Р. С.
Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приемаме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всички страници на естествоизпитателите и философите“. „Той наистина съставлява не само крайъгълен камък на цялото откровение, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, определено и завинаги отделя от всички народни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и новата философия…“ „Понятието за чисто творение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детинство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската религия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и човека. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъзнателната материя и други подобни заблуждения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото учение. Човек свободно сега гледа на творението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.
Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общество, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на всяка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите резултати на науката и библейската космогония.
Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, химията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човечеството както по важността на научните открития, така и по необикновеното развитие на критицизма спрямо библейските повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгласието на науката с разказа на първата библейска книга Битие за шестдневното творение. Това несъгласие най-релефно се изтъква в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слънцето, луната и звездите – чак в четвъртия. Пита се: откъде могла да бъде светлината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е могла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слънцето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резултатите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори милиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от създаване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипотезата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в противоречие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-историческите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен немски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богословието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикнали да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не може да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и нападения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да правите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издигне знамето на неверието? Дали не ще стане нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: християнството с варварството, а науката с неверието?“

Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение
Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Библията и християнството: опасността за богословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.
Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?
Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.
Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земята, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бъркотии, много преплитания на този свят биха могли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени граници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават строго границите между двете области, за които е сега думата, тоест областта на Библията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които естествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки притежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и богословието, от едната област, и естествените науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, другото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването границите е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете области, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.
Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези последните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да напредне естествознанието в своите изследвания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една материя, при един живот и при някои закони. Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществуването на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята остава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естествознанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътворена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвършено безразлично за самото естествознание, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознанието и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пише Вирхов, – че научното природно изследване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материалното битие – говори д-р Лютард, – превъзхожда всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непроницаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Само чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.
Франсис Бекон (1561-1626)

Предразсъдъкът, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Малко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в природата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от неправилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки случай е най-разумното. Заех се с по-сериозно и основателно изучаване на естествената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествената наука, възхищавах се от нейните открития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез занятията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмнения; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.
Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде възможно толкова естествоизпитатели от старо и ново време да изповядват християнството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.
Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоставяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.
Днешната естествена наука е установила за произхода на земята приблизително следното учение:

Андре-Мари Ампер (1775-1836)
Материята, от която се състоят небесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували грамадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като земята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топлите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената планета от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още такива откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.
Отначало, а също и после, след като на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, който днес така изобилно я краси. Земята изстивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмосферата, то са образували първоначалното море. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вулканични изригвания и катастрофи са ставали често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.
Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а грамадни блатни растения и папрати, от които са произлезли дебелите въглени пластове. В следващите пластове се виждало първото мощно встъпване на животинския свят, и то най-напред се явили рибите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величина. То било времето на слоновете-великани (мамонти) и други исполински животни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пластове на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.
Трябва да влезете, за да коментирате.