ПО ВЪПРОСА ЗА ОТКАЗВАНЕТО НА ИЕРОДЯКОН ИГНАТИЙ – ВАСИЛ ЛЕВСКИ ОТ МОНАШЕСТВОТО И НАПУСКАНЕТО МУ НА ДУХОВНИЯ САН*

Людмил Малев

Животът и делото на великия деец на българското национално-освободително движение са будели и будят интерес у много представители на народната историография. Първите изследвания върху отделни моменти или върху целия му жизнен път и дейност започват непосредствено след Освобождението. Техният брой обаче значително се увеличава след като дистанцията на времето позволява действително да се осмисли и оцени значимостта на стореното от него и на неговите възгледи. Въпреки многобройните изследвания, в живота и делото на Апостола на българската свобода има и немалко неизяснени моменти. Има и такива, които са получили невярно осветление.Един от тези недостатъчно изследвани въпроси е този за отказването на иеродякон Игнатий от монашеството и напускането му на духовния сан. На този въпрос биографите на Левски не отделят необходимото внимание, тъй като не придават особено значение на този немалък период от неговия живот (монашеството). Някои дори считат това време за подтискащо неговото развитие (3ахарий Стоянов, Иван Унджиев и други). Ето защо, според тях, Дяконът с облекчение „отрязва русите си коси и захвърля калугерската шапка“[1]. При по-задълбочен анализ на фактите около това събитие, а и от целия живот на Апостола, не е трудно да се достигне до истината за този съдбовен избор.

Пристъпвайки към разглеждането на този въпрос, първо трябва да изясним, че замонашването на Васил Иванов Кунчев не е поради заблуда или принуждение (3ахарий Стоянов, Иван Унджиев). Биографите му сочат, че, останал сирак твърде млад, Левски е предаден на грижите на вуйчо му архимандрит хаджи Василий – калугер от Хилендарския манастир, изповедник и таксидиот в Карлово и околията, при условие вуйчо му да го изучи и да му даде прехрана. Едва ли обаче главната причина е била осигуряването на насъщния на будния младеж. В 1851 година, годината на смъртта на неговия баща Иван Кунчев, Левски е четиринадесетгодишен – възраст, която за тогавашното време е била достатъчна, за да поеме занаята на баща си или да се заеме с друг поминък, с което би помогнал повече на семейството си, отколкото с отиването като послушник при вуйчо си. Така че не прехраната, а жаждата за образование, поощрявана от неговите родители, го тласка към духовното поприще[2]. Левски действително е бил забележителен със своето ученолюбие. На училище той тръгва на осмата си година. Първоначално посещава старото килийно училище, но само след година се прехвърля в градското взаимно училище, чиито три отделения завършва през 1849 година. Наред с предметите, изучавани в това училище, устроено по подобие на Габровското, той изучава черковно пение при известния по онова време учител Райно Попович[3]. През 1855 година архимандрит хаджи Василий е преместен в Стара Загора, където отвежда и своя сестриник. Още същата есен Левски е записан в Старозагорското частно класно училище, което заема предно място в развитието на новобългарското образование. Тук той постъпва в черковния хор на учителя Атанас Иванов, който е впечатлен от дарбата на младия певец. След завършването на втори клас Левски се премества в току-що учредения курс за свещеници. С това той следва желанието на майка си да го изучи за свещеник, да го види образован и просветен[4]. Годината е 1857 и Левски е на двадесет години. Трудно може да се приеме, че младеж като него, с буден ум и жажда за образование, би постъпил противно на волята си и би се подчинил единствено на желанието на вуйчо си и да постъпи в училище, което подготвя бъдещи духовници. Дори да се допусне това, необяснимо би било защо е отново пръв сред съкурсниците си, а не е посредствен или дори слаб ученик. Напротив, показаните резултати на годишния изпит изпълват архимандрит Василий със задоволство и той в изблик на роднинска гордост заявява тържествено, че ще изпрати своя послушник в Русия да продължи учението си[5].

През лятото на 1858 година Левски се завръща в Карлово. След като шест години е бил послушник, време, през което се запознава отблизо с монашеския живот и през което е получил добро образование, Васил Кунчев приема монашеско пострижение на 7 декември 1858 година в Сопотския манастир „Св. Спас“ и получава името Игнатий. Година по-късно е ръкоположен в иеродяконски чин. По същото време постъпва и като певец в карловската църква „Св. Богородица“. Младият дякон бързо става любимец на своите съграждани със своя вид и особено с чистия си школуван глас. В своите спомени Елисавета К. Попова, дъщеря на възрожденския учител Райно Попович, разказва: „Ние, ученичките, разпуснати по това време от училище, не бързахме да се разотидем, а събрани на групи около акацията и чешмичката, чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи из малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен.[…] Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее. Дякон Игнатий имаше хубав глас“[6]. За неговата дарба и призвание свидетелстват и други съвременници, чиито спомени ще цитираме по-долу.

Всичко изложено дотук показва, че замонашването на Левски не е поради заблуда от страна на неговия родственик архимандрит хаджи Василий, че ще го изучи. Действително такова условие при предаването му като послушник е поставено от майка му Гина Кунчева. Но условието е да го изучи именно за свещеник, образован и просветен, както бе посочено по-горе, което е и изпълнено. А колкото до следването в Русия, стана ясно, че нито Левски, нито майка му са имали първоначално такова намерение. То е изказано от хаджи Василий, след като Левски е получил добро светско и духовно образование, когато той е на двадесет и една години и едва ли със своя буден ум и познаващ добре вуйчо си, би могъл да бъде залъгван.

Казаното потвърждава, че Левски с ясно съзнание и по собствена воля става монах и иеродякон. Възниква въпросът: защо тогава се решава на един акт, който за религиозния човек, какъвто безспорно е той, е престъпване на обет, даден пред Бога. Този въпрос предизвиква множество неправилни тълкувания на постъпката на Дякона, тъй като изследвачите го разглеждат или без да проследяват по-нататъшния духовен живот на Апостола, или с известна предубеденост. Ето защо се е установило мнение, че Левски, откъсвайки се от живота в манастира, категорично прекъсва връзките с религията. 3ахарий Стоянов пише: „Аз се осмелявам да предположа при нямането на верни сведения, че той искал да произведе по-голямо впечатление, да покаже на мало и голямо доколко калугерството е пусто, как той го презира и не се бои от неговите правила… Той желаел да докаже на съгражданите си, че калугерството и неговите ръждясали понятия са отживели вече своя век: нови хора и нови идеи са нужни на България…“[7]. Това е обяснението на един от биографите на Левски, което се крепи на предположение: „при нямането на сведения“ и на личните убеждения на 3ахарий Стоянов. В същия дух е мнението и на Иван Унджиев: „Тържественият ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството (по-горе Иван Унджиев посочва, че това е станало демонстративно – б. а.), не са избрани случайно. Той обаче… съзнателно избира този именно начин на действие“[8].  По-нататък се солидаризира с мнението на 3ахарий Стоянов, че актът на разстригването е един смел протест срещу „пустото калугерство“ и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България“[9]. Същият автор дори привежда в полза на своята теза мнението на С. И. Сидельников, който в своя труд „Начало революционной деятельности Васила Левскаго“ твърди, че решението на Дякона да захвърли расото „разкрива зрелостта на политическото съзнание у Левски и неговото разбиране на лъжливостта на религията“[10]. Както се вижда, тези автори дават простор на своите предположения („аз се осмелявам да предположа“ – Захарий Стоянов, „вероятно“ – Иван Унджиев) и дори вменяват своите убеждения на Левски (особено С. Сидельников). Ние обаче категорично не можем да се съгласим с тях.

Действително Левски напуска монашеския живот и то два пъти: през 1862 и 1864 година, като втория път е окончателно. При първия поводът е конкретен: вестта за Легията на Раковски. В Белград го отвежда желанието да работи за свободата на своето Отечество и ясното съзнание, че освен духовни крепители, на народа са нужни и революционни деятели, които да се борят за негативното политическо освобождение. Това му убеждение не противоречи на религиозния му мироглед. В противен случай трябва да твърдим, че множеството духовници, бъдещи съратници на Апостола и изобщо участници в революционните борби на българския народ против турското робство, до един са захвърлили расата, убедени в пустотата на религията. Иеродякон Игнатий с нищо не намеква дори да се откаже от духовния си сан, а тайно заминава за Сърбия, за да се включи в Легията, която Раковски свиква, за да осъществи своя план за освобождението на България. Макар и кратко просъществувала, Легията изиграва огромна роля за формирането на Левски като революционер и решително предопределя второто му, окончателно напускане на монашеството. След разтурването на Легията той прекарва кратко време в Румъния. Тук, по думите на Иван Унджиев, който пък цитира 3ахарий Стоянов, лесно може да си осигури „най-скромни средства за прехрана“[11]. Според същия автор Левски не се бавил много в Румъния, тъй като „Букурещ все още не е станал център на революционната българска емиграция“[12]. Професор Унджиев при написването биографията на Левски е знаел, че след години румънската столица ще стане такъв център, но Левски тогава не би могъл да знае, така че Дяконът напуска Букурещ не поради споменатата по-горе причина, а за да се върне в България и да продължи предишната си дейност, тоест да се върне в манастира. Това се потвърждава и от факта, че той се завръща именно в Карлово, а не се установява на друго място и не се заема с друг поминък, което несъмнено би могъл да направи. През пролетта на 1863 година иеродякон Игнатий е в родния си град и заема отново своето място в манастира и в църквата „Св. Богородица“. Това обаче не трае дълго. Левски е арестуван и прекарва три месеца в Пловдивския затвор по подозрение, че е участвал в Легията на Раковски. В затвора се сблъсква още повече с турския произвол, насилие и деспотизъм, които се ширят и навън, сред народа. Излизайки от тъмницата, Левски поема отново своята служба, но животът му не може да продължи постарому. Шумът около неговата личност задълго не стихва. Подозрителната власт следи всяка негова стъпка, стремейки се да го компрометира. В същото време запалената искра от участието в Легията не угасва, а още повече се разгаря. При така стеклите се обстоятелства Дяконът не може да остане повече не само в манастира, но и в Карлово, и пристъпва към своя съдбовен избор.

На 19 април 1864 година, Великден, Левски извършва едно от най-решителните действия в своя живот – свалянето на расото и разстригването си. Това действие професор Иван Унджиев определя като освобождаване от външните знаци на дяконството, при това със „спокойна и непоколебима решителност“[13]. По-долу същият сочи, че „тържественият ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно“[14]. Не може да не открием веднага противоречието, произтичащо от подценяването на този акт. Авторът първо пише, че дякон Игнатий се освободил от външните знаци на дяконството, а след това – за отказване от дяконство. Явно става дума за различни неща, които професор Унджиев смята за едно и също. Едно е освобождаване от външни белези на дяконството, друго е отказване от дяконство. Иеродякон Игнатий върши именно първото, което не говори в подкрепа на тези, които смятат, че той изобщо се отрича от духовния си сан. (Иван Унджиев, 3ахарий Стоянов). На това твърдение ще бъде отделено специално внимание по-долу. И 3ахарий Стоянов, и Иван Унджиев говорят за демонстративност на този акт и той действително би бил такъв, ако е извършен по време на празничната великденска служба в църквата, пред събралото се множество. Но каква демонстративност можем да открием при саморазстригването на Дякона в местността Алтън чаир, в присъствието само на двама негови приятели – Георги П. Христов и Христо Пулев. Едва ли Левски не е можел да прецени къде неговата „демонстрация“ ще произведе по-силен ефект. Съгласни сме обаче, че „тържественият ден и начинът… не са избрани случайно“[15]. Иеродякон Игнатий разбира съдбовността на този избор и нарочно избира деня на Христовото възкресение за начало на промяната в своя живот.

Ясно е, че Левски се замонашва по лично убеждение и напуска монашеството не поради неговата „пустота“ или „лъжливост на религията“, а воден от желание активно да се включи в борбата за национално освобождение. Това твърдение се подкрепя и от неговия по-нататъшен живот. До смъртта си той остава монах по дух и по дело. Не е нужно тук да се спираме на неговата всеизвестна и пословична честност и морал, както и на монашески скромния му живот. Ще посочим обаче това, което категорично показва, че макар свалил расото, Левски остава дълбоко религиозен и в редовете на дяконския чин.

Макар и напуснал манастира, Левски продължава да участва в благодатния живот на Църквата, сиреч не престава да води живот на истински и дълбоко убеден християнин. Предчувствайки своята съдба, след като отрязва дяконските си коси, той ги запазва за „опело“[16] и „за вечно възпоминание“[17]. Разделяйки се с манастира, Левски не се разделя с божигробското кръстче, подарък от вуйчо му архимандрит хаджи Василий. При удобни случаи участва в църковните служби, което прави силно впечатление на съвременниците му. Тома Васильов от Тетевен пише в своите „Спомени за лица и събития през ХIХ-ХХ век“ следното: „Трябва да забележа, че той беше голям песнопоец и знаеше много песни. Еднъж дори пя в църква, с което даде материал за оживен разговор между богомолците, особено жените, през цяла неделя“[18]. За подобен случай разказва и Цаньо Захариев от Трявна, който в 1866 година работи иконопиство в тулчанското село Еникьой: „Църквата (в село Конгас – б. м.) още не беше пуснала. Васил Левски псалтстваше, но аз не го познавах още що за човек е. Но като чух, когато идеше: „Спаси Господи“, да казва: „Победи благочестивим българе“, и го проумях“[19]. А поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево пише дори за свещенодействие от страна на Левски: „Левски, като облече попското ми джубе, надяна калимавката ми, наметна епитрахила ми и строго избърбори нещо като молитва“[20].

Дякон Игнатий не прекъсва и връзките си с духовни лица, както би трябвало да бъде, ако той напуска изобщо Църквата. Негови най-близки съратници са духовници – както монаси, така и от бялото духовенство[21]. Най-сигурните му скривалища и най-често използвани са били в манастирите – Сопотски „Св. Спас“, Троянски „Св. Богородица“ и други.

Едно от многото имена, с които Левски става известен в революционните среди и сред народа, дори първото от тях е Дякона. Би могло да се предположи, че това е случайно или че неговите близки съратници, познаващи неговото минало, са му дали това име. Истината обаче е друга. Иван Унджиев пише: „Още в първото си и най-ранно писмо, което изпраща на Раковски през 1866 година, бъдещият апостол се подписва с името Дякон Игнатий Левъскiй“[22]. Това говори, че две години след свалянето на расото Левски продължава да носи своето духовно име Д. И. тоест Дякон Игнатий. Не бихме могли да дадем логично обяснение на този факт, ако изхождаме от твърденията на горепосочените изследвачи, че Левски с облекчение се отказал от монашеството и дяконството. Ако е така, той би трябвало да се срамува от своето минало и да се стреми да го прикрива. Напротив, Левски е известен в тогавашна България най-вече с името Дякона, тъй като навсякъде го носи и то с подобаващо достойнство. В противен случай народът не би пропуснал да го изопачи, както е постъпвал с духовни лица, опорочили своето служение. Най-сетне самият Левски недвусмислено говори за това, че за себе си остава дякон и след размонашването. В минутите на своята последна изповед той държи да бъде споменат като духовно лице. Неговият изповедник в предсмъртния му час поп Тодор Митов разказва в спомените си пред различни автори следното: „Когато споменах името: „раба Божия Василий“, Левски ме прекъсна и каза: – Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името: „Иеродякон Игнатий“[23]; „Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: Иеродякон Игнатий“[24]; „Дядо попе, помени ме тука: дякон Игнатий“[25].

След своята последна изповед, като истински християнин Левски приема св. Причастие[26].

Отказването на Иеродякон Игнатий от монашеството и напускането му на духовния сан е един съществен момент от неговия живот, който заслужава подобаващо внимание, фактите около него, доскоро бегло споменавани или изопачавани, при по-задълбочен анализ разкриват този съдбовен акт на Апостола в нова светлина, съществено различаваща се от общоприетата. Въз основа на изложеното могат да се направят следните заключения:

1. Васил Иванов Кунчев приема монашеско пострижение и дяконско ръкоположение поради следните причини:

– израства в религиозна среда на родители с живо християнско и обществено съзнание;
– получава добро образование, което по това време е преимуществено достояние на църковните среди;
– притежава духовна дарба и призвание да служи на Бога и на своя народ.

2. Иеродякон Игнатий напуска манастира, за да се включи активно в борбите за освобождение на поробеното Отечество, без да се отрича от Църквата и без да се отказва от дяконството, за което говори следното:

– запазва своето религиозно чувство, духовно име и уважение към християнските символи;
– при удобни случаи участва в църковни богослужения;
– негови най-близки съратници са клирици, а едни от най-сигурните му убежища са в манастири;
– в предсмъртния си час не се отказва от светите тайнства на Църквата: Изповед и Причащение.

Не всичко по тази важна тема е намерило място в тази кратка статия. Въпросът е дискусионен, така че има още какво да се прибави. Все пак и казаното по-горе е достатъчно да се направят посочените изводи, което се надяваме е скромен принос в изясняването на недостатъчно изследвани моменти от живота и дейността на Дякона Васил Левски.

________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 20-25. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Иван Унджиев, Васил Левски, С., 1967, с. 62.

[2]. И. Унджиев, пос. съч., с. 38.

[3]. Н. Жечев, Нему друг равен нямаше, С., 1987, с. 156.

[4]. И. Унджиев, пос. съч., с. 38.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Н. Жечев, пос. съч., с. 156.

[7]. 3. Стоянов, Васил Левски, С., 1977, с. 53.

[8]. И. Унджиев, пос. съч., с. 63.

[9]. Пак там.

[10]. Пак там, 62.

[11]. Пак там, с. 58.

[12]. Пак там.

[13]. Пак там.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там, с. 63.

[16]. Ж. Попов, Без сън, без покой, С., 1986, с. 27.

[17]. Н. Жечев, пос. съч., с. 98.

[18]. Пак там, с. 41.

[19]. Пак там, с. 77.

[20]. Пак там, с. 105.

[21]. За поп Кръстьо вж. Иван Петев, По-важни моменти от живота и делото на иеродякон Игнатий-Васил Левски, С., 1993.

[22]. И. Унджиев, пос. съч., с. 55.

[23]. Ив. Петев, пос. съч., с. 130.

[24]. Пак там.

[25]. Пак там, с. 131.

[26]. Подробно вж. Ив. Петев, пос. съч., с. 121-123.

Изображение – Васил Левски, източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-2gC

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЗАМОНАШВАНЕТО НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ЗАЩО ПРИЕЛ ДУХОВНОТО ИМЕ ИГНАТИЙ?*

(По случай 170 години от рождението му)**

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Животът, делото и безсмъртният подвиг на Апостола на свободата са обект на проучвания повече от 125 години. Въпреки стотиците публикации, въпросът с неговото замонашване все още остава недостатъчно изяснен[1]. Това се дължи най-вече и на обстоятелството, че самите изследователи или са го подценявали, или просто са го  подминавали, или са го разглеждали мимоходом. А това е акт от твърде особена важност, защото в онази епоха религиозността на българина е била сериозен критерий за неговото съществувание и национално самоопределение. Подигравки и подценяване на вярата не са били допускани, а ако все пак имало такива, то те били осъждани от обществото по особено жесток и драстичен начин.

Известно е, че Васил Иванов Кунчев произлизал от два известни карловски рода – Кунчевия (по баща) и Караивановия (по майка)[2]. От четиримата братя на майка му, за нас интерес представлява Христо Василев Караиванов – известен  под духовното си име Василий[3]. Този вуйчо на бъдещия Апостол играл важна роля в неговото физическо и духовно съзряване, бил негов „духовен старец”, възпитавайки го в православно-християнски дух и подготвяйки го за свой църковен приемник.

Както е известно Васил бил роден в Карлово на 6 юли 1837 г. Според изявление на майка му, той бил кръстен на духовното име на вуйчо си Василий[4]. Тръгнал на училище осемгодишен, през есента на 1845 г.[5] В спомените си Евдокия Караиванова казва. „Много време Василчо не можеше да се нарадва, че вече е ученик, че има нови дрехи. Често ми споделяше щастието си от тези дни”[6]. Но това щастие било краткотрайно. Баща му се разорил, боледувал, ослепял и бил на предсмъртен одър. Средствата не достигали и Васил бил принуден през последните две години от ученичеството си да ходи в свободното си време да учи занаят при хаджи Стоян Грамът – кафтанджийство[7]. А след завършване на училищния курс вече ходел целодневно при майстора си[8]. През това време починал баща му (1851 г.), а майка му мечтаела да види сина си образован и просветен, а не неграмотен като нея. Затова през 1852 г. тя го завела при брат си йеромонах хаджи Василий, който бил изпратен от Хилендарския манастир за таксидиот и изповедник в Карлово и околията. Със сълзи на очи тя му предала 15-годишният си син, като условието между тях било: „младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а последният се задължава да го изучи в училище”[9].

Намеренията на вуйчото са били да има постоянен и евтин слуга, който след време постепенно да поеме неговото послушание, т. е. да го замести в таксидиотството. Или казано по-просто от този момент Васил Кунчев започвал едно дълго и тежко послушничество, подготвяйки се за бъдещ духовник. По това време бъдещите кандидати за монашеско звание постъпвали в манастир и там изпълнявали послушничеството. Обикновено тяхната възраст била 16-18 години[10] и срокът на послушничеството бил най-малко три години. За духовен възпитател им бил определян възрастен благочестив монах, при когото послушникът живеел и изучавал чинно манастирския ред и църковните правила. След като даден послушник покажел необходимата зрялост и подготовка, неговият духовен старец докладвал на игумена или манастирския събор, че неговия ученик е готов за монашески подвиг.

Случаят с послушничеството на Васил Кунчев е по-специален. Той не постъпил в манастир, където послушниците живеят и се възпитат в една строго специфична среда, далеч от роднини и светски съблазни, спазвайки строга дисциплина и денонощно изучавайки църковните правила и манастирския ред, без минута лично време и пр. Може да се каже, че послушничеството на юношата Васил било доста по-леко и свободно, в градска среда (в Карлово и Ст. Загора), с постоянни контакти с близки и приятели, с много свободно лично време и др. Негов духовен старец бил самият му вуйчо, кръвен роднина, брат на майка му. Двамата, „старец” и послушник (т. е. вуйчо и племенник) живеели заедно в Светогорския метох, намиращ се в двора на карловския храм „Св. Богородица”. Те се прехранвали сами, като ролята на постоянен слуга изпълнявал младия Васил. Той трябвало да готви и чисти, да поддържа цялото домакинство, да се грижи и за вуйчовия си кон и пр. Освен това х. Василий периодично обикалял Карловския край в ролята си на таксидиот и изповедник като племенникът му го придружавал и съответно прислугвал[11]. Друго задължение на вуйчото било поне два-три пъти годишно на големи празници да води поклонници в Хилендарския манастир на Св. Гора. Липсват всякакви данни дали понякога е вземал със себе си и своя племенник, или го е оставял да се грижи за метоха – по вероятно е второто.

Придобивките за Васил Кунчев от това многолетно негово послушничество (цели 6 години) били твърде малобройни. Вуйчо му го хранел, купувал му дрехи и обуща и се грижел за неговото възпитание и съответно ограничено обучение. Докато пребивавали в Карлово, Васил Кунчев ходел на частни уроци по църковнo пеене при Райно Попович. За това спомени са оставили братовчед му Васил Караиванов и дъщерята на Попович Елисавета. Първият съобщава следното: „Послушникът Васил Иванов Кунчев е взимал частни уроци по черковно пеене от даскал Райно Попович, които уроци е заплащал вуйчо му хаджи Василий”[12]. А Елисавета Попович съобщава: „Дякон Игнатий имаше хубав глас, школуван от баща ми, който го занимавал по черковно пеене, още преди да бъде покалугерен”[13]. Самият хаджи Василий пък обучавал племенника си в църковния ред, вероятно го е карал да чете богослужебни книги и да свиква с реда на службите и пр.

През 1855 г. управата на Хилендарския манастир преместила йеромонах хаджи Василий на служба като таксидиот и изповедник в Стара Загора. С него тръгнал и послушникът му Васил. Двамата се настанили в метоха при църквата „Св. Димитър”. С цел да продължи образованието си Васил Кунчев започнал да посещава тамошното добре уреденото трикласно училище. С особена ревност той изучавал христоматия, битоописание, катехизис, черковна история, черковнославянски език, псалтика, всеобща история, землеописание[14]. Според съвременници „бъдещият Левски е посещавал редовно училищните занятия и е бил обичан другар на съучениците си… А когато запеели двамата (с вуйчо си) херувикото в неделен ден, богомолците в черквата оставали прехласнати на местата си”[15].

Когато Васил Кунчев завършил втори клас на трикласното училище, учителят по псалтика Атанас Иванов разкрил едногодишен курс за бъдещи свещеници. По настояване на вуйчото племенникът започнал да посещава този курс. Изглежда от времето прекарано в Ст. Загора (1855 – 1858) произхождат записките на бъдещия монах по ”Въведение на обличителното богословие” – най-ранният негов ръкопис, направен по руска църковна литература[16]. Този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на основната богословска дисциплина – догматиката – и по-специално към отстояването на православното догматическо учение в сравнение с това на инославните изповедания[17].

За пребиваването на вуйчото и племенника в Ст. Загора интересни спомени ни е оставил поп Минчо Кънчев, който по това време е бил съученик с Васил Кунчев. „В него време беше с нас заедно и Васил Гинин (т. е. Кунчев), който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети”[18]. Същият поп Минчо Кънчев пък разказал на Ст. Заимов следния спомен. Един летен ден Васил и няколко негови другари отивали да берат череши и се натъкнали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другите ученици се страхували да се намесят и тръгнали обратно към града, а Васил грабнал кобилицата, с която жените носели кошниците си, и заудрял с нея турците, докато те избягали. После придружил жените до домовете им[19].

Позволих си да приведа в цялост тези спомени, защото те разкриват интересни страни от характера на бъдещия духовник. В интерес на истината тук за пръв път са казани много добри думи за вуйчото хаджи Василий. А Васил Кунчев вече ни е разкрит като немирник и пакостник, буен по природа, търсещ справедливост и възмездие. Не трябва да забравяме обаче, че той бил вече 20-годишен младеж, на всичко отгоре послушник – готвещ се за духовен подвиг. По негово време това е било доста зряла възраст. Известно е, че още 14-годишен Бачо Киро Петров станал даскал в с. Коевци, а той бил само две години по-голям от Васил Кунчев[20]. А П. Р. Славейков, който бил десет години по-голям от бъдещия духовник, започнал учителската си кариера на 16 години[21]. Подобен е случаят и със севлиевския просветител и книжовник поп Пенчо Димов (1794-1835), който на 18 години бил ръкоположен за свещеник, което означава, че вече бил женен[22].Обобщавайки 6-годишното послушничество на Васил Кунчев, намирам го за напълно загубено време за него, след като знаем понататъшния му съзнателен революционен път.

През лятото на 1858 г. йеромонах хаджи Василий, отново по нареждане на Хилендарската управа, се завърнал с послушника си в Карлово и заживяли отново в метоха[23]. Тук те се запознали с един нов и амбициозен духовник, който бил таксидиот и изповедник на Рилския манастир. Това бил йеромонах Кирил (1825-1895) и за неговото пристигане в Карлово подробни сведения ни е оставил друг бележит духовник и просветител, йеродякон Игнатий Рилски. „Като пристигнал в Карлово в 1858 г. игумен[24] Кирил заварил там духовника от Хилендарския манастир хаджи Василий и при него неговия сестреник Василчо Лъвски, който ходил в Карловското училище да се учи. Тия двама проповедници-апостоли, като работници на едно дело, скоро се сдружили и сприятелили, и Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему откривал. В честите си виждания о. Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи срещу Византия, и тия новите, които Рилския манастир държал по балканите. Много пъти се случвало, че о. Кирил е бивал примирителът между вуйката и племеника[25], тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък последния буен и се заканваше зелени чалми да сече”[26].

Тогава на дневен ред бил поставен въпросът за бъдещето на Васил Кунчев – разискван между майката Гина, вуйчото хаджи Василий и самия многострадал послушник. Най-енергична в спора била майката, защото виждала как брат й използва всячески вече порасналия ѝ син. Атакуван и от роднини хаджи Василий бил принуден да лавира. За това спомен ни е оставил въпросният йеромонах Кирил, който както видяхме бързо спечелил доверието на бъдещия Апостол. „Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се разделя на две враждуващи партии по въпроса за покалугеряването или запопването на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василя – Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василя, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в Светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василя. За да се тури капак на спора, аз повиках „послушника” Васил и го накарах сам той да реши повдигнатият спор между майка му и вуйка му. Васил каза: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година”. Хаджи Васил обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири.”[27]

Този роднински съвет се е състоял на 23 ноември 1858 г., а актът на монашеския постриг станал на следващия ден. Изглежда вуйчото е бързал, за да нямат време нито Васил, нито майка му да размислят върху неговото решение. За да приеме монашество даденото лице трябвало да стане брат на някой манастир, обикновено там където е изкарал послушанието си. В нашия случай Васил Кунчев, както вече споменах, карал свободно послушание, без да се обвързва с даден манастир. Да ходи с вуйчо си, който бил хилендарски монах, да се замонаши чак там на Света гора, било доста трудно и почти неизпълнимо. Затова бил избран най-близкия мъжки манастир, а именно Сопотския „Възнесение Господне“ (или „Св. Спас“). Той се намира на около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан. Най-близките роднини пристигнали в манастира още привечер на 23 ноември. Вечерта вуйчото поискал да изпуши едно наргиле и Васил Кунчев отишъл да го почисти и зареди с тютюн. Помагал му братовчед му В. Караиванов, който го запитал, няма ли да му е мил светския живот, след като се покалугери. На това бъдещият монах отговорил: „Няма какво да се прави – защото, който е хранен с калугерски хляб, непрокопсва”[28]. Това показва, че Васил отдавна се бил примирил със съдбата си и пристъпил в манастирския храм по принуждение, вследствие на безнадежното си положение – материално и морално. Решението за замонашването му било не негово лично решение, а по скоро семейно-роднински пазарлък с привкус на бъдещи облаги.

„На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) – продължава разказа си йеромонах Кирил Рилски – всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обряда на (замонашването). Аз бях приемния отец на „посвещаването му в служение на монашеството“. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон[29] Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме[30]„.[31]

Обстоятелството, че Васил Кунчев при замонашването си не е имал ни брада, ни косми по лицето (един вид бил кьосе) кара някои изследователи да смятат, че той е бил много млад, някъде дванадесетгодишен, или роден през 1846 г.[32] Това твърдение е абсурдно и Православната църква никога не би допуснала такава грешка или изключение на каноните – т. е. да замонаши 12-годишно момче. Дори според монашеския устав на св. Василий Велики най-ниската възраст за встъпване в монашество по изключение можела да бъде 16-17 години, но принципът е бил лицето да е пълнолетно[33].

Спомени за замонашването на Васил Кунчев е оставил и братовчед му В. Караиванов. „По въпроса за дякон Игнатия, той са е задячил[34] в Сопотския манастир „Св. Спас” през 1858 лето, 7 декември[35]. В църквата, когато го въведоха, за да го покалугерят, Васил и вуйчо му архимандрит[36]х. Василий бяха покрити с една черна, доста широка мантия през главите. И като дойдоха до сред църквата от царските врата на олтаря излезе дядо Кирил (калугер от Рилския манастир в Карлово) и дойде при тях и почна церемонията за калугерованието. Присъствуващите при извършването на обряда казваха, че дядо Кирил бил станал кръстник. След постригването и като се свърши обрядът, тогава по обичая го изправиха пред иконите докато се даде отпуск на църквата..”[37].

Според църковните правила и обичаи на лицето приемащо монашество „прието е да се дава име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението“[38]. Както се вижда в този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приемал името на своя духовен старец. Такъв на Васил Кунчев е бил вуйчо му йеромонах хаджи Василий, но и този обичай не бил спазен. Има доста примери, когато при монашески постриг даденото лице приема името на духовника, който извършва обреда. Но и тук Васил не приел името на своя приемник йеромонах Кирил Рилски. Макар и твърде рядко, ако замонашването става на голям църковен празник, лицето взима името на светеца, чиято памет се чества тогава. Но както знаем тогава е било 24 ноември, празникът на великомъченица Екатерина и не вървяло монах да приеме име на жена мъченица.

Така случаят с монашеското име на Васил Кунчев – Игнатий става заплетен и неразрешим. В огромната по обем литература за Васил Левски този въпрос не е изяснен, въпреки че има някои статии и изследвания точно за монашеския и дяконския период от живота му[39]. Единствен Иван Унджиев през 1947 г. в обемния си биографичен труд за Левски мимоходом споменава, че „за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник“[40]. За съжаление големият биограф на Апостола на свободата не посочва откъде черпи тази информация и тя не се повтаря в другите му изследвания. Освен това, въпросното сведение е доста съмнително, защото твърде малко се знае за живота и дейността на вуйчото хаджи Василий – оттам и за неговия духовен кръстник[41].

Навярно повлиян от това сведение на Ив. Унджиев по погрешен път е тръгнал и краеведът Петър Матеев Берлиев от Сопот. В едно телевизионно предаване той заяви, че родът на йеромонах хаджи Василий е от с. Войнягово. Тогава там бил духовник (навярно ефимерий в селската църква) един йеромонах от Сопотския мъжки манастир. Неговото име било Игнатий и именно той станал духовен старец и наставник на Христо Караиванов, който след това приел монашество под името Василий[42]. Това е просто абсурдно и невъзможно след като знаем, че Христо Караиванов приема монашество в Хилендарския манастир и цял живот служи на този манастир като негов таксидиот в Карловско, Старозагорско и пак Карловско. През 1874 г. той бил ограбен и зверски убит в с. Синджирлий (дн. с. Веригово, квартал на град Хисаря)[43].

Вече споменах, че след тригодишен престой в Ст. Загора, където учил две години в класното училище и една година свещенически курс, Васил Кунчев се завърнал в Карлово и приел монашески постриг под името Игнатий. Именно пребиваването му в Ст. Загора ме кара да мисля, че там той се запознал с житието на новия преподобномъченик Игнатий Старозагорски[44] и навярно приел неговото име.

Кой е този преподобномъченик? Светското му име е Иван Георгиев и е тясно преплетено с това на вуйчо му Иван Калпакчи. И двамата са родени в Ст. Загора, където вуйчото станал майстор-калпакчия. Неизвестно кога захвърлил инструментите и станал разбойник. Заради пари убил близо стотина души – според собствената му изповед преди замонашването му. Стигнало се до там, че Иван Калпакчи заедно с другари-разбойници посегнал и на светите места. Има достоверно сведение, че през 1778 г. бил в една дружина на разбойници-арнаути, които ограбили и опожарили Рилския манастир[45].

След тази разбойническа акция, гледайки димящите руини на този голям и славен български манастир, в сърцето на вече 50-годишния старозагорец нещо трепнало и съвестта му заговорила. И в една тъмна нощ разбойникът потропал плахо на манастирската порта. Той се изповядал на игумена йеромонах Герасим[46] и го помолил да остане послушник. Това станало някъде между 1778-1784 г.

Разкаялият се разбойник донесъл много ограбени пари. За да изкупи греховете си, той щедро давал средства за възобновяването и украсяването на манастира. В своето „Описание“ на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски е отделил цели три страници за щедрата ктиторска дейност на старозагореца[47]. След 1784 г. Иван Калпакчи приел монашество под името Игнатий. Ходил на поклонение в Йерусалим и станал хаджия. Към 1795 г. обновил из основи почти рухналата църквица „Евангелист Лука“ и жилищните сгради в постницата „Св. Лука“, които отстоят на около 3 км източно над манастира[48]. При него дошъл да живее и племенникът му Иван, син на сестра му Мария.

Иван Георгиев бил роден в Ст. Загора около 1793 г. – бил връстник на йеромонах Неофит Рилски. По-късно родителите му – Георги и Мария се преселили в Пловдив. Там малкият Иван бил подлъган от някакви турци да приеме исляма и склонил, като за целта го обрязали. Но последвали драматични събития, които стреснали заблуденото момче. Заради някакво неподчинение баща му бил зверски убит от турците, а майка му и двете му сестри насила ги потурчили. Това станало около 1804 г. и Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир[49].

В постницата „Св. Лука“ той живял шест години и усърдно учел четмо и писмо. Негов другар бил послушникът Неофит Рилски – по-късно виден възрожденски деец и духовник. В светата обител Иван разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи с кръвта си.

През 1810 г. напуснал Рилския манастир и се отправил за Света гора. Преминал през няколко манастира, докато най-сетне отседнал в скита „Св. Иоан Предтеча“ на Иверския манастир. Тук имало духовно издигнати старци-възпитатели, които чрез специален постнически режим подготвяли бъдещите мъченици за смъртта[50]. При тях Иван живял близо четири години и се замонашил с вуйчовото си име Игнатий. Главният старец, който го подготвил за подвига бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий. Режимът под който се намирал младия монах бил суров и изтощителен: по 30 грама хляб и чаша вода на ден, по 4000 поклона до земята и много повече поясни такива на ден, непрестанни молитви и пеене на псалми и др.

На 29 септември 1814 г. старецът Григорий завел Игнатий в Цариград. Там го облякъл в турски дрехи и го изпратил в едно върховно съдилище, където младежът смело поругал исляма, демонстративно захвърлил чалмата и ярко защитил православието. Заради този му смел и открит протест бил подложен на различни мъчения. След това бил осъден на смърт и на 8 октомври 1814 г. в 12 часа по обед го обесили[51]. На третия ден монах Григорий купил трупа от палачите за „много пари” и го пренесъл в Света гора. Няколко години по-късно Цариградската патриаршия канонизирала тримата нови светци – Евтимий, Игнатий и Онуфрий. Били им написани жития и служби и в дните на тяхната мъченическа смърт започнали тържествено да ги празнуват.

Рилските монаси като научили за подвига на своя бивш послушник, наредили да бъде изписан неговия лик в притвора на параклиса „Св. Архангел“. През 1845 г. Игнатий Старозагорски бил изобразен с великосхимнически дрехи и надпис: „Св. преподобномученик Игнатий от Ески Захра“[52]. Наскоро след смъртта на племенника, загинал трагично и вуйчото хаджи Игнатий. Той бил удушен в килията си от някакъв разбойник, който не намерил никакви пари, понеже всичко било изразходвано за възобновяването на Рилската обител. Така загинали вуйчо и племенник, разбойник и светец…[53]

Изглежда Васил Кунчев е бил дълбоко впечатлен от съдбата на тези старозагорци и най-вече на племенника, и затова решил да приеме тяхното име Игнатий. По този начин той пренебрегнал някои монашески правила, не уважил нито вуйчо си хаджи Василий, нито мнимият негов духовен старец Игнатий, нито йеромонах Кирил Рилски, който извършил неговия постриг и му дал духовното име.

Замонашването на Васил Кунчев предизвикало различни реакции. Дъщерята на Райно Попович пише следното: „Баща ми скоро открил, че ученикът по черковно пение на име Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. (Подчертано от мен – Х. Т.) „Намерили кого да покалугерят!” – казвал той често. Думите на баща ми се оправдаха: дякон Игнатий, вдъхновен от провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на Родината си, да страда и загине за нея”[54]. Не трябва да се забравят и думите на самия Васил, често повтаряни пред вуйчо му: „Не притежавам аз всичките качества да стана калугер!”[55]

След съдбовният ден 24 ноември 1858 г. монах Игнатий се прибрал с вуйчо си в метоха в Карлово. За съжаление не последвала някаква сериозна промяна в живота на младия монах, а продължило обичайното сиво ежедневие. Едва през следващата 1859 г., но неизвестно точно кога, в Карлово пристигнал Пловдивският гръцки митрополит Паисий (албанец по произход). Той служил в църквата „Св. Богородица”, като в края на службата извършил две ръкоположения – монах Игнатий бил ръкоположен в йеродяконски чин, а вуйчо му хаджи Василий бил удостоен с архимандритско достойнство. За това събитие свидетелстват йеромонах Кирил Рилски и братовчедът Васил Караиванов. Първият разказал на йеродякон Игнатий Рилец, че той присъствал на това ръкоположение, като първо изповядал младия монах. „Новий йеродякон Игнатий останал да служи в карловските църкви и да се учи в карловското училище”.[56] А В. Караиванов дословно пише: „През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисия при обиколката си из епархията си доважда в Карлово и при службата си в църквата „Света Богородица” ръкоположи отче Игнатие за дякон Игнатие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнати се обличаше със стихар и орар и служеше в църквата като дякон”.[57] А Ел. Попович, тогава ученичка в Карлово дава следното описание на младия дякон. „Тайствени бяха за мене … старият духовник х. Василий и племенникът му – младият дякон Игнатий. За жилището и живота на двамата отшелници представа нямах… Вратичката към метоха беше винаги затворена. Само привечер, когато черковното клепало биеше за вечерня, вратичката се отваряше. Ние, ученичките, … чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи на малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен. Той се спираше за малко пред нас, с една уловима усмивка, изглеждаше ни продължително със сините си загадъчни очи и отиваше в черква. Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее”[58].

Обаче тази идилия не продължила дълго. Обещанието дадено от вуйчото за учение в Русия останало в забрава. Младият йеродякон ясно осъзнавал, че мечтата му за по-високо образование оставала неосъществена. “Хаджи Василий бил неук, прост и алчен. Постоянната му просия дотегнала на Василия. Скъперничеството го отвратило”.[59] Ето защо той решил да скъса и с духовния живот, и със слугуването на вуйчо си, за да посвети остатъка от живота си на поробеното си отечество. Споделил всичко това с духовния си кръстник йеромонах Кирил Рилски, който тихомълком го поощрил. Тогава бъдещият “Левски паднал на колене пред св. иконостас и о. Кирил го благословил, и той тръгнал на трудната и опасна работа. Като извадил конят на вуйка си из яхъра, Левский заминал…”.[60] Този прелом е станал през 1861 г., защото сам Васил Левски го потвърждава в едно свое писмо от по-късно време: “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во [лето] да му служа до смърт, и да работя по народната воля”.[61]

И по ирония на съдбата йеродякон Игнатий (В. Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ, тъй както преподобномъченик Игнатий Старозагорски увисна на бесилката в защита на християнската православна вяра. Единият става светец и паметта му се тачи от Църквата, а другият е национален герой и е на почит от Църква и народ.

Според гръцкия учен К. Нихоритис „Хилендарският представител (т. е. архимандрит хаджи Василий) и старозагорският новомъченик са възпламенили

Сърцето и духът на бъдещия герой

та да не намери покой,

а само да сънува свободата,

която ще дойде само с борбата.

Понеже поробителят друг език не разбирал,

само езикът на смелостта,

на мъченичеството и на борбата

ще известят на целия Балкан за свободата.

Първо с вътрешния мир и покой,

а после с външната свобода.

която не разрешава на турчина престой,

а само с непрестанната борба

Замина за бесилото нашият герой.

И двамата са увековечени

и техните имена са

на небесата извисени.

Преподобномъченик

Игнатий Старозагорски

и народномъченик дякон Игнатий

Васил Левски вечная памет.

(Константин Нихоритис)[62]

______________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Хр. Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

** Уточнение: Статията не се отнася за тази година, а за 2007 г.

[1]. Още в края на 1998 г. публикувах статията „Защо Васил Левски при замонашването си приел името Игнатий”. – в. Литературен форум, бр. 37 от 24-30 декември 1998 г., с. 2. Изводите, които правя там се харесаха на гръцкия учен Константин Нихоритис, който ги възприе и отрази в специален раздел в доктората си. Вж. К. Нихоритис, Света гора – Атон и българското новомъченичество, С., 2001, с.83-85.

[2]. Вж. П. В. Караиванов, Васил Левски в спомени на Васил Караиванов, С., 1987, с. 14.

[3]. Пак там, с. 15.

[4]. Ст. Заимов, Васил Левски, Дяконът, С., 1895, с. 15.

[5]. Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание, С., 1993, с. 79.

[6]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 97.

[7]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.

[8]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 99.

[9]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80.

[10]. Разбира се, че имало и отклонения. Някои послушници били още невръстни деца, оставяни в манастира от свои роднини, понеже родителите им били починали. Тяхното послушничество траело по-дълго, докато възмъжеят и станат поне към двадесетгодишни. Други пък постъпвали в манастира възрастни и след по-кратко послушничество приемали монашески постриг. Имало случаи когато в светата обител идвали и овдовяли старци, за да прекарат остатъка от живота си като монаси. Вж. подобни случаи у Хр. Темелски, Батошевски мъжки манастир „Успение Пресвятие Богородици”, С., 2006, с. 58-67, 102-109 и сл.

[11]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 80-81.

[12]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 100.

[13].Пак там.

[14]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 17.

[15]. Д. Илков, Принос към историята на Стара Загора, Пловдив, 1908, с. 171.

[16]. Вж. пълният текст на записките у Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му, С. 1973, с. 43-54.

[17]. Иван Панчовски, Апостолът на свободата – дякон Васил Левски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 78.

[18]. Поп Минчо Кънчев, Видрица. Спомени, записки, кореспонденция, С., 1983, с. 161.

[19]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 19-20.

[20]. Вж. това у Хр. Темелски, Поздрав от Севлиево, С., 2006, с. 186.

[21]. Пак там, с. 151.

[22]. Пак там, с. 135-136.

[23]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 84.

[24]. След завръщането си от Карлово е бил игумен два пъти на Рилския манастир – от 1868 до 1871 г. и от 1881 до 1883 г. Вж. това у Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917, с. 91.

[25].Погрешно напечатано „внукът”.

[26]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята на Рилския манастир. – сп. Български църковен преглед, кн. 8, 1895, с. 12.

[27].  Левски във времето. Документално-мемоарен и литературен сборник, посветен на 150-годишнината от рождението на Васил Левски, С., 1987, с. 231-232.

[28].  Д. Т. Страшимиров, Васил Левски – живот, дела, извори, т. І. Извори, С., 1929, с. 707.

[29]. По-точно монах, а за дякон бил ръкоположен следващата 1859 г.

[30]. Правилното е „замонашихме”.

[31]. Левски във времето…, с. 232.

[32]. Вж. това у Георги Туртуриков, Възкресението на Апостола 1846 – 1873 или кога всъщност е роден Васил Левски. Факти, критика, хипотези, С., 2006, с. 33.

[33]. Вж. това в Древни монашески устави, С., 2002, с. 326 и сл. Срв. Далматински епископ Никодим Милаш, Православно църковно право, С., 1904, с. 647.

[34]. Правилното „замонашил”.

[35]. Преизчислено по нов стил, но тогава (1858 г.) и сега празникът св. Екатерина се празнува на 24 ноември. Това е така, защото от 25 декември 1968 г. Българската православна църква премина към Новоюлианския календар и всички неподвижни църковни празници си остават на датата, когато са. Вж. това у Т. Събев, Църковно-календарният въпрос, С., 2000, с. 74-78.

[36]. Тогава бил още йеромонах.

[37]. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 704-705.

[38]. Вж. подробно това в Литургика или наука за богослужението на Православната църква. Съставил Епифаний Нестеровский; привел с някои съкращения и допълнил йеромонах Макарий, С., 1906, с. 320.

[39]. Ст. Станимиров, Васил Левски бил ли е дякон? – в. Развигор, бр. 105 от 17 февруари 1923 г.; Ив. Г. Клинчаров, Васил Левски – Дяконът. Живот и революционна дейност, С., 1924, с. 24-25.; Д. Кацев-Бурски, Дякон Игнатий. Васил Иванов Левски. Живот и дела, С., 1924, с. 12-13.; Т. Г. Влайков, Дяконството на Левски. – В: Възпоменателна книга Васил Левски 1837 – 1873 – 1937. Наредили Христо Борина и Вичо Иванов, Пловдив, 1937, с. 78-83.; Г. Клисаров, Към биографията на Васил Левски. Данни от книжовника Игнатий Рилски. – сп. Духовна култура, кн. 2, 1956, с. 30-32.; Ив. Петев, Религиозността на йеродякон Игнатий (Васил Левски). – В: Троянският манастир в национално-освободителното движение, С., 1992, с. 44-55.

[40]. Ив. Унджиев, пос. съч., с. 86.

[41]. Това навярно е бил някой монах от Хилендарския манастир в Св. Гора, където Христо Караиванов се е замонашил.

[42]. Предаването е „Вяра и общество” с Горан Благоев, излъчено в неделя на 19 февруари 2006 г. по БНТ. Понеже самото предаване не е на живо, а на запис, въпросният краевед Петър Берлиев фактически реплекира моето становище, което излагам понататък. По-късно аз се свързах с него и го помолих всичко това да го напише в една статия, която обещах веднага да му публикувам в сп. „Духовна култура”, на което съм редактор. За съжаление повече от половин година чакам въпросната статия.

[43]. П. В. Караиванов, пос. съч., с. 16.

[44]. Вж. житието му в Жития на българските светии, т. І, С., 1974, с. 171-177.

[45]. Вж. това у Й. Иванов, пос. съч., с. 55.

[46]. Бил игумен на два пъти. Първият път от 1772 до 1782 г. и втори път от 1786 г. до смъртта си на 16 май 1798 г. Вж. за него у Й. Иванов, Пос. съч., с. 90.

[47]. Йеромонах Неофит Рилец, Описание болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго, С., 1879, с. 84-86.

[48]. Вж. това у Р. Камбурова-Радкова, Рилският манастир през Възраждането, С., 1972, с. 41.

[49]. Йеромонах Неофит Рилец, пос. съч., с. 86.

[50]. В този скит били подготвени и загинали като мъченици св. Евтимий – загинал на 22 март 1814 г. и св. Онуфрий Габровски – на 4 януари 1818 г. Вж. К. Нихоритис, пос. съч., с. 70-90.

[51]. Вж. това у Д. Зографски, Света гора. Зограф в миналото и днес, С., 1943, с. 51.

[52]. Вж. А. Василиев, Български светци в изобразител ното изкуство, С., 1987, с. 199.

[53]. Хр. Христов (Темелски), Разбойникът и светеца (Йоан Калпакчи – х. Игнатий и мъченик Игнатий Старозагорски). – в. Септември (Ст. Загора), бр. 36 от 26 март 1983 г., с. 5.

[54]. Левски във времето…,  с. 366.

[55]. Ст. Заимов, пос. съч., с. 15.

[56]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 12.

[57]. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., с. 705.

[58]. Левски във времето…,  с. 366.

[59]. Васил Левски (Живот и дейност). – В: Сборник Левски. Под редакцията на Христо Бенков и М. Мирски, С., 1941, с. 73.

[60]. [Игнатий Рилски], Откъслек от историята…., с. 14.

[61]. Писмото е от 25 август 1872 г. до Атанас Попхинов в Плевен. – Вж. Левски във времето…,  с. 72.

[62]. К. Нихоритис, пос. съч., с. 188-189.

Изображение: Иеродякон Игнатий-Васил Левски – на най-горния ред, вторият отляво надясно. Виж повече подробности в http://strannopriemnicata.wordpress.com/2008/04/27/vasil-levski-6/