Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови*

Здравко Кънев

Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Има още

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част, продължение и край*

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6). 

„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).

„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).

Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].

***

Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?

Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.

Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?

Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).

Има още

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част*

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература. 

Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.

Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.

Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.

Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:

Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?

Прометей: –  Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.

Хор: – А кой управлява необходимостта?

Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.

Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?

Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.

Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?

Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.

Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?

Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3]. 

Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.

Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.

И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма  вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани. 

Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.

Има още

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси)*

Протоиерей Христо Димитров

І.

Вяра в Бога или в случая

Оглашението в Църквата някога и днес

(Вместо предговор)

“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…

Из “Литургията на оглашените“

Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).

А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.

В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:

а) за Бога – като баща на всички човеци,

б) за човека и неговата безсмъртна душа,

в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и

г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.

И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други). 

След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).

А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20). 

Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.

Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.

Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…

Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:

Маргарита: – А в Бога вярваш ли? 

Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо? 

Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори? 

Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]

Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.

Уводни въпроси и отговори

Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си? 

Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.

Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.

Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.

Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).

Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.

Има още

Външното развитие на Църквата през първите три века в други азиатски страни – продължение и край*

Камен Динков

За развитието на църквата в Сирия през разглежданата епоха говорят твърде много и появилите се там еретически (гностически) учения, както и мъчениците, които дала Антиохийската църква през време на гоненията[73]. Кои обаче градове и села и до каква степен са били християнизирани, не може да се установи. Към края на трети и началото на четвърти век числото на християнизираните заселища ще да е било значително. Това може да се предполага с голяма вероятност, като се има предвид факта, че лютият кесар Максимин Даза (305-313) разпоредил, неговият едикт против църквата да се оповести във всички градове[74]. Това ще рече, че освен в Антиохия и Дамаск християни ще да е имало и в други градове. Такива неопределени данни за християнизирани заселища в Сирия се срещат и в други извори. Още в книгата Деяния на светите апостоли например се загатва за християни и вън oт Антиохия[75]. Св. Игнатий Богоносец (107-116) споменава за църкви около Антиохия, начело на които стояли епископи (Филадeлфийци, 10). Към тези църкви ще да е принадлежала и Селевкия, която в Деяния на светите апостоли 13:4 се нарича пристанище на Антиохия. Дионисий Александрийски пише, че Римската църква изпращала често помощи на сирийските християнски общини[76]. В Антиохийското съборно послание oт 269 година се говори за „епископи oт близките села и градове“ около Антиохия, на които епископ Павел Самосатски разрешавал да беседват с народа[77]. Евсевий Кесарийски свидетелства, че през времето на антиохийския епископ Серапион в Росус имало християнска община, до която той написал послание, за да запази oт заблуда някои нейни членове, които попаднали под влиянието на Апокрифното евангелие oт Петър[78]. Какво голямо число клирици е имало в Сирия в началото на четвърти век (около 303), когато излязъл Диоклециановият едикт за арестуване и хвърляне на иерархическите лица в тъмницата, се вижда oт следното известие на Евсевий Кесарийски: „Тогава се открило зрелище над всяко описание. На всяко място се подхвърляли на затваряне хиляди християни. Тъмниците, първоначално определени за човекоубийци и злодеи, които ограбвали гробищата, навсякъде се препълнили през това време с епископи, презвитери, дякони, четци, заклинатели, така че не останало място в тях за осъдени злодеи[79].“ За силата, която представлявало християнството в Сирия, говори безспорно и обстоятелството, че след несполучливия опит да срази Лициний (311-312), Максимиан Даза прекратил гоненията против църквата и издал един едикт, с който позволявал богослужебните събрания, строежа на християнски домове и нареждал да се върнат на християните обратно всички имоти, отнети им по-рано[80]. С този факт трябва да сe обясни и подигнатото oт Лициний гонение против църквата (около 316 година), след като отношенията между него и Константин се влошили. Нямайки доверие на християните, които се ползвали с покровителството на Константин и се радвали на неговите успехи, той започнал да ги преследва. Очистил двора си (значи и в него имало християни!) oт християни и пристъпил към уволнение на онези войници, които не принесли жертва на езическите богове. Много християни били затворени в тъмници, където ги държали гладни. Били заплашени със същото наказание и онези, които си позволявали да носят храна на затворените християни[81]. През първата четвърт на четвърти век в Сирия имало доста епископски катедри. За това свидетелстват техните представители на Първия Вселенски събор. Според Харнак въз основа на вече споменатия списък на Никейските отци на събора присъствали представители на следните епископи: Антиохия, Селевкия, Лаодикия, Апамея, Рафанея, Иерапол, Германика (Мараш), Самосат, Долихе, Валанса, Табула, Зойгма, Лариса, Епифания, Аретуза, Кир, Тиндар, Арбокадама и Габала[82]. Тези градове са разположени главно по крайбрежието на Средиземно море, долините на реките Оронт и Ефрат и областите на север oт тях. Oт тях стара епископия била Лаодикия. Евсевий Кесарийски съобщава за двама нейни епископи oт средата на трети век. Те са били Телимидор[83] и неговият наследник Хелиодор[84]. След Хелиодор в Лаодикия свидетелствали Сократ и Евсевий, който бил роден в Александрия, но се преселил в Лаодикия поради делото на Павел Самосатски. След свършване на това дело сирийските християни не му позволили да се завърне вече в Александрия, защото го обичали силно заради неговото необикновено благочестие. След него начело на Лаодикийската епархия застанал друг просиял в благочестие архипастир, Анатолий[85]. Древни били също епископиите в Аретуза и Самосат, oткъдето бил известният динамистически монархиянин Павел, който не е известно дали е бил oт детинство християнин. Епископът на Росус не присъства на Първия Вселенски събор(325), макар в този град да е имало епископско седалище още oт началото на трети век. Във Верея (Алеп) съществувала през четвърти век и юдеохристиянска община[86]. Според Мелитон Сардийски епископското седалище в Лаодикия водело началото си oт втората половина на втори век (170 година), когато там свидетелствал епископ Сагарис, който загинал мъченически на самия ден Възкресение Христово по време на гонението при Марк Аврелий (160-180)[87].

Обръщането на Савел край Дамаск

3. В Кипър

Географското разположение на остров Кипър – близостта му с Финикия, Сирия и Палестина, го поставяло в неразривни  стопански и културни връзки с тези страни. Както и във Финикия броят на юдеите в Кипър е бил голям. Юдеите представлявали подходяща среда за започване на евангелска просвета и тук. Между най-ранните иерусалимски християни имало и един левит, който бил роден в Кипър и се наричал Иосия. Апостолите обаче го нарекли Варнава, което значи „син на утеха[88]“. За пръв път християнството било проповядвано на кипърските юдеи oт иерусалимски християни, напуснали свещения град поради избухналото против тях гонение (около 37-ма година)[89]. Между тези иерусалимски християни имало някои oт Кипър[90]. Въпреки това, християнски общини в кипърските градове Саламин (Констанция) и Пафос били основани едва 45-46 година. Тук проповядвали с успех Евангелието св. апостол Павел и Варнава. При това посещение на острова двама апостоли успели да обърнат към Христос управителя на същия, Павел Сергий[91]. След Апостолския събор (51) Варнава и Марк пак посетили Кипър с мисионерска цел[92]. Какви били резултатите oт това второ посещение на острова oт Варнава, първоизворът не сочи. Първоизворите не споменават нищо и за по-нататъшната дейност на Варнава. Мълчи по този въпрос и строгото предание. Късни предания гласят, че след като основал църквата в Медиолан (Милано), св. апостол Варнава се върнал пак в родното си място, дето и завършил живота си като мъченик за Христос[93]. През втората половина на втори век, след като бил отлъчен oт Римската църква, където стоял до времето на римския епископ Аницета (154-166), еретикът Валентин отишъл в Кипър и там разработил своето еретическо гностическо учение[94]. Според св. Епифаний Кипърски Валентин проповядвал в Кипър до края на живота си[95]. През време на гонението при Диоклециан (между 303-305) в кипърските рудници били изпратени на принудителна работа много християни[96]. Към времето на Първия Вселенски събор (325) в остров Кипър имало три епархии, оглавявани oт отделни епископи. На събора присъствали епископите на Саламин, Пафос и Тримитунт. Изглежда, че на Първия Вселенски събор са присъствали всички кипърски епископи. В житието на св. Спиридон – епископ в Тримитунт, се споменава и за Трифил, епископ на Ледра[97]. Сведения за живота на св. Спиридон намираме в църковните истории на Сократ и Созомен. Св. Спиридон бил голям земеделец и овчар. Той си останал такъв и след като бил ръкоположен за епископ. Неговият събрат, обаче, Трифил бил образован архипастир. Той следвал право в Бейрут[98]. Има основания да се мисли, че през първата четвърт на четвърти век в Кипър имало повече епископи. Историкът Созомен например пише, че в Кипър имало и селски епископи[99]. На Сардикийския събор (343) вече са присъствали не по-малко oт дванадесет кипърски епископи[100]. Не е известно oткога датират претенциите на Антиохийската църква. На Третия Вселенски събор (431) обаче представители на Кипърската църква поддържали, че те още през апостолско време придобили правото да бъдат независими в църковно отношение[101]. В писмото си до Инокентий І антиохийският епископ Александър съобщава, че Кипър се откъснал oт Антиохия за пръв път през време на ариaнския смут (IV век)[102]. Фактът, че в Кипър е имало и хорепископи, свидетелства за проникване на християнството и сред селските слоеве. 

Има още

Външното развитие на Църквата през първите три века в други азиатски страни[1]*

Камен Динков

1. Във Финикия

Финикия, оная тясна ивица земя, която се намира между източните брегове на Средиземно море и Ливанските планини, със своите стари градове-крепости, била твърде рано огласена oт Христовата блага вест. След убийството на св. архидякон Стефан (37-ма година) някои oт напусналите Иерусалим християни поради избухналото против тях гонение отишли във Финикия и проповядвали Христовото учение на живеещите там юдеи[2]. Дали тези първи християнски проповедници успели да привлекат към Христос някои oт тези юдеи и да  основат някъде във Финикия християнска община (църква) по това време, не е известно. Две десетилетия по-късно обаче (около 58-ма година) във финикийските градове Тир и Птолемаида имало действително повярвали в Христос[3]. Около 61-ва или 62-ра година, когато св. апостол Павел отивал в Рим на съд пред Кесаря, християни имало и в другия финикийски град Сидон[4]. Тир, важен индустриален и търговски център на Изток, станал център и на църковен живот на цяла Финикия. На Палестинския събор, свикан по повод на спора за празнуване на Пасхата (около 190 година), тирския епископ Касс заседавал наред с птолемаидския Клар след иерусалимския Нарцис и кесарийския Теофил[5]. Към средата на трети век обаче (вероятно около 251 година) Дионисий Александрийски в едно oт своите писма, написано по случай прекратяването на гонението при Деций Траян (249-251) и особено при Гала (251-253) и установяване на мир в Църквата, поставя Марина, епископ на Тир, наред с Димитриан Антиохийски, Теоктист Кесарийски, Мазаван Елийски, Илиодор Лаодикийски, Елен Тарски и Фирмилиан Кесарийски (Кападокия) и нарича всички (и Тирския) ,,предстоятели“ на църквата и ,,знаменити епископи“[6]. Явно е, че по това време тирският епископ се е издигнал вече над другите епископи във Финикия и вероятно носил титлата на митрополит. В Тир умрял знаменитият александрийски богослов Ориген (185-254), след като претърпял много мъки по време  на гонението при Деций Траян (249-251)[7]. Тук при Диоклециан (между 303-305) завършил мъченически живота си и местния епископ Транион[8]. Ученият антиохийски презвитер Доротей, който владеел добре еврейски език, гръцката класическа литература и светските науки, бидейки по рождение скопец, бил назначен за управител на фабриката за пурпур в Тир. Поради това той бил много близък човек на императора (Диоклециан или някой oт най-близките му предшественици)[9]. Евсевий Кесарийски предава един указ на Максимин Даза (305-313) против църквата, който (указ) той преписал oт един стълб, на който е бил окачен в Тир[10]. Oт голямата реч (панегерик) на Евсевий, произнесена по случай възстановяването на хубавия храм Божи в Тир и посветена на Павлин Тирски за неговата похвала, в чест на когото била написана и цялата 10-та глава oт неговата църковна история, се вижда, че във Финикия имало много храмове, oт които най-хубав бил построеният в Тир oт Павлин и че по онова време на такива тържества се стичали много иерархически лица[11]. В другия финикийски град Сидон завършил живота си мъченически презвитер Зиновий (около 303-305) и епископът на църквите около Емеса, Силван[12]. Явно е, че Силван не бил, според Евсевий Кесарийски, епископ на Емеса, а на църквите около Емеса. С други думи положението на Силван било такова, каквото било това на неговия едноименен събрат, епископ на църквите около Газа (Палестина). Следователно, и във Финикия имало случаи на ненавиждане на християните в градовете, поради което те живеели главно в околни на тях села. В Емеса се установил едва наследникът на Силван, Анатолий. В Хелиопол била основана църква и открито епископско седалище едва по времето на Константин Велики и то след 325 година[13]. По времето на Максимин Даза (303-313) много християни били изпратени на принудителна работа в рудниците на Ливанските планини[14]. Че и в другия стар финикийски град Вавлус имало християни, се вижда oт един мартириум[15]. В началото на четвърти век (около 318-319) съществувала маркионитска селска  община около градеца Дейф Али (Deif Ali), намиращ се на три мили южно oт Дамаск, недалеч oт финикийско-сирийската граница. Това се вижда oт един гръцки надпис, открит oт Le Bas и Waddington в Дейф Али. Начело на тази селска маркионитска община стоял презвитер, който ще да е извършвал богослужение на гръцки език, защото членовете на тази община говорели гръцки език. Те наричали по юдейски обичай храма си синагога, но признавали за свой Бог Иисус Христос[16]. Oт голямо значение за разясняване на въпроса относно степента на християнизирането на Финикия през разглеждания период е да се посочат епископските катедри, които са съществували в страната по време, когато е бил свикан и заседавал Първият Вселенски събор (325). Според установения oт Гелцер и други учени списък на отците, взели участие на този вселенски събор, във Финикия са съществували следните епископски катедри: Тирска, Сидонска, Птолемаидска, Триполска, Панеяска, Беритска, Палмирска, Аласуска, Емиска и Антарадска[17]. В Триполис имало епископско седалище много преди да се свика Първият Вселенски събор. Според книгата Апостолски постановления (VІІ, 46) Маратон бил епископ в този град още през първи век. Триполският епископ Хеланик бил противник на Арий още преди свикването и откриването на събора, а Беритският  Григорий – негов привърженик[18]. С други исторически известия за проникването на християнството във Финикия през разглежданото време науката не разполага. Oт изброените финикийски заселища, в които християнството било утвърдено, се вижда, че то главно обхванало крайбрежието на Средиземно море. Следователно и тук развитието на църквата върви по същата посока, по която то вървяло в Палестина. Вътрешността на тясно свързаната с Палестина и Сирия както географски и икономически така и езиково и културно страна си оставала не християнизирана. И тук християнството намерило прием главно сред елинизираното население, което живеело по крайбрежните области на страната. През трети век финикийско-елинистическият култ достигнал значителна степен на развитие. Градовете Емеса и Хелиопол с малки изключения останали езически. Силно елинизираните градове Палмира и други били значително християнизирани. Националното кралство в Палмира обаче не ще да е било разположено към християните oт народностно-сирийски произход[19].

Обръщането на Савел край Дамаск

2. В Сирия

Историята на външното развитие на църквата в Сирия е почти неизвестна. Що се отнася обаче до християнизирането на Антиохия, главен град в страната и трети по големина, по икономическо и културно значение в Римската империя, за това има достатъчно положителни исторически известия[20]. Също така ясни макар и оскъдни известия за насаждане на християнството имаме и за другия сирийски град Дамаск. Около 37-ма година в Дамаск имало положително християни. Това се вижда oт факта, че : 1) Савел тръгнал за този сирийски град след убийството на св. архидякон Стефан, за да хване тамошните християни и вързани да ги заведе в Иерусалим; 2) че там пребивавал „един ученик на име Анания“ и 3) че там имало и други ученици, с които Павел прекарал няколко дни след покръстването си oт Ананий[21]. В Дамаск Павел за пръв път проповядвал „в синагогите за Иисус, че Той е Син Божи“. Със своята смела проповед за Христос като истински Спасител, той настроил юдеите против себе си, и те решили да го убият, като пазят градските порти през деня и през нощта, за да не избяга. Тогава дамаските християни го сложили в един кош и през нощта го спуснали през градската стена[22]. Оттук св. апостол Павел отишъл в Арабия и, след като престоял там известно време, пак се върнал в Дамаск[23]. За съдбата на църквата в Дамаск през втори и трети век не се знае нищо. В началото на първи век, когато започнал кървавият поход на Диоклециан (между 303-305) против църквата, в Дамаск имало положително християни. Това се вижда oт съобщението на Евсевий Кесарийски, че един командир на погранични войски заповядал да хванат в Дамаск някакви недобри жени, които били принуждавани да признаят писмено своята принадлежност към християнското общество и да посочат беззаконните действия на неговите членове[24]. За християни около Дамаск свидетелства и споменатият вече гръцки надпис oт 318-319 година, намерен на юг oт него[25]. На Първия Вселенски събор (325-та година) присъствал и епископът на Дамаск[26]. 

Има още

РЕЦЕНЗИЯ НА СТАРОЗАВЕТНИТЕ БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ ПРЕЗ ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА*

Екатерина Дамянова

Екатерина ДамяноваРазглеждана в нейната цялост, книжовността през Втората българска държава получава обема и смисъла на изява и отражение на една важна част от историческата съдба на България. Това е времето от преустановяването на византийското владичество (1185-1187) до налагането на османското господство върху българските земи (1393-1396). След Плиска и Преслав Търново става столица на възобновената държава (1185 година), Българската православна църква е въздигната отново в патриаршеско достойнство (1235 година). При Асеневци и особено при управлението на цар Иван Асен II (1218-1241) българската държава разширява границите си и става решаваща сила на Балканския полуостров[1]. Владетелите от края на XII и началото на ХІІІ век следват обмислена политика на културно строителство[2]. Забележителни писатели оставят значително наследство. Книжнината продължава да се развива в контекста на църковната среда. Налице е тенденция към обновяване на литературната традиция, която следва обновяването на българската държава след освобождението ѝ от византийско владичество. Добре е известно развитието на книжовността през втората половина на XІV век, времето на царете Иван Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371 -1393), което дава основание да се говори за втори Златен век на българската култура. Усилено утвърждаващата се книжовна традиция оказва своето влияние и върху библейските текстове. Над тях се работи в книжовни средища, чиито брой спрямо тези от Първата българска държава значително нараства[3].

Многостранна съзидателна роля заемат преди всичко манастирите. Те организират големи просветни средища, особено около Търново и Ловеч, Рилския манастир, София, Бачково и Македония, където продължава своята дейност Охридският книжовен център. Особен е приносът на атонските манастири, сред които се открояват Зографската и Хилендарската св. обители, Великата лавра „Св. Атанасий[4]“.

В този изключителен период сведенията за книжовници, работили над славянски библейски текстове, са оскъдни. Много от ръкописите са унищожени, а паметниците, достигнали до наши дни, често не издават своите преводачи или преписвачи. Сред имената, които са известни към днешна дата, са тези на св. Евтимий, старецът Иоан, старецът Иосиф, Иосиф от Равне, дякон Радомир, иеромонах Методий, Дионисий Дивний, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

Ако трябва изцяло да се характеризира накратко дейността през разглежданата епоха, необходимо е да се отбележи доминиращата роля на Търновската книжовна школа. Новата столица Търново се превръща в средоточие на интензивен книжовен живот, възпроизвеждащо традициите на унищожената Преславска школа. Основната задача на този нов просветен център е да поднови и запази главните елементи на българската култура, създадена в периода на Първата българска държава – цели, намерили своето изпълнение в появата на Търновската реформа на книгите, предприета от св. Евтимий Патриарх Български и неговите последователи.

Особен момент е основаването на Килифаревския манастир от св. Теодосий Търновски (около 1350 година). Действащ като монашески център, манастирът бързо се превръща в книжовно средище, от което израства най-забележителният последовател на св. Теодосий и предстоятел на Търновската школа – св. Евтимий.

Състояние на библейските книги в навечерието на XIV век. Предпоставки за появата на рецензии

В годините на византийско владичество (1019-1185) славянските библейски книги са подложени на унищожение и силно гръцко влияние. С оглед укрепването на Българската православна църква (след възстановяването на Търновската патриаршия при Иван Асен II) във възобновената държава се поражда нужда от ново широко разпространение на славянските библейски текстове. Последните са в употреба най-вече в богослужебната литература (Псалтири – служебни, следовни, тълковни, Паримийници). В процеса на тяхното преписване обаче настъпват редица отклонения. Текстовете попадат в ръцете на хора от друг етап на историческото развитие, в различни диалектни среди. На места преписвачите свободно заместват непознати думи и езикови форми, като съзнателно или несъзнателно внасят допълнения, в старанието си да пояснят различни места от текста. Допускат се явления на хаплография, литография, вместване на бележки от полето в основния текст и други. В резултат на тези „поправки“ се явяват различни по точност откъси и цели библейски книги[5]. Макар и появили се понякога в един и същи книжовен кръг, ръкописите получават свои особености, свидетелстващи за различните обстоятелства на тяхната изработка и употреба. Веднъж направени, те залягат като източници на по-нови ръкописи, при което с течение на времето се установява „верижно и механично преписване на текстовете и тяхното отдалечаване от преписите на първичния превод[6]“. Константин Костенечки, съвременник на тази епоха, отразява състоянието на книжовността през тази епоха в Сърбия и България. В своето съчинение „Сказание за буквите“ той пише по повод на тези промени следното: „Дори и сто наши книги да се съберат, не ще се намерят и две от тях да са написани еднакво, както подобава[7]“. На друго място Костенечки добавя: „А която книга достигне да се преписва и от трета ръка, не става вече за нищо, освен за огъня[8]“.

Византийското владичество несъмнено доближава българските книжовници до гръцки текстове, чиито предходници някога са ставали първообразци на първите славянски преводи. Това явление откроява различията на българските книги от гръцките и става причина за предприемането на нови спорадични преводи[9]. При тези начинания с подобен вид дейност се заемат често и книжовници, които не притежават необходимата подготовка и познания в областта на книжовния гръцки и славянски езици. Важни сведения за това отново се намират у Константин Костенечки. Когато говори за настъпилите промени в св. Кирило-Методиевия превод на библейските текстове, той пише: „След като добрите и прекрасни преводи бяха покварени, някои блажени видяха това и се постараха да ги направят наново. Но ги предадоха на невежите, които скоро пак ги объркаха… и в тях се намират още повече грешки, отколкото в първите[10]“.

За да преодолеят трудностите при своята работа, много от преводачите се отнасят твърде свободно към гръцкия текст, като си позволяват съкращения, допускат неточности, не спазват тънкостите на гръцките изрази и обрати[11]. При превод на места се вземат предвид и гръцки ръкописи „по-различни от ония, върху които е лежал първоначалният превод[12]“.

Извършените преводи се отдалечават по яснота и точност от своите предшественици и това става предпоставка за появата на големи текстуални различия между славянските текстове и техните гръцки оригинали[13]. Свидетелство за това дава и друг бележит книжовник на българското Средновековие – Григорий Цамблак. В своето „Похвално слово за св. Евтимий“, двадесет и девета глава, той пише[14]: „Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда… затова и много ереси произлязоха от тях[15]“.

Библейският текст постепенно получава на места замъгляване във външната си форма, което затруднява точното разбиране на вложения от авторите смисъл. Промените довеждат до неправилно тълкуване на основните истини на християнската вяра и появата на еретически учения и заблуди. Константин Костенечки в десета глава на цитираното вече съчинение казва: „…смяната само на една буква в даден израз може да доведе до еретическо заблуждение[16]“. Изправянето на книгите става наложително и с голямо значение за чистотата на православното учение и за духовното и морално единство на българите.

Исторически отпор на разпространилите се лъжеучения става свиканият през 1211 година от цар Борил (1207-1218) събор срещу богомилите. Като последица от неговите решения се появява „Синодикът на цар Борил“, в който се съдържат някои сведения за старозаветните книги, отричани главно от богомилите. Тук се въздава хвала на св. св. Кирил и Методий като създатели на българските книги, отправя се анатема към невярващите в „светите пророци и патриарси на Стария Завет[17]“.

Силно влияние върху текстовете от този период оказва и говоримата реч с нейните диалекти. Литературният език е подложен на ред фонетични изменения, в резултат на което се оформя така нареченият среднобългарски език, отличаващ се със своята аналитична структура[18]. Между книжовен и говорим език вече няма покритие, както във времето на св. братя Кирил и Методий. Промените в езика на Свещеното Писание настъпват по-бавно спрямо тези в говоримата реч. Традицията е от голямо значение, но това прави труднодостъпно възприемането на библейските текстове. Старата писмена система също е силно повлияна от това ново развитие на българския език, за което свидетелстват редица паметници от края на XII век, като например Псалтир № 1 от сбирката на БАН[19].

В резултат от тези закономерности в библейския превод настъпват сериозни промени. В XIII век стремежът към доближаване към възможния най-близък текст до оригинала се засилва.

Опит за изправяне на книгите в края на XIII век и началото на XIV век. „Светогорски изводи“

Съществуват основания да се приеме, че св. Кирило-Методиевият библейски превод е подложен на своя нова рецензия още в края на XIII век или в първите години на следващото столетие. Някои промени в архаичния текст отразяват паметници като Норовия псалтир (ГИМ. Увар. №285), в които се наблюдава съзнателно приближаване към гръцкия първообраз. За редакция на Псалтира, съобразена с гръцките текстове през разглежданото време, съобщава пръв В. Ягич. Въз основа на Михановичевия Псалтир и подобни на него той стига до заключението, че възниква „нова поправена редакция“ в българската църковна литература, извършена през XIII-XIV век с оглед уточняване спрямо гръцката основа[20].

Тази ревизия според В. Ягич не успява да измести напълно архаичния текст, почиващ върху старите основи от XI-XII век, свидетелство за което е Софийският песнивец от 1337 година (БАН №2), представител на друга архаична група. Фактът, че този паметник не отразява настъпилите редакционни промени, В. Ягич обяснява с обстоятелството, че „новата поправена редакция“ не получава широка популярност. След архаичната група паметници, която води към старобългарски протограф, е друга група псалтирни текстове като Михановичевият, Мюнхенският, Букурещкият псалтири, която група Ягич отнася към новата поправка. Последната, без съмнение, отразява или продължава редакционните усилия на книжовниците от предшестващия XIII век и поставя едно условно разделение на книжнината от Първата българска държава спрямо тази на Втората българска държава. Новата рецензия обаче не е напълно откъсната от старата. Между паметниците на всяка една от тях се наблюдава известна близост. Това се обяснява с обстоятелството, че тук става въпрос за поправка и сверяване с гръцкия оригинал, а не за нов превод. Част от измененията възникват по-рано и впоследствие са възприети от новата поправка[21].

Българският изследовател Ив. Буюклиев извършва обстоен преглед на псалтири от XIV и XV век, съхранявани в ЦБКМ. Той отнася към новата поправка един псалтирен пергаментен откъс от XIV век, известен като така наречения Шопов псалтир (№456/556 НБКМ). Откритият в Македония псалтир не съдържа тълкувания[22]. Изследователят установява принадлежността му към нова рецензия чрез съпоставяне на неговия текст с ръкопис от архаичната група, в която поставя Синайския (XI век), Погодинския (XIII век), Болонския (XIII век) и Софийския псалтири с псалтири, съдържащи според В. Ягич новата поправка. Изследванията на Ив. Буюклиев показват принадлежността на Шоповия псалтир към втората група[23]. Това, че Софийският песнивец не отразява настъпилите редакционни промени, довежда изследователя до предположението, че рецензията на псалтирния текст възниква след 1337 година (написването на Софийския песнивец) или малко преди това. В противоположност на В. Ягич Ив. Буюклиев смята, че тя е била авторитетна и за кратко време измества стария архаичен текст[24]. Подобни наблюдения се извършват главно върху псалтирни текстове, но може да се предположи, че промени претърпяват и други библейски книги.

Не са налице по-обширни сведения за това уеднаквяване на ръкописите, което хронологически предхожда рецензията на св. Евтимий. Някои учени считат, че новата поправка би могла да бъде дело на влиятелна личност като търновския патриарх, но това не може да се приеме, тъй като, когато св. Евтимий се завръща в България през 1371 година, там вече са познати Михановичевият, Букурещкият и Шоповият псалтири, в които е отразено изправяне на текста[25].

По пътя на текстологично съпоставяне много от учените отъждествяват новата рецензия със „светогорската“, както я наричат и самите книжовници от това време. Тя става известна от преписки в ръкописи, съхранявани в манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров[26]. Според една от тях, намираща се в псалтир от XV век (№34[27]), се казва, че някой си Иоан преписал този псалтир от два други псалтира по „светогорски извод[28]“.

Отново в Синайската сбирка, в приписка към Октоих (ГПБ № 19), се съобщава за стареца Иан и дейността му по превеждането и изправянето на църковни книги.

За извършеното от споменатия книжовник съществуват противоречиви мнения[29]. В действителност в края на XIII и началото на XIV век във Великата лавра „Св. Атанасий“ на Света гора работи като преводач и реформатор българският книжовник Иоан, познат повече като старецът Иоан[30]. За него съобщава, че извършва „нови изводи“ (нови преводи) от гръцки на български и ги разпраща из църквите на българската земя. Не може да се твърди дали той превежда наново или преписва и изправя по-стари преводи, но със сигурност не е бил обикновен преписван[31]. Неговият ученик иеромонах Методий Светогорец в своя приписка (ГПБ № 19) изброява петнадесет преведени и изправени от Иоан книги, между които е Псалтирът. От „сладките изводи на стареца“ (тоест книгите, от които снема ръкописите) иеромонах Методий преписва седем псалтира. Според преписвача, дейността на Иоан била продиктувана от богословско-догматически съображения с цел да се запази чистотата на православното учение. Вероятно освен Псалтира работата, която монах Иоан и неговите последователи организират, обхваща и други библейски книги.

В среднобългарски триод от XIV век от същата Синайска сбирка (№23, 24) в приписка се споменава за преводаческите усилия и на стареца Иосиф[32].

Изследователите в областта на славистиката смятат атонския книжовник Иоан за вдъхновител на св. Евтимий в неговата езикова и правописна реформа. В. Ягич отбелязва тясната връзка на книжовните норми и реформи на св. Евтимий с нормализаторската дейност на книжовниците от предшестващия период и главно на атонските монаси[33]. Георги Попов приема атонската рецензия за основа на Евтимиевата. Това предхождане според него показва Томичовият псалтир от средата на XIV век (ГИМ Муз. №2752), в който явно се изразява съзнателен стремеж към унифициране на текста и който Георги Попов смята като представител на един от най-ранните паметници, фиксирали атонската рецензия на Псалтира[34]. В. Киселков дори споделя мнението, че на много места под Евтимиевата рецензия следва да се разбира този, съществуващ по-рано „Светогорски извод“. Според споменатия изследовател „Търновският извод“ не е нищо друго освен приложение и продължение на истинския светогорски извод[35]. Подобно мнение не може да бъде прието категорично. Със сигурност редица църковно-богослужебни книги са били сверени преди рецензията на св. Евтимий. В светогорските манастири в действителност се извършват опити за тяхното изправяне, какъвто е случаят със стареца Иоан, но тези опити не са начало, а по-скоро предтечи на Търновската рецензия, която за времето си според Константин Костенечки е нещо напълно ново и епохално.

Св. Евтимиева рецензия на библейските текстове

До 1371 година поправките в славянските текстове са спорадични. В края на същото столетие св. Евтимий (около 1330-след 1400) предприема нова рецензия на богослужебни и библейски текстове. Той се включва в общите усилия, продължавайки предприетото от атонските книжовници. Възприема и обогатява техните принципи на работа, използва постиженията на своите предходници[36]. От по-късното разпространение на някои атонски преводи може да се предположи, че св. Евтимий е бил удовлетворен от нивото на дейността, извършена от книжовници като стареца Иосиф, стареца Иоан и други.

Със своята дейност атонските монаси показват начина, по който трябва да се изправят текстовете на Свещеното Писание, но усилията им са насочени главно към вътрешната му същност. Те обръщат малко внимание на правописа, въпреки че се придържат към старобългарската ортография[37]. В средата на XIV век представителите на исихазма откриват необходимостта от уеднаквяване на ръкописите и приближаването им към техния първообраз. Хаосът в правописа започва да се възприема от тях като бедствие, довело до поквара на книгите[38]. В разнообразието от ръкописи те намират не богатство, а развала и опорочаване на първоначалната чистота на свещените книги[39].

За да се разбере по-ясно същността на промените, които извършва св. Евтимий, би трябвало да се обърне внимание на някои моменти от неговия живот. Няма налични документални източници за жизнения път на този книжовник. Данни могат да бъдат открити единствено от вече цитираното „Похвално слово за св. Евтимий“, написано от неговия ученик Григорий Цамблак. Тук е мястото да се отбележи, че авторът на това произведение се отличава с дълбоки познания в областта на библейските текстове. В словото се откриват многобройни сравнения и съпоставки между св. Евтимий и библейски личности като Аарон, Моисей, Давид, Соломон. Налице са множество цитати и парафрази, извлечени от старозаветните текстове, както и свидетелства, че Цамблак добре познава техни древни преводи.

От житийната част на творбата се разбира, че св. Евтимий започва първите си книжовни занимания в Килифаревския манастир. По-късно той пребивава в Константинопол в манастира Студит. За отбелязване е, че в края на XIV век само тук се извършва системно изправяне на църковни книги чрез сравнение със стари гръцки оригинали[40]. Точно към този „студийски“ период от живота на св. Евтимий може да се отнесе началото на неговата самостоятелна реформаторска книжовна дейност. В манастира той попада на редки книги, някои от които навярно не са били налични в Търново. Възможно е тук книжовникът да е задълбочил знанията си по гръцки език. През 1365 година бъдещият Търновски патриарх заминава за Атон. Тук във великата лавра „Св. Атанасий“ св. Евтимий навярно се запознава с дейността на стареца Иоан, който вече не е сред живите[41]. Св. Евтимий пребивава известно време и в манастирите Зограф и Хилендар, където открива много ръкописи. Тук той има възможност да изследва оригинални и по-стари гръцки текстове и да ги сравни със славянски преводи и преписи от своето време. В тях той открива много грешки, неясни места и отклонения. В това отношение св. Евтимий е първият, който изучава славянския превод на библейските книги от историческа гледна точка[42]. Възможно е под влияние на „светогорските изводи“, които той със сигурност е познавал добре, у него да се поражда идеята за изправяне на съществуващите ръкописи спрямо техния оригинал и ограничаването на безразборното превеждане и преписване на свещените книги чрез контрол от страна на Църквата.

Св. Евтимий се завръща в България през 1371 година. В манастира „Св. Троица“ край Търново той полага основите на школа, която работи в подчертано светоотечески дух. Целта на реформаторската дейност, развита тук, се съсредоточава в унифицирането на съществуващите ръкописи, в систематизиране на духовното наследство от предшестващата Първа българска държава. За тази цел в манастира се събират много ръкописи, гръцки и славянски, новопреведени и стари. Текстове със „светогорски изводи“ донася св. Евтимий при завръщането си от Атон. Някои от тях дори по-късно му биват приписвани. Така например в най-късния известен български тълковен псалтир – Рилският от XIV век, тълкуванията придружават текст от светогорски тип[43].

От Похвалното слово на Цамблак става ясно, че св. Евтимий „узаконява“ и „налага“ изправените текстове в църковната практика. Това в най-голяма степен става възможно след избирането му за патриарх на Българската църква около 1375 година. Рецензията обхваща всички църковни книги, но интерес за настоящата публикация са главно библейските. Логично е да се предположи, че при изправянето им се следва известна иерархичност, при която първо се уточняват строго богослужебните текстове. В този процес непроменено остава богословското съдържание на библейските текстове. Григорий Цамблак пише следното за тази дейност: „Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки в ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали, книгите, над които се труди и предаде на Църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими[44]“.

В това свое съобщение Евтимиевият ученик не дава никакви пояснения за конкретни книги в какъв ред и за колко време са поправени. Такива сведения не се откриват и във вече цитираната книга на Константин Костенечки. По този въпрос професор протопрезвитер Стефан Цанков пише следното: „В състава на тия книги ще са влизали светите книги на Стария и Новия Завет и особено ония от тях, що са били в голяма църковна употреба като Псалтирът и Евангелието[45]“.

Относно начина на изправяне усилията се насочват към точността на библейския текст. За постигането на неговата чистота се привличат гръцки ръкописи по Лукиановата рецензия на библейския текст от IV век[46]. Цамблак пише за св. Евтимий: „Превеждаше божествените книги от елински на български[47]“.

Този превод обаче не е напълно буквален. Св. Евтимий се придържа преди всичко към смисъла на текстовете. Той изпуска някои прибавки, натрупали се от времето, а на места прави нови, в старанието си да предаде по-голяма точност на текста. Отстранява се всичко неправилно, невярно и двусмислено, което дава храна на еретическите учения или довежда до такива[48]. В това отношение тук напълно се съхранява св. Кирило-Методиевата преводаческа традиция. Както при светите братя и преславските книжовници по-късно се запазва стремежът към един прецизен превод, достъпно отразяващ оригинала. При работата си св. Евтимий понякога само нанася корекции, какъвто е случаят с някои от атонските преводи. С подобен начин на работа може да се обясни големият обем на поправените книги. Към днешна дата учените не разполагат с преписи на библейски текстове, носещи автографа на св. Евтимий, но се открояват някои текстуални съвпадения между новопреведените книги и места в оригинални Евтимиеви творби. В последните се открива добро познаване на Стария Завет. В проповедите на светителя са налице задълбочени тълкувания на библейски текстове.

Св. Евтимий и неговите последователи извършват сверяването, съобразявайки се с принципа за лепота, но и с научното търсене и мислене. Изправянето засяга не само въвеждането на нови преводи, но и работа по тяхната форма, език и правопис. Установявайки значително отдалечаване от езика и ортографията на първоначалните Кирило-Методиеви текстове, св. Евтимий си поставя за задача да въведе единна ортография на базата на архаичния Кирило-Методиев правопис, възстановявайки първоначалната чистота нa езика от времето на св. братя[49].

Св. Евтимий търси максималните възможности на образа. Извършеното от него отговаря на традициите на исихазма за съвършенство. Както отбелязва изследователката Климентина Иванова: „Целта на новия стил е да се постигне чрез натрупването на изразни средства някакъв свръхсмисъл, да се пристъпи в непристъпните дълбини на съзнанието и да му въздейства. Така Евтимий отвежда исихасткото видение до хората чрез словото[50]“.

Несъмнено в годините, когато св. Евтимий е начело на Българската православна църква, той налага по-настойчиво своите възгледи. Предприетото в края на XIV век изправяне на книгите, известно в научната традиция като Търновска редакция (рецензия), е наречено от своите съвременници „нов извод“ на книгите за разлика от дотогавашните преводи, считани за староизводни и не толкова добри.

Сред съвременните изследователи традициите на Търновската книжовна школа се обозначават като „второ южно-славянско влияние“, видимо усетено в книжнината на редица славянски страни.

Евтимиевата рецензия на старозаветни библейски текстове е засвидетелствана в редица среднобългарски ръкописи. От по-голям интерес е един кодекс, който днес се съхранява в Държавната публична библиотека Санкт-Петербург (№ F.I.461). Той притежава всички правописни особености на среднобългарските текстове, писани на територията на България през този период и носещи белезите на реформирания търновски ръкопис. Той е и най-старият съхранен до момента български ръкопис, в който се предприема опит за пълно събрание на книгите от Стария Завет в неговите основни дялове. Някои изследователи дори смятат, че може би той е пряко свързан с дейността на св. Евтимий Търновски[51]. Търновски норми се откриват още в ръкопис от 1475 година (№507 Государственный исторический музей, Москва), ръкопис от ХV век (№ F.1.3 РБН), в Псалтир с последования от началото на XV век (№ 1 Сбирка на Рилския манастир) и други.

В допълнение трябва да се спомене, че по време на Търновската книжовна школа в българските предели се забелязва интерес към разпространението на тълковни псалтири[52]. Към днешна дата са открити и съхранени единадесет български преписа от този характер. По-разпространен е псалтирният коментар на св. Исихий Иерусалимски[53].

Ръкописи с търновски норми се разпространяват у нас и след края на XIV век, но поради падането на България под турско владичество 1393-96 година то силно намалява. Голяма част от ръкописите е погубена. Наред с тях загиват и не малко книжовници. Ограничено е богослужението на славянски език. Българската православна църква губи своята независимост и минава под прякото управление на Вселенската патриаршия. Културното развитие на България се забавя и настъпва един недостатъчно изследван период от книжовната ѝ история, в който съдбата на славянския старозаветен превод може да бъде проследена предимно извън пределите на страната.

ЛИТЕРАТУРА

1. Ангушева, А., М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на проф. дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

2. Буюклиев, Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963.

3. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от XIV век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965.

4. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), София, 1977.

5. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972.

6. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. – Известие на Института за българска литература, кн. 6, С., 1958.

7. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986.

8. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938.

9. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С., 1969.

10. Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993.

11. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27.

12. Мечев, К., Средновековни българи, София, 1989.

13. Мирчев. К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963.

14. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16, 1992, 2.

15. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литература, кн. 28-29, БАН, С., 1994.

16. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература, София, 1987.

17. Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

18. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с, 402-410.

19. Попруженко, М. Г., Синодик царя Борила, София, 1928.

20. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898.

21. Спасова, М., Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 г. и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71-127.

22. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899.

23. Шиваров, npoтопрезвитер, Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979.

24. Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994.

25. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981. Цамблак, Г. Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г Данчев), София, 1971.

26. Цанков, протопрезвитер, С., Патриарх Евтимий, С., 1906, е. 56.

27. Цонев, Б., История на българския език, т. 1, С., 1902.

28. Якимов, И. Критическия исследования текста славянскаго перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10.

29. Jagic, V. Zwei illiustrierte serbische Psalter. – Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52, 1906.

30. Kaluzniacki, E., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien, 1901.

31. VaJjavec, Μ., О prijevodu psalama u nekijem mkopisima hrvatsko-srpsko i bugariko-slovenskijem. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972, с. 347 сл.

[2]. Вж. Менее, К., Средновековни българи, София, 1989, с. 122.

[3]. Вж. Гюргиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), С, 1977, с. 77.

[4]. Вж. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература. С., 1987.

[5]. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898, с. 323-333.

[6]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938, с. 193.

[7]. Вж. гл. 2; Съчинението се цитира по: Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993, с. 22.

[8]. Цит. съч., с. 26.

[9]. Вж. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава, с. 128.

[10]. Вж. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 26.

[11]. Вж. Якимов, И., Критическия исследования текста славянската перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10, с. 315.

[12]. Вж. Мирчев, К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 164.

[13]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 193.

[14]. Тук и по-нататък се цитира по: Цамблак, Г., Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев), С., 1971; Изданието е осъществено по р. №3171 от Музейната сбирка в ГПБ, Москва.

[15]. Похвално слово за Евтимий, с. 167-169.

[16]. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 32.

[17]. Вж. Попружеико, М. Г., Синодик царя Борила. С., 1928, с. 44. Синодикът, отчасти гръцки превод, е познат у нас по два негови преписа, съхранявани понастоящем в ръкописния фонд на НБКМ (№289; №432).

[18]. Цонев, Б., История на българския език. Т. 1, С., 19402, с. 53.

[19]. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 9.

[20]. Вж. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbischc Psalter. – Dcnkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52,1906, S. 71.

[21]. Буюклиев. Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963, с. 176.

[22]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от 14 век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965, с. 59-94.

[23]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс, с. 71-76.

[24]. Буюклиев, Ив., Цит. съч., с. 72,

[25]. Пак там, с. 72.

[26]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 206-208.

[27]. Вж. ГПБ Каталог сербских рукописей, арх. Преосв. Порфирия, с. 168.

[28]. Пак там, с. 168.

[29]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899, с. 576.

[30]. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с. 402-410.

[31]. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. — Известие на Института за българска литература, кн. 6, С, 1958, с. 65; За атонската редакция на библейски текстове виж още: А., Ангушева, М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на профeсор дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

[32]. Попов, Г., Новооткрито сведение, с. 404.

[33]. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbische Psalter, S. 71.

[34]. Попов, Г., Пос. съч., с. 406.

[35]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 208.

[36]. Вж. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986, с. 49

[37]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[38]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке, с. 416.

[39]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[40]. Valjctvec, М., О prijevodu psalama u nekijem rukopisima hrvatsko-srpsko i bugarsko-slovenskijcm. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980, s. 37.

[41]. Иванова, К., пос. съч., с. 44-45.

[42]. Вж. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981, с. 91.

[43]. Повече за езиковите особености на цитати от псалтира за този период вж. М. Спасова, Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 година и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71 -127.

[44]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 29, с. 167.

[45]. Цанков, протопрезвитер Cт., Патриарх Евтимий. С., 1906, с. 56.; Вж. Още: Kaluzniacki, Е., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius. Wien, 1901, S. 27-28.

[46]. Виж повече за тази рецензия на библейския текст у: Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

[47]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 28, с. 167.

[48]. Вж. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27, с. 7.

[49]. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16,1992,2, с. 13.

[50]. Иванова, К., цит. съч., с. 113.

[51]. Вж. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литераяура, кн. 28-29, БАН, С., 1994, с. 113.

[52]. Вж. по подробно: Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994, с. 655-667.

[53]. Вж. повече у: Шиваров, протопрезвитер Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979, с. 79.

Изображение: авторът, Екатерина Дамянова. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-583