Илия Цоневски

4. Св. Теофил Антиохийски

1.Сведенията за живота и дейността на св. Теофил Антиохийски са съвършено оскъдни. Сам той свидетелства в съчинението си „До Автолик“ в защита на християнството, че произхожда oт страна, която се намирала близо до реките Тигър и Ефрат[275]. Роден и възпитан бил в езичеството [276]. Получил много добро елинско образование, но имал познания и по еврейски език, което се вижда oт това, че в съчинението си дава на няколко места изяснения на някои еврейски думи[277]. Християнството приел в зряла възраст. Подобно на други древни християнски апологети (например св. Иустин Философ, Тациан, Атинагор и други) и той не намерил удовлетворение на духовните си потребности в езичеството. Запознал се със свещените книги на християнството, които усърдно започнал да чете и под тяхно влияние, особено на пророческите книги, повярвал в Христа. „Аз също по-рано не вярвах в това (че ще има възкресение на мъртвите, бел. моя), но сега вярвам, след като проверих тези доказателства и заедно с това прочетох свещените писания на светите пророци, които по вдъхновение oт Духа Божи са предсказали и миналото, както то е станало, и сегашното, както то става, и бъдещето, както ще се изпълни. По такъв начин, убеден чрез това, което се извършва и по-рано е било възвестено, аз вече не съм невярващ, но вярвам, като се покорявам на Бога[278]“. След като приел християнството, той посветил всичките си сили в служба на Църквата. Всред вярващите се ползвал с голямо уважение, което е засвидетелствано и с това, че след смъртта на антиохийския епископ Ерос той бил избран за негов приемник. Според свидетелството на Евсевий Кесарийски[279] св. Теофил е бил шести по ред антиохийски епископ (ektos aJpostw’n ajpostoslwn). Блажени Иероним пък го отбелязва ту като „шести епископ на антиохийската църква“ („sextus Antiochensis ecclesiae episcopus“[280]), ту като „седми след апостол Петър епископ на антиохийската църква“ („Antiochenae ecclesiae septimus post Petrum apostolum episcopus“[281]). Тази разлика у блажени Иероним се обяснява с това, че в единия случай той изключва св. апостол Петър oт редицата на антиохийските епископи, а в другия случай го поставя като пръв антиохийски епископ. Като се вземе предвид, че в третата книга до Автолик св. Теофил говори за смъртта на Марк Аврелий, може с положителност да се приеме, че той е бил епископ на антиохийската църква през време на управлението на този император[282].

За характера на епископското служене и пастирската дейност на св. Теофил може да се съди oт това, което Евсевий Кесарийски пише изобщо за дейността на църковните пастири в онези тежки за Църквата години: „Тъй като в това време еретиците, подобно на плевелите, не по-малко oт тях причинявали вреда на чистото семе на апостолското учение, то пастирите на Църквата се стараели да ги отстраняват oт стадото Христово, понякога с наставления и увещания към самите братя, понякога с открита борба против враговете, ту с устни бележки и спорове, ту със съчинения… Въставал против еретиците в числото на другите и Теофил…“[283].

2.В един ръкопис oт ХІ-ти век (в библиотеката „Св. Марк“ във Венеция) са запазени три книги на св. Теофил Антиохийски до Автолик. В текста на ръкописа тези три книги са онадсловени: „Qeofilou pros AuJovlu on“, а в съдържанието на ръкописа са означени: „Pros AuJtovlukon Ellhnaperij th’V tw’n cristiano’n pistewo lojgoi treis“. По характера на своето съдържание трите книги нямат тясна връзка помежду си и са писани една след друга, може би със значителни промеждутъци oт време. Затова те могат да се смятат по-скоро за три отделни книги, а не за три части на едно и също съчинение. Отправени са, както се вижда oт самия им надслов, до учения езичник Автолик, който в беседите си с епископ Теофил се е опитвал да опровергае и осмее християнството. Сведения за самия Автолик в отправените до него три книги не се дават. Времето на написването им може да се отнесе към царуването на императорите Марк Аврелий (169-180) и Комод (180-192), понеже в третата книга се говори за смъртта на Марк Аврелий, а първите две книги са написани по-рано. Че и трите книги „До Автолик“ принадлежат на св. Теофил, свидетелстват Евсевий Кесарийски[284], блажени Иероним[285], Лактанций[286] и други.

В трите книги до Автолик на няколко места се загатва за друго съчинение, в което вече са били изложени някои въпроси, например за змията или дявола – прелъстител на първите люде[287], за родословието на старозаветните патриарси[288], за историята на Ной и неговите синове[289] и други. Заглавието му не е посочено. То се е състояло обаче най-малко oт две книги. Първата oт тях вероятно е носела заглавие „За историята“ („perij iJs oriw’n“). Това се вижда oт думите, с които св. Теофил посочва на родословието на патриарсите: „evn th’ prwvth biblw th’ periviJstoriw’n“.

Евсевий Кесарийски посочва освен трите книги „До Автолик“, още и следните съчинения на св. Теофил: 1) едно съчинение под заглавие „Против ереста на Хермоген“,(provV thjn airesin Ermogevnous), в което той привежда свидетелства oт „Откровението на Иоан“. 2)“Някои катехизически съчинения“ (tinaj kathchthkav biblija) и 3)“Едно прекрасно съчинение против Маркион“[290].

Блажени Иероним[291] вместо „tinaj kathchthkav biblija“ пише: „breves elegan esque tractatus ad aedificationem ecclesiae pertinentes“ („кратък и хубав трактат, отнасящ се до устройството на Църквата“). Освен това блажени Иероним споменава още две съчинения на св. Теофил (един коментар на Евангелията и един коментар на Притчи Соломонови), известни през негово време под името на епископ Теофил Антиохийски, като подчертава, че между споменатия трактат и тези коментари в езиково и стилно отношение има съществена отлика. Oт всички тези съчинения, които споменават Евсевий Кесарийски и блажени Иероним, нищо не е запазено[292].

3.Възгледът на св. Теофил за отношението на християнството към философията напомня твърде много възгледa на Тациан. Философията за него е човешка мъдрост, която понякога твърде много се отдалечава oт истината, а християнството е божествена мъдрост; то разкрива пълнотата на истината. Затова у него християнството решително се противопоставя на философията. Поради това, че философските системи са твърде колебливи и философите взаимно си противоречат, а понякога и сами на себе си, св. Теофил като че ли е склонен на някои места в своята апология да отрече всякакво значение на езическата философия и да докаже безплодните ѝ усилия да разкрие на людете истината[293]. „Всички философи, като обичат пустата и суетна слава, нито сами са познали истината, нито другите са привели към нея. Защото това, което те са говорили, ги изобличава, тъй като те са говорили несъгласно един с друг и мнозина oт тях са отхвърлили своите собствени твърдения; те не само се опровергавали един друг, но дори някои oт тях са разрушавали и своите собствени учения, тъй че славата им се е обръщала в безчестие и глупост; защото разумните люде ги осъждат. Именно те са говорели за богове, а след това са учили на безбожие, говорили са за произхода на света, а след това са твърдели, че всичко е резултат на слепия случай; говорили са за промисъл, а след това са също учили, че светът съществува без промисъл…[294]“ Дори и Платон, който най-много е бил почитан заради неговата философия, който е бил най-мъдър oт гърците и тъй много е говорил за единството на Бога и на човешката душа, като е доказвал, че тя е безсмъртна, сам си противоречи като говори, че душите на някои се преселват в други люде, други пък в неразумните животни[295].“ Поетите и философите се заблуждават, като увличат и други след себе си. Те са създали митове и легендарни сказания за своите богове. Мъдростта им е плод на фантазия и измама и се е оформила под влияние на нечистите духове[296]. Затова тя е безполезна и безбожна[297]. „Наистина това, което е казано oт философите, изглежда достоверно поради блестящото изложение, но глупостта и пустотата на тяхната реч се открива oт това, че у тях има много измислици, а не се намира и най-малка частица истина, защото нещо oт това, което те са казали, изглежда истинно, винаги то е смесено със заблуда. Както смъртоносната отрова, смесена с мед и вино, прави цялата смес вредна и негодна, така и тяхното красноречие се оказва напразен труд или по скоро вредно за ония, които им вярват[298].“ Поради това е необходимо за людете Божественото откровение. В своето предзнание Бог е виждал и знаел измислиците на суетните философи[299] и oт древността е възвестил чрез пророците, които, изпълнени с Дух Свети, вдъхновени и умъдрени oт Самия Бог, са я изложили в Свещеното Писание. „Те са получили свише знание, святост и праведност. Удостоили са се с честта да бъдат органи Божии и съсъди на Божията премъдрост, според която са и говорили за създаването на света и за всичко друго“[300]. Пълнотата на истината също са разкривали и новозаветните писатели, особено евангелистите, които също са мъже Божии и духоносци[301].

Има още →

Георги Бакалов

В началото на IV-ти век положението на християнската Църква рязко се проме­нило. Само за няколко десетилетия от преследвана и нелегална тя се превръща в триумфираща и официална. Причини­те за този поврат в отношението на рим­ската държава могат да се групират око­ло три основни пункта:

1.Безрезултатно­стта от гоненията и историческата обреченост на езическата религия и филосо­фия;

2.Естествената еволюция в разви­тието на религиозните култове, дала пре­димство на мистичните монотеистични религии, и

3.Необходимостта от ре­лигиозна консолидация на Римската им­перия посредством единна за всички уни­версална монотеистична религия, съо­тветстваща на централистичната поли­тика на късноримските императори.

Несъмнено идеята за смяна на рели­гиозната политика назрява много преди издаването на Медиоланския едикт. Пря­ко доказателство за това е споменатият едикт на Галерий от 311 година. По косвен път той доказва фактическата победа на хри­стиянството и несъстоятелността на ре­пресивните мерки спрямо него.

Независимо от споменатите по-горе обективни причини за официализацията на християнството, несъмнена заслуга има и император Константин Велики (306-337). В този случай субективният фактор става изразител на обективни об­стоятелства, които в началото на IV-ти век налагат бързи промени.

Според един от добрите познавачи на епохата – Шаф – „Константин Велики е човек на своето време, но и времето – продължава Шаф,  – е съответно на Конс­тантин”. Голямата фамилия на Констанций Хлор притежавала странен афини­тет към религията. Докато самият той бил подчертан еклектик, съпругата му Елена била между първите поклонници на светите места, а синът му Константин Велики превърнал християнството в дър­жавна религия. Констанций II, който на­следява баща си на престола, се изявява като фанатичен привърженик на арианството, докато племенникът му Юлиан полага огромни усилия да възстанови езическите култове.

Биографът на Константин Велики, епископ Евсевий Кесарийски, представя Констанций Хлор като толерантен човек с неоплатонически възгледи и пристра­стия към култа на Слънцето. Спрямо християните се отнасял с уважение, но не споделял възгледите им. В тази атмосфе­ра е възпитан синът му Константин, кой­то в края на 90-те години на III-ти век бил изпратен в двора на император Диоклециан в Никомидия. Десетгодишният пре­стой в императорската резиденция се оказал изключително полезен за бъде­щия едноличен управник на Римската империя. В близост до Диоклециан Кон­стантин се убедил в невъзможността чрез насилия да се предотврати разпростра­нението на християнството, а от собстве­ни наблюдения доловил силата на хрис­тиянския епископат и централизирана­та структура на Църквата.

Дарбите на младия държавник преди­звикали завистта и съперничеството на могъщия императорски зет – цезарят Галерий. За да избегне ненужни усложнения, Константин почти тайно напуснал Никомидия. Малко след това била обя­вена доброволната абдикация на Диоклециан, последвана от предаването на властта на двамата наследили го августи, единият от които бил бащата на Кон­стантин – Констанций Хлор.

Година по-късно (306 година) Констанций се разболял и едва успял в предсмъртния си час да предаде властта на сина си над западната половина на империята.

Още в самото начало новият август се изявил като военачалник и спечелил сим­патиите на легионите. По отношение на християните наследил толерантността на баща си. Имало и още една причина за неговото предразположение. Константин бил убеден почитател на монотеизма, за който смятал, че отговаря на държавни­ческите му намерения за създаване на силна императорска власт.

През 310 година Константин посетил храма на Аполон в Трир и му поднася богати дарове, което предизвикало възхитата на ретора Евмений. Година по-късно под­писът му стои под „Едикта на толерант­ността“ на Галерий, което кара някои изследователи да смятат, че той е причи­на за публикуването му.

След смъртта на Галерий, последния от най-близките сътрудници на Диоклециан, Константин сключил съюз с августа на Изтока Лициний, а Максимиан Даза с Максенций. Конфликтът между четиримата става неизбежен. Констан­тин решил да изпревари противника си и предприел поход срещу Рим. Съдейки по логиката на събитията, причините са оче­видно политически, въпреки че христи­янските историографи им придават ре­лигиозен характер. Основание за това е твърде странното съотношение на про­тивостоящите сили. Константин имал под свое командване 25 хиляди души, докато Максенций разполагал със 170 хи­ляди пехотинци, 18 хиляди конници и яките стени на Рим. При това съотноше­ние на силите повече от ясно било, че походът на Константин Велики изглеж­дал лекомислена авантюра. Гадателите по вътрешностите на жертвените живот­ни (харуспициите) предвещавали пора­жение. Оставен без всякаква надежда за помощ от езическите божества, импера­торът се обърнал към християнския Бог. Години по-късно под клетва сам Конс­тантин Велики заявява, че в онзи реша­ващ момент от живота си видял на небе­то изписан кръст и надпис „С него побе­ждавай!“. Този знак, твърди Евсевий, бил видян и от войниците му, което дало кураж на военачалника да ги прехвърли от Галия в Италия. Лактанций пък има друга версия. Според него вечерта преди битката Христос се явил в съня на импе­ратора и му обещал победа, ако постави на войнишките щитове знака на Христо­вия монограм.

Изключителността на събитието, предшествало знаменития Медиолански едикт, е причината за подчертания интерес на историците. Всъщност разказът за небе­сния кръст принадлежи на Евсевий Кесарийски, а за монограма на щитовете – на Лактанций. Друг по-късен историк – Руфин – съединява двата разказа и ги поста­вя в едно и също време – вечерта преди битката при Мулвийския мост до Рим на 28 октомври 312 година.

Въпреки очебийното несъответствие на силите, Константин спечелил битка­та.

Поражението на Максенций направи­ло силно впечатление на езичниците, защото от всяка гледна точка то било невъзможно. Още от Евсевий Кесарийски цялата християнска историография сочи като единствена причина за блестя­щата победа на Константин личната на­меса на християнския Бог.

Едва ли е необходимо да гадаем за причините, довели до вземането на това изключително по своите последици ре­шение. Ако версията на римовизантийската историография за чудодейния небе­сен знак не удовлетворява по-рационал­но мислещите, то безспорно остава обя­снението за отдавна замислената от Кон­стантин религиозна реформа.

След кратък престой в Рим Констан­тин се отправил за Медиолан (днешния град Милано), където трябвало да се срещне с източния август Лициний, комуто предс­тоял брак със сестрата на победителя. Тогава бил съставен и текстът на Медиоланския едикт.

Според него християнството се приз­навало за официална религия, наравно с всички други изповедания в Римската империя. Основната част от текста гла­си: „Когато ние пристигнахме в Медиолан, аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, и подложихме на обсъждане всичко, което се отнася до обществената полза и благополучието…, решихме да издадем постановление, насочено към поддържане страха и благоволението на Божеството, именно да дадем на христи­яните и всички – да следват тази религия, която пожелаят, за да може намира­щото се на небесата Божество да бъде милостиво и благосклонно към всичко стоящо под наша власт.

…И така ние решихме на никого да не се отказва възможността да отдава своя ум на християнското богопочитание или на тази религия, която всеки за себе си смята за най-подходяща.

…Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. Тъй като това е предоставено от нас на християните, то и други­те имат пълната възможност да почитат този, когото изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не се унижаваме с някаква религия“.

Има още →