Атинагор Атински и проблемът за точността на известието на Филип Сидет*

Атанас Ваташки

Атинагор Атински († II век)[1] е слабо познат в християнската история и за него няма почти никакви сведения. Същевременно собствените му съчинения са много бедни откъм данни от личен характер. Единствените източници, които го споменават, са известие на църковния историк Филип Сидет (около 380-431) и цитат от св. Методий Патарски на Атинагоровото съчинение „За възкресението“ (при което св. Методий указва неговият автор[2]), повторен и от други свети отци на Църквата.

Известието на Филип Сидет гласи: „Пръв ръководител на Александрийското училище бил Атинагор. Той е живял във времето на Адриан и Антонин Пий и им представил своята апология (молба) в защита на християните. Той изповядвал християнската вяра и тогава, когато ходел в тогата на философ и бил ръководител на школата на академиците. Като имал намерение да пише против християнството, за да постигне най-успешно своята цел, той пристъпил към четене на свещените книги; пленен от благодатта на Светия Дух, подобно на великия Павел, станал проповедник на самото това учение, против което възставал. Негов ученик бил Климент Александрийски, при когото се учил Пантен[3]“.  

Доколко може да се има доверие на тези сведения? Мненията на изследователите се различават. Общото помежду им е, че това свидетелство се приема за вярно само частично, а разликите се отнасят до това кои данни трябва да се приемат за достоверни. Със сигурност тези за адресатите на апологията са погрешни. За вярно може да се приеме, че Атинагор е автор на апология, информацията за обръщането му и вероятно за предишния му живот на философ. Спорен е въпросът относно това дали е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – и той се пренася и в българската богословска литература.

Атинагор Атински (133-190)

Според позицията на профeсор Илия Цоневски Филип Сидет смесва правдоподобни с погрешни данни. Според него Атинагор не е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – такъв е Пантен. Последният е не ученик, а учител на Климент Александрийски. А и Атинагоровата апология е отправена не до горепосочените императори, а до Марк Аврелий (180) и Комод (192). Последната грешка на Филип Сидет частично може да се обясни с това, че прочитайки името на „Марк Аврелий Антонин“ като адресат на съчинението, го е идентифицирал с Антонин Пий.  Същевременно, според нашия патролог, за вярно би могло да се приеме свидетелството, че Атинагор е автор на апология, както и че престоява в Александрия (макар и да не е ръководел Александрийското училище[4]).  

Наистина ли Филип Сидет греши относно ръководството на Александрийското училище? Не така мислят изследователи като Лесли Барнард, Джоузеф Крехан, а у нас – главен асистент Юлиян Великов и архимандрит професор Павел Стефанов († 2012). Евсевий Кесарийски наистина е по-точен като историк от Филип Сидет. Според Джоузеф Крехан обаче творбата на последния, макар и да страда от неточности, поне що се отнася до Катехизическото училище, трябва да се приеме за точна. Това е така, тъй като функционирането на училището в Александрия (закрито 381 година), почти съвпада с времето на неговия живот, Филип Сидет го посещава, като също така то е преместено в неговия роден град Сиде (в днешна Турция[5]).

Същевременно, ако погледнем на местата от „Църковна история“ на Евсевий, в които се обсъжда въпросът за Александрийското училище, ще видим, че те не са толкова еднозначни, колкото изглежда на пръв поглед. Има три такива места. В две от тях се твърди, че Климент Александрийски наследява Пантен, а на друго – по-ранно и подробно, че като че ли Пантен е ръководител на училището два пъти, оставайки го временно на някого (вероятно на Климент Александрийски),  за да замине за Индия като мисионер, а след завръщането си отново го поема[6]. Следователно редът според Евсевий е не „Пантен→Климент“, а „Пантен→(Климент)→Пантен“. Това би могло да обясни защо Филип Сидет (с неговите данни за Атинагор→Климент→Пантен) твърди, че Пантен е ученик на Климент – неправилна интерпретация на факта, че при втория си период начело на училището Пантен приема ръководството му от Климент Александрийски. Според авторът на настоящото изследване свидетелството на Филип Сидет, че Атинагор е първи ръководител на Александрийското училище, трябва да се счете за точно[7]. То не противоречи на това на Евсевий Кесарийски, който явно не е знаел за Атинагор, а само го допълва. По същия начин Филип Сидет не знае за това, че Пантен има два периода начело на училището. Комбинираните данни от известията на Евсевий Кесарийски и Филип Сидет за Александрийското катехизическо училище биха изглеждали така: Атинагор→Пантен→Климент→Пантен→Климент.

Климент Александрийски (150-215)

От начина, по който Атинагор пише, може да се заключи, че е свързан с Египет (а оттам и с Александрия) – това признава дори и професор Илия Цоневски. В полза на това твърдение говори не само свидетелството на Филип Сидет, но също така и 12-та глава от Атинагоровото съчинение „За възкресението“. В нея авторът заявява, че иска да направи илюстрация, така че негова мисъл да бъде ясно разбрана. В очакваната илюстрация обаче дава пример с подслон за камили. Факт е, че тези животни са непознати за Гърция или Мала Азия, за разлика от Египет. Смята се, че едва ли Атинагор би дал такъв пример, ако те не са част от неговото ежедневие и от ежедневието на възможните читатели на съчинението му[8]. В противен случай би се наложило да даде допълнителни обяснения – а той пише така естествено, сякаш тези неща са разбираеми от себе си, самоочевидни за читателите му. Освен това в апологията му „Застъпничество за християните“ се срещат добри познания за животните в Египет и религиозния култ там[9]. 

Има още

Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови*

Здравко Кънев

Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Има още

Оръжията на апологета на християнството – продължение и край*

Борис Маринов

В подвижническата литература съм чел такъв случай[83]:

Младеж, ученик на християнски отшелник, се обърнал към учителя си с молба: да му разреши да иде да благовести и защитава сред народа Христовата истина.

– Ти искаш да отидеш да утвърждаваш другите в Христовата вяра. Но знаеш ли, – рекъл отшелникът, – че там ще срещнеш студенина и враждебност? Хората са груби и жестоки. Те ще се надсмеят на твоите най-сърдечни речи. Какво ще правиш ти, когато, в ответ на твоята защита, те ще отговорят с важност и със смях?

– Аз ще се отнеса към тях с благодарна обич! – казал ученикът. – Ще си мисля, че те все пак са добри хора: те биха могли да ме хулят, а те само важничат и се смеят.

– Е, ами ако за твоята проповед и защита започнат и да те хулят?

– Ще помисля за тях: ето добри люде – те само ме хулят, а ако биха поискали, можеше и да ме набият!

– И това може да се случи! – отвърнал учителят. – Като не се смутиш от тяхната важност, от техния смях и от техните хули и продължаваш да вършиш твоето дело, те, раздразнени, ще те набият: с юмруци, с тояги, ще хвърлят камъни. Как тогава ще постъпиш?

– Аз ще им благодаря с обич: те биха могли да ме мушкат с ножове, да ме секат със саби, биха могли, накрай, да ме убият, а те само ме биха!

– Очаквай и това! Човешката злоба не знае мярка. Колкото са по-болни очите, толкова им е по-неприятна светлината на слънцето. Колцина пророци проляха кръвта си!… И тебе може да постигне същата участ! Какво ще кажеш ти тогава, когато за твоята проповед и защита блесне меч над главата ти?

– С благодарна любов ще отправя взор към небето и ще изрека: Боже, Ти призоваваш мене, недостойния, при Себе Си! Велик и благ си Ти! Покажи Твоята милост и над тези хора! Нека моята кръв, пролята тук за Твоята истина, да допринесе за изгряването на новия истински живот в техните сърца!

Учителят прегърнал ученика си, благословил го и му рекъл:

– Иди, сине мой, сам изпълнен с обич и готов на всичко, иди, призовавай към спасение другите!

“Любовта познахме по това, че Той (Иисус Христос – в скоби мои) положи за нас душата Си”, – казва св. апостол и евангелист Иоан Богослов[84]. “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”, – заявява Спасителят[85]. Св. апостол Павел пише на коринтяни: “На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви[86]”. И той действително се пожертва[87]!…

“Религиозната вяра в нейната свещена глъбина и истинност се измерва, – както право отбелязва Иван Александрович Ильин, – не с множеството фино резониращи трактати и не с дисциплината през благополучни епохи… Мярката за вяра е смъртта (Мера веры есть смерть – курсива мой)”[88].

Църквата може да има много учени богослови – кандидати, магистрати, доктори, да е пребогата с дебели научнобогословски трудове, да поразява с желязната дисциплина у духовенството в епохи на мир и безопасност… Но колцина в час на изпитание ще отидат на мъки и смърт за вярата? Когато ти се предложи: “или вярата, или живота!” и ти предпочетеш вярата пред живота, това вече е знак, че ти наистина вярваш и имаш “вера любовию споспешествуема”[89].

Бащата на църковната история Евсевий Кесарийски пише за мъчениците в Тиваида: “Ние сами бяхме в тия места и видяхме мнозина, които… претърпяха или отсичане на главата, или наказание с огън;… мечове се претъпяваха, изтъняваха и пречупваха, и самите убийци, изморени, сменяха се след един други… Вярващите… с радост, с усмивка и с добродушие приемайки окончателната смъртна присъда, до последно издихание възнасяха към Бога…  песни и благодарност”[90].

Ето образец на християни, изпълнени с вяра и любов!… Девиз на апологета трябва да бъде заявата на св. апостол Павел: “Мен не ме е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господ Иисус, да проповядвам евангелието на Божията благодат”[91]. “Аз съм готов не само да бъда вързан, но и да умра в Ерусалим за името на Господ Иисус”[92].

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943), преподавател по християнска апологетика в Софийския университет

Онези, които биха желали да прочетат елементарен урок за упражнение в обич, отпращам към статията “Неприятни човеци”  от проф. д-р Фр. Фьорстер, напечатана в списание “Духовна култура”, 1951 г., кн. 4, с. 27-28.

***

4. Апологетът трябва да се въоръжи с търпение.

Руският художник Дмитрий Егорович Жуков в картината си “Споровете” – Третяковска галерия – и чрез изражението на лицата, и чрез позите, пък дори и чрез обстановката – нагледно и поразително живо и вярно е предал една общопризната истина, именно тази: че споровете около вярата и въобще по мирогледните въпроси са най-горещите, най-разпалените, най-бурните, най-несдържаните, най-напрегнатите, най-острите. Защо са такива? – Защото в случая се засяга нещо “свято”, скъпо, свидно нам; нещо тясно, органически свързано с нашия живот.

Има още

Оръжията на апологета на християнството*

Борис Маринов

В своя труд “Der westostliche Diwan”, в статията “Israel in der Wuste” (Израил в пустинята), Goethe казва: “Истинската, едничката и най-дълбоката тема на световната и човешка история, на която са подчинени всички други, остава конфликтът между неверието и вярата (курсива мой)”[1].

Който изучава философски историята, не може да не се съгласи с тая констатация на най-големия немски поет, бележит светски мислител и учен.

Още началните страници на светата Библия (Битие, глава 3-та) живо ни предават горчивия опит на първата човешка двойка (Адам и Ева) да сe откъсне от Бога. И оттогава до днес “вяра” и “неверие” се борят помежду си, и тази борба като червена нишка пронизва живота на човечеството.

През някои епохи условията особено способстват да възникнат всевъзможни религиозни съмнения, да се шири неверие, да се появят разни суеверия и заблуди, да се подновят и умножат възраженията и да се засилят и зачестят нападките срещу вярата, против религията, и понякога дори да се предприеме гонение срещу нея.

Това са епохи, през които Божият съработник[2] може да пише на своите близки нещо подобно на онова, което апостолът на езичниците[3]. Св. Павел писал на колосяни и коринтяни: “Желаете да знаете, в каква голяма борба съм…”[4]; “…за мен се отвориха големи врата за много работа, и противниците са много”[5]. Туй са епохи, през които, почти на всяка стъпка, от вярващите се иска сметка за тяхната надежда.

Християните са длъжни, – не само през подобни епохи, но всякога, – да бъдат готови да отговарят всекиму, който би поискал от тях такава сметка[6]. Ала най-вече това задължение имат пасторите и богословите. На първо място те са призовани да бъдат апологети на християнската вяра и то – добри апологети: не само да умеят вярно да излагат християнското учение по даден въпрос, но – и успешно да прогонват съмненията, да опровергават възраженията и да отбиват нападките, да бранят вярата, да я защитават, както и – да спечелват противниците, като ги подпомагат да достигат до познание на истината[7] и да застават на пътя към вярата.

Налага се да запитаме: с какво трябва да се въоръжи апологетът, какво трябва да притежава, за да бъде той добър апологет? – Тоя въпрос са ми поставяли неведнъж пастири и студенти-богослови. Чрез тази си статия аз давам гласност на моя отговор, понеже съм убеден, че въпросът вълнува и други, и то не малцина, извън стените на Духовната академия.

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943), преподавател по християнска апологетика в Софийския университет

И тъй: с какво трябва да се въоръжи апологетът на християнството, – имам предвид предимно ония, които по-специално са се посветили или възнамеряват да се посветят на тая служба, – за да бъде добър апологет?

***

1. Той трябва да се въоръжи със знания: да е знаток във вярата[8] – основно да я познава.

Как ще излага и ще защитава нещо, което не познава? А да познава основно вярата си, ще рече: да я знае из корен, издълбоко, задълбочено, обосновано; да знае в какво вярва и защо вярва, да знае основанията “за” вярата; да знае и известните възражения и нападки срещу вярата от името на науката и философията, да каже за себе си като св. апостол Павeл: “В знанието (курсива мой) не съм” прост[9]; “зная (курсива мой) в Кого съм повярвал[10]”, и въобще да знае как трябва да отговаря всекиму[11].

Само така солидно подготвен, апологетът не ще бъде младенец, люлеен и увличан “от всеки вятър на лъжливо учение”[12], а ще бъде пълнолетен по ум[13], със “слово здраво, безукорно[14]”, способен вярно да преподава словото на истината[15] и да научи други[16].

Има още

Философия на науката – продължение и край*

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика – компютрите, роботизираните машини, уредите с изку-ствен интелект и прочее – всъщност са комплексни системи, които са изградени от множество иерархически подредени и взаимодействащи си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни „градящи блокчета“ на системата. Група от градящи блокчета съставя под-система от по-високо ниво. Няколко такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и така нататък докато се стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия иерархичен принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи, свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и прочее. Можем да приемем, че в основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците, но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на организация. Както сполучливо се е изразил Иън Барбър: „Съществуването на всеки обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически свойства… нито ядрена енергия, нито живот[12]”.

Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състо-яние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).

Има още

Философия на науката*

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на нау-ката Стивън Хокинг, написана в съавторство с амери-канския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1] още преди отпеча-тването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Все-лената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница*.

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Мло-динов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[2].

Ето и заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената[3]”.

Има още