Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Има още →

Иван Ж. Димитров

Живеем във време, когато хората в различни части на света вече са запознати с феномените на мултиетничността и мултирелигиозността, така че те почти не правят впечатление. И все пак едно друго модерно явление със сигурност тревожи хората в нашето общество. Това е нахлуването и опасната дейност на т.нар. разрушителни култове, които бързо навлизат и особено се интензифицират в страните от Централна и Източна Европа след падането на комунистическите режими там. И докато правителствените институции в тези страни възприемат нахлуването на сектите като нещо нормално, свързано с демократичните норми в обществото, някои обществени сдружения и преди всичко традиционните религии в нашите страни са загрижени за случващото се. Това е така, защото както гражданските, така и религиозните представители възприемат сектите като заплаха не само за своята религиозна идентичност, но и за етническата идентичност на населението. А това не е без причина. В сравнение с други социални или медицински проблеми хаосът, създаден от разрушителните култове, е най-неизследваният, пренебрегнат и пренебрегван (на световно равнище) проблем на психичното здраве на индивида и на обществото. „Ако симптомите, проявени в бившите членове на култа, се дължат на вируса, той ще се разглежда като глобална епидемия… Проблемът със сектите е толкова често срещан, че шансовете член на семейството ви да се присъедини към секта са по-големи от това да хване варицела и са 4 пъти по-големи от това да се зарази със СПИН, 90 пъти повече – от морбили, и 45 хиляди пъти повече – от инфекция с полиомиелит[1].“ И на фона на грижите, които обществото и държавните власти във всяка една страна полагат за предпазване от въпросните заразни болести, буди недоумение безразличието към опасността от сектите.

Българският народ се състои от около 85% българи, 8% турци, 5% роми и 2% други етноси. Що се отнася до религиозната принадлежност на хората, 86% се идентифицират като православни християни[2], 10% – като мюсюлмани, протестанти – над 3%, католици – под 1%. Данните идват от преброяването на българския народ през 2011 година и те са ясни. Отделен въпрос е дали всички идентифицирани в преброяването като принадлежащи към определена религия са активни вярващи. И всеки, който е запознат с този въпрос, знае, че далеч не 100% от вярващите са активни, дори и в религиите със строг контрол над своите последователи. Към тази група неактивни вярващи сектантската пропаганда всякога е насочена, но това е видно особено днес. Неактивните вярващи не познават достатъчно добре своята вяра, така че би било лесно да ги заблудят с чуждестранни религиозни реклами. Те често стават последователи на секти, които са привлекателни по една или друга причина и най-важното, са вредни за физическото и психическото здраве на човека.

Секти в България

От края на 80-те години на ХХ-ти век в България се появяват много нови религиозни групи. Забранени в много страни, те у нас са получили държавна регистрация и свободно извършват дейността си на територията на страната ни. Немалък брой хора, които преди това са били далече от всяка религия, се отзовават на призивите на мисионерите, които разпространяват нетрадиционни за нашия народ учения. Така някои от сънародниците ни са нанесли сериозни щети на живота си. Примерите на социален риск от сектите стават все по-чести.

Както и в други източноевропейски страни, след политическите промени през 1989 година десетки нови религии и секти дойдоха в България буквално от всички страни на света и започнаха да работят. От Америка идват харизматиците, но също и мормони, сциентолози и муунисти, а от Изток дойдоха при нас всички видове източни секти, изградени на основата на будизма и други хиндуистки вярвания. С помощта на нов и твърде либерален закон за вероизповеданията (приет през 2002 година) са регистрирани повече от сто нови вероизповедания, някои от които пряко могат да се окачествят като секти. Регистрацията по новия закон се извършва от Софийския градски съд. Досега тя е била отказана само на няколко секти, сред които са муунистите и сциентолозите. Въпреки това и те действат в нашата страна под прикритието на различни „граждански сдружения“, фондации и така нататък, а религиозната им дейност се провежда неформално.

Това, което ни е особена грижа, е възраждането на „нашите“ секти, възникнали на българска територия, като дъновизма, или „Бялото братство[3]“. Тази секта винаги е била насочена към интелигенцията и има привърженици сред държавната администрация, в обществените медии, между дейците на училищното и университетското образование. Дори в някои училища се практикува паневритмия – религиозната гимнастика на „Бялото братство“. Разбира се, в програмата тя се представя просто като вид гимнастика, тоест крие се нейният религиозен произход и характер.

Отдавна у нас се е формирала група от последователи на псевдопророчицата Ванга (Вангелия Гущерова)[4], която е доста известна и в Русия. През по-голямата част от живота си тя живя и действа в град Петрич, Югозападна България. И това, което е много важно: Ванга винаги е получавала подкрепа от някои представители на духовенството на Българската православна църква. А защо? Защото в своите „предсказания“ и съвети често говорела на тези, които ходеха при нея, за Иисус Христос, за Божията Майка, за светиите, съветвала хората да отидат за молитва в определен храм или манастир на Православната църква. От тези нейни препоръки имаха полза някои свещеници, които подкрепят положителния образ на „пророчицата“. При нея са ходили и доста свещеници, дори някои епископи – като „клиенти“. Или – по-добре да кажем – като жертви. А най-неприемливото са открити изявления на свещеници от град Петрич, че тя трябвало да бъде обявена за светица!

На фона на тези и подобни случаи сред православните българи ни се струва излишно в ограниченото време на доклада да се спираме на дейността у нас на източните култове, като Шри Шри Рави Шанкар, Шри Чинмой, Шри Матаджи Дева, Сатя Сай Баба и други; или на руските секти „Градът на слънцето“, „Анастасия“ и редица други.

Защото в последно време набира популярност и се възражда една малко позабравена „вътрешноцърковна секта“ – тази на добросамарянството, или „Обществото на добрия самарянин“. Разбирате, че е оксиморон такова определение – „вътрешноцърковна секта”, защото „секта“ означава нещо отсечено или отсякло се от цялото. А добросамарянството кротко, но активно битува в православните среди у нас. То започва своята дейност в началото на 20-те години на XX-ти век в България, като се появява, разпространява се и работи в руслото на Православието, присвоявайки си атрибутите на православната святост. Основна теза в техните проповеди е, че българският народ е богоизбраният народ на мястото на стария Израил. Централна идея в добросамарянските вярвания е скорошното настъпване на хилядагодишното Светийско царство. Царят на българите и неговите наследници (през първата половина на XX-ти век България е царство) щели да бъдат царе на Светийското хилядагодишно царство. Тъкмо в тези хилиастични вярвания на добросамарянската общност е основното противоречие с православното учение. По тази причина Светият Синод на Българската православна църква отказва да им даде благословението си и да регистрира устава и правилника им като вътрешноправославно движение въпреки многобройните опити за това. През 1936 година Светият Синод дори ги определя като извънцърковна, неправославна секта. Но те продължават да съществуват, поддържани от някои свещеници и дори архиереи, защото десетилетия наред, особено при атеистичната власт в България (1944-1989), добросамарянците пълнеха храмовете и поддържаха религиозния живот.

От самото начало, водено от хора с „видения“ и „откровения“ (предимно жени, но и някои мъже), добросамарянството се родее с основното течение на широко котиращите се в съвремието врачки, контактьори и всякакъв вид „духоносци“. Днес добросамарянството намира може би най-силно проявление в култа към така известната „преподобна“ Стойна[5], живяла от 1913 година до смъртта си през 1933 година в село Златолист, съседно на село Катунци, община Сандански, в притвора на селския храм „Св. Георги“. Показателно е, че Ванга я смята за своя духовна сестра. Известни са нейните „примирания“ – седмици наред тя лежала неподвижно и това безсъзнателно състояние по-скоро напомняло колапс или кома. Но затова пък, когато била в съзнание, тя наставлявала идващите при нея, дори – забележете! – изповядвала и прощавала грехове от името на св. великомъченик Георги, разпространявала псевдоцърковна литература като „Сънища на света Богородица“, а нейните духовни послания имали магично-ритуален характер (от типа на „целуни тоя камък и ще оздравееш“).

Култът към личността на Стойна се поддържа вече близо век и той показва жизненост, която се крепи на ниската религиозна култура на народа, отсъствието на системна църковна просвета, а и на недоверие към гласа на официалната Църква, особено когато се намерят свещенослужители, които „предават фронта“, като в случая с Ванга – било поради убеденост, било поради интерес (избягвам апостолското обяснение „заради гнусна печалба“, Тит 1:11). Но тъкмо еклектичният характер на култа към тази жена с нездрава мистичност десетки години след смъртта ѝ печели симпатии, не на последно място сред художествените среди у нас. Например, един известен художник става негов пропагандатор не само у нас, но и в чужбина, поканен и на официална вечеря в двореца на английската кралица Елизабет II през пролетта на 2017 година, каквото и да означава това[6]. В английската столица той разнася историите, свързани с „преподобна“ Стойна, като преди това му се отключили особени „харизми“ в резултат на оказаната му чест да легне на леглото на „преподобната“: получил видение в „жълто-оранжева светлина, която минава като скенер през тялото му, и тогава се появяват изображения на светци воини, преминаващи като на кинолента“ и така нататък. Религиозен, но непризнаващ църковните правила (канони), както сам се определя, той е един пример на тази „духовна всеядност“, в която се вливат в един „духовен поток“ (според собствените му думи) астрология, дъновизъм, почит към Баба Ванга, ясновидство, парапсихологията и прочее. За голямо съжаление този мътен поток излиза извън границите на сектантските общности и става някаква „духовна емблема“ на  определени интелектуални кръгове. Още по-тревожен е фактът, че „иконографията“ на такива творци, непризнаващи канона[7], може да бъде видяна на места в някои по-отдалечени храмове. Такъв тип е и изображението на св. Георги от въпросния художник на входа на храма в село Златолист. Иконите с изображенията на „преподобна“ Стойна не само са естетически отблъскващи, но от тях лъха и нещо ужасяващо. Когато обаче в същия маниер се изобразяват велики православни светци и тези „икони“ се възприемат като помагащи и лекуващи, има сериозен проблем с разбиранията на такива хора, смятащи се за православни християни.

Има още →

Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

Има още →

Евлоги Данков

Етическа несъстоятелност на дъновизма

„…а като видя Иисуса отдалеч, затече се и му се поклони„

(Марк 5:6)

Етическата несъстоятелност изпъква чрез ценностните критерии. Петър Дънов елиминира ценностните критерии и кри­тичността на своите привърженици, без­нравствено приравнявайки доброто със злото като нравствени категории. Според оптимистичната философия на „Панглос“ (осмяна сполучливо от Волтер) всичко отива от добро към по-добро. Според Петър Дънов доброто е за добро и злото е за доб­ро. Христос е за добро и Антихристът е за добро. Кражбите, убийствата и лъжите са за добро. Ето съвета на „вселенския учи­тел“ (Силите на природата. С., 1947, с. 230) И равините (първосвещениците), когато осъдиха и убиха „Княза на Живота“, И то е за „добро“. По този начин възмездието за доброто и злото – на „Страшния съд“ и на добрите и злите ще бъде въздадено в ед­наква степен. Убийците на Христос и на християните, които бяха убити за Него, ще се радват еднакво в съдния ден. Ето това се нарича „Благородна“ масонска и комасонска дейност. Евреите са убили Хрис­тос за доброто на човечеството – според Петър Дънов, който сам се представя за Хрис­тос и Елохим („ангел Господен“). Лошо е да се мисли, обаче, че богоубийците са лоши. Затова Петър Дънов съветва своите дъновисти: „Никога не допускай в ума си лоши мис­ли, а в сърцето си лошо чувство“ (Силите на природата. С., 1947. с. 243).

Но нали всичко преди малко беше за добро! Сега се оказва, че има и лошо, което не трябва да се допуска. Това е само един малък пример за хилядите повърхностни и еклектични твърдения на Петър Дънов в него­вите томчета. Става ясно, че Петър Дънов не познава добре философията и още по-конк­ретно – античната. Още там е отбелязано какво значи „благочестие“ и благочестив, щом се представя за Бог, вместо да го по­чита. Сам той твърди, че не знае какво е „благочестив“, когато приживе е обвиняван в сатанизъм. „Казват, отбелязва Петър Дънов, че не се отнасям „благочестиво“ към Христа. Аз не зная какво е това „благочес­тиво“ отношение, но зная, че към Христа имам любов[39]“, тоест към себе си. Формално погледнато навярно Петър Дънов има любов „към Христа“, тъй като стои по-високо от Божия Син и Вселенският учител би следва­ло да „обича всички твари“. Несъмнено е обаче, че въпроса за действителното бла­гочестие и почитането на единосъщната Света Троица е отхвърлен и лукаво подминат. Вярно е и другото, че антихристът не мо­же да бъде въздигнат ако не твърди, че обича Христос като себе си. И за това уче­ние Петър Дънов твърди, че е измислено от Бо­га. Кой всъщност е този „бог“, който отх­върля Единосъщната Света Троица, а и благо­вестието на Бог-Син в Новия Завет? От­говорът дава самият Петър Дънов: „За Учение­то, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че това е Учението на Бялото Братство[40]“. Но нали пред някои „избрани“ Петър Дънов се представя за „Иисус“ и дописва Евангелия­та. Бялото братство, както отбелязахме вече, е комасонство. „Утре, продължава Петър Дънов, може да дойде някой с друго име (от друга ложа – Евгени Данков). Величието на всички, които са идвали в света, е в това, че те са предали Истината така, както Бог я е пре­дал[41]“. Чудно защо тази истина отсъства в беседите му?

В дъновистките томчета доминира дори повече заблудата, отколкото еклектиката и „енциклопедичната“ (от Британ­ската енциклопедия) Петър-Дънова недоученост, в неговите 7 500 беседи. Петър Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто, рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придо­бие нещо“ (Петър Дънов. Закони на доброто. Хелиопол, 1993, с. 76). Поради това е труд­но да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството, освен това, че Антих­ристът се поставя на мястото на Иисус Христос. Константин Златев, според мен, не предс­тавя в своята книга истинския смисъл на приведения от него цитат: „Злото и доб­рото в живата природа са сили, с които еднакво се оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко из­ползва. Той не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, кой­то най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „…съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзна­ние на злото. Те образуват два велики по­люса на битието“ (Константин Златев. Личността и учението…. с. 53). Константин Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждест­вяват, за да може злото да бъде предста­вено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тота­литарно общество, което трябва да заме­ни старите общества от „победилия“ со­циализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зи­дарите“ -„строители“, както служат на Бога.

Заличавайки противоположността между доброто и злото, „божият“, или по-­точно сатанинският, ангел Петър Дънов, пред­ставяйки се за „учител“, нарича своите последователи твърде ласкателно „учени­ци“. Като имаме предвид дъновисткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската иерархия. За тези „ученици“ Петър Дънов приготвил окулт­ни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм, „морално“ оправдание на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Петър Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Хрис­тос, Той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще гово­ри днес Христос, пише Петър Дънов. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на любовта и методите на нейното прила­гане. Той ще проповядва пътя на ученичес­твото, братството и служенето, защото законът на еволюцията изисква това“ („Учителят говори“, с. 161). Бог Син е пос­тавен от Петър Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Ии­сус Христос може ли да бъде Бог – една от ипостасите на Света Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Петър Дънов какво го принуждава да говори в масонско-теософски дух на свои­те „ученици“ или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си „съвършени“! Ако това зависеше от еволю­цията, за какво ѝ е нужен на нея „учител“ като Петър Дънов. Тя така и така сама щеше да се справи. Или Петър Дънов параноично се отъждествява със самата еволюция, прие­майки я за върховен „бог“. Явно, че целта на Петър Дънов е друга – да направи християните роби на Талмуда и Тората в „новото човечество“. Така и стана при комунизма.

„Бялото братство“ по своята струк­тура копира опростения вариант на масон­ските организации. Така например в Уста­ва му се казва, че ръководството на „Бяло­то братство“ се осъществява от Върхо­вен съвет. Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи. Върховният съвет на „Бялото братство“ се нарича „братски съвет“, който се състои от ръководителите на „братските“ групи, тоест ръководителите на комасонските ло­жи в България. Петър Дънов прави „църковни“ събори, подобно на масонските (комасонс­ките).

Дъновистите, както и масоните на­ричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза, която започва с благодарност, отправена към великия Архитект на Вселената (Бафомет). Почи­таният „бог“ от страна на дъновистите няма нищо общо с християнската Света Троица. Това, което Петър Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога, всъщност се отна­ся за Великия архитект на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското ве­роизповедание.

Ето какво пише един от заслепените и омагьосани последователи на Петър Дънов, изразявайки общоприетото мнение на дъ­новистите: „Учителят предава и дава Сло­вото на живия Бог. И затова започва така: „Рекох“, и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте пророците как говорят? Те започ­ват така: „Така говори Господ“ или „Гос­поднoто Слово дойде към мен и рече“. Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думи­те на Господа, който идва да говори с него. Това се отнася за пророците. А тук е до­шъл Великият Учител и Бог говори чрез Не­го[42]“. При това положение Петър Дънов не мо­же да не е „пророк“ – мислят неговите лековерни ученици. Но има ли нещо да е предска­зал дори след многобройните преднамерени лъжи – нещо случайно да е станало?

Твърде показателно е отхвърлянето на Фьодор Михайлович Достоевски и Владимир Соловьов като критици на световния тоталитаризъм на­чело с Антихриста. В книгата Петър Дънов и Българите (1994, с. 104) един от дъно­вистите твърди следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „бъдещо­то хилядолетие принадлежи на Достоевското християнство“, ние пък (SIC) имаме не по-малко основание да очакваме, че съ­ществени елементи от бъдещата духовна среда на човечеството ще бъдат идейни и нравствени ценности, взети от съкро­вищницата на Учителя Беинса Дуно…“ (с. 104). И наистина след Петър Дънов настъпи в България половинвековен тоталитаризъм, който почти разложи официалните хрис­тиянски ценности. Наложи се атеизъм ка­то държавна форма на социалистическа ре­лигия без Христос.

Подобно на икуменизма Петър Дънов проповядва „братство на служенето“. Хрис­тияните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „Великия архитект на Вселената“. За тази цел Петър Дънов говори за „велика наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“, след като нито една наука не се нарича велика. Петър Дънов намеква за себе си, че сам той е създа­тел на тази „велика наука“. А защо е „вели­ка“? Защото Петър Дънов е Елохим и не му под­хожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика наука“ отхвърля Хрис­товата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на Петър Дънов не са нищо друго, освен „велик“ сапунен мехур.

Има още →

Евлоги Данков

Научната „добросъвестност“ на „Иисус“ (Петър Дънов)

Тя е най-добре формулирана дори от безкритичния апологет на Дънов Ангел Томов. Но всъщност това си е жестоката истина за „науката“, „учението“ и „научността“ на Петър Дънов. „Той никога никого не цитира“ (с. 89) – „освен Евангелието“ – пише Ангел То­мов, но го „чете“, както дяволът чете Евангелие. Да използваш чужди идеи и да не цитираш как се нарича това? Всъщност Дънов си е служел с Британската енцикло­педия постоянно в своите беседи, заслепя­вайки с научни (но популярни) факти своите наивни ученици. Но да попитаме: На каква основа е създадена британската енцик­лопедия, нима там не се посочват имена и автори. Това е въпрос, който опира до ко­ректността на Петър Дънов – ползва се от постигнатото и го представя като свое. Това създателите на истинската наука и истинските учения наричат плагиатство или компилация. Неговите томчета са из­пълнени и с двете.

Еклектизмът на Петър Дънов

Дори един такъв автор като Ангел Томов, който се отнася преднамерено благосклонно към дъновизма, е принуден да направи извода: „Ония, които се надяват да намерят у Петър Дънов стройно формулирана и изложе­на религиозно-философска „система“ ще останат разочаровани [22]“. Ето защо още отначало следва да преглътнем неудоволствието, че не може да се вглъбим в някакво задълбочено цялостно учение. Налице са отделни твърдения, които не са обвързани според принципа за логическата непротиворечивост. Нещо повече, отделните фор­мулировки също не са обвързани еднозначно с определени богословски и философски принципи. Може да се говори обаче за една единствена последователно преследвана цел, самоизтъкване на Дънов като „Елохим, ангел Господен“, „Исус“ Христос и утвърж­даване космополитизъм и псевдомесианизма под маската на благовидни „християнс­ки“ намерения. Жалко, че този префинен сатанизъм се приема от някои за християнс­тво, които поради наивност и неразбиране твърдят, че дъновизмът е секта. Други пък искат да докажат, че не е.                                       

Дъновистката еклектика много често следват дори и най-добронамерените уче­ници, изпаднали в истинска инфантилност и немотивирано опиянение. Така например Ангел Томов (1930 година) убеждава читателите на Философски преглед, че Дънов следва „чис­тото християнство[23]“ и след няколко реда твърди, че Иисус Христос не е Бог-Син, а „ученик на учителя – Живия Бог“. Няма що, Петър Дънов  е „Учител“ (подписващ се поняко­га Иисус), а самият Иисус Христос е ученик. Интересно, че този неосатанизъм до ден-днешен се приема безкритично и дъновизмът все още има наглостта да се самопричислява към християнството или да се счи­та като „секта“ на последното. Очевидно Петър Дънов не познава древната история, а и неговия бог не е благоволил да му подскаже когато говори за индусите. Известно е, че Ригведа е създадена около 1100-1000 година преди Христа. Санкритския език и свързаните с не­го учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и другаде са тръгнали от централна и югозападна Европа и южна Азия. Централ­ният език на тези народи се нарича „сато(м)“ по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опо­рен при реконструкцията на групата езици „Сато(м)“ (Вж. Томас Барроу. Санскрит. М., 1976, с. 1-65). Ако знаеше този факт, Петър Дънов несъмнено щеше да го използва за рек­лама. Ето каква еклектика (и при това из­несена високопарно) се е получила между ин­дусите, магите и Новия Завет. „За света е тайна защо тримата мъдреци от Изток отидоха във Витлеем да се поклонят на Христа. Тайна е и това защо се появява звездата на Изток[24]“. В орфизма утринна­та звезда е била съпруга на Орфей (според „Веда Словена“). Утринната звезда наис­тина се използва и при това превратно в масонските ритуали. „Светлината от из­ток“ е учението на Луцифер – масонският бог. Затова докладите понякога се нари­чат „светлина“, „зора“, „заря“ и други. Оттук произлизаше и названието на ловешкия об­ластен вестник „Заря на комунизма“, вестник „Звезда“ и други. По-нататък Петър Дънов твър­ди открито: „Тримата мъдреци, които отидоха да се поклонят на Христа, имаха буден разум. Вие мислите, казва на своите последователи Петър Дънов, че те видяха едно бебенце, на което занесоха своите дарове и се върнаха назад. Не е така. Те се разгова­ряха с Христа. Той им предаде великата Мъдрост и знание, което се пази предимно от индусите[25]“. Но историята показва, че тези знания са тръгнали най-напред от Балканите. По отношение на санскритскитe езици и тракийския Дънов е невероятно старомоден. Ето откъде идва мълвата, че Бог-Син (Словото) се обучавал при индийс­ките йоги преди да даде Новия Завет на човечеството. За това и духът му се е „вселил“ в Иосиф Ариматейски, а не е възк­ръснал. Йогите не възкръсват, а се прераж­дат. Тази метампсихоза поддържа и Дънов.

Новият човек“ не е новозаветен според Петър Дънов“

Новият“ човек на Петър Дънов е безроден космополит. Главната заслуга на Петър Дънов Ангел Томов[26] вижда в създаването на „нови хора“. Този нов и безроден космополитен човек комунистическата система у нас „създаваше“ повсеместно чрез своята ог­ромна репресивна машина в продължение на десетилетия. Дъновизмът е също безроден космополитизъм, който пък утвърждаваше комунизма. Според Валентин Распутин[27] комунизмът е космополитизъм и утвърдител на Антихриста (Големия Брат по Джордж Оруел) се нуждае от „нов“ човек, за да го признае за бог.

Неизвратеният според първоначалния замисъл на Бога (въпреки грехопадението) все още може да различи Христос от Ан­тихриста. Необходим е обаче „нов“ човекобог, който да признае Антихриста като истинския Месия. Именно В тази насока ра­боти Дънов и неговото „бяло“ братство дори когато това не се осъзнава ясно от всички.

Недоносчетата на дъновата метампсихоза и „новият“ човек

Петър Дънов префинено изтъква себе си вместо Създателя и затъмнявал умствения взор на своите последователи дъновисти.

Още Лао-Дзъ казва: „Ако искаш да го унищожиш, възвеличи го“. Преувеличаване­то според Георг Вилхелм Фридрих Хегел минава в своята противоположност – принизяване. После­довател на Петър Дънов разкрива точно кар­тината на един нарцисизъм, старателно подклаждан от Петър Дънов в неговите слуша­тели. По този начин той ги е откъсвал от реалната действителност и те са става­ли психически неадекватни личности. Ето как напълно искрено един дъновист пише в своите спомени: „Неведнъж сме били сви­детели на изказвания, с които той разкри­ваше представителите на древни школи. Между нас (Sic!) бяха преродени: древните пророци на Израил, учениците на Христа, светилата на александрийската школа, га­дателите на Асиро-Вавилон и Халдея, фило­софите на Елада. Българските възрожеденци също така бяха заели местата си в шко­лата… Такива бяха учениците на Неговата (Петър Дънов) школа[28]“, където обучението е в плът, макар Петър Дънов да „има астрални“ ученици от великото минало.

Сократ се „преражда“ в Лев Николаевич Толстой

Всички дъновисти вярват на наивно­то твърдение: „Учителят“ разкри и пре­раждането на Толстой – големият руски писател. Той е Сократ – античният фило­соф[29]“. Мнимото величие цели презрение към инакомислещите. Но учениците се въз­хищават от прозрението на „Учителя“. На всички велики хора липсва „знанието на Учителя“. „На Толстой не достигна време­то от един живот. Не тръгна навреме за България за среща с Учителя. Той заболява, тръгва болен, не преминава Дунава… Толстой пропусна срещата с Учителя на физи­ческото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението – една от люби­мите му теми[30]“. Но сега получава „знания“ (от своя учител) в „астралното поле“. Такова знание обаче не може да бъде открито в нито едно от 250-те томчета. Кой знае защо при толкова похабена хартия Петър Дънов нито веднъж не го е изказал.

Питагор се „преражда“ в теософа д-р Рудолф Щайнер?

Дъновистите вярват, че те и двамата основават школи, за да оставят трай­ни следи в историята“ (с. 114) при това Щайнер „приживе“, „вътрешно бе известен за присъствието на Учителя в България“ (с. 114). Щайнер уж дори „измери духовния об­раз на Учителя – като Божествен пратеник на Духа“ (с. 114-115). След своята „физичес­ка смърт Щайнер бе един от зримите уче­ници, който редовно посещаваше лекции­те на Учителя[31]“. Следователно това пра­ви и самият Питагор, и самият Толстой. Светия Дух избира не светиите, а Щайнер. За­що?

Старозаветният пророк Илия се „преражда“ в св. Иоан Кръстител и кръщава Христос в река Йордан

Тази лъжа е още по-нагла и цинична. Св. Иоан Кръстител е прероденият пророк Илия. „Убийствата, които е извършил при­живе Илия – 400 пророка. Един от обезгла­вените се преражда като жена на цар Ирод[32]“. И св. Иоан Кръстител се учи при Дънов, макар и до днес да съществуват в Ирак негови последователи – „сабаити“.

Св. Евтимий се „преражда“ в полуграмотния брат Ради?

Брат Ради е полуграмотен, защото докато св. Евтимий бил жив, създавайки кни­жовната школа, много работил. Сега спо­ред „закона за преражданията“ и „Кармата“ си почивал. За да обвърже в гордост и да зароби душевно своите последователи, жадуващи за слава, на всеки се внушава, че е велика личност, но вън в „света“ „не го признават, защото са невежи. При Петър Дънов (Великия Учител) всички са велики, но за сметка на това той е „Учителят на Все­лената“, стоял е до дясното коляно на ней­ния Архитект, когато я е направил. Инте­ресно, че същият този Ради е послужил за скулптурен модел на св. Евтимий. Негова­та скулптура и днес се намира на ъгъла между бул. „Патриарх Евтимий“ и „Граф Иг­натиев[33]“. Копие от същата скулптура се намира в Търново пред картинната гале­рия.

В известен смисъл конкурент на Петър Дънов е бил Любомир Лулчев. Достигало се е дотам, че Петър Дънов е оставал без слушате­ли. Увлечени по Лулчев са били дори стенографките Паша, Савка и Елена. Има един слу­чай, когато Лулчев искал да „хипнотизира“ Петър Дънов, защото и двамата смятали себе си за „велики духове“. По този noвoд е от­белязано за Лулчев: „Та той се смяташе за голям Дух, че всичко може и че всичко му е позволено, но накрая комунистите го осъ­диха на смърт, разстреляха го и му показа­ха, че е просто смъртен[34]“ Жалко, че някои, макар и да се стремят към коректност, не схващат общия корен на дъновизма и кому­низма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството, че Петър Дънов и Георги Димитров са живели в една и съща къща на ул. „Опълченска“ № 66, град София. „Тази малка бяла къщичка днес е музей на Георги Димитров[35]“. Числото 66, където са живяли  Петър Дънов и Георги Димитров, е твърде показателно, но то ще стане по­-точно, ако се прибави още една шестица, за да стане 666. Ако все пак приемем число­вия символ на „звяра“, остава да открием третата шестица. Надявам се, че самите „просветени“ дъновисти вече са я откри­ли. По този noвoд от времето на студент­ските години си спомням за мои колеги дъ­новисти, които обичаха да се хвалят, че Петър Дънов е укривал Георги Димитров, когато е бил в опасност. И двамата са проявявали не­съмнено разбиране no noвoд на своите со­циални роли и свързания с тях личен катехизис, напомняйки бегло за една общоприе­та числова символика.

Има още →

Евлоги Данков

„А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Има още →

Иеромонах Висарион Зографски

Не е ли той сатанинският дух на лъжата?

От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].

Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).

Из „Архиерейско послание до християните“:

„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.

След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).

…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]

Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].

Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:

„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.

При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.

И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].

Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища.

Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:

Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:

2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;

2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;

2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;

2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;

2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;

2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“

„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!

За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:

Министерство на здравеопазването

Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.

„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“

Славчо Богоев, Министър

Министерство на младежта и спорта

Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.

„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“

Васил Иванов-Лучано, Министър

Държавна агенция за закрила на детето

Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.

„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „

Шерин Местан, Председател

Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).

В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.

„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.

Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]

Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:

8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.

22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.

Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.

Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:

1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);

2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.

Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!

Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.

Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.

Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.

Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]

„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]

„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]

„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието.“[57]

По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]

Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:

„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]

Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?

Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.

Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]

Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.

За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].

Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.

Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).

Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.

Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.

Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:

„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].

„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]

„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].

Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.

В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:

„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“

Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:

„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“

Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.

Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.

Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.

А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:

„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“

„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“

Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:

„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]

„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].

Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.

А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.

Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:

„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]

От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!

Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:

„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“

Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.

В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:

„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]

„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“

„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“

„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]

„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]

Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.

По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.

„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]

***

За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.

С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“

Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.

И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!

И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.

Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните! Амин.

_____________________________

* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Георг Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.

[1]. Виж-http://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/fakultet_po_pedagogika/specialnosti/bakalav_rski_programi/fakultet_po_pedagogika/neformalno_obrazovanie

[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).

[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.

[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.

[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.

[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.

[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.

[8]. Пак там, с. 14.

[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.

[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.

[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.

[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.

[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.

[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.

[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.

[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.

[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.

[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.

[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.

[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.

[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.

[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.

[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.

[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.

[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.

[26]. Пак там, с. 102.

[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.

[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.

[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.

[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.

[31]. Пак там, с. 4.

[32]. Пак там, с. 6.

[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.

[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[35]. Пак там, с. 15.

[36]. Пак там, с. 57.

[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.

[38]. http://www.izgrevat.com/.

[39]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 23-24.

[40].Дънов, П. Ще управлява всички народи, неделни беседи; http://www. ivanstamenov.com/2010/10/2302/.

[41]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[42]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 8.

[43]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922, с. 5.

[44].Софроний Ников дълги години е бил председател на теософското общество в България.

[45]. Послание на архиереите. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[46]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[47]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 5.

[48]. Пак там, с. 6.

[49].Определение на архиереите за Дънов. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922, с. 4-5.

[50]. http://panevritmiyabg.org/home.php?lang=bg.

[51].Министерство на Образованието и науката,писмо № 1103-72/09.12.2005.

[52].Вж. А. Златинова в ел. сайт на в. Новинар http://www.novinar.net/news/ siratci-nasilvani-za-danovisti_MTEyMTsw.html.

[53].Н. Господинова. Паневритимия в българското училище? Публикувано на 31.03.2006 в http://www.pravoslavie.bg.

[54]. Дънов, П., Великата майка. С. 2006, с. 165.

[55]. Дънов, П. Закони на доброто. С., 1993, с. 76.

[56]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 12.

[57]. Дънов, П. Учителят говори. Варна, 1992, с. 74.

[58]. Данков, Е., цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. С., 1995, с. 152.

[59]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 16.

[60].Патр. Калист и Игнатий Ксантопули. Добротолюбие, т. 5. Света Гора, 2000, с. 339.

[61]. Добротолюбие, т. 1. Света Гора, 2000, с. 45.

[62]. Дънов, П. Великата майка. С., 2006, с.165-166.

[63]. Дънов, П. Трите живота. С., 2005, с. 155.

[64]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 31.

[65]. Дънов, П. Великата майка. Пос. съч., с. 149.

[66]. Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с.338.

[67].  Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с. 341.

[68].  Дънов, П., Великата майка. Пос. съч., с. 135.

[69].  Дънов, П. Сила и живот, т. 2. Пос. съч., с. 452; с. 455; с. 459.

[70]. Дънов, П. Славата Божия, Царството Божие и волята Божия, С., 1998, с. 105.

[71].  Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. С., 1995, с. 56.

[72]. Дънов, П. Които вас приемат, беседа от 26 март 1922 г., http://triangle.bg/books/1922-01-15-10.2000/1922-03-26-10.html

[73].Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 97-98.

[74].Вж. Калнев, М. Сборник „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 133.

[75]. Дънов, П. Сила и… т.1. Пос. съч., с. 302.

[76]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 35-36.

[77]. Дънов, П. Сила и…, т. 2. Пос. съч., с. 296.

[78]. Пак там, с. 14.

[79]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 71.

[80].Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. Пос. съч., с. 60.

[81]. Дънов, П. Сила и …, т. 1. Пос. съч., с. 319.

[82]. Паскал, Б. Мисли. С., 2001, с. 10.

[83]. Вж. Кураев, А. Сатанизм для интелигенции, т. 1. Москва, 1997, с. 55.

Изображения: авторът, Негово Всепреподобие иеромонах Висарион Зографски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wv