Драган Бачев

Седемте Вселенски събори, които са се състояли на Изток, между 325 година и 787 година, са добре известни на богословите и на по-голямата част от вярващите. Известно е какви въпроси са били разглеждани на тези събори и какви решения са били взети. Освен тях Римокатолическата църква нарича Вселенски още редица събори, последният от които Двадесет и първи Вселенски или Втори Ватикански събор се проведе през 1962-1965 година. Ако потърсим някаква литература, от български автори, за тези събори няма да намерим почти нищо. Изключение правят последните два: Двадесетият Вселенски или Първи Ватикански събор 1869-1870 година и Двадесет и първият Вселенски или Втори Ватикански събор 1962-1965 година. Просто удивително е как при наличието на толкова голям брой сериозни учени, никой от тях не е спрял вниманието си върху тази тема. Между другото, въпросът за Вселенските събори на Римокатолическата църква, според нашето скромно мнение представлява интерес както за богослови, така също за историци и юристи.

Нека проследим в хронологичен порядък кога и къде са се състояли тези събори, какви въпроси са били разглеждани на тях и какви решения са били взети.

Осмият Вселенски събор, според Римокатолическата църква, е бил проведен също на Изток, в Константинопол, през 869-870 година.  Предисторията му е следната.

През 847 година починал патриарх Методий и на негово място бил избран Игнатий. Не всички епископи били съгласни с този избор. Мнозина не го одобрявали. За нещастие на патриарх Игнатий, негов още по-голям противник се оказал вуйчото на император Михаил III (842-867) и негов опекун, кесарят Варда. Последният бил подозиран в незаконно съжителство с жената на своя покоен син. След като патриархът посъветвал Варда да скъса незаконната връзка, на празника Богоявление той не дал на кесаря св. Причастие. Младият император, по съвета на вуйчо си, поискал от патриарх Игнатий да постриже майка му и сестра му за монахини, но патриархът решително отказал да направи това. Обаче скарването с императора и кесаря, му струвало патриаршеския престол.

Вместо Игнатий, за патриарх бил избран сенаторът Фотий, който се славел като изключителна личност между своите съвременници.

Оказало се, че Игнатий само привидно се бил примирил с отстраняването си. В Константинополската църква настъпил разкол. По съвета на вуйчо си императорът изпратил писмо до папа Николай I (858-867), придружено с богати подаръци. С това внимание към папата император Михаил III разчитал да го склони на страната на Фотий. Заедно с писмото на императора папа Николай I получил окръжно послание от Фотий, с което последният известявал за своето встъпване на престола.  Обаче папата не признал Фотий за законен патриарх поради това, че неговото избиране направо от мирско лице било в нарушение на църковните канони[1]. Започнала дълга преписка между император Михаил III и патриарх Фотий от една страна и папата от друга, били свикани събори през 861 година и 867 година в Константинопол, които оправдали Фотий и потвърдили избора му за патриарх. От своя страна папата свикал събор в Рим (863 година) и лишил Фотий не само от патриаршеско, но и от всякакво църковно достойнство, включително до степен на клирик. В случай на неподчинение, патриарх Фотий се отлъчвал и от тайнството Евхаристия, освен в случай, че е на смъртно легло. На същото наказание се подлагали и всички духовни лица, посветени от Фотий, ако не прекъснат общението си с него. На всички било ясно до какъв хаос в Константинополската църква щяло да доведе изпълнението на тези папски решения.

В отговор през 867 година патриархът свикал събор, както бе споменато по-горе, с участието на представители на източните патриарси. Съборът се състоял в Константинопол. Той осъдил незаконните претенции на Рим върху новосъздадената Българска църква и отклоненията и нововъведенията на Римската църква, а именно нейното учение за поста, забраната на духовенството да се жени, отричане правото на свещениците да миропомазват, но най-вече добавката в Никейския символ на вярата, че Дух Свети изхожда и от Сина. Този събор отхвърлил претенциите на папа Николай I за главенство в Църквата. На анатемата на папата против Фотий, съборът отговорил с анатема на папа Николай I[2].

Скоро обаче положението на патриарха се изменило. Неговият привърженик, кесарят Варда изпаднал в немилост пред император Михаил III и по негово разпореждане бил убит. Мястото му заел новият фаворит на императора, въздигнат в кесар, Василий Македонянин. Но непостоянен в своята дружба, императорът решил да се освободи и от него. Обаче Василий изпреварил очакващата го съдба, убил императора и заел престола. Два дни след възкачването си Василий I отстранил патриарх Фотий и възстановил Игнатий. Тази прибързаност се обяснява различно. Като въздигнал Игнатий, императорът искал да спечели обичта на простите народни маси, които симпатизирали на Игнатий. Освен това, като отстранил Фотий, той разчитал с помощта на папата по-лесно да завърже отношения със западните владетели. За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий I (867-886) молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай I вече не бил жив. Приемникът му папа Адриан II (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма. В тях папа Адриан II наричал патриарх Фотий хищник, прелюбодей, сравнявал го с Максим Циника, а посвещението му наричал осквернение[3].

Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания, последното от които било на 28 февруари 870 година. Членовете на събора, по искане на папските легати, подписали донесената от Рим формула с анатемите против Фотий и с признаване главенството на папата. Тази формула били длъжни да подпишат и всички предани на Игнатий духовни лица. На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. За по-голяма тържественост съдиите на патриарха подписали тази присъда с евхаристийна кръв. Съборът изгорил актовете на съборите от 861 година и 867 година. Папата останал доволен от постигнатия резултат – от това, че било признато главенството му, но бил крайно разочарован от неотстъпчивостта да му бъде подчинена новооснованата Българска църква. С това за кратко време настъпило успокоение в Константинополската църква, но въпросът бил окончателно решен след смъртта на патриарх Игнатий на събора в 879-880 година[4]. Изобщо каквото и както поискали папските легати, това било направено от събора и утвърдено от императора и патриарх Игнатий. За това на Запад наричат този събор Осми Вселенски[5]. На Изток се случило точно обратното. „Този събор бил забравен, останали без употреба неговите правила, нито един гръцки канонист не ги коментира, нито един юридически сборник не цитира техния текст, те като че ли потънали вдън земята и само малко на брой гръцки ръкописи съхранили съкратения текст на актовете на този събор[6]”.

Както виждаме съборът от 869-870 година се занимал с много важен въпрос за устройството и управлението на Константинополската църква, но на него не били формулирани никакви нови догмати, не били поставени за разглеждане и решаване никакви христологически и триадологически въпроси и този събор в никакъв случай не може да бъде наречен Вселенски[7].

Деветият Вселенски (или I Латерански) събор е първият от Вселенските събори на Римокатолическата църква, който се е състоял на Запад, в Рим, през 1123 година. Той се занимал с въпроса за инвеститурата, но за да стане всичко по-ясно на читателя, необходимо е да се върнем малко назад във времето.

В 811 година император Карл Велики разделил аристокрацията на две групи: светска – херцози, графове и барони, и духовна – архиепископи, епископи и абати на някои големи манастири. Нещо напълно непознато на Изток. Инвеститурата (къснолатински investiturа, от латински investio – обличам) в средновековна Западна Европа е била юридически акт на предаване на лен, длъжност, сан от сеньора на васала. Църковната инвеститура се състояла от назначаване на църковна длъжност и получаване на сан. Тя включвала два акта: 1) връчване на пръстен и посох (пръстенът символизирал обвързването на епископа с вярващите от неговата епархия, а посохът – властта му над епархията), които били символ на духовната му власт и 2) предаване на поземлени владения и скиптър, символизиращи светската му власт. Символичното действие с връчването на пръстена и посоха християнските владетели на Западна Европа, от ранното Средновековие до края на XI век, обикновено извършвали сами, под предлог, че църковните владения са васални владения и те са техни сюзерени[8].

През XI век обаче, в манастирите на Бургундия и Лотарингия се зародило движение за реформи, което смятало, че правото на инвеститура, а също така правото да се разпорежда с църковните владения във висша степен принадлежи на папата. През 1049 година на папския престол встъпил Лъв IX (1049-1054). Той събрал около себе си ръководителите на движението за църковна реформа и им дал кардиналски сан. Най-близките му съветници били кардинал Фридрих Лотарингски, който малко по-късно станал папа под името Стефан IX (1057-1058), кардинал Хилдебранд, който бил избран за папа под името Григорий VII (1073-1085); дясна ръка на папа Лъв IX и един от главните теоретици на църковната реформа бил кардинал Хумберт де Силва Кандида. По време на понтификата на Лъв IX настъпила схизмата между Рим и Константинопол (1054 година), но на този въпрос ще се спрем по-подробно в друго наше изследване.

Регентството на императрица Агнес над малолетния германски император Хенрих IV (1056-1106) позволило на римските папи окончателно да отхвърлят опеката на светската власт. Когато в 1057 година за папа бил избран Стефан IX, императорът бил известèн за това събитие със закъснение. В каноническите избори, на императора се предоставяло единствено правото за последващо съгласие[9].

Наред с богословската обосновка на църковното движение за реформа били необходими също така и правни аргументи. За всички ръководители на клюнийското движение (по името на манастира Клюни в Бургундия, център на движението за реформа) политическата доктрина се изразявала в теорията за двете власти, формулирана от папа Геласий I (492-496). До средата на XI век папите се придържали към мнението, че движението за църковна реформа може да започне при поддръжката на светската власт. Дотогава църковната концепция смятала за съвместим каноническия избор с правото на краля за инвеститура, защото в ранното средновековие под канонически избор, на Запад, разбирали ритуал, при който назначения, от краля или от някой друг сюзерен, епископ (или абат), бил утвърждаван впоследствие от клира и народа; собствено епископа (или абата) не го избирали (eligere), а го утвърждавали (probare). Сюзеренът престъпвал каноните само в този случай, когато независимо от протеста на духовенството и народа, назначавал своя кандидат за епископ. Практически същото било и при избора на папа[10].

Има още →