Жената и църковнопевческото дело през вековете. (Видни песнопойки и химнотворки в Православната църква)*

Любомир Игнатов

За мястото на жената в живота на Църквата, за приносът ѝ в делото на Благовестието, и за значението ѝ в духовното укрепване на домашната църква не малко е казано и написано до наше време. Не е така е обаче по отношение за мястото ѝ в богослужебния живот на Църквата. Богословската книжнина в тази насока разбира се познава боговдъхновени изречения на свети мъже и мъдри размисли на видни църковни писатели, но въпреки това писменото наследство от вековете преди нас по този въпрос остава някак си недостатъчно изтълкувано и осветлено. Такова впечатление всъщност се създава, изхождайки и от неофициалните дискусии в съвремието ни по въпроса: с каква дейност женският пол може да участва в православното богослужение и какво църковните правила не ѝ позволяват, макар практиката днес, а дори и столетия назад, да показва, че този въпрос все пак е намерил своето практично решение. Съобразно онасловението на настоящия текст в следващите редове ще бъде разискана темата за възможността на жената да участва в едно от най-изявените служения в православното богослужение – църковното певчество. В това отношение податките в църковната история и литература са в достатъчност.

Едно от първите библейски свидетелства за прояви на духовно певчество, свързано с женския пол, е разказът за чудесното преминаване на Израилския народ през Червено море. Непосредствено след това събитие, Моисей и следващите го израилтяни запяли хвалебно-благодарствена песен – “Поимъ Господеви, слaвно бо прослaвися… Помощникъ и покровитель бысть мне во спасeние…” (Изход 15:1-19). Тази песен била изпълнена по начин, който векове по-късно бил възприет и от Новозаветната църква, и наречен “антифонно пение[1]”. Моисеевата сестра Мариам в същото време пригласяла на основната група певци с хор само от жени (Изход 15:20). Векове по-късно, но отново в рамките на Стария Завет, откриваме друго свидетелство за женско духовно певчество. Става дума за освободените от плен израилтяни от персийския цар Кир, сред които според библейското повествувание имало и певици: Цялото общество заедно се състоеше от четирийсет и две хиляди триста и шейсет души, освен слугите им и слугините им, които бяха седем хиляди триста трийсет и седем; и при тях – двеста певци и певици (I Ездра 2:64-65). В 41 стих на втора глава от същата книга се пояснява, че певците – синовете Асафови, били на брой 128, от което следва че певиците при Вавилонското преселение били общо 72 на брой[2].

Като старозаветна певица следва да бъде определена и майката на пророк Самуил – Ана. Излязлата из устата ѝ молитвена прослава и благодарение към Бога имат характеристиката на песнопение (I Царства 2:1-10). Неслучайно новозаветните химнографи избрали тази нейна ода за образец при съставянето на трета песен от последованието на канона.

В Старозаветната църква по всяка вероятност имало и други боговдъхновени певици, чиито имена не са достигнали до нас. Несъмнено в синагогалните общи псалмопения или при семейните песенни отбелязвания на годишните иудейски празници са участвали и жените, съдейки и по съвременната еврейска традиция в това отношение.

Християнското време донася още по-голяма духовно-певческа свобода на женския пол. Основание за това откриваме в някои изречения от апостолските послания[3]. Трудно е да си представим вечерите на любовта, така наречените агапи, без песенното молитвено участие на жените християнки. Всъщност първото свидетелство за жена, боговдъхновена певица ни отнася в древен Рим по време на гоненията. Това е св. Цецилия  (или Кикилия), пострадала за вярата около края на II-ри или първата половина на III-ти век[4]. Според преданието, св. Цецилия Римска (лат. Sancta Caecilia Romana) се молела на Бога и пеела духовни песнопения. Когато водели светицата към бракосъчетание с Валериан, а езичниците според обичая пеели своите си песни, св. Цецилия възпявала истинския Бог с псалми и духовни песнопения [5]. Тези нейни песенни прояви били мощно средство за просвещение в новата вяра[6].

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия (брошура)

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

1.Предисловие, начало на изложението (следва).

2.Продължение 1 (следва).

3.Продължение 2 (следва).

4.Продължение 3, заключение и край.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-71D

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 3 и край

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

За маскулинността на жените като отстъпление от Бога

Еманципацията на жените и равенството на половете е една от първите грижи на учението на марксизма. Възпитаването в жената на мъжеподобни черти е имало за цел да промени нейния антропологичен тип, да направи нейната вътрешна същност, нейната природа малко или много идентична с тази на мъжете. Но когато жената заема мястото на мъжа, тя не привнася нищо особено, напротив, тя губи чувството за своята женственост и за своето призвание. Всъщност, когато жената се стреми да е „мъжествена“ или да измества мъжа в задълженията му, тя (осъзнато или неосъзнато) изпада в състояние на отстъпление (гръцки αποστασία) от Бога. Или казано с други думи „маскулинността“ на жените е своего рода Богоборчество и отстъпление от живота в Бога (което води до липса на щастие, радост и любов в живота).

Много съвременни жени не осъзнават това и с ненужни изисквания към съпруга си самоунищожават брака им. Но нека преминем по темата за маскулинността на жените.

Какво означава маскулинност?

Маскулинност означава мъжественост (от латински masculinus, мъже). Toва понятие означава също набор от физически, умствени и поведенчески характеристики (вторични полови белези според психологията), считани за мъжки особености на поведението или характера. Мъжествеността е различно понятие от мъжество.

Маскулинността при жените е също набор от нагласи и характеристики на поведението, неприсъщи за билогичния им пол, включващи възможности и очаквания, които определят социалните изяви, професионалната дейност и дори властническия мироглед на много представители на женския пол, които имат за цел да се реализират в живота, да градят кариера и така нататък. С други думи, маскулинността при жените е и нещо от анатомията, което противно на биологичния женски пол – продуцира (в много от случаите неосъзнато) мъжка роля в модела на поведението при жените[35]. Това често се изразява и в размяна на ролите между половете, което като феномен е явление, при което човек показва в същото време (не непременно еднакво) качества, присъщи на мъжете и жените.

Какво е андрогиния (различна от маскулинността при жените)?

Андрогинията като външен вид е комбинация от мъжки и женски характеристики или модели на поведение. Андрогинията е абнормено състоние на човека.

Размяна на ролите между половете

Размяна на ролите между половете обаче по същество е отстъпление от Бога, Който още при Сътворението е отредил роли на двата пола. Тези роли в Православието се наричат Божие предназначение[36] в Домостроителството Си.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 2

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Въведение в историческия аспект по темата за феминизма

„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалния живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете, и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл, който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции, и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма – главно по две причини: първата, поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка, и второ, поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна култура (и религия)[28].“

Ние православните християни знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот.“ Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.

Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените-християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно по него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането на първоначално отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас – казахме, – не е православна категория. Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 1

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Мнозина грешат, като употребяват термина „протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспобявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от све­та.“ Защото „като Богочовешки организъм, Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират своя обществен живот, изхождайки от тяхната свободна воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях, чрез противодействането срещу него от страна на светската власт.“  Въз основа на това осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски такива. Какво означава думата вместо?

Българската дума вместо, на гръцки език е αντί, тоест затова и секуларизирания свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така в края на XIX-ти век и в началото на XX-ти век се появява един вместо-християнски празник за денят на жената и майката (8 март), който се празнува в миналото и днес, независимо, че Св. Благовещение е християнски празник за денят на жената и майката, който по своето еклисиологично-богословско съдъ-ржание има дълбок духовен смисъл…

За празника Св. Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитането от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[21] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични[22]  данни за празника Св. Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век и по-малко известния calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието „Кириопасха“ (Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха). В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древeн автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолни император Константин, се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил:  „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, там тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени, черпели вода.

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: „Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия*

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Предисловие

Настоящото четиво под формата на тази малка книжка е насочено или адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници ще намери нещо, което представлява интерес за него от различните гледни точки за джендърните стерeотипи и феминизма, като социални феномени. Идеята на това четиво се роди след една беседа от 03.03.2016 година „За феминизма” в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. Повечето правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книжката са разгледани в светлината на Православната вяра.

В тази връзка се надявам искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си, респективно придобие познание за апостасията (от гръцки:  αποστασία, „вероотстъпничество“), истинската жива вяра в Бога и някои аспекти на нравствения закон.

„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните[1]”.

„Блажени Теофилакт, казва: „Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно, знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна.” Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос, води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания. Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[2].”

***

Темата за джендърните стереотипи[3] и апостасията (гръцки отстъплението) от Бога, в контекста на феминизма, като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна и интердисциплинарна по своята същност.

Ще допълним, че настоящия анализ е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, православната еклисиология и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.

Лингвистичен анализ

При първи рационален поглед върху джендърната теория, се вижда, че е налице лингвистична „игра на думи” относно понятието „равенството между половете” (английски Sexual equality), тъй като джендърните теоретици го наричат  на английски:  Gender equality, което в превод означава „джендърно неравенство[4]”. 

Почти никой интелигентен човек, дори живеещ в англосаксонския свят не знае значението на това понятие, макар че то вече е завладяло умовете на мнозина и е повлияло силно върху национални и международни институти. 

Има още

Жените и свещенството*

Валентин Велчев

Периодично в публичното пространство се развихря дебат между християни от различни евангелски общности относно възможността жените да бъдат ръкополагани за свещеници. Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър, Мъжът, жената и свещенството на Христос[1]. В първата част на настоящата публикация ще се опитам да доразвия неговия аргумент, изложен в точката „Позоваване на Преданието”. Целта ми е както да подкрепя онези протестанти, които не са преклонили коляно пред Ваала (Римляни 11:4), така и да дам още няколко довода в ръцете на православните вярващи, за да се чувстват по-добре подготвени, когато се изправят пред подобни предизвикателства.

Постмодернизмът в Църквата

На по-будните християни няма как да не е направило впечатление, че винаги се намират богослови, които твърде „успешно” нагаждат Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции. По думите на либералния германски теолог от ХІХ-ти век Албрехт Ричл християнството трябва да се адаптира към новите научни и философски начини на мислене, без да счита това за отстъпление[2]. Подобна тенденция се очертава особено ярко в редица от западните протестантски общества (и отчасти в римокатолицизма) през последните две столетия:

1. В края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век в теологията се появява принципът на униформизма и начаса теологът от Свободната шотландска църква Т. Чалмърс в една своя лекция формулира така наречената „теория за паузата”, според която Земята е на милиарди години[3].

2.Когато през 1859 година излиза книгата на Чарлз Дарвин Произход на видовете чрез естествен отбор, реакцията не закъснява и цял куп богослови, с най-значима роля между тях на Пиер Тайяр дьо Шарден, развиват учението за „теистична еволюция[4]”.

3.Също към средата на ХІХ-ти век светът се запознава с идеите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а християнските писатели започват да говорят за „религиозен социализъм” и „социално евангелие”, които по-късно служат като идеологическа основа на национал-освободителните движения в Латинска Америка[5].

4.Не дълго след зараждането на феминизма (като организирано движение) в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век се стигна и до нова концептуална парадигма в херменевтиката, според която ״Бог е Майка”, ״Христос е сексист”, а ״мъжете – единствените грешници[6]”.

5.Когато през четиридесетте години на XX-ти век в САЩ вече отшумяват последиците от Голямата депресия, все по-широко се подема пропагандирането на ״американския начин на живот”. Жаждата за успех, власт и финансов просперитет води до засилени консуматорски нагласи, които намират своето ясно отражение в ״Евангелието на благоденствието[7]“.

6.В резултат от дейността на движенията за граждански права малко след средата на ХХ-ти век в редица протестантски църкви са ръкоположени жени, а в началото на XXI-ви век – и хомосексуалисти за свещеници, като, за съжаление, тази тенденция значително се засилва напоследък[8].

7.През втората половина на XX-ти век поради глобализацията и миграцията доста по-настойчиво се прокарва и становището за религиозен плурализъм. Според англиканския професор Джон Xик макар в различните религии да се използват различни концепции и имена за Бога, то в онтологичен смисъл всеки вярващ човек по земята се покланя на една и съща свръхестествена Реалия[9]. Не е трудно да се схване, че по такъв начин мнозина съвременни философи и богослови ефикасно полагат основите за създаването на ״единна световна религия”.

Разбира се, списъкът е непълен и може да бъде продължен, но нека приемем, че и в този си вид той е достатъчно показателен. (Ще напомним още, че през въпросния период адептите на масонството, окултизма, теософията, дъновизма, метафизичните култове и прочее, и прочее също много убедително прилагат Библията в защита на своите учения).

Изброените по-горе „църковни” доктрини имат претенцията, че са базирани на една задълбочена екзегетика и са подкрепени с огромен брой библейски цитати. Но действително ли чрез Библията можем да докажем всичко, което си поискаме, дори еклектични становища? Не стигаме ли в крайна сметка до обикновен постмодернизъм?

Какъв отговор намират възраженията на поборниците за женско свещенство?

Ще се спрем на трите най-важни техни аргумента, след което ще ги коментираме:

Валентин Велчев, Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма

1.Наистина, Христос избра само мъже за апостоли; но те бяха също така обрязани евреи. Ако Църквата е изоставила Христовата практика, като е започнала да приема езичници за апостолското и свещеническото служение, дали не може да започне да приема и жени? Ако примерът на Христос не може да се третира като нормативен в първия случай, защо трябва да го смятаме за такъв във втория?

Нашият Господ отвърна на сирофиникианката, че е пратен до изгубените овце от Израилевия дом (Матей 15:22-28), което означава, че в изпълнение на пророчествата Той е трябвало да се роди, да живее, да умре и да възкръсне сред еврейския народ. Затова избраните дванадесет апостоли са единствено евреи, с които споделя: Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена (Матей 19:28).

Иисус обаче многократно е споменавал, че Неговата жертва е за всички хора по целия свят:

На Никодим отговаря: Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него (Иоан 3:17).

На самарянката край кладенеца заявява, че поклонението на истинския Бог ще бъде всеобщо: Жено, вярвай Ми, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца (Иоан 4:12).

На Тайната вечеря говори на учениците Си, че ще обедини вярващите от всичките народи: И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един Пастир (Иоан 10:16).

Преди да се възнесе, заръчва на последователите Си: Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал (Матей 28:19, 20).

От книгата Деяния на светите апостоли научаваме, че първо на апостолите Петър и Павел, вече съвсем явно, е разкрита тайната, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на обещанието в Христа Иисуса чрез благовестието (Ефесяни 3:4-6). Когато апостол Петър се моли на покрива на една къща в Иопия, изпада в духовно изстъпление и Бог му подсказва, че трябва да посети дома на римския стотник Корнилий. Още докато Петър излага благовестието, върху всички събрани слиза дарът на Светия Дух, след което те са кръстени с вода в Христовото име (Деяния на светите апостоли 10). На пътя за Дамаск на апостол Павел се явява сам Иисус Христос, малко след което пророк Ананий му съобщава, че Господ ще го изпрати да прогласява името Му пред народи и царе и пред израилтяните (Деяния на светите апостоли 9:15). Десетки години по-късно апостолите Павел и Варнава ще разказват как Бог е извършил чудесни дела чрез тях и е отворил врата за огромен брой езичници да повярват и да се присъединят към Църквата (Деяния на светите апостоли 14:27; 15:3).

Дали след отхвърлянето на задължителната сила на Моисеевия закон вече не е имало никакви пречки поне сред езичниците, освен мъжете и жените да стават свещеници? Не са ли извършвали апостолите огромна несправедливост, като са лишавали християнките от църковен сан и са препятствали тяхната пълноценна духовна реализация? Тук закономерно изникват следните въпроси:

Авторът Валентин Велчев

а)Щом Иисус е посочил толкова много указания за присъединяването на всичките народи към вярата, защо не е дал нито едно наставление за ръкополагането на жени?

б)Защо Бог не е съдействал за възприемането на женското свещенство, както е способствал например за утвърждаването на езичниците – изливал е над тях Светия Дух, отварял е врати за обръщането им в християнството и прочее.

в)Поради каква причина Светият Дух не е поправил апостолите, след като Иисус изрично заявява, че след Неговото заминаване Утешителят постоянно ще ги упътва на всяка истина (Иоан 16:13)?

Апостол Павел е бил наставляван свише с премного откровения (2 Коринтяни 12:7) чрез пророци (Деяния на светите апостоли 21:9-11) относно ученията, които излага в своите послания (1 Коринтяни 14:37) (за твърде малко от тях заявява, че няма заповед от Господа – 1 Коринтяни 7:25). Нещо повече, когато казва, че познава човек, който е бил занесен до третото небе и в рая (2 Коринтяни 12:1-5), той явно говори за себе си. Възможно ли е дори на небето Бог да не го е коригирал, ако действително е имал някакви грешки в проповедта и служението си?

В края на жизнения си път апостол Иоан се грижел за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-та – 100-та година след Христа той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Иисус Христос му се явил във видение и му дал послания до седем от тези църкви (Откровение 1; 2; 3). В тях има изобличения за допускането на ереси (ученията на николаитите и на Валаам), за търпението към „блудницата“ (по-точно „чародейката“) Езавел, за охладняването на вярващите и други, но никъде не се съдържа упрек, че християните-ръководители („ангелите на църквите“), за повече от половин век не са посветили в епископско или презвитерско достойнство дори една-единствена жена.

Най-показателният пример обаче ни е представен в Деяния на светите апостоли 11:1-18, когато апостол Петър се изправя пред укоряващите го апостоли и братя да отговаря за това, че е общувал с езичници. От думите му всъщност се разбира, че Бог го е подтикнал да отиде при стотника Корнилий, а после чрез изливането на Светия Дух му е дал недвусмислено да разбере, че трябва да кръсти целия му дом. Накрая Петър възкликва: … кой бях аз, та да можех да възпрепятствам на Бога? Това свидетелство е било най-силната апология на неговите действия, която е послужила моментално да престанат възраженията на юдеите-християни. По същия начин Бог можеше да инициира, да подкрепи и да защити женското свещенство, ако това Му беше угодно!

2.Все пак какво да кажем за робството? За почти всеки съвременен християнин е самоочевидно, че практиката едно човешко същество да притежава и продава други човешки същества е напълно несъвместима с християнското разбиране за достойнството на човека. Но ако не през деветнадесет, то на всяка цена поне през седемнадесет или осемнадесет века повечето християни са приемали институцията на робството за нормална житейска практика. Ако на Църквата бяха нужни осемнадесет века, за да признае порочността на робството, защо след още един-два века тя да не може да приключи с неоправданата дискриминация по отношение на жените? Ако християнската общност имаше право на ״нововъведения“ в един случай, защо да няма право и в друг?

В своите книги и статии поддръжниците на женското свещенство описват сърцераздирателно ужасяващите картини на робството, като по някакъв начин се стремят да ги свържат с дискриминацията на жените. Намираме един такъв подход, при който ״се свири на тънката струна на нашата душевност“, за изключително манипулативен. Целта е не само да бъде предизвикано състрадание, но и да се стигне до вменяване чувството на вина у християните (за дълготърпението им към робството), която им се внушава, че е необходимо да изкупят вината си, като допуснат жените до свещен сан. Налага се да споменем обаче, че положението на жените никога не е било сравнимо с робството, а и те вече се ползват с всички граждански права и това дали ще бъдат свещеници или не, не прибавя или отнема нещо от техните привилегии в обществото. В тази връзка ще изтъкнем няколко довода, които много умело се заобикалят или премълчават:

а)Разликата между мъжа и жената е вътрешно присъща на човешката природа във вида, в който тя е сътворена от Бога (тоест тя е нещо добро), докато тази между свободните хора и робите е следствие от злото, навлязло в света след грехопадението. Апостол Павел съветва робите при удобен случай да променят своето неравностойно положение: ако можеш и свободен да станеш, по-добре използувай случая (1 Коринтяни 7:21), но никъде не призовава жените да се стремят към свещенство. Към мъжете обаче той съвсем недвусмислено отправя такъв апел: Вярно е това слово: Ако се ревне някому епископство, добро дело желае. Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена… (1 Тимотей 3:1, 2).

Както подчертава митрополит Калистос Уеър, няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски[10], са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло.

б)На едно място Господ отговаря на фарисеите: Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така (Матей 19:8). Първите четири заповеди от Декалога са свързани със знанието и служението на Бога, тоест към тях се отнасят и всички действия, които извършват свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, умиванията и така нататък. Вторите шест заповеди обуславят нормалния живот в обществото и те обхващат още гражданските, правните, етичните, санитарно-хигиенни и други норми, дадени за доброто на хората.

Когато определя социалните взаимоотношения, Бог взема предвид нашата сърдечна нагласа, тоест доколко сме допуснали любовта в своя живот. Затова неправдите между мъжете и жените, господарите и робите, белите и цветнокожите трябва да се преодолеят в непрестанната борба с егоистичното ни плътско естество, докато цялото общество узрее и в него победи справедливостта. Но що се отнася до сакраменталното, там редът е постановен единствено от Бога и никой не може да го променя.

в)Българското законодателство е съобразено с всички международни декларации и конвенции за правата на човека (в това число и правата на жените). В Закона за защита от дискриминация е записано:

Чл. 7. (1) Не представлява дискриминация:

……………………………………………………………………………………………………………….

3.Различното третиране на лица на основата на религия, вяра или пол по отношение на занятие, осъществявано в религиозни институции или организации, когато поради естеството на занятието или условията, при които то се осъществява, религията, вярата или полът е съществено и определящо професионално изискване с оглед характера на институцията или организацията, когато целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането ѝ[11]…“

Дори според каноните на светското законодателство недопускането на жените до свещенство не представлява дискриминация, което говори, че обратните претенции са изява на някаква радикална форма на феминизъм.

3.Христос никъде не дава наставления на своите ученици да ръкополагат жени, но Той също така никъде не им забранява да правят това. Същото, продължава този аргумент, се отнася и за следващите векове: може да няма нищо, което експлицитно да постановява ръкополагането на жени за свещеници, но нима има и експлицитна забрана срещу това?

Богословие, което се базира на аргумент за липсваща забрана, е не само слабо и нищожно (понеже излиза, че е лишено както от практическа, така и от теоретическа подкрепа), но е възможно то да се окаже и изключително опасно. Ще си послужим с един пример. В Новия Завет никъде не откриваме забрана за кръвосмешение и според горната логика инцестът би трябвало също да се въведе като практика в Църквата. Но едно добро богословие е необходимо да огледа всички страни на даден проблем, за да му намери най-подходящия библейски, църковноисторически, а за нашата съвременност – дори научен отговор. И за да не се подведе някой, че е възможно християнството да подкрепя подобно явление, ще се наложи да направим малко отклонение, за да разясним този въпрос.

Вярно е, че първите синове на Адам и Ева трябва да са били женени за сестрите си (поради липсата на други жени освен тях), но с умножаването на човечеството тези родствени връзки са ставали все по-далечни. Наистина хиляди години по-късно Авраам също е бил женен за своята полусестра Сара, но от контекста на повествованието се разбира, че това е било някакво изключение, а не общоприета практика. Когато е странствал в чужди земи, той я е представял за своя сестра, за да не помислят, че му е жена, и да го убият заради нея (тоест в съзнанието на хората от онова време сестрата не би трябвало да е жена) (Битие 12:10-20; 20:11-13). Примерът с Лот отново не е показателен – дъщерите му първо са се наговорили да го напият, защото явно са знаели, че в трезво състояние той никога не би се съгласил да участва в техния план, колкото и благочестиво да е изглеждало намерението им да продължат неговия род (Битие 19:30-38). Но понеже земните племена и народи не са имали строги нормативни уредби относно кръвосмешението, в Закона, даден на Моисей, категорично се забраняват браковете между кръвни роднини (Левит 18:1-20). В тринадесета глава на 2 Царства е описан кроежът на Амнон да легне с полусестра си Тамар, но тя отказва да го направи, защото подобен акт вече се третира като престъпление. Последвалото изнасилване води до неговото убийство от брат ѝ Авесалом, който не е наказан, понеже е извършил въздаяние според Закона (Левит 18:29).

В тази връзка за нас от съществен интерес представлява разрешението на случая, споменат в 1 Коринтяни пета глава: Дори се чува, че между вас имало блудодеяние, и то такова блудодеяние, каквото нито между езичниците се намира, именно, че един от вас има бащината си жена. Най-вероятно обаче тук не става въпрос за инцест, а по-скоро това е била втора жена на бащата, с която синът е прелюбодействал, а по-късно се е оженил за нея. Апостол Павел счита случилото за много тежко прегрешение, като очевидно се позовава на моралните норми от Стария Завет: освен постановлението в Левит 18:8 за подобно нещо още на Рувим е била отказана благословията на първородния син (Битие 49:4), а Авесалом става омразен на баща си Давид (2 Царства 16:20-23). Затова апостолът нарежда християнинът, извършил този грях, да бъде отлъчен от Църквата (жената явно не е била вярваща) – защото аз, ако и да не съм телесно при вас, но като съм при вас с духа си, като че ли съм при вас, – осъдих вече, в името на нашия Господ Иисус, оногова, който така е сторил това… да предадем такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в деня на Господа Иисуса (Когато забранява на жените да говорят в църквите, което обезсмисля всякаква литургична дейност, апостол Павел също се позовава на Закона – 1 Коринтяни 14:34, а не на светски разпоредби от неговото време, като да речем Римското право, както ще видим в следващата точка, че правят защитниците на женското свещенство).

В своята история Църквата е постановила, че при определени родства (кръвни или основани на отношения, свързани с християнската вяра) не се позволява (и/или не е приемливо) сключването на брак.

Св. Иоан Кръстител открито изобличавал цар Ирод за престъпната му връзка с братовата му жена (Лука 3:19; Марк 6:18). А св. Теодор Студит обявил император Константин VI за отлъчен от Църквата, понеже принудил жена си да приеме монашество и се оженил за своя близка роднина.

В науката е доказано, че при близкородственото размножаване (английски – инбридинг) в поколенията се стига до намаляване на генетичното разнообразие. Съпътстващото увеличение на хомозиготността на рецесивните белези с времето най-често довежда до инбридингова депресия, в резултат на която се наблюдава влошено здравословно състояние, намалена приспособимост и фертилност, както и засилена смъртност[12].

Макар да не съществува изрична забрана за инцеста, внимателният богословски анализ показва, че такива деяния се класифицират като неморални (защото дори според Новия Завет Законът служи за разграничение между доброто и злото – Римляни 7:7), отричат се от дългогодишния опит на Църквата и според науката водят до твърде тежки аномалии в поколенията (по сходен начин бихме могли да разсъждаваме и за други подобни явления – педофилия, многоженство, наркомании, хазарт и така нататък).

Аргументът за липсваща забрана, когато е част от едно неиздържано и манипулативно богословие, създава изключително тревожен прецедент, който може да послужи за привнасяне в християнството на твърде опасни учения и практики.

Борба за равенство

Оказва се, че по-голямата част от протестантските деноминации, които първоначално допуснаха женското свещенство, много скоро след това възприеха и хомосексуалното свещенство – ангкликани, лутерани, епископални, презвитерианци и други. Но ако за първото някои от техните богослови ״благочестиво” се опитваха да намерят библейски основания (макар и както се убедихме, твърде спекулативни и повърхностни), то относно второто и Старият, и Новият Завет са категорично против (Левит 18:22; Римляни 1:27), което неопровержимо потвърждава, а и те самите признават, че в основата на тези съвременни „църковни” феномени не е Свещеното Писание, а „борбата за равенство”.

В своите Дневници протоиерей Александър Шмеман на едно място изтъква следното: Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия ״изначален” опит ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни” – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. ״Всички хора са равни” – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и прочее). Всяко ограничение е репресивно.

Докато самите християни приемат всички тези ״принципи” и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и прочее – лъжливи именно в своята отвлеченост, ״измисленост”. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.

Девизът „Свобода, равенство, братство” е издигнат от безбожната Френска буржоазна революция, която стимулира развитието на либералните движения, като стремежът е традицията и иерархията на Църквата да бъдат заменени със секуларните идеали на Просвещението. Не е трудно да се досетим защо протоиерей Александър Шмеман обаче намира борбата за равенство, обусловена от светската ценностна система, за демонична. Нека проследим какво казва Библията по въпроса:

В основата на падението на дявола е било желанието му да се уподоби (в някакъв смисъл „изравни”) на Бога: Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди… Ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:12-14).

При изкушението на Ева в Едемската градина Сатана също ѝ подмята, че ако ядат с мъжа си от забранения плод, ще бъдат като Бога: Никак няма да умрете; но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога” (Битие 3:4, 5).

Когато се укрепил на престола, цар Озия решил, че короната му е недостатъчна, и пожелал да се изравни със свещениците (изглежда смятал, че заради служението им пред Бога те стоят по-високо от него). Той влязъл в храма, за да покади пред олтара, но бил възпиран от свещеник Азария (заедно с осемдесет негови събратя), който се опитал да го вразуми с думите, че само Аароновите потомци са посветени за тази цел. Накрая сам Господ се намесил и възпрял неговото нечестиво намерение: А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади, разяри се; и като се разяри на свещениците, проказата избухна на челото му пред свещениците в Господния дом, близо при кадилния олтар. И първосвещеник Азария и всичките свещеници погледнаха на него, и, ето, бе прокажен на челото си; и побързаха да го извадят оттам; и даже сам той побърза да излезе, защото Господ го беше поразил. И цар Озия остана прокажен до деня на смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен, понеже беше отлъчен от Господния дом (II Летописи 26:16-21). Така и днес, когато желаем да вземем на себе си нещо, което не ни е дадено от небето (Иоан 3:27), биваме обладани от надменност и гордост, които, също като живеница, непоправимо разлагат нашата духовна обхода в Христа.

Валентин Велчев, Вяра и наука

Крайният феминизъм се опитва да внуши на последователите си, че щом жените не упражняват всички професии наравно с мъжете, тогава не може да има истинско равенство между двата пола. Но както справедливо отбелязва една православна християнка, онези, които не се бунтуват срещу това, че няма жени миньори, остро се бунтуват против това, че няма жени свещеници[13]! Ако се съди по горните библейски цитати, стремежът към такъв вид „равенство” явно е разпалван от нечестив светски дух, който се стреми подмолно да наруши установения от Бога ред в Църквата и както ни уверява протоиерей Александър Шмеман, представлява скрит сатанизъм (при хомосексуалното свещенство сатанизмът вече е съвсем открит, защото по думите на св. Иоан Шанхайски, когато беззаконието стане норма, тогава нищо вече не може да те извади от тинята на греха. Тоест в този случай напълно се премахват границите между доброто и злото, грехът става неразпознаваем, а оттам покаянието, освещението и спасението – невъзможни).

За да онагледи думите си, че дарбите, службите и действията са различни, но Бог е същият, апостол Павел е представил един много удачен пример с членовете на човешкото тяло, които не са взаимно заменяеми, например ръцете не могат да изпълняват функцията на очите, а нозете – на главата, и прочее, но всички заедно изграждат единството на организма (1 Коринтяни 12).

В Стария Завет никъде не е писано, че войници трябва да бъдат единствено мъжете, но от контекста на стихове като Второзаконие 24:5 и много други това категорично се подразбира (аналогично е със свещенството в Новия Завет). Например пророчицата Девора, когато избухнала война, извикала Варак да застане начело на войската, а не е предвождала израилтяните подобно на съдиите, които са били мъже (Съдии 4:4, 6).

Женската биология изисква постоянни грижи, свързани с месечния цикъл, зачеването, износването на плода, раждането, кърменето и отглеждането на децата, поради което недопускането на жените до определени служения всъщност е проява на загриженост от страна на Бога. Затова онези, които искат да надянат хомота на свещенството на шията на жените, не само се противопоставят на Божиите разпоредби, но и не проявяват никаква милост към тях. Православното богословие тълкува думите на св. апостол Павел, че жените ще се спасят чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие (1 Тимотей 2:15), като ״майчинското свещенство на жената”.

На мъжете не е дадено да раждат, а на жените – да свещенодействат, като по такъв начин те взаимно се допълват в единната цялост на Христовото тяло, тоест Църквата. С други думи, тук е изпълнен принципът за единство в многообразието, без да е нарушен принципът за равенството (никой пол не е по-висш от другия), засвидетелстван, както отбелязахме, още в Битие 1:27.

Христос наставлява жадните си за власт ученици с думите: Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга (Матей 20:25-27). Феминизмът, който обвинява християнството в сексизъм, всъщност изпуска, че ръководната роля на мъжа в семейството и Църквата е свързана не с облагодетелстване, а с една непрестанна грижа за съпругата и децата, както и за цялото паство.

И за да се убедим, че ценностната система на светите отци е диаметрално противоположна на светската, нека си припомним още, че в Православната и Католическата църкви Пресвета Богородица се смята не само за най-видната представителка на човешкия род, но и за издигната над ангелските чинове – почтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите (Божествена литургия от св. Иоан Златоуст). Преданието нарича Дева Мария новата Ева, понеже тя е извършила онова, което първата Ева не е успяла – да бъде жена образец, пример за подражание на всички жени както по отношение на покорството към Бога (Лука 1:26-38), така и в майчинската ѝ отдаденост при раждането и отглеждането на Човешкия Син (Лука 2:40-50[14]). По думите на сръбската психоложка Александра Янкович църковното, библейско и евангелско разбиране за жената не само не дискриминира нейния капацитет и свобода, но ѝ придава такова достойнство, каквото не е идвало наум и на най-свободното феминистко въображение!

Има голям брой дяконии (служения), които са отредени за жените – благовестие, пророчество, съветване на други жени, възпитание на децата във вярата, грижа за бедните и немощните и много други. Затова християнките трябва да са винаги уверени, че са равни на мъжете във всичко, и да не се поддават на феминистките провокации за промяна на Божия иерархичен ред в Църквата.

Заключение

Женското и хомосексуалното свещенство са феномени на последното време и са прояви на една политическа и религиозна коректност от страна на множество църковни лидери, които по такъв начин твърде удобно избягват конфронтацията със секуларната идеология на западните правителства и общества. За разлика от тях християните, отстояващи библейските принципи, се натъкват на все по-ярко очертаваща се тенденция на преследване и наказателна отговорност. По думите на юриста Пол Колман: Тези, които изразяват непопулярно мнение или такова, което е встрани от политически коректната общоприетост на европейското общество, могат да загубят работата си, да бъдат глобени или дори да се окажат в затвора[15].

Либералните доктрини, навлезли напоследък в християнството, водят до много тежки следствия:

1) Теистичната еволюция разрушава базисните догмати на вярата.

2) Допускането на женско и хомосексуално свещенство подкопава моралните устои на Църквата.

3) Учението за плурализма полага основи за създаването на единна световна религия.

За разлика от Албрехт Ричл обаче ние считаме прегръщането на светската ценностна система за едно богословие на отстъплението, което е в състояние да превърне Църквата в „Голямата блудница” от седемнадесетата глава на книгата Откровение и да я доведе до присъединяване към единната световна религия на идещия Антихрист.

_________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж цялата статия: http://goo.gl/9RmPyD.

[2]. Mc Grath, Al. The Making of Modern German Christology (1750-1990). 82 ff.

[3]. Времето в науката и Библията. Съвременни възгледи за Сътворението, вж. точка „Теория за паузата”: http://kosmos-21.blogspot.com/2011/04/blog-post.html.

[4]. Милард Ериксън на едно място отбелязва: „Опитайте се да измените доктрината за Сътворението по какъвто и да е начин, и ще сте променили и всички останали аспекти на християнската вяра”. (Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов човек, 2000, с. 370). Правдивостта на неговото заключение може да бъде отнесена в пълна степен до концепцията за „теистична еволюция“, чиято качествено нова интерпретация на Сътворението коренно видоизменя и ученията за Грехопадението и Изкуплението. В крайна сметка се оказва, че тя подкопава и разрушава базисните догмати на християнската вяра: Вж. Теистичната еволюция и православното богословие: http://www.pravoslavie.bg/Философия/Теистичната-еволюция-и-православното-богословие

[5]. „Социалното евангелие – друго благовестие”: http://pastir.org/news/9262.

[6]. „Основни аспекти на християнския феминизъм“: http://kosmos-21.blogspot.com/2014/03/blog-post.html.

[7]. Макконъл, Д. Р., Друго благовестие, Велико Търново, АБАГАР, с. 170.

[8]. Протоиерей Александър Шмеман изтъква, че действителната причина за приемането на женското и хомосексуалното свещенство не се крие в библейската обосновка. Всъщност това е продължение на борбата за тяхното „равноправие” (схващано обаче според светската ценностна система), което либералните протестантски теолози желаят да им осигурят във все повече от своите деноминации. http://dveri.bg/xhx8u.

[9]. Hick, John, An Interpretation of Religion: Human Responses to the Transcendent, Palgrave, 2004; 2-nd ed., 33.

[10]. Homoly 4 on Ecclesiastes (PG 44:664C-668A; ed. Jaeger-Alexander, 334-8).

[11]. http://lex.bg/laws/ldoc/2135472223.

[12]. Вж. „Близкородствено размножаване”: http://bg.wikipedia.org/wiki/Близкородствено_размножаване

[13]. Вж. „Ролята на жените в Църквата”: http://www.svet.bg/?p=1007

[14]. Но въпреки че според светите отци Пресвета Богородица е издигната на най-високото стъпало сред сътворените същества, на нея също ѝ е отказана свещеническа благодат. Ще приложим цитат от статията на митрополит Калистос Уеър, точка „Позоваване на преданието“: Св. Епифаний Кипърски изследва подробно възможността за жени свещеници. „В Новия Завет, макар че откриваме жени пророци (Деяния апостолски 21:9), няма жена сред апостолите, епископите или презвитерите. Сред близките следовници на Христос има много жени – майка Му Мария, Саломия и други галилейки, сестрите на Лазар Марта и Мария, – но на никоя от тях Той не повери апостолство или свещенство. ״Безспорно, в Църквата съществува чинът на дяконисите, но на тях не им е разрешено да изпълняват никаква свещеническа функция.“ Освен дяконисите в Църквата има също чинове на вдовици и на възрастни жени, но ние никога не откриваме ״жени презвитери или свещеници“. След толкова много поколения християните не могат сега да започнат за пръв път да ръкополагат жени за ״свещенички“. Такова е заключението на Епифаний относно жените и свещенослужението: ״Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света“.

[15]. Вж. „Опасните европейски закони за „речта на омразата””:http://svobodazavseki.com/broj-32/322-opasnite-evropeiski-zakona-za-rechta-na-omrazata.html.

Изображение – авторът Валентин Велчев и две негови книги. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5O9

Валентин Велчев е роден в град Оряхово (1963 година). Магистър по биология и химия, както и по богословие. Автор е на книгите: Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма (2003 година) и Вяра и наука (2010 година).