Етикет: екзархия

Учредяването на Българската екзархия – успех или провал?

Публикувано на от Dragan Bachev

Алексей Стамболов

Успех или провал е било учредяването на Българската екзархия? Отговор на този въпрос ще бъде потърсен в настоящата статия с уточнението, че акцентът в нея ще бъде поставен не толкова върху самото издаване на фермана от 27 февруари 1870 година[1], колкото върху следващите две и половина години – период съдбовен за прохождащата Екзархия, когато се извършва нейното конституиране. Църковно-народната борба, в резултат на която се ражда и Българската екзархия, протича на няколко етапа. В началото исканията са икономически (за отмяна на владишкия данък), за богослужение на разбираем език и за смяна на отделни гръцки владици с българи. Постепенно изкристализира идеята за независима Българска църква[2]. В този смисъл учредяването на Екзархията е само едно, макар и най-коментираното, от цяла поредица събития, започнали през втората четвърт на XIX-ти век[3], чийто отзвук продължава до 60-те години на миналия век[4]. В родната историография тази борба се разглежда като етап от борбата за национална независимост и обикновено се казва, че се увенчава с успех. Така ли е обаче в действителност?

Преди да отговоря на този въпрос, бих искал да направя едно необходимо уточнение относно гледната точка. За да функционира правилно Православната църква и за да бъде тя наистина православна, от съществено значение са следните четири елемента: догмати, нравствен закон, обредна част и канони. Без догматите вярата няма основи, без нравственост нямаме истински християнски живот, без обреди нямаме външно единство и без канони няма порядък. Каноните представляват юриспруденцията на Православието[5]. Както едно цивилизовано общество не може без съд, без администрация, без закони, така и Църквата не може без своите свещени канони. Затова от особена важност е запазването не само на догматическото (доктринално), но и на каноническото единство на всички Поместни православни църкви. В своя двухилядолетен исторически път Църквата не познава и не одобрява насилствените и революционни действия. Църковни реформации по подобие на Лутеровата или Калвиновата на нея са ѝ непонятни, а и ненужни. В този смисъл акции като Великденската или Богоявленската са чужди на духа на Православната църква, където по думите на апостол Павел „всичко трябва да става с приличие и ред[6]”, без неканонични и осъдителни действия[7].

Събитията от 1870-1872 година безспорно са успех за крайната българска партия на д-р Стоян Чомаков – тази, която е била за извоюване на пълна независимост от Цариградската патриаршия. Но нека видим каква цена са били готови да платят за това представителите на тази партия. Един от участниците в онези събития, д-р Христо Стамболски, ни описва по следния начин едно събрание на българската църковна община в цариградския метох от февруари 1861 година: членовете на общината предлагали „разни проекти, един от други по-странни и по-чудовищни; тъй например, едни искаха да настояваме за съединение с Англиканската църква[…]. Други искаха да се повърнат пак на унията с папата. Трети представиха проект за реформиране на Църквата ни с изменението на някои членове от Символа на вярата. Четвърти[…] подкрепяше мнението на Илариона и Кръстевича, да постоянстваме в досегашния път за независима българска иерархия, каквато сме имали доскоро. Пети пък изказаха мнение да се изхвърли само думата православна, та нашата Църква да се нарече Българска народна християнска църква. Това последно мнение надделя и се възприе с грамадно болшинство, защото с него се сполучвало да се различат българите от русите поне по вяра, защото същността на религията свързвала много българите с русите, нещо, от което се страхували и Портата, и западните Велики сили и което било причина да не се удовлетворяват българските стремежи за независима иерархия. В смисъла на това последно мнение се подаде след 2–3 дена и една просба до Високата Порта[8]”. Виждаме как, за съжаление, мнозина от участниците в църковно-народната борба, просто са си играли на църква; за тях религията е била само средство за постигане на някакви други, по-„дълбоки”, политически цели[9].

Авторът Алексей Стамболов

Събитията от 1870-1872 година са безспорен успех и за турската дипломация. Това признават както съвременници, така и изследователи. Д-р Христо Стамболски например пише, че Портата прилагала спрямо християнските народи в империята изпитания метод „разделяй и владей”[10]. Зина Маркова от своя страна отбелязва, че поведението на османската власт „е не само решаващо за хода на събитията, но разглеждано само за себе си, е поредна демонстрация на изкусно провежданата двулична турска политика спрямо българо-гръцкия спор, неотклонно насочвана не към неговото омиротворяване, а към поддържане и разпалване”[11]. Дори през 1871 година, когато Портата повече от всякога благоприятства помирението и умерените български дейци наивно вярват в искреността ѝ, нейните действителни намерения са други и целят разделянето на българи и гърци[12]. Няколко месеца преди свикването на Всеправославния събор от 1872 година великият везир Мидхат паша недвусмислено заявява пред австро-унгарския посланик, че много добре разбира политическата изгода от схизмата, но Портата привидно трябвало да се прави на неутрална[13]. Нека сега разгледаме причините, които ни карат да мислим, че учредяването на Екзархията е било провал. На първо място трябва да посочим отпадането на нашата Църква от каноничното общение с останалите Православни църкви. Самò по себе си това е достатъчно зло. По думите на един от участниците в Събора от 1872 година: „Този ден е скръбен за Православната църква. Както става голяма радост на небето при разкаянието на един грешник, така става неизказана печал и за майката Църква, когато се принуждава да откъсне от себе си едно само свое чедо по причина на неизцелимата му болест, а сега тя е принудена да откъсне не едно, а много свои чеда”[14]. По този повод Зина Маркова пише: „Макар и твърде обезсилена, провъзгласената на 16 септември 1872 година схизма нарушава единството на православния свят и създава десетилетия напред затруднения на Българската църква и държава”[15]. Авторът на първото в нашата литература цялостно съчинение върху църковното движение и същевременно действащо лице в описваните събития, Тодор Бурмов, който е привърженик на умерения проруски вариант за разрешаване на спора[16], от дистанцията на времето пише: „Появяването на църковната разпра помежду българите и гърците, в която два единоверни християнски народа трябваше да излязат да се разправят и корят пред общий мюсюлманский враг и в която имаше да се позори пред светът в лицето на гръцките архиереи висшето духовенство на Православната Църква, беше истинно нещастие за всичкото Православие, нещастие, което усещаха напълно и българите”[17]. Схизмата е печална „аномалия” в живота на нашата Църква и вече от 20-те години на XX-ти век тя прави постъпки за нейното преодоляване[18] . На второ място, ферманът не решава българския въпрос, не изглажда противоречията между българи и гърци, напротив, още повече ги подклажда и залага основите на ново разделение, този път между патриаршисти и екзархисти. Вярно е, че мнозинството от българския народ застава на страната на Екзархията, но едно значително малцинство остава вярно на Патриаршията[19]. Това ново разделение пречи на единството на нашия народ, а в редица случаи става причина и за гърчеене от страна на „патриаршистите”. Обикновено те биват заклеймявани за „предатели”, но често става дума за сериозен вътрешен конфликт между националната и каноничната православна съвест[20]. Показателен е примерът с един от най-заслужилите дейци на църковното движение, Гавриил Кръстевич, който след обявяването на схизмата преминава към Патриаршията. По този повод Тончо Жечев пише: „Участвайки като светско лице в разпрата, борейки се с чисто политически средства, Кръстевич е едновременно с това и простонародно религиозен, вярващ човек, християнин. Дълбоко навлязъл с течение на борбата в догматическата, историческа и каноническа страна на черковното движение, за него, за разлика от Чомаков, това не са бабини деветини, не са въпроси, за които Тодор Икономов смяташе, че могат с лекота да се преодолеят в духа на времето. Кръстевич познава тази трудна страна на православието, която остана чужда дори и за някои от духовните лица. Той не е склонен към бързи и необмислени нововъведения”[21]. „Плодовете на неговите трудове едва още кълняха и той отвърна лице, смаян какво са сели и какво никне. Неговото отдръпване има своите мотиви там, където са мотивите за отдръпването на мнозина известни деятели след победата”[22]. И завършва с думите: „Дейци като него никога не се открояват ярко на фона на историята, защото са справедливи дори към враговете си и остават чужди на крайностите”[23].

Гавриил Кръстевич не е единственият, отдръпнал се от Екзархията след нейното конституиране. Нека дадем отново думата на Тончо Жечев: „Към момента на решението на въпроса, тоест началото на 1870 година, почвата за разочарования и съмнения беше богато натоварена както откъм вътрешна страна, така и с оглед развитието на събитията извън тази борба […] Само две-три години след победата на една продължителна и трудна борба илюзиите и надеждите, които я крепяха, се разнесоха яко дим […] Борбата за духовна независимост от гърците, с десетилетия занимавала съзнанието на българското общество, на първоразредни умове и горещи сърца, като че на следващия ден след фермана и особено след учредяването на екзархията мина в историята, започва да намирисва на антика, не поддържа траен живот за нито една от породените илюзии. А извоюваната с това свято знаме победа още тогава има горчивия вкус на поражението[24]”.

Има още →

Синодалната палата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Темелски

В различни енциклопедии и пътеводители на София има съвсем кратки, противоречиви, дори неверни данни за Синодалната палата. Дори и днес про-дължава тяхното тиражиране и по този начин за-блуждаване на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мен бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на ХХ век.

През 1880 и 1881 година в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимало с основния въпрос – как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен “Екзархий-ски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 година от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 година княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 година той бил допълван, като четири години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 година. Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Свети Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само четирима за срок от 4 години. С екзарх Иосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избирал само от митропо-литите в Княжеството и лично екзархът го одобрявал. Светият Синод не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 година. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

Първоначално заседанията на Светия Синод били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Интересното в случая е, че самата митрополия не разполагала по това време със собствена сграда, а се помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Света Неделя“ (или „Свети Крал“, както го наричали тогава). Още през 1662 година тогавашният гръцки митрополит Даниил, заради многобройните си дългове бил принуден да продаде митрополитския дом на Хаджи Мустафа паша за 60,000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“). Много по-късно, през първата половина на XIX век, гръцкият митрополит Мелетий (1837-1847), който обичал лукса и живеел нашироко като садразамин (велик везир), построил нова сграда на митрополията. Тя била модерна европейска сграда, с високи и светли прозорци, имала овощна и цветна градина, фонтан и зоологически кът с клетки за мечки, елени, зайци и всякакъв вид домашни птици и гълъби. През 80-те години на XIX век тази митрополитска сграда пропаднала, била негодна за живеене и била съборена. Оттогава самата митрополия се помещавала в църковната къща на близкия катедрален храм. Светият Синод използвал само няколко помещения – за канцелария и за провеждане на заседания. След всяка измината година нуждите от собствено синодално здание назрявали.

Има още →

Неврокопски митрополит Борис – родно място, детство и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Темелски

Биографичните данни за приснопаметния Неврокопски митрополит Борис са твърде оскъдни, а за определени перио­ди от време дори неясни[1]. Това навярно се дължи на обстоя­телството, че този образцов екзархийски митрополит бил твърде благочестив, скромен и почтен, и рядко е говорел за себе си и своето минало. Освен това, злодейска ръка твърде рано отнела живота му[2] и той не доживял до дълбока старост, за да разкаже повече за своето детство, за ученическите си години, както и за началото на духовното си призвание.

Известно е, че Неврокопски митрополит Борис е родом от село Гявато – според някои Ресенско, според други Битолско[3]. Фак­тически то е разположено на границата на двете каази (око­лии) и погледнато на географската карта[4] е по-близо до Ресен, отколкото до Битоля. Но в административно отношение то е принадлежало към Битолска кааза, Пелагонийска епархия, докато Ресен и Ресенска кааза спадали към Охридска епархия[5].Освен това в Гевгелийска кааза има село със същото име, но то спада към Солунска епархия[6].

Родното село на митрополит Борис има повратна съдба. Първоначално то е възникнало на около 1000 мeтра надморска ви­сочина, на върха на планински хребет, част от планината Пелистър (или Перистер), която пък е най-високият клон от една дълга планинска верига, проточена от Шар до изворите на Девол и по на юг. Тук е бил пределът между Битолското и Ресенското полета и оттук се открива хубав панорамен изглед към Преспанската котловина и Преспанското езеро. През този предел е преминавал главният път от Битоля за Преспа, а по името на село Гявато бил наречен и самия проход[7]. През пролетта на 1845 година тук е преминал руският учен славист професор Виктор Иванович Григорович, който в пътеписа си посочил, че Гявато и околните села не са големи селища[8].

Обстоятелството, че селото било разположено в непосред­ствена близост до главния път от Битоля за Преспа, високо горе в планината, отдалечено от каазалийските центрове, му отреж­дало неспокойни дни и нощи през дългите векове на турското робство. Както е известно, след Руско-турската освободителна война от 1877/1878 година, македонските земи останали отново в пре­делите на Османска Турция, чак до Балканската война от 1912 година. През лятото на 1895 година тук преминал инспекторът от Училищ­ния отдел на Българската екзархия Васил Кънчов, който ни е оставил интересни, макар и твърде кратки сведения за този край. Той посочва, че „неволя е накарала селяните да бягат от върха долу в долината, дето са по-спокойни от неканени гости, които вся­ка вечер безпокоили селяните. Известно е всекиму, колко злочести са в Турция ония села, които се намират по-големите друмове.

Само църквата стои още на върха и напомнюва на селяните тех­ните стари жилища. Изселването е станало преди 7-8 години. До църквата има механа, дето пътникът може да намери само кафе и ракия. Хляб се случва понякога, но ястие не. Има и караулница. Ле­жат на сянка трима заптии по гърба си и изпущат цели облаци дим из устата си. Когато не са разположени, търсят тескеретата от пътниците…. Оттук се почва слизането по равнината…[9]“

От това сведение на Васил Кънчов става ясно, че около 1887-1888 година започнало изселването на Гявато, като селяните се спуснали в една разкошна падина, прорязана от река Шемница (приток на река Черна). Тази падина е в самия северо-западен край на Битолското поле и в нея били разположени селата Кажани (насе­лено с турци), Рамна (с 60 турски и 40 български къщи) и Долинци, и Лера (със смесено турско-българско население)[10]. Пре­селниците от върха се настанили на около 3 километра под турското село Кажани и така образували новото село Гявато, което от­стояло от старото на малко повече от 4 километра. Преселването не е станало изведнъж, защото в една стара карта от 90-те години на миналия век са отбелязани и двете села[11]. Дори след оконча­телното преселване, в старото селище останали неразрушени църквата и един хан. Селяните от новото село Гявато първоначал­но са нямали църква и са ходели да се черкуват в стария си храм на върха на хребета. Васил Кънчов, който през лятото на 1895 година видял новото село, посочва, че „то е малко селце, населено с бълга­ри“[12]. Според официалната екзархийска статистика от онова време, неговите жители били 1500 българи, всичките екзархисти[13].

Именно в началото на преселването, в старото сeло Гявато, в дома на Симо (или Симеон) Цветков Разумов се родил бъде­щият Неврокопски митрополит Борис. Кръстили го в старата селска църква с хубавото македонско име Вангел[14]. Трудно било неговото детство. Родителите му, а и всички негови близки, трябвало да се разделят с родни домове и да се спуснат на голо място в падината, и там с пот и мъка да градят нови жилища; били времена на голям недоимък – селяните се препитавали от дърводобив, овощарство, а мнозина ходели на гурбет по голе­мите градове, достигайки чак до турската столица Цариград [15].

Вангел Симов израснал край буйната и пенлива река Шемница, в нов дом, на по-спокойно място от оживения проход. През есента на 1896 година баща му го завел в малкото селско учили­ще, където учител бил Наум Петров, на когото Екзархията пла­щала годишна плата от 20 турски лири[16]. Тук малкото момче започнало своето образование, което с известни прекъсвания продължило цели 18 години. За училището в родния си край, бъдещият архиерей ще запише по-късно следният спомен: „Когато за пръв път прекрачвахме прага на училищната сграда, нас ни посрещаха два образа: двуединният образ на св. Кирила и Методия и образът на екзарх Йосиф. Тези образи оживяваха завсегда в нашите души и ръководеха всякога нашия живот“[17].

Немотията в родното му село принудила баща му и дядо му Митре (бащата на майка му) да тръгнат по гурбет чак в Цариг­рад. Това било през ранната пролет на 1899 година, когато Вангел бил ученик в трето отделение. Семейният съвет отредил и Ван­гел да замине с баща си и дядо си за столицата на Османската империя и там да продължи образованието си. Раздялата с близ­ки и познати, с родния край била доста тежка и мъчителна – момчето било едва десетгодишно[18].

След дългото и изнурително пътуване пристигнали в огром­ният град, разпрострял се по двата бряга на Босфора. Работа бързо намерили по многобройните градини, опасващи като обръч столичния град. Само че настаняването на Вангел в учи­лище се провалило – било по средата на учебната година, а и трябвало разрешение от Екзархията. Той останал на градината да помага на баща си и дядо си. Чак през есента на 1899 година Ван­гел Симов постъпил отново в трето отделение на българското основно училище „Св. Кирил и Методий“ в квартал Фенер, ос­новано през 1857 година. Главен учител по това време там бил Хрис­то Урумов, подпомаган от учителя Христо Шалдев[19]. При тях Вангел завършил началното си образование и пожелал да продължи да се учи.

В края на лятото на 1901 година баща му го завел в Одрин и го записал в първи клас на прочутата по онова време Одринска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Самата гимназия се поме­щавала в центъра на града, в закупена и основно ремонтирана от Екзархията голяма къща на братятата италианци Бадетти, а пансионът ѝ се намирал в махалата „Калето“[20]. Тук, в продълже­ние на три учебни години, Вангел Симов учил прилежно, като ваканциите прекарвал в Цариград при баща си и дядо си.

През ваканцията на 1902 година Вангел бил в Цариград и решил сам да отиде в предградието Ортакьой, за да види лично ек­зарх Йосиф I. По това време там било седалището на Българс­ката екзархия и в екзархийския параклис служели всеки неде­лен и празничен ден. Ето какво разказва той за тази първа сре­ща: „Чаках с нетърпение и трепет. Подир няколко време през една врата отдясно влезна екзарх Йосиф и застана до вратата, която се затвори. Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко. Аз не смеех да го погледна пряко. Поглеждах го крадешком само тогава, когато той гледаше в друга посока и се мъчех сам да остана невидим. Но струваше ми се, че той поглеждаше и измерваше всички. Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![21]“

След свършване на богослужението Вангел тръгнал да се прибира, но на стълбите го спрял един прислужник и му ка­зал, че екзархът искал да го види. „Аз бях смутен. Прислужникът ме поуспокои и заведе в беседката в градината, дето екзарх Йосиф седеше и чакаше. Целунах му ръка с благоговение и страх. Той ми каза и посочи с ръка да седна до него… Аз мислех, че пред него можем само да стоим благоговейно прави, без да го гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме с него![22]“

Съдбоносна била тази първа среща на Вангел Симов с гла­вата на Българската православна църква. Тя продължила пове­че от час. Екзархът се интересувал от близките му, от неговото учение, от учителите и редът в гимназията, от условията в пансиона и така нататък. „С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва за родното ми село, за моя роден край. Той пи­тате за всичко: за селото, за околните села, за хората, за езика, за църквите и училищата, за нравите и обичаите, за желанията и стре­межите… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек! Защо пита и говори той с такъв интерес и с такава обич за един край, който не е виждал никога…“[23]. След този продължителен разговор, тъй като времето било напреднало, екзарх Йосиф дал на любознател­ното момче 12 гроша да обядва в някоя близка гостилница, както и един златен наполеон да си купи потребни неща за учили­ще[24].

През 1904 година Вангел Симов завършил с отличие трети клас на Одринската мъжка гимназия. Той се завърнал в Цариград и отседнал при познати. Баща му още през 1902 година се върнал в Гявато, без да подозира, че следващата 1903 година ще се окаже съдбо­носна за Македония.

При потушаване на Илинденско-Преображенското въста­ние, на 12 юли 1903 година, турският аскер разбил въстаническия отряд при село Гявато, предвождан от легендарния бито леки вой­вода Георги Сугарев и неговите помощници дякон Евстатий и Пере Жебчев. Селото било опожарено, като селяните потърси­ли спасение край Смилево. Бащата на Вангел – Симо Разумов – не стоял настрани от революционните събития. С пушка в ръка той бил четник в четата на Георги Сугарев и загинал геройски на 16 септември същата година при манастира Слепче, Прилепско[25]. Още в Од­рин Вангел научил тези тъжни новини и тайно си поплакал, но неволята го научила да бъде твърд и непреклонен.

Трагедията му не останала скрита и от всичко знаещият ек­зарх Йосиф, който наредил да бъде приет като пълен стипен­диант в Цариградската духовна семинария „Св. Иоан Рилски“. Така през септември 1904 година Вангел прекрачил прага на семина­рията в квартал Шилиш, в непосредствена близост до новата българска болница „Евлогий Георгиев“[26]. Тази семинария била любимотото учебно заведение на екзарха; създадена по негово настояване и намираща се непрекъснато под негов пряк конт­рол. Тук, в обширния семинарски парк, българският духовен глава прекарвал часове наред през неделни и празнични дни. Но той не бездействал, а се разхождал по алеите на парка, раз­говаряйки със семинаристи. Интересно е обстоятелство, че всич­ки семинаристи, от втори курс нагоре, екзархът знаел по име, както и кой откъде е. Йосиф I живо се интересувал от бъдещи­те планове на всеки един семинарист и се опитвал да привлече за екзархийската кауза най-добрите и най-способните[27]. Сред тях бил и Вангел Симов, който още през 1902 година спечелил сим­патиите на екзарха.

В Цариградската духовна семинария Вангел учил шест го­дини, показвайки усърдно прилежание и отличен успех. Въпре­ки че бил стипендиант и живеел на пансион, екзархът не го забравял и винаги го подпомагал със собствени средства. В ог­ромния дневник на Йосиф I срещаме интересна записка от 1 август 1906 година. На тази дата българският духовен глава е запи­сал, че за дрехи на Вангел Симов платил три златни наполеона[28]. През 1908 година екзархът заболял сериозно и след дълго лече­ние на 8 юни 1909 година заминал да продължи лечението си във Виена, а след това в София. Неговото отсъствие от Цариград продължило цяла година. Вангел редовно му пишел писма и го информирал за учението си и бъдещите си планове[29].

Екзархът се завърнал в турската столица едва на 17 юни 1910 година, а само след три дни бил годишният акт на семинарията. На него присъствали много гости, сред които бил и Йосиф I, а също така и синодалните митрополити Авксентий Пелагонийски, Иларион Неврокопски и Герасим Струмишки. Тогава се дип­ломирали седем семинаристи, в това число и Вангел Симов. От страна на семи-нарското ръководство завършилите получили по една луксозно подвързана Библия. Вангел Симов бил награ­ден със скъп златен часовник за отличен успех по турски език. Тази му награда била изпратена от турския министър на про­свещението. В края на тържеството Вангел станал и отправил към другарите си прощална реч на турски език. Той хем се рад­вал, че завършил образованието си, хем тъжял за отличният учи­телски колектив и топлите грижи на Българската екзархия към учениците[30].

Така през лятото на 1910 година Вангел Симов бил изправен на кръстопът. С диплома в ръка той трябвало да реши по кой път ще поеме. Едногодишното отсътвие на екзарха било причина да се чувства несигурен и разколебан. Обаче на 24 юни 1910 година, само четири дни след тържественият акт по дипломирането на семинаристите, се състояла съдбоносна среща между Йосиф I и Вангел. След продължителен и пълноценен разговор се стиг­нало до зрялото решение – „Вангел Симов се съгласи да стане монах„[31]. От своя страна екзархът му обещал да го изпрати да учи богословие в чужбина, нещо което 22-годишният младеж мно­го желаел.

10 юли 1910 година бил исторически ден за Вангел. В параклиса на Екзархийския дом в квартал Шишли първият Неврокопски митрополит Иларион го постригал в монашество, давайки му името Борис[32]. Може би тук имал пръст Божият промисъл; защо именно от всички синодални митрополити Иларион Неврокоп­ски извършил пострига, а не например Пелагонийският (или Битолският) митрополит Авксентий, който фактически бил епар­хийски архиерей на Вангел Симов[33]. На следващия ден (неде­ля, 11 юли 1910 година) в историческата желязна църква „Св. Сте­фан“ в квартал Фенер митро-полит Иларион го ръкоположил в иеродяконски чин[34].

На 14 декември 1930 година, в словото си при епископската си хиротония, Борис с исконна гордост ще заяви: „Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко… Божият зов стигна до мене чрез устата на един рядък и достоен Божий из­браник – чрез устата на приснопаметния и незабравимия, на блаженейшия и блаженопочиналия екзарх Йосиф I, комуто Бог даде блажен покой и сътвори вечна памет![35]“

Младият иеродякон бил оставен на служба в екзархийския параклис и помагал в делата на екзархийската канцелария[36].На 27 август 1910 година било проведено заседание на Смесения ек­зархийски съвет. На него екзархът предложил да се отпусне от фонд „Увалиев“ една стипендия за следване по богословие в Университета в град Черновиц, тогава в пределите на Австрия. Стипендията била отпусната и за нея обявили конкурс в екзар­хийския орган вестник „Вести“. Срокът за подаване на документите бил 15 септември същата година, а условията изисквали кандидатите да имат завършен пълен семинарски курс и да не са по-възрастни от 25 години[37]. Иеродякон Борис веднага подал документите си и спечелил въпросната стипендия. Този благотворителен фонд („Увалиев“) бил основан от богатия търговец Стефан Увалиев Димитров, родом от Калофер, но починал в град Казанец в Бесарабия. Дарителят завещал 20 000 рубли на Българс­ката екзархия в Цариград, от лихвите, от които да се учреди една стипендия на негово име в размер между 200 и 400 рубли годишно[38]. Именно с тази стипендия през есента на 1911 година ие­родякон Борис заминал да следва в Богословския факултет  в Черновиц. Там вече следвал друг екзархийски стипендиант, иеро-дякон Паисий, дякон на екзарх Йосиф I, а по-късно Вра­чански митрополит[39].

В Черновиц Борис Симов следвал четири години и завър­шил висшето си богословско образование през 1915 година, със за­щита на докторат. По същото време починал неговият благо­детел и духовен наставник екзарх Йосиф I[40]. Завръщайки се в София младият богослов се поклонил пред пресния гроб до катедралния храм „Св. Неделя“, давайки обет да отдаде всич­ките си сили и съзнателния си живот за благото на Църквата.

Иеродякон Борис получил послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир и в Пловдив­ската духовна семинария (продължителка на закритата Цариг­радска духовна семинария)[41]. През Великите пости на 1916 година получил скръбната вест, че починали трима от най-близките му хора – майка му, дядо му Митре и баба му Божана. Жив ос­танал само 15-годишният му брат Йордан, наглеждан от близ­ки роднини[42]. През есента на 1916 година иеродякон Борис заминал да изучава философия във Виена, а по-късно – в Будапеща. Бу­шуващата по това време Първа световна война попречила оба­че на плановете му и, през 1917 година, той се завърнал в България[43] и с това приключило 18-годишното му образование.

На 25 ноември 1917 година Пловдивският митрополит Максим го ръкоположил в иеромонашески сан и наскоро след това Светият Си­нод го изпратил в Будапеща, за да организира българската ко­лония в Унгария. С амбиция и плам иеромонах Борис успява да създаде църковно-училищна община, която за пръв път от­крила в столицата на Унгариябългарска църква – „Св. св. Ки­рил и Методий“, както и българско училище[44].

През 1922 година бил извикан в София, а на 22 юли същата година новият Софийски митрополит Стефан (негов бивш учител от Цариградската духовна семинария, а по-късно екзарх Български) го удостоил с архимандритско дос­тойнство[45]. От 15 май 1923 година до 1 септември 1924 година архимандрит Бо­рис бил протосингел в Софийска митрополия, след което в продължение на две години (до 1 септември 1926 година) заемал по­ста началник на „Културно-просветното отделение“ при Светия Синод, а също така и предстоятел на катедралния храм-памет­ник „Св. Александър Невски“. Следващото му послушание било ректор на Софийската духовна семинария. С писмо от декемв­ри 1927 година (вх. № 12138), възрастният вече Варненско-Преславс­ки митрополит Симеон го поканил за свой викарен епископ. На 31 декември 1927 година, в заседание на Светия Синод, тази покана била разгледана, а архимандрит Борис се явил да чуят мнени­ето му. Той се съгласил, но по здравословни причини помолил синодалните старци да отложат за по-късно хиротонията му[46].Едва на 14 декември 1930 година бил хиротонисан за Стобийски епис­коп и избран за член на Висшия учебен съвет при Министер­ството на народната просвета. От 23 ноември 1931 година до избора му през пролетта на 1935 година за Неврокопски митрополит, той бил назначен за главен секретар на Светия Синод[47].

На 17 март 1935 година, в Неврокоп, наместникът на овдовялата епархия – Софийски митрополит Стефан, провел избор за нов архиерей. Болшинство от гласовете получили епископите Бо­рис Стобийски и Софроний Знеполски (провъзгласен на 6 ок­томври същата година за Търновски митрополит). На 24 март същата година Светият Си­нод избрал и провъзгласил от двамата кандидати Борис за ка­ноничен митрополит на Неврокопска епархия[48]. Така по сте­чение на съдбата и на Божия промисъл, този достоен син на Македония станал митрополит на единствената част от Маке­дония, която останала в пределите на майка България. В продължение на тринадесет години той се изявил като един образцов архиерей – винаги на своя пост, достоен архипастир и защитник на онеправданите. Затова преди половин век злодейска ръка отне живота му, за да остане завинаги името му сред мъчениците за вяра, църковна независимост и свобода[49].

___________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с.147-157. Същата статия е възпроиздведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Все още няма написана пълна и цялостна биография за този мастит екзархийски архиерей.

[2].  Убит през есента на 1948 година.

[3]. Вж. Гяуров, Хр. Неврокопски митрополит Борис. – Църковен вестник, бр. 13 от 30 март 1935 г., с. 151.; Цанков, Cm. Българската пра­вославна църква от освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. XVI, 6. 1938/1939, с. 81, Доростоло-Червенски митрополит Михаил. Над­гробно слово. – Църковен вестник, бр. 37-38 от 22 ноември 1948 г., с. 2.; Неврокопски митрополит Пимен. Усърден послушник на словото. (По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митрополит Борис Симов). – Духовна култура, кн. 10-11, 1968, с. 29 и други.

[4]. Вж. т. нар. „Данова карта“ от края на XIX в.

[5]. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. I, С., 1970, с. 396-399.

[6]. Пак там, т. II, С., 1970, с. 451.

[7]. Пак там, т. I, с. 397-398.

[8]. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 96.

[9]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 398.

[10]. Пак там, с. 393.,

[11]. Вж. т. нар. „Данова карта“.

[12]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 397.

[13]. Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАН), ф. 1, оп. 5, а. е. 13, л. 4.

[14]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 32.

[15]. Пак там, с. 29.

[16]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 10, с. 19.

[17]. А. Б. (Архимандрит Борис). Един спомен за екзарх Йосиф. – Във: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С., 1995, с. 210.

[18]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 33.

[19]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 13, с. 4.

[20]. Орманджиев, Ив. Произход, развитие и роля на Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. – Във: Д-р Петър Бе­рон и Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, Сбор­ник документи, С., 1958, с. 112-113.

[21]. А. Б. (Архимандрит Борис). Пос. съч., с. 211-212.

[22]. Пак там, с. 212.

[23]. Пак там, с. 213.

[24]. Пак там, с. 213-214.

[25]. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I, С., 1983, с. 365.

[26]. Неврокопски митрополит Пимен. Пое. съч., с. 33.

[27]. За нея вж. Темелски, Хр. Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. – Църковен вестник, бр. 12 от 21-27 март 1994 година, G. 8.

[28]. Пак там.

[29]. Български екзарх Йосиф I. Дневник, С., 1997, с. 606.

[30]. Пак там, с. 730.

[31]. Вж. в. „Вести“, год. XX, бр. 120 от 22 юни 1910 г., с. 3.

[32]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 746.

[33]. Четвърт век по-късно на овакантената Неврокопска митропо­литска катедра ще застане Борис и достойно ще поеме управлението на епархията.

[34]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[35]. Пак там.

[36]. Църковен вестник, бр. 47 от 20 декември 1930 г., с. 543.

[37]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[38]. В. „Вести“, бр. 1 от 2 септември 1910 г.. с. 3.

[39]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 10-6, а. е. 164, с. 47.

[40]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 755.

[41]. На 20 юни 1915 г. в София.

[42]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[43]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[44]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[45]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[46]. Гяуров, Хр. Пос. съч., е. 152.

[47]. Вж. това у Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч. с. 35

[48]. Пак там.

[49]. Пак там, с. 36.

Изображения: авторът Христо Темелски и Неврокопски митрополит Борис (1888-1948). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6rO

ВРЪЗКИТЕ НА ЗОГРАФСКИЯ МАНАСТИР С УЧРЕДЯВАЩАТА СЕ БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ (1870-1872 г.)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Както е известно цариградските българи взели дейно и ръководно участие в църковно-народната борба, построявайки в квартал Фенер, в непосредствена близост до Цариградската гръцка патриаршия българска църква „Св. Стефан“ и народен метох при нея. От този именно център, под носа на фанариотите, българските църковни дейци в продължение на две десетилетия ръководели непримиримата борба за независима църковна иерархия. Но още през есента на 1864 година, когато се завърнали от заточение архиереите Авксентий Велешки и Иларион Макариополски, които живеели в Метоха, Цариградската патриаршия протестирала пред Високата порта и поискала отстраняването им от Фенер. Съвсем тактично великият везир Али паша предложил на двамата български духовници да се настанят в друг квартал, за да не дразнят Патриаршията. С неохота Авксентий и Иларион си намерили квартири в предградието Ортакьой, отдалечено на 5-6 км от българската църква и Метоха[1].

Пет години по-късно, през декември 1869 година митрополитите Панарет Пловдивски, Доротей Софийски, Иларион Ловчански и Антим Видински си подали писмено оставките на Цариградската патриаршия и се поселили в Ортакьой, където били Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски (Авксентий Велешки починал през 1865 година). Така тези архиереи образували временен Св. Синод, който си поставил задача да поеме в свои ръце българското църковно дело, което предстояло да се реши[2]. Освен това някои по-видни цариградски българи заседавали заедно с владиците и по този начин образували т. нар. Предварителен смесен съвет. И двете управителни тела не били признати от Високата порта и действали твърде ограничено[3]. Независимо от това те се нуждаели от млади и образовани духовници, които да водят протоколите от заседанията и преписката им. За целта погледите на архиереите били насочени към Зографския манастир в Света Гора. С писмо те поканили иеромонах Мелетий да отиде в Цариград, за да бъде в разположение на българските църковни дейци[4].

Още в края на октомври 1869 година отец Мелетий се отправил за турската столица, носейки със себе си писмо от манастирския събор (с дата 26 октомври) и сумата от 50 турски лири, която зографци изпращали като помощ на временния Св. Синод[5]. В Цариград иеромонах Мелетий бил назначен за секретар-писар на двете временни управителни църковни тела[6].

На 27 февруари 1870 година българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек с издаването на султанския ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна ииерархия, почти независима от Цариградската гръцка патриаршия. Въпреки затрудненията, които създавала последната, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. Преди всичко необходимо било съставянето на временно управляващо тяло, официално признато от Високата порта, което трябвало да състави проектоустава на Екзархията; да организира и свика събор за неговото приемане; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт. На 13 март 1870 година в Екзархийския дом в Ортакьой (наета под наем еврейска къща) се събрали 39 видни цариградски българи и с тайно гласуване избрали Привременен смесен съвет, съставен от 15 души – 10 миряни и петима архиереи. Със султанско ираде (указ) от 30 март 1870 г. този съвет бил утвърден като законен с определени правомощия. Негов председател станал най-възрастният от владиците Иларион Ловчански, а секретар-писарската работа до средата на месец юли същата година била вършена от иеромонах Мелетий Зографски[7].

Още преди издаването на султанския ферман зографските монаси взели решение да упълномощят игумена си архимандрит Климент да оборудва и открие в манастира книгопечатница. Тук трябвало да бъдат печатани църковни, богослужебни и нраво-поучителни книги, „които да се продават с такава цена, с каквато се купуват и самите прости книги, а где е нужно и без пари“[8]. Това желание на зографци било породено от наблюденията на техните таксидиоти, които „като гледат, че повсякъде кръстосват отечеството ни католически и протестантски пропаганди и разпущат в народа книги, които съдържат вредно учение, и народът се принуждава скъпо да купува църковните богослужебни книги от чужди царства, за които незаслужено се е подозирал от ч(естното) правителство“[9]. За да осъществят това свое намерение монасите от българския Зографски манастир решили да потърсят съдействието на временния Св. Синод. За целта те написали две писма – едното от 18, а другото от 24 февруари 1870 година. В първото било посочено, че зографските старци упълномощили игумена си да основе книгопечатница в светата обител, за да се печат „нравствено-религиозни книги“[10]. Във второто писмо братството на Зограф молело Архиерейския събор (тоест временния Св. Синод) да ходатайства, където трябва, за да отворят по-скоро печатницата си. За по-бързото решаване на въпросите те изпращали в Цариград и двама зографски монаси, които притежавали и определени пълномощия[11].

Пълномощниците на Зограф били иеромонах Евстатий и монах Аверкий. Първият, най-дейният, бил родом от Белово, Пазарджишко и приел духовно звание в Рилския манастир. След това станал зографски брат и поддържан от манастира получил високо образование. Учил гръцка семинария на о-в Халки; след това продължил в румънска семинария в Яш, а завършил Киевската духовна семинария. След това свършил пълния курс на Московската духовна академия с учената степен „Кандидат на богословието“. Това не му се видяло достатъчно и една година следвал в Берлин философия, след което завършил медицина в Париж. Чак тогава се завърнал в Зограф, където отворил училище и болница, като подхвърлил и идеята за отварянето на манастирска книгопе- чатница[12].

В началото на март 1870 година зографските пълномощници пристигнали в Цариград и връчили писмата си на временния Св. Синод. Архиереите ги разгледали, но понеже повдигнатия въпрос имал и светски характер, решили по тях да се произнесе Привременния смесен съвет. На четвъртото заседание на последния, проведено на 3 април 1870 година двете писма на Зографския манастир били прочетени и обсъждани. Първи взел отношение Гаврил Кръстевич, който изтъкнал, „че предложението на Зограф е много свято и утешително. На народа голяма чест прави този манастир, това ще бъде много приятно и на правителството, особено за тая идея, че не е полезно да се купуват отвън богослужебните книги“[13]. Обаче Гаврил Кръстевич се съмнявал дали Високата порта ще разрешела отварянето на печатницата в Света Гора, понеже „на това място гледа винаги не с добро око“, затова не трябвало Привременния смесен съвет да се ангажира и да моли разрешение за това. Според него зографци трябвало да се отнесат направо към правителството за необходимото разрешение[14].

След Кръстевич думата взел д-р Хр. Стамболски, който заявил, че много пъти било ставало на въпрос Цариградското читалище да започне печатането на богослужебни и други учебни книги. Той помолил останалите членове на Привременния смесен съвет да почакат още 2-3 седмици, докато и читалищното ръководство поразмисли по въпроса за печатането на книгите[15]. Хр. Тъпчилещов от своя страна реагирал, че „по-добре е зографските старци да ги напечатат (богослужебните книги), тъй прилича“[16].Хаджи Николи Минчоглу пък заявил следното: „Като искат те да дадем просба на правителството за това, трябва най-първо да попитат Патриаршията, защото не се нахождат под нейно управление“[17]. В спора се намесил и Георги Ст. Чалъков, който дал пример с неуспешния опит на Йоаким Груев, който също бил искал позволение от правителството да печата богослужебни книги в Пловдив. Отговорили му, че в Цариград имало правителствени печатници и в тях печатането щяло да стане много по-евтино. От това той заключил, че получаването на разрешение за откриването на печатница в Зографския манастир ще стане много трудно[18].

Гаврил Кръстевич потвърдил заключението на Г. Чалъков и предложил зографци „направо да се отнесат за това нещо до правителството, но добре е тука в Цариград да помолиме да уредят печатницата, с което много ще благодарят на правителството, защото и самото то за това нещо се грижи. Едхем паша[19] прямо ми каза, че печатането на богослужебните ни книги ще е първото ни дело“[20]. След още някои разисквания по този въпрос, Панарет Пловдивски предложил следното заключение: „… да се отговори на зографските отци, че не можеме да посредствуваме пред правителството по много причини, за които упълномощените ще разкажат. Колкото за добрата им воля, да им се благодари и похвалят“[21].

Искането на зографци за отварянето на книгопечатница било разгледано в шестото поредно заседание на Привременния смесен съвет, проведено на 24 април 1870 година. На него присъствали и пълномощниците на манастира иеромонах Евстатий и монах Аверкий. Председателят на съвета Иларион Ловчански им съобщил, че Високата порта „с радост може да позволи да печатате Вие книгите, но за да позволи в Св. Гора, не вярваме. И ние сега по много причини не можем за в Св. Гора да ходатайстваме. Ние Ви позволяваме тук“[22]. Монах Аверкий отговорил, че нямали пълномощия да се съгласяват с откриване на печатницата в Цариград, затова трябвало да попитат манастирското ръководство. Освен това, ако печатницата се намирала извън Зограф, трябвало да има хора надзиратели, печатари и коректори на печатаните книги. Иванчо Хаджипенчович се намесил, като казал, че понеже не са наредени още българските църковни работи, затова не могат сега да искат от правителството разрешение за отваряне на печатницата в Света Гора, а за в Цариград още утре могат да поискат такова. Митрополит Панарет твърдо заявил: „Както и да е, трябва да се печатат тук под наше надзирание“[23]. Иеромонах Евстатий покорно заявил, че „каквото се одобри от Събора, това и тъй ще се печати“[24].

В заключение Гаврил Кръстевич повторил отново становището на Привременния смесен съвет, като помолил зографските представители да съобщят това писмено на манастира. Освен това ги помолил да пишат, „че добре би било Зографския манастир заедно с това добро да издава и един духовен журнал“[25]. Отец Евстатий обещал, че ще пишат, а „колкото за вестник и сам манастирът има намерение да издава, като се учреди в Св. Гора типографията“[26].

Вероятно двамата зографски представители са информирали веднага своя манастир за мнението на Привременния смесен съвет. Освен това последният на 3 май 1870 година официално уведомил игумена на Зограф архим. Климент, че печатницата обезателно трябва да бъде в Цариград, а не в Зограф[27]. След около три месеца, на 6 август 1870 година временния Св. Синод отново информирал зографци, че одобрявал предложението им за книгопечатането, но нямал нужната сила да действа пред правителството. Въпреки това правел всичко възможно, за да сполучи благородното им дело. В това писмо архиереите искали съгласието на манастирското управление за оставането на отец Евстатий като учител и молели да им изпратят един иеромонах и един иеродякон[28].

На 15-то заседание на Привременния смесен съвет от 26 юни 1870 година, д-р Ст. Чомаков повдигнал въпроса, че секретар-писарят иеромонах Мелетий Зографски повече от половин година служи самоотвержено, без никакво заплащане. Понеже писарската работа била доста, той предложил да бъде назначен и друг писар. Като такъв посочил Марко Д. Балабанов, който бил млад и способен, завършил право в Париж[29]. На 17-то заседание на съвета от 11 юли 1870 година българските църковни дейци решили да изпратят митрополит Доротей Софийски и отец Мелетий Зографски като негов помощник в Месемврийската и Анхиалската общини с цел да ръкополагат свещеници[30].

Така в средата на юли 1870 година Мелетий Зографски напуснал Цариград и се отправил с Доротей Софийски към посочените общини. След приключването на мисията им отец Мелетий бил помолен от ямболци да остане в града им като учител и проповедник, за да се бори с протестантската пропаганда. За целта Ямболската община поискала съдействието на временния Св. Синод, и след като го получила, благодарила за това с писмо от 19 август 1870 година[31].

Двамата представители на Зограф Евстатий и Аверкий продължили да чакат в Цариград разрешение за откриването на печатницата. Понеже решаването на въпроса много се проточило, те отправили на 28 август 1870 година едно „Прошение“ до Привременния смесен съвет. В него посочили, че още преди три месеца подали подобно прошение и до Великия везир Али паша, но „резултат никакъв още няма“. Научили обаче, че решаването на въпроса с печатницата бил предоставен на Солунския валия и молели „Смесената народна комисия да благоизволи да земе върху себе си изходатайствуването от правителството за уреждание в манастира на печатницата, която при това като ще да е под главен надзор на Св. Българский събор; то просиме да бъде освобождена от рецензията на Солунския валия“[32].

Не е известно становището на Привременния смесен съвет по това прошение, но тогава членовете на съвета бързали с приключването на проектоустава на Българската екзархия и нямали не само време, но и възможност да се занимават с въпроса за печатницата на Зографския манастир. Независимо от това, иеромонах Евстатий самоотвержено чакал в Цариград. На 18 септември 1870 година той се явил на 28-то заседание на съвета и поискал да му дадат едно писмо, адресирано до Зограф, в което да известят, че дават позволение за откриване на печатница, но не в манастира, а в Цариград. Веднага му написали такова писмо, което било подписано от всички присъстващи членове на Привременния смесен съвет[33].

Временния Св. Синод отправил на 17 септември 1870 година писмо до отец Евгений Мишайков в Зографския манастир, че официално го кани да пристигне в Цариград, като „образован и потребен мъж“[34]. Този духовник бил племенник на Пловдивския митрополит Панарет, където бил негов протосингел (1866-1868), а след това помощник на митрополит Антим във Видин (1869-1870)[35]. На тази покана архимандрит Евгений отговорил, че като писар на Зографския манастир бил твърде зает и не можел сега да отиде в Цариград.

Иеромонах Евстатий на 28 октомври 1870 година отправил писмо до Привременния смесен съвет, че все още оставал с „надеждата от основаването на книгопечатница в Зографския манастир“[36]. На 3 ноември 1870 година братството на Зограф писало на съвета в Цариград, че едва на 17 октомври получили писмото им от 6 август. Зографци с любопитство се питали „за что и где именно се е така надалеко скитало и бавило“ това писмо. Те не отговорили веднага и след късното му получаване, защото очаквали иеромонах Евстатий или да се завърнел от Цариград, или поне да им пишел за мнението си относно „призоваванието му в учителско звание“, та чак тогава да отговорят „решително“. По отношение на изпращането на един иеромонах и един свещенодякон, зографци отговорили, че наистина „имаме доволно“, „но като что още не ся созрели, просим извинение, че не можем да изпълним желанието Ви“[37].

Така въпросът за откриването на книгопечатница в Зографския манастир постепенно заглъхнал. Идеята на зографци не получила разрешение от Високата порта, която не гледала с добро око на светогорската монашеска република. Българските църковни дейци не се заловили да действат дейно и сериозно по този въпрос, защото имали да уреждат редица важни неща по устройството на Екзархията, а освен това постоянно имали неприятности от страна на Патриаршията. Не без значение било и обстоятелството, че Зографския манастир се намирал извън диоцеза на създаващата се Българска екзархия – въобще всички светогорски манастири били пряко подчинени на Цариградската патриаршия.

На 36-то заседание на Привременния смесен съвет, проведено на 27 ноември 1870 година Димитър Ив. Гешов повдигнал въпрос за издаването на самостоятелен вестник от страна на Екзархията. Той споменал, че Зографския манастир обещал да даде известна сума за това начинание. Д-р Ст. Чомаков казал, че „възприема този вестник, но само да го управлява финанциално“. Тогава Д. Гешов допълнил, че би било добре „да се намери наистина человек, който да приеме това“. Намесил се и Хаджи Николи Минчоглу, който заявил, че ако се намерят пари за вестника от някъде, например от някоя община, те трябвало да постъпват в специалната финансова комисия, а тя от своя страна ще подпомагала издателя на вестника. Тогава Хаджи Иванчо Хаджипенчович предложил въпросната комисия да издаде „проглашение“ по този въпрос, тоест по събирането на средства за издаването на вестник[38].

Издаването на вестник от страна на Екзархията имало идентичната съдба както с откриването на печатница в Зографския манастир. Нищо не било направено, но зографци наистина откликнали на апела и в края на 1870 година изпратили една сума от 100 турски лири. Въпросната сума била получена от д-р Ст. Чомаков, но за нея временния Св. Синод разбрал чак в края на следващата 1871 година. Когато синодалните старци го попитали получени ли са стоте лири и къде са изразходвани, той отговорил, „че щял сам да Ви ся отговори и да Ви разправи за тая работа“[39].

След като Привременния смесен съвет изготвил и отпечатал проектоустава на Екзархията на 23 февруари 1871 година тържествено бил открит Първия църковно-народен събор в Цариград. Той продължил пет месеца (до 24 юли 1871 година), като в него взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет и 35 представители от епархиите. След обстойно разглеждане на проектоустава, той бил приет и подписан на 23-то заседание на Събора, проведено на 14 май 1871 година[40]. След това народните избраници продължили работата си по уреждането на финансовите и кадровите въпроси на Екзархията. На 25-то редовно заседание от 21 май 1871 година бил разискван въпросът за паричното състояние на „Екзархийския ковчег“. Парите били малко и недостатъчни, затова решили всички представители да пишат до епархиите си за изпращането на помощи. Предложено било да се пише за помощ и на Рилския и Зографския манастир[41]. На същото заседание започнали разискванията по съставянето на каталога за бъдещите екзархийски архиереи. Софийският представител Хр. Стоянов предложил от страна на едно частно събрание на част от представителите няколко зографски иноци. На първо място бил поставен споменатият вече иеромонах Евстатий, на второ място – Мелетий, а на седмо място отец Натанаил. Представителят от Русе иконом Петър К. Арнаудов предложил на 11 място да впишат отец Нил Изворов, също зографски брат[42].

Така по решение на Църковно-народния събор, временния Св. Синод отправил на 24 май 1871 година писмо No 138 до игумена на Зограф архимандрит Климент. В него освен, че били посочени тримата кандидати за екзархийски архиереи, настойчиво била искана парична помощ „за общий Екзархийский ковчег, защото нуждите в които се намерва Екзархийското управление са достигнали до една такава степен, щото и най-необходимите ежедневни разноски едвам се посрещат и то с неописани мъчнотии“[43].

На 27-то редовно заседание на Църковно-народния събор, проведено на 28 май 1871 година, започнали разисквания по предложените кандидатури за Екзархийския каталог. За Евстатий Зографски подробно представяне направил Хр. Стоянов, а д-р Ст. Чомаков допълнил, че му писали пловдивчани, че го искат там да им стане епископ. При тези добри оценки неговата кандидатура била приета с пълно вишегласие[44]. Приета била кандидатурата и на отец Мелетий Зографски, като М. Балабанов споменал за него, „че той бил превел и 2-3 черковни книги и че е ревностен поборник за православната вяра срещу протестантизма“[45]. Отец Натанаил Зографски бил също приет след представяне от епископ Иларион Макариополски, който му дал отлична оценка. Д-р Ст. Чомаков прибавил, че „имахме чест да го видим и лично; той е мъж сериозен, много разумен, с отношение отлично, с рядка опитност и добър патриот“[46].

Разискванията продължили и на 1 юни 1871 година, когато се провело 28-то редовно заседание на Събора. Под No 38 в каталога бил приет вписан монах Иларион Зографски, за който се казало, че бил „инок добър, с учение просто, но достатъчно“[47]. Като No 39 бил вписан в каталога иеромонах Евгений Мишайков, който приел монашество в манастира Каракал в Св. Гора, но „намерва се понастоящем в Зографския манастир, отгдето го поканил Св. Синод, а той се отговорил, че като писар не можел да остави засега манастира. Съборът решава да се запише и той…“[48]

Нуждата от средства заставила Привременния смесен съвет, който възобновил заседанията си след закриването на Църковно-народния събор, да напомни отново на зографци за парична помощ. На 5 август 1871 година с писмо No 200 зографци били подканени да побързат с изпращането на помощта[49]. Неизвестно на коя дата зографци съобщили в Цариград, че обещават да изпратят 150 турски лири. Председателят на временния Св. Синод Иларион Ловчански писал на 25 септември 1871 година на игумена на Зографския манастир да изпратят обещаната сума чрез г-н Паунчев в Солун до търговеца Д. Ив. Гешов в Цариград[50]. Въпросната сума била изпратена според указанията и с писмо от 1 ноември 1871 година зографци уведомили за това архиереите в Цариград. На 17 декември същата година временния Св. Синод писал на игумена архимандрит Климент, че са получили и писмото и 150 турски лири. „Смесенний съвет Ви отправя топли благодарения за тая помощ, която е от голяма за нас важност в днешните анормални и скудни обстоятелства. Ний не щем никога забрави усърдието, с което Зографский манастир поспеши да отговори на гласът ни, и Българската наша Екзархия ще държи счет на тази добра воля от Ваша страна“[51].

Известно е, че Първият църковно-народен събор през 1871 година не можел да избере екзарх, поради протакане одобрението на Екзархийския устав от Високата порта. Едва на 11 февруари 1872 година турското правителство наредило на Привременния смесен съвет да се събере и да избере екзарх. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран старият Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари същата година бил проведен втори избор, на който избрали за Български екзарх Видинския митрополит Антим. На 23 февруари Високата порта утвърдила избора и на 17 март същата година екзархът пристигнал в Цариград и поел поста си[52]. В съгласие с правителството започнали избори и ръкоположения на първите екзархийски митрополити. Така на 20 септември 1872 година архимандрит Евстатий Зографски бил хиротонисан за Пелагонийски митрополит; на 24 септември същата година архимандрит Натанаил Зографски го ръкоположили за Охридски митрополит, а на 15 октомври архимандрит Мелетий Зографски станал Софийски митрополит[53].

Архимандрит Нил Зографски (Изворов), който бил предстоятел на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград бил хиротонисан на 10 юли 1872 година за Смоленски епископ и изпратен за временно управляващ Солунска епархия, но преминал на страната на униятите и станал униятски архиепископ[54].

Така с парични помощи и някои подготвени духовници Зографският манастир подпомогнал през 1870-1872 година изграждащата се Българска екзархия, която бързо укрепнала и станала първата международно призната институция на поробените българи.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. М. Радивоев, Време и живот на Търновския митрополит Иларион (Макариополски), С., 1912, с. 223.

[2]. П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971, с. 290-291.

[3]. Мишев, Д. Църковен архив, кн. III, С., 1931, с. 108.

[4]. НБКМ-БИА, II А 4823. Биографични бележки за митрополит Мелетий от митрополит Натанаил.

[5]. Мишев, Д. пос. съч., с. 211.

[6]. НБКМ-БИА, пос. док.

[7]. Мишев, Д. пос. съч., с. 189, бел. под линия.

[8]. Пак там, с. 140.

[9]. Пак там.

[10]. Пак там, с. 215.

[11]. Пак там, с. 216.

[12]. Вж. подробно за него у Йонков-Владикин, Н. Евстатий Пелагонийски (Живот и дейност). – сп. Духовна култура, кн. 39, 1929, с. 50-52.

[13]. Мишев, Д. пос. съч., с. 140.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там.

[16]. Пак там, с. 141.

[17]. Пак там.

[18]. Пак там.

[19]. По това време министър на просветата.

[20]. Мишев, Д. пос. съч., с. 141.

[21]. Пак там.

[22]. Пак там, с. 145.

[23]. Пак там.

[24]. Пак там.

[25]. Пак там.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там, с. 221.

[28]. Църковноисторически и архивен институт при Българска патриаршия (ЦИАИ), ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 6; ЦИАИ, инв. No 9177.

[29]. Мишев, Д. пос. съч., с. 175.

[30]. Пак там, с. 185.

[31]. Пак там, с. 229.

[32]. ЦИАИ, инв. No 9093.

[33]. Мишев, Д. пос. съч., с. 200.

[34]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 17.

[35]. Кирил, Патриарх Български Екзарх Антим (1816-1888), С., 1956, с. 84 и 290.

[36]. Мишев, Д. пос. съч., с. 235.

[37]. ЦИАИ, инв. No 9177.

[38]. Мишев, Д. пос. съч., с. 204-205.

[39]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, л. 128-129.

[40]. Вж. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. – сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 91 и сл.

[41]. Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911, с. 145.

[42]. Пак там, с. 146.

[43]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 55.

[44]. Протоколи на …, с. 156.

[45]. Пак там.

[46]. Пак там, с. 157.

[47]. Пак там, с. 161.

[48]. Пак там.

[49]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с.93.

[50]. Пак там, с. 116.

[51]. Пак там, с. 128.

[52]. Темелски, Хр. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. – сп. Духовна култура, кн. 8, 1995, с. 25.

[53]. Кондика на Св. Синод, с. 14, 16 и 20. (Съхранява се в канцеларията на Св. Синод в София)

[54]. За него виж. Славов, Ан. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски, С., 1930, с. 205.

ПРИЛОЖЕНИЯ

I.

Прошение до Привременния смесен съвет от пълномощниците на Зографския манастир йеромонах Евстатий и монах Аверкий от 28 август 1870 г.

„Прошение

До Народната смесена българска комисия

От пълномощните на Зографский манастир иеромонаха Евстатия и монаха Аверкия

Каквото из писмата, които пролетос донесохми до Святейшийт Българский собор, тъй и из личните наши разказвания, известно е на Високоблагородните членове на Смесената комисия, че Зографский българский манастир, побуждаем същи от народолюбиво чувство, желае да направи едно благотворение за в полза на народа, и че за такова нещо, като по съобразно, каквото с местоположението на Зографската обител, тъй и със званието на братството, манастира избра и ся реши да устрои вътре в зданията манастирски една книгопечатница за печатание на церковнославянски, тъй и на разни веропоучителни книги, които книги да ся отпущат на народа по оная цена, за която струват простите хартии, а где нуждата народна ще ся усеща да е по-голяма, там и в дар да ся дават. При това още, манастира желае да даде всевозможно улеснение за напечатанието на трудовете на всички ония малосредствени учени българи, кои ще да пишат или ще да превеждат на българский язик веропоучителни книги.

Това манастирско желание, каквото по-горе забележихме, е известно на комисията, която преди няколко месеца време благоволи да ни даде дозволение изпърво сами да просиме у Правителството разрешение за устроението на една книгопечатница в манастира.

По съвета на комисията ний още тогава беззабавно подадохми прошение на Негово Височество Али паша за това дело. Но за съжаление, ето оттогава повече от три месеци време ся заминува, а резултат никакъв още няма; едно само ще ся слуша, то е, че делото за печатницата ся нахожда уж у Солунския валия.

Прочее, като сми уверени, че печатницата за церковно-славянски и веропоучителни книги, макар и да я строи манастира, е дело обаче не на частно лице и не за частен интерес, а е дело народно и за народен интерес. Поради това смиреннейше просиме достопочтенната смесена народна комисия да благоизволи да земе върху себе си изходатайствованието у Правителството за учреждение в манастира на печатницата, която при това като ще да е под главен надзор на Св. Българский събор, то просиме да бъде освободена от рецензията на Солунския валия.

1870 г., августа 28 ден“.

(ЦИАИ, инв. No 9093)

II.

Писмо на Зографския манастир до временния Св. Синод в Цариград от 3 ноември 1870 г.

„Ваше Високопреосвященство!

Святейший Бълг. соборе!

Чрез смиреното си настояще писмо, като просим начяло пастирското Ви благословение и Богоприятните Ви св. молитви, известяваме Ви какво радостно получихме на 17-ий прешедшаго Вашето достоуважаемо Архипастирско писмо от 6-ий августа, което ни зададе не малко любопитство, за что и где именно ся е така надалеко скитало и бавило, па даже и жалко ни остава, за что да ся несподобиваме да приимаме милите Ви и достоуважителни писма своевременно.

Още щом получихме гореупоменатото Ви писмо щяхме да Ви отговорим, но пропуснахме време, понеже ожидавахме, както и до сега още ожидаваме, дано и наший събрат о. Евстатий от своя страна или си дойдеше в манастира или поне писмено си дадеше мнението за призоваванието му в учителско звание, та тогава като видехме неговото въсприимвание или не, да Ви ответим решително. Обаче понастоящему, откато что не е дошъл още от Цариград в манастира, без негово лично споразумение затрудняваме ся да Ви отговорим положително върху това, что се отнася за него. А колкото, что желаете да изпратим в Цариград за народната ни църква един священик и един священнодякон, понеже имаме доволно, според както ни пишете благочестиви, мъдри и способни във всяко отношение, то действително е тъй, но като что още не ся созрели, просим извинение, че не можем да изпълним желанието Ви.

И така прочее, като пак изпросваме Архипастирскити богоприятни св. молитви и благословение със съвършенното си към Вам почитание пребиваваме.

М(анастир) Зограф, 1870 ноемврия 3-ий.

Вашего Високопреосвященства,

Ваши смирени о Христа чада и покорни слуги.

Игумен Славяно-Българския общежителния св. обители Зографская архимандрит Климент со всею о Христе братиею“.

(ЦИАИ, инв. No 9177)

III.

Писмо No 138 на временния Св. Синод в Цариград до Зографския манастир

 от 24 май 1871 г.

„Преподобнейший игумен Св. Славянобългарския общежителния обители Зографская архимандрите Клименте, со всею во Христе братиею, благодат Божия да бъде с Вас, от нас же молитва и благословия.

Св. Български Синод ще с душевна радост да съобщи на Вашата обител как в последното на Народний събор заседание от 21 майя, като ся разискуваше въпросът за определението на народни архиереи по българските епархии, предложиха се и из Вашата обител няколко лица, за да се положат в каталогът на достоизбираемити. Това като Ви съобщавами, призовавами отечески в същото время да ни посочите и Вий, след зряло размишление, няколко имена измежду Вашето, които би намери достойни за архиерейский чин, като да може така да се оцени по-съзнателно и по-праведно действителната способност. Възползувами ся же от този случай да ся отправим повторително, и то пак по желание на Народния събор, до благочестивото родолюбие на свещенната Ваша обител, за да поисками една възможна денежна помощ за общий Екзархийский ковчег, защото нуждите в които ся намерва Екзархийското управление ся достигнали до една такава степен, щото и най-необходимите ежедневни разноски едвам ся посрещат, и то с неописани мъчнотии. Ний познавами и оценявами праведно и ревността и усърдието и родолюбието на общежителната Зографска обител, и на тия добри качества имаме уже явни доказателства. Ако держим да ся отправим и този път до тия родолюбиви Ваши чувства, то го правим, защото нуждата е голяма. С надежда убо, че Вие ще спешите да ни изпроводите час по-скоро не само имената за които споменахме по-горе, но и едно благословено денежно количество, според както Ви дозволяват обстоятелствата, за общий Екзархийский ковчег, за помогванието на който ся отправихми и до едно голямо число български общини.

Оставами …

(Следват подписите на Синодът)“

(Препис в „Протокол на екзархийските писма 1870 – 1872“ – ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 55-56)

IV.

Писмо No 264 на временния Св. Синод до Зографския манастир от 17 декември 1871 г.

Ваше Високопреподобие,

Отче архимандрите Клименте, игумен священния славяно-българския общежителния обител Зографския со всею во Христе братею.

Приехми писмото Ви от 1-ий ноемврий 1871 г. и тия дни прибрахми и сто и петдесят 150-тях турски лири, които изпращате за сметка на Екзархийский ковчег. Смесенний съвет Ви отправя топли благодарения за тая помощ, която е от голяма за нас важност в днешните анормални и скудни обстоятелства. Ний не щем никога забрави усърдието, с което Зографский манастир поспеши да отговори на гласа ни и Българската наша Екзархия ще държи счет на тази добра воля от Ваша страна. Колкото за сто 100-тях лири турски, за които ни спомянувате в писмото Ви, че сте били изпроводили миналата година за основание на един духовен вестник чрез г-н д-р Ст. Чомаков, то като му споменахме за това, Негово Благородие каза, че щял сам да Ви ся отговори и да Ви разправи за тая работа.

Тия дни ся стараем да дойдем до едно възможно споразумение с патриарха, касателно до конечното църковно устроение на Екзархията ни и дано Господ увенчае с успех тия старания, вдъхнати от най-искрените желания и на двете страни. Във всекий случай народът няма нищо да загуби от тия старания, а напротив, ползата за него може да е голяма, ако не останат празни.

Като Ви молитствувами от все сърце и Ви пожелаем всяко добро Богоугодно, ний Ви честитим и за наступающити Господни празници и остаями…

(Следват подписите на членовете на Св. Синод)“.

(Препис в „Протокол на екзархийските писма 1870 – 1872“ – ЦИАИ, ф. 1, оп. 1, а. е. 4, с. 128-129.)

Изображение: авторът, д-р Христо Темелски