Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
Душепастирстване в пълния смисъл на думата не може да има нито в религиите, които изпадат в мистично изчезване и изгубване на душата в безкрая – при тези религии се касае не за полагане грижи за душата, а за нейното унищожение, – нито пък в противоположните религиозни течения, при които човешката разумност се явява като цел в света и от човешката душа се прави култ. Душепастирстването възниква само от особеното напрежение, което като нишка преминава през жизненото дело на Иисус Христос: от една страна Той се бори за душите, иска да ги привлече към Отца; човеците трябва да бъдат избавени от тяхното въртене около себе си, да бъдат избавени от страданията, от чуждата земя, от притесненията. От друга страна обаче това привличане става винаги така, че човек прави всяка крачка по собствена инициатива и по своята най-вътрешна (интимна) организация така, че при това той намира още по-дълбоко само своята собствена индивидуалност и неговата смърт става живот; оттук произлиза и свещената скромност на Иисус Христос по отношение на душите. В тази двойственост лежи грамадното, изпълващо цялата човешка история напрежение на делото на Христа, което напрежение поражда това, което се нарича душепастирстване. В него са включени всички проблеми около грижите за душата. Ние проникваме с нашия поглед в това напрежение, когато Той тъгува за Иерусалим и казва: «Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете и не рачихте» (Матей 23:37). Колко лесно Той би могъл според начина на един Бар Кохба и други «месии» чрез силно впечатлително предизвикване на едно национално религиозно опиянение да увлече масите. Но Той не си позволява да ги привлича, ако те не по своя воля се насочват към Него. Какво силно желание да бъдат подпомагани нуждаещите се проличава от думите, с които Христос резюмира в Назарет програмата на Своята бъдеща дейност: «Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените» (Лука 4:18). И все пак, когато Той с един миловиден поглед разкри, че богатият момък е привързан към земните блага («продай всичко, което имаш» – Марк 10:21) и този последният си отиде натъжен, Христос не се затича подире му, а го остави със свято смирение да си отиде, предоставяйки тази душа на нейната самотност и на бурята, която Той бе причинил в нея.
Разглеждаме ли от тази гледна точка душепастирското общение на Христа с човеците, то преди всичко ни интересува как Той е създал връзки с тях, след това, как е продължил Той по-нататък създадените вече връзки и най-сетне, как Той е отстранявал пречките за вътрешното развитие.
Обърнем ли се сега към начина, как Иисус Христос води по-нататък душите, които веднъж вече са пробудени под Неговото влияние, то тук се показва още по-ясно напрежението между стремежа да се дава по възможност най-много и страха от всяко насилствено вмешателство във вътрешното развитие. Преди всичко тук се касае за много етични отделни въпроси, които безпокоят съвестите и ги карат да се взират в душепастирския съвет, въпроси из областта на социалния съвместен живот, из областта на семейния живот, на молитвеното общуване с Бога. Всеки душепастир знае, че такива етични отделни въпроси най-вече безпокоят докоснатите вътрешно от самите тези въпроси. Ние преживяваме разочарование, ако дойдем при Иисус Христос с такива въпроси от нашите предпоставки. Имаме две различни неща: това, което бихме желали на драго сърце да имаме, и това, което не намираме при Христа. Или ние желаем казуистични отделни правила за съответния случай, или пък ние бихме желали да имаме всеобщи етични принципи, от които бихме могли да извлечем с една логична сигурност поведението при всеки отделен случай. Иисус не дава нито едното, нито другото, нито етика, нито казуистика, а нещо трето. Той взема някакъв съвсем нагледен случай и дава за този случай един съвсем радикален, краен, противоположен, почти изглеждащ невъзможен императив, който се врязва в съвестта и ни оставя сами с това впечатление. Такъв характер имат повечето нравствени указания на Христа: «Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си»; «томува, който ти проси, давай», «благославяйте ония, които ви проклинат!» (Матей 5:28, 42, 44). «Ако дясното око те, съблазнява, извади го и го хвърли от себе си» (Матей 5:29). Като голям художник, който с няколко силни цветни тонове предава настроението на цяла местност, Христос ни дава посредством малко силни цветове и големи контури картината на онзи възвишен живот в Бога, в който живот Той желае да ни въведе. Също така Христос не дава и на учениците, които изпраща на проповед, общи мисионерски принципи, нито пък едно казуистично мисионерско указание за всички възможни случаи, но Той им дава ръководни правила, които определят духа и характера на тяхната проповед. На въпроса: «А кой е моят ближен?» Иисус отговаря не чрез една дефиниция на понятието или пък чрез изброяване на възможните отделни случаи, а чрез един типичен разказ, който макар и да не отговаря направо на въпроса, ляга още по-тежко върху съвестта. Очевидно Христос не иска нито да подчини душата на принудата на една етична система, нито пък на принудата на някакви казуистични правила, но Той иска да я въведе в една непосредствена зависимост от Него, която я прави напълно свободна и способна с интуитивна сигурност да следва волята на Отца. Този, когото Синът освободи, той е наистина свободен.
Нещо подобно е и с указанията на Христа за молитвата. Христос прави всичко, за да въведе душата в онова уединение с Бога, в което тя става независима от всички религиозни правила и човешки институции и се покланя на Бога не тук или там, но в дух и истина. Той ни насочва в «скришната стая», където човек може да бъде сигурен и несмущаван от страна на хората. Той употребява най-силните средства, за да даде на отчаяната душа сили за смела молитва и безусловно доверие към Отца.
Същата тенденция, да не принуждава никога хората насилствено да ги води напред, а да ги довежда към Бога чрез самостоятелно проникване, се открива и в начина как Христос е изяснявал на тези, които е приел за свои ученици, разбирането на Неговото собствено същество и Неговото жизнено дело. Отдавна вече е поразявало характерното Христово смирение, с което Той е разглеждал «тайната» за царството Божие, тайната за Неговата личност и загадката за Неговата смърт. Защо Той забранява на демоните, които Го изповядват като Месия, да говорят? Защо Той говори така малко за бъдещата форма на света и отхвърля всички въпроси на любопитната фантазия относно свършека на света? Може би и тук се крие онова свято смирение, което иска да разкрие на отделните хора света на божествените тайни само дотолкова, доколкото тези хора могат сърдечно да ги разберат, дотолкова, доколкото те са узрели вече за това. Оттук вече се разбира, защо Той тъй рядко и то с намекване разкрива тайната на Своята личност и винаги само на отделни хора. Според разказа на евангелист Иоан, Той можа да каже на слепородения, след като последният бе изпитал върху себе си Неговата сила, следните думи: «Ти вярваш ли в Сина Божий?… Който говори с тебе, Той е» (Иоан 9:35, 37), и на самарянката, след като бе разкрил нейното минало: «Аз съм Месия, Който говоря с тебе» (Иоан 4:26). Но понякога Той оставя хората с малко думи да почувстват силата на светлината на Божественото милосърдие. Така например, Той казва на жената грешница само: «Твоята вяра те спаси. Иди си с мир!» На разслабления: «Ето ти оздравя: недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо!» (Иоан 5:14); на Марта: «Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно» (Лука 10:41-42). Това, което може да ни служи като образец и за нашето душепастирстване, това е най-вече една къса, незабравима дума, която взема душата в покоя, за да може тя там да мисли по-нататък върху това, или пък една незабравимо врязваща се в паметта история като например тази за лихваря и двамата длъжника, която Той разказва на фарисея Симон, която преследва душата в самотата.
Мъдростта и нежността, с които Христос се отнася любезно и внимателно към свободното развитие на душата, ръководейки я и все пак не принуждавайки я силом, се проявяват и в третирането на пречките, които се противопоставят на поникващата вяра. Тук има една характерна разлика между третирането на нравствените пречки и разглеждането на съмнението. Там, където се промъква напред собственото аз, плътският и душевният елемент, там Христос е градинарят, Който с остър нож очиства лозата от вредните за нея пръчки, които изрязва, та да може тази лоза да дава повече плод. Най-острите думи на Христа се отправят към този, който причини съблазън на една душа. Такъв съблазнител заслужава да му се върже воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Как остро отрязва Христос егоистичната мечта на Заведеевите синове за сядането им отдясно и отляво на световния трон! Как строго Той съкрушава плътската Илиева ревност на учениците, които искат да се пусне огън за отмъщение над градовете, а също така и зараждащото се вече и поникващо съзнание за силата на победоносно завръщащите се от своята мисия ученици («не се радвайте затова, че бесовете ви се покоряват»), душевното вдъхновение от смъртта, което се примесва в предаността на Петър («докато още петелът не е пропял два пъти, ти три пъти ще се отречеш от Мене»). А този, който иска да Го следва, но не е скъсал напълно със своите досегашни връзки, Той отрязва връщането му със следните остри думи: «Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци!» (Матей 8:22).
Съвсем иначе стои пред Христа въпросът при разглеждането на съмнението. Тук Той не започва с укор, който именно причинява на съмняващия се болка, но с едно действие, което прави да се почувства Божията сила и чак след това идват наказателните думи с едно още по-чувствително въздействие. Така например става това при спирането на бурята (Марк 4:37-41). Блъскани и подхвърляни насам-натам от вълните, учениците се усъмняват в ръководството на Бога: «Учителю, нима не Те е грижа, че загинваме?» (Марк 4:38). Той обаче, без да ги укори ни най-малко, издига Своята повелителна десница над езерото. И едва тогава, когато те вече стоят под впечатлението на Неговата сила, идват наказателните думи: «Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!» (Марк 4:40). Също така, когато Иоан Кръстител се усъмнява в затвора, Христос оставя делата да говорят: «Идете и разкажете Иоану, какво чувате и виждате»; и чак Тогава идва изпълненият с любов и тъкмо затова именно безкрайно тежък укор: «Блажен оня, който се не съблазни поради Мене» (Матей 11:4, 6). Той оставя апостол Тома да се увери във фактите, като се докосне до Него с ръцете си, за да му каже след това: «Блажени, които не са видели, и са повярвали» (Иоан 20:29). Пластично се представя много картинно и нагледно това третиране на съмнението чрез историята за потъващия апостол Петър, когото Христос първо улавя за ръката и изважда от водата, за да му каже след това: «Маловернико, защо се усъмни?»
И така, през цялата дейност и през живота на Христа преминават като нишка напрежението между желанието да довежда Той душите при Бога и святото смирение по отношение на тяхното вътрешно свободно развитие. Поради избягването на всички външни и вътрешни насилнически средства Неговият живот не завърши с триумф, а на кръста. В кръстната смърт това напрежение намери своя най-възвишен израз. Тук Душепастирът полага живота Си за Своите приятели. И ние също така можем да бъдем душепастири само като участваме в тази Негова смърт, в която по примера на Христа полагаме душите си за душите на другите.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.