Илия Цоневски

Увод

Обща характеристика на епохата и литературно-богословското творчество на древните християнски апологети

1.След възнесението на Спасителя Иисус Христос светите апостоли, а по-късно и техните приемници, трябвало да се отдадат на ревностна и неуморна дейност, за да изпълнят мисията си на земята – да проповядват и разпространяват Христовото учение между юдеи и езичници, като ги правят чрез благодатните свещенодействия живи членове на Църквата – тялото Христово и ги водят по пътя на спасението[1]. Защото Сам възкръсналият Спасител беше дал на Своите ученици преди възнесението Си като прощален завет заповед да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15), да отидат да научат всички народи, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учат да пазят всичко, що им е заповядал (Матей 28:19-20). Светите апостоли изпълнили достойно заповедта на Спасителя. Облечени на Петдесетница с божествена сила и власт, проникнати oт пламенна и самоотвержена любов към Христа и Неговото дело, изпълнени с изумителна готовност да се отрекат oт себе си и всецяло да се посветят в служба на възвишеното и божествено дело за просвещение, издигане и завеждане при Христа и Неговата Църква, живеещите в мрак и смъртна сянка, предишните неуки и боязливи галилейски рибари излезли на смела обществена проповед на Евангелието Христово. С необикновен успех те привеждали людете oт тъмнината на заблудите към Пътя, Истината и Живота (Иоан 14:6), откривали на духовно слепите възвестените oт Христа вечни и неизменни божествени истини.

Делото на светите апостоли било продължено с голямо усърдие и oт техните приемници. Плодовете на тази самоотвержена мисионерска дейност били изумителни: след едно столетие Христовото учение проникнало и в най-отдалечените области на Римската империя и печелело последователи във всички обществени слоеве[2], та по-късно (около 197 година) западният църковен писател и бележит апологет на християнството Тертулиан е могъл да се обърне към езичниците със знаменателните думи: „Ние съществуваме, тъй да се рече, oт вчера, а вече сме напълнили всичко ваше: вашите градове и острови, селата, пазарите, крепостите, градските квартали, декуриите, двореца, сената, форума; оставили сме ви само вашите храмове[3].“

2.И юдеи, и езичници обаче не могли да гледат спокойно на бързото и широко разпространяване на християнството. „Юдеите се въоръжават против християните като към чужденци, а елините ги преследват; враговете им обаче не могат да посочат основания защо ги ненавиждат[4]“ – четем в посланието на Диогнет – анонимен писмен църковен паметник вероятно oт края на ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[5]. Тези думи ни рисуват ясно картината на отношението на външния свят – юдеи и езичници – към християнството и условията, при които е трябвало да работят през тази епоха последователите на Христа за разпространяването и затвърдяването на Неговото божествено учение. Срещу Църквата Христова застанали, oт една страна, юдейството, а oт друга – езичеството като фанатични, жестоки и неумолими нейни врагове.

3.Враждата на юдеите против християните води началото си още oт първите дни на Църквата Христова. Още проповедта на Иисус Христос за царство духовно, небесно, вечно, царство не oт този свят (Иоан 18:36; срв. Лука 17:20-21), което се осъществява в света не със сила или с външна принуда, срещнала упорита съпротива сред юдейския народ, който си представял обещания Месия под образа на земен цар[6]. Тази съпротива срещу евангелската проповед продължила с не по-малка сила и в апостолско, и след апостолско време. И по-късно, през ІІ-ри век, враждебното отношение на юдеите към християните не отслабнало. Юдеите не могли да се помирят с мисълта, че Моисеевият обредов закон няма вечна и задължителна за всички значимост. В бързо разпространяващото се християнство юдейството виждало свой смъртен враг. Оттук е понятно защо юдеите са водили борба против християните с всички възможни средства. Според свидетелството на св. Иустин Философ в синагогите били произнасяни нарочни проклятия срещу християните: той упреква юдеите, че в синагогите те проклинат тези, които вярват, че разпнатият oт тях (юдеите) е Христос и се домогват да докажат, че Той е разпнат като враг Божи[7]. Но юдеите не спирали тук. Те били готови да подхвърлят християните и на кървави преследвания[8]. Тази тяхна жестокост особено се проявила през време на юдейското въстание под предводителството на Бар-Кохба в 132 година. Пак св. Иустин свидетелства: „Юдеите ни смятат за врагове и противници и подобно на вас (езичниците) ни убиват и мъчат, когато само могат; в това сами можете да се уверите. Та и в последната юдейска война Бар-Кохба, предводителят на юдейското въстание, заповядал само християните да бъдат предавани на ужасни мъчения, ако не се отрекат oт Иисус Христос и не Го похулят[9].“

Като нямали право и възможност в римската империя направо и открито да подлагат християните на преследвания и мъчения, юдеите с голямо усърдие прибягвали към доноси пред езическата държавна власт или пък настройвали враждебно народните маси спрямо християните. Много oт подозренията и клеветите по отношение към християните имали юдейски произход и ревностно били разпространявани oт юдеите. „Другите народи – отправя обвинение срещу юдеите св. Иустин – са виновни не толкова, колкото вие, в тази несправедливост, която се оказва по отношение към нас и към Христа; защото вие сте виновници за тяхното лошо предубеждение против Праведника и против нас, Неговите следовници. Когато вие сте го разпнали, Него, единия непорочен и праведен Човек, чрез Чиито рани се изцеряват всички, които дохождат чрез Него при Отца, и когато вие сте узнали, че Той е възкръснал oт мъртвите и се е възнесъл на небето, както е предвъзвестено в пророчествата, то вие не само не сте се разкаяли в своите злодеяния, но още сте изпратили избрани люде oт Иерусалим да разгласят по цялата земя, че уж се е появила безбожната християнска ерес и да разпространяват клевети против нас, които всички непознаващи ни обикновено повтарят. По такъв начин вие сте причина не само за вашата собствена несправедливост, но и на всички други люде[10].“ По-късно подобно обвинение против юдеите отправя и Ориген, като смята, че oт тях изхождат слуховете за престъпни и безнравствени деяния на християните, които слухове Целз използвал в борбата си срещу християнството[11].

4.Християнството било посрещнато враждебно още отначало и oт широките народни езически маси. Тази враждебност се проявявала навсякъде и при всички възможни случаи. Ярък израз тя намирала особено в цирковете и арените, където християните, при яростните викове на тълпата, често пъти били безжалостно наказвани и предавани на смърт. Понякога дори и самото римско правителство осъждало и наказвало християните само поради обвиненията oт страна на народа[12]. На какво се дължала тази ненавист и омраза към християните?

Езичниците били сляпо привързани към своя политеизъм и винаги са били готови да го защитават и с най-груби средства. А в християнството, с неговото ясно изразено учение за единството Божие, те виждали смъртна заплаха за своята вяра. През ІІ-ри век самото правителство взело под своя закрила възраждането и укрепването на езичеството. Свидетелство за това е строежът на много нови езически храмове и увеличаването броя на жреците и религиозните обреди и празненства. Направен бил опит да се осмисли митологията, като се примири с религиозното чувство чрез отъждествяването на древните богове с духовните същества – демоните, които били смятани за пратеници на върховния Бог. Вярата в демоните, в тяхното присъствие навсякъде и влияние върху света и човека е била една oт най-характерните особености на елинския мироглед през тази епоха. И затова езичниците не могли да се примирят с отрицателното отношение на християните към това, което в религиозния и обществения живот е било радост и гордост за широките народни маси. А който е ставал християнин, той вече не е почитал отечествените богове и не е участвал в устройваните в тяхна чест игри и празненства. За езичниците било съвършено непонятно духовното богопочитане на християните. Никой езичник не е могъл да си представи богопочитане без храмове, жреци и жертви. И ако у християните не виждали това, за тях те били безбожници. Затова тези „безбожници“ трябвало да изпитват гнева на боговете и да бъдат жестоко преследвани. Освен това езичниците не могли да се примирят с мисълта за възможността да се създават нови религии. Достойнството и истинността на всяка религия за тях се обуславяли oт нейната древност. Затова християнството, като съвършено нова религия, според този езически възглед е не само непозволена, но и лъжлива религия и трябва да бъде отречена и преследвана.     

Религиозно-църковният и общественият живот на християните предизвикал още по-голяма враждебност към тях oт страна на езичниците. Езичниците не познавали живота на християните, той им се виждал твърде странен. Това давало възможност да се създават и разпространяват за тях най-различни невероятни и дори чудовищни слухове. Братската любов и единомислието и единството между християните били обяснявани като изява на тайно престъпно общество. Започнали да гледат на тях като на люде, които се боят oт светлината. Неучастието на християните в обществените празненства също предизвиквало сред езичниците подозрения, ненавист и омраза. Християните били обвинявани, че проявяват неоправдано пристрастие към грешниците, като ги приемат в своите общества. Тайнствените религиозни и богослужебни събрания на християните, вечерите на любовта и приобщаването с тялото и кръвта Христови са давали повод на езическата народна фантазия да си представя, че те се отдават на най-страшни и чудовищни престъпления: устройване на тиестически угощения, тоест детеубийства и човекоядство, и едиповски кръвосмешения[13], нечуван разврат, магьосничество и други престъпления. Колко много са били разпространени тези обвинения и клевети спрямо християните подробно говори западният християнски апологет Минуций Феликс в своята апология „Октавий“, като ги влага в устата на езичника Цецилий:“Не трябва ли дълбоко да съ-жаляваме, че дръзко въстават против боговете люде oт жалката, забранена и презряна секта, които събират в своето нечестиво общество последователи oт народната утайка, oт лековерни жени, които се заблуждават поради лекомислието на своя пол, люде, които в нощните събрания, със своите тържествени пости и безчовечни ястия, се събират не за свещени обреди, но за гнусни дела. Това са люде, които се скриват, бягат oт светлината… Тези люде се узнават един друг по особени тайни знаци и питаят един към друг любов, без дори да се познават помежду си… Те се наричат безразборно помежду си братя и сестри, за да направят обикновеното блудство чрез свещеното име кръвосмешение… В събранията си убиват малки деца, жадно пият кръвта им и употребяват телата им за храна… А техните вечери са известни… В деня на слънцето (тоест в неделя, бел. моя) те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато пиршеството е в разгара си и виното възпламени в тях огъня на сладострастието, те загасват светлината и се отдават на разврат. По такъв начин, ако не в действителност, то в съвестта всички те стават кръвосмесници[14].“

Има още →