Св. Иоан Златоуст

Гл. I, ст. 1-16. „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“.

1.Ето третата беседа е вече, а ние още не сме свършили с предисловието. И тъй, аз ненапразно го­ворѝх, че тези размишления по своето естество са твърде дълбоки. Нека днес пък се постараем да завър­шим това, което остава. За какво сега е въпросът? – За следното: защо евангелистът излага родословието на Иосиф, който нямал никакво участие в рождение­то на Христа. Ние вече указахме на една причина; не­обходимо е да се разкрие и другата, която е по-тайнствена и по-трудна за обяснение от първата. Коя е тази причина? – Евангелистът не желаел, щото иудеите да знаят още при самото рождение, че Христос се родил от Девица. Не се смущавайте, ако казаното от мене ви се вижда странно; аз не ви предавам по този въпрос мои думи, но думи на нашите отци, чудни и знаменити мъже. Ако Господ първоначално е държал много неща в тайна, като наричал Себе си син человечески, ако Той ненавсякъде ни разкривал ясно Своето равенство с Отца, защо тогава да се учудваме, че Той скрил за известно време и Своето рождение от Деви­ца, като имал предвид нещо чудно и велико? Какво чуд­но има тука, ще възразиш ти? – Това, че Светата Дева би­ла запазена и избавена от лошото подозрение. Иначе, ако това още от самото начало би станало известно на иудеите, те, като изтълкуват думите от лоша страна, биха осъдили Девицата като блудница и биха я убили с камъни. Ако те даже при случаите, примери за които често им се представяли още във Ветхия За­вет, проявявали своето безсрамие (например наричали Христа беснуващ, когато Той изгонвал бесове, считали Го за противник на Бога, когато изцерявал болните в събота, без да се гледа на това, че съботата била и по-рано вече многократно нарушавана), какво ли биха казали, ако чуеха за това? За тях благоприятствало и това, че в предишно време никога не се случвало не­що подобно. Ако и след многобройните чудеса на Иисуса, те Го наричали син на Иосиф, как биха повярвали преди чудесата, че се родил от Девица? Ето защо се излага родословието на Иосиф и се обручва за него Светата Дева. Когато даже Иосиф, мъж праведен и чуден, за да повярва на такова едно събитие, имал нужда от много доказателства – от явяването на ангела, от видението насън, от свидетелството на пророци­те, – как тогава пък биха приели тази мисъл иудеите, народ груб и развратен, и тъй враждебно разположен към Христа? Без съмнение такова едно необикновено и ново събитие би ги крайно възмутило, щом те и по слух не са знаели, че подобно нещо се е случило у пра­дедите. Който веднъж е повярвал, че Иисус е Син Бо­жий, той не би се съмнявал вече и в това. Но който Го счита за лъжец и противник на Бога, как не би се още повече съблазнил от това и как не би се появило у него още повече гореспоменатото подозрение? Ето защо и апостолите не говорят от самото начало за рождението от Девица. Напротив, те много и често, говорят за възкресението на Христа, защото приме­ри за възкресение имало и в предишните времена, ма­кар и не такива; а за Неговото рождение от Девица рядко говорят. Даже самата Негова майка не смеела да говори за това. Виж какво говори Светата Дева на самия Христа: „Ето баща Ти и аз… те търсим[1].“ Като го считат за роден от Девица, не биха Го вече признали за син на Давид; а оттук биха произлезли и много други злини. Заради това и ангелите съобщили за това са­мо на Мария и Иосиф; когато пък те благовествали на пастирите за рождението, не споменали за това. Но защо евангелистът, като споменава за Авраам и като казва, че той родил Исаак, а Исаак – Иаков, не споменава за брата на Иаков, а след Иаков пък спо­менава и за Иуда, и за неговите братя?

2.Причина за това някои считат злонравието на Исав, като говорят същото и за други някои пра­деди. Но аз не съм съгласен с това. Ако това би било така, защо тогава след малко евангелистът спомена­ва за порочните жени? Ясно е, че тук славата на Иисуса Христа се разкрива чрез противоположното, не чрез величието, а чрез нищожеството и падението на Неговите прадеди. За високостоящия има велика сла­ва именно в това, ако той може да се унижи до крайна степен. И тъй, защо евангелистът не споменал за Исаак и другите? – Защото сарацините и измаилитите, арабите и всички, които произлезли от тези прадеди, нямали нищо общо с израилския народ. Заради това и евангелистът премълчал за тях и веднага преминал към прадедите на Иисус и иудейския народ, като казва: „Иаков роди Иуда и братята му.“ Тук вече се означава иудейският народ.

„Иуда роди Фарес и Зара от Тамар.“ – Какво пра­виш ти, боговдъхновений мъжо, като ни припомваш историята на беззаконното кръвосмешение? – Какво пък има в това? – отговаря той. Ако ние изброявахме рода на някакъв обикновен човек, прилично би било да замълчим за такова нещо. Но в родословието на въп­лътилия се Бог не само не трябва да замълчаваме, но даже е необходимо гръмогласно да възвестим за това, с цел да разкрием Неговия промисъл и могъщество. Той е дошъл не за това, да избегне нашия позор, но да го унищожи. Както ние се особено учудваме не на това, че Христос умрял, но на това, че е бил разпънат (ма­кар това и да е унизително – но колкото е то по-унизително, толкова повече се проявява в Него човеколюбието), така може да се каже и за рождението: на Христа трябва да се учудваме не само заради това, че възприел върху себе си плът и станал човек, но още и заради това, че удостоил порочни човеци да бъдат Негови сродници, без да се срамува ни най-малко от на­шите пороци. Така от самото начало на рождението Той показал, че не се гнуси от нищо наше, като ни по­учава с това и ние да не се срамуваме от злонравието на прадедите, но да потърсим само едно – добродетел­та. Добродетелният човек, макар да произхожда от другоплеменник, макар да се е родил от блудница или друга някаква грешница, не може да придобие от това никакъв недостатък. Ако самият блудник, когато се промени, никак не се позори от предишния си живот, още повече добродетелният човек, когато произлиза от блудница или прелюбодейка, не може ни най-малко да се позори от порочността на своите родители. Христос обаче постъпва така не само нас да поучи, но и да укроти гордостта на иудеите. Понеже те, като нехаели за душевната добродетел, при всеки случай се превъзнасяли само с Авраам и мислили да се оправдаят с добродетелта на прадедите, Господ още от само­то начало показва, че трябва да се хвалим не с рода, но със собствените си заслуги. Освен това Той искал още да покаже, че всички, даже и самите праотци, са обременени с грехове. Така патриархът, от когото иудейският народ получил и своето име, е бил не малък грешник: Тамар го изобличава в блудодеяние. И Давид родил Соломон от прелюбодейна жена. Ако пък таки­ва велики мъже не са изпълнили закона, още повече те­зи, които стоят по-ниско от тях. Ако пък те не са из­пълнили, значи всички са сгрешили, и пришествието на Христа било необходимо. Заради това евангелистът споменал и за дванадесетте патриарси, за да унизи с това иудеите, които се превъзнасяли със знаменити прадеди. Известно е, че мнозина от патриарсите били родени от робини, но все пак различието между тези, които родили, не причинило различие между родените. Всички те били еднакво и патриарси, и родоначалници на колена. В това именно се състои предимството на Църквата; в това е и отличието на нашето благород­ство, предобразовано още във Ветхия Завет. Макар ти и да си роб, макар и свободен, за тебе от това ня­ма ни полза, ни вреда; едно е само потребно – мъдрост и нравствено съвършенство на душата.

Авторът св. Иоан Златоуст (347-407)

3.Освен посочените, има още една причина, по­ради която евангелистът споменал за историята на Иудиното кръвосмешение. Не без цел към Фарес е прибавил Зара. Както изглежда, напразно и излишно би било след Фарес, от когото би трябвало да се води родословието на Христа, да се споменава още за Зара. Защо пък е споменато? – Когато дошло времето Тамар да ги роди и се започнали болките, Зара показал пръв ръ­ка. Родилната баба, като видяла това, за да отбележи първенеца, превързала му ръката с червен конец. Когато ръката била превързана, младенецът я скрил; след това се родил Фарес, а подир него Зара. Като видяла това, родилната баба казала: „Как си разкъса ти преградата?[2]“ Забелязваш ли тайнственото предобразование? Не без причина е написано това за нас – тъй ка­то не би си струвало труда да се повествува за това, какво казала някога си родилната баба, и да се разказва, че родилият се втори, пръв показал ръка. И тъй, какво значи това предобразование? Първо, този въпрос раз­решава името на младенеца: Фарес означава разделение и разсичане. Второ, самото събитие: не е произлязло по естествен път това, че показалата се ръка, като била превързана, пак се скрила. Тук не е имало ни разумно движение, ни естествен ред. Да се роди друг тогава, когато вече един е показал ръка е може би естествено; но тя да се скрие, за да се даде път на другиго – това вече не е съгласно със закона за раждаемите. Не, тук е присъствала Божията благодат, която устройвала рождението на младенците и предначертавала за нас чрез тях образа на бъдещите събития. А какво имен­но? Тези, които грижливо вниквали в това събитие, казват, че тези младенци предобразявали два народа. След това, за да знаеш, че битието на втория народ предваря произхода на първия, младенецът не се показ­ва цял, а само протяга ръка, но пак я скрива, и после вече, след като неговият брат излязъл цял на света, и той се показал цял. Така станало и с единия, и с другия народ. Отначало през времето на Авраам се явил цър­ковният живот, след това, когато той се скрил, про­излязъл иудейският народ със своя подзаконен живот, а после това вече се явил целият нов народ със своите закони. Заради това и родилната баба казва: „Как си разкъса ти преградата?“ Появилият се закон пресякъл свободата на живота. И Свещеното Писание обикновено на­рича закона преграда. Така, пророк Давид казва: „Защо срути нейната ограда, та я късат всички минаващи по пътя?[3]“ И Исаия: „Той го огради[4].“ И апостол Павел: „И раз­руши преградата, що беше посред[5].“

Има още →

Св. Иоан Златоуст

Гл. I, ст. 1: „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“.

1.Помните ли наставлението, което недавна ви дадохме, като ви молихме да слушате всичко, което ще се говори, с дълбоко мълчание и с благоговейна тишина? Днес ние трябва да встъпим в свещеното преддверие, поради което аз ви напомням за това наставление. Ако на иудеите, когато трябвало да се приближат до горящата планина, до огъня, тъмнината, мрака и бурята, или по-добре да се каже, даже и да не се приближат, а да виждат и слушат всичко отдалече, било заповядано преди три дни да се въздържат от общуване с жени и да почистят дрехите си; ако и сами те, както и Моисей, се намирали в страх и трепет, колко повече трябва ние да покажем висша мъдрост, когато ни предстои да чуем такива велики слова, като не стоим далеч от димящата планина, а се възкачваме на самото небе; ние трябва не да си почистим дрехите, а да очистим облеклото на душата си и да се освободим от всяка мирска грижа. Вие ще видите не мрак, не дим, не буря, а самия Цар, Който седи върху трона на неизразимата си слава, стоящите при него ангели и архангели, и събранията на светиите заедно с безбройните хиляди небесни войнства. Такъв е Божият град, в който се намира църквата на първородените, праведните духове, тържествуващото събрание на ангелите, кръвта на изкуплението, чрез което е всичко съединено – небето възприело земното, а земята небесното, настанал отдавна очакваният мир за ангелите и светиите. В този град се развява бляскавото и славно знаме на кръста; там е печалбата на Христа, начатките на нашето естество, придобивките на нашия Цар. За всичко това ние ще узнаем с точност от евангелията. И ако ти ще вървиш след нас с нужното спокойствие, ще можем да те разведем навсякъде и да ти покажем де се намира прикованата (на кръста) смърт, де е сразен грехът, де са многобройните и дивни паметници на тази война, на тази битка. Ще видиш там и свързания мъчител, съпровождан от тълпата на пленниците, и крепостта, от която по-рано този гнъсен демон произвеждал навсякъде своите нападения; ще видиш убежищата и пещерите на разбойника, вече открити и разорени, защото и там Царят е влизал.

Да не се изморяваш, обични слушателю! Ти не можеш да се наслушаш до насита, ако някой ти разказва за обикновена война, за трофеи и победи, и нито храната, нито питието ще предпочетеш пред такъв разказ. Ако такъв един разказ е приятен на тебе, много повече ще ти бъде моят. И наистина, помисли, колко велико е това, което ще чуеш: как Бог, като напуснал небето и царския трон, слязъл на земята и в самия ад, как Той водил война, как дяволът се борил с Бога, и не с един открит Бог, а с Бог, скрил се под покривката на човешката плът. А, което е още по-чудно, ти ще видиш, как смъртта е победена чрез смъртта, как клетвата е премахната чрез клетвата, как жестокостта на дявола е сломена чрез същото средство, чрез което той придобил своята сила. И така, да бъдем будни и да не се предаваме на дрямка! Аз вече виждам как се отварят пред нас вратата. Да влезем, с пълен ред и трепет. Ето ние сега влизаме в самото преддверие. Какво е пък това преддверие? – „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, син Авраамов[1]. Какво говориш ти? Обещал се беше да говориш за Божия Син, а споменаваш за Давид, за човека, който се появил в света след безбройни родове, и него наричаш отец и прародител? – Почакай, не се стреми да узнаеш всичко наведнъж, а постепенно едно след друго. Ето ти стоиш още в преддверието, при самия праг; защо пък бързаш към светилището? Ти още не си разгледал добре всичко отвън. И аз сега още не ти говоря за първото – небесно рождение, по-право казано, не говоря даже и за второто – земното, защото и то е неизяснимо и неизразимо. За това по-рано от мене ти е говорил и пророк Исаия, именно когато, като предсказвал страданията на Господа и Неговата велика грижа за вселената, поразен от това, кой бил Той и какво станал, и къде слязъл, гръмко и ясно възкликнал: „Рода Му кой ще обясни?[2]“

2.И така, ние сега говорим не за онова, небесно рождение, а за това, ниското, земно рождение, което има хиляди свидетели. Пък и за него ние ще говорим дотолкова, доколкото то ни е достъпно според получената от Светия Дух благодат. И това рождение не може да се представи с всичката ясност, понеже и то е пълно с тайнственост. И тъй, като слушаш за това рождение, не мисли, че слушаш за нещо маловажно, но напрегни всичкото си внимание и потрепери, щом като чуеш, че Бог дошъл на земята. То било тъй необикновено и чудно, че и ангелите, като образували хвалебен хор, въздали за него слава от целия мир; и пророците преди много време се учудвали на това, че Бог „се яви на земята и живя между людете[3]“. И наистина, необикновено чудно е да се слуша, че неизразимият, неизяснимият и непостижим Бог, равен на Отца, дошъл чрез девическа утроба, благоволил да се роди от жена и да има за прадеди Давид и Авраам. Защо ти говоря за Давид и Авраам? Много по-чудно е това, че е имал за прадеди тези жени, за които аз споменах по-рано. Като чуеш това, ободри се и не подозирай нищо унизително; напротив, удивлявай се особено на това, че Синът на безначалния Отец, истинният Син, благоволил да се нарече син на Давид, за да те направи син Божий, благоволил да има за свой отец раб, щото ти, рабът, да имаш за отец Господа. Виждаш какво благовестие се дава още от самото начало! Ако пък ти се съмняваш в своето богосиновство, увери се в него, като чуеш, какво е станало с Него. За Бога, според човешкия разум, е много по-трудно да стане човек, отколкото човек да стане син Божий. И тъй, когато чуеш, че Син Божий е син Давидов и Авраамов, не се вече съмнявай, че и ти, син Авраамов, ще бъдеш син Божий. Той не би унижил Себе си напразно и без цел до такава степен, ако не би пожелал да ни възвиси. Той се родил по плът, щото ти да се родиш по дух; родил се от жена, щото ти да престанеш да бъдеш син на жена. Ето защо и Неговото рождение е било двояко – от една страна, било подобно на нашето, а от друга – превишавало нашето. Като се родил от жена, с това се уподобил на нас; с това пък, че се родил не от кръв, не от желанието на мъжа или на плътта, а от Светия Дух, Той предвъзвестил превишаващото ни бъдещо рождение, което Той пожелал да ни даде чрез Светия Дух. Такова пък било и всичко останало. Такова било например кръщението. И в него имало нещо велико и нещо ново: кръщението на пророка указва на великото, а слизането на Светия Дух означава новото. Подобно на това, както, когато някой, като застане между двама, стоящи отделно, протяга двете си ръце и ги съединява, точно така направил и Син Божий, като съединил ветхия завет с новия, Божеското естество с човешкото, Своето с нашето. Виждаш ли блясъка на Божия град? Виждаш ли с какъв блясък те огря при самия вход? Виждаш ли, как бързо ти показа Царя в новия образ, като че ли във военния лагер? И тука, на земята, царят невинаги се явява в своето величие, а често пъти, като снема порфирата и диадемата, облича се в дрехата на простия воин. Но земният цар прави това с цел, щото, като стане известен, да не привлече към себе си неприятеля. Небесният пък Цар, напротив, с цел, щото, като стане известен, да не застави врага да бяга от борбата с Него и да не смути Своите, защото Той желае да спасява, а не да плаши. Ето защо евангелистът го нарекъл веднага със съответното име „Иисус“. Името „Иисус“ не е гръцко; Той се нарича Иисус на еврейски, което на гръцки език значи Спасител (тоест Изкупител); Спасител пък Той се нарича, защото е спасил Своя народ.

3.Виждаш ли как евангелистът приковава вниманието на слушателя, как той, като говори с обикновени думи, открил с тях на всички ни това, което стои по-високо от всяка надежда? И двете споменати имена били добре известни на иудеите. Тъй като събитията, които трябвало да се извършат, били чудни, самите им имена се предшествали от предобрази, за да се отстрани по такъв начин от по-рано всеки повод към ропот за нововъведение. Така наследникът на Моисей, който въвел народа в обетованата земя, се нарича Иисус. Виждаш ли предобраза? Разгледай сега и действителността. Онзи въвел избрания народ в обетованата земя, този – на небето и при небесните блага; онзи след смъртта на Моисей, този след премахването на закона; онзи – като вожд, този – като Цар. Но за да не би ти, като чуеш името „Иисус“, да изпаднеш поради сходството на имената в заблуждение, евангелистът добавя: „Иисуса Христа, Син Давидов“. Онзи Иисус не бил син Давидов, а произхождал от друго коляно. Но защо Матей нарича своето евангелие „книга на родословието на Иисуса Христа“, когато то съдържа не само едното родословие, но и цялото домостроителство? – Заради това, че рождението на Христа съставя главното в цялото домостроителство, явява се като начало и корен на всички дарувани нам блага. Подобно на това, както Моисей нарича първия свой труд книга на битието на небето и земята, макар да повествува в нея не само за небето и земята, но и за това, което се намира между тях, така и евангелистът нарекъл своята книга според главното в делата, извършени (за нашето спасение). Действително, от всичко най-чудно, по-високо от всяка надежда и очакване, е това, че Бог станал човек; след като това станало, всичко следващо е и понятно, и естествено.

Но защо евангелистът не е казал отначало „син Авраамов“ и след него вече „син Давидов“? – Разбира се, не заради това, както мислят някои, че искал да изложи родословието по възходяща линия, защото тогава той би постъпил също така, както и Лука, а той постъпва обратно. И тъй, защо той споменал отначало за Давид? – Заради това, че той бил в устата на всички, както по знаменитостта на неговите деяния, така и по времето; той умрял много по-късно от Авраам. Макар Бог и да бил дал обещания и на двамата, но за обещанието, дадено на Авраам, като древно, малко се говорило, а обещанието, дадено на Давид, като недавнашно и ново, се повтаряло от всички. Сами иудеите казват: „Не е ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото семе и от градеца Витлеем, отдето беше Давид“?[4] И никой не го наричал син Авраамов, а всички го именували син Давидов, защото и по времето на живота, както вече споменах, и по значението на царуването, Давид стоял повече в паметта на всички. Ето защо и всички царе, които живели след Давид, които били особено уважавани, били наричани с неговото име не само от иудеите, но и от самаго Бога. Тъй, Иезекиил и други пророци казват, че при тях ще дойде и ще възкръсне Давид, като разбират не умрелия Давид, а подражаващите на неговите добродетели. Бог казва (напротив) на Иезекия: „Аз ще пазя тоя град, за да го опазя за Себе Си и за Моя раб Давида[5].“ На Соломон Той казвал, че заради Давид не разделил царството при неговия живот[6]. Славата на този мъж била велика и пред Бога, и пред човеците.

Има още →

Св. Иоан Златоуст

1.Собствено ние не би трябвало да имаме нужда от помощта на Свещеното Писание, а по-скоро да водим такъв чист живот, че благодатта на Светия Дух да заема в нашите души мястото на свещените книги, и както те са изписани с мастило, така и нашите сърца да бъдат изписани със свят Дух. Но тъй като ние сме отхвърлили тази благодат, да се възползваме поне от втория път. Че първият път би бил, разбира се, по-добър, това Бог е показал и с думи, и с дела. Така с Ной, Авраам и неговите потомци, както и с Иов и Моисей Бог беседвал не чрез писания, а лично, защото намирал чисти техните сърца. Когато пък целият еврейски народ паднал в най-дълбоката пропаст на греха, тогава Той им дал писания, скрижали и наставление чрез тях.

Това ставало не само със светиите във Ветхия Завет, но, както е известно, и с тези на новия. Така Бог не дал на апостолите нищо написано, а обещал да им изпрати вместо писания благодатта на Светия Дух. „Той, казал им Бог, ще ви напомни всичко[1].“ За да разбереш, че този път (непосредственото общуване на Бога със светиите) е действително много по-добър, чуй, какво Бог казва чрез пророка: „Ще сключа с вас нов завет, ще ви дам закони за наставление, ще ги напиша във вашите сърца, и вие всички ще станете ученици на Бога.[2]“ И апостол Павел посочвал на това предимство, когато казвал, че бил получил закон (написан) „не върху каменни скрижали, а върху плетени скрижали на сърцето[3]“. Но след като с течение на времето едни (от християните) се отклонили от истините на вярата, други от добродетелния живот, отново се появила нуждата от наставление чрез писанията.

Размисли сега какво безразсъдство ще бъде, ако ние, които сме длъжни да водим такъв чист живот, че да нямаме нужда от никакво Писание, а вместо книгите да откриваме нашите сърца на Светия Дух, – ако ние, като изгубим това достойнство и почувстваме нужда от Писание – не се възползваме, както трябва, даже и от това второ лекарство. Ако е вече достойно за укор това, че ние се нуждаем изобщо от Писание, размисли тогава каква ще бъде нашата вина, ако ние не пожелаем да се възползваме и от тази помощ, а пренебрегваме Свещеното Писание като излишно и ненужно и по такъв начин навличаме върху себе си още по-голямо наказание!

За да се предпазим от това, нека се занимаваме по-старателно със Свещеното Писание и да изследваме по какъв начин е бил даден Ветхият закон, и по какъв начин – Новият Завет.

Авторът св. Иоан Златоуст (347-407)

И така, по какъв начин, кога и де е бил даден древният закон? – След гибелта на египтяните, в пустинята, на планината Синай, в огън и дим, излизащи от планината, при тръбен звук, сред гръм и мълнии, след влизането на Моисей в самата тъмнина. А в Новия Завет не е така. Там всичко произлязло при дълбока тишина: не в пустиня, не на планина, не сред дим и мрак, тъмнина и буря, а след настъпването на деня, в един дом, когато всички седели заедно. За човеци груби и необуздани били нужни неща, които произвеждали външно впечатление: пустиня, планина, дим, тръбен звук и други подобни; за човеци пък по-възвишени, по-покорни и застанали по-високо от чувствените понятия, нямало нужда от нищо подобно. Ако пък и над апостолите имало шум, това било не заради тях, а заради присъстващите иудеи, заради които се появили и огнени езици. И ако те, въпреки всичко това, казвали (за апостолите): „със сладко вино са се напили[4]“, още повече биха говорили така, ако не биха видели нищо подобно. По-нататък – във Ветхия Завет Бог слязъл, когато Моисей възлязъл на [планината][5]; тук пък Светият Дух слязъл, когато нашето естество се възнесло на небето, или по-добре да се каже – на царския престол. Ако Светия Дух би бил по-малък, явленията (които съпровождали Неговото слизане) не биха били по-величествени и чудесни, а между това новозаветните скрижали са много по-величествени от ветхозаветните, както и събитията (новозаветни) са по-славни. Апостолите не слезли от планина с каменни плочи в ръце, подобно на Моисей, а носели в своята душа Светия Дух и ходели навсякъде, като били източник на съкровища и учения, на духовни дарове и на всякакви блага, и като станали чрез благодатта одушевени книги и закони. По такъв начин те привлекли (във вярата) три хиляди, така – пет хиляди, така – всички народи на света, защото чрез техните уста говорил Бог към всички, които дохождали при тях[6]. По същия начин и Матей, като се изпълнил с Божия Дух, написал своето евангелие – Матей митничарят! Аз не се срамувам да го назовавам по занятие, както и другите апостоли, защото това разкрива най-ясно благодатта на Светия Дух и тяхната собствена добродетел.

2.Своето произведение Матей правдиво нарекъл евангелие (благовестие). Той действително възвестява на всички – врагове, невежи, намиращи се в тъмнина, – край на наказанието, отпускане на греховете, оправдание, освещение, изкупление, осиновяване (от Бога), небесно наследство и родство (духовно) с Божия Син. Що може пък да се сравни с такова благовестие? Бог на земята, човек на небето! Всичко се обединява: ангелите са се обединили с човеците, човеците са се съединили с ангелите и с другите небесни сили. Ясно е, че древната война се прекратила, че станало примирение на Бога с нашето естество, дяволът е посрамен, демоните са изгонени, смъртта е победена, раят отворен, клетвата премахната, грехът изкоренен, заблудата отстранена, истината се възвърнала, навсякъде се сее и расте славата на благочестието; небесният живот е насаден на земята, висшите сили се намират в другарско общуване с нас, ангелите непрестанно слизат на земята; навсякъде се вижда увереност и надежда в бъдещия живот.

Заради това Матей нарекъл своята история евангелие. Всичко друго според него е като че ли само думи без съдържание, като например голямото имущество, величието на властта, началството, славата, почестите и всичко друго, почитано от човеците за благо. Напротив, обещанията, дадени чрез рибарите, трябва да се наричат в истински и собствен смисъл благовестие, и не заради това само, че те са сигурно и постоянно благо и превъзхождат нашето достойнство, но и поради това, че те са ни дадени без всякакъв труд от наша страна.

Не с труд и пот, не с усилия и страдания сме получили ние това, което имаме, а само чрез любовта на Бога към нас.

Авторът св. Иоан Златоуст (347-407)

Но защо, като е имало толкова много ученици, пишат само двама от апостолите и двама от техните спътници? – освен Иоан и Матей написали евангелие един ученик на Павел и друг ученик на Петър. Заради това, че те не вършели нищо по честолюбие, а всичко за наша полза. Какво пък? Нима един евангелист не би могъл да напише всичко? Разбира се, би могъл. Но когато са писали четирима, те са писали не в едно и също време, не на едно и също място, без да се справят и уговарят помежду си. И ако те въпреки това са написали всичко така, като че ли то е произнесено от едни уста, не служи ли това като най-велико доказателство на истината?

И все пак, ще ми възрази някой, случило се противното, защото те често се изобличават в разногласие. Но самото това се явява най-верен знак на истината. Ако те в действителност биха били с точност съгласни във всичко, относно времето, мястото и самите думи, тогава никой от враговете не би повярвал, че те са написали евангелията, без да се срещнат помежду си и без обикновеното (при такива случаи) уговаряне, и че съгласието между тях е било последица на тяхната искреност. А съществуващото сега между тях разногласие в дребнавости ги освобождава от всяко подозрение и бляскаво говори в полза на писателите. Ако те са написали нещо различно относно времето и мястото, това никак не вреди на истината в техните повествувания. Ние ще се опитаме, с Божията помощ, да докажем това по-нататък. А сега ви молим, освен вече казаното, да запомните особено това, че в главното, което служи за основа на нашия живот и съставя същността на проповедта (евангелието), те никъде в нищо не се различават помежду си. В какво именно? – В това, че Бог станал човек, вършил чудеса, бил разпънат, погребан, възкръснал, възнесъл се на небето и ще дойде да съди; че Той дал спасителни заповеди, въвел закон, не противен на Ветхия Завет; че Той е Син, единороден, истинен, единосъщен на Отца, и друго подобно. Във всичко това ние намираме у тях (евангелистите) пълно съгласие. Ако пък относно чудесата не всички са разказали всичко, а един описал едни, друг – други, това не трябва да те смущава. Защото, ако един би разказал всичко, тогава останалите биха били излишни; ако ли пък всеки би написал само различно и ново в сравнение с другите, тогава нямаше да има доказателство за тяхното съгласие. Поради това те разказвали за много и еднакво, и все пак всеки от тях съобщавал нещо особено, за да не се окаже излишен, пишещ без цел, и да ни даде необходимо доказателство за истината на съобщеното от него.

3.Така Лука указва и на причината, поради която пристъпва към писането на евангелие. „За да узнаеш, казва той, твърдата основа на онова учение, на което си се научил“[7], тоест за да се увериш в това, за което често си бил поучаван, и да пребъдваш в твърда увереност (във вярата). Иоан пък сам премълчал причината (поради която написал евангелие), но, както говори запазилото се до нас предание от отците, и той не без причина пристъпил към писане. Тъй като първите три (евангелисти) предимно се старали да изложат историята на земния живот на Христа, и учението за Неговото божество се заплашвало от опасността да остане неразкрито, Иоан, подбуждан от Христа, пристъпил накрай към написването на евангелие. Това се вижда както от самото изложение, така и от началото на евангелието. Той започва не със земното, както другите евангелисти, а с небесното, което той предимно имал предвид, и въз основа на това съставил своята книга. Но не само в началото, а и в цялото евангелие той е по-възвишен от другите.

Също така и Матей, както се разказва, по молбата на повярвали иудеи, дошли при него, написал за тях това, което говорил устно, и съставил евангелие на еврейски език. Същото направил, по молба на учениците си, и Марк в Египет. Ето защо Матей, като писал за евреите, старал се да изтъкне главно произхода на Христа от Авраам и Давид. Лука, напротив, който писал за всички изобщо, възвежда родословието по-високо, като стига до Адам. След това първият започва с рождението на Иисус Христос, доколкото за иудеянина не било нищо по-приятно, отколкото да му се каже, че Христос е потомък на Авраам и Давид, а вторият започва не така, но упоменава предварително за много други събития и после вече пристъпва към родословието.

Авторът св. Иоан Златоуст (347-407)

Съгласието между евангелистите ние можем да докажем както със свидетелството на цялата вселена, която е приела техните писания, така и със свидетелството даже и на самите врагове на истината. След евангелистите произлезли много ереси, които учели противно на техните писания; едни от тях приели всичко казано от евангелистите, а други приемат само част, като я отделили от останалото. Ако в писанията на евангелистите би имало несъгласие, нито ересите, които поддържат противното на тях, не биха приели всичко, а само тази част, която би им се струвала за съгласна, нито пък тези, които са приели само част, не биха били изобличавани от тази част, тъй като и най-малките части в писанията на евангелистите ясно разкриват своето родство с цялото. Подобно на това, както ако ти вземеш например част от ребро и в тази част намериш всичко, от което се състои цялото животно – и нерви, и жили, и кости, и артерии, и кръв, с една дума, всички съществени части на техния състав, точно така и в Писанието може да се види същото: и тук всяка част от написаното ясно показва родство с цялото. Ако евангелистите си биха противоречили, не би имало такова родство и самото (християнско) учение отдавна би рухнало, тъй като „всяко царство, разделено на части една против друга, запустява[8]“. А сега, макар у тях и да има някакви разногласия, с това се само разкрива силата на Светия Дух, която убеждава човеците, щото те, като се придържат от главното и необходимото, да не се смущават никак от незначителните разногласия.

Има още →

(Продължение от Съдържание 6, публикация № 1208 и край)

Тодор Събев

При тази твърде комплицирана обстановка, стремейки се да осъществи своя идеал без да се засегнат с каквото и да било интересите на страната в нейната успешно балансирана външна политика, като отчитал добре и новата тенденция (след 867 година) към подобрение на отношенията между Изтока и Запада, респективно Цариград и Рим[1], княз Борис намерил за целесъобразно да потърси каноническото оправдание за своя нов дипломатически ход – връщане към Цариградската патриаршия. Българският църковен въпрос могъл да намери най-сполучливо разрешение на събор, в който участват представители на всички древни църкви-патриаршии.

От 5 октомври 869 година до 28 февруари 870 година в Цариград заседавал църковен събор (наричан от Римската църква VІІІ-ми вселенски) по делото на бившия патриарх Фотий[2]. Навярно със знанието и съгласието на император Василий Македонец и на патриарх Игнатий в края на месец февруари (870) тук пристигнали с писма и дарове български пратеници, начело с кавхана Петър. Тяхната мисия била да поставят на съборно разглеждане въпроса за църковната юрисдикция в България[3]. На делегацията била оказана висока чест. Тя получила достъп до събора. На заключителното тържествено заседание, десето поред, което се състояло в църквата “Св. Софѝя” (28 февруари) българите заели почетно място – от дясната страна. Оказано им било дори по-голямо внимание отколкото на “преславните велможи на прочутия Людовик Франкски[4]”.

Три дни след приключване редовните заседания на събора (тоест на 4 март) императорът повикал в двореца папските пратеници – епископите Донат Остийски, Стефан Непски (Непийски) и дякон Марин, а така също представителите на четирите източни патриаршии: Цариградския патриарх Игнатий, архидякон Иосиф – делегат от Александрия, Тирския митрополит Тома – антиохийският пратеник и иерусалимския презвитер Илия[5]. Той им съобщил, че “българските първенци са им изпратили писма и подаръци по Петър и другите[6]”.

В двореца тържествено била посрещната българската делегация. Нейният предводител кавхан Петър сърдечно приветствал папските представители с думите: “Българският княз, господарят Михаил, чувайки, че вие по апостолическа воля сте се събрали от различни страни за полза на светата Божия църква, научи това с удоволствие и изказва много благодарности на вас, които сте изпратени от апостолическата катедра, понеже през време на вашето преминаване сметнахме за достойно да го поздравите с писмата си”[7].

Пратениците на папа Адриан отговорили: “Понеже ние ви признаваме за синове на светата Римска църква, нито трябваше, нито искахме да отминем, без да поздравим вас, които светата апостолическа катедра обича като собствени деца[8]”.

Авторът Тодор Събев (1928-2008)

След това опитният български дипломат продължил, поставяйки тактично въпроса за църковната юрисдикция в нова – християнска България: “До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо, за да не изглежда, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме [9]”.

Римските делегати побързали да отговорят, бранейки позицията на своята църква: “Понеже приехте от нас поисканите свещенослужители и досега ги задържахте на почит, дори и с това показвате, че сте принадлежали и трябва да принадлежите на светата Римска църква…[10]”. Те припомнили, че българският княз е получил от Западната църква “и наставления…, и епископи и свещеници” [11].

Посланиците на княз Борис признали този факт, но пояснили, че сам по себе си той не решава въпроса за църковното ведомство в България. Те искали да получат ясен и компетентен отговор от високите представители на този форум “дали е по-разумно да се подчиняват на Римската или на Константинополската църква[12].” 

Разбрали добре смисъла и целта на запитването, римските прелати искали да отклонят разискванията по тази деликатна тема, като се позовали на обстоятелството, че нямали пълномощие да я обсъждат с източните патриарси. Те заявили категорично, че поставеният въпрос не бива да се реши в ущърб на папския престол, потвърдили своите основания и накрая подчертали: “Вие не трябва да принадлежите на никоя църква, освен на светата Римска църква[13].”

Има още →

(Продължение от Съдържание 5, публикации № 1179 и № 1180 и от Съдържание 6, публикация № 1206)

Тодор Събев

В желанието си да утвърди християнството в България, добре да устрои и издигне своята държава по образец на другите страни от християнската общност, княз Борис заживял с грижата за организиране на мисионерска дейност и за по-скорошно устройване на църковния живот. За да осъществи тази си цел той ще да се е обърнал с молба към Цариградската патриаршия, откъдето могъл да получи не само указания и съдействие, но и необходимите книги, църковни канони, граждански закони, валидни за християнската държава и други. “Това може да се предполага а priori по аналогия с неговото обръщане към папата със същата просба след една година[1]”.

Патриарх  Фотий отправил специално послание до българския княз (865-866 година)[2], в което разкривал същността на християнското учение, разяснявал някои въпроси от църковно-религиозен и обществен характер, давал наставления за задълженията на християните, за държавническите дела и личния живот на новопокръстения владетел. Посланието на патриарха е пропито от дух на отеческо благоразположение към княз Борис. Фотий го назовава свой “пресветъл и обичан”[3], “христолюбив духовен син”[4], “благородна и истинска рожба на духовните му болки”[5], възхвалява благочестието на княза[6] и прочее. Никъде обаче не се говори за перспективите на църковния въпрос, за предстоящото учредяване на поместна Българска църква. Като се има предвид с каква настойчивост князът е поставял тези въпроси на папа Николай І през 866 година, логично е да се предположи, че те най-малкото са били загатнати от българския владетел преди това в Цариград[7]. Липсата на желания отговор безспорно ще да е донесъл разочарование на Борис. Той е почувствал, че Византия трудно ще удовлетвори неговото желание – особено за независима църква. Очевидно, патриарх Фотий е “гледал на България като на мисионерска страна и мислил, че преди да нареди една правилна и пълна иерархия, тя трябвало да се доведе до по-напреднала степен на християнската култура[8]”.

Изпратеното от Византия духовенство (865 година) се отдало на мисионерско-просветна дейност. Именно тогава започнал периодът на масово покръстване и на утвърждаване християнската религия. При все това, грижите, които се полагали от страна на Цариградската патриаршия за организиране на християнска мисия и подготовка на условията за самостоен църковен живот в страната не били достатъчни. С това до известна степен трябва да се обясни фактът, че в България по това време намерили достъп различни религиозни веяния; създала се почва за еретическа проповед като самозванци посвоему разяснявали християнството и извършвали кръщението. Сами българите съобщили на папа Николай І (866 година), че в отечеството им “са дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, тоест гърци, арменци и хора от други места”. Те искали съвет от папата “дали трябва да се подчиняват на всички тия проповедници съгласно различните им мнения…[9]”. В страната имало и мохамедански проповедници. Срещали се “нечестиви книги”, получени от сарацините[10]. Мнозина били кръстени “от някой юдеин, неизвестно дали е християнин или езичник[11]”. “… Някакъв грък лъжливо заявявал, че бил презвитер… и тъй бил покръстил мнозина…”[12] .

Тези резултати били в пълен разрез с въжделенията на княз Борис. Те не могли да не предизвикат смут и да засилят разочарованието у него.

Авторът Тодор Събев (1928-2008)

Той бил убеден, че само добре подготвено, просветено и ревностно духовенство, при стегната организация, здраво свързана с българската държава ще отговори успешно на нуждите на епохата и на поставената задача – да бъде скоро основана независима църква в християнска България[13].

Въвеждайки християнството за официална, държавна религия, княз Борис и неговите предани помощници полагали особени грижи за масовото разпространение и за утвърждаването на “новата религия”. Многобройните “отговори на папа Николай І по допитванията на българите”[14] най-красноречиво говорят за тези всестранни грижи и християнизаторска ревност на новопокръстения владетел и на държавната администрация.

Още след като “възприел по Божията милост християнската религия[15]”, българският владетел “накарал да се покръсти целият народ[16]”. От старобългарския разказ “Чудо за св. Георги с българина” узнаваме, че княз Борис “със силата Христова и кръстното оръжие победил коравото и непокорно българско племе (български род), … отвърна го от тъмите, смрадни и богоненавистни жертви;… отхвърли срамните и нечисти техни храни, а жертвениците им разори (разсипа)[17]”. Имало българи, които “отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях”[18]. Папа Николай І писал на българския владетел, че на такива “не трябва по никакъв начин да се причинява насилие, за да повярват. Защото всичко, което не става по собствено желание, не може да бъде добро”[19]. Княз Борис искал да знае “какво трябва да се направи с ония, които се отрекат от християнския закон” [20]. Той изрично ще да е запитал позволено ли е да се употребява насилие над езичника[21]. Папата отговорил: “Този, който се отрече от вярата, която е изповядал, трябва всякак да бъде позован обратно към нея от онзи, от когото е бил възприет и който е бил посредник на вярата му. Но ако не послуша онзи, когото той сам си е взел поръчител, трябва да се обади на Църквата…[22]”. Папата подчертал, че “не трябва да се употребява насилие спрямо езичника, за да стане християнин[23]”. Обобщавайки тези известия, някои наши историци говорят за насилствено утвърждаване на християнството в България. Те дори навсякъде употребяват термина “налагане” на християнството[24]. Тази интерпретация на историческите сведения и на християнизаторския процес в средновековната българска държава е неточна. Затова тя не успя да се наложи в нашата историческа наука[25]. Не може да се отрече, че в процеса на преодоляване на езичеството и въвеждане на християнството като официална религия в страната, при някои по-тежки случаи ще са били прилагани и административни мерки. Осъществявайки бързо и ефикасно своята политика, която се ръководела от вътрешното и външно положение на българската държава, владетелят и неговата администрация всячески съдействали за християнизаторската проповед и просвета. Може определено да се каже, че е използвана и принуда. Да се твърди обаче, че насилието е било основен метод, а не изключение, това означава 1) да се отрича, че е имало християни в страната до 865 година (но видяхме, че това схващане е неправилно); 2) да се елиминира и напълно отрече дейността на църковните представители (която не щеше да донесе никакви реални плодове, ако навсякъде е била принуждавана от насилието на държавната администрация) и 3) да се счита, че целият български народ здраво е бил свързан с езическата религия, че всички проявявали голяма упоритост и се противопоставяли при налагане на волята на княза. В изворните известия не намираме основания за такива изводи. Горецитираните сведения се отнасят преди всичко до антихристиянския бунт на болярите. В това ни убеждават някои по-късни по времепроизход паметници. Теофилакт Охридски[26] съобщава, че след покръстването на княз Борис заедно с “много други” знатни българи “и останалите приемали светоносното очищение с изключение на някои съвсем звероподобни”. Тях владетелят победил с войска “не твърде многобройна защото Христос му помагал”. Князът “лесно поразил и накарал и тях да приемат божественото кръщение”. В една добавка към българския превод на Манасиевата хроника[27] четем: “Но той, като излезе на бран, победи ги и оттогава покръсти едни доброволно (к. вм. – Т. С.), а други и насила”. Потушаването на болярския бунт има предвид старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина”, където “Известието… е твърде обобщително[28]” и с възторжен тон се прославя християнизаторското дело на княз Борис І. Съдържанието на този паметник по безспорен начин свидетелства за доброволно покръстили се прабългари, чийто типичен представител е и цар Симеоновият воин Георги[29].

Тодор Събев, Самостойна народностна църква в Средновековна България

Недоволните от реформата на княза български боляри още през 865-та или по-късно в началото на 866 година[30] въстанали против него. Те успели да увлекат и част от населението, внушавайки му, че владетелят Борис І “не е дал добър закон”. Сведението за това събитие сравнително най-точно е предадено в кореспонденцията на княза с папата. Отговор ХVІІ по “допитванията на българите” гласи: “И така, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче онези, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени против тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло, вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях…”[31].

Причината за бунта се коренели в привързаността към традицията, в страха и недоволството от новите насоки на вътрешната и външната политика на страната[32]. До известна степен в бунта трябва да се търси и изява на социалните противоречия, породени от феодалния строй[33]. Едва ли обаче може да се приеме без всякакъв резерв становището, че тук имаме “проява на класова борба[34]”. Историческите сведения за болярски бунт[35] не дават преки основания за такова тълкуване и модернизация. Те говорят преди всичко за един антихристиянски протест[36]. Оправдано е все пак да се мисли,  че в това голямо събитие е играл важна роля социално-политическият фактор[37] и отчасти вътрешнокласовата борба – противоречията между двете групировки във феодалната аристокрация[38].

Само в някои от източниците, при това от второстепенно значение[39], се съобщава за по-големи размери на бунта, както и за удивително малкото привърженици на княза, с чието съдействие той сломил съпротивата на въстаналите. Подчертава се, че победата е била постигната по чуден начин. Въз основа на тези данни някои наши историци неправилно характеризират бунта едва ли не като въстание на целия народ”, взело “огромни, застрашителни размери”, движение, в което са участвали народните маси[40]. Понятно е – както споменават самите хронисти – че въстаналите боляри са успели да увлекат част от недоволното население. За историческата критика обаче, която се основава на задълбочения анализ и сравнение на всички изворни известия, е съвсем неприемлив произволният извод за някакво масово участие на българския народ във въпросния бунт[41]. Ако наистина широките народни слоеве са били въвлечени в това движение, държавната власт щеше да се справи сама тъй лесно и бързо с антихристиянския бунт. В противен случай отговорът за тази лесна победа остава да се търси в провиденциалистическото обяснение, което дават средновековните хронисти. Тогава трудно ще се обясни също известието в кореспонденцията на българите с папа Николай І, че “оня, народ, който… възстанал,… пожелал да стори покаяние”, но византийските свещонослужители “отказали да го приемат”. Княз Борис питал папата “какво трябва да се направи с тях[42]”. – Съвсем ясно е, че в бунта участвали предимно болярски родове и малка част от населението.

Тодор Събев, Избрани съчинения върху историята на Църквата

Неудовлетворен от резултатите на църковно-строителната дейност в страната, ратуващ за по-издигнато духовенство[43] и за благоустроена автокефална църква – дори с ранг на патриаршия, която ще укрепва държавната независимост, ще служи на народното единство и културния възход на средновековна България, отчитайки опасността от византийското влияние, както и обстоятелството, че поддържаната във Византия теория за пентархията[44] ще спъва уреждането на българския църковен въпрос, княз Борис обърнал поглед към Западната църква[45]. Той се надявал, че чрез Рим по-лесно ще осъществи своята цел -независима църковна иерархия с български народностен облик. При това и първоначалната дейност на латинското духовенство в България не носела особени рискове, тъй като Римската църква “не била свързана органично с определена народност и не зависела от никоя западна държава[46]”. Възможно е подтикът за “новата ориентация” на княз Борис да е дошла от Запад, например чрез Людовик Немски[47]. Анастасий Библиотекар съобщава[48], че “когато българският княз заедно с народа си приел учението и таинствата на християнската вяра чрез римлянин, тоест чрез един презвитер по име Павел, той възнамерявал да получи от апостолическата катедра не само правилата на вярата, но и учението на светия закон”. Макар че това известие не хармонира с другите сведения, в основата си то все пак е убедително – презвитер Павел е могъл да дойде в България като папски мисионер или пратеник на Людовик Немски, който бил заинтересован от покръстването на своя съюзник княз Борис І и следил развитието на събитията в “новопросветената” християнска държава, стремейки се да ги насочи в полза на Запада[49]. По-вероятно е, обаче, че самият български владетел е взел инициативата за преговори със Запада, използвайки умело международната обстановка и противоречията между двата църковни центъра, за да постигне своята цел – независима Българска църква]50].

Има още →