Архимандрит Евтимий Сапунджиев

Припомняйки сега главния проблем, из който ние излязохме, за да дойдем до току-що установените разграничения на дисциплината: история на религиите тоест припомняйки проблема за отношението на двата главни фактора в историята на религиите: “линията” на самостоятелното, естествено развитие и “линията” на Богооткровената намеса, нека да направим по този проблем следните изводи и по-практически съпоставки.

Нито намесата на Богооткровената помощ е нещо, което пречи на учения да продължава да изучава и установява веригата на причините и следствията (защото тази помощ ще влезе в неговата система, като една от причините, като един тласък за по-нататъшни събития и явления в историята на изследваната религия или народ, тласък, който, бидейки сам епохална (епоха произвеждаща) причина, и сам може в известен смисъл да бъде разглеждан като следствие на подготвеността, на заслугата от страна на един народ или една личност на тази намеса)[4]; нито пък идеята за естественото развитие на един народ и на човечеството е по съществото си в някакво противоречие с идеята за, ако ще би постоянно проявяваща се в историята на този народ или на известна епоха, Богооткровена намеса, (защото и тази намеса става постепенно и с оглед към достигнатото от един народ или от една личност по естествен път). Като се вземе предвид това, че и намесващата се Висша причинност е част от естеството в по-широк смисъл на тази дума, ходът на религиозното развитие на един народ или на една личност или на човечеството изобщо в края на краищата си представлява една линия на естествено (в буквалния смисъл на думата) развитие. Пустинната верига на обикновено-естествени (естествени в тесния смисъл на думата) причини и следствия се прекъсва от време на време от оазиси на свръхестествена намеса, оазиси, които, независимо от свръхестествеността си, представляват от себе си, и разцвети на естественото развитие, – защото все пак стоят в известна зависимост и от предходното, и огнища на по-нататъшно естествено развитие. По такъв начин двете линии в края на краищата представляват от себе си една-единствена линия. Те са две линии само от гледна точка на различните си по–близки изходни пунктове: едната изхожда из източника на обикновеното самостоятелно естествено-човешко и на битието развитие, а другата изхожда из свръхестественото. В хода си, обаче, те се преплитат в една-единствена линия на историческото развитие, движеща се напред или назад в зависимост от три фактора:

1.волята Божия, изразена с вложеното в основата на естествените закони и на вътрешната човешка природа;

2.свободната човешка воля и

3.непосредствено намесващата се тази съща воля Божия, намесваща се с оглед към интересите на крайните цели на тази линия и с оглед към постигнатото вече от човешкото сътворчество.

Двойствеността на изходните пунктове на тези две линии не е двойственост от такъв характер, за да може да се счита тя за привнасяща песимизма на дуализма в основата на възгледа за метода на историята на религиите. Щото, когато едната линия на историческото религиозно развитие изхожда от човека, от човешкото, и постоянно проверява достигнатото с общочовешкото със скритото в дълбочините на общочовешката душа, тя посредствено прави тази проверка и с помощта на Божественото, защото то е легнало в основата на човешката душа (сравни Тертулиян: “О човешка душо, ти си по природа християнка!”). Така щото нищо чудно няма в това, ако след известно религиозно развитие, подтикнато от един свръхестествен тласък, тласъкът към ново по-нататъшно развитие излезе вече из естествения източник, из непосредствените преживявания на човешката душа и така се захване едно развитие на личностите, и народите, което по-късно при известни личности или при известни моменти пак успява да заслужи (или да предизвика поради показана и осъзната недостатъчност на естественото) непосредствената накъса на Свръхестественото. По такъв начин линията върви все напред. И напред, оформяна, и от естествени, и от свръхестествени фактори. Така, може би, и кормилото на морската гемия, движено не от една дебела връв, а от съвкупността на отделни върви, от въже, води гемията все напред и напред, и гъвкавостта на съставното въже се оказва за в случая по-целесъобразна от неподвижността на една неплетена дебела, ако ще би и желязна по здравина, връв. Така, може би, и разумният баща не поставя кормилото на живота на възмъжалия си вече син в изключителна зависимост, нито от съвършено свободните действия на сина си и от последствията им, нито от линията на бащинските въздействия и последствията им, а от съвкупното въздействие и на двете линии. Също така, може би, и при хода на религиозното развитие действа, и наличното в творението (природни закони и свободни човешки действия), и привнасяното отвън (намесването от Твореца-Баща). А пък когато свободното човешко действие не прояви Божественото в човешката душа, а напротив го заглуши и даде ход на противоположното, тогава, обикновено взето, Свръхестественото не само че не се намесва, но естествената верига на причини и следствия повежда кораба на историческото развитие назад, докато самото пък отиване -назад не застраши крайните цели на човешкото и на битието съществуване и не предизвика пак свръхестествена намеса.

Такъв възглед за двояко проявяване на Божието участие в живота на света въобще и особено в живота на човека ние срещаме – макар и при аналогични само случаи изказан и при това в друг, не съвсем Богооткровенически, оттенък, под други предпоставки и при други заключения от него – у Otto Pfleiderer, когато той – от своя гледна точка разбира се – говори за двете страни в проявата на Божия Промисъл в управлението на света или пък когато говори за едностранчивостите на рационализма, проявяващи се в игнорирането на постоянно действащото в историята на света творческо действие на “Бога”[5].

“Също и тук, при понятието за мироуправлението, казва той, ние трябва да различаваме две страни на Божието отношение към света, както ги различавахме и въобще при мирозапазването:

1.съхраняващата негова страна, която се проявява в морално-религиозния светопорядък и чието постоянно следствие е естествената морално-религиозна заложба у отделния човек и морално-религиозната жизненост у съвкупностите от личности;

2.въздигащата нейна страна, която произвежда новите зачатъци, решителните стъпки напред в морално-религиозния живот в историята на човечеството. “Грешката на рационализма (който също и в религиозната област иска да обяви всичко ново за исторически обусловено) беше тази, че той едностранчиво намираше действащия в историята принцип само в човешката спонтанност, а Божествената причинност изтикваше назад чак до началото на творението, вместо да разбере историята като резултат на двата фактора, на Божествения и на човешкия, като постоянно прогресиращо вмъкване на творчески Божествената продуктивност в съответната човешка възприемаща среда, при което първата е свързана с последната, като нейно действено условие, та по такъв начин всеки прогрес да се осъществява от една страна чрез творческото Божие дело, а в същото време от друга страна и чрез самостоятелното действие на творението”[6].

Приблизително същото съотношение установява и J. О. Fichte, когато той, от своя гледна точка, говори за историята на развитието на човешкия род, като за съотношение на “възприемащата” човешка свобода към “творчески произвеждащата” свобода на… свръхсветовния “Бог”. “Нравственото саморазвитие става чрез едно постепенно свободно възприемане по отношение към непрекъснато действащия творчески принцип, който чрез това все повече и повече изпълва и обогатява възприемащата среда. Този факт, който ние тук прилагаме въобще към човека, изпъква по-ясно в рода и в историята на неговото нравствено развитие, отколкото у отделния индивид. Тъкмо при най-решителния пункт на това развитие, когато нещо ново си пробива път, когато морално-религиозният дух прави един мощен скок към своята идеална същина, тъкмо тогава най-малко емпирическото състояние, което предшества новото начало, може да бъде разглеждано като произвеждащо основание на новото; наистина, живата възприемчивост, търсенето и копнежът за нещо no-добро е винаги cotiditio sine qua non на появяването на новото, но, когато вече новото е налице, то, макар всички да удовлетворява, съвсем не е онова, което тези всички бяха по-рано мислили, не е онова, което биха устроили или което биха произвели из себе си чрез морално усилие. Напротив, новото се появява като дар отгоре, като дар на откриващия се по нов мощен начин Бог; всемирно-историческото развитие на морално-религиозния човешки дух е наистина история на свободата, но не на една самопроизвеждаща свобода, а на една възприемаща свобода на човешкия род от една страна и на една творчески произвеждаща свобода на нейното вечно начало на надсветовния Бог, от друга. По този начин в историята на развитието на човешкия дух лежи още едно от доказателствата затова, че човешкият дух почива върху Божествения[7].

Има още →

Архимандрит Евтимий Сапунджиев

На Петия Интернационален конгрес по История на религиите в Лунд, Швеция, шведският министър на просветата в прощалната си реч към конгресистите каза: “Някои се боят, а някои със злорадство гледат на историята на религиите, защото първите се боят, че тя ще е вредна, а вторите се надяват, че тя ще отвори път към атеизъм”. С това министърът не искаше да изрази някакво недоверие или някакво подценяване на историята на религиите като наука, защото общо бе във всички конгресисти – и в ортодоксално вярващите в своите религии, и в по–либерално отнасящите се към религията, – убеждението, че в лицето на тази наука човечеството има пред себе си едни от онези метеори, които носят не разрушение, а светлина в културния живот на човечеството. Той само искаше да подчертае, че съществуват неправилни отношения и очаквания от тази наука, и че първата работа на занимаващите се с нея е да изяснят, че законите, които тя иска да установи, са от такова естество, че нито за вярващия в свръхестествена религия има причини да се бои от тази наука, нито за невярващия има причини да злорадства поради възможността за някакви разрушения от нейна страна.

Затова първата стъпка на мислещия човек в царството на тази тъй важна наука е да се замисли върху това, че да откриваш законите на естествената причинност не значи непременно да се откажеш от това да вярваш, че закони в живота са и действията на свръхестествената причинност.

* * *

Ако се вслушаме в основното настроение на един краен поклонник на чистата наука, ние ще почувстваме,  че той гори от убеждение, че световната история представлява една права и непрекъсната линия на естествени причини и последствия, и гори от възмущение против всеки опит да се наруши непрекъснатостта на тази линия с намесата на някакъв свръхестествен фактор. Ако се вслушаме пък в основното настроение на един крайно мистично настроен религиозен човек, ние ще почувстваме, че той пък гори от убеждение, че човешката история представлява една права линия на непосредствени въздействия от Божеството и, че посоката на личната и на общочовешката история става ту по–права, ту по-изкривена в зависимост от това, дали човек се отдава или противи на така изразената воля Божия. Нещастният антагонизъм в епохата на Възраждането, който Римокатолическата църква имà непредпазливостта да повдигне между себе си и критичния и реалистичен дух на мислителите от онази епоха, и до днес има за последствие, че твърде много хора от двата лагера си представят двете линии, илюстриращи тези убеждения, като противоречащи една на друга по същността и направлението си, и изключващи всякаква възможност за взаимно хармонизиране. Всъщност, обаче, те могат да си вървят, всяка в своето направление и хармонизирани една с друга, докосвайки се една о друга в отделните си точки, без да нарушават общия си ход, като държат сметка една за друга. Човешката история въобще, а особено историята на религиите, може и трябва да бъде представяна като формираща направлението си под влиянието и на двата фактора: и на естествения, и на свръхестествения. Това, че цялото битие, а в него и човекът, се намират под неотменимия закон на причинността, съвсем не ни пречи да изясняваме, че те се намират както под неотменимия закон на така наречената естествена причинност, така и под неотменимия закон на волята на онази сила, която е източник и законодател на неотменимия от човека закон на обикновената, така наречената естествена[1] причинност, и източник на една по-висша причинност, стояща по-горе от естествената. Ако споменатият по–горе краен почитател на чистата наука и на ненарушаваната от нищо права линия на естествените причини и последствия в историята би се замислял по-често и по-дълбоко на какво именно се дължи неотменимия закон на естествената причинност, къде се крие първата брънка на тази “безкрайна” верига и каква цел е вложена в нейния стремеж все по-нататък и по-нататък, той не може да не дойде до “нещо”, което да е причина на цялата тази линия на естествена причинност, без самото то да е халка от тази верига, която да е свързана с друга предходна халка. От време на време това “нещо” може и да се намесва като фактор в тази линия, без с това непременно да ѝ противоречи на целите и същността, и без да нарушава направлението ѝ към крайната цел, защото и тази намеса произлиза от източника на същата онази абсолютна причинност, от която черпи съществуването си, и относителната причинност на нашето ограничено битие. Ако на такъв поклонник на чистата наука, – поради негови собствени и главно на Римокатолическата църква грешки – не би опротивяло да мисли за това абсолютно “нещо”, той спокойно би давал ход на както на потребността си от строго естествено-научно представяне на хода на историята, така и на потребността си от вяра в намесващ се в този ход свръхестествен фактор, и не би се смущавал от деистичното възражение, че при такава намеса абсолютната причинност би противоречала на закона, който тя самата е създала. Той не би давал ухо на това възражение, защото самата наука би му подсказала, че не може висшата абсолютна причина да се постави под робството на произведеното от самата нея последствие – конкретния свят на естествените причини и следствия.

Ако въпросът беше само за една световна, но не и човешка история, ако въпросът се касаеше до това, докъде в края на краищата ще доведе веригата на причинността безкрайното количество екземпляри от органична и неорганична материя (но не и безкрайно количество свободни човешки духове), тогава още би имало причини да се смущаваме от вътрешната противоречивост на всякаква “корекция”, която Божеството би правило в природата на естествените сили и на инстинктите. Но една религиозност, просветена от християнството и от напредъка на науката, никога не говори за друга намеса на свръхестествения елемент във веригата на естествената причинност, освен в случаите, когато тази намеса е свързана със свободата на човешките духове, създадени по силата на по–висшата причинност да бъдат не само под закона на естествената закономерност и причинност, но и под закона на свободата, на сътрудничество с Бога, на сътворяване заедно с Него на историята на човечеството. Едно свръхестествено подпомагане в процеса на това сътрудничество, не само не противоречи на вярата в онзи всеобщ закон, че човешката история не е верига от хаотични връзки между случайни причини и последствия, но даже допълва тази вяра. Защото и след приемането на това свръхестествено подпомагане, човешката история остава една верига с естествена разумна причинност в началото си и с целесъобразна смисленост в края си.

Докато човек гледа на себе си не само като на част от природата, но и като на краен неин стадий, в историята на която той е предназначен да играе ръководна роля със своята воля; докато човек не гледа на своето съзнание като на илюзия, че той със свободната си воля твори историята; докато той позволява на самия себе си да се намесва и да влияе върху естествения ход на причините и последствията – дотогава не може да се обяви за религиозна илюзия положението, че и Висшата Първопричина се намесва за да подпомага него самия в постигането на крайните цели на веригата от естествени причини и последствия, и за да го възпира, когато той застрашава със свободата си постигането на крайните цели на цялото битие или на част от него.

Естествената причинност, значи, не само не изключва свръхестествената, но и я предполага като своя причина.

Един историк може, значи, с пълна преданост на естествено-научния метод да изследва, как по естествения ход на причини и следствия се оформят религиозните и културните възгледи и учреждения на един народ, и със същата преданост да вярва в известна извънредна намеса на Божеството в този ход под формата на свръхестествено подпомагане чрез инспирация, чрез вдъхновяване на издигнали се самостоятелно човешки духове (Божествено откровение), чрез свръхестествено потвърждение на достигнатото при естествения ход на това вдъхновяване, чрез чудеса и прочее, и да вмъква тази намеса като нови халки във веригата на естествената причинност. Фактът, че свръхестественото се намесва в хода на естественото, не внася безредие и произвол в природата и в историята на света и човека. Нито пък фактът, че и законите на естественото развитие се намесват и дават окраска и ход на полученото по свръхестествен път, унижава Божието откровение на последното.

Историята на религиите, значи, може да си изследва веригата на естествените причини и следствия, без с това по принцип с нищо да не уврежда в съзнанието на вярващите престижа на Божията откровеност на религията им. Напротив, тя има пълна възможност (ако бъде правилно постулирана), да дава сведения за естествената вътрешна и външна обстановка при развитието на всяка религиозна идея, появила се само по естествен път, и с това да създава и почва за правилно отношение на човечеството и към религиозните идеи, за които вярва, че са Богооткрити или Богоподтвърдени. Тя може да намира влияние на естествени причини и върху хода на историята на Богооткровените истини, без с това да увреди с нещо вярата в Божественото тяхно произхождение в първоначалния им вид. За уяснение на това съотношение между: с механическа необходимост действащите естествени фактори и свободно проявяващия се и влияещ едновременно с тях свръхестествен фактор, нека за сравнение да вземем съотношението на естествените закони на икономическия живот към идеалните норми, които свободната човешка мисъл и съвест влагат в този последния. Един икономист – дали съзнателно или не, това е друг въпрос – говори свободно, и за естествени закони на икономическото развитие, и за свободно принасяне от страна на човека своето влияние в хода на това развитие. Той казва, по какъв път (на капитализма например) и с какъв темп се развива икономическият живот, ако човешкото влияние не прибавя своя плюс и в същото време свободно и с чувство на отговорност установява, какъв трябва да бъде този плюс. Също така както “вярата” на един политико-икономист, че е достатъчно човекът да разбере известни истини и да пожелае да ги приложи, за да тръгне икономическият живот по правилния си път, също така както тази “вяра” не пречи на политико-икономиста да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват икономическия живот, също така и вярата на един религиозен човек, че Божеството подпомага човека да намери възможната за него висша истина и че е достатъчно човек да разбере Божията воля и да пожелае да я осъществява, за да тръгне въобще човешкият религиозен живот по правилния си път, не пречи на този същия религиозен човек да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват хода на религиозните вярвания на хората, когато те – поради недоразвитост или нежелание от страна на човека и в сила на Божията воля – бъдат оставени само на своето естествено развитие.

Има още →