ІІ.

„Дойдоха в Солун, дето имаше иудейска синагога. Павел, по своя обичай, влезе при иудеите и три съботи наред им говореше от Писанията (Деяния на светите апостоли, 17:1-2)

І.

Смирено свит в един ъгъл, един едър добре сложен мъж с гъста коса и брада, гледаше пред себе си. От време навреме той обхващаше с ръце главата си и, въздъхвайки тежко, отронваше: „Искам и аз да Го видя!“

– Хей, Иасоне – се чу от другия край. – Докога ще повтаряш тези думи, вместо да намериш някакво решение и да ни измъкнеш? Знаеш ли, че не съм попадал в тъмница от петнадесет години?

– Не мога да го позная – обади се втори глас.

– Ти си един жалък предадел! – каза дрезгаво и уморено трети глас.

Иасон, вместо да отговори, се обърна към решетката, прилепи се до нея и започна жадно да вдишва хладината на нощта.

– Предател, това си ти! – повтори същият глас някъде от дъното на тъмницата.

Постепенно гласовете на роптаещите мъже утихнаха. Започнаха да се чуват леки похърквания. Нощта, която беше от няколко часа във властта си, успя да ги приспи всичките. Единствено Иасон продължаваше да бодърства. Чистият въздух го успокои. Той се обърна и отново зае същата поза в ъгъла. Избягваше да лежи на дървения одър, защото постелката му беше мръсна и пропита с дълго наслояван мирис на човешка пот.

Иасон стана и се приближи отново до решетката. Той погледна долу, в тъмното. Нищо не видя, но чу познатия шум на морето. Помъчи се да погледне наляво, там, където бе родният Солун, но… отново мрак.

„Родният Солун? – мислено попита Иасон, като се обърна и бавно започна да се разхожда между решетката и тъмничния изход. – Та аз съм юдеин. Това не е моята родина“.

Иасон спря. Погледна за момент към другарите си и пак се замисли. Вече втора нощ той обикаляше в тъмницата, а главата му се пръскаше от какви ли не, мисли.

Да, мисли! Иасон сам се чудеше на себе си. Той бе човек на действието. Обичаше безпрекословното изпълнение, желязната дисциплина. Неслучайно си спечели симпатиите на целия град, а римският претор, чиято резиденция бе тук, в Солун, по доклад на градоначалниците го прие веднъж и отрупа с похвали.

И сега – изведнъж го връхлитаха мисли. Той, човекът на делото, най-добрият търговец в Македония, обикаля втора нощ в тъмницата и не може да дойде на себе си. Никога не бе тъй възбуден както сега, не бе мислил толкова много, както през тези два дни тук, в тъмницата на градоначалниците.

А имаше за какво да мисли. През последния месец се случиха в града необикновени неща. Те развълнуваха огромното море от трите народности, които населяваха Солун – римляни, гърци и най-вече неговите сънародници, евреите! Разярени, те нападнаха Иасон и другите юдеи, които се оказаха в къщата му; извлекоха ги и ги заведоха при градоначалниците. Иасон и сега ги виждаше. Нищо, че бяха минали два дни. Френетично ревяха и в изстъпление го сочеха, като викаха: „Иасон, който до вчера бе пример за нас, увлече тези дето са с него и укри онези трима, които дойдоха от Филипи и които три съботи поред в синагогата учеха против заповедите на кесаря и че има друг цар – Иисус!“

Другарите му трепереха, а и той, който бе свикнал на всякакво предизвикателство и какви ли не опасности, не смееше да ги погледне. Чувстваше се унизен и потиснат, не смееше да се обади.

„Какво ще кажеш в свое оправдание, Иасоне? – го попита Лукреций, виден градоначалник и негов личен приятел. – Нима е вярно всичко това, което тези говорят тук пред мен? Нима е истина, че имаш нещо общо с трима пришълци-евреи, за които, след като попитах, ми докладваха от Неапол и Филипи, че и там, както тук, сеели учение за Този Иисус и увличали тълпи след себе си?“

Ала той мълчеше. Гледаше неуверено пред себе си и се чудеше – това ли е той, Иасон, който като викнеше, всичко замираше, а чашите падаха? Това ли е гордият и смел потомък на Соломон, който бе знаме за юдеите не само тук, но и в околността? Да, тези три съботи на миналия месец, които изкара в синагогата, а така също и няколкото безсънни нощи в дома му, когато онзи, неговият сродник от Тарс в Киликия, говорú разпалено и с жар за същия Иисус пред него, промениха живота му. Да, по-рано беше наперен и важен търговец, който печелеше име с повече нечисти, отколкото с почтени средства; от него трепереха не само сънародниците му; пък и непрекъснато зает, беше забравил пътя към синагогата – там, където е праотеческата му вяра.

Ала вече не беше така. И това се дължеше на новото чувство, което изпитваше през последните седмици. Но как да обясни това ново чувство, което го вълнуваше сега? Та тази тълпа, която довчера го боготвореше, а сега е готова да го бичува, ще му се изсмее. Нищо чудно и самият Лукреций да помисли, че бълнува. А и все още не бе наясно. Какво означаваха тези думи – „Иисус е Христос“, „възкръсване от мъртвите“ и всичко друго, което чу и възприе от Павел и другите двама? Не му бе понятно, но се закле: ще ги намери, ако ще и вдън земя. Само да излезе оттук. Ще ги намери, за да чуе пак това, което говорят, защото то стопля сърцето му; у него влиза непознат полъх, сякаш от вечността, в която той, Иасон, вярва, макар и да не знае как точно да си я представи.

„Защо си онемял, приятелю? Боговетте ли искаш да разсърдиш? – сепна го Лукреций. – Кажи: вярно ли е също това, че тези смутители, които обикалят не само в нашата провинция, си прибрал за цял месец?“

„Да, вярно е – заговори най-после Иасон. – Те идват от Изток, от Киликия. А единият от тях – от Тарс, откъдето са и моите предци, дошли тук преди сто години, ми е сродник“.

„Така, така… Знам това, говорил си ми ти за Тарс. А къде го срещна?“

„Съвсем случайно във Филипи – на пазара. Макар и да не се познаваме, установихме, че сме близки, след като разбрахме, че сме от един и същ корен. Аз го поканих да ми погостува тук, у нас“.

„А сега къде са той и неговите приятели?“

„Напуснаха града и тръгнаха на север, в Тракия“.

„Лъжеш, животно! – викна един от тълпата. Той дойде близо до Иасон и го удари по лицето. – Няма думичка истина в това, което казва!“

Всички ахнаха. На Иасон плесник?! Нечувано! Невиждано! Пръв от всички се съвзе Лукреций. Той стана и извика:

„Стража, стража!“

Когато тя се появи, градоначалникът посочи евреите и заповяда:

„Изхвърлете ги вън! А тези – ръката му сочеше другарите на Иасон – ги приберете в тъмницата!“

Когато останаха сами, Лукреций покани Иасон да седне. После каза:

„Приятели сме с теб отдавна. Помниш ли кога се запознахме?“

„Да – отвърна Иасон, – два дни преди смъртта на Калигула“.

„Малко повече от десет години оттогава. Все пак, не е малко време. Аз тъкмо встъпвах в сегашната си длъжност, а ти отдавна бе известен с дейността си в Ахайа, Македония, Тракия, Мисия, Лидия. Не съм забравил нищо от досегашното ни другарство, даже и обстоятелството, че спаси живота ми преди пет години в Никопол“.

„Има ли значение това? – попита Иасон. – Ако не бях аз, друг щеше да бъде“.

„Може би. Но аз съм благодарен, че ти случайно се оказа там и до ден-днешен не преставам да благодаря на боговете за това си спасение. Да, ти, който си евреин и мой приятел, бе най-близо и порази платените убийци. Едва ли един римлянин би сторил това?“

„Както и да е. Хайде да не безпокоим миналото – предложи Иасон. – Какво смяташ да правиш с мен и другарите ми?“

„Ами ще те освободя, приятелю. Ти знаеш, че сега тук, макар да сме няколко градоначалници, се слуша моята дума. Ще постоиш няколко дни с другарите си в тъмница, а после ще излезеш“.

„Не сам! – отсече Иасон. – Заедно с другите!“

Лукреций дори не трепна. Той вдигна ръка и докосна рамото на приятеля си.

„Седни и не възразявай! Отново показваш неукротимия си дух, наследство от онзи, вашия велик герой… Самсон! Ти си виден солунянин, нямал си досега никакви провинения. А другите?“

„Всички сме порядъчни. Има само един, който преди повече от десет години е бил в тъмница, но това е минало“.

„Ще трябва да вземем от тебе поръчителство за всичките, Иасоне. След което ще ви пуснем“.

„Имаш го винаги“ – отвърна търговецът.

„Добре. А би ли ми разказал за тези тримата нещо?“

Тъкмо това не желаеше Иасон. Но така или иначе, разговорът се насочи в тази посока.

„Не ми е ясно все още какво говорят Павел, Сила и Тимотей – така се наричат. Но знам едно: спасението идва от Изток, или по-точно, вече е дошло“.

„Какво спасение?“ – попита Лукреций.

„Спасение от Иерусалим. Вече от осемнадесет години и половина човечеството е изкупено и спасено“.

„От кого?“

„От Бога“.

„Ти луд ли си? – понижи гласа си Лукреций ии се огледа страхливо. – За какъв Бог говориш? Нима си забравил нашите и гръцките богове? Или пък, може би ми говориш за вашия Бог?“

„Не се страхувай. Вярно е, че и тук, както навсякъде стените имат уши, но какво лошо има в това, че говорим за един Бог?“

„Както и да е. Продължавай“.

„Бог Сам Себе Си жертвал и изкупил човеците“.

„Виж ти! И кога е било това?“

„Нали ти казах – преди осемнадесет години и половина“.

„Добре. Не ми е ясно как е станало“.

„И на мен. Въплътил се като човек и живял сред хората. И то, сред моите сънародници – в Юдея. А впоследствие пострадал на кръста“.

„Това не са ли измислици?“

„Този Павел каза, че всичко било вярно. Предсказания за Бога, Който ще слезе от небесата и ще примири хората с Небето, се съобщавали не само от нашите пророци, но и от ваши поети“.

„Чакай, чакай! – спря го с жест Лукреций. – Това съм го чувал някъде“.

„Ти обичаш книгите. Имаш в библиотеката си и съчиненията на философи – както нови, така и древни. Същият Павел…“

„Сродникът ли?“ – прекъсна го Лукреций.

„Да. Той ми говорú една вечер, че Платон, Сократ и други преди тях разказвали за Посредник между Бога и хората и Го очаквали постоянно. Павел още каза, че това е вечната и богооткровена истина – явяването в света на Избавител на човешкия род. Тази истина не била чужда и на другите народи, но в пълнота е предадена на нашия народ“.

„Така ли? – погледна го учуден Лукреций. – Добре. А би ли ми цитирал нещо от нашите поети? Знам, че си добър декламатор“.

„Ами например, Вергилий. Какво казва в една песен? – „Вече настъпва последното време, за което говори кумейският стих. Отново започва великият ред на вековете; ето, приближава се Девицата; възвръща се времето на Сатурновото царство, ново поколение слиза от високите небеса“.

„Браво, браво! – възторжено извика Лукреций. – Както винаги, си чудесен! Но какво е предсдказано тук?“

„Нещо, което го пише в кумейския стих“.

„Знам, знам. Това е Еритрейската сибила. Чувал ли си за нея?“

„Да, но не съм чел нищо от нея“.

„А пък аз, да! Лично в Рим четох от нея предсказание, което е запазено на папирус, останал като по чудо след пожара, горял една година преди да дойде на власт диктаторът Сула. При Октавиан Август всички сибилини предсказания били поставени в храма на Аполон Палатински“.

„Можеш ли да си припомниш този кумейски стих?“

„О, не. То бе много отдавна, преди двадесет години. Но помня, че това предсказание на Еритрейската сибила, което четох, образува в акростих фразата Иисус Христос Теу Иос Сотир, тоест Иисус Христос Син Божи Спасител“.

„Сигурен ли си? – скочи на крака Иасон.

„Абсолютно. Както във властта си“.

„Интересно – каза Иасон като седна отново. – Този мой сродник също говореше за някакъв си Христос, Който спасил човечеството. Той бил Син Божи и Цар“.

„Как? Цар ли казваш?“ – попита Лукреций.

„Да, Цар“.

„Хораций казва на едно място следното, ще цитирам по памет: „Кой е в състояние да ни примири с Небето? Никой смъртен, дори и най-праведният. Само Бог може да извърши това велико дело. Нека слезе Той от небесните висини, като вижда нашите бедствия“. А Цицерон, скоро го четох, пише за едно старо предсказание, според което ще се яви един Цар, на Когото човечеството, ако иска да се спаси, ще трябва да се подчини“.

„Знаеш ли, Лукреций, като по-млад редовно четях нашите Писания. Там, на едно място, един от пророците – мисля, Исаия бе, – пише също нещо подобно – в смисъл, че ще бъде Княз на мира и че ще се нарича Емануил. Ти добре го каза: „Само Бог може да извърши това велико дело“. Този Иисус би трябвало да е Онзи Цар, Който ни е примирил с Небето“.

„Същият Цар, за Когото са говорели в синагогата в трите съботи поред твоите гости. Той ли е?“

„Не мога да разбера какъв Цар е, когато е умрял. Нали е мъртъв?“

„А царят трябва да жив и да управлява. Така ли е? Но ако в същото време е въплътил се в човек Бог, тогава излиза, че сибилата е била права. Аз ти казах преди малко, че не помня целия стих. Той беше голям. Но имаше такива думи… мисля, бе: ще дойде от Небето и ще съди хората, присъствайки в плът“.

„Кой ще съди хората?“ – попита Иасон.

„Как кой? Бог, разбира се“.

„Лукреций, искам да ти споделя за срещата си с тези хора. Във Филипи бях отишъл, за да проверя как вървят търговските ми работи. Отправих се към пазара. Тъкмо там, близо до мястото, където продавам палатки, се бяха спрели двадесетина човека. Те слушаха някакъв, около тридесетгодишен мъж, който им говореше нещо, което, изглежда, че беше  интересно, защото го наблюдаваха и слушаха с внимание. Никой не се обаждаше. Аз ги отминах. Отправих се да проверя как върви продажбата на палатките, но видях двама мъже, които ги оглеждаха. Реших да застана близо до тях, за да чуя за мнението им за стоката. Но така и не разбрах. Когато съвсем ги приближих, чух, че единият от тях – по-възрастният – обяснява на другия, как в Тарс изработвал палатки и че може би ще се наложи пак да се върне към този позабравен от него занаят, за да се прехранва. Като чух думата „Тарс“, нещо в мен се обърна. Припомних си за миг, как дядо ми дълго-дълго обясняваше преди години, когато бях малък, за Киликия – нашата, както той казваше, истинска родина. Бях дете, но запаметих доста неща. После като търговец ходих два пъти в Тарс, обиколих цяла Киликия. Дори

потърсих и намерих роднини. Та като чух тази скъпа за мен дума, веднага ги заприказвах на еврейски. Отначало не ми обърнаха внимание. Но след като им обясних всичко за себе си и че макар да съм роден в Македония и да съм жител на Солун, произхождам от Киликия, станаха по-приказливи. Заговорих този, който е от Тарс и след дълго ровене в отдавна забравени колена, родове и фамилии, установихме, че сме сродници. Той е фарисеин, както и аз. Разказвал съм ти“.

„Да, помня“ – каза Лукреций.

„Приятелю, трябва да ти обърна внимание, че този мой сродник, който се наричма Савел, а неговите приятели го назовават Павел, излъчва такова обаяние, така привлича, особено когато говори за Онзи Цар Иисус, че слушащият го – имам такова чувство – ще остави всякаква работа и дълго-дълго ще тъне в унес! Междувпрочем така стана с мен не един път, докато ми приказваше за Този Иисус. Никога не съм срещал такъв човек! Още докато говорехме за Тарс и за разни отдавна починали роднини, аз вътрешно чувствах, как той час по-скоро иска де се освободи от тази тема, за да ми каже нещо много по-важно. Не след дълго Павел почна да ми излага причината на своето посещение по нашите земи.

В ушите ми отново прозвучаха думи от нашата Тора, стихове от пророците и много забравени от мен неща. Павел говореше, без да спира; от него се лееше поток от думи, който го увличаше още повече. Неговия спътник и приятел – впоследствие разбрах, че се нарича Сила – го гледаше с голямо уважение и благоговение. И тъкмо когато Павел започна да говори Кой е Този Иисус, заради Когото ме върна в нашите Писания, та, както ми каза, по-лесно да свържа всичко, до нас се приближи един мъж, може би около четиридесетгодишен. Той ме изгледа, но Павел му каза да говори открито, защото съм техен приятел. Лука – така се казваше – им съобщи, че трябва веднага да напуснат града, поради събитията, които са предизвикали в предните дни.

Изведнъж Павел и Сила сякаш забравиха моето присъствие. Те извикаха Тимотей – същият мъж, който говореше на онези двадесетина човека. Той веднага дойде при нас. И така, четиримата: Павел, Лука, Сила и Тимотей, се събраха и започнаха да обсъждат откъде ще напуснат. Аз се опитах да им бъда в помощ. Но Павел ми каза, че ще се оправят. Попитах го накъде ще тръгнат. „На юг“ – отговори. Аз го поканих да ми гостува, ако дойде в Солун. Съобщих му името си и професията, които са достатъчни, за да бъда намерен. След това се разделихме“.

„После?“ – попита Лукреций.

„Отидох при служителите ми, които се занимават с търговията с палатките и с други неща, за Филипи и околността. Един от тях се караше на сина си. Питам го: „В какво се е провинил?“ Отговаря: „Чакам го, а той се запилял оратори да слуша“. А момчето възразява: „Но никой от многото, които съм слушал, не е говорил както този човек! Завладя ме. Останалите също! Затова закъснях“. Знаех от по-рано за страстта на това момче да слуша разни оратори. Питам го: „Кой е този оратор и какво говори?“ „От Ликаония, а е родом, както каза, от Дервия. Името си не съобщи. Баща му бил елин, а майката – еврейка. Та той преди малко дойде при теб“ – отвърна момчето. „При мен?“ – гледам го учуден. „Да – отговаря. – Когато говореше с тримата мъже преди малко, те го повикаха. Остави ни и отиде при тях. Ти беше там“. „Но това – почти извиках – е същият мъж, който говореше на двадесетина човека. Бяха близо до палатките и го слушаха много внимателно“. „Точно така – съгласява се момчето. – Аз бях сред тези хора“. Казвам: „Тимотей. Така го нарекоха. И какво говореше?“ „За благовестие, което той и тримата му другари разнасят навсякъде – започна да разказва момчето. – Целият Изток минали за осемнадесет години, а сега идват насам. Ще отидат чак в Коринт, а също така в Епир, Ахайя, Крит, Рим, даже още пò на запад. Говорят за Царя на вековете, Творецът на вселената, нетленния, невидимия, Единия и премъдър Бог. За Христа Иисуса нашия Господ, Който умрял за нас и възкръснал, та всички ние, будни ли сме, или спим, са живеем с Него!“ „Какво, какво!?! – гледам го още по-учудено. – Какви са тези думи?“ Но докато момчето ми отговори, баща му го изгони. „Това са някакви пришълци от Изток – ми казва той. – Целият град е пламнал от тяхната проповед! И то само за броени дни. Голяма зараза ще да е тази вяра, която насаждат и разнасят. Хора, които уважавам от години, са тръгнали след тях. Дори Лидия от Тиатир – търговката на багрени платове – и тя! И знаеш ли какво направил един от тях? В името на Този Иисус – дето чу преди малко за Него от сина ми, – изгонил духа, с който слугинята на твоите приятели – търговците от долния квартал – врачуваше! И вече не им докарва печалби. Бяха обадени на воеводите и вкарани в тъмница. Биха ги и раздраха дрехите им. Но воеводите като разбраха, че са римски граждани, ги пуснаха“. „Бъди спокоен – му казвам. – Тръгнаха си преди малко. Аз, без да ги познавам, ги чух да се уговарят да напуснат града“.

„Този, твоят служител във Филипи, ще трябва да е голям фанатик!“ – забеляза Лукреций.

„Изглежда. Но ние винаги сме говорели за търговия. Във всеки случай ми стана ясно от неговите по-нататъшни думи, че тези четиримата проповядват някакъв нов Бог, различен от римските и гръцките богове. И като че ли и от нашия Йехова. И имат невероятен успех. Трябва да ти кажа, Лукреций, че аз бях преди две години в Троада. Там чух за някакви си нови атеисти (в онази епоха римляните и гърците определят за атеизъм вярванията на другите народи, б. а.) За отличие от обичайнитеи вери ги наричали християни. Така ми каза един мой служител в онази част на Мисия. Сега като си спомних и като свързах нещата, установих – е, може и да не съм прав, – че тези четиримата щом проповядват Христос, ще да са християни, а онези, които ги следват, също приемат това име.

„Виж ти – обади се Лукреций. – Интересно. Впрочем, за вече ти казах, че направих запитване. Наистина за такъв Бог са говорели – Христос! Твоят служител във Филипи не те ли обвини, че си разговарял с тях?“

„Не, обясних му, че съм им показвал изходите на града“.

„Мдаа… Знаеш, Иасоне, че аз лично като градоначалник, в нашия свободен град съм веротърпим. Всеки да изповядва каквото си ще! Негова работа. Идвал съм и във вашата синагога. Никога не са ми били ясни онези десет заповеди, които Йехова е дал на… Как му бе името?“

„Моисей“- помогна му Иасон.

„Да, Моисей. Даже,  лично, казвал съм ти го, макар да се моля, в нашите богове не вярвам. Да не говорим за гръцките. Но държа на обществения ред! И ако се появват такива, които сеят смутове, паника и внасят промени, съм решително против! Не знам какво са ти говорели Павел, Сила и Тимотей в синагогата и в твоя дом през тези дни. Ако искаш, вярвай. Усещам, че си увлечен, след като си чул словата им, особено на сродника ти! Но знай: появят ли се нови атеисти тук, стигне ли се до объркване и суматоха, особено сред евреите – а при вас често се случва! – не мога да си затварям очите, както сега ще го направя. Впрочем случаят не е кой знае какъв – възникнали са спорове около вашата вяра. Добре, това са си чисто ваши проблеми. Но стигне ли се до положение да пламне целият град, както е било във Филипи, ще те държа отговорен, особено ако и ти си намесен! Може да съм на върха, но не съм вездесъщ. Запомни го това добре!“

„Да, Лукреций – отговори Иасон.

„А сега, разкажи ми за това, какво са говорели тук, в солунската синагога тези тримата. Къде е отишъл четвъртият, и най-вече какво са разказвали в твоя дом? Интересува ме“ – каза Лукреций.