото и масово национално движение, обединено около целите и инициативите на антипатриаршеската борба. Задала модел за нови интерпретации на основни възрожденски процеси, емблематичната творба възвръща обаянието на Ила­рион, припомняйки не само неговите реални приноси за ус­пешния завършек на борбата, но и магнетичното му личностно присъствие. „Едва ли има по-крива, по-невярна представа за Иларион като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! – настоява Тончо Жечев. – За акцията на Великден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение. Те са герои на разните етапи в българската история. Ботев и Левски идват на разораната от Бозвелията, Иларион, Славейков и плеяда други почва, при изкристализи­ралата ясно национална идея, която искаше само буйните им глави, горещата им кръв, за да стане чудото на въплътяването и осъществяването ѝ. Иларион и неговите другари са все от по­колението на Ботьо Петков, на бащите, тяхната житейска, ис­торическа, политическа съдба е свързана тъкмо с бавния, тру­ден, мъчителен период на изкристализирането на тази идея, за която синовете вече можеха да сложат главите си. Иларион Макариополски, героят на българския Великден, беше отделен във великия и невидим отбор на историята такъв, какъвто ѝ е бил необходим[24].“ Не ще и съмнение, че „Българският Велик­ден“ на Тончо Жечев не само постави църковнонародната бор­ба на равна нога с другите водещи процеси на Възраждането. Тази увлекателна и вълнуваща книга до голяма степен възкре­си присъщите на предсоциалистическия исторически наратив преценки за Иларион, считан с основание за ключов общобъл­гарски лидер през последните две десетилетия на трудния си житейски и професионален път.

Има още →

Вера Бонева

 „Такъв нам подобаваше пастир “ – с тази оценка българи­те в Търновска епархия посрещат през септември 1872 година новоопределения им митрополит Иларион[1] – бивш епископ Макариополски, основен двигател на църковната борба от 40-те до 70-те години на XIX-ти век, духовен лидер и архиерей с дълбока привързаност към народа си и към устоите на православието. Роденият и израснал в град Елена духовник напълно оправдава очакванията на своите нови епархиоти и обични сънародници. Буквално до края на дните си Иларион Макариополски[2] (1812-1875) служи отговорно и всеотдайно на каузата за устрояване на Екзархията и за създаване на добър църковен ред в най-голямата българска епархия. Съхранените документи и споме­ни свидетелстват безспорно, че митрополит Иларион полага преки грижи за светското и църковно образование в диоцеза на Търновската митрополия, освещава редица неосветени в периода на антипатриаршеското движение храмове, въвежда ред във финансите на епархията, наставлява учители и други светски лидери, ръкополага духовници, напътства и окуражава епархиотите си.

Умилителни, но и поучителни са сцените на посрещане­то на архиерея в различни селища на епархията. Поради ши­роката отразеност в историческата литература на въпросната събитийност, свързана с Търново и близките населени места[3], ще си позволя да представя малко по-подробно посещението на митрополита в друг град на епархията – Железник (Стара Загора) в началото на юни 1873 година. „И тъй, посрещането на дяда Илариона беше от най-бляскавите – свидетелства местен до­писник. – Народът, който след 15-годишна борба се сдобива с народен архипастир, проливаше радостни сълзи като гледаше любимия си старец, в лицето на когото вижда върнати с царска милост черковни права, грабнати от зломислени фанариоти. В пребиваването си [в Стара Загора] Негово Преосвещенство служи в[ъв] всичките черкви, посети училищата и читалище­то, сказа слова пълни с наслаждение и утешение от християн­ска проповед, каквито неговите предшественици упорито са ни отказвали… Народът от всичките съсловия направи обик­новените посещения на дяда владика, оплака му се чрез едно прошение за слабий вървеж на обществените работи… За да ся възстанови редът, дядо владика определи четирима свеще­ници, г-н Сава Хаджи Тодоров за рухани [ръководител], а на еснафлиите каза да си изберат още четирима миряни, които да съставят една черковна община[4]“. След събранието, по ду­мите на дописника[5], разпоредбите на владиката са изпълнени и българите в големия град се заемат да управляват общест­вените си дела „със съгласие, единомислие и любов“. Отвъд естествената приповдигнатост на цитираното свидетелство, безпристрастният анализ показва, че мъдрото и авторитетно лидерство на обичния владика е фактор не само за укрепва­не на националното самочувствие на българите в Търновска епархия, но и предпоставка за по-добър вървеж на самоуправленските им инициативи в областта на църковното устрой­ство, училищното дело, читалищата, женските и ученическите дружества, както и всички останали грижи за местните общ­ности, предоставени от мюсюлманското правителство на ре­лигиозните структури на подвластните му християни.

За съжаление, успешните архиерейски начинания на мит­рополит Иларион Търновски са пресечени от безвременната му смърт. При една от обиколките из епархията в началото на 1875 година той се простудява и се разболява фатално. Без да се е излекувал напълно, на 11 май същата година отпътува за Цариград за да участва в заседание на Светия Синод на Българската екзархия. В столицата уязвеното от трудния скиталчески живот здраве на архиерея рухва и той умира на 4 юни 1875 година в дома си[6].

Има още →