Любомир Христов

Краят на надеждите (Пъкълът на Модерността)… има  стойност поради верността си към  постмодерното чувство – меланхолията,  която допълва реалността.    

Жан-Фр. Лиотар                                                                                                       

Оформящото се и вече „стабилизирано“ кризисно съзнание на постмо­дерния и на религиозния човек в условията на превъплъщаващите се аб­сурди на света, в който живеем, се забелязва от анализатори, геостратези и мислители от най-различни философски направления – Ю. Хабермас, Н. Чомски, З. Бауман, Ж.-Фр. Лиотар, Ж. Дерида, Дж. Ватимо, Зб. Бже­жински, П. Кенън, С. Хънтингтън, Ф. Фукуяма, П. Джонсън, А. Гидънс, Дж. Сорос, Сеймор Липс, Ж. Бодрияр, А. Менк, П. Бюкенън и др. Днес обаче техните не толкова апологетично розови, колкото зловещи фило­софски предчувствия са вече сбъдната реалност и това не може да не поражда неувереност и напрежения в цялата съвременна религиозна, философско-теоретична, ценностна и социална система. Недоумение­то, недоволството, фрустрацията, съпротивата, покрусата, меланхолията, отчаянието и резигнацията са всеобщи психосъстояния на съвременния „човешки“ свят. Даже една толкова философски оспорвана фигура като Р. Рорти фиксира тревожно нарастващото „бягство от метафизиката на присъствието“ за сметка на контемплацията (съзерцателността) и мни­мата теоретичност. За него „изборът…[в САЩ, Л. Хр.] е сведен до из­бор между цинични лъжи и страхливо мълчание“ (Вж. Рорти, Р.,Да по­стигнем нашата страна, С., 2003, 97-134). За „реалността…като връщане към феномена на Грижата“ пишеше още Хайдегер (Heidegger, M., Sein und Zeit. Tübingen, 2006, 211-212); за ново плашещо разгръщане на „не­възможността да се изразим“ – Ю. Хабермас; за „неосъществимостта на човешките желания“ – Ж. Лакан; за „значението като нерешим въпрос“ – Витгенщайн и Ж. Дерида; за „несъизмеримостта между потисника и потиснатия“ – Лиотар, и пр. Симптоматично е, че и мултимилиардер като Дж. Сорос се оплаква, че „неговата рожба“ – Отвореното общество (Offene Gesellschaft), се намира в опасност (Gefahr) и не само изглежда, но вече е и сигурно, че няма да порасне „голямо момче“ във формата на Световно отворено общество (Offene Weltgesellschaft). В нашумелия си труд Сорос отбелязва, че „икономическата теория днес вече е само без­пътна оголеност на интелектуални игри“ (Soros, G.,Die Krise des globalen Kapitalismus (Offene Gesellschaft in Gefahr). Fischer Taschenbuch Verlag, Frankfurt am Main, 2000, S. 62).

Постмодерният Geistder Zeit

Ако раздвижим реалистично този улегнал в европейската философ­ска традиция израз, лесно ще констатираме, че Духът на съвремието не е Време на Духа!В сферата на духа кризата не се нуждае от много дока­зателства. Достатъчно е едно от тях – най-фундаменталното: съвремен­ният постмодерен свят се намира не просто в състояние на меланхолия (Лиотар), а в отчайваща идейна стерилност!Ужасяващият идеен вакуум продължава вече повече от столетие и изминалият ХХ век го ознаменува с две световни войни (и около 68 локални!) и с една трета, започнала през 80-те години и продължаваща и в ХХІ век – Третата технологично-инфор­мационна война! Обаче нови духовни и социални идеи няма, а старите са така амортизирани и окарикатурени от многобройните лъжливи и без­отговорни популации на политиците властитутки, че едва крепят разпа­дащата се духовна и ценностна архитектоника на съвременната цивили­зация. Парадоксално е, но я крепят не изтънчени духовници, езотерични мистици или спиритуалисти, а безнравствено дебелокожи материалис­ти, и то най-вече със страшната ядрена сила на Материята, която, за да е абсурдът на превъплъщенията най-брутално проявен, превзема Небес­ното Царство – Космоса, за да насочва срещу себеподобните чудовищно поразяващи оръжия! В тази антихуманна постмодерна действителност религиозният и нравственият Авторитет на Духа се разпада, дроби се и срутвайки се върху самия себе си, е гледка – същински Армагедон, – чи­ято апокалиптика е сравнима само с библейската от Откровението на св. Иоан (Иоан 16:1-21)!

В тази онтологизирана среда традиционното хуманистично съзна­ние на човека не може да остане безучастно към тревожното съвременно усещане за онтологично разпадане на духовността вследствие на ре­лативизирането на считаните за непоклатими реалности и ценности. Обикновеното религиозно съзнание също изпитва една непрекъснато на­растваща тъга по осцилиращия, по изчезващия Смисъл, по загубващия се Жив Смисъл, заедно с ужасното чувство за безсмисленост на живота! Нашумялата констатация на Д. Алкок и П. Кенеди „Нищо не е сигурно!“ днес се счита за непоклатима!

Сакралното (Свещеното) на Запад деградира и се разпада на нищо незначещи секти и демонични култове! В тях няма нищо религиозно, свещено, нищо увличащо мистично, защото са преизпълнени единствено с примитивен нагон към сатанинското и сатанокрацията, към Властта на Ужаса в Ужасното, вероятно за да се избяга от ужаса на властващото Реално, тоест от превъплъщаващия се глобализиран Абсурд! „Институ­циите на брака и семейството се разлагат. Контролът на раждаемостта, абортите, хомосексуализмът, предбрачният полов живот, евтаназията се посрещат с благоразположение, немислимо в предишния век. Компютъ­ризацията ограбва грижливо отгледаната индивидуалност на човека… Средствата за масова комуникация въвеждат насилието и аморалността в домовете ни. Под маската на научния напредък… сега са създадени оръ­жия, които са способни да ликвидират света в един внезапен миг на без­умие.“ А Безумието, тоест връхлитащият отвсякъде Абсурд, не е мираж, а непосредствена действителност. Като се позовава на Т. Добжански (1992) и С. Мади (1997), Алкок съобщава, че онова, което сега води хората към психотерапията и психиатриите, са усещанията за безсмислие, апатия и липса на цел. Подло скриваният в душите страх от спин, от рак, от радио­активна смърт, от внезапна разруха или фалит, от чудовищния комерси­ален процес на организирано разпространение на наркотиците (включи­телно и от иначе официални институции, които би трябвало да се борят за ограничаването им!), от раздялата, разводите, от необикновено високата социална мобилност, която изтощава адаптивните възможности на чове­ка в ежедневието, но най-вече деградацията и упадъкът на религията като организирана действаща и действителна сила – всичко това лишава мнозинството от хората от източниците на социална надежда и подкрепа (Вж. Алкок, Д.,Парапсихологията наука или магия? С., 1996, 74-75). Това се признава и в разсекретения доклад на ЦРУ от 2005 г.: “Международ­ният ред се намира на кръстопът… бързината на промените, настъпва­щи на планетата, която се глобализира, ще определят облика на света до 2020 година. Сред характеристиките на тази еволюция ще отбележим: проти­воречията на глобализацията, бързо развиващите се сили, променящият се политически пейзаж, новите предизвикателства пред управлението, всеобщото чувство за несигурност“ (Официален Доклад на ЦРУ. Све­тът през 2020, С., 2007, с. 81 и сл.).

Даже ако се абстрахираме от тези актуални констатации конотации, не мога да не посоча, че още в ерата на Третия райх най-прозорливите от тогавашната „десница“ като Юлиус Евола (Италия), Рене Генон (Фран­ция) (стълбове на „фундаменталната традиция“), Дж. Прециози, Г. Бен, Е. Юнгер, М. Елиаде, Де Лупе, Е.-М. Чоран и пр. поставят твърде точни диагнози на секуларизиращата се европейска цивилизация.

Барон Ю. Евола пише проницателно още през 50-те години, че „в по-широк план става дума за контрол над основните центрове, форми­ращи общественото мнение и акумулирането на сили, които са способни да парализират и ликвидират и най-могъщите банки, тоест постигането на Власт чрез натрупване на капитали в ръцете на единици, които придо­биват възможност да контролират хората, партиите и националните пра­вителства. Основната цел е човекът да се лиши от духовно-религиозната опора на ценностите и да бъде превърнат в послушен изпълнител на сили и влияния, ръководени от невидимата Власт“ (Евола, Ю.,Люди и руины, М., 2002, гл. XIII). Той отбелязва още, че навлизаме в епохата на Кали-юга, която според тантрическите текстове е триумф на инферналните сили. „В последно време техен епицентър е западната цивилизация, къ­дето всичко преминава в изменчиво, безформено състояние“ и „затова не е изключено ние първи да преминем нулевата точка“ (Вж. Евола, Ю.,Да оседлаеш тигъра. – Философия, 2005, № 5, 9-12).

Острото чувство на съвременния човек за кризисност, безизходица и липса на перспективност, което доминира извън центровете (метрополи­ите), които излъчват и откъдето „се надигат“ глобализационните вълни, превръща тази зла участ в опорна точка на духовно-религиозна, етни­ческа, ландшафтно-териториална, политическа и идейна борба. Даже и да не се е сещал доскоро, че е мюсюлманин, будист, православен хрис­тиянин или просто вярващ католик, сега заливаният от глобалните въл­ни човек намира в религиозната си принадлежност сила и основание за съпротива. И въпреки че обществото и историята номинално са транс­природни, сега хората с учудване или, когато са достатъчно просветени, разумно приемат, че в историята се проявяват същите природни и фи­зически закони, като например този за действието и равното по сила и обратно по посока противодействие! Но днес постмодерният свят сякаш загубва тази си космическа симетричност и пространствена уравновесе­ност и изпада в ново не-равновесие в дихотомията „глобално–локално“! Именно в този смисъл предложеният от мен още преди години термин „глобалокация“, който интегрира Globally (общото) и Locus (локалното, местното), отразява твърде точно постмодерното неравновесно състо­яние на света. Този „мондиален модус“ има естествено своя същност, както и множество проекции и измерения. Ще маркирам само някои от тях, схематично, но отчетливо!

Силата на Човеко-Locus-а е в ландшафтната, географската застопо­реност на мястото и в мястото на тази застопореност, която е свързана със своя „хомо-топос“ като със своя онтична човешка същност. Извън тази своя същност човекът на мястото и мястото на човека вече не са същите! (Палестинците и сега се съпротивляват и борят, съзнавайки смразяващата самооценка: „Ние сме земя на народ, на народ без земя!“) Затова и всяко място (топос или земя) е обозначение, сигнификация на самото себе си. Всяко място, Locus (локално), в този смисъл е и Ego-топос, Его-изъм на мястото, Местен егоизъм. Така е и при Глобало­кацията – Locus-ът, локалното, е пространствена самотъждественост и „егоизъм на топоса“ спрямо Globally (глобалното) като заплашваща го Другост. То е телургичен (заземен) и протяжен (пространствен) Ego-суверенитет. Всяко напускане на топосния Ego-суверенитет или под­лото бягство от него се превръща не просто във възможен, а най-често в сигурен триумф на друга, превишаваща го чужда и ненавистна Глобална Реалност-инвазия, която узурпира и превзема Locus-а и първичната са­мотъждественост на човешки локалното! Тъкмо това имплицира и ос­новния за глобализираната постмодерна ситуация проблем за колизиите в отношенията между първично локалното, спасяващото се от заплахата от териториална инвазия на „вторично завладяващото Глобално“! Това обозначавам с термина Глобалокация (Вж. Христов, Л., Универсалиите срещу човека или парадоксите на общото, С., 2002).

В условията на глобалокацията са възможни не само всевъзможни симулакри (симулации) – „образи и подобия“, но и ейдоси, предобрази, постобрази и също такива подобия -предподобия, следподобия и най-вече безподобия! Например клошарите, уличните скитници, градските номади, Citygarbage (градският боклук), социалмаргиналите в големи­те градове, мегаполисите или в техните предградия. За тях религиозна­та вяра е недостъпна като Платонов το είδος и изчезва още в модуса in nascendi (в зародиш), убита от социално несправедливата борба за не­превземаемата онтичност на днешния, на насъщния хляб! Не са ли те един деградирал образ-симулакър на Глобалните туристи – луксозно пътуващи със скъпи летящи и „пълзящи“ возила, преситени от скитането по света в „лов на удоволствия“? В Европа такива са преобладаващо гер­манските, френските и английските туристи, а в света – японските и аме­риканските. Това в и по логиката на Глобалокацията е разликата между богатия свободен избор на мобилно забързаното, летящото пространство и отлитащото време и – от другата страна – бедното (масово) пребивава­не в едно неподвижно пред-Айнщайново (Нютоново) пространство и в условията на едно спряло време. В него не се случва и не се чува нищо, освен тихо гаснещия шум от хриповете на Вкоченяващата Волята Чо­вешка Мизерия! (Вж. Бауман,. З., Глобализацията. Последиците за човека, С., 1999, 112).

Така при първите (богатото малцинство) всъщност „няма“ устойчиво пространство, няма постоянен адрес, защото топосът на пребиваването им е заключен в стандартите на луксозните „петзвездни хотелски вери­ги“, които не предлагат духовност и религия, а усмихнати служителки на рецепциите и услужливи либидоносни камериерки в апартаментите! Тези вериги опасват планетата заедно с бизнесцентровете в Лос Андже­лис, Чикаго, Ню Йорк, Лондон, Париж, Рим, Франкфурт, Дубай, Хонг-Конг, Токио и заедно с всички останали „екстри“ маркират тяхното сил­но релативизирано космополитно пространство.

Посланието на това пространство и време е просто и плоско, какъвто е и космополитният начин на живот: няма значение къде (топос) и кога (време) сме, „има значение само, че ние сме там“. По признанията на един служител на АТ&T (САЩ) колегите, с които пътува, разглеждат себе си като „граждани на света, които по една случайност имат амери­кански паспорти“ (Вж. Бауман, З.,Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят. С., 2003, с. 66 и сл.). В битието на тези космополити няма нищо постоянно, телургично, заземено, освен номерата на мобил­ните им телефони! Каква сигурност, нали? Тези „световни обитатели“ „нямат“ и време – за тях и подобните им всичко е лесно преодолимо, не­забележимо и изтича между хедонистично разтворените пръсти! „Hello, каква среща, тук, в Sidney! We feel happy today! (Толкова сме щастливи днес!) Снощи пристигнахме от о. Таити, бяхме на риболов, утре пътува­ме за Кения, на сафари! Goodbye!“

Да, тук няма „тук“, няма топос (място), нито разположеност в прос­транството, няма ландшафт, няма място за вместване и устойчива заседналост. Има ги, но нямат значение! Същото е и с Времето – същест­вува само едно неизменно сега (scrap of Time), отломка, част от Време! Блажени св. Августине, значи ти най-блажено си се заблуждавал по въ­проса за единството на времето в Confessiones!? Единното време не ни е нужно – всъщност няма време, то е излишно, освен на пристанищата и луксозните летища, когато гледаме скъпите си хронометри, бързайки за сафари или за поредната грабителска сделка при-аванти-зация във вреда на някоя държава лилипут!! Възможностите за промяна с религиозно бла­гочестие и вяра на тази глобализирана, отчайващо зла и човешки неспра­ведлива постмодерна действителност са нищожни, и то не само поради липсата на Субект на Промяната!

Можещият да извърши промяната не я иска, а Искащият да я извър­ши – не може!И освен това Глобалната Система, Госпожа Системата, е силно раздразнителна и става заплашителна при всеки опит на някой субект (общност или институция) чрез акт (действие) да въведе корекции и да промени някой ръждясал „системен детайл“! Всяка активност в това направление е Терористичен акт!Има ли сега международноправно призната националноосвободителна борба, легална борба против чуж­дата асимилираща (и религиозна!) инвазия и окупация? Не, такава борба е невъзможна с легални (и информационни!) средства, защото тя бива заключена в послушни на външни сили и фактори компрадорскоколо­ниални колаборационистки администрации, парламенти и медии, които имат винаги и международни финансови метастази! Така при липсата на осубектяване на възможното движение към религиозна промяна към Доброто Глобалокацията е дихотомия на „Можещото, което не иска“ и „Искащото, което не може“! Това много ефектно се персонифицира в безсмъртния роман на Дж. Суифт.

Днес светът все повече се разделя на Гъливер и лилипутите! Ако до­пуснем невъзможното, тоест че те се споразумеят и поискат едно и също нещо – Голямата промяна, тогава със сигурност и единият, и другите ще бъдат силно ограничени поради ширещата се деградация на Свещеното и загубването на Смисъла, а и защото загубата на Вярата, страшният взрив на агностицизма и неверието, взети заедно, правят априорно не­ефективни всякакви морални принципи и универсални правни норми! Така всяка нравствена и религиозна нормативност се разпада в насилва­щия ни хаос на Безумстващата аномия!

Все пак Улрих Бек сочи като пример за морална съпротива дейност­та на организации като „Амнести Интернешънъл“ и „Грийнпийс“. Тук са още „Attak“ и антиглобалистите, преднамерено представяни от по­слушните медии (всички до една псевдоборци за свобода на словото!) като крайно опасни, агресивни и разрушителни елементи, заплашващи обществения ред и „сънищата“ на добрите (пасивните!) Spießbürger-и, тоест гражданите еснафи! Той припомня също, че по време на Втората све­товна война по повод на някаква енциклика на Ватикана в състояние на снизходително добродушие и приятно усещане за съкрушителното си военно превъзходство Сталин насмешливо попитал съветския генералитет: „А колко дивизии има папата?“ Това, разбира се, е приятна закачка в идейно хомогенната среда на еднородно мислеща група или, което е същото, властовата атмосфера във всяка съвременна бизнес корпорация! Но има ли това някакво значение за морала на тогава справедливата ка­уза на Сталин? Моралът не се усилва от броя на дивизиите, далекобой­ността на оръдията, нито от техния калибър. Ако това беше така, Хитле­ровата „Дебела Берта“ и страшното тайно оръжие „Фау-2“ би трябвало да вдигнат моралния рейтинг на Адолф Хитлер чак до звездите. Или пък рейтинга на САЩ заради всечуващото летящо чудовище слухар „Ауакс“ или „невидимия“ „Стелт“!

Силата на морално-религиозния глас обаче е в неговата слабост, или, ако щете, в неговото безсилие. Как биха изглеждали „Амнести Интерне­шънъл“ и „Грийнпийс“, ако се въоръжеха с картечници и гранатомети или започнеха да „пукат“ с автомати „Калашников“? Моралната сила на лилипутите институции, на организациите или държавите лилипути е в тяхната уязвимост, ранимост и безпомощност. Те не могат да бъдат стандартен държавен или социално гарантиран от грубата сила автори­тет, техният авторитет е безплътен, Морален и Универсален!

Именно с този Безплътен Дух, с този Призрак, с Моралния авторитет се бори и Сьорен Киркегор, оправдавайки „рицаря на Вярата“ Авраам, който отправя опасно предизвикателство към Морално общозадължи­телното и го суспендира с ужасната си готовност да заколи сина си Иса­ак (арам. смях), а значи да заколи Детския Смях на Сина Си(!) и Морала в името на Вярата!Господи, защо Ти не избра друг вариант на този сюжет, например Авраам да бе вдигнал добре наточения нож над собст­веното си сърце? (Срв. Бит. 22) Тогава нито Киркегор, нито Л. Шестов, нито ние щяхме да обвиняваме „Бащата на народите“ Авраам за непрос­тимото посегателство срещу Божията заповед „не убивай“!

Ако политическият образ на модерността е Левиатан (Т. Хобс), това страшно библейско чудовище, то моралният образ на постмодерността и Глобалокацията, на глобалните анонимни сили, е образът на Гъливер. Този Гъливер, който (така е в романа), след като се „събужда от съня си, открива, че е завързан с безброй малки въжета“ (Бек. У.,Що е Глоба­лизация?… С., 2002, 117-118). Това са връзките въжета на Локалната множественост, на Локалната човешка бедност, на Безнадеждната несрета, на потъпкания Религиозен и Локален Авторитет, които, уяз­вени и разярени от отнетия им суверенитет, нападат и връзват Злото, ужасно големия Гъливер!

Дали обаче притчите и приказките, които разказват У. Бек, З. Бау­ман, Н. Чомски, У. Еко, Ж. Бодрияр, Ж. Дерида, Ж.-Фр. Лиотар, а пре­ди тях Е. Ротердамски, Бокачо, Ларошфуко, Е. Т. Хофман, Лихтенберг, О. Уайлд, Ницше, Киркегор, Достоевски, В. Соловьов, Х. Уелс, Едгар По, С. Лем, Л. Шестов, Бердяев, С. Лец и пр., могат да трогнат с велико­лепната си нравствена натовареност неморалния Гъливер? Разбира се, че не! Но богословите, спиритуалистите, интелектуалците именно защото са пазители и говорители на Вярата, Разума и Морала, трябва да изри­чат Необходимите думи – енергемната субстанция на Логоса! Защото думите, имената, разбира се, са обективации на „втората онтичност“ и с това са част от изначално „биващото като биващо“(Аристотел)…

Тревожното състояние на съвременната цивилизация произтича не само от липсата на перспектива и от вече фиксирания духовен и рели­гиозен вакуум. То е следствие и на проиграните безрасъдно и неосмис­лени исторически възможности. Смисълът, който никога не е на по­върхността на историята, остава неразкрит, а разкритата му част днес е оставена на поругание и опошляване. За това в историята не се про­щава. Поначало тъгата по изгубения или осквернен Смисъл е по-скоро психическо състояние на изтънчени спиритуалисти и интелектуалци с чувствителни рецепции – това едва ли е толкова важно за Историята! Но когато овластените да правят Историята сами разрушават корпуса на универсалиите (общите конституиращи категории!), които импулсират и участват в „правенето на Реалността“, това от хомоонтологична гледна точка означава да се оскверняват Екзистенцията и Съдбата на Човека и Човечеството. Да се гавриш с тях безнравствено, да блудстваш върху отломките на човекоматерията, това наистина не остава безнаказано в Историята. Всички Pax Romana, велики харти, тържествени декларации, заявления и апели към света, нови световни порядъци и т. н. – цялото това струпване на идеали в различен йерархичен строй да се намери на земята потъпкано, окаляно, сразено от Глобалната власт, от овластеното Без-смислие и Без-мислие, превърнало се в посмешище на глобалното информационно манипулирано тържище – нима това уродливо угасване на стария достолепен блясък и внушително величие може да предизвик­ва нещо друго… освен омерзителен възторг и триумф на Отвращението? От загубения Смисъл!

За съжаление в днешната действителност се забелязват симптоми на духовно-религиозно агонизиране на Смисъла на всички нива на социал­но организираната човешка биомаса! Засилената тревожност за наруше­ното екологично равновесие в резултат от безконтролното индустриално „подгряване“ на планетната атмосфера, за разширяването на озоновата „пробойна“, за клонирането на живия организъм, за хипотетичните синтетични биокиборги, за тайната на човешкия генотип (скандалните „стволови изследвания“), за безсъвестната глобализирана информацион­на манипулация, за насилствено-милитаристичното окървавено въдворя­ване на „либералната демокрация“ и пр. просто илюстрират мащабност­та и дълбочината на постмодерната социо-хомо-и-биодеградация! Даже такъв апологет на „либералната демокрация“ като Ф. Фукуяма не може да скрие ужасяващите следствия на биотехнологичната револю­ция, защото тя си е чиста евгеника и дееволюция! Фактът, че Фукуя­ма предлага компрометираният от престъпната медицинска практика на Третия райх термин „евгеника“ да се смени с немския термин „züchtung“, тоест „селекция“, прилича на операция на лекар дерматолог и никак не променя „подкожието“, тоест смисъла на криминалното биотехнологично вмешателство в тайната на стволовите клетки (Вж. Фукуяма, Ф., Нашето постчовешко бъдеще С., 2002, І, 6). Биотехнолозите и техните могъщи милитаризирани спонсори не се трогват нито от секуларните аргументи на честните учени изследователи, нито от верните инстинкти на т. нар „здрав смисъл“, нито от „народния хуманизъм“. През 1995 година папа Йоан Павел ІІ заяви на света в поредната си енциклика, че „Демокрацията, в противоречие с принципите си, всъщност се преражда в тоталитарна сис­тема“, че „държавата вече не е общ дом (…), а се преобразува в тирания, узурпираща правото да се разпорежда с живота на най-слабите и безза­щитните, с неродените деца и старите хора в името на някакъв групов (корпоративен или класов?) интерес…“ (Giovanni Paolo II.,Evangelium Vitae, 1995, 20). Това мъдро послание на Светия отец беше посрещнато в САЩ с иронични забележки относно „традиционния консерватизъм на Римската курия“!

Както във всяка религия съществува „светая светих“ (sancta sanctorum), съкровено място, в което не се допускат непосветени и ино­верци, така вероятно и в недрата на биовеществото съществуват кодира­ни от милиардите години еволюция свещени енигми – тайни на живата материя. Може ли днес някой да гарантира, че неизбежното озлочестя­ване на разкритите секрети на генетичния код (ГЕНОМ) на човека няма да доведе до каскадна генетична имплозия в планетарното органично поле на човешката биомаса? Кой може да гарантира? Дълбоко засекре­тените учени експерти в Силиконовата долина под надзора на Пентагона ли? Не сме ли били вече свидетели на невъзможността да се опазят на­учните открития от престъпните ръце на милитаристичната власт? Не прескочиха ли откритията на атомния разпад прекалено бързо оградите на уж свръхсекретните научни лаборатории, за да се „любуваме“ ужасе­ни на атомните факли над японските градове Нагасаки и Хирошима и на „безкръвната“ електронна война в Залива?

Мисля, че нахлуването в тези до вчера схващани като непристъпни и тайнствени области на реалността не бива лекомислено да се окачес­твява само като победа на Духа и Познанието над „мъртвата материя“.Ние, европейците, за разлика от американците сме платили висок кръвен данък за необоснования си ренесансов и просвещенски оптимизъм, за самоуверения си лаизъм и човекозверския си примитивизъм! Днес може да се съжалява, че точно тези „прелестни човешки качества и състояния“ са устойчиво съдържание на US-трансатлантическия политически и жизнен светоглед! Оптимизмът на европейската интелигенция замръзна в „сибирските фризери“ на ГУЛАГ, после обгоря във фашистките пещи на Аушвиц и се превърна в пепел след безумията на „либералната демо­крация“ в пустините на Ирак и Двуречието!

Потресен съм да го констатирам, но в този смисъл и Европа, и Аме­рика са Refugium peccatorum (Убежище за грешници)! И тъкмо защото сме духовни същества с подчертан пиетет към религиозните и хуманните ценности, време е не просто да казваме, а да крещим и даже да вием сре­щу окървавеното насилие: Стига, Basta, Genug, Stop…!

„Eine andere Weli ist möglich“! (Един друг свят е възможен!) – това скандират сега децата на западната система – антиглобалистите – по све­товните форуми. Време е да осъзнаем, че знанието не е само сила, както оптимистично твърдеше Ф. Бейкън. Когато не е и отговорност и срам, то може да се превърне в страшна опасност! Тогава кое е за предпо­читане в постмодерната ера – познавателният оптимизъм (науката) или мъдростта на религията, на традицията, на живота? Сърдечната не­достатъчност на науката произтича от рационалната ѝ самовлюбеност? Учеността е рационалистично и горделиво надменна и по тази причина – безсърдечна, а твърде често и напълно индиферентна към съкровените реалности на човека! „Когато учените станат много, тогава добрите ста­ват малко“ – казва Луций Аней Сенека още в началото на Божието лето­броене! А знаете ли как той призоваваше науката? „Ако си толкова учена, измери ми човешката душа!? Ти можеш да измерваш лицето на всяка фи­гура, да изчисляваш разстоянията до звездите, ти знаеш коя от линиите е по-права, но защо ти е това, ако не знаеш правия път в живота?“ (Се­нека, Л. А., Нравственные письма к Луцилию, М., 1977, LXXXVIII, 13). Нека отсъдим справедливо – колко щастлив можеш да бъдеш, ако знаеш всички числа, леми, теореми и техните доказателства? Колко? Истин­ският, родният дом, обителта на мъдростта са катакомбите на човеш­ката екзистенция, не количествената, а качествената страна, дълбин­ните пластове на съдържанието на човешкото пребиваване в света. Тук свършва учеността и идва (понякога!) религиозната Мъдрост!Заедно с тъгата от натрупаното познание, за която ни поучава премъдрият цар Соломон! Като непълноценна компенсация за загубения Смисъл!

Религията и контролираният секуларизъм

Религиозните институции не могат да не забелязват социалните и екзистенциалните язви, които са толкова присъщи на пребиваващия в аномия (в беззаконие), без правила, тоест ирационален, абсурден съвреме­нен свят. Оценявайки изминалото ХХ столетие, предишният Ватикански понтификат констатира, че: „Истинният свят не може да бъде резултат от военна победа. Конфронтацията, войната и унищожаването на против­ника не са фактор за историческия прогрес… Трябва „да се разобличава несправедливостта, създавана от много Божи синове и дъщери, и да се съдейства за премахването ѝ от социалната сфера!“ (Giovanni Paolo II., Centesimus Annus, 1991, 15, cap. XI, 1). Този обоснован реализъм на Рим­ската курия не може да не импонира на онази част от религиозната и не­религиозната интелигенция, която не е загубила чувството си за човешка съпричастност и в чиито тръпнещи рецепции разпадащите се религиозни ценности не са илюзия.

Но дълбинните метаморфни процеси продължават да разклащат и sancta sanctorum на католическия томизъм, който винаги се е схващал като philosophia aeterna (вечна философия). Най-ярката сред дисидент­ските религиозни нагласи е тази на „теологията на освобождението“ – силно развита религиозна система от възгледи в Латинска Америка, чиито представители застъпват радикални концепции за ролята на хрис­тиянството. (Сред постмодерните промондиалистки феномени, но с об­ратен, апологетичноглобалистки тренд тук е и New Age (Новата ера на Водолея) – грандиозно и извънредно амбициозно парарелигиозно, гло­бално-космополитично духовно явление със забележителни постижения в областта на музиката, поезията и изобразителните жанрове на изкуството…)

Точно затова за разлика от New Age, която е мълчаливо толерирана от транснационалната корпоративна общност(!), радикалната социална ангажираност на „теологията на освобождението“ е основен мотив за враждебното отношение към нея от страна на „либералния протестан­тизъм и либералния евангелизъм“, които са за стабилизирането и запаз­ването на икономическото, „демократичното“ и религиозното статукво в Латинска Америка! Социално-духовни агенти на това нечестиво дело са инфилтрираните и контролираните от ЦРУ парацърковни образува­ния като „Вербо“ и „Ел Шадаи“ (Гватемала), „Събранията на Бога“ (Бра­зилия), „Lumen mundi“ (Светлината на света) (Мексико, Чили, Колум­бия) и пр. (Вж. Бъргър, П., Десекуларизацията на света. Възраждащата се религия и световната политика, С., 2004; Habermas, J. Wege aus der Weltunordnung. – Blätter für deutsche und internationale Politik, Januar 2004, S. 18; Bacevich, Andrew J. u. a. God is Not Neutral. Religion and US-Foreign Policy after 11/9, Orbis, A Quaterly Journal of World Affairs, Winter 2004).

В разбиранията на „теологията на освобождението“ иберо-американ­ският човек е основна ценност. Той е човекът от друга етническа, исто­рическа, религиозна и „континентална“ Вселена. Той е персонализира­ната Другост, която за разлика от безчувствено връхлитащата североаме­риканска Тоталност може да изпада в покруса и отчаяние, в състояние на „дълбока смъртоносна тъга по екзистенциално загубения Смисъл“ (Хосе Романьо Муньóс, Мексико) – по рушащата се идентичност и поруганите духовни, национални и етнически ценности…

Тази „антикатолическа“, но всъщност антиамериканска опозицион­ност е прихваната не само от „рационалнодогматичните локатори“ на неотомистката йерархия на клира във Ватикана. Тя е визирана втренче­нозаплашително с много по-голям нетеоретичен интерес от военнора­зузнавателния „делови свят“ (Пентагона, ЦРУ и ФБР) още преди и по времето на американските президенти Рейгън, Клинтън, Буш (старши) и Буш Джуниър. През 1999 година от известната „Офицерска школа за изпъл­нители на специални поръчки“ в Латинска Америка обявяват, че армията на САЩ вече е регистрирала „убедителни постижения“ в съкрушаването на „теологията на освобождението“, която била „заразила“ латиноамери­канската Църква (Вж. „Just the Facts“, Latin America Working Group and Center for International Polity, 1999, c. IX). По-конкретно, както съобщава Н. Чомски, извършено е покушение с подкрепата на САЩ и местните органи за сигурност срещу известен висш духовник, архиепископ в Ел Салвадор, известен като „Гласът на лишените от глас“, съчетано с убий­ството на още шестима салвадорски интелектуалци йезуити, застреляни от упор в главата (Н. Чомски., Хегемония или оцеляване. Американски­ят стремеж към глобално господство, С., 2004, 114-115). И за да бъде превърната трагедията във фарс на „триумфиращата свобода“, непо­средствено след убийството на духовниците (на другия ден!) „чешкият Ж. Ж.“ – Вацлав Хавел, получава аплаузи от Конгреса във Вашингтон за възхваляваната от него Америка като „защитник на свободата“!

Очевидно опозиционната ориентация на „теологията на освобожде­нието“ е една от причините Йоан Павел ІІ още в енцикликата Redemptor hominis (Изкупител на човека) да се опита да смекчи напреженията, въз­никващи от напористите критики на дисидентстващите. Този папски до­кумент съдържа успокояващата констатация, че „сега Църквата е по-ус­тойчива спрямо различните „новаторства“… Тя по-добре съзнава тайната на изключителната си мисия в света“ (Redemptor hominis, ІV, Paris, 1980, Символ, 3).

Не мисля, че Римската курия и Светият престол са неискрени и без­чувствени към страданията на съвременния свят. Не допускам, че Все­ленската църква и нейната западна католическа посестрима са способни да инкорпорират в Символа на вярата, а още по-малко в литургическата и социалната си практика древния смразяващ принцип: Mundus vult decipi – decipiatur! (Светът иска да бъде мамен – да го мамим!) Не допускам, че антихристовото начало може да вземе връх, да надделее и над „вратите на Ада“… Не го допускам! Но ако се вземе предвид историческата хро­нология на световните събития и официалните църковни реакции спрямо тях, дори само след реформаторския Втори ватикански събор, съвкупни­ят ефект от дейността на църковните институции в съвременния свят не е от най-впечатляващите! Светът през последните десетилетия след „Съ­бора на Надеждите“ не е станал по-вярващ, по-религиозен, по-духовен и по-съпричастен към Божието Дело! А изминаха повече от 40 години от Втория ватикански събор! Съвсем очевидна е деклинацията на Божи­ята Църква от Тялото Христово, от страшните събития и раните, които пронизват Тялото на Човечеството, които го разкъсват и препращат към всеунищожаващите вълни на религиозно-нравствения релативизъм, на атеизма и агностицизма, на бездуховния хедонизъм и несдържаното бру­тално насилие в локален и глобален мащаб!

Духовни и материални асиметрии на триумфиращите симулакри (симулации) в европейската интеграция

Двадесет години след началото на реставрацията на капитализма в Евразийския регион и в България ние вече знаем, че не можем да раз­читаме на смекчаващи вината обстоятелства за бедите, които ни сполетяха, защото те бяха и са част от глобалистката експанзия на Запада. А той ще продължи да ни посреща наставнически и асиметрично по мно­го причини – например заради спекулативната практика по усвояването на европейските фондове (сякаш не научаваме всекидневно, че същата спекула се шири уютно и безпардонно в Брюксел, Берлин, Рим, Лондон, Вашингтон, Токио, Пекин и къде ли не?), – като принудено вежливо и потупвайки ни по приведените рамена, снизходително ще ни препраща към предградията на богатата си трапеза. Неговото самодоволно от­рицание винаги ще бъде мотивирано от така феерично рухналия „изто­чен идеал“, защото съгласно древната поговорка „мъртвият сграбчва жи­вия“! И защото, както отбелязва Н. Данилевски, още през ХІХ век Европа има враждебно отношение към онова, което не може да използва за своя изгода „по свой образ и подобие“ (Вж. Н. Данилевски., Россия и Европа, СПб, 1995, с. 40-41).

Иначе как да си обясним еснафската, вулгарно практичната и твърде охотно предприетата от западните правителства поредна източна екс­панзия на Запада – включването на страните от Източна Европа в „миро­любивото“ въоръжено до зъби НАТО користно (срещу заплащане от и без това рухналите източни икономики!), която отново се изнася терито­риално 2000 км на Изток? И как ние, източните хора, да си въобразяваме, че някой някога се е учил от историята? Например, че всички западни завоеватели на източни земи са се завръщали по родните си места посра­мени и победени, ако изобщо са се завръщали…? Да припомня ли източ­ния погром на римските цезари, лъжерелигиозните кръстоносни походи, разрушили Божия гроб през 1099 година, който са тръгнали „да освобождават от неверниците“, Карловата европейска империя, позорното поражение на Наполеон в Русия или ужасната национална катастрофа на Хитлер… пак там?

Но като „асиметрични антропоиди“ ние, духоносните, религиозни и профетични хора от региона на Евразия, знаем, че Западът (и САЩ) също ще има своя неизбежна участ и тя е заложена точно в неговото най-голямо предимство – многостта на úмането! Постмодерната Тра­гедия на изобилието е западна многоактова трагедия! Нейната премиера ще се състои западно от Евразия!

Постмодерната Трагедия на изобилието, на перманентното стомаш­но задоволство, на прояденото от подагра пълнокръвие, на спукването на разширените кръвоносни съдове от повсеместната сексуална невроза и пандемия в гонитбата за пари и богатство – тази безотговорна Тра­гедия на излишъка освен че безнравствено суспендира същинската, он­тичната, битийната Трагедия на мизерията, е и една катастрофирала възможност за консумативните общества, сега разкъсвани от food-theism (обожествяване на стоките!), от духовна меланхолия и интелектуална празнота (Бодрияр, Ж., Илюзията за края).

Кой може да съди тези общества? Само Бог! Но този Бог силно разгневява интелектулни безпътници и духовни номади като Ницше и Е.‑М. Чоран, защото този Бог, който е Самата Любов, а се крие от чове­ците, защото е Deus absconditus (Скрит Бог), очевидно не е и Логос, за­щото постъпва ирационално – Той не наказва, когото мрази! Той е сама­та бездейна и всетърпяща Любов! Дори когато в живота ни няма Любов, а ни „въодушевяват“ от многоекранната манипулативна Мрежа само с плуралистично насилие, омраза и безсрамна сексуална механика...! Е, то­гава не е ясно защо Той разчита на вярата ни в Себе Си? Та Той сам има нужда от психотерапевт, както вандалски ни травматизира Е.-М. Чоран.

А кой всъщност е западният Бог? Не е Аполон, но след Ницше стана очевидно, че не е и Иисус! Остават Диόнис и Марс (Арес) или, ако иска­те, Ерос („Лекокрилият любовник“) и Танатос (богът на смъртта). Още през 1955 година Маркузе отбеляза, че „всяка утвърдила се власт има дълбока, родствена връзка със Смъртта, защото тя е символ на несвободата и по­ражението… Днешната теология и философията се надпреварват да въз­пяват смъртта като екзистенциална категория…“ (Маркузе, Г.,Эрос и ци­вилизация. Одномерный человек, М., 2002, с. 112). Днес в посмодерната ситуация, която е пред очите ни, Диóнис, Марс, Ерос и Танатос (езически архетипи на постмодерните демонократични божества!) визуално пер­манентно ни показват, че това наистина е така!

В мозаичната пъстрота на посочената вече Трагедия на изобилието се питам: колко и какво напрежение могат да издържат още кръвоносните съдове на западния потребителски организъм? Колко още милиарда пор­ции бифтеци, колко още милиарди долара са необходими, за да се отку­пи (и компенсира) очевидният западен духовен вакуум и историческата му безпътица? Алвин Тофлър посочва, че всяка седмица във финансовия метаболизъм участват над един трилион долара и „90% от тях са чиста спекула“ (Вж. Toffler, A., Power Shift (Knowledge, wealth and violance at the edge of the 21st century), New York, 1991, II, 5). А според Ноам Чомски този трилион „се превърта“ всекидневно на борсите в Токио, Лондон, Франкфурт и Ню Йорк. Е. Фром е напълно прав, когато фокусира Хамле­товия въпрос за „разликата между „To have“ и „To be“ („да имаш“ и „да бъдеш“), който не се свежда до географските азимути на Изтока и Запа­да, „а се отнася до типа общество: единият е ориентиран към човека, а другият – към вещите“. За западното консумативно общество, в което гонитбата за пари, власт и имане е „главeн смисъл на живота, е характер­на ориентацията към притежаването“ (Фром, Е.,Иметь или Быть, Киев, 1998, с. 206).

Питам се още и още по-конкретно: колко порции реална и виртуална еротика, порнография и зверско насилие могат да понесат напрегнатите до спукване от сексуалния и мизантропски нагон вени на Западa? Рюди­гер Сафрански (Германия) директно попита света колко още глобализа­ция може да понесе човекът? Хедонистичната параноя несъмнено има свой лимес, своя гранична бариера и есхатологичните знамения тук не са само занимателен приказен митичен сюжет! В състояние на нравстве­на приповдигнатост наистина може да се предвиди, че „един ден Западът ще се сгромоляса, ако не сподели този срам, ако един Конгрес на бедни­те страни не реши бързо да сподели със западняците тази (не)символна привилегия на бедността и катастрофите“ (Бодрияр, Ж., Илюзия за края.С., 1995, 89).

Но не е необходимо Изтокът да отмъщава на Запада за неговата ви­сокомерна и с нищо непредизвикана асиметрична безчувственост, както и за добре изчисления му меркантилен патернализъм! Не! Достатъчно е да му бъдат посочени господстващият постмодерен индетерминизъм, масовата публична практика на Абсурда, виртуално натрапваната бес­тиария на телевизионните симулакри и брутално практикуваната „тех­нология на убиването“, сублимацията на инстинктивните, субрационал­ните „бесове“ от подземията на човешката менталност в безпомощно изнасилваното Cyberspace и епидемичният упадък на ценностите. Сам Збигнев Бжежински фиксира срива на „гражданското съзнание“ на за­падния човек – бягството от всякакъв акт на саможертва за отечество­то (гледали сте филма на Майкъл Мур „11/9 по Фаренхайт“, нали?), от държавните задължения, от рекламираната (колко лицемерна!) филан­тропия, от военната повинност, от чудовищната финансова и социална поляризация, при което „ближният неизбежно става…далечен“. Няма как да не е така, когато 1/5 от нацията прибира 46,5% от БВП, а на най-бедната 1/5 се падат 3,8%! (Вж. Оut of Control. Global Turmoil on the Eve of 21st Century, New York, 1993, III, 2). И това не е епидемия, а пандемия! Смисълът на тази непобедима пандемия може да се изрази с познатия латински израз: Ex Oriente lux, ex Occidente – luxuria! (От Изток светлина, от Запад – лукс!

Що се отнася до есхатологичния аспект, прави са постмодернисти­те, които констатират, че универсализирането на верите, на традициите, на ценностите, на данните, на знанията, на информацията и особено на идентичността в модуса на шовинизъм е нещо, което предшества тяхното изчезване, защото всяка цивилизация, идея, религия и култура се универ­сализират, преди да изчезнат. С. Хънтингтън (Харвардски университет) пише, че „това, което за Запада е универсализъм, означава империали­зъм за останалите цивилизации“ (Сблъсъкът на цивилизациите. С., 1999, 260; Huntington, S., Who Are We? Die Krise der amerikanischen Identität. Hamburg/ Wien, 2004).

Че глобализацията от края на ХХ и началото на ХХІ век е лош, тоест аси­метричен универсализъм, никой не се съмнява! Защото тази глобализа­ция всъщност е техно-културно-идейната съставка на неоимпериализма в съдържанието на либералната тоталитарна демокрация! За лидера на руското неоевразийство А. Дугин това е „разпадане на холистичната сакрална реалност… ефимерно зрелище на сингуларни множества“ (Вж. Дугин, А., Философия политики, М., 2004, с. 474). Има подобни оценки в енцикликите на Светия ватикански престол, които посочих, в трудовете на либералдемократи като С. Хънтингтън, на теоретици на демокрацията като Дж. Сартори, у Ю. Хабермас, Ж. Дерида и др. Н. Чомски директ­но нарича USA „мошеническа държава“ и критикува открито US-импе­риализма и колониализма на подкрепяния от тях израелски ционизъм (Chomsky, N.,Fateful Triangle –The United States, Israel and the Palestinians, London, 1999; срв. Buhbe, Matthes.Internationale Politik und Gesellschaft, 2, 2001, S.205). И което е най-симптоматично – учени от и извън Из­раел, какъвто е социологът Натан Шнайдер, посочват, че погрешната US-близкоизточна стратегия събужда в международната общественост неизбежното убеждение, че „антиамериканизмът е и форма на антисеми­тизъм“ (Вж. Watza, L. Kritische Fragen an die US-Nahostpolitik. – Die Neue Gesellschaft, Frankfurter Hefte, 11, 2001, S. 659).

Очевидно е, че симптом на задаващото се „изчезване“ е и сривът в смисловите възможности на постмодерния език. В стихията на симу­лакрите той загубва оразмеряващата си функция в порива на неразби­ращата деструктивност (Ж.-Фр. Лиотар). Днес негласно господства им­плицитният постулат, че всичко може да бъде оспорено и категорично отхвърлено. Не поради респектиращите съображения на Логоса, а заради прищевките и импровизациите на разместените ирационални пластове на безсъзнателното!В това се изразява силата на симулакрите. В усло­вията на Глобалокацията тяхното име е Легион!

В началото на новото хилядолетие всичко може „да мине“ и то „ми­нава“ под знака на „establishment of Emergency“ (създаване на непредви­димост). Същото е било и по времето на Римската империя, която малко преди края си изоставя гордата, съразмерна и внушителна смислова оп­ределеност на Разума и започва да мънка върху неразбираемото и следо­вателно неизповедимо триипостасно единство на Светата Троица! В Ев­разия религиозно-философският феномен на реанимираното Имеславие, венец на богословската херменевтика, се разгръща в Русия едно десети­летие преди краха на самодържавието именно защото в катастрофични епохи неизбежно нараства интересът към Словото, към енергемния за­ряд и смисловата оразмереност на думите… (Вж. Христов, Л.,Филосо­фия на човека (Опит за хомоонтология), С., 2008, 476-478).

Затова приемам тезата, че звездите, империите, цивилизациите, кул­турите и човекът са изотропни във фазата на умирането: максималното им разширение, раздуване и експанзия съответства на тяхната агония, на превръщането им в „червени гиганти“ (както при еволюцията на звез­дите), а после в „бели джуджета“ (Срв. Бодрияр, Ж., Илюзия за края… с. 131). В такива условия „кръвното отмъщение“ просто става излишно, защото него го заместват шизофренната обратимост и подлата непред­сказуемост на текущата действителност! А тя може най-добре да се ха­рактеризира с афоризма на С. Лец: „Сънувах Действителността! Събудих се с облекчение!“

Това, което Западът невинаги съзнава е, че Изтокът по субстанция не е изолационистки, нито е културно асиметричен, въпреки че истори­чески винаги е бил маргинализиран и опредметяван предимно като по­лигон за териториални разширения (Lebensraum) и бездънен източник на безценни суровини за живота. От и преди времето на Римската им­перия Изтокът винаги принудително е бил фрагментиран от интересите на велики държави и империи. Този имперски транснационален натиск исторически необходимо е налагал определени човешки и общностни характеристики на жизненото битие в Евразия – във византийско-сла­вяно-руския духовно-религиозен регион! Но същото (върху друга духов­но-културна основа) може да се констатира и в Афразия (Африко-Азия), и в Латинска Америка.

Има ли религиозно-духовен изход от постмодерната сфера на симулакрите?

Една от най-мъчителните апории на постмодерната действителност за мен е фактът, че пред лицето на Глобалната несправедливост Вселен­ската, Нашата, тоест Универсалната, Апостолска Християнска Църква и Източното православие мълчат универсално, изпаднали блажено във вселенско безмълвие!(За разлика от тяхната католическа „сестра“, коя­то „говори“, наистина най-често приглушено и дори с езика на Езоп!). Логосът, Святото Христово Слово не доминира в глобалното (и виртуал­ното) пространство, той по-скоро маргинално гъгниво мънка и ръждавее като отдавна неизваждан меч от ножницата на свещената културна тра­диция…

Питам вас (и себе си!), духовници, клирици, изтънчени спиритуа­листи, мислители, хуманисти, философи екзистенциалисти, хора на ви­соката духовна и умствена култура… – Къде е Съкровеното Спасително Слово? Защо То не е сред нас? Кой очаквате/очакваме да го произнася?

Cogito (мисля), че искрената Любов към Sophia, макар и неизбеж­но да превръща „приятелите на мъдростта“ – богослови и философи – в опасни въпросителни знаци, поне не бива да ги трансформира в символи симулакри на нравствената глухота, олицетворяващи „нечистата съвест на епохата“ (Ницше). Те трябва да имат рецепции за дълбоката арабска мъдрост, заровена в „синдрома Шехеразада“.

Логосът, приказките на Шехеразада от „Хиляда и една нощ“ само напомнят за гибелното единство на Смъртта и Властта като историческа процесуалност – едно жестоко реално Смъртовластие (Танатокрация). Ето така върви светът: ден и нощ някоя сластно прелъстителна, знойна Шехеразада на любовна служба при Егократа е принудена да разказва приказки на Него (Аз-Властта) – на Фараона (от безсмъртното родосло­вие на бог Ра!), на Шаха, Султана или Везира (Аллах да продължи дните им!), на Императора (справедлив съдия, съвест на нациите!), на Краля слънце (и похотливите му придворни дами!), на Вожда (бащица на на­рода, архитект на световния мир), на US-Президента (какъв атлет и сак­софонист виртуоз на еротични „Орално-вокални етюди“, чувствителен към чисто човешките права на непорочната американска, Люински-жен­ска администрация!)… – да, да разказва приказки на Властта, за да спаси живота си на сутринта… (Философите също следват практичността на оцеляването както Шехеразада! Моля богословите, моите духовни при­ятели, да кажат как е при тях!) И така „Хиляда и една нощи“… или кол­кото там заповядва Повелителят – една безкрайна поредица от думи на историческото Безвремие за съхранение на Живота!Просветени са фи­лософите, знаят Соломоновата мъдрост, че е по-добре да си сред живите, защото, ако трябва да се избира между „мъртвия лъв“ и „живото куче“, разумният избор винаги трябва да бъде на страната на кучето (Екл. 9:4)! Каква потискащо унизителна кинология или сотириология, какво унизи­телно спасение! Logos, който обективира себе си от страх пред Голямата уравнителка – Смъртта: Logos – sub specie mortis! Логос (Разум), тоест Дух под знака на Смъртта!

Но освен Логос има и Materia sub specie mortis. „Великото е феномен на стадия на прехода“ – заблуждава се К. Ясперс и сочи превъзходните образци на античната гръцка трагедия, мистиката на М. Екхарт и фило­софията на класическия немски идеализъм. Не знам защо той не забеляз­ва, че много по-обоснован изглежда тъкмо противоположният възглед: „Преходът е стадий на Нищожното и Несъвършеното.“ Да сте чули или прочели у някой Pater Ecclesiae (Баща на Църквата), че Бог е в преход, в движение, че е глобен от Небесната полиция за превишена скорост на райския си „Ролс Ройс“? Идеята за еволюиращия, за разгръщащия се в света Абсолют Логос е една от най-големите теологически пакости на рационализма в лицето на Хегел! „Бог изобщо няма нужда от авто­мобил“, вярно констатира Мигел де Унамуно. Но аргументацията, която Ясперс пренебрегва, също може да се извлече от тъканта на Историята. Египетските пирамиди и Сфинксът в Гиза, внушителните некрополи, акрополи, светилища, монументи, индийският Тадж Махал, Кьолнска­та катедрала, парижката „Свещено сърце“, виенската „Свети Стефан“, московският „Храм на Спасителя“, истанбулската „Света София“ и вся­какви там колоси – цялото това гигантско, обездвижено струпване на Ве­щественото от ималите Власт в Историята, цялата тази концентрация на Материя има една и съща Цел и Смисъл: жалба за Безсмъртие, сетивен Протест срещу Смъртта! Но не е е трудно да видим във въображението си това прекрасно оформено Вещество разсипано на пясък, разпиляно от небесните ветрове в зловещо неумолимия поток на хилядолетията… Послушайте Lacrimosa от Моцартовия Requiem!

Словото, божественият Λόγος, не е въплътил божествената си Любов в историческото и екзистенциалното човешко битие, не е преизпълнил живота… Днешните хора не се обичат повече, отколкото по времето на Семирамида, Савската царица, цар Соломон, цар Кир, Солон, Цезар, Клеопатра, Клавдий, Месалина, Сенека, Нерон или по времето на… Бор­джиите. Дори нещо повече, постмодерните хора са по-бездушни, по-не­отзивчиви, по-безразлични, по-отчуждени един спрямо друг. „Когато об­щуваш с мен, искам да ме схващаш като Чужденец!“ – напътства ни един съвременен философ (Ю. Хабермас). Има частица истина в това твър­дение, защото у човека съществува и една иманентна реалност ούκ όν (необективираща се потенциалност), където никога не се допуска никой Друг – там той е нежелан нашественик. Нещо повече, човек не обича да влиза и сам в себе си, защото се срамува от онова, което знае, че носи като криптогенно съдържание eo ipso! Това е дало основание на един отчаян несретник, Е.-М. Чоран, да ни предупреждава „да чукаме, когато влизаме в себе си, защото може да се заварим в неудобно положение“!

На тези „теоретици на алиенацията“ се противопоставят религиозно чувствителни, раними люде като В. Соловьов с неговото „Срамувам се, ergo sum“ и Еманюел Левинас, който контрира с разширената теза, че „Свободата, която може да се засрами от себе си, е основата на Исти­ната…“, и добавя, че „Моят произвол може да чете за своя срам в очите, които ме гледат“ (Левинас, Е., Тоталност и безкрайност, С., 2000, с. 57, 209). Така Другият се превръща от Онова, което не съм Аз, т. е. от Чужде­нец, в това, което Аз съм, т. е. в Милостива нравствена институция!А покъртителният в религиозно-душевната си „тоналност“ М. Бубер дори създава нов термин – Mutualität (пълна взаимност), за да трогне сърцето ни и да припомни сладостта на изгубената човешка съпричастност и чо­вешка близост… (Buber, М., Ich und Du, Stuttgart, 2006, S. 125). Смислово това е чудесно застопорено от него: „Jedes Wort würde fälschen; aber sieh, die Wesen leben um dich her, und auf welches du zugehst, du kommst immer zum Wesen!“ (Всяка дума би била лъжа; но виж, около теб има живи съ­щества, към което и от тях да се приближиш, ти се приближаваш към същинското!“) (Buber, M., Ich und Du… S. 16).

Това, по което неистово тъгува Бубер (и аз също!), а е тъжен, за­щото не може да го открие в съвместното съществуване на Dasein като наличност, е именно отсъствието на топлината и причастността в отно­шението Аз и Ти: „Von deinem eigenen Blick Tag um Tag in die befremder „Nächsten„bis zur Wehmut der heiligen Männer, die Mal um Mal das große Geschenk vergebens anboten – alles sagt dir, daß die volle Mutualität nicht dem Miteinanderleben der Menschen inhäriert.Sie ist eine Gnade, für die man stets bereit sein muß und die man nie als gesichert erwirdt.“ („Всичко – за­почвайки от твоя поглед, взиращ се ден след ден в отчуждено гледащите те очи на твоя още по-нуждаещ се от тебе „ближен“, и завършвайки с тихата меланхолия на светите мъже, час след час предлагали напразно великия дар – всичко ти говори, че пълната взаимност (Mutualität) е не­присъща за съвместния живот на хората. Тя е милост, която човек вина­ги е длъжен да приеме и на която никога не може да разчита сигурно“) (Buber, M.,Ich und Du… S. 125).

Така присъствието на мутуалността в оценката на М. Бубер е зна­чително човешки по-уравновесена и по-прецизна, защото справедливо констатира, че „това, от което Хайдегер лишава човека и дори го „демо­низира“ чрез das Man, е човешката неизбежна въвлеченост в социума, ко­ято той превръща в обременена с вина (Schuld) „отрицателност“, в самот­на, тревожна, угрижена и втренчена в смъртта си „отломка“. И се оказва, че макар за Хайдегер социалните отношения да са първични, те са пречка по пътя на човека към собственото Аз. Във философията обаче подоб­но противоречие не може да не обрасне с разноцветни херменевтики. „Учението на Хайдегер е интересно като описание на различни, взаимно свързани, абстрахирани от човешкия живот същности, но за същия този живот в неговото антропологично значение то – учението – е непригод­но, независимо от многото интересни находки по този въпрос“ – критич­но констатира М. Бубер (Buber, M., Das Problem des Menschen, München, 2007, S. 101).

Възможно е Бубер да е прекалено критичен към Хайдегер, но и са­мият Хайдегер най-добре знае, че човешкото Dasein е онтично недели­мо от модуса das Man и следователно конкретният човешки индивид не може да носи някаква съдбовна вина (Schuld) за причастността си към Единното Битие, а то е и Dasein, и Gemeinschaft! Защото той не може да се откъсне и избяга от него! „Отговаряйки на призива на наличното би­тие (Dasein) „Къде си?“ – „Ето ме!“, но без да съм действително тук – в истината на цялото си съществуване, аз ще бъда виновен. Първичната вина се състои в пребиваването ми в себе си (Das Bei-sich-bleiben). Про­явената форма на наличното битие Dasein ще мине покрай мен, а аз няма да бъда „действително“ тук. И тогава от отминаващата далечина, в коя­то тя [битийната форма – Л. Х.] ще изчезне, ще долети друг зов: “Къде беше ти?“ – и този глас, тих и тайнствен… ще бъде гласът на съвестта“ (Buber, M., Das Problem des Menschen… 99-100).

Постмодерният свят започна да преодолява космическите и междуз­вездните пространства, но днес (и до „края на времената“) най-важна­та задача за хуманистичната хомоонтология и за духовно-религиозната менталност ще бъде намирането на Възможния изход – преодоляването на междучовешките пространства!Аз мога да се възхищавам или ужа­сявам както Б. Паскал и Дж. Бруно от „безкрайните звездни светове“! Но най-вече съм екзистенциално и смъртоносно ужасен от проклетата непре­одолимост на междучовешките разстояния, от пропастта между Аз и Ти!

Защото нима не е истина, че Откровението, Литургията, Молитва­та, тайнствата и всички сакрални действия са зов за общност (кинонѝя, κοινωνία), керигма (апел) за Единство и Спасение?! Това е много духов­на, много религиозна, много философска и много екзистенциална тема – тема за смисъл, съществуване, кеносис и оцеляване…

При отсъствието на абсолютни и абсолютно споделени ценности, при отсъствието на върховната ценност – Бог, това се превръща в трагична историческа съдба и вина на човечеството в постмодерната ера. Ве­ликолепният С. Франк, представител на „Die Russischer Weltanschauung“ („Руският светоглед“ – заглавие на негова книга!), е намерил респектира­ща илюстрация на състоянието, в което би трябвало да се намират хора­та, ако са центростремителни към Абсолюта, към Абсолютната Святост и Ценност. „Подобно на точките в кръга хората се намират толкова по-близо един към друг, колкото са по-близо до центъра на кръга – Бог“, но „ако няма център Бог, тогава „всичко е позволено!“ (Франк, С., Духовные основы общества, М., 1992, с. 90, 63).

Да, така е, „ако Любовта Бог е изгонена от лоното на историята, то­гава всичко е позволено! Позволено е да гилотинираш съвсем по братски брат Ришар, защото Божията Благодат вече го е осенила, да изстреляш подлия турски куршум в главата на пеленачето, което майката държи и което се усмихва невинно загледано в дулото на дивашкия турски ре­волвер (случаят е истински!), да разкъсаш пред очите на майката детето с насъсканите от теб зли псета убийци, да биеш до смърт родната си дъщеря, така, възпитателно и за наслада… Да удряш безспир немощно­то конче, затънало в омразната кал, да го биеш с камшика по добрите, плачещи „кротки очи„ (толкова уродлива сцена!), да отнемеш живота на една нищожна лихварка ей така, с брадвата… Ако няма Бог, „всичко е позволено“! „За другите човешки сълзи и страдания, с които е пропита цялата Земя, от кората до центъра, не казвам нито дума – заявява Иван Карамазов – …Според моя жалък Евклидов ум знам само, че страдание есть, а виновных нет, и затова не искам възмездие „някъде“ и „някога“, там „отвъд“, в Ада, а Тук, на Земята, и то така, че сам да го видя!“ (Вж. Христов, Л., Руският Логос. Философия и религия, С., 2000, 263-264).

Сякаш двете хилядолетия християнски живот са преминали напраз­но, без следа, без онаследена мъдрост… А нали най-говорещият от апос­толите, Павел, ни беше завещал да се обичаме, Любовта да следваме, да копнеем за духовните дарби, Духа да не гасим, защото какво ако говорим на всички езици, човешки и ангелски, а Любов нямаме в сърцето си – то­гава сме „мед, що звънти и кимвал, що звека“… напразно! (1 Кор. 13:1). Логосът, божествената (плирома) пълнота, Човешкият Син, Словото не са уплътнени в страдащата плът на загубилия ценностите си постмоде­рен свят! Словото, Неговото Слово, днес не е въплътено, не е станало плът… Обратно, плътта е „словото“ на архипримитивната, езическа, бездуховна, материалистическа и потребителска атлантическа „цивили­зация“ под водачеството на US-Globaly Anti-Christ…

Недостойно есть!!

Aber, eine andere Welt ist möglich!

________________________________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 193-216. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, проф. дфн Любомир Христов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2PM