Дилян Николчев

За Константинополската патриаршия втората половина на IX век и началото на X век е изпълнена с изключително динамични събития, определящи в голяма степен църковния живот на Изток в бъдещите столетия. По времето на св. патриарх Фотий (род. между 810 и 820 г. – 6. февр. 891 г.)[1] и през целия X век влиянието на Византия нараства изключително много: империята се превръща в определящ фактор на политиката на Балканите и по Източното Средиземноморие, като се налага с променлив успех срещу предизвикателствата на „славянския свят“ и донякъде успява да отблъсне апетитите на ислямския свят[2]. Константинополската патриаршия, която понякога изпада в склонност към противоречива вътрешна и външна полемика, също продължава да защитава интересите на Православието.

В началото на управлението на император Лъв VI (886-912) – завършителят на средновековната византийска монархия[3], Константинополската църква до голяма степен е заета с обединяването на опозицията, която е видимо разединена след принудителното „слизане“ от власт на патриарх Фотий (867 г.) и оттеглянето му в манастир. Вярно е, че по-късно (877 г.) той се завръща, но като че ли по милост, а не за да поеме сериозно църковната власт. Поддръжниците на патриарх Игнатий (847-858, 867-877) защитават тезата, че неговото ръкоположение е невалидно и той не е бил признат от папа Иоан VIII (872-882). Но в действителност неговото второ детрониране от патриаршеската катедра (18 декември 886 г.) е предизвикано по политически причини от Селианос (Стилиян Зауца), министър при Лъв VI, най-вероятно с обвинението, че не е лоялен към императорската власт. Възможно е също така Фотий да е бил възприеман като прекалено влиятелна фигура, изразяваща неприемливи виждания по отношение авторитета на Църквата, „тежащ“ над авторитета на държавата[4]: ако идеите за Църквата и държавата, изразени в „Епанагогата“ са действително негово дело, вероятно тази е причината този труд да не бъде издаден официално[5].

Стефан I (886-893) станал патриарх след Фотий (18 декември 886)[6]. Най-вероятно той е бил по-приемлив кандидат, защото е брат на Лъв VI[7]. Дори неговата непълнолетна възраст (16-годишен)[8] не можела да спре политическите интереси с църковен оттенък на империята. След краткия му и сравнително спокоен период на служение патриарх Стефан I е наследен от св. Антоний II Кавлей (Kauleas) (893-901)[9], предложен от Зауца. Патриарх Антоний е роден в Азия, но от малък живеел в столицата, където приел монашество. Ръкоположен бил от Игнатий (или от Методий)[10], поради което не бил подозиран от привържениците на Игнатий. В църковната история се приема, че в този период борбите между „игнатиани“ и „фотиани“ постепенно утихват, и че от момента на смъртта на Антоний през 901 г. в Константинополската църква се постига обединение[11]. Но този мирен период е сравнително кратък: в началото на първото десетилетие на Х век в столицата избухнал нов църковен конфликт, този път свързан с последващите и политически мотивирани бракове на император Лъв VI[12].

Патриарх Николай (901-907; 912-925)[13] встъпил на патриаршеската катедра на 1 март 901 година[14]. И той като Фотий е изключителна личност: самият той е родственик и ученик на патриарх Фотий и най-ревностен негов последовател;[15] един от малкото византийски патриарси, оставили множество документи, разкриващи не само най-важните му политически дейности (бил е частен секретар на Лъв VI), но и обрисуващи го като образцов пастир и църковен деец, загрижен за Православната църква и вяра.

През време на неговото патриаршеско управление (1 март 901 – февруари 907; 15 май 912 – 15 май 925 г.) едно събитие разтърсва не само Византийската империя, но и всички нива и структури на Константинополската патриаршия. Нещо повече, това събитие – всъщност низ от динамични и напрегнати събития, известно в църковната история като „спорът за четвъртия брак“ – прелива извън границите на империята, занимава църковната и политическата мисъл на най-активните за тогавашното време политически и църковни фактори. Спорът за четвъртия брак започнал, когато случайни (на пръв поглед) обстоятелства подтикнали император Лъв VI да наруши канонически утвърдената традиция за забрана за встъпване в трети и четвърти брак.

Строгите правила на св. Василий Велики (329-379), отнасящи се до встъпващите във втори и трети брак, се прилагали в цялата си строгост до IX век. За това свидетелстват св. Теодор Студит (759-826) и св. Никифор, патриарх Константинополски (806-815). Според Константинополския патриарх встъпващите във втори брак не се допускат до Честнѝте тайни до две години, а третобрачниците се отлъчват до пет години от св. Причастие (2-ро правило)[16]. Тези правила за християнски брачен статус са фиксирани и препотвърдени дори от самия император Лъв, който издал постановление, съдържащо се в една негова новела (Nov. 9)[17]. В него императорът изключвал възможността от сключването на трети брак и го порицавал: „Дори и животните, когато изгубят своите женски, се примиряват с вдовството, за разлика от мъжете, които без срам пристъпват към втори брак и които, недоволни от тоя грях, минават от втория към третия„[18]

Личната драма на Лъв Философ (както го наричат неговите съвременници) и забележителните му интелектуални възможности напомнят в известна степен фамилната история на Хенри VIII (1509-1547)[19]. И Лъв VI като него желаел да има законен наследник, който да наследи трона му. И той като Хенри бил нещастен със съпругите си, или по-точно – от липсата на престолонаследник от последващите бракове. Но и той като Хенри не се нуждаел „нито от мнението на куриите, нито от сената, доколкото за всичко (в сферата на управлението) грижата има императорът„, както сам се изразява в 120-та си новела[20]. Няма как да не се забележи, че цитираната новела създава впечатлението, че василевсът твори законите и стои над тях[21], включително и законите, които той самият издава за последващите бракове в империята.

Първата жена на Лъв VI Мъдри – благочестивата Теофана – починала в 893 г., без да го дари с мъжка рожба. През 898 г. той се оженил за Зоя, с която отдавна живеел в конкубинат (дъщеря на неговия министър Селианос – Стилиян Зауца), но която скоро починала (през 899 г.), отново без да му роди син[22]. Третата му жена – красивата Евдокия Ваиани – му родила дългоочаквания престолонаследник, но детето умряло малко след раждането (12 април 901 г.), а самата Евдокия напуснала земния свят на следващата година[23].

Макар компромисно и формално, Константинополската църква приела този брак. По друг начин се развили обаче събитията оттук нататък. Лъв скоро си намерил любовница (още от 904 г.) в лицето на Зоя Карбонопсина, която през 905 г. в двореца му родила дългоочаквания син – Константин Порфирогенет[24]. Тъй като конфликтът с Църквата вече витаел във въздуха, жизненоважно за Лъв било детето да бъде узаконено, като тази идея трябвало да бъде подкрепена и скрепена с брак между него и Зоя.

Но сама по себе си тази перспектива се очертавала вече като достатъчно сериозен и тревожен факт, който да „ужаси“ Константинополската патриаршия, тъй като тази стъпка към четвърти брак противоречала на църковната канонична традиция. В тази създаваща се напрегната атмосфера вече се чували „опозиционни“ на императорските намерения възгласи, като напр. на Аретас, според който Бог е повелил Адам да има само една съпруга[25]. Някои все пак признавали, че желанието на Лъв VI да има син, и то наследник на императорския трон, е човешко[26], но все повече нараствал броят на тези, които се обявявали против церемониалното кръщаване на детето, родено от Зоя.

За тези нагласи в Константинополската патриаршия свидетелства и Евтимий, монах от планината Олимп, който станал близък приятел на императора-философ и важна фигура сред обществото в Константинопол: той подробно описва безуспешните опити на императора да разреши проблема и да осигури своята династия със законен наследник. Според Житието на Евтимий[27], Лъв VI имал информация, че патриарх Николай бил забъркан в предателска дейност, свързана с бунта на Андроник Сукас, действия, които също допринесли за последвалия натиск върху патриарха.

Всъщност, възможно е патриарх Николай да се е съгласил с императорското кръщение на бебето с цел да се сдобри с Лъв VI. В тази посока на разсъждения не трябва да се пропуска и фактът, че твърде много граждани на Константинопол подкрепяли императора и се явявали непосредствена опозиция на патриарха.

Кръщението било извършено от самия патриарх в Голямата църква в Епифания (6 януари 906 г.) с участието и на Евтимий. Сам Евтимий бил кръстник, въпреки че бил толкова стар и немощен, че не можел да носи бебето на ръце[28]. За причината за участието си в кръщението на Константин Порфирогенет ни информира самият патриарх Николай Мистик. В писмото си до папа Анастасий III (911-913), патриархът подчертава, че наистина е изпълнил акта на самото кръщение, но с условието, че Лъв VI ще се раздели незабавно със Зоя Карбонопсина. Последващите събития обаче протекли различно от очакванията на Константинополския патриарх: на третия ден след кръщението майката била въведена в двореца съпровождана от императорската гвардия[29], т.е по церемониален начин, който демонстрирал, че тя влиза в „коридора на властта“ като съпруга на императора. По-късно, около Великден същата година, Лъв VI и Зоя са венчани от свещеник Тома. Тя е коронована за августа от самия император[30]. Но точно тези последни събития – въвеждането на Зоя в двореца като императорска съпруга и короноването ѝ за Августа – обединили в знак на отрицание на императорските действия иерархията на Константинополската църква. В отговор, на Лъв VI му била наложена забрана да използва централния вход на Главната църква (Св. София)[31] и му било отказано причастие;[32] съпругата му Зоя не била благословена от Църквата за императрица и името ѝ не било вписано в диптихите.

За церемониалните традиции на Византия създалата се ситуация била 

повече от непоносима. Търсейки изход от кризата, император Лъв VI направил постъпки пред Римската църква в лицето на папа Сергий III (904-911) и още трима източни патриарси[33] за разрешение на случая по изключение; той получил благословение на брака си при визитата на пристигналите в Константинопол папски легати в началото на 907 година[34].

Въпреки очевидния външен църковен натиск, византийските епископи (при все че били благоразположени специално към детето Константин) останали непреклонни по проблема с каноничното признаване на императорския брак. След известни колебания патриархът също заел открита позиция срещу императора, за което веднага бил наказан: заточен бил в основания от него манастир в Галакрене, в околностите на Халкидон, по собствените му думи – без риза, без книга дори. В писмо до римския папа той изложил вижданията си за тази тежка ситуация и изразил възмущението си от отношението на Лъв към самия него, както и по отношение на опрощаването на четвъртия брак[35].

Въпреки възникналите протести в отговор на императорските действия, изразили се в драматични и дори кървави сцени пред константинополската църква Св. София[36], през февруари 907 г. Евтимий наследил Николай Мистик на константинополската патриаршеска катедра. Според личната му интерпретация на събитията („Житието на Евтимий“), Лъв VI наказал патриарх Николай – заточил го на о. Ирию[37], защото бил непоправим интригант. Доколко е обективна тази преценка можем да съдим от факта, че той бил близък приятел и довереник на императора, който дори построил за него манастир в Псаматия (Агатски манастир) [38].

Правилата в Църквата обаче често не оправдават и най-големите властнически надежди. Дори близките отношения на Евтимий с императора не могли да го принудят да признае четвъртия брак на Лъв VI. Константинополският патриарх дори низвергнал свещеника, който участвал в церемонията, а събор от епископи, (най-вероятно) през 907 г. се обявил против опрощаването на четвъртия брак на императора[39], въпреки натиска от страна на Рим и подкрепата на трима от източните патриарси. Патриарх Евтимий решително отказал да провъзгласи в Църквата „твърдоглавата и високомерна“ Зоя за императрица, както и да включи името ѝ в свещените диптихи[40].

Поведението на Евтимий обаче по никакъв начин не успяло да успокои детронирания патриарх Николай Мистик. Огорчението, изпитано от Николай и неговите последователи, „избило“ в извратени форми на отмъщение и ужасно малтретиране на Евтимий, когато след смъртта на Лъв VI през 912 г. Николай се завърнал от заточение и отново заел патриаршеската катедра[41]. В битката за изгонването му Евтимий загубил два зъба и изпаднал в безсъзнание; бил захвърлен и случайно намерен от един минувач; името му било заличено от диптихите, а Николай бил възстановен и реабилитиран[42]. Константинополската църква обаче отново била разделена[43].

Според „Житието на Евтимий“, Николай и Евтимий се помирили преди смъртта на последния на 20 август 917 година. Пак според тези житийни бележки, някои желаели да го видят отново патриарх, но той решително отказал. Както често се е случвало във Византия, антагонизмът бързо се разрастнал. Възникнали проблеми около погребението на Евтимий, а малко по-късно, когато патриарх Полиевкт (956-970) възстановил името му в диптихите, възникнало отново напрежение сред църковните среди[44].

Положението на патриарх Николай Мистик започнало да се променя още преди смъртта през 913 г. на не особено успешния и некадърен император Александър (912-913), брат на Лъв VI[45]. Влиянието на константинополския първоиерарх в ролята му на регент на младия Константин VII Порфирогенет (913-959) започнало бързо да се увеличава въпреки антагонизма на овдовялата императрица Зоя. Тя се отказала от монашеството, наложено ѝ от патриарх Николай, и се завърнала в двореца[46]. Зоя се опитала да отвоюва отново позиции посредством „властнически ходове“: отстранила Николай Мистик от регентството[47], дори успяла за кратко да го лиши от имущество, но в крайна сметка намеренията ѝ пропаднали[48]. В известна степен това се дължало и на външнополитически причини, в това число пораженските действия на византийските войски срещу българския цар Симеон I Велики (893-927) пред самите стени на Константинопол, респективно неосъществените дипломатически сделки с българите[49]. Тези управленски провали на Зоя предоставили възможност на константинополския патриарх Николай фактически да поеме властта във Византия и да отвори пътя към императорския трон за амбициозния и даровит адмирал на флотата Роман Лакапин (ок. 870-948 г.) [50]. С благословението на патриарх Николай Роман бил коронован за император (920-944 г.) [51].

Въпреки че и при този император се наложило патриарх Николай Мистик отново да бъде заточен (вероятно поради силните му позиции и влияние във властта), той останал в Патриаршията в Константинопол до смъртта си на 15 май 925 година. По време на управлението на Роман I разединението в Константинополската църква, предизвикано от четвъртия брак на Лъв VI, започнало постепенно да се преодолява. За това спомогнало в известна степен и смекчаването на позицията на Рим по същия проблем[52].

Дали твърде емоционалните протестни писма на Николай Мистик, адресирани до папа Иоан X (914-928), са изиграли съществена роля не знаем, но факт е, че през м. юли 920 г. в Константинопол се провел събор, който сложил макар и привидно край на полемиката, свързана с въпроса за четвъртия брак[53]. Съборът всъщност мълчаливо признал легалността на брака на Лъв VI със Зоя, без дори да се споменава и дискутира неговото име. Избягвайки обаче дискретно тази болезнена тема, съборът гласувал правила, забраняващи в действителност четвъртия брак занапред в Църквата[54]. Така се постигнал консенсус (по този проблем) в Константинополската църква, включително и от страна на последователите на Евтимий; гласуваният текст удовлетворявал желанията и на двете враждуващи до скоро страни за мир и компромис[55].

Оставало да се изгладят отношенията с Рим, след фактическата поява на схизма по същия проблем. Патриарх Николай Мистик се обърнал към Рим с молба да преодолее схващането си и оценката за четвъртия брак и да подкрепи взетите решения от проведения в Константинопол събор. На отправения призив за помирение, през 923 г. явно по-уравновесеният и дипломатичен папа Иоан X отговорил със споразумение, което дало възможност да се възстанови мирът между Константинопол и Рим, поне до края на X век[56]. Всъщност, позицията на Рим относно спора за четвъртия брак, по време на описаните исторически събития, контрастира силно с поведението на папството по въпросите, свързани с многобрачието, разглеждани на Запад след разделението на Църквата през 1054 година[57]. За това със сигурност голяма заслуга има и устоялата на „бурите“[58] православна позиция по време на спора за четвъртия брак на император Лъв VI. В крайна сметка Константинополската църква излязла победител в каноничния спор, а Римската не само се принудила да отстъпи, но и да осъди собствените си деяния в „процеса“ по този конфликт[59].

***

Както се вижда, църковното нормотворчество, отнасящо се до брака и семейството, заема важно място в кодификацията на църковното право във Византия, като неговите наредби често се припокривали с императорските закони. Но в същото време може да се каже, че брачното законодателство до времето на император Лъв VI е било повече „територия“ за сблъсък и конфликт, отколкото общо усилие между Църквата и държавата да доведат брачния закон до ефективност на самата брачна институция[60]. Ето защо, „резултатът“ от конфликта по повод четвъртия брак – условната забрана на третия и категоричната на четвъртия – дават възможност за взаимно регламентиране (между Църквата и държавата) на тази проблематика, поне до новата и най-новата история на християнския свят.

__________________________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с. 85-97.

[1]. На тази дата Църквата чества и паметта му.

[2]. Вж. повече за войните с арабите (в Южна Италия) у Успенский, Ф., История Византийской империи, М., 1997, с. 90-107, както и у Васильев, А., Византия и арабьI. Политические отношения Византии и арабов за время Македонской династии, СПб., 1902, с. 59-68; също Ангелов, Д., Византия. Политическа история. С., 1994.

[3]. По изказа на Бакалов, Г., Византия, „Лекс 99“, с. 204.

[4]. Hussey, J., The Ortodox Church in the Byzantine Empire. Oxford, 1986, p. 102.

[5]. През 885 r. или малко по-късно – през 886 г., комисия, възглавявана от патриарх Фотий, изготвила сборник, наречен „Исагоги“, т.е. „Въведение“, който в историята на правото влязъл по недоразумение под названието „Епанагога“. Сборникът съдържа единствен по рода си и ненамиращ съответствия нито в древните източници, нито във византийската правна традиция публично-правен раздел, засягащ както светската и духовната власт, така и нейните представители – императорът и патриархът; срв. Медведев, И., Развитие правовой науки. – В: Культура Византии вторая половина VII-XII в., М., 1989, с. 230 сл.; Божилов, И., И. Билярски, Хр. Димитров, И. Илиев, Византийските василевси, С., 1997, с. 231; Николин, А., Церковь и государство (история правовьIх отношений). Издание Сретенского монастьIря, 1997, с. 41.

[6]. Срв. Божилов, И., и др. Цит. съч., с. 234; също Николчев, Д., Въпросът за четвъртия брак (Във връзка с конфликта между император Лъв VI и църковната власт), Богословска мисъл, кн. 2, 2002, с. 64, бел. 11.

[7]. Осиновен от бащата император Василий I, по-малък брат на Лъв VI. – срв. Patriarch Stephanus I: In: http://encyclopedia.thefreedictionary. com/Patriarch%20Stephanus%20I.

[8]. Срв. Успенский, Ф., Цит. съч., с. с. 166, 254.

[9]. Паметта му се чества на 12 февруари.

[10]. Срв. Жития на светиите. Февруари (Т. II), Света Гора Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк. Георги Зограф“, 2001, с. 312; Според Hussey, J., (Op. cit., p. 102 f.) патриарх Антоний е монах от планината Олимп.

[11]. Hussey, J. Op.cit., р. 102 f.

[12]. Повече за политическите мотиви, свързани с последващите бракове на Лъв VI, вж. у Vogt, A., La jeunesse de Leon VI te Sage. In: Revue Historique, Vol. CLXXIV, 1934, pp. 389-428.

[13]. Роден е в Константинопол през 852 г. – вж. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. IV, С., [1961], с. 185.

[14]. Успенский, Ф. Цит. съч., с. 256.

[15]. Срв. Hergenroether, J. Photius, Patriarh von Constantinopel: Sein Leben, seine Schriften und das griechische Schisma. Regensburg, 1868. Bd III, S. 655; Срв. и Николчев, Д. Цит. съч., с. 65.

[16]. Мейендорф, Й., Брак в Православии, Фонд „Християнская жизнь“, Клин, 2000, с. 26 сл., 87; срв. и Николчев, Д. Цит. съч., с. 62.

[17]. Срв. Anastos, М., Constantinople and Rome (Emperor Leo VI’s fourth marriage). – In: http://www.myriobiblos.gr/texts/engiish/miltonl_18.html; Срв. Милаш, Н., Црквено казнено право (По oпhим црквено-правним изворима и посебним законским наредбама кoje важе у православним автокефалним црквама), Мостар, 1911, с. 508; Николчев, Д. Цит. съч., с. 63; Преди Лъв VI, около 800 г., императрица Ирина забранява встъпването в трети и последващи бракове. По-късно император Василий I Македонец (ок. 836-886), бащата на Лъв VI, също налага забрана за встъпването в четвърти брак, като подчинява третия брак на строго църковно наказание; Срв. Николчев, Д. Цит. съч., с. 62 сл.

[18]. Цит. по Дил, Ш. и А. Рамбо, Византия (Културно-исторически очерци), В. Търново, 1992, с. 68; срв. Николчев, Д. Цит. съч., с. 63.

[19]. Срв. Гочева, Д., От Лимерик до Барън. – In: http://grosnipelikani.net/modules.php?&name=News&file=article&sid=153&page=1

http://216.239.59.104/search?q=cache:HVHKSgQQDqMJ: grosnipelikani.com/modules.php%3Fname%3DNews%26file%3                       Darticle%26sid%3D153%26page%3D4+%22%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8+V%D0%86%D0%86%D0%86%22&hl=bg

[20]. Цит. по Бакалов, Г. Цит. съч., c. 204.

[21]. Пак там.

[22]. Според някои автори (напр. Лебедев, А., Взаимние отношения Византийской и Римской церквей при Константинопольском патриархе Николае Мистике (906-925 гг.: из кн. История разделения Церквей в девятом, десятом и одинадцатом веках. – In: http://66.102.9.104/search?q=cache:NgEamx78d9QJ:www.krotov.info/history                         /08demuslebedev02.html+%22%D0%98%Dl%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F+%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F+%D0%A6%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B5%D0%B9%22&hl=bg.) мъжът на Зоя бил отровен по заповед на Лъв VI още преди смъртта на Теофана. Също според Лебедев, патриарх Антоний II се противопоставил на брака на императора със Зоя, но се намерил свещеник, който извършил венчавката, а константинополският първоиерарх бил лишен от сан.

[23]. Срв. Божилов, И., и др. Цит. съч., с. 97, 236; срв. Попов, Н., Император Лев VI Мудрий и его царствованιе в церковно-историческом отношении, М., 1892, с. 97; Лебедев, А. Цит. съч.; Николчев, Д. Цит. съч., с. 64.

[24]. Срв. Попов, Н., Цит. съч., с. 103.

[25]. Arethae Scripta Minora, (edit. L. G. Westering), Leipzig, 1968, Bd. I., S. 129.

[26].  Nicholas Mysticus, Ер. 32, Migne, PG, t. 111, col. 216.

[27]. Житие от анонимен автор-монах, от манастир в Псаматия – Вж. повече в: Vita Euthymii Patriarchae CP. (Edition employed: Karlin-Hayter), Brussels, 1970, pp. 3-147, pp. 143-147), и коментар, pp.148-233.

[28]. Vita Euthymii, Op. cit., p. 71 ff.

[29]. Nicholas Mysticus, Ep. 32, col. 218; срв. и Попов, Н.,  Цит. съч., с. 105; Лебедев, А., Цит. съч.; Николчев, Д., Цит. съч., с. 68.

[30]. Hussey, J. Op. cit., p. 105; Срв. и Успенский, Ф. Цит. съч., с. 255 сл. Лебедев, А., Цит. съч.

[31]. Срв. Попов, Н.,  Цит. съч., с. 98.

[32]. Робертсон, Д., Исторιя христианской церкви от апостольскагo века до нашихь дней. Т. I: От апостольскаго века до разделенιя церкви, Петроградь, 1914, с. 889.

[33]. При източните патриарси с дипломатическа мисия бил изпратен Лъв Магистър, който успял да убеди антиохийския, иерусалимския и александрийския патриарх да защитят четвъртия брак на Лъв и ги довел на събора, свикан в Константинопол през 907 година. – Срв. ГИБИ, цит. съч., с. 184, бел. № 3.

[34]. Поснов, М. История на Християнската църква. „Анубис“, 1993, с. 430; срв. Лебедев, А. Цит. съч.

[35]. Nicholas Mysticus. Op. cit., Ер. 32.

[36]. Виж повече по този въпрос у Каждан, А. Государство и церковь во второй половине IХ-Х в. – В: История Византии, т. II, М., 1967, с. 180, както и Оболенски, Д. Византийската общност. Източна Европа – 500-1453. С., 2001, с. 146.

[37]. Робертсон, Д. Цит. съч., с. 889.

[38]. Срв. Hussey, J. Op. cit., p. 105; Срв. и Успенский, Ф. Цит. съч., с. 260.

[39]. В цит. статия – „Въпросът за четвъртия брак …“ – аз, по причина на неправилен изворов превод (с. 66), съм допуснал грешка, посочвайки тъкмо обратното, а именно, че „приемникът на патриарх Николай Мистик отстъпва от църковното учение, благославяйки четвъртия брак на император Лъв VI”.

[40]. Hussey, J. Op. cit., p. 105.

[41]. По това време император бил вече Александър, брат на Лъв VI.

[42]. Hussey, J. Op. cit., p. 106; Според А. Лебедев, (Цит. съч.), възстановяването на патриаршеското достойнство на Николай Мистик е станало непосредствено преди смъртта на Лъв VI, който сам се бил разкаял за греховете си и реабилитирал заточеният от него константинополски патриарх. Този въпрос обаче все още не е изяснен и остава дискусионен.

[43]. Hussey, J. Op. cit., p. 106.

[44]. Ibidem.

[45]. Срв. Оболенски, Д. Цит. съч., с. 145.

[46]. Според Н. Попов (Цит. съч., с. 184) Зоя била приела монашество, а според Д. Оболенски (Цит. съч., с. 148), тя била принуждавана от патриарх Николай Мистик да се замонаши.

[47]. ГИБИ, цит. съч., с. 207.

[48]. Hussey, J. Op. cit., p. 106.

[49]. Срв. в този смисъл Дринов, М. ЮжньIе славяне и Византия в десятом веке, М., 1875, с. 21; срв. и Кочев, Н. Християнството през IV – началото на XI век (Проблеми на проникването и утвърждаването му на Балканския полуостров), С., 1995, с. 91 сл.; ГИБИ, цит. съч., с.с. 201, 207; Вж. по-подробно за военните действия, водени oт Симеон Велики срещу Византия и водените дипломатически преговори у Дюканж, Ш. Византийска история (История на империята на Константинопол), С., 1992, с.с. 44-48, както и у Андреев, Й. Българските ханове и царе VII-XIV век (Историко-хронологичен справочник), С., 1988, с. 62-72.

[50]. През 919 г. великият друнгарий на флотата Роман Лакапин отстранил от регентството Зоя, майката на Константин VII Багренородни. Той оженил дъщеря си за младия император и се обявил за „василеопатор“, т.е. за баща на василевса, а малко по-късно – и за съимператор. – ГИБИ, цит. съч., с. 219, бел. № 1.

[51]. Вж. повече за Роман Лакапин у Runciman, S. The Emperor Roman Leccapenus and His Reign. – In: A Study of Tenth Century Byzantium, Cambridge, 1929, pp. 238-245.

[52]. Срв. в този смисъл Успенский, Ф. Цит. съч., с. 260 сл.

[53]. Поснов, М. Цит. съч., с. 430.

[54]. Срв. Попов, Н. Цит. съч., с. 184; срв. и ЦьIпин, В. Церковное право. М., 1994, с. 345; Николчев, Д. Цит. съч., с. 70 сл.

[55]. Срв. Николчев, Д. Цит. съч., с. 71.

[56]. Окончателното помирение между Константинопол и Рим, по повод спора за четвъртия брак, било сключено обаче чак по времето на патриарх Сисиний (996-999 г.). – срв. Успенский, Ф. Цит. съч., с. 261.

[57]. За водения между Константинопол и Рим диалог за канонично отхвърляне на четвъртия брак виж по-подробно у Николчев, Д., Цит. съч.

[58]. По думите на самият патриарх Николай Мистик из писмото „До Симеон българина“ (т.е. до Симеон Велики): „Известяваме ти, чедо наше, радостни известия, които и на тебе е най-приятно да чуваш, и на нас е най-прилично и свойствено да съобщаваме. Обедини се Църквата Божия! Престана да я вълнува бурята, причинявана от оногози, който отколе действа престъпно! Но щом тя се обедини и бурята престана, ония, които се бяха отцепили (тоест привържениците на патриарх Евтимий – б. м.) от нас и твърдо стояха за отделянето си, отказаха се от самомнението си, разкаяха се за ония неща, за които враждуваха, и по милост Божия пак се съгласиха с нашето мнение. Това, което искаше Църквата, те приеха единогласно. С една руч, като признаха заблуждението си, отново се върнаха в обятията на Църквата, които човеколюбиво се откриха за тях. Досега Църквата затваряше своите обятия, защото те според свойствата на човешката природа чувстваха по човешки и не зная по какви причини обичаха да противоречат. Но когато по благоволение Божие всичко това беше отстранено и настана божествен мир между нас, ние се съединихме в едно, приехме като собствени чеда ония, които досега бяха отделени от нас, и отново се съединихме като със собствени членове”… – Цит. по ГИБИ, цит. съч., с. 229.

[59]. Срв. Лебедев, А. Цит. съч.

[60]. Gallagher, Cl. Theology and Canon Law in the writings of Theodore Balsamon. – In: The Jurist, Vol. LVI, Washington, 1996, p. 178.