Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Има още →

Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

Има още →

Милка Христова

Макар че Ваклуш Толев е завършил православен Богословски факултет и се обявява за православен, религиозната доктрина, която проповядва, не само че не е православна, а дори някои от основните идеи в нея са антихристиянски. С други думи – учението, проповядвано от Толев, представлява синкретизъм (смесица) от православно християнство, източни религии, окултизъм, езотеризъм и дори прабългарска символика. Нещо повече – въпреки че Толев критикува остро основни концепции на Дънов, в някои от разсъжденията си той е повлиян силно от идеите на Бялото братство. Неслучайно Петър Канев го окачествява в статията си „Religion in Bulgaria after 1989: historical and sociocultural aspects“ като следдъновистки окултист. Освен към дъновизма, Толев показва също така жив интерес към орфизма, питагорейството, херметизма, кришнаизма, антропософията, теософията, окултизма, розенкройцерството, кабалата, агни иога, неоплатонизма, астрологията и зодиакалните знаци и пише статии и книги за тях.

Ето сега в детайли някои от основните разлики между религиозното учение на Толев и догматическите истини на Православната църква.

За Бога

Вземайки предвид интереса на Толев към горепосочените учения, може със сигурност да се каже, че идеите му относно Бога са силно повлияни от езотеричните и теософски течения. Те са безспорно ясно изразени в няколко конкретни идеи на Толев.

Да вземем например идеята му за „планетния Логос“ и дори самия термин. Нито учението, нито терминът имат нещо общо с християнството и двете идват по права линия от езотеризма. За езотериците Логосът е Бога, проявеното божество. Що се отнася специално до планетния Логос, той е космическото същество, което е душата на една планета, той е Отец и Господар на света. В случая с Толев, планетния Логос е Господар на планетата Земя.

Толев посвещава също така някои от своите статии на „Всемирната Майка„, която „сътрудничи на Духа, за да има материя„. С тези си идеи той се доближава до гностическите концепции на Валентин, които пък от своя страна са възприети от езотериците, проповядващи мъжкия и женския принцип на Бога. Алис Бейли, „мaйкaтa“ на Ню Ейдж, също учи за Отец-Дух и Майка-материя.

В заключение, нито идеята на Толев за планетния Логос, нито тази за Всемирната Майка са приемливи от православна гледна точка. Православното християство не учи за Бог Отец-майка, а за един Бог троичен по лица – Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух Светий. Нещо повече, според православното учение Христос е Словото (Иоан 1:1), тоест Логоса (гръцки Λόγος), но не и планетния Логос на Толев, господаря на нашата планета.

Антропология

Антропологическите идеи на Толев са също така силно повлияни от езотерически, окултни, розенкройцерски и теософски концепции, а християнските са по-скоро рядкост.

Например учението на Толев относно човека като“бог в процес на развитие“ и като „божествена същност„, не е оригинално, защото и двете идеи са проповядвани от религиозни течения преди него. Теософът Бенджамин Крийм обяснява в своя Речник на езотерич-ните термини, че „чрез процеса на еволюция човек би проявил по-ясно божествената си природа„. От своя страна розенкройцерът Макс Хайндел отбелязва в книгата си Космогония на розенкройце-рите, че „целта на еволюцията е развитието на човека от статичен към динамичен Бог, тоест създател„. Разбира се, както при Крийм и при Хайндел, така и при Толев, това обожествяване на човека предполага нескончаеми прераждания.

От православна гледна точка, обожествяването на човека не се извършва благодарение на еволюционния процес, в който играят роля безкрайните прераждания. Според православната догматика, богочовечността става възможна за всеки един от нас едва при идването на Словото Божие на земята, чрез Неговото въплъщение в човешко тяло. Едва след като стане член на Христовата Църква, чрез кръще-нието, християнинът започва да се богоочовечава, и то не извън Църквата или в някаква общност. Той се богоочовечава, за да се изпълни с божествени сили, с богочовешки сили и това е процес, продължаващ през целия му живот и през вечността.

Освен тази еволюционна концепция, Толев учи също така за „небесния Адам-андрогин“ и за „създадения Адам също андрогин„. Но, нито идеите за двамата Адамовци, нито изразите сами по себе си са толерирани от православното християнство. Вероятно Толев ги е заел или директно от еврейската Кабала или е бил повлиян от франкмасонските и теософските учения, в които те съставят едни от основните концепции. Кабалата учи за Адам Кадмон или идеалния човек, тоест небесния Адам-андрогин, и го противопоставя на земния Адам, тоест създадения. Толев проповядва съвсем същата идея, подчертавайки, че „Адам и Ева са едно„, защото „преводът на Кадмон, значи на Адам, означава първочовек, андрогин„. Теософите също учат за един небесен и за един земен Адам, дори една от основателите на Теософското общество Елена Петровна Блаватска подчертава в своята Тайна доктрина, че „Адам е първият андрогин, тоест той е бил божествен хермафродит, който впоследствие е разделен на мъж и жена„.

Православието не подкрепя тези андрогинни идеи на Толев, свързани с Адам. Библията говори за „първия човек Адам, който стана жива душа„, и който е „от земя, тоест земен“ и за „последния Адам – животворен дух„, който е „Господ от небето“ (1 Коринтяни 15:45, 47), но там става въпрос за създадения от Бога Адам и за Христос, а не за някакъв земен Адам-андрогин и за идеалния човек – също андрогин.

За Толев, „Адам не живее пълноценно, а вегетира преди да получи диханието, тоест Духа„. Тази идея не се основава нито на библейски свидетелства, нито на светоотечески извори. Библията не говори за един определен период, през който Адам вегетира в очакване на диханието за живот. Тя е ясна: „Господ Бог създава човека от земна пръст“ и веднага „му вдъхна в лицето дихание за живот“ (Битие 2:7). Следователно Адам няма никакво време да вегетира!

За сметка на това, идеята на Толев е много близка до гностическото учение за създаване на човека, според което преди демиургът да вдъхне разум на Адам, този последният е само едно несъвършено и странно създание, без дух, без същност. С други думи, живее формално, между другото.

И накрая, Толев подкрепя идеята за „седемте тела на човека„, но споменава имената на само три от тях – физическо, ментално (духовно тяло) и астрално (душевно тяло). Фактически, Толев не приема стопроцентово православното учение за душа и тяло или дух, душа и тяло (1 Солуняни 5:23), а се придържа към терминологията и доктрината на езотеристите относно човешкото тяло и в същото време усвоява антропологията и терминологията на св. апостол Павел.

Христос-Изкупител

В съчиненията си Толев не отделя много място на Христос като Изкупител и на учението за спасението. Въпреки това от малкото идеи, които развива, една голяма част са в противовес на православното християнско учение. Например заедно с гностиците, розенкройцерите, теософите, последователите на Християнска наука, антропософите и Петър Дънов, и той разделя „Иисус Христос на две личности„. Христос е за него „духовната вълна, въплътеното божество„, а Иисус е „личността, синът на Дева Мария, който биде разпнат и страда„. Това не е християнско учение! Православното християнство учи, че Христос или помазаник, Месия, е име дадено именно на Иисус, за да подчертае Неговата мисия. Всеки, който разделя Иисус Христос или с други думи „всеки който отрича, че Иисус е Христос“ е лъжец (1 Иоан 2:22).

Нещо повече, с думите си, че „няма изкупление, а Голготско служение“ и, че „не съществува спасение, а победа над смъртта„, Толев явно показва, че не признава изкупителното дело на Христос така, както учи православното християнство. Що се отнася до победата над смъртта, Православието учи, че Христос побеждава смъртта чрез смъртта си, но едновременно с това учи, че Той се въплъщава, за да спаси човешкия род. Ако Толев не признава спасителното дело на Христос, то значи той е по-скоро привърженик на учението на Ню Ейдж, според което сам човекът е строител на своето спасение.

Още идеи на Толев в разрез с православното учение

Толев учи за „седемте духовни вълни на еволюцията„, от които петата е тази на мъдростта, за която именно проповядва Толев, както и за „седемте лъча на еволюцията и техните господари„. Самата идея за еволюцията е чужда на Православието, което учи за сътворение на света и човека, а не за еволюция. Еволюционната теория се поддържа от множество езотерични школи, включително и от Бялото братство на Петър Дънов. Нещо повече, още Бейли (Тайната школа) развива подробно в Трактат върху седемте лъча идеите за седемте лъча на еволюцията и за техните господари Мория, Кутхуми, Венецианеца, Серапис, Арион, Иисус и Ракоси.

Във връзка с еволюционната теория Толев поддържа също така и идеите за „коренните раси„, за „подрасите„, за „бъдещите култури“ и за „шестата коренна раса“ или с една дума – все езотерични идеи. Блаватска (Теософско общество) в Тайната доктрина и Хайндел в Космогония на розенкройцерите развиват в детайли идеите за расите, подрасите и за основната роля на шестата раса. Тези учения не са присъщи на Православието.

Толев се изразява положително и в защита на източните учения за „прераждането“ и за „кармата„, а православното християнство учи за възкресението. Всъщност Толев не поддържа оригиналното индуистко учение за прераждането и за кармата, а разработва своя синкретична теория, включвайки в нея и християнското учение за възкресението. Такъв еклектизъм от две взаимоизключващи се идеи, идващи от две различни религиозни традиции, е немислим за православния християнин.

Православието не учи като Толев, че „злото не съществува и, че то е нееволюирало добро„. От православна гледна точка, злото съществува и св. Иоан Дамаскин подчертава, че „демоните са тези, които замислят злините“ и, че „злото е лишение от доброто„. За несъществуването на злото учи още в началото на 19-ти век Мери Бейкър Еди, основателката на Християнска наука, и Бейли, за която „злото е изоставено добро„.

Толев признава само три тайнства – „Кръщение, Евхаристия и Брак„, и изразява особено мнение, което е в противовес с православното учение за тайнствата.

Толев учи също така за „третото око„, за „кундалини„, придава особен смисъл на „виолетовия цвят“ и подчертава „сакралното значение на числото 7„, свързвайки го със „7-те раси„, „7-те лъча на еволюцията„, „7-те тела на човека“ и други. С други думи, той подкрепя и защитава едни от основните езотерични и теософски идеи.

По примера на Дънов с годишните срещи на Рила и Толев организира такива, само че на Родопите. Този избор не е случаен, защото както за Дънов, така и за Толев в двете планини се намират орфически, тоест езически светилища. Дънов избира Рила, за Толев остават Родопите!

Ето, това е накратко доктрината на Ваклуш Толев, разгледана в светлината на православното християнско учение. От казаното по-горе може да се заключи, че Толев и неговото общество проповядват идеи, чужди на християнството, а според св. Игнатий Брянчанинов „всеки, който отрича и един-единствен догмат от Христовата доктрина, се отрича и от самия Христос„.Следователно Толев не само не може да бъде наречен православен християнин, а и нещо повече, той се самообявява за „учител„, нещо, което самият Христос никога не е правил. А създаденото от него общество може без коле-бание да бъде класирано в групата на съвременните Ню Ейдж движения.

___________________________

*Препечатано от специализиран портал LiterNet. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т.  5 от Закона за авторското право и сродните му права. 

Изображения: авторът Милка Христова и Ваклуш Толев (1923-2013). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6u1