„Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“: Християнските етически идеи на професор д-р Иван Панчовски и тяхното измерение днес*

(Представяне на приложно-етичен модел за духовна подкрепа на онкологично болни и техните близки в град Русе)

Огнян Узунов, Русенска света митрополия

„Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ е изградена на базата на богословския труд на професор д-р Иван Панчовски „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмър-тието“(1944)[1]. Програмата се осъществява с благословията на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум в сътрудничество между Ру-сенска света митрополия и Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Русе.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. Борба за смисъл в живота

Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието[2]“ Иван Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Обаче подобен възглед отрича човешката личност. Методите на точните науки са свързани с разделянето и разлагането. Но по този път човек също не може да постигне цялостност. Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Не се задоволява и с възгледите на Соломон, че висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. А още по-малко с тези на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло.

Възможност за изход от подобно безнадеждно състояние има в учението на Сократ, според когото смисълът на живота се състои в увеличаването на знанията, което води към добър, нравствен и щастлив живот. А така също и неговото развитие от Платон, според когото знанието и доброто са цел на живота. За да се стигне до Кант, който, за да завърши своята етика се видял принуден да „постулира“ Божието битие, към което се отнася човешкият разум. Така Панчовски стига до извода, че животът има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Затова твърди, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното[3].“ Оттук се налага изводът, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е съвестта, чрез която Бог говори на човека и тя се проявява чрез религиозното преживяване.

Религиозното обръщане променя личността не само от неверие към вяра, но и цялостното отношение към света и живота. Борбата за придаване на смисъл на живота е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Така че вярата в безсмъртието спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинският смисъл на живота. Тя е тази, която  побеждава смъртта и затова единствено религията утвърждава вярата на човека в смисъла на живота. Тя му сочи в какво се състои истинският смисъл на живота и му дава сили за да го постигне. Само религията може да победи най-големия враг на живота и неговия смисъл – смъртта. Само чрез нея човек може да премине от времето във вечността. „Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо[4].“

Има още

Самоубийствените помисли и желания – превратна проява на вярата (пастирско-психологически аспекти на суицидните преживявания според творчеството на професор д-р Иван Панчовски)*

Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Има още

ЕСХАТОНЪТ В НАШИЯ ЖИВОТ*

Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Иевтич)

Ep. Atanasije JevticВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – така наречените последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Джон Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Джон Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Когато трябва да говоря по този въпрос със студентите в семинарията, в която преподавам, опитвам да го обясня с пример от област, добре позната на европееца, а именно – футбола. Да разгледаме техниката на игра на Марадона, на Линекер или на Стойкович. Съперникът вкарва гол или два през първото полувреме и това, разбира се, до известна степен определя стила на игра на техния отбор. Марадона или който и да е друг подобен на него все още не показва на какво е способен. В един момент обаче той с голямо майсторство вкарва също един-два гола и към края на първото полувреме вече резултатът е изравнен. И хората си мислят, че ако Марадона е могъл без усилие, с два точни удара да изравни резултата през първото полувреме, то какво ли ще стане, ако той реши да заиграе с пълни сили през второто полувреме?

Библията е игровото поле за чудесата и за знаменията на Бога, но същевременно най-важното в нея не са чудесата Божии, не е творението, не е спасението на народа на Израил и така нататък, а нейната обърнатост (насоченост) към последните времена, към факта, че Бог, Който с такава лекота вече е извършил в историята такива велики дела, има да твори още.34357_atanasije-jevtic_fПо този начин, според подхода на Библията, направеното от Бога в началото е по-малко важно от това, което Той ще прави в бъдещето, в края на времената. Прекрасната книга Песен на песните разказва за двама влюбени, разказва как възлюбеният си тръгва, но увлича след себе си своята възлюбена. Така е и при нашите отношения с Бога, но още сме в първото полувреме: Бог ни увлича след Себе си към по-дълбокото общение.

Разбирането за времето

Сега бих искал да премина към разбирането за времето както в античността, така и според библейското откровение. Като цяло античността, с изключение на народа на Израил, който е получил откровение, гледа на миналото като на нещо по-хубаво от настоящето и като на фактор, който е решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е бил изгубен и нашето желание е да се върнем в този рай. По този начин, например, подхожда Одисей. Той също иска да се върне в своя изгубен рай, на своя остров, напълно в духа на Милтън. Кръгът е затворен – краят трябва да се върне в началото.

Библейското разбиране е точно противоположно. Нашата носталгия, за разлика от Одисеевата, прилича на носталгията на повечето хора – тя е копнеж по бъдещето, по онова, което идва. Обърната е не към миналото, а към онова, което предстои. Раят не е зад, а пред нас. Търсим Този, Когото Адам е загубил в Рая, и Него – в цялата пълнота на славата Му – ще намерим в бъдещето.

Да си спомним блудния син, който напуснал бащиния дом и претърпял горчиво разочарование в живота, но почувствал носталгичната жажда да се завърне в бащината къща. Когато се връщал, го посрещнал неговият баща, който бил излязъл от дома си заради тази среща. И питам: какво е теглило сина назад – носталгия по миналото или съзнанието, че баща му ще излезе да го посрещне? И двете могат да бъдат верни. От библейска гледна точка обаче най-значимото движение е на Отца към блудния син. И именно това подразбирам под есхатологично отношение на Православната църква.

Това отношение може да бъде илюстрирано, когато се вгледаме в православните икони, където я няма западната перспектива, водеща отвъд картината. Там, напротив, перспективата се обръща – от изображението към съзерцаващия. Тази перспектива е била наречена от православните иконописци и художници обратна перспектива. На завършилите училища по изящни изкуства обаче тя несъмнено ще се стори доста наивна. Само че в иконата важното е да стане понятно, че тук е Бог и че Неговите светци идват да ни посрещнат, все едно Небесата вече са тук, за да обогатят нашия ежедневен живот.

Античният поглед, който вече обсъдихме във връзка със завръщането в рая, се основава на припомнянето на събития от миналото. Православният в голяма степен се основава на призоваването на Светия Дух, идващ при нас от бъдещето. Православното литургично предание съединява това възпоменание за миналото, или анамнезата, с епиклезата – с призоваването на Светия Дух. Възпоменание, в което минало и история не се изпразват, но придобиват ново значение в епиклезата, която ние винаги трябва да разбираме есхатологично.

Обобщено можем да кажем, че краят на времето определя неговото начало, а не началото – края. В Откровението това е изразено в знаменитата фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и края” (Откровение 21:6). През VII век преподобни Максим Изповедник пише, че когато се обмисля план за построяване на дом, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Напротив, началото се определя от крайния образ на дома – залегнал в замисъла на архитекта, тоест крайният образ определя първоначалните скици на дома.Ep. Atanasije JevticСв. Максим твърди, макар малко да опростявам изискания му философски език, че тайната на Въплъщението на Христос носи в себе си силата да обясни загадките на Библията и затова може да обясни и да ни помогне да разберем тайната на творението. Този, който е познал тайната на Кръста и на Гроба, познава вече тази тайна. Но този, който е проникнал и в мистичната сила на Възкресението, ще разбере и самия замисъл на Бога в Неговото творение и в откровението на Библията.

Цялостният опит на Откровението и Въплъщението е дал наистина силен тласък на идеята за историческото развитие и за процеса на историческите промени. Преди Библията и особено до Новия Завет не сме имали такова чувство за историческо време или за развитие в историята. Древният и гръцкият свят в този смисъл са се страхували от историята. Те са се страхували от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето поради това за тях е бил така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучавали древните гърци.

Великата индийска цивилизация също е избягвала историческото развитие. За Гаутама Буда целият процес на формирането е нещо, от което трябва да се избяга и в това бягство може да се достигне нирвана. Дали нирваната е битие или небитие – това няма голямо значение. Важното е, че за Буда решаващо е напускането на историческия процес, на процеса на формиране.

В Библията историята е сред най-големите благословения на Бога. Тя е следствие от творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И, въпреки че и Старият, и Новият Завет са дали импулс и са вдъхновили идеята за прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат дотук. Вън от есхатологията историята би била просто последователност, низ от събития без смисъл и завършек. Значимостта и важността на историята не се оспорва, но ние не се спираме на понятието история. Ако насреща на блудния син, завърнал се в дома си, не бе излязъл баща му, завръщането не би имало смисъл.

Въплъщението на Христос в историята е нейното утвърждаване. Същевременно есхатологичната реалност на Възкресението ни освобождава от оковите на историческата събитийност, която винаги продължава да се движи, винаги се развива. Ето защо св. Максим във вече цитирания откъс твърди, че именно Възкресението дава смисъл на творението и именно в него намира смисъл и самото Въплъщение.

Есхатологията в нашето ежедневие е вярата ни във Възкресението, вярата ни във вечността на живота. Тук нямам предвид вечния живот на душата или света. На езика на Евангелието това е нещо много по-значимо. Става дума за така нареченото „ανακεφαλαίωση” (въз-съединяване в Христос – около главата Христос; виж Ефесяни 1:10), за живот за всички – живот в събирането на цялата история. Именно Светият Дух, слизайки над Църквата и влизайки в нашето ежедневие, ни дава това есхатологично чувство.

Светият Дух и идващият свят

Колкото и да е велик някой художник, поет или футболист от равнището на Марадона, както и такива да развиват своите таланти, тези надарени хора обикновено съзнават, че върховете на тяхното творчество се решават от вдъхновението. То не е пряко следствие от дарба или от някакви специални тренировки или упражнения за развитието на тези таланти. Всестранният човешки опит говори, че истинските велики произведения или достижения в същността си са плод на вдъхновението.atanasije jevticТова, разбира се, не означава, че не трябва да имаме определена подготовка или че не трябва да развиваме нашите таланти. Означава, че вдъхновението, отнасящо се до есхатона, до последните времена, е повече от всичко това. Това „нещо повече” в нашия ежедневен живот е присъствието на Дух Свети.

Ако служим литургия и липсва присъствието на Дух Свети, ние просто извършваме обред. Дори толкова важно събитие като мъченичеството, подобно на мъченичеството на св. Поликарп Смирненски, ако не е благословено от Светия Дух, може да има по-малко значение от страданията и смъртта на всекиго другиго. В Братя Карамазови на Достоевски монах Альоша казва на брата Димитрий (истински грешник), че много си приличат. Въпреки че Альоша е монах и е една-две степени над Димитрий, у тях все пак има нещо много общо. Разликата между тях е съвсем малка.

Смятам, че съвременната европейска цивилизация, така прогресивна и в много отношения така поразителна, всъщност не е отишла много напред от нашия изостанал живот на Балканите. Там, където отсъства елеят на милостта, където отсъства солта на вярата, където отсъстват даровете и плодовете на Светия Дух, където не се чува тихият глас, чуван от пророк Илия, там всички наши постижения не струват нищо. Изначалният глад и жажда на човешкото съществувание остават неутолени.

Дори ако човек не греши, дори ако не е изложен на злото, той си остава пленник на битието, пленник на природата и дори на цялата вселена, защото и тя е природа и без Светия Дух човекът винаги остава пленник. Есхатологията свидетелства, че той вече не е пленник – нито на кръговрата на времето, нито на развоя на събитията, тъй като Христос е дошъл при нас отвъд границите на времето – от есхатона, за да разкъса оковите на времето и на историята. Дух Свети постоянно държи отворени вратите към идващия свят, към рая.

Христос, в Своето Въплъщение, принесе Царството Божие на човека, а в Своето Възкресение възнесе човешкото тяло на престола отдясно на Отца. И това е събитие от историята, исторически факт, в който пък е най-великото утвърждаване на човешката история. Ако обаче Светият Дух не ни бе изпратен като друг Утешител, за да държи за нас отворени Небесата, а също и мястото отдясно на Отца, то тогава въчовечаването на Христос би останало в плена на историята и на нейните анали. Или, което е най-важно – историческият процес би станал вечен. Православният опит за осмислянето на края на времената не е опит от безкрайна история. Това би било безкрайност на постоянно изтощение на духа.

Мой познат от Белград – марксист, който още не е станал християнин – ми каза: „Вие ми говорите за християнската мистика и това много ми напомня за котката, която се грее на слънцето и на която животът е станал скучен”. Отговорих му, че това, което смята за християнство, всъщност няма нищо общо с християнството. Защото всъщност християнството е радост от играта, от срещата, от прегръдката. Това е вкус на любовта, при който, колкото и радост да получаваш, оставаш ненаситен. Никога не чувстваш насита, но се чувстваш, сякаш искаш да преодолееш своите физически ограничения. Със Своя есхатологичен акт Бог е освободил Сам Себе си за нас, за да не бъдем заключени в Него.

Опитът от истинската любов е есхатологичен. Опитът от надеждата, като опит от края на времето, също е есхатологичен. Същото се отнася и до опита от очакването, който свидетелства, че човек не е това, което е, но което ще бъде. Човекът по самата си природа е есхатологично същество. Ако не приемем това, – а, като свободни творения, имаме привилегията да не го направим – обричаме човека на затворничество, дори и границите на този затвор да са безкрайно големи, галактични, вечността. Любовта иска човекът да бъде свободен, да бъде безграничен, да бъде същество есхатологично, което е обърнато към края на времената.vladika_atanasijeДва различни опита от разочарованието в човешката любов могат да се видят у Достоевски и у Маркузе. Ако обичаш човека, казва Достоевски, това завладява цялото ти същество, но в същото време чувстваш, че дори ако обичаш човека, но не можеш да обикнеш още Бога, не можеш да достигнеш това, което желаеш да достигнеш. Божията любов открива есхатологичните измерения на човешката. Ето защо, любовта към Бога и към човека символично образуват кръст. Тези две любови – към Бога и към човека, са не просто етични заповеди, а онтологични основания за човешкото същество, но също и кръст за човека. Ако махнем вертикалната или хоризонталната съставна на кръста, то всичко, което ще остане, е окършено дърво. Ако отделяме любовта към Бога от тази към човека, няма да открием есхатологичното измерение, от което се нуждае самата любов, защото любовта към Бога е действително невъзможна без тази към човека.

У Херберт Маркузе – немски марксист, живял в Америка и опитал се да съедини Маркс с Фройд – един от героите му казва в молитвата си: „О, Боже, спаси ме от самия мен”. Това, дето Христос е станал човек, означава, че в порива на любовта Бог е излязъл от Самия Себе си. Такъв Бог е екстатичен – на гръцки буквално „излязъл от себе си”. И Този излязъл от Себе си Бог, Този Бог екстатичен, както казва св. Дионисий Ареопагит, е Който излиза от Себе си, за да срещне нас – излизащите от себе си да Го посрещнем.

Ето защо казвам, че любовта е есхатологичен опит и тип живот. Когато говоря за нея в този смисъл, същевременно имам предвид и разпнатата любов. Ето защо за нас – християните – есхатологично преживяваната в ежедневния ни живот любов е кръст.

Християнинът трябва да бъде с неспокоен, с революционен дух – човек, живеещ рисковано, на пориви. Затова казвам, че човек не е само homo faber – произвеждащ, умел или homo sapiens – разумен, но също така и homo ludens – играещ човек. Дори не и homo religiosus – религиозния човек, за когото говори Мирча Елиаде, но именно homo ludens, играч-личност, едновременно даряващ любов и чувстващ любов: човек на общението. В гръцкия език думите общение и общество, за разлика от други езици, са много сходни. Човекът на общението трябва да бъде социално същество, взаимосвързано с другите.

В тесния смисъл на думата, общение е когато двама души са постоянно открити един за друг – завинаги и безкрайно. Ако смятаме, че общението свършва и така губи есхатологичния си смисъл – достигането края на времената – такова общение се оказва лишено от основание, дори да не е напълно разрушено. Бог – в Своето Битие – е вечно общение. Затова и Троица означава единно общение на Трима, Които се обичат.

Сътворяването на света за нас е призив да влезем в това общение. А историята е движение, пътешествие към този край. Ако имаме есхатологично предвкусване на истинския Бог, Който ни обича, можем да го съхраним само ако обичаме и нашите ближни. Само тогава разбираме, че общението или общество в смисъл на общение, няма да се прекрати никога. Че единственото действително ново от всичко, което съществува под слънцето, е общението в любовта, което никога не се прекратява, защото изхожда от края, от есхатона – това е общението с Бога.

Парадоксално, но оттук може да направим извод, че доколкото сме православни, то нашите отношения със света са винаги трагични. И това е така както по отношение на съвременната ситуация, така и по отношение на миналото. Нашата история, дори когато е успешна в този свят, винаги е разпната. Християнското разбиране за разпната история или трагедия обаче се отличава от древногръцкото. Без трагедията хората не могат да излязат извън предела на самите себе си. Но Бог е встъпил в тази трагедия и е бил разпнат, чрез което ние наистина излизаме от трагедията. Трагедията на Кръста се претворява във Възкресение. Което не отменя реалността на Кръста, но разпятието не е обожествяване самò по себе си и никога не може да бъде обожествено, тъй като не е край, а врата към Възкресението.

Това знание ни е дадено от Светия Дух. Ето защо християните – в ранни текстове като Учение на дванадесетте апостоли – казват: „Да дойде Дух Свети и да премине този свят”. Това не означава, че са били против света, но че не смятат да заключат себе си в границите на света, дори ако този свят е сътворен от Господа: „Аз съм уязвена от твоята любов” (В Синодалния превод „Аз изнемогвам от любов” (Песен на песните 2:5; 5:8) – буквално, „Аз съм болен от любов” – в Септуагинта: „Аз съм ранен (буквално прободен) от любовта”, казва възлюбената в Песен на песните и уязвеният от тази любов – тя или той – е безутешен. Това лишено от утешение битие обаче е благословение.

Позволете ми да приведа един пример. Израснах при комунизма, а комунистите ни убеждаваха, че строят удивителен свят – истинско Царство Божие на земята. Тези обещания, тази визия за света ни вълнуваше. За наше щастие, много преди нас същото се било случило с Достоевски. В действителност първа жертва на комунизма е станал първият човек, нашият прародител Адам. Защо Адам пада в капана на сатаната, когато онзи му прошепнал, че може да бъде равен на Бога? Защото в определен смисъл човек действително е бил създаден, за да бъде равен на Бога. Лъжата на дявола и лъжата на комунизма звучаха убедително, защото те засягаха истински струни вътре в човешкото същество. Дяволът и комунизмът използваха тези истински струни, опитвайки се да изпълнят човека с неправда.

Ето защо св. Иоан Дамаскин пише, че Адам паднал в грях, устремен към Бога, но устремен по погрешен път. Действително, моят личен опит – на сръбски православен християнин – ми казва, че дяволът е могъща сила, притежаваща активна способност да ни привлича. Всичко това обаче бледнее в сравнение със споменатата среща с Господа, Който е излязъл, за да ни посрещне. Когато със сълзите на покаянието придобих този опит, който действително беше опит от горчиво разочарование дори в успехите ми, аз разбрах, че всъщност дяволът е много слаб и че човекът е много по-силен и от дявола, и от архангела. И понеже на християните днес се налага да живеят при режим, налагащ себе си не само със сила, но и чрез съблазнителна идеология, разбрах, защо дяволът е така агресивен в нашия живот: защото съвсем не е уверен, че може да победи човека.ep-atanasije-jevticОбратно на това, Бог не е агресивен в отношението Си към нас. Понякога дори се отдръпва, защото е уверен, че човекът Го следва. Любовта не е агресивна, същото важи за истината и за есхатологията. Когато приемаме тези реалности, тогава живеем с убеждението, че ежедневният ни живот е вечен. Не искаме да губим тази увереност, дарувана ни от котвата на нашата вяра, която по думите на апостол Павел сме хвърлили на третото небе. Всъщност бяхме измъчвани не само като индивиди или нации, – гърци, сърби, българи или руснаци – но и като хора, които търсят котвата на историческата сигурност, на увереността в успеха.

Живот в есхатологичното време

В крайна сметка разбираме, че Бог ни показва Своята любов в това, че сме далеч от успеха и не ни позволява да се къпем в него. Божията Любов иска да сме свободни – от всеки идол. Дори Бог може да бъде наш идол, а най-лошият от всички сме самите ние. Както е казано в покайния канон на св. Андрей Критски, който се чете в началото на Великия пост: Сам станах идол на себе си. Св. Иоан Богослов завършва своето Първо послание с думите: Чеда, пазете се от идолите.

Есхатологичната позиция на православния към живота, литургична и аскетична едновременно, е позиция на кръстната любов, водеща към възкресение. Възкресението няма да настъпи, ако не минем през опита на Разпятието. Ето защо есхатонът в нашия ежедневен живот не е усещането за блаженството на богослужението, което ни оставя чувство за умиротвореност и безопасност. В действителност религията сама по себе си е доста опасно явление. Може да се превърне в средство за оправдаване на извършени неправди, в алиби за неверие, в подмяна на кръстната любов. Това е така, защото човек може с всички бездни, таящи се в неговата душа, да се върне при самия себе си и да се погледне като крайна цел и смисъл на своя живот. В този случай любящият и страдащ Бог просто ще престане да съществува за него.

Можем да отхвърлим Христос от нашия живот, така както можем да отхвърлим и Бога чрез безбройни богчета. Нашият есхатологичен опит обаче ни говори, че Мария от Евангелието е била права: само едно е нужно за опитното познаване на Христос – да Го следваме така, както в Апокалипсиса мъчениците следват Христос. И това съвсем не означава, че просто заставаме отзад и губим историческа активност. Това не е мързел, а очакване. Очакване на продължаващ се кръстоносен поход, но не със сила, а с дадената ни от Бога немощ.Епископ Атанасий ЙевтичВъв всички наши немощи трябва да помним, че Светият Дух е с нас и вътре в нас призовава: „Авва, Отче!”. И в този епиклезисен подход, който е призоваване на Светия Дух, в тази едновременно литургична и аскетична ситуация няма голяма разлика кой е свят и кой – грешник, кой е добродетелен и кой – паднал, кой стои горе и кой – долу. По какво са се различавали един от друг разбойниците, стоящи отляво и отдясно на разпнатия Христос? Само по това, че, макар и двамата да са били грешници, гледащи лицето на смъртта, единият от тях я е осъзнал като лична и спасителна. В момента на истинското покаяние, на есхатологичната епиклеза, той извикал „Помени ме Господи, в Своето Царство!”.

Точно това е кръстът – пресичането на възпоменание и епиклеза, на библейската диалектика на историята и есхатологията. Това обаче не е диалектика заради самата диалектика, заради някаква еволюция или революционна промяна, а е диалектика на разпятието и възкресението, на вярата и любовта.

Бих искал да завърша с мисъл на св. Марк Отшелник, която може да се предаде така: есхатологичната перспектива е незагасващата светлина на нашия живот. Бог няма да ни прати в ада за това, че сме грешници и сме извършили някакви конкретни грехове, нито ще ни прати в рая, защото сме вършили добри дела, но ще направи това според вярата, която се проявява в любовта. Ще ни съди или по-точно сами ще съдим себе си според отговора, който даваме на любовта: любовта идва към нас, продължава да свети към нас от страната на края, който е Сам Бог.

Тази позиция и открит отговор на любовта може да бъде наречен есхатологично присъствие в нашия ежедневен живот. На нас обаче ни е тежко да живеем с такова напрежение. Често, дори бидейки християни, предпочитаме сигурността, контрола и безопасността, но това в действителност са илюзии и препятствия за есхатологичното присъствие. По думите на един от най-великите отци на Църквата, св. Иоан Златоуст, когато си в неувереност, когато няма на кого да се довериш или опреш, тогава, колкото и да е парадоксално, ти си най-устойчив, защото само Господ е твоя опора и крепост. В това няма нито безнадеждност, нито страх. По-скоро прилича на откритостта, която дете има към друго дете или към родителите си, когато знае, че е обичано, защото и самото то обича.

Много деца са изпълнени с тази любов. Тя им дарява сладост и радост, и, когато пораснат и станат възрастни, любовта им неизбежно ще се срещне с опита от кръста. И ако останат верни на любовта си и преминат жестокия опит от кръста и възкресението, отново ще намерят детската откритост. Тогава ще заживеят в есхатологичното време.

Превод: Венцислав Каравълчев

_________________________________

*Източници – http://karavaltchev.blogspot.com и Athanasios of Hercegovina “The Eschata in Our Daily Life” – In: Living Orthodoxy in the Modern World, ed. by A. Walker & C. Carras, London 1996, p. 37-49 (бел. прев.). Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът, епископ Атанасий Иевтич. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53R

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (11)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година

В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.

Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия[1]„. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва.Jesus Christ and the apostles5Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.

Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:

– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.

– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.

– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:

– Колко хляба имате? Идете и вижте.

– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?

Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички.Jesus Christ and the apostles3На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото[2]„.

Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.

Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.

В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба.Jesus Christ and the apostles2Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.

Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.

Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“Jesus Christ and St. PeterТе още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.

– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.

– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.

Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.

Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.

И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].

Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„.Jesus Christ (197)През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.

Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:

Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.

Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].

Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:

– Рави, как дойде дотук?

Но срещата с тях вече не радва Христос.

– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.

В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.

– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.

– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.

Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна[8]?

– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.

– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.

И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:

Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.

Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното.Jesus Christ with peopleВ деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“

Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“

Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.

– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.

Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:

– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:

– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.

На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].

Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месията, но не Месията на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 4:24-25; Лука 6:17-19.

[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4,4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).

[3]. Матей 14:13-21; Марк 6:30-44; Лука 9:10-17; Иоанн 6:1-13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30-31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).

[4]. Матей 14:22-36; Марк 6:45-56; Иоанн 6:14-21.

[5]. Мережковский Д., Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.

[6]. Матей 15:1-9; Марк 7:1-13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J., в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60-65).

[7]. Иоанн 6:22 сл.

[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числа 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откровение 2:17.

[9]. Песикта, 80в.

[10]. Марк 8:15-21.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4EW

ВЪПРОСЪТ ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА И СМИСЪЛЪТ НА ТОЗИ ВЪПРОС*

Орлин Йорданов

Орлин ЙордановОбикновено се смята, че въпросът за смисъла на живота е най-баналният философски въпрос, а също че току-що направената констатация е тривиалност, която отдавна е прехвърлила средите на философите и вече е ши­роко известна и в средите на „нефилософите“.

Истината е, че така наречените философи са вероятно единствените, за които въп­росът за смисъла на живота съвсем не е банален. Вярно е, че на него мо­же да се отговаря скучно и банално, но самият той не е такъв. Тъкмо нап­ротив – според философите той е най-важният въпрос, а някои дори твър­дят, че е единственият въпрос, на който си струва да отговаряме. Не би могло да е другояче, тъй като обявяването на даден въпрос за банален, ску­чен и тривиален е по същество отказ от занимаване с този проблем – просто начин да се каже, че въпросът е безсмислен или че такъв въпрос реално не съществува, а това очевидно е реакция, която не може да се очаква от един философ. Ако дейността на философа е да размишлява, то той едва ли би стеснявал умишлено кръга на философските си питания.

Причината, поради която хората смятат, че въпросът за смисъла на жи­вота е банален, е че не може да му се даде еднозначен отговор.

Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме в ежедне­вието ни са или от практическо естество, или се отнасят до някакви фак­ти. Повечето от тези въпроси са наистина важни, доколкото се отнасят до условията на живота. Свиквайки с това, ние неусетно започваме да очакваме, че важните въпроси по принцип се отнасят до материални не­ща, до неща, които можем ясно и отчетливо да възприемаме и освен то­ва считаме, че един въпрос е смислен и сериозен, само ако от неговото решаване има практически резултат, само ако след занимаването ни с не­го наличните блага в света са нараснали. В резултат на това сме склон­ни да обособим една група въпроси, които обикновено наричаме „абстракт­ни“ или „отвлечени“ или просто „философски“ и ги третираме като безс­мислени и безплодни първо, защото това, за което питаме не е ясно и вто­ро, защото те на практика не могат да бъдат решени.

Сега трябва да кажем, че това е вярно, но само наполовина. Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме са от по-горе описа­ния характер, но те все пак са въпросите само за нашия бит. И макар че битът заема – при това не без основание – голяма част от нашето вни­мание и ангажира съществени дялове на нашия живот, все пак той не е тъждествен със самия наш живот. Защото освен битово, човекът е и битийно същество; освен че се разполага в бита, човекът присъства и в битието. И при това второто, според настояването на философите, е да­леч по-важното, защото първите въпроси засягат все пак само условия­та на живота и то в неговите по-низши биологични или социални аспекти, а другите въпроси визират самия живот на човека и то в неговия екзис­тенциален смисъл.

Въпросът „Как да съществуваме?“ е без съмнение важен въпрос, но въп­росът „Защо изобщо съществуваме?“ е качествено различен въпрос, кой­то много повече приляга на съществото, наречено човек. Първият сочи към онова общо, което имаме с всяко живо същество на този свят, дока­то вторият ни показва като уникални същества, родеещи се с безтелес­ните същности.

Вярно е по-нататък, че на такъв тип въпроси не може да се даде факти­чески отговор, защото те не се отнасят до факти, а до смисли. Но то­ва съвсем не означава, че подобни въпроси са безсмислени. Изключително важно е човек да размишлява върху тях, защото иначе той би живял някак „наслуки“, би се оставил по инерция в руслото на живота и вместо да пре­образява света „по свои образ и подобие“, би позволил на този свят да го моделира по силата на чистата случайност. Доколкото човекът е твор­ческо същество, което е призвано да придава образи и форми на нещата, дотолкова нему подобава да живее според един жизнен проект, на който той е автор. Този проект обаче не касае само своя автор, а представля­ва една светогледна, духовна визия, отнасяща се и включваща цялото чо­вечество.

Тук, разбира се, има едно огромно изкушение – тази визия трябва да е то­тална, но не бива да е тоталитарна. Последното е възможно, само ако участието на всички хора в този жизнен проект е положено върху личната им свободна воля като първи и най-висш принцип на всяка човешка общност. Тъй че ако все пак съзнанието трябва да оформя битието, то това съзнание следва да е разгърнало подобен смислен жизнен проект, а това ще рече човек да е размишлявал по-дълбоко върху въпроса за смисъла на живота. Не отричам, че без това изискване животът в неговите биологич­ни аспекти е все още възможен, но силно се съмнявам, че за човека това ще означава нещо повече от раждане, хранене, размножаване и умиране. Да се живее някак без това е възможно, но да се живее смислено, правилно, достойно и пълноценно – едва ли.

Но въпреки всичко това мнозина смятат, че щом на въпроса за смисъла на живота не може да се даде еднозначен отговор, то всеки отговор е еднак­во верен или неверен. Така излиза, че отговорът няма никакво значение, че малко или много всеки отговор е фикция. Но ако това е така, то и въп­росът е малко или много фикционален – тоест недействителен, измислен. Оттук лесно се вижда защо мнозина изобщо не си дават труд да размиш­ляват по този и по подобен род въпроси. Обикновено те разполагат с един готов отговор, който очевидно – ако съдим по честотата на явяването му – не е резултат от свободно лично размишление, а е продукт на масово­то съзнание. Последното, разбира се, не означава, че такъв отговор не е плод на мисленето, но е очевидно плод на най-лесното мислене, което се движи по посоката на най-малкото съпротивление. Това е мислене „по инерция“ и то даже не точно мислене, а по-скоро някакво решение на съ­щество, което се усеща под заплаха. Този готов отговор е много повече защитна реакция, отколкото някакво съзерцание, много повече психичен, отколкото духовен акт, по-скоро реакция, отколкото рефлексия.

А заплахата е реално осезаема, защото въпросът за смисъла на живота може да нахлуе в нас, да застане в центъра на съществото ни и да бло­кира за дълго време иначе добре разработената и смазана машина на на­шето ежедневие. Този въпрос – и онези, които имат опит с него добре зна­ят това – ни връхлита изневиделица. Той не чука учтиво на вратата, а влиза с взлом, като „нечакан и неискан гостенин“ и из основи разклаща всичките ни навици и тренирани жестове и ходове като проблематизира най-очевидното и наличното. Този въпрос е от такова естество, че може радикално да промени посоките на нашия интерес – ние започваме да виж­даме проблеми там, където до вчера сме мислели, че всичко е наред и прес­таваме да се тревожим за неща, които допреди малко сме наричали „не­щата от първа необходимост“. И от едни уверени в себе си, движещи от­даващите ни се неща с минимално усилие, ние се превръщаме в дълбоко разколебани хора, заобиколени от непознати и неподатливи неща, изпълне­ни със загадъчност и всяващи страх и даже ужас. Последното се дължи на това, че с въпроса за смисъла на живота ние най-радикално и болезнено осъзнаваме факта на своята смъртност. Когато проумеем това в макси­мална дълбочина, ние долавяме най-внятно чуждостта и нечовековостта на битието. Нищо не ни е така близко и родно, колкото животът и нищо не ни е така чуждо и противно, колкото смъртта. И макар че да сме жи­ви не можем никъде другаде, освен в този именно свят, ние започваме да мислим, че той не е нашето място, щом – уви – в него е възможна и на­шата смърт. Как може светът да е единствено възможният и даже „най-добрият от всички възможни светове“, щом в него именно се случва на­шата смърт? Така въпросът за смисъла на живота получава един неочак­ван обрат – той се обвързва с проблема за смъртта. Даже нещо повече – проблемът за смисъла на живота е всъщност проблемът за смъртта. В своята нова формулировка той би следвало да звучи така – „Възможно ли е изобщо да има смисъл такъв живот, който е краен и ограничен?“ Тук би трябвало да поспрем и да си изясним въпроса. Ако е факт и е вярно, че ние сме смъртни същества (а опитът ни уверява, че това е така), то какъв смисъл има нашият живот? Всичко, което правим, казваме, желаем; всич­ко, което вкусваме и изпитваме; всичките ни намерения; всички събития и лични преживявания – изобщо всичко, което съставлява нашия живот е безсмислено, ако е вярно, че идва един миг, в който нашата личност изчез­ва и след този миг никъде, никога и по никакъв начин ние, именно ние, не съществуваме. Ако това ви се струва пресилено, то спрете за момент и помислете или не, по-скоро почувствайте, с цялото си същество почув­ствайте, сковаващия ужас, който ви обзема при мисълта, че вие, именно вие, не сте. Ето днес, когато все още сте, все още съществувате в пъл­нотата на живота, някое ваше намерение ви се вижда смислено и добро. Напрягате сили, жертвате разни неща, за да го осъществите и го пости­гате. Нека приемем, че сте го постигнали дори по-добре, отколкото очак­вате, че самите вие сте изненадани от резултата и тогава радостта ви е голяма и заслужена. Постигнатото намерение вече не съществува акту­ално, но то не загубва смисъла си, само защото вашата памет, която ви­наги е будна, го държи за вас в битието. Това, че нещата престават да съществуват е едно крайно неприятно тяхно свойство, което ни причиня­ва много тъга и страдание, но все пак скромна утеха за нас е, че поне ние все още сме, и докато сме и самите вече изчезнали неща не престават да имат смисъл. Простичко казано, нещо изобщо има смисъл, докато и до­колкото съществува, и ако престане да съществува, смисълът му не се гу­би, само защото ме има мен, в когото се съхранява неговото битие**.

Ако от субективна човешка гледна точка аз съм последната възможност нещата да са смислени за мен, то какво се случва с нещата и техния смисъл пред лицето на смъртта? Ако не само нещата, ами и аз, доколко­то все пак съм нещо сред неща, преставам да съществувам, както ни уве­ряват опитът и секуларната съвременна наука, то в чия памет ще се съх­рани споменът за моето съществуване, та и сега, когато вече ме няма, да е смислено и това, че съм бил и това, че сега ме няма (ако изобщо мо­же да е смислено това, че ме няма). Тук, предполагам, някой, който разби­ра божествеността в термините и духа на абсолютния идеализъм (тоест според мен безлично и някак твърде отстранено от човековостта и без капка интимност и святост) би възразил, че е доста претенциозно да обя­вяваме човека едва ли не за мяра на всички неща и че това, до което дос­тигнахме преди малко е логичен резултат от субективирането на целия въпрос. Той вероятно би казал още, че нещата не са смислени, поради чо­века, а са такива сами по себе си и че от това, че човек е престанал да съществува не следва, че светът се обезсмисля. Това е така, ще каже той, защото нали поне Бог съществува и ето, в Неговата памет се съх­раняват и нещата, и моята памет за нещата, и даже и аз самият и при това завинаги, защото Бог никога не ще престане да съществува. Това възражение не е удовлетворително, а още по-малко удовлетворява дадени­ят отговор. Първо, защото това, че Бог съществува и ме съхранява в па­метта Си, никак не ме ползва, понеже тук се касае за мен самия, за моя­та личност, и второ – налице е една безсъдържателна и даже малко ци­нична аналогия – така, както нещата не губят смисъла си, поради моето битие, така и аз не губя смисъла си поради битието на Бога. А цинизмът се състои в това, че аналогията скрито твърди, че човекът е нещо. Чо­векът обаче не е нещо, а личност и разликата е, че нешата са ценност заради нещо друго, а личността е ценна сама по себе си. За­това нещата могат да бъдат осмисляни по този начин, а личностите – не. А който смята за уместен подобен отго­вор, споменава Божието име напразно, защото, вместо „Бог“, си мисли някакъв безличен чисто философски принцип.

И тъй, първото условие за смислеността на живота и изоб­що за смислеността на всяко нещо е неговата непрекъсна­тост. Едно нещо, за да е смислено, не трябва никога да свършва. Не че смисълът му се състои в това никога да не свършва (защото това може да е налице и все пак то да е безсмислено), а по-скоро, че това никога да не свършва е непременно условие то да има какъвто и да било смисъл. Отнесено към факта на човешката смърт, това положение предполага, че нашият живот може да има някакъв смисъл само ако лич­ното присъствие на всеки един от нас е вечно или – казано на традици­онен философски език – само ако онова, което всеки нарича „Аз“ е безсмъ­ртна субстанция. Безсмъртието на душата е безусловно условие за смисъла на нашия живот. Ако ние допуснем, че няма нищо в нас, което да трае вечно, то оттук следва, че животът е един абсурд. Ако ние сме на­истина смъртни, то е невъзможно да сме наистина живи. В този случай смъртта не просто слага край на нещо съществуващо – тя свидетел­ства, че и от самото начало и през цялото време сме били живи мъртъв­ци и „мъртви души“.

Именно тук следва да спомена накратко и за отговора, който мнозина да­ват с удивителна лекота, с което започна и настоящото размишление. На това, че ако сме наистина смъртни, то животът ни не може да има смисъл, обикновено, без никакъв потрес, сякаш става дума за цената на краставиците, се отговаря, че това съвсем не било така, защото ето, човек работи, живее и оставя следа подир себе си – завещава на бъдни­те поколения своите вещи, своите мисли и преживявания, своите успехи и провали, мечтите, надеждите и страховете си. Освен това, той продъл­жава да съществува в своите деца и в спомените на своите близки. И ако човек е съумял да остави „драскотина в паметта“ на другите, то жи­вотът му не е бил напразно и всичко, всичко е имало смисъл. И освен то­ва, нали след смъртта ни частица от нас продължава да съществува под някаква друга форма? Ние се разлагаме на съставните си части и оста­ваме в света. Наистина, преставаме да бъдем хора, но не изчезваме в Ни­щото, а пък и кой знае – може би съществувайки като капка вода, светът ще ни разкрие неподозирани и недостъпни за нас преди страни и аспекти на своето битие.

Аз, разбира се, не отричам, че в това има известна поетика, красота и даже идиличност, но за съжаление тук поетиката и идилията не ни вър­шат работа. Опасявам се, че с подобни прелестности поставеният въп­рос не намира никакво решение. Единственото, което става ясно е, че ако това не се казва на шега, то свидетелства за решителния отказ да се разсъждава сериозно върху най-важния въпрос на човешкото битие. Това не означава нищо друго, освен жертване на личната свобода в името на катадневната сигурност с цената на най-голямата баналност, която човек при липса на ангажимент към собствения си живот може да произведе. За­щото нали все пак никакво утешение не са за нас всички тези кръговра­ти на веществата, албуми с овехтели снимки и посадени дръвчета? Как­во общо ще имам аз, именно аз, с всичко това, когато мен, тъкмо мен, няма да ме има? Между нас казано, то и сега, и днес, когато все още съм, няма голям смисъл, а какво остава за после. Не, ако попитаме себе си, лич­но себе си, за смисъла на всички тези неща, то ще трябва все пак да бъ­дем искрени, с риск да смутим душата си, и да отговорим, че всички те­зи неща могат да имат смисъл, само ако аз съм. Те имат смисъл ако се случат на мен, а ще се случат на мен, само ако аз съществувам и при то­ва ако съществувам винаги. А и аз съвсем не мога да си помисля, че не съ­ществувам, защото никой не може да мисли небитието, а още по-малко своето собствено небитие. „АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ“ е едно винаги невярно съждение, защото ако това съждение е, и е вярно, че е, то това може да е така само при условие, че то е нечие съждение. Но ако аз не съществу­вам, то самото това твърдение е ничие и, следователно, то би било вяр­но, ако самото то не съществува, което е очевиден абсурд.

И тъй, досега направеният анализ сочи, че ако смъртта наистина е рав­носилна на абсолютна гибел за нас и ние наистина прекратяваме своята връзка с битието, то животът ни приживе е лишен от всякакъв смисъл. Нищо от онова, което съставлява нашия живот не може да го осмисли, за­щото всичко свършва в мига на смъртта. Такъв е суровият извод, до кой­то трябва да достигнем, и затова сега за нас въпросът е дали смъртта наистина е нашият край или е, както казват, врата и преход към друго из­мерение на битието. Този въпрос обаче стои някак встрани от настоящото размишление и засега ще се ограничим само да кажем, че ние не раз­полагаме, а и най-вероятно никога не ще се сдобием с доказателство как­то за едното, така и за другото. Не можем да бъдем сигурни както, че ду­шата е безсмъртна, така и че е смъртна. Следователно, това е въпрос не на знание и наука, а на вяра. Тук само ще кажа, че напълно разбирам онези хора, които вярват, че душата е безсмъртна, защото и аз се числя към тях. Все пак в това има смисъл, независимо дали е така или не е. Но оне­зи, които вярват, че душата е смъртна съвсем не мога да ги разбера, за­щото в това няма никакъв смисъл, пък дори и някога да се окаже вярно. Та представете си само за миг, просто отпуснете въображението си, че на човек някак си му се отдаде да проумее секунда преди смъртта, че е …смъртен! Отдаде му се да узнае, че целият му живот е бил напразно и че изобщо не е имало никакво значение дали е съществувал или не е, че не е имало никаква тайна и нищо не е трябвало да узнае и никаква светлина да види. Как мислите, дали изобщо си струва да тъгува, че напуска този свят? Аз мисля, че в такъв момент човек би трябвало до прокълне света и след като изпита най-голямото разочарование в живота си да се… само­убие преди да умре и да го изостави с възможно най-голямото облекчение, задето напуска най-голямата безсмислица на света.

Нека сега се върнем към нашия проблем, защото всичко казано дотук, ако е вярно, е все пак половината от истината. Доколкото нашият живот се разгръща в историята и сам представлява една история, то условието за неговата смисленост не е само това никога да не свършва. Струва ми се, че второто много важно условие е той все пак да свършва, защото нима една история има смисъл преди да приключи? Нима не е вярно, че ние раз­бираме смисъла на всеки разказ, едва когато завърши и преди края му изоб­що не сме способни да предугадим развръзката? Всяка история има нача­ло и край и ние много пъти вероятно сме допускали грешката да правим прибързани заключения и да си съставяме мнение за героите преди да дой­де краят. Излиза, че завършеността е също тъй безусловно условие за смислеността на всеки сюжет. Изказано като правило, това положение гласи, че нещо изобщо има смисъл само ако завърши, само след като завърши. Нашият живот не прави изключение, доколкото представлява ед­на история, и значи това правило важи и за него. Това иде да рече, че жи­вотът ни може да има смисъл, само след като завърши. И тук ще кажа, с риск да се повторя, че смисълът не е в това да свърши, а това да свърши е само условие за този смисъл. Това наистина е така и от една не чисто логическа гледна точка, а и в живата екзистенция на едно хипотетично безсмъртие. Представете си, че лично вие сте безсмъртен и всички около вас – също. Можем ли да предположим дали един такъв живот е най-добро­то, което можем да искаме за себе си? Вероятно първите няколко столе­тия ще ни е интересно, защото има много неща на този свят, които не сме опитали, но след няколко милиона години, когато ще сме опитвали за първи път токайско вино няколко милиарда пъти и също толкова пъти сме чели, да речем, „Федон“, едва ли ще мислим така и само няколко години след това вероятно ще пристъпим към масово самоубийство, чувствайки се избавени от едно голямо зло и ще възхваляваме смъртта като панацея за всичките ни болки и страдания. Тогава вероятно ще бъде съвсем умест­на иначе циничната забележка, че животът е хубаво нещо, ама много се проточи! Но макар че това едва ли е далеч от истината, не то е основ­ната беда в цялата работа. Не толкова благата и прелестите на света ще се свършат, колкото това, че такъв един живот е чисто и просто ге­ометрично линейно продължение на сегашния ни живот. Да си мислим, че проблемът за смисъла на живота ни ще се разреши ако просто разтеглим същия този живот до безкрайност е доста наивно. Единственият резул­тат вероятно е, че ще увеличим самия проблем.

Този пример, който между впрочем не е непознат в световната литера­тура, показва, че това, че сме смъртни не е единственият проблем. Проблемът е и в това, че и докато живеем, ние не сме това, което трябва да бъдем. Въпросът не е само в количеството на живота, но и в неговото качество и ако си представим, че сме безсмъртни тук и се­га и по този начин, с тези души и тела, с тези сърца и умове, ние чис­то и просто ще усилим агонията на живота до безкрайност. Защото ни­ма с тези души и тела животът ни не е една агония? Нима не е агония един живот, който никога не свършва и никога не се узнава за какво е би­ло всичко това?

И тъй, ние сме изправени пред сериозно противоречие. От една страна животът ни не може да има смисъл, ако приемем че сме напълно смъртни същества, а от друга – той отново няма смисъл, ако приемем обратното. В единия случай нашият проблем е смъртта, а в другия – безсмъртието. Казано по друг начин – животът ни би имал смисъл, само ако са удовлет­ворени и двете условия – това да не свършва, което е условието на безсмъртието и това да свършва, което е условието на смъртта. Но две­те условия елементарно си противоречат и, следователно, никога не мо­гат да бъдат дадени едновременно. Това би трябвало да означава, че то­ва, че сме живи е факт, който при никакви условия няма да се изпълни със смисъл.

Все пак обаче би трябвало да забележим, че двете изисквания наистина си противоречат, но не елементарно. Това не е обикновено противоречие, а антиномия, при която в конфликт влизат не логически конструкти, а цен­ности. Става дума за неспособността на нашия разум нито да вмести тези две ценности, нито да отстрани и жертва коя да е от тях. Ние на­истина се намираме пред антиномия, защото от една страна, не можем да започнем да мислим възможността за тези две положения, нито можем да престанем да искаме животът ни да е смислен, а оттук и да държим смет­ка за условията, при които това е възможно. Първото е невъзможно да пос­тигнем, а второто не е възможно да направим, без предварително да се обречем на безнадеждност.

И все пак трябва някак да помислим като възможна тази антиномия, защо­то ако тази, точно тази невъзможност не е възможна, то наистина дали сме или не сме няма никакво значение. Животът ни би имал някакъв смисъл, само ако никога не свършва и ако все пак в същото време свършва. Въз­можно ли е това по какъвто и да било начин или не? Аз мисля, че все пак е възможно, защото какво пречи този наш, сегашен живот да свършва и да прехожда в един друг, по-истински наш живот, живот, в който ние сме това, което трябва да сме, и това, което трябва да сме – сме. В този свят ние усещаме заплаха за смисъла на нещата от две посоки. Първата идва някак отвън, от самия факт, че сме смъртни и, следователно, ние трябва да отречем смъртта като абсолютна безсмислица и да постули­раме безсмъртието като ценност. Втората идва от нас самите и се със­тои в това, че ние никога не сме способни да живеем така, че да сме щастливи. Като че ли сме онтологически „некадърни“ да обичаме и да бъ­дем обичани, защото какво друго е щастието, ако не това? Следовател­но, ние трябва да отречем самите себе си и да поискаме да се изменим, да се преобразим, за да се утвърдим в любовта и то завинаги. Излиза, че е смислен само онзи живот, който вечно пребивава в любовта и само по този начин двете страни на антиномията са удовлетворени. Ето, ние же­лаем на сегашния наш живот да се тури край, защото само така можем да отречем тази наша „некадърност“, а тя трябва да бъде отречена, по­неже е несрета и духовна немощ. Но ние не можем да желаем на нашия жи­вот по принцип да се тури край, защото какво сме ние без живота си? Дори и призраци не можем да бъдем, защото и призраците са живи по свой си начин. Ние наистина желаем живот вечен, но не такъв и не този жи­вот, а онзи живот, който така и не се случи през целия ни живот. Искаме да умре в нас всичко, което не сме наистина, да ни се открие на прага на живота какво всъщност сме и след това, като обикнем с всичкото си сър­це и цялата си душа това, което ни се е открило, да възкръснем за този живот и да пребъдваме в него за Вечността.

__________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е въпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тук дължа едно разяс­нение от философски характер. Тясното обвързване на смисъл с битийстването ми се струва необходимо, защото нима нещо мо­же да е смислено, без преди това изобщо да е. Не че смисълът му е в това, да е, а по-скоро това е необхо­димо условие да е смислено.

Орлин Йорданов е философ, преподавател по философия и култура в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Автор е на статии, публикувани в наши академични списания, както и на преводи на философски и богословски текстове от английски език.

Изображение: авторът на статията, Орлин Йорданов, първият вляво. Източник – Гугъл БГ.

ХРИСТОВОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ – НОВ ЖИВОТ В ХРИСТОС*

Емил Трайчев

traychevОсобено се радвам на възможността да се обърна към организаторите и участниците в настоящото честване. Бих желал да поздравя всички с любов и да благодаря на тези от Вас, които отправиха към мен в поканата най-сърдечни думи. Тази наша среща на общение се превръща в своеобразно възвестяване и преживяване на Възкресението на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, което озарява със своята светлина и топлина вековете. Красотата на общението, което ни обединява е Христовата любов, която свидетелства и ни напомня за нашето задължение да отговаряме всеки ден за дадените ни от Бога дарове и блага.

„Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук” (Марк 16:6). С тези думи Божият вестител, „облечен в бяла дреха” (Марк 16:5), се обръща към жените, които търсят тялото на Иисус в гроба.

Но свeтият евангелист ни казва същото днес: Иисус Христос не е личност от миналото. Той продължава да живее, Той върви пред нас като такъв, който е жив, Той ни зове да Го следваме – Него, Живият – и по този начин да открием за себе си също така „пътя и истината и живота” (Иоан 14:6).

„Той възкръсна, няма Го тук” (Марк 16:6). Когато Иисус Христос говори за първи път на учениците Си за Кръста и Възкресението, и когато те слизат от планината на Преображението, един въпрос продължава да ги мъчи: ”що значи това: да възкръсне от мъртвите” (Марк 9:10).

На празника Възкресение Христово ние се радваме, защото Христос не остава в гроба, тялото Му не изпитва тление. Той принадлежи на света на живите, а не на света на мъртвите. Ние се радваме, защото Той е алфата и омегата, Той продължава да живее не само утре, но и днес и вовеки (срв. Евреи 13:8).

Но някак си Възкресението се намира толкова далеч отвъд нашия хоризонт, толкова извън нашия опит, че обръщайки се към себе си, ние стигаме до същия въпрос, който си задават учениците: В какво точно се състои това „възкресение”? Какво означава то за нас, за целия свят и цялата история?

Един известен немски богослов веднъж изказва иронично мнението, че чудото един труп да се върне към живот – ако наистина може да се случи, в което той всъщност не вярва, – e в основата си неуместно, именно защото това не ни засяга. Всъщност, ако някой някога се върне към живот и нищо повече от това не се случи, трябва ли това да има нещо общо с нас?

Но смисълът е, че Христовото възкресение е нещо повече, нещо различно.

Ако можем да си послужим с езика на еволюционната теория, то е най-великата „промяна”, безусловно най-решаващият скок в напълно ново измерение, което някога е съществувало в дългата история на живота и развитието му, скок от напълно нов порядък, който действително ни засяга и има отношение към цялата история на човечеството.

Следователно, разговорът, който започва с учениците на Христос, включва следните въпроси: Какво се случва там? Какво означава това за нас, за целия свят и за мен лично? Преди всичко това, което се случва е, че Иисус Христос вече не е в гроба. Той е в съвършено нов живот. Но как това може да се случи? Кои са движещите сили?

Важният момент е, че този човек, Иисус Христос, не е сам, Той не е „азът”, затворен вътре в себе си. Той е единосъщен на живия Бог, така неразлъчно свързан с Него, че заедно образуват едно божество. Той се намира, така да се каже, в прегръдката на Отец, Който е самият живот, прегръдка не просто на емоционално ниво, а на ниво, което включва и изпълва битието Му. Неговият живот не е просто личен живот на Иисус Христос, това е екзистенциално общение с Бога – битие, обгърнато от Бога и поради това не можещо в действителност да се раздели от Него.

От любов Христос допуска да бъде разпънат на кръст, но именно вършейки това Той разрушава окончателната сила на смъртта, защото в Него присъства окончателността на живота. Иисус Христос е една и съща реалност с неразрушимия живот. Той става извор за вечен живот чрез акта на смъртта.

Казано по друг начин и погледнато от друг ъгъл, Неговата смърт е акт на любов.

На прощалната вечеря Иисус Христос очаква смъртта и я преобразява в живот.Неговото екзистенциално общение с Бога е конкретно екзистенциално общение с Божията любов, и тази любов е действената сила срещу смъртта, тази любов е фактор, по-силен от смъртта.

Възкресението е като хоризонт, огрян от светлина, хоризонт, прегърнат от любов, хоризонт, който разтрогва нескончаемия кръг на умиране и раждане. Възкресението възвестява ново измерение на битието, ново измерение на живота по един преобразен начин, защото материята е също така включена и чрез нея се появява един нов свят.

Става ясно, че събитието на Христовото възкресение не е просто някакво чудо от миналото, случването на което може да бъде в основата си нещо незначително за нас. Това е качествен скок в историята на „еволюцията” и на живота изобщо към един нов бъдещ живот, към една нова действителност, която, започвайки от Христос, вече непрестанно насища този наш свят, преобразява го и го привлича към себе си.

Но как ще се случи това? Как може това събитие действено да ме докосне и да привлече моя живот нагоре към себе си? Отговорът, може би неочакван на пръв поглед, но напълно реален, е, че това събитие идва до мен по пътя на вярата и светото тайнство Кръщение. Поради тази причина в преданието на Църквата светото тайнство Кръщение е свързано с празника на Христовото възкресение[1].

Светото Кръщение означава именно, че тук не става дума за събитие от миналото, а че качественият скок в световната история ме докосва, обгръща ме, за да ме привлече. Светото Кръщение е нещо напълно различно от акта на църковна катехизация, от сложния ритуал на приемане на хора в Църквата.

Светото Кръщение е повече от обикновено измиване, повече от вид очистване и разкрасяване на душата. То е наистина смърт и възкресение, ново раждане, преобразяване за нов живот.

Как може да се разбере това? Смятаме, че това, което се случва в светото тайнство Кръщение, можем по-лесно да си обясним, ако вземем под внимание последната част от кратката духовна автобиография, която св. апостол Павел ни дава в Посланието си до Галатяни. Нейните заключителни думи съдържат същината на тази биография: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

Аз живея, но аз не съм вече аз. „Азът”, основната идентичност на човека – на този човек, св. апостол Павел – е променен. Той все още съществува, и вече не съществува. Той преминава през едно „не” и сега се намира постоянно в това „не”: Аз, „и вече не аз”.

С тези думи св. апостол Павел не описва някакво мистично преживяване, което може би му е дадено и може да представлява интерес за нас от историческа гледна точка, ако изобщо представлява такъв. Не, тези думи са израз на това, което се случва при св. тайнство Кръщение. Св. Иоан Златоуст пише, че с думите „и вече не аз живея” апостолът указва на последвалия след св. Кръщение начин на живот, чрез който се умъртвяват нашите членове. „Под смърт той разбира не обикновена смърт, но смърт поради грехове, също така и под живот разбира освобождението от тях (греховете), защото не можем да живеем по Бога иначе, освен като умираме за греха… Умъртвете, казва, вашите земни членове, каквито са: блудството, нечистотата, прелюбодеянието… След това, ако ти оставаш мъртъв за греха, ще живееш за Бога; ако пък отново възкръснеш за греха, ще загубиш този живот[2]”.

Моето „аз” е отнето от мен и е включено в един нов и несравнимо велик контекст. Това означава, че моето „аз” отново се отдръпва, но сега е преобразено, съкрушено, отворено благодарение на свързването с Другия, в когото то придобива нов полъх на съществуване. „С умъртвяването на греха човек върши благоугодното на Христа, такъв живот е вече не живот на човек, но на живеещия в нас, тоест, на действащия и управляващия (ни Христос[3])”.

Св. апостол Павел ни обяснява същото още веднъж от друг ъгъл, когато в глава трета на Посланието до Галатяни, говори за „обещанието”, казвайки, че то е дадено на един човек – на една личност, Христос. Единствен Той вмества в Себе Си цялото „обещание”. Но какво тогава се случва с нас? Св. апостол Павел отговоря: вие сте едно в Христос, „тоест, всички вие имате един вид, един образ – образа на Христа[4]”(срв. Галатяни 3:28).

Не просто една вещ, не просто един човек сред многото други, а едно единствено ново тяло. Това освобождаване на нашето „аз” от неговата изолация, това самооткриване в един нов субект означава самооткриване в рамките на Божията необятност и битие, навлизане в един живот, който е изваден от контекста на умирането и раждането. „Подвигът е екзистенциалният път и напредване на вярващите в Духа към неегоистичното приемане на личностния начин на съществуване на Христос, тоест на свободното споделяне на този живот в Христос, когато ‘не аз живея, а Христос живее в мене’ (Галатяни 2:20)[5]”.

Светлината на Възкресението ни обгръща, за да ни привлече. Така ние отново ставаме съпричастни с едно ново измерение на живота, в което, сред изпитанията на нашия ден, ние го осъществяваме. Да живеем живота си като постоянно навлизане в това открито пространство: това е смисълът да бъдем кръстени, да бъдем християни.

Това е радостта от Христовото възкресение. Възкресението не е нещо от миналото, Възкресението ни достига и ни обгръща. Ние здраво се държим за него, здраво се вкопчваме във Възкръсналия Господ и знаем, че Той ни държи, дори когато нашите ръце отслабнат. Ние поемаме ръката Му и по този начин се държим за ръце помежду си, и ставаме едно единствено тяло, а не просто една вещ.

Аз, и вече не аз: това е формулата за християнски живот, установен в светото тайнство Кръщение, формулата на Възкресението вътре във времето. Аз, и вече не аз: ако живеем по този начин, ние ще преобразим света. Това е формула, обратна на всички идеологии на насилие, това е програма, противоположна на покварата и жаждата за власт и притежание.

„Аз живея, и вие ще живеете”, казва Иисус Христос в Иоановото евангелие (14:19) на учениците Си, тоест на нас. Ние ще живеем посредством нашето екзистенциално общение с Него, посредством следването на Този, Който е самият живот.

Вечен живот, блажено безсмъртие ние не притежаваме сами по себе си или в себе си, а ги достигаме посредством релация – посредством екзистенциално отношение с Онзи, Който е истина и любов, и следователно е вечен: Самият Бог.

Неразрушимостта на душата сама по себе си не може да даде смисъл на вечния живот, не може да го наприви истински живот. Животът струи към нас от това да бъдем обичани от Този, Който е любов. Той идва до нас от живеенето със и любовта с Него. Аз, и вече не аз: това е пътят на кръста, пътят, който прекосява един живот просто затворен в собственото си аз, по този начин отваряйки пътя към истинската и вечна радост.

Така ние пеем, изпълнени с радост, заедно с Църквата, с думите на един древен християнски химн: „Пейте ангелски чинове… ликувай земьо!” Възкресението е вселенско събитие, което включва небето и земята, и ги свързва. „Христос… се върна от мъртвите и освети със Своята мирна светлина цялото човечество, Твоят (Божият) Син, Който живее и царува вовеки веков” Амин!

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Архимандрит Авксентий, Литургика. Част ІІ, Пловдив, 2007, с. 53-54.

[2].  Св. Иоан Златоуст, Цариградски архиепископ, Тълкувание на Посланията на св. ап. Павла І до Галатяните. Глави 1-6, ІІ. Ефесяните. Беседи 1-14. Библиотека творения на св. отци. Под редакцията на професор Христо Гяуров. С., 1941, с. 137.

[3]. Пак там, с. 137-138.

[4]. Пак там, с. 152.

[5]. Тутеков, С., Личност, общност, другост (Студии по християнска антропология и етика). Велико Търново, 2009, с. 297.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник – ТВ СКАТ.

ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА – продължение и край*

Проф. д-р Дечко Свиленов

Какво учи Библията за задгробния живот?

1096В Библията (Евангелието на Лука, 16 глава, стихове 19-31) Христос повдига завесата на задгробния свят и ни дава отговор на въпроса какво става след смъртта на човека. Нека да чуем „Историята за богаташа и бедния Лазар“:

Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също и един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук ще се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.“

Чрез тази история Господ Иисус Христос ни показва какво става в отвъдното след смъртта на човека.

Какво е посланието на тази история, имащо отношение към настоящата тема?

След смъртта душата на човека продължава да живее и има само две места, където тя пребивава – едното се нарича рай (лоното Авраамово), където е занесена душата на Лазар, а другото – ад, където се озовава богаташът. Попадането на тези две места, става веднага след смъртта;

Тези две места са разделени едно от друго така, че да не може да се премине от едното в другото и обратно; нищо и никой не е в състояние да съдейства за такова преминаване от едното място в другото.

Очевидно Данте Алигери добре е познавал тази библейска истина, започвайки първата книга (АД) от своята „Божествена комедия“ с известните думи, изписани над портата на ада: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.

В задгробния свят човешката личност, тоест душата на човека, запазва всичките си свойства, които е имала приживе на земята – вижда, чува, усеща, говори, спомня си, проявява желания, разпознава личности, страда, радва се, мисли, търси помощ и т. н.;

От задгробния свят не може да се направи нищо, за да се предупредят хората на земята да не попаднат в ада; Сам Христос на едно друго място казва, че и Той не може да промени съдбата на мъртвите (Иоан 5, 28-30). Ако Христос не може да стори нищо за мъртвите, то живите на земята едва ли биха могли да направят нещо за промяна на съдбата на починалите. Двете настоятелни молби на богаташа към Авраам не се изпълняват.

Единственото средство, което определя мястото, където душата на човека ще отиде, е начинът му на живот, докато е жив на този свят, както и отношението му към Библията: тези, които я отхвърлят и не живеят според нея, ще попаднат на мястото при богаташа. Именно поради тази причина той е в ада, а не затова, че е бил богат.

Страданието в ада има комплексен характер: неугасим огън, мъка от пропуснат шанс, укор към самия себе си, вечна раздяла от Бога;

Грижата ни за другите хора, за да не попаднат в ада, може да бъде реализирана единствено и само докато сме живи на тази земя; В отвъдното са в сила другидуховни закони, различни от тези в този свят; След смъртта промяна в съдбата на душата на човека не може да стане, тъй като „след смъртта няма покаяние“ (монах Митрофан, стр. 88), а без покаяние няма и прощение. Няма библейски основания да считаме, че молитвите на живите могат да променят съдбата на мъртвите. Тази история ни показва, че съдбата на човека в отвъдното е необратима.

Посланието на Библията и отношението към това послание е напълно достатъчно, за да може да определи всеки лично съдбата си за вечността;

За всички онези, които не са запознати с Библията (нехристияни и атеисти) сам Христос казва: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божии и ще излязат: онези, които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършели зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5, 28-29). Бог е справедлив и Той ще зачете доброто, което човек върши. Освен това Библията учи, че човекът, виждайки Творението, е длъжен да търси Твореца и да живее според Неговата воля. Поради това никой човек не може да има извинение за своето неверие (Римляни 1, 20-25).

Важно послание на тази история е, че смъртта не прави всички човеци равни. Смъртта прави равни само телата, които отиват в земята, но в никакъв случай душата, която отива във вечността. Ако в живота на тази земя хората не са равни, то в задгробния свят различията са неимоверно по-големи. Във вечността Лазар и богаташът изобщо не бяха равни, както не са били равни и приживе.

Това е отговорът на Христос, даден в Библията относно задгробния свят, тоест какво става с човешката душа след смъртта на човека. Зная, че за някои читатели тази истина е тежка за възприемане. Невъзможно е за човек да разбере как Божията любов и милост, от една страна, и Неговата справедливост, от друга, се съчетават в едно. Ето защо за човек остава единствената алтернатива – през този живот да се подготви за вечността, която неизбежно го очаква.

Нека направим една кратка съпоставка на това библейско учение за задгробния свят с по-горе представената информация на науката и различните религии по този въпрос:

1)Науката, религиите и Библията са почти единодушни, че след смъртта човешката душа продължава да живее и че има само две места, където тя остава за вечността – рай или ад;

2)Научните данни, получени от хора, преживели клинична смърт, потвърждават учението на Библията за съдбата на мъртвите във вечността;

3)Ученията на различните езически религии за многократни възможности да се повтаря този живот, както и на някои  християнски църкви за възможна промяна или облекчение на съдбата на мъртвия в задгробния свят, противоречат на учението на Библията.

Поуката и личното решение

Най-важната поука за всеки един човек е, че той сам лично има право да определи съдбата си за вечността, като никога не забравя, че това си право той може да упражни само докато е жив на тази земя. Богаташът е знаел пътя към небето, но не го е приел а си е живял, както му харесва. Това се потвърждава от факта, че той не прави упрек към Авраам, че е осъден несправедливо. Напротив, той приема своята присъда като нещо заслужено.

Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си:

„Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, 15, 17); „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30, 19); „Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5, 24).

Какво значат всички тези думи на Бога?

1)Нищо друго, освен че човек може сам да определи съдбата си за вечността чрез личното си решение да повярва в Бога и да води живот според волята на Бога;

2)Нищо друго и никой друг чрез каквото и да било (думи, увещания, ритуали, семейни или национални традиции, посредничество и др.) не са в състояние да определят неговата съдба във вечността;

3)Личното решение може да бъде взето само докато човек е жив на този свят;

4)Отговорността пред Бога е лична;

5)Тези, които притежават Библията, трябва да знаят, че тя ще извърши с тях две неща, когато те отидат във вечността: или ще ги спаси (ако те я четат и са живели според нея), или ще ги осъди (ако те не са живели според нея, независимо от това, дали са я чели). Неутрално положение няма; Това казва Сам Бог: „Моето Слово, което излиза от устата Ми, не се връща към Мене празно…“ (Исаия 55, 11). Господ Иисус Христос потвърждава същото в Новия Завет: „Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ А св. Апостол Петър е напълно убеден, като казва на Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Иоан 6, 68). Тези думи на великия апостол показват, че вечният живот започва още докато човек е жив на тази земя, след като приеме Христос за свой Господ. Това потвърждава и св. Иоан Кръстител, казвайки: „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Иоан 3, 36). Обърнете внимание на сегашното време на глагола „има“, т.е. този вечен живот се дава тук, сега.

В последната глава на Библията (Откровение 22) Бог дава следните две важни неща, имащи отношение към вечния живот:

1)Господ казва, че дава даром вечен живот на всички онези, които искат този живот (ст. 17). Когато отидат в отвъдното, спасените „ще гледат лицето на Христа и Неговото име ще бъде на челата им“ (ст. 4) и ще бъдат възнаградени според делата им (ст. 12);

2)Бог потвърждава, че думите, написани в Словото, са „верни и истинни“ (ст. 6), и забранява да се прибавя нещо към Неговото Слово, както и да се отнема нещо от него (ст. 18 и 19). Много голямо е наказанието за всички онези, които добавят към написаното или отнемат от написаното в Библията.

Практически съвет

От всичко казано дотук става ясно, че придобиването на вечен живот не става нито чрез приятелство или посредничество с даден човек (пък бил той и висш духовник), нито чрез членство към дадена Църква, нито поради традиционна религиозност или добри богословски познания. Тежко болният човек не може да бъде излекуван само поради това, че познава някой добър лекар. Той трябва да отиде при лекаря и да изпълни това, което лекарят му казва.

За онези читатели, които за първи път чуват тази информация или пък досега са били „християни“ по традиция и написаното тук е променило тяхната представа за вечния живот и те желаят да се възползуват от поканата на Христа, то на такива търсещи хора бихме предложили следното:

Първо: Ако някои желае да получи вечен живот, той трябва да се обърне директно към Този, който единствено е в състояние да му дари вечен живот – Господ Иисус Христос. Това може да стане с най-обикновени думи към Христа, което Библията нарича молитва. Ако ти никога досега не си се обръщал към Христа с молитва, а имаш желание да бъдеш във вечността с Него в рая (както разбойника на кръста), ти би могъл да се обърнеш към Иисуса със следните примерни думи:

Господи Иисусе Христе, аз осъзнавам, че моят досегашен живот не е бил по Твоята воля. Моля Те да ми простиш всички сторени грехове и да промениш моя живот. Дари ми любов да чета Твоето Слово и сила да живея според него. Приемам Те сега в живота си като мой Господ и Спасител. Укрепи волята ми и ми дай желание и сила, за да Те следвам. Благодаря Ти, че ме прие да бъда Твое дете. Амин!

Имай пълната убеденост, че с тази вяра и покана Христос е влязъл в твоя живот, простил ти е греховете и ти е дарувал вечен живот. Библията нарича това първо молитвено общение с Иисуса и промяната на живота „раждане свише“, „духовно раждане“, „възраждане“, „новорождение“ (Иоан 3, 3 и 5; Първо посл. на св. ап. Петър 1, 3; Второ послание на св. апостол Петър 2, 2; Послание до Тита 3, 5). Не отлагай да сториш това нещо, защото не знаеш какво ти носи следващият ден. Стори го сега! Не търси специален момент, специално място или специален човек, пред когото да сториш това. Стори го в присъствието на Спасителя Христос и бъди уверен, че той ще извърши това, което е обещал. Сам Бог ти дава гаранция за твоето спасение: „А свидетелството е това, че Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма този живот“ (Първо Иоан 5, 1-12). Христос стои пред вратата на твоето сърце и чака да Го поканиш да влезе в теб и поеме ръководството на живота ти!

Чрез духовното раждане (вяра в Иисуса и живот според тази вяра) се приема вечният живот. Поставя се ново начало в живота на човека. В този смисъл са думите проф. д-р В. Гитт: „Ако си роден само един път (естественото раждане), то тогава ще умреш два пъти (физически и духовно). Ако обаче си роден два пъти (естествено раждане и духовно раждане чрез Христос), тогава ти ще умреш само един път (физическата смърт).“ Повече за духовното раждане в трудовете на св. Тихон Задонски (Симфония, стр. 337). Бог обича всички хора и иска те да бъдат спасени (Иоан 3, 16; 2 Петр. 3, 9).

Второ: Чети всеки ден Неговото Слово – Библията, и води живот според това, което тя учи. Общувай молитвено с Христа и Го моли да ти дава мъдрост да разбираш Неговото Слово и сила, за да живееш според това Слово (Исус Навин 1, 8; Първо Петрово 1, 23). Препоръчваме на тези, които за първи път четат Библията, да започнат от Евангелието на Лука (страница 1257 по изданието на Св. Синод на Българската православна Църква) и след като стигнат до края, тогава да започнат от началото на Библията.

Трето: Посещавай редовно Църквата, за да бъдеш ръководен и да растеш в твоя духовен живот, като имаш общение и с други християни, които живеят така, както и ти. Църквата е мястото, където се покланяме на Бога, учим се от Словото Му и общуваме с други християни. Нищо не трябва да замести ходенето на Църква. С право един известен богослов пише: „Христос е целта, църквата е средството, а Духът е силата.“ Църквата е определеното от Бога общество от вярващи, чрез което Бог работи.

Имай уважение към духовника, когото Бог е поставил да те поучава, наставлява и ръководи в живота ти като християнин. Знай, че пътят към вечния живот е труден и опасен. Необходим ти е ръководител! Такъв ръководител е духовникът, който Бог е упълномощил да носи отговорност за теб, както пастирът за овцете. Чудесен пример в това отношение е краткият диалог между св. апостол Филип и финансовият министър на Етиопия в книгата Деяния на апостолите 8 гл. 30-31 ст.: Апостол Филип, виждайки, че този човек чете Библията, го пита: „Разбираш ли каквото четеш?“ А етиопецът отговори: „Как да разбера, ако не ме упъти някой?“ Този, който ще те упъти в това, което четеш в Библията, е твоят духовник. Това трябва да бъде и най-великата мисия на всеки духовник.

Четвърто: Изпълнявай християнския си и обществен дълг към Църквата, Държавата, семейството си и ближните си. Старай се да предадеш твоята вяра и начин на живот на децата си още докато са малки. Бог ти е дал дарби и Той очаква да ги използваш за Негова слава.

Пето: Свидетелствай навсякъде, където имаш възможност, за това, което Бог е сторил с теб – как ти е простил греховете и ти е дарил вечен живот. Най-доброто свидетелство е твоят начин на живот според вярата, която ти е дарена.

Шесто: Отбягвай всякакви лъжеучения и секти и се придържай с вярност към Божието Слово, като не се отклоняваш, не правиш компромиси и не приемаш онова, което противоречи на написаното в Библията. Най-важният белег, по който ще ни познаят, че сме спасени християни, е любовта ни към другите хора (Иоан. 13, 35).

Седмо: Не се обезсърчавай от слабостите, греховете и пропуските на другите, както и от грешките на духовенството и Църквата в миналото и сега. Не критикувай, но ако можеш да допринесеш за тяхното преодоляване, то не се бави да го сториш. Отнасяй се с любов към християните от другите християнски църкви, като споделяш с тях онова, което ви свързва, а не онова, което ви разделя. Има толкова много неща, които са общи за християните! Онези, които поради мнима благочестива ревност хулят инославните, не трябва да забравят думите на св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римляни 14, 4). И още: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римляни 12, 18). Никога не забравяй, че в края на краищата всеки един лично ще се яви пред Христовото съдилище, за да отговаря за живота си (2 Коринтяни 5, 10). Тогава ще се види кой е бил на страната на истината.

Осмо: Никога не забравяй, че най-важната ти мотивация за това, че си християнин, е делото, което Господ Иисус Христос стори за теб на Голгота – чрез саможертвата на Кръста отвори пътя ти към вечния живот. Благодари на Бога, че ти е дарил милостта да приемеш тази покана на Спасителя. Недей да мислиш, че с добрите си дела ти ще заслужиш този вечен живот. Чрез добрите дела ти показваш, че си приел Христос в себе си и си спасен. Добрите дела са демонстрация, а не мотивация! Тези дела трябва да видят хората и „да прославят вашия Небесен Отец“ – ето това е целта на добрите дела (Матей 5, 16). Те не ти отварят вратата за вечния живот, а само показват на света, че ти живееш този живот.

Девето: Знай, че който живее с Христа, не върши съзнателен грях, не търпи неизповядан и неопростен грях, не ходи по път, по който Христос не би вървял, и живее с дълбоката увереност, че Христос знае всичко, което става с него. Християнинът знае още, че не е освободен от проблеми, трудности и изпитания в живота си, но че той има свободата всичките си грижи и проблеми да възложи на Христа (1 Петрово 5, 7). Живеейки така, християнинът получава пълната увереност, че след смъртта си той ще отиде при Христа и ще бъде жив във вечността с Него (Иоан 11, 25).

Десето:  Всички онези, които са повярвали в Иисуса, трябва много да внимават да не изгубят дареното им спасение. Библията многократно предупреждава: „А праведният (т.е. спасеният, този, който има вечния живот – б.а.) чрез вяра ще бъде жив; ако пък се отклони, душата Ми няма да благоволи към него“ (Евр. 10, 38). „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10, 12). „И праведник (тоест спасеният), ако отстъпи от своята правда и постъпва неправедно…ще бъде ли жив?…поради беззаконието си, що е вършил…той ще умре“ (Пророк Иезекиил 18, 24). Освен тези директни предупреждения, Библията ни дава и примери на хора, изгубили вечния си живот – Иисус имаше ученици, които Го изоставиха (Иоан 6, 66), а друг един (Юда) дори Го предаде. Св. апостол Павел е имал също такива опитности (2 Коринтяни 4, 10-16).

На онези, които са превърнали вярата в традиция, ритуал, средство за успокоение на съвестта или религиозен фанатизъм, а не в живот, на такива Господ Иисус казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Матей 7, 21). Не е възможно някой да е повярвал в Христа, да е приел вечния живот и да продължава да си живее както досега. Такъв трябва да се попита дали изобщо е повярвал, или просто се самозалъгва! На такива, които се наричат християни, но не изпълняват написаното в Библията, Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7, 23).

Не се съмнявай в живота след смъртта!

Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:

Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…

Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.

Под черта на същата страница:

*В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използувани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“

Трети пример:

Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“

Четвърти пример:

Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“

Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.

А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината –  твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:

В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:

Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?

Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.

Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?

Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.

Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.

Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.

Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!

Второто бебе:Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.

Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?

Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.

Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…

Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.

Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!

Пътуване без завръщане!

Великите крале са имали в дворците си придворни съветници, придворни композитори, астрономи, математици, готвачи, а някои дори си имали т. нар. придворни шутове или известни още като придворни глупаци. Задължението на тези придворни шутове е било да казват на краля в шеговита форма неговите слабости и истини, които не е могло по друг начин да се кажат на краля.

Един крал имал особено даровит придворен глупак, от когото бил много доволен. В знак на благодарност кралят подарил на този шут един малък златен скиптър с думите: „Аз съм много доволен от служението ти като придворен глупак и съм убеден, че по-добър глупак от теб няма. Но все пак, ако някога срещнеш по-даровит глупак от тебе, моля те да му дадеш този златен скиптър“. „Така и ще направя! Но може би няма да намеря такъв“ – отговорил придворният глупак.

Минали много години. Кралят се разболял тежко и бил на умиране. Тогава той пожелал да се позабавлява с придворния си глупак. В хода на разговора кралят му казал: „Заминавам на едно дълго пътуване, от което няма завръщане.“ Глупакът добронамерено попитал краля: „Сигурно много добре си се подготвил за това пътуване.“ „О, не! Изобщо не съм имал време да се подготвя за това пътуване!“ „Как така?“ – казал глупакът. „Ти си знаел за това пътуване…и изобщо не си се подготвил за него?“ „Да, за съжаление е така“ – с тъга отговорил кралят. Тогава придворният глупак отишъл бързо в стаята си, откъдето донесъл златния скиптър и го дал на краля с думите: „Кралю честити, когато ми подари този скиптър, ти ми каза, че ако срещна някога по-голям глупак от мене, да подаря на такъв този златен скиптър. Ти си този по-голям глупак от мене. Ти си знаел, че ти предстои това пътуване, от което няма завръщане, и въпреки това не си се подготвил…!!!“

Нека нашите читатели сами да направят коментара и си извадят поука от този разказ…

Пътуващият трябва да знае закъде пътува и да се подготви за това пътуване.

Приеми вечния живот сега!

Но какво ни ползва, ако знаем, че има задгробен живот, запознати сме с неговата същност и сме убедени, че трябва да се подготвим за него, а не предприемем тази подготовка своевременно. Във връзка с това ще завършим с една действителна история от близкото минало:

Християнски мисионер в Африка забелязал по време на богослуженията, че един възрастен човек от местното племе редовно посещавал службите и старателно си водел записки от проповедите на мисионера. След няколко месеца мисионерът решил, че туземецът е достатъчно подготвен, и го попитал дали не би желал да приеме Иисус Христос за свой Господ и да се кръсти. Туземецът му отговорил: „Да, ще го сторя, но след една година!“ Минали още няколко месеца и мисионерът отново го попитал и получил същия отговор: „Да, но след една година.“ Случило се, че туземецът се разболял тежко и го закарали в болница. Било му предписано лекарство, което единствено щяло да му помогне, ако се вземе веднага. Туземецът знаел, че мисионерът разполагал с това лекарство, и помолил чрез свои близки за него. Мисионерът приготвил жизненоважното лекарство, отишъл при смъртно болния и му казал: „Ето ти лекарството, но ще трябва да го вземеш след една година!“ „Та аз съм смъртно болен и ако не го взема веднага, то след няколко дни ще съм мъртъв!“ Туземецът разбрал какво иска да му каже мисионерът… След като оздравял, той приел Христос и се кръстил.“

Всички хора страдат от тежка духовна болест, срещу която има едно единствено лекарство. Болестта се казва „грях“, а лекарството – Господ Иисус Христос. Варненският митрополит д-р Йосиф пише: „Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Иисус“ (стр. 260). Това Библията нарича новорождение (Иоан 3, 3).

От написаното дотук стана напълно ясно, че единственото средство, за да се излекуваме от болестта „грях“ и да достигнем вечния живот, т.е. да бъдем духовно здрави, е да приемем Иисус Христос като свой Господ и Спасител. В това беше напълно убеден и св. апостол Петър, който казва за Христос: „…И в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния на светите апостоли 4, 11-12).

Христос иска да влезе в твоя живот и ти да бъдеш в рая с Него през вечността. Не се бави да повярваш в Него и да Го приемеш сега, докато имаш тази възможност. Утре може да бъде късно…

МИСЛИ ЗА СМЪРТТА И ОТВЪДНОТО

от Варненски и преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988) дългогодишен член на Св. Синод на Българската православна църква

Смъртта – най-добър вестител на истината.

Със смъртта започва вечната участ, за която човек се е подготвил тук на земята… Ние живеем на земята, като че ли сме вечни тук, като че ли никога няма да умрем. Бедата ни е в това, че нехаем пред истината, която смъртта непрекъснато ни вести… В присъствието на мрътвец ние мислим за миналото на покойника, но не мислим за нашето минало и за нашето бъдеще. Какво ще стане, когато и ние умрем и пред нас се изпречи строгата и внушителна истина за вечността?…

А след смъртта – какво?

Не се тревожете, учи Христос, за смъртта на тялото, а се замислете над вечната съдба на душата… Душата ви ще живее вечно, защото е вдъхната от Бога … Думата „ад“ не е много приятна. Тя е непопулярна, противоречива и при много случаи криворазбрана… В основата си адът е раздяла с Бога. Това е „втората смърт“…Ще изпрати ли любещият Бог човек в ада? Отговорът е – да! Но Той не го изпраща с желание. Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение, посочен му от Бога…Ако един човек е болен и извика лекар, който му предпише лекарство, но болният откаже това лекарство и умре, кой е виновен за смъртта?…Точно по този начин Бог предписва лек за болестите (греховете, б.а.) на човешкия род. Това лекарство е вяра, свързана с покаяние и преданост към Иисуса Христа. Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Христос. Ако съзнателно го откажем, ще трябва да понесем последствията, без да виним Бога. Грешка на Бога ли е, че сме отказали лекарството“?… Странно е, че хората се приготвят за всичко, освен за смъртта…. Ако се премествате в нов дом, искате да знаете всичко за обстановката, в която отивате да живеете… И тъй, щом като ние ще прекараме вечността някъде, трябва да знаем всичко за това място. Сведенията относно Небето се намират в Библията… Срещат се хора, които питат: „Вярвате ли, че Небето е място в буквален смисъл на думата?“ Отговаряме: Да! Защото Иисус е казал: „Отивам да ви приготвя място“ (Иоан 14, 2)… Много хора са питали: „Къде е Небето?“ В Свещеното Писание не се казва къде точно е Небето…Но независимо от това къде е разположено, Небето се намира там, където е Христос!… Можете да попитате: „Ще се познаваме ли помежду си на Небето?“ Библията посочва на много места, че това ще бъде време на велико събиране с тези, които са си отишли по-рано … Има хора, които питат: „Какво ще правим на Небето?“ Библията казва, че ние ще служим на Бога. Там ще има работа да се върши за Бога. Това ще бъде живот безкраен в радост, послушание, щастие и възхвала на Бога … Библията учи, че в момента, в който умира благочестивият християнин, отива незабавно  при Христос. Там душата му чака възкресението, при което тялото и душата ще станат отново едно цяло. Вечността, в която душата влиза след раздялата с мъртвото тяло, е нещо непроменимо. Тя не подлежи на непрекъснати изменения … Човек влиза във вечността в оня миг, в който е издъхнал…    В покаянието е тайната на блажената вечност … Затова Господ Иисус Христос е започнал Своето служение на човечеството с божествения призив към всички „Покайте се!“ (Мат. 7, 14)..

Представата за задгробния свят.

Ярко доказателство, че в мига на смъртта човекът е вече в рая или в ада, е случаят с разбойника, който е висял на кръста отдясно на разпнатия Христос. При страшните мъки на кръста той се покаял, изповядал греховете си и помолил за милост страдащия Богочовек. И Господ му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в Рая“ (Лука 23, 39-43)… Наистина ние не можем да имаме широка представа за условията на задгробния живот. Но това не е беда. Онова, което трябва да знаем, за да се отправим нататък, ни е добре известно…. Словото Божие ни уверява, че всъщност не само по душа, но и по тяло ние сме безсмъртни. Чрез една безусловна заповед на Божието всемогъщество прахът от нашите кости наново ще се превърне в тяло… В задгробния свят тялото на човека ще бъде същото, каквото е било в земния живот, но вече неограничено от материята, свободно от естествените за земните условия промени… Ако познавахме напълно отвъдния свят, ние бихме оползотворили ревностно земния живот… Безполезно и наивно би било, следователно, да се тревожим за неща, които според мъдрата повеля на Божието провидение не може да знае в подробности никой човек на земята…

Съдът на Бога

Съдията е Богочовекът Иисус Христос, Господ, Премъдрият, Всесправедливият… Съдът завършва с присъда, с решение, което е валидно завинаги. Ужасно е да бъдеш засегнат от злополучие или някоя природна стихия. Но още по-ужасно е да попаднеш в ръцете на Всеправедната Божественост… „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10, 31)… За едните присъдата на Божия съд гласи: „Махнете се от Мен и отидете във вечния огън!“ А за другите: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“…  За всичко, което ти доброволно вършиш или говориш, мислиш или проектираш, запази живото съзнание за твоята по-сетнешна отговорност. Не питай: какво ще кажат хората? А питай: какво ще каже Бог?…

Възмездието

Това, което трябва да знаем, за да можем да съществуваме, ние знаем. Онова, което не ни е потребно да знаем, е скрито за нас. Върху него можем само да размишляваме … В задгробния свят за всеки неизкупен тежък грях е отредено нескончаемо наказаниеВсяка надежда за край на мъките е изключена… Глупаво е човек да затваря очите си пред тая бездна, в която сигурно ще падне. По-добре жестока истина, отколкото фалшиво успокоение. Силна светлина върху разглежданата истина Христос дава в историята за бедния Лазар и разточителния богаташ (Лука 16, 19-31).

(Цитат от книгата „Молитвени размишления за Бога и човека“, СИ, 1980, стр. 250-273)

Уважаеми читателю, тези велики слова, оставени ни от блаженопочившия дядо Йосиф, когото имах честта  да познавам, ни показват ясно, че хората в света могат да бъдат разделени на следните четири категории:

1)Такива, които отричат Бога и вечния живот. Ако не се покаят, то след смъртта си те ще се озоват във вечната смърт в присъствието на сатаната и неговите демони.

2)Такива, които приемат Бога и съществуването на задгробен живот, но живеят в грях и водят живот против волята Божия. Без покаяние и живот според вярата и те след смъртта си ще се озоват при първата група.

3)Такива, които са религиозни и живеят според законите на своята религия. След смъртта си те ще бъдат съдени и ще бъде въздадено според делата им (Матей 25:31–46).

4)Такива, които са повярвали и приели Господ Иисус Христос за свой Спасител и водят живот според Неговата воля, дадена ни в Библията. На такива Подателят на вечния живот – Христос, ще каже: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“ (Мат. 25, 21).

Немският класик Йохан Готфрид фон Хердер характеризира тази четвърта категория хора много сполучливо в разказа си „Тримата приятели“:

„Един човек имаше трима приятели. Единия от тях обичаше особено много. Той му беше така близък, че те всеки ден бяха заедно. Той му се радваше твърде много, въпреки че този приятел имаше и много други близки приятели.

Към втория приятел любовта му не беше така голяма. С него се виждаше от време на време, и то предимно при поводи от семеен и роднински характер.

Този човек имаше и трети приятел, за когото рядко се сещаше и още по-рядко виждаше.

Един ден се случи така, че човекът получи призовка от съда. Съдията го обвиняваше, че е извършил някакво тежко престъпление. Този човек знаеше, че никога не е извършвал такова нещо, но как можеше да докаже своята невинност? И си каза: „Ще отида при моя най-близък приятел и ще го помоля да дойде и да свидетелства пред съдията за моята невинност.“ Отиде и помоли приятеля си, но този му отговори: „Бих дошъл, но имам много работа, много други приятели, с които съм ангажиран. Нямам време.“ Разочарован от отказа, този човек отишъл при втория си приятел и го помолил за същото. „С удоволствие ще дойда.“ И тръгнали към съда. Но пред вратата на съда този приятел му казал: „Знаеш ли, не съм сигурен дали действително не си извършил това престъпление. Не мога да вляза при съдията.“ И се върнал. Дълбоко отчаян, човекът се сетил и за третия си приятел и си казал: „Ще се пресрамя и ще го помоля. Въпреки че не ме познава добре, може би ще се съгласи да каже добра дума за мен пред съдията.“ Като чул молбата ме този приятел с радост възкликнал: „Веднага идвам с теб!“ И отишъл с него в съда, и свидетелствал пред съдията, и този човек бил оправдан…

ПОУКАТА:

Трима приятели има човек на този свят: парите, роднините, вярата в Бога с добрите дела.

В деня на смъртта парите са първите, които го напускат и не искат да чуят повече за него; роднините го придружават само до гроба (вратата на съда) и след това се връщат обратно; вярата в Бога с добрите му дела го придружават до гроба, в гроба и пред Съдията, пред Когото той трябва да застане. Те бяха единствените свидетели, които говориха пред Съдията за този човек и той бе оправдан…“

Този разказ потвърждава думите на Бога в Неговото Слово: „Делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14, 13).

ЛИТЕРАТУРНА СПРАВКА

1)Александър Величков, Вечният живот, София „Любомъдрие“, 2007.

2)Архимандрит Серафим, Беседи за живота след живота, София, 1994.

3)Библия, София, 1993.

4)Б. Греъм, Мир с Бога, ВЕРЕН, 2005.

5)Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, глава 15: Зад смъртта, стр. 250-273, Синодално издателство, София, 1980.  

6)В. Михайлова и К. Денчева, Мила ми вяра българска, Вест-М.

7)М. Ролингс, Отвъд вратата на смъртта, ОМ, 1978.

8)Д. Киров и сътр. Християнска етика, Слънце, 2003. 

9)Д. Свиленов, Миналото, настоящето и бъдещето според Библията, 2001;

10)Д. Свиленов и сътр., Еволюция или сътворение – какво казва науката?, Слънце, 2010.

11)Д. Гудинг и Дж. Ленокс, Ключови библейски понятия, ВЕРЕН, 1997.

12)Реймънд Муди, Живот след живота, Интерпринт, 1991.

13)Епископ Александър Милеант, Живот след смъртта, http://www.Pravoslavieto.com (вж. Многото литература в края на книгата).

14)Монах Митрофан, Задгробният живот, Полипринт, 2006.

15)Йеромонах Дамаскин, Отец Серафим Роус – живот и дело, – Душата след смъртта, Фондация „Покров Богородичен,  2007.

16)Д-р Моурис Роулингс, До ада и обратно,  DVD  Video, Фондация „Инфинити“.

17)Поглед към вечността – Феноменът ЛАЗАР, DVD Video, Фондация „Инфинити“.

18)Петър Граматиков, Инославие и иноверие, Седем тези върху движението Ню Ейдж (интернет).

19)Схиархимандрит Иоан (Маслов), Симфония – по творенията на св. Тихон Задонски, 2007.

20)Хенрик Сенкевич, Quo Vadis, НК, 1980.

21)A. Lukasik, Vier Minuten in Jenseits, GLIFA.

22)Ian McCormac, Ich war tot, AGENTUR, 2009.

23)T. Burpo, Den Himmel gibt,s echt, SGM Hänsler, 2011.

24)Werner Gitt, Reise ohne Rückkehr, 2010;

25)B. Schwengeler, Gottesbilderbuch, 1997.

26)Ph. Swihart, Der Tod – wirklich anders?, WLM,1998.

27)Werner Gitt, „Живот след смъртта“, 2011.

28) Интернет:

http://www.epochtimes-bg.com;www.xnetbg.com

http://www.fanpop.com/the-human-soul/articles81280

http://www.gorquestion.org/Bulgarian/Bulgarian-life-after-death-html

http://www.pravoslavieto.com/books/zhivot_sled_smurtta_ep_Mileant.htm

Виж и останалите литературни източници от интернет, дадени в текста.

Изказвам сърдечна благодарност на свещеник Петър Цанков, който ми предостави част от цитираната литература.

Авторът

Проф. Свиленов (1941) има православно духовно и медицинско образование. Работил е 36 години в Българска академия на науките в областта на медицинските научни изследвания. Пенсионер от 2006 година. Голяма част от научната си дейност е осъществил в медицинския университет на гр. Улм (Германия). Професор от 1991 година. Доктор на науките.

Автор е на следните книги: „Минало, настояще и бъдеще на човечеството според Библията – това, което всеки трябва да знае за края на света“, „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“, „Сексуалност и секс – какво казва Библията?“, „Какво е дал Израел на света?“, „Въпросът за съществуването на Бога“ (немски), „Иисус Христос като фундамент в живота и служението на християнина“ (немски), „Бог твори оригинали“ (немски),  „Трите периода в живота на човека“(немски), „Християнинът през погледа на Иисус Христос“ (немски). Някои от важните теми, по които изнася доклади: „Животът и смъртта от биологична и библейска гледна точка“, „Наука и Библия“, „Видимата и невидима страни на живота“, „Човекът в конфронтация между доброто и злото“, „Минало, настояще и бъдеще на бившите комунистически страни – политически, икономически и духовен поглед“. Има и над 100 научни публикации в областта на експерименталната патология и електронна микроскопия.

Съпругата му д-р Цветанка Свиленова е лекар интернист. Имат двама сина (по-възрастният е лекар, а по-младият – зъболекар).

През 1994 година създава международната фондация „Приятели на България“, чрез която са внесени тонове хуманитарни помощи. Съвместно с Министерството на образованието организира отпечатването и разпространението в държавните училища на два вида детски Библии, Християнска етика и Нов Завет, от които книги досега има 54 издания с общ тираж 3100000 бр. Изданията са одобрени от Св. Синод на БПЦ.

Чрез фондацията се осъществява проект за разпространение на Библията всред българските политици, общественици и академични среди. До сега са разпространени 67 000 бр. Библии – издание на Св. Синод на БПЦ. Понастоящем се разпространяват още 50000 бр.

ОТЗИВ – ПРЕПОРЪКА

от професор Димитър Киров, преподавател по православна християнска етика, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

В този свят съществува йерархия на ценностите, която ние своеволно пренареждаме поради различни съображения. На върха на тази йерархия обаче е разположена вечността като абсолютна ценност, която респектира както образования, така и обикновения, вярващия и невярващия човек.

В настоящата книжка проф. Дечко Свиленов разглежда в съкратена форма темата за вечността. Като човек, който съчетава у себе си учения и вярващия, той ни говори компетентно за това място, което ще приеме всеки един от нас, но по различен начин. Въз основа на своя личен религиозен опит и на широката си култура, той разкрива смисъла на земния живот като подготовка за вечния. Един от основните мотиви на автора е да подскаже на човека, че вярата в безсмъртието на душата е не само гарант за среща с Бога, но и изискване за водене на правилен живот на земята. В книгата еднозначно е написано, че животът отвъд се обуславя изцяло от живота ни тук. От страниците на този текст лъха братска загриженост да живеем според Христовите изисквания и да се стремим към Божията вечност, за да не ни обгърне по-късно мракът. Позовавайки се на истините, записани в науката, религията и Библията, авторът представя вярна картина на вечносттас двете ѝ лица.

Книжката, която държим в ръцете си, може да ни окаже необикновена помощ, за каквато не се досещаме сега. Необходимо е само внимателно да я прочетем и потърсим Бога чрез Библията, тъй като всеки един от нас копнее за безсмъртие, подобно на известния богоборец Фридрих Ницше, който колкото по-силно се борел с Бога, толкова по-дълбоко го завладявало въжделението за вечността.

Чрез това четиво вярващият ще затвърди вярата си във вечността, а невярващият ще разгърне Библията, за да намери продължението на насоката, която авторът е маркирал и ще чуе призива на небето – нашето безкрайно бъдеще.

Проф. Димитър Киров, София, май, 2011 година

ОТЗИВ-ПРЕПОРЪКА

от свещеник Петър Цанков, град Казанлък

Аз като православен свещеник естествено се вълнувам от вечния живот! Живот, за който се казва, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не му е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“  /1 Кор. 2:9/.

На православния семинарист проф. Дечко Свиленов дължим насърчителна благодарност за поднесената с любов и загриженост книжка относно истината за живота ни след смъртта. Написаното потвърждава думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.“ (2 Кор. 5, 1). А в посланието до евреите четем: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (13, 14).

Разбираемо е защо авторът използва и доста западни източници. Защото е живял и учил на Запад. Това не е недостатък. Напротив, западният рационализъм потвърждава източното  духовно мнение. Пример за това е книгата на архимандрит Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“, обоснована върху думите на св. Иоан Богослов в 1 Иоан 3, 2. Тази книга е обърнала във вярата много лутащи се в търсене на истината християни.

А Юджийн Роуз – бъдещият монах Серафим Роуз от Сан Диего – Калифорния, е посветил целия си земен живот за изясняване на вечния живот. Бог чрез отец Серафим е обърнал  мнозина към истината за вечния живот.

Да, ето че и проф. Дечко Свиленов също  търси, чете и живее на дело вярата! И то напълно в духа на «Символа на вярата»:Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.

Вероятно любознателният читател ще има доста болезнени въпроси. Като например защо понякога родителите вървят след ковчега на своето дете? Това е действително една от най-тъжните картини в света (по Сенека).

Малко встрани от основната задача на книжката – относно истината за вечния живот: мимоходом се задава и този въпрос: Има ли библейско основание за почитането на покойниците? В книгата на Товит четем:  „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните, ала не давай на грешници(Товит 4, 17).  А св. апостол Павел пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на тяхния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Затова още първите християни са правили храмове върху мястото на мъченическата смърт на тяхен наставник. Такъв е примерът със св. Димитър и храмът, носещ неговото име в Солун.

Книжката на проф. Свиленов е с много силно изразен христоцентричен дух, което оправдава думите на св. апостол Павел: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ Нему слава во веки, амин“ (Римляни 11, 36). Авторът много добре е схванал и изразил великата истина: „Колкото сме по-близо до Слънцето, толкова ни епо- топло итолкова  по-малко дрехи ни трябват. И обратно – колкото сме по-далеч от Слънцето, толкова повече дрехи ни трябват… Искам да кажа, че колкото сме по-близо до Спасителя Христос, толкова по-малко нивъздействат изкушенията и нашата мисъл се насочва към Спасителя във вечността, където Той ни очаква.“

В заключение ще кажа, че предлаганата от проф. Свиленов книжка „Живот след смъртта“ дава изключително полезна, вярна, достатъчна и убедителна информация за живота в отвъдното. Книжката се обосновава преди всичко върху Божественото Слово – Светата Библия, но така също има и много добра научна медико-биологична подкрепа.

Горещо препоръчвам книжката на всички онези, които търсят истината за вечния живот.

Свещеник Петър Цанков, Казанлък, май 2011 година

ПОСЛЕСЛОВ

Като потвърждение на всичко написано дотук ще цитирам от последния брой на швейцарското списание „Еthos“ (№ 6, 2011, стр. 38-41) рецензията на две новоизлезли книги: „Детето, което се завърна от рая“ (Kevin and Alex Malarkey, Охайо, САЩ) и „Рай действително има“ (Todd Burpo, Небраска, САЩ).

След тежка автомобилна катастрофа шестгодишният Алекс от Охайо изпада в кома, от която се събужда след 75 дни и разказва, че веднага след катастрофата Иисус го завел в рая. Раят бил прекрасно място и трудно могло да се опише с думи. Цветовете били чудесни, природата невероятно красива, музиката вълшебна – картина, която надминавала всяка представа. Но Бог искал момчето да се върне обратно на земята, за да разказва на другите това, което е видял.

Подобни са преживяванията на четиригодишния Колтон, който бил подложен на сложна операция. Няколко месеца по-късно детето разказва, че по време на операцията било в рая. Родителите му забелязват, че след операцията детето има известни библейски познания. Веднъж при погребение на техен близък момчето попитало баща си: „Тате, починалият човек имал ли е Иисус в сърцето си? Би трябвало. Иначе той сега няма да е в рая.“  Друг път при детска игра той се държал грубо с другарчетата си, но веднага се корегирал: „Аз зная, Иисус ми каза да бъда мил и любезен!“ По-късно детето разказало нещо за Йоан Кръстител. Тогава баща му го пита откъде знае всички тези неща. Колтон отговаря: „Научих ги, когато бях в рая“. Към всичко това се добавя и нещо покъртително, а имено разказа за срещата, която момчето имало в рая със сестричката си, починала преди раждането, т.е. по време на бремеността на майка му. Бащата и майката останали потресени от чутото. Та те никога не били разказвали на Колтон за този спонтанен аборт на майката преди няколко години! Те дори не знаели пола на умрялото и абортирано бебе! Колтон им разказал, как в рая момиченцето дотичало радостно при него и му се представило, че е негова сестра… Разказал още, че е видял на небето и прадядо си, когото преди това никога не бил виждал. И когато бащата показал снимката на стареца, детето веднага реагирало: „Тате, на небето никой не е стар и никой не носи очила“. Няколко седмици по-късно бащата му показал стара семейна групова снимка и го накарал да му покаже 29-годишния си прадядо. Колтон веднага го познал и извикал: „Хей, откъде имате снимка на прадядо ми?“. Изумен от всичко това, бащата решил да му постави някои провокиращи въпроси. „Какво става в рая, когато вечер се стъмни?“ – попитал бащата. „В рая никога не става тъмно. Бог и Иисус правят рая светъл“ отговорило детето.

И в двата случая децата говорят за неща, които никога не са могли да знаят. Те разказвали подробно за всичко, което родителите са вършели по време на катастрофата и операцията и знаели точно кой и кога се е молел за тях. Те знаели, че Иисус е единственият път към рая и че ще има някога битка. Те с радост говорели, че Сатаната ще бъде хвърлен в огненото езеро. И двете деца били видяли трона на Бога и Иисус да седи от дясната Му страна. Колтон разказва, че Иисус имал кон (виж Откровение на Иоан 19, 11). Алекс видял ангели с крила и че някои ангели с две от крилата си покривали лицето си (виж пророк Исаия 6, 1-3).

Колтон, който по време на това небесно посещение е бил на три години и десет месеца, никога преди това не е чувал за тези неща. Когато детето било попитано какво мисли за Разпети петък, то отговорило: „Иисус ми каза, че е умрял на кръста, за да можем ние да отидем при Неговия Отец.“

Шестгодишният Алекс говорел за срещи с личности от Библията, за които по-рано бил чувал. И двете деца с възторг многократно повтаряли колко много Бог обича хората и описват рая като място на невероятна радост и чудесно общение. Децата знаели много добре, че съществува и ад.

Впечатляващи са думите на шестгодишния Алекс: „Искам хората да разберат, че раят не е място, където ти просто ще отидеш, защото си вършел добри дела. Ти трябва от сърце да помолиш Иисус да ти прости греховете.“

При Алекс нещата са особено вълнуващи: всеки, който говори с него, се чувства близо до Бога и изключително насърчен от едно дете, което е парализирано и седи в инвалидна количка. Алекс винаги подчертава: „Тук не става дума за мен, а за Бога.“ Той иска да стане мисионер и още от тази ранна възраст е обладан изцяло от това желание.При операциите, на които той трябва да се подлага, винаги пита лекарите: „Кой от вас вярва в Бога?“ А на всички, с които разговаря, казва, че единствено чрез Иисуса Христа ние можем да отидем при Бога.

Историята с тези две деца има особена стойност относно темата за отвъдното. Тук става дума за  деца, а не за възрастни хора, които обикновено са обременени от обстоятелствата на живота, от личните убеждения или пък от някакви религиозни познания за отвъдното. Не, тук получаваме директна информация от невинни деца, които са под закрилата на Бога и Той чрез тях изпраща тази велика истина за отвъдното. Ето защо в тези разкази виждаме неподправената истина за онова, което очаква всеки един човек, който е приел Бога в себе си и живее според Неговото Слово.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов