ТАЙНАТА НА СМЪРТТА*

Проф. Георгиос Мандзаридис

МандзаридисЯвлението смърт. Смъртта е независима променлива величина в постоянно изменящия се свят. Всички одушевени същества умират, но само човекът се определя като смъртен. Той се определя така не само защото умира, но и защото знае, че умира, което означава, че неговото знание обхваща и смъртта. Затова човекът не остава бездеен пред смъртта, а се опитва да я победи и отхвърли, и още повече – да я обясни и осмисли.

Предхристиянски възглед. Сред първобитните народи било развито вярването, че смъртта е преминаване в някаква друга форма на живот, което обикновено се изобразява със символи и образи от земния живот. В древната елинска митология смъртта се представя като брат близнак на съня, докато в Платоновата философия тялото се определя като знак[1], тоест като гроб или затвор за душата, откъдето тя се избавя чрез смъртта. Стоиците, които смятали, че в света властва абсолютен ред и че световните цикли се повтарят непрестанно, изискват пълно подчинение към съдбата и пренебрегват проблема за смъртта. Накрая, Епикур се опитва да намери избавление от страха пред смъртта, естествено, не и от самата смърт, чрез следния софистки силогизъм. Смъртта, която е „най-ужасната от всички злини“, няма връзка с нас, защото, „когато нас ни има, смъртта не е настъпила, а когато настъпи, тогава нас няма да ни има[2]„.

Свещеното Писание. Всички тези възгледи може би дават на човека възможност за някакво оптимистично разглеждане на смъртта, но те изобщо не стигат до истинската ѝ същност. Обратно, Свещеното Писание разглежда смъртта през различна призма и в него смъртта се разглежда като ужасна. Смъртта унищожава създадения „по Божи образ“ човек и прекъсва общението му с Бога и с ближния. В Свещеното Писание се подчертава трагичността на смъртта, без тя да се опровергава с позоваването на безсмъртието на душата или с други второстепенни или периферни условности.

Какво е смъртта и какво е отношението на Църквата към нея?

Духовна и телесна смърт. Според църковното учение смъртта е преди всичко духовно явление; тя е отделяне на душата от извора на живота – Бога[3]. Тази смърт се появява в човека веднага след непослушанието (вж. Римляни 5:12). Телесната смърт настъпва по-късно като последица от духовната смърт. И докато духовната смърт е отделяне на душата от Бога, то телесната смърт е отделяне на душата от тялото.

Установяване на смъртта. Смъртта на човека винаги е била установявана чрез прекъсването на сърдечно-дихателната функция. Това прекъсване води и до прекъсване на функционирането на мозъка. Когато понякога съвременната медицина се намесва в тези взаимосвързани функции, тя поддържа изкуствено само сърдечно-дихателната функция, за да направи възможно вземането на телесни органи от човека, които да бъдат използвани за трансплантации. Тази практика, в чиято основа лежи антропология, различна от църковната, предизвиква в църковните и други кръгове сериозни възражения, които разгледахме в главата за трансплантациите.

Приемащ и двете страни„. В началото човекът не е бил нито смъртен, нито безсмъртен. Той е поставен на границата между смъртната и безсмъртната природа[4] и е „приемник и на двете[5]„. Дори и душата на човека има не природно, а тварно безсмъртие, или, с други думи, тя не е безсмъртна сама по себе си, а е сътворена безсмъртна. Само Бог е безсмъртен по природа[6], защото е саможивот и извор на живота. Природният живот, в който човекът участва, е последица от творческата енергия на Бога. Божественият живот обаче е участие в обòжващата енергия на Бога[7]. Усъвършенстването в този живот, което човекът е трябвало да постигне чрез пазенето на Божията заповед, тоест чрез поддържането на участието си в Божията енергия, е осуетено чрез непослушанието.

Естествена последица. Смъртта идва не като отмъщение на Бога, а като естествена последица от непослушанието. Бог е причина не на смъртта, а на живота. Като прекъсване на връзката с Бога непослушанието на човека обаче довело до смъртта. Като всезнаещ, Бог изначално е знаел, че човекът е щял да прояви непослушание, но непослушанието се дължи не на Божието предзнание, а на човешката свобода[8]. Ако някой се запита защо Бог не е сътворил човека изначално добродетелен, а е допуснал да съгреши, той все едно пита защо го е сътворил разумен и самовластен. Нима е трябвало още несъществуващата порочност на човека да попречи на Божията благост да го създаде разумен и самовластен[9]? Ако човекът не би могъл да стане зъл, той не би могъл да стане и добър[10]. Непослушанието го отчуждава от извора на живота и го довежда до духовна смърт. Светоотеческото предание определя настъпилата като последица от духовната смърт телесна смърт като Божие благодеяние към човека, за да не остане злото безсмъртно[11].Мандзаридис 2Животът като пътуване към смъртта. Животът на падналия човек е неразривно свързан със смъртта. Неговият собствен живот е пътуване към смъртта. Човекът може да прекъсне това пътуване само ако умре. От друга страна, смъртта се явява не само в края на това пътуване, а и през цялото му протежение. Животът е пътуване, което се изпълва с повторението на много отделни случаи на смърт[12]. Човешката дейност се проявява като постоянна и многостранна борба срещу смъртта. Смъртта се преплита и съпътства живота и дейността на човека и това явление предизвиква екзистенциална тревога.

Смисълът на смъртта. Човекът е същество, което е ограничено и предопределено да умре. Смъртта е непрестанна заплаха и последен етап от неговия живот. Смисълът на живота е неразривно свързан със смисъла на смъртта и затова животът се разглежда правилно, когато обхваща и смъртта. Когато смисълът на живота не включва и смъртта, той остава неопределен и се изгубва. В този случай като последен етап от живота смъртта разрушава целия му предишен смисъл и го прави безцелен и безсмислен. За да се осмисли животът, трябва да се осмисли смъртта. Само когато смъртта се припознае и се оцени достойно като последен етап от живота, тогава може да се оцени достойно и самият живот. Това достойно оценяване се открива в Бога, Който не е „Бог на мъртви, а на живи“ (Матей 22:32).

Помненето на смъртта. Изследването на смъртта не е отрицателен, а плодотворен духовен труд, който води човека до бодърстване и вразумяване. Платон определя философията като изследване на смъртта[13]. Естествено, този възглед на Платон има непосредствена връзка с антропологичните предпоставки на учението му, които съществено се различават от християнските предпоставки. В Църквата смъртта се поставя в различна перспектива и отношението към нея получава друго съдържание. Като напомня за предстоящата Си смърт, Христос подтиква слушателите Си към покаяние и подготовка за вечния живот (вж. Лука 12:16-21; 16:19 сл.). Помненето на смъртта е съществен елемент от аскетическото, както и въобще от християнското предание. Вярващият трябва да гледа и да използва всеки един ден и всяка една нощ като последни от своя живот[14]. Това му помага постоянно да мисли и да действа като смъртен човек, който осъзнава своята смъртност. С други думи, това му помага да мисли и да действа правилно. По този начин вярващият „изпреварва природата чрез гномичната си воля, доброволно ставайки мъртъв за този свят[15]„. Без помненето на смъртта човекът не може да стигне до истината за живота.

Божи дар. Помненето на смъртта не е просто припомняне на смъртността, а особено духовно състояние, което започва, когато човекът осъзнае краткостта на земния живот, и се развива в дълбоко усещане за тлението и преходността на всички неща от този свят[16]. Помненето на смъртта очиства ума, откъсва човека от светските мисли и житейските грижи и го води към Христовата светлина, чрез което става възможна и безгреховността. Всъщност помненето на смъртта е Божи дар, който въпреки отрицателната си форма изправя човека пред вечността[17].

Желание за смърт. Свети апостол Павел преживява помненето на смъртта като „сдържане“ или привличане от желанието да умре и да се съедини с Христос[18]. Свети Василий Велики също отбелязва, че за светия човек е характерно да „бърза“ „към другия живот[19]„. Глаголът „επείγοµαι“ (‘бързам’) присъства и в последованието на Опелото, за да изрази начина, по който християнинът върви към гроба[20]. Привличането от желанието за смърт, както и „бързането“ в пътуването към гроба са израз на харизматични състояния, които съответстват на благодатния характер на смъртта в Христос. Освен помненето на смъртта, което е Божи дар, още по-голям дар е самата смърт в Христос, защото тя води до най-голямата победа, тоест до победата над най-големия враг на човека – до победата над смъртта.

Критерий за нещата. Смъртта е най-сигурното средство, с което могат да се посрещнат изкушенията и да се изпитат човешките неща. Ако при нападението на изкушението човекът помни смъртта, той лесно може да го победи. От друга страна, нещата, които са безсилни пред лицето на смъртта, са суетни[21]. Когато любовта – най-висшата християнска добродетел – е безсилна пред смъртта, тя е изкуствена или, най-малкото, несъвършена. Любовта е съвършена и истинска само когато е по-силна от смъртта. Затова, когато любовта се изпита чрез смъртта в земния живот, тя побеждава смъртта във вечността и прави човека способен за „непоколебимото царство[22]„(вж. Евреи 12:28).

Премълчаването на смъртта. Човекът обаче иска да забрави смъртта и се опитва да избегне всяка мисъл или всеки разговор за нея. Особено съвременният човек, който живее сред шума и анонимността на глобализираното общество, се отчуждава и забравя своята природа и границите на живота си. Той се намира под постоянната заплаха от изчезване, но старателно избягва непосредственото решаване на проблема със смъртта и възлага грижата си на науката. Той дори подхранва наивното схващане, че чрез науката може да предотврати смъртта. Науката обаче не само не може да реши този проблем, но и често допринася за по-нататъшното му усложняване. Като създава впечатлението за непрестанен прогрес, тя увлича човека в безкрайни търсения на нови неща и лишава смъртта от всякакъв смисъл. Този, който се съсредоточава върху прогреса, винаги гледа към възможността за някакъв по-голям прогрес. Когато обаче умира, той не стига до върха, защото върхът се пренася в безкрайността[23]. По този начин човекът остава постоянно неудовлетворен и неподготвен за смъртта, която е трагичен завършек за него.

Нуждата от възпитание. Въпреки че смъртта е била изтласкана от човека и се е превърнала в табу, сексуалността, от друга страна, която по-рано е била разглеждана като табу, се е наложила и е станала обществено достояние. Така заглушаването на тайната на смъртта е било компенсирано с оповестяването на тайната на живота. Едновременно с това много често се говори за сексуално възпитание, като в същото време изцяло се загърбва нуждата от възпитание по отношение на смъртта. Това явление подхранва болестни състояния. По-специално изолирането на детето от процеса на смъртта на любими хора създава много сериозни душевни травми[24]. Затова са нужни сериозна подготовка и възпитание.

Институционални пречки. В нашата епоха премълчаването на смъртта и отхвърлянето на помненето ѝ имат и институционални опори. Социалният живот е организиран по начин, който скрива смъртта. По-рано хората са имали по-голям опит от смъртта, защото в рамките на голямото патриархално семейство те я виждали в своите сродници. Днес нещата стоят по различен начин. Големите семейства вече не съществуват, а децата не посрещат отблизо смъртта на своите близки и нямат непосредствен опит от нея, който спомага за изследването и помненето ѝ. Освен това във всички индустриално развити страни хората в голямото си мнозинство умират далеч от дома и близките си в болници или в клиники. Особено чрез прилаганите спрямо тях многобройни медицинско-лекарствени грижи и превенции те още повече се изолират от естествената си среда[25]. Така смъртта се откъсва от всекидневния опит. Освен това болниците са места за лечение и тези, които се лекуват в тях, очакват възстановяването на своето здраве. Дори много болни, които са на прага на смъртта, обикновено заявяват, че се чувстват по-добре, за да се настроят към прилаганата терапевтична процедура[26]. Смъртта системно се заобикаля или се скрива, защото се намира извън целите на болницата и оказва психологическо влияние върху болните.

Раздяла и погребение. Начинът, по който функционира съвременното общество, насочва грижата за тези, които са на прага на смъртта, и за починалите към професионално специализирани лица, като все повече ги отдалечава от тяхната социална среда. Ангажираните с умиращите или с починалите, които трябва да бъдат погребани, обикновено са професионалисти, нямащи никаква особена връзка с тях. От друга страна, роднините, които е естествено да вземат по-интензивно участие в съответните процедури, обикновено остават настрана. По този начин се губи смисълът на „погребението“ като последна грижа за отиващия си близък човек. В същото време процесът на смъртта и самата смърт се отдалечават от социалния живот, а човекът, който умира, остава пред смъртта сам със самия себе си.

Други фактори. Към факторите, които влияят благоприятно върху отхвърлянето на помненето на смъртта, трябва още да се добавят декорацията на починалите и на погребението, както и избягването на употребата на имена и неща, свързани със смъртта. Начинът, по който мъртвите се показват или се скриват, както и процедурите, които се следват при тяхното погребение, са опит за скриване на смъртта. Трябва обаче да се отбележи, че в дълбочината на това поведение се крие някакво суеверие. С други думи, вярва се, че ако смъртта престане да се забелязва или да се споменава, тя ще престане да съществува. От друга страна, това суеверие става причина за масовото прибягване до астрологията, магията и парапсихологията[27].

Накрая, модерните средства, които съвременният човек използва, за да отхвърли помненето и страха от смъртта, са постиженията и очертаваните перспективи на науката и технологията. Присажданията на органи от човешкото тяло, замразяването на органи или на живи организми, увеличаването на средната възраст на живота, клонирането и така нататък се използват като средства за „стерилизация“ на живота от „болестта“ на смъртта и за отдалечаване от мисълта и страха от нея.

Танатология. Паралелно с това от седемдесетте години на ХХ век се появи удивителен интерес към научния подход към смъртта. Плод на този интерес е публикуването на множество изследвания, свързани със смъртта, и създаването на нов клон на науката – танатология. Този интерес е естествен не само защото почти всеки ден съвременният човек вижда по телевизията масови или насилствени случаи на смърт – във войни, престъпления или нещастни случаи, – но и защото обществото, в което той живее, е по-застаряло от предходните поради увеличаването на средната възраст на живота[28]. Този подход към смъртта обаче е свързан повече с информирането и любопитството по този въпрос и по-малко с екзистенциалния интерес, характерен за известните философи от предходните десетилетия.

Екзистенциалистки позиции. Според Сартр смъртта разкрива отсъствието на смисъл в живота. Ако ние трябва да умрем, животът ни няма смисъл, защото проблемите в него не намират никакво решение и самото значение на проблемите остава неопределено[29]. Животът обаче, както отбелязва Бердяев, „е благороден само защото в него съществува смърт, съществува край, който свидетелства, че човекът е предназначен за друг, висш живот. Ако нямаше смърт и край, животът би бил унизен и безсмислен. Смисълът никога не се разкрива в безкрайното време, смисълът лежи във вечността. Но между живота във времето и живота във вечността се простира бездна, която може да се преодолее само чрез смъртта, само чрез ужаса на разрива[30]„. С обикновеното посещение на някое гробище човекът получава подкрепа, за да победи дребните неща в живота, да придобие по-пълно и по-истинско съзнание за съществуването си или дори да разреши острите проблеми, които го измъчват.

Екзистенциалисткият философ Хайдегер отбелязва, че сред земните неща човекът рискува да забрави истинското си битие. Когато обаче размисли за смъртта, той разбира по-добре себе си и се издига над условността. Човекът може да разбере и да живее правилно живота само чрез присъствието на хоризонта на смъртта. Почти същата е и позицията на Карл Ясперс. Според него смъртта е „гранична ситуация“, в която човекът може да придобие истинско съзнание за себе си и да надмогне всекидневието[31].

Слънцето на смъртта„. Има едно „слънце на смъртта“, което предлага на човека уникалната възможност да разглежда живота през призмата на прекъсването на пребиваването си в света. Естествено е всеки един начин, по който животът се разглежда, да влиза в перспективата на по-нататъшното му поддържане. Само смъртта дава възможност за разглеждане на живота извън тази перспектива. Затова и животът, който се разглежда през призмата на смъртта, получава изцяло друг смисъл. В крайна сметка човекът е безсилен да схване смисъла на живота, тъй като е безсилен да схване и смисъла на своя личен край. Този смисъл не се доближава дори насън, макар и някой да сънува тленните си останки. Този, който сънува или си въобразява, че е мъртъв, продължава да съществува като субект на своя сън или на фантазията си[32]. От друга страна, съответният опит, който човек може да има, като помни смъртта на други хора, помага за по-цялостния поглед към живота. Напротив, доброволното отхвърляне на мисълта за смъртта лишава човека от възможността да погледне на живота от тази уникална и автентична за него гледна точка[33] и създава сериозни проблеми, които се превръщат в източници на тревоги и стрес.

Смърт и грях. Въпреки че човекът е призван да се учи от смъртта и да съкруши причината за нея – греха, в действителност става обратното. Смъртта създава нуждата от самосъхранение, култивира користолюбието и води до грях. Чрез греха тя разпростира своята власт върху всички хора (вж. Римляни 5:12). Подчиняването на смъртта води до подчиняване на греха. От друга страна, освобождаването на човека от греха, както и нравственото му обновяване, не е възможно без онтологичното обновяване, тоест без освобождаването от смъртта. Християнинът може да победи греха, защото може да победи смъртта, и това става чрез силата на Христовите Възкресение и живот[34].

Истинският живот. Христос е животът и възкресението на света. Общението с Христос освобождава от страха от смъртта и дарува вечен живот (вж. Иоан 11:25–26). Страшна е само духовната смърт, тоест прекъсването на общението с Христос. Без духовната смърт телесната смърт губи трагичния си характер и се превръща в мост, който води „от скръбното към благотворното и сърдечното[35]„. Освен това смъртта релативизира всяка светска ценност, докато нейното помнене освобождава от множеството излишни грижи и задушаващи условности. Христос обаче е не само животът, но и истината. Той възстановява света от „забравата“, в която го е хвърлило отделянето от Бога, тоест смъртта. Смъртта е противопоставяне не само на живота, но и на истината. Свети Игнатий Богоносец казва, че тези, които се отричат от Христос, са застъпници „по-скоро на смъртта, отколкото на истината[36]„. Той отбелязва също, че Христос не е просто „живеене“, а „истинското живеене“ или „истинският живот“ на човеците[37]. Истинският живот не е биологичният живот, а животът на личността, която открива отношението с Бога. От друга страна, Възкресението не е връщане към биологичната индивидуалност, а възстановяване на личността и на истинското общение на личностите в Царството Божие.

Дело на божествената справедливост. Характерно е, че смъртта на човека не се заобикаля, нито се отхвърля от Божието всемогъщество, а се премахва чрез Божията справедливост. Силата на Възкресението се проявява след възтържествуването на справедливостта. Несправедливата смърт на безгрешния Христос премахва смъртта, настъпила като справедлива последица от греха, тоест от отделянето от Извора на живота. По този начин спасението на човека от смъртта, както впрочем и всяко едно Божие дело, се извършва като дело на справедливостта[38].

Краят на властта на смъртта. Смъртта властва в пространството и времето чрез силата на греха. Но като пази Божиите заповеди чрез благодатта на Светия Дух, християнинът побеждава греха и смъртта. Така той превъзмогва ограниченията на пространството и времето и влиза във вечното „сега“ на присъствието на Бога. Краят на неговия земен живот не е край на живота, не е смърт. Напротив, краят е избавянето от смъртта и освобождаването от властта на смъртта[39]. Разбира се, доколкото пребивава в света, човекът не престава да бъде нападан от дявола и греха, но когато отблъсне нападенията и върви по Христовия път, той не се страхува от смъртта.

Преживявания след смъртта. През последните десетилетия се говори много за посмъртни или, според други, смъртни преживявания. Още Платон в „Държавата“ описва подробно преживяванията на човек, който паднал на бойното поле и трябвало да бъде погребан, но в последния момент се съживил[40]. Подобни примери се споменават и в християнските съчинения. В „Лествицата“ на преподобни Иоан Лествичник се говори за монах, който бил ленив в духовния живот, но се разболял тежко, изпаднал в клинична смърт и бил като мъртъв за един час. Когато се върнал към живота, поискал стоящите близо до него веднага да се отдалечат, зазидал вратата на килията си и останал затворен за двайсет години, без да говори с никого и без да яде или пие друго, освен сух хляб и вода. Към края на живота му отворили вратата на килията и го помолили да каже нещо. Той обаче казал само това: „Съгласете се – никой, носещ спомена за смъртта, някога ще погреши[41]„. Освен това в текст, публикуван за пръв път в Москва в края на ХІХ век, се описват преживяванията на руснак, който се оказал в състояние на клинична смърт и се върнал към живота[42].

Опитно проучване. Тази тема отново става актуална главно след публикацията на систематично изследване от психиатъра Р. Муди върху повече от сто души, за които се смятало, че са били в клинична смърт и са се върнали към живот[43]. В това изследване се описват подробно преживяванията на хора, които почувствали как излизат от физическите си тела и преминават в някакво напълно различно състояние. Най-известна в изследването на този проблем е Елизабет Кюблер-Рос[44], а в Гърция тази тема е разгледана от В. Папатеодору, директор на клиника, имащ окултистки нагласи[45]. Подобни описания са направени и от холандски учени в британското медицинско списание „Лансет“. Характерни са сходствата, които съществуват при тези преживявания, както и дълбоките нравствени промени, които настъпват в тези лица вследствие на тях. Общи белези на тези преживявания са усещането за отделяне от тялото, извънтелесното преживяване на душата, преминаването през тъмен тунел, който води към светло място, моменталната ретроспекция на личния живот, срещата с близки хора, които са напуснали живота и така нататък[46]. Важно изследване на тази тема от православна гледна точка прави отец Серафим Роуз[47]. Би било добре обаче тази тема да се изследва и коментира повече и по-подробно в богословски аспект.

__________________________

*Източници – http://pbfvt.pravoslavie.bg и Християнска етика, том 2, издадена на български език от Фондация „Покров Богородичен“, 2013 с автор проф. Георгиос Мандзаридис. Превод от гръцки език: Константин Константинов. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Платон, Горгий, 493 a.

[2]. Диоген Лаертски, Епикур, 10, 125.

[3]. „Понеже както изоставянето на тялото от душата и отделянето ѝ от него е смърт за тялото, така изоставянето на душата от Бога и отделянето Му от нея е смърт за душата, макар тя по някакъв начин да остава безсмъртна“ (Св. Григорий Палама, Беседа 16, PG 151, 196A).

[4]. Вж. Немезий Емески, За природата на човека, 1, PG 40, 513B.

[5]. Св. Теофил Антиохийски, Към Автолик, 2, 27.

[6]. „Който е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина“ (1 Тимотей 6:16).

[7]. „Природният живот, съществуването и знанието, както и всички подобни на тях, са резултат на енергиите, но не са собствено енергии. Обаче боговдъхновеният живот и благодатта при съществуващите и живеещи божествено и свръхестествено е енергия, и то истински божествена и свръхестествена, чрез която става единението с Бога и с удостоените от Него“ (Γρηγορίου Παλαµᾶ. Περὶ θεοποιοῦ µεθέξεως, 19.//Συγγράµµατα. Τόµ. 2, σ. 153).

[8]. „Понеже животът е бил определен от Господа, предзнаема е била и смъртта. Поради това не Бог е причина за смъртта, понеже я е създало не предзнанието, а престъпването на заповедта“ (Св. Фотий Цариградски, Амфилохий, 240, 4, PG 101, 1036В и 51, 381C).

[9]. „Ако по Своята благост Той ме е повел и призовал към спасение, а аз съм се проявил зле, трябвало ли е моят грях, дори още да не е бил извършен, да победи и скове Неговата вечна благост? Какво би било тогава словото Му?“ (Св. Григорий Палама, Беседа 41, PG 151, 517BC).

[10]. Пак там.

[11]. Вж. например Св. Григорий Богослов, Слово 38, PG 36, 324D.

[12]. „Така и човешкият живот обикновено е изпълнен с много смърт, не само при преминаването от една възраст в друга, но паденията на душите в грях“ (Св. Василий Велики, Беседа върху Псалом 114, 5, PG 29, 493B).

[13]. Вж. Платон, Федон, 67d.

[14]. Вж. Св. Атанасий Велики, Живот на преподобни Антоний, PG 26, 872AB. Срв. и PG 31, 534A.

[15]. Св. Максим Изповедник, Различни глави, 1, 25, PG 90, 904A. Свети Исаак Сириец казва: „Приеми да умреш приживе и ще живееш след смъртта. Остави се да умреш в борбите, но не живей в нерадение“ (Λόγος 44. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 184).

[16]. Вж. Софроний, архимандрит, Свети Силуан Атонски, с. 121.

[17]. Вж.: Св. Симеон Нови Богослов, Глави, 1, 39, SC 51, с. 62; Софроний, архимандрит, Ще видим Бога както си е, 30–31.

[18]. „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро“ (Филипяни 1:23).

[19]. Вж. Св. Василий Велики, Беседа върху Псалом 14, PG 29, 252A.

[20]. „…и към гроба бърза, няма да се грижи вече за суетното и за многострадалната плът“ (Стихира самогласна на целуванието от Опело).

[21]. „Суета е всичко човешко, което не съществува след смъртта“ (Св. Иоан Дамаскин, Самогласна стихира, глас трети. Опело).

[22]. Срв. Софроний, архимандрит, Ще видим Бога както си е, с. 94.

[23]. Вж. Weber, M., Le savant et le politique, Paris 1959, 79–80.

[24]. Вж. Φάρου, Φ., Τὸ πένθος. Ὀρθόδοξη, λαογραφικὴ καὶ ψυχολογικὴ θεώρηση. Ἀθήνα, 2001, σ. 270. Най-общо за проблемите, свързани с посрещането на смъртта, вж.: Kübler-Ross, E. Αὐτὸς ποὺ πεθαίνει. Λευκωσία, 1981.

[25]. Вж.: Hahn, A., Einstellungen zum Tod und ihre soziale Bedingtheit. Stuttgart, 1968, S. 90; Piechowaik, H., Eingriffe in menschliches Leben, Frankfurt, 1987, S. 284.

[26]. Вж. Backer, B., N. Hannon, N. Russell, Death and Dying, Individuals and Institutions, New York, 1982, р. 10.

[27]. Вж. Φάρου, Φ., оp. сit., 59–60.

[28]. Вж. Backer, B., N. Hannon, N. Russell, оp. сit., 14–15.

[29]. Вж. Sartre, J. P. L’être et le néant, Paris, 1943, р. 624.

[30]. Μπερδιάγιεφ, Ν. Περὶ τοῦ προορισµοῦ τοῦ ἀνθρώπου, Ἀθῆναι, 1950, σ. 344.

[31]. Вж.: Jaspers, K., Philosophie, t. 2, Berlin еtс., 1956, S. 222 sq.; Hahn, A., op. cit.

[32]. Вж. Hahn, A., op. cit., S. 5.

[33]. Срв. Heidegger, M., Sein und Zeit, Tübingen, 1967, S. 265.

[34]. „Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (…) и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Ефесяни 2:4-6).

[35]. Трета коленопреклонна молитва на Петдесетница.

[36]. Св. Игнатий Антиохийски, Послание към смирненци, 5, 1.

[37]. Пак там, 4, 1; Послание към ефесяни, 7, 2; 11, 1.

[38]. Вж. Св. Григорий Палама, Беседа 16, PG 151, 189B.

[39]. „Краят на този живот не е справедливо, смятам аз, да се нарече смърт, а избавление от смъртта, отделяне от тлението, освобождаване от робството, успокоение от смута, прекратяване на войните, отдръпване от мрака, почивка от трудовете, покой от блуждането, прикриване на срама, избавление от страстите, и да го кажа накратко – ограничение на всички злини“ (Св. Максим Изповедник, Различни глави, 5, 76, PG 90, 1380C).

[40]. Вж. Платон, Държавата, I, X, 614b сл.

[41]. Св. Иоан Синайски, Лествица, 6, PG 88, 797A.

[42]. Вж. Ἀνωνύµου Ὀρθοδόξου Ρώσου Χριστιανοῦ. Ἐπιστροφὴ ἀπό τὴν ἄλλη ζωή, Θεσσαλονίκη, 1985.

[43]. Вж. Moody, R., Life after Life, The Investigation of a Phenomenon – Survival of Bodily Death, San Francisco, 2001.

[44]. Вж. например Kübler-Ross, E., On Death and Dying, New-York, 1969.

[45]. Вж. Παπαθεοδώρου, Β., Ἡ ἀθέατη πλευρὰ τῆς ζωῆς, Ἀθήνα, 1992.

[46]. По тази тема вж.: Moody, R., op. cit. Според статистиката, публикувана в списание „Лансет“, при 62 от 344 болни, които за известно време се оказали в състояние на клинична смърт, 31 (50%) изпитали положителни емоции, 15 (24%) почувствали, че преминават през тунел, 14 (23%) влезли в съприкосновение със светлина, 14 (23%) видели различни цветове, 18 (29%) видели някакъв небесен пейзаж, 20 (32%) се срещнали с починали лица, 8 (13%) видели накратко целия си живот и 5 (8%) се оказали на границата с отвъдното. Вж. Near-death experience in survivors of cardiac arrest: a prospective study in the Netherlands. – The Lancet, vol. 358, № 9298, 15 Dec. 2001, 2039-2045.

[47]. Вж. Ρόουζ, Σ., Ἡ ψυχὴ µετὰ τὸ θάνατο. Οἱ µεταθανάτιες ἐµπειρίες στὸ φῶς τῆς Ὀρθόδοξης διδασκαλίας. Ἀθήνα, 2004, където има съответната библиография.*Εὐθανασία (ст.-гр.) – добра, блага смърт (Б. р.).

Кратка връзка за настоящата публикация – http://wp.me/p18wxv-5ai

Изображения – авторът професор Георгиос Мандзаридис. Източници – Яндекс РУ и http://www.bg-patriarshia.bg

ОНТОЛОГИЯ НА ПРОШКАТА*

Цветина Рачева

Към онтологията на прощаването[1]

Прощаването като даване на прошка тук няма да бъде разгледано от морално-етична позиция, едно непожелаване на злото, когато може би е създадена причина или провокация към това. Няма да бъде разгледано като благост на душата или духа, които са способни към добро отнасяне спрямо деяние, което е произвело беда или зло – понеже, ако прощаването е веднага отговаряне с добро и отминаване на злото, то как ще дадем и проявим разликата какво е било отношението към нас: дали е било деструктивно и разрушаващо, неутрално и неглижиращо или добро и съдействащо? Как бихме могли да останем неразличени към различеното отношение към нас?

Затова ще направим опит онтологически да проследим каква е действителната възможност и реалност на даването на прошка, кога и как това може да стане, изхождайки от логиката на духа в диалектичната ѝ постъпателност, а формата на това изхождане ще бъде, че прощаването е особена форма на спасението на духа, а спасението е всеобща форма или самият начин на живот на духа.

Спасението на духа ще разгледаме като всеобща определеност на духа и негова деятелност във всеобщото, доколкото самият дух не може да бъде жив, ако пребивава просто и само непосредствено, в наличност на предзададеното или даденото (или като особеност). Ако спасението е най-общо и бързо казано разрешаване на фундаментално противоречие и отиване към тъждественост като към едно самопримиряване със себе си в нова определеност, то това изобщо е начинът на самодвижение на духа. Самият живот на духа, неговата битийност като живост, е неговото можене за самоотрицателност и деяние – самооттласкване заради самополагане в собствена другост. В този смисъл можем да кажем, че да сме живи, означава да сътворяваме мир и тъждественост, да се спасяваме, защото сме деяние.

Затова ще направим едно връщане към евангелски текст, където Христос говори за нашето спасение и ние приемаме това за наш общ цивилизационен корен. А казването, че прошката е форма на спасение, ще удържим в разбирането, че полето на прошката е интерсубективността, субект(ив)ната множественост, когато противоречието, на което се натъкваме и то става наше противоречие, идва отвън, от други субекти – исторически, институционални или физически. Противоречието ни заварва, може би изненадва, не ние сме го открили за себе си, а то само в неговата привидна случайност ни принуждава към разрешаване. Така погледнато, прошката е особена форма на спасението поради външно-емпиричния начин на поява на противоречието за нас.

За спасението: Евангелие от Иоан

Обръщането към Евангелие от Иоан тук се дължи на няколко момента, въпреки безкрайните възможности за разбиране, които съдържа евангелският текст. Първо, заради наивността на възгледа, че с идването на Христос на земята всички са вече и завинаги спасени, че спасението за всеки и на всеки е просто и само дар, който може да се има. Идеята и вярата в един абсолютен Бог, който е Любов, позволяват допускането, че такъв дар е възможен и че приемането му е най-прост акт. Но дали дарът на спасението подразбира всеки да остане какъвто е, че всеки продължава да живее в спасението, отпуснат в своя произвол? Не е ли спасението едно заключване на битието-в-себе-си и за-себе си, едно сливане на началото и края на развитието на духа, което за абсолютния субект е вече извършено в смисъла на единствената истина, а за емпирично-единичния субект – това да е едно предстоящо развитие и история на духа, едно начало, което историята на рода и индивидуалността следва да разгърнат; не е ли спасението, изречено от Христос, едва начало за човека? Затова разбирането, с което подхождаме, е, че дарът на Христовото спасение е още и само най-абстрактна възможност, доколкото никой не би бил отхвърлен и тази възможност е открита за всеки.

Второ, евангелският текст чрез думите на Христос прави много силно разграничаване между повярвалите и неповярвалите в Него – онези, които ще му повярват, са същите, които ще съумеят да се самопревъзходят и да се самоположат в това превъзходно, което е Той. „Аз съм вратата; ако някой влезе през Мене, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза” (Иоан 10:9). Тъкмо тези ще бъдат хората, за които абстрактната възможност ще стане реална възможност или начало. Тук за нас е много важно следното: пробуждането на духа е свързано с отнасянето към тотален, безкраен и необозрим мащаб; към абсолютното, което аподиктично превишава всеки реален опит на крайното съществуване; получават шанс онези, повярвалите, защото са извършили акта на самонапускане на крайността и наличността и са отпратили себе си в неизвестността на абсолютността, явена чрез Христос. Тук засега става дума просто за дързостта на човека да се оттласне от себе си и да се насочи към обратното на своята крайност – с което той формира първия момент на фундаменталното противоречие крайност-безкрайност.

Онези, които няма да повярват и няма да се отнесат към Христос, ще останат да пребивават в своята досегашна крайност, ще останат в предверието на противоречието и на историята на своя дух, която би произтекла от него[2].

Трето, самият Христос отпраща към своя Отец, от началото и името на Когото е всичко произтичащо: „Моето учение не е Мое, а на Онзи, който ме е пратил” (Иоан 7:16) и „Ако аз славя Себе си, Славата ми е нищо” (Иоан 8:54). Това обръщане на Христос към Отца в евангелския текст за нас има значението на обръщане към субстанциалното начало[3] и неговата абсолютна мощ. Обръщането към Отца е пренасочване на момента на абсолютното от неговата явеност, която е Христос, към неговото начало, което е Отец. Отиването при началото е заради истината на битието на духа – откъде да започне едва-сега-възможното към действителност развитие; кое е онтологично първото място, откъдето истинният дух започва да се саморазгръща или да живее? Христос разкрива, че Той е безпощадното, лишеното от жал към себе си навлизане на безкрайността в крайността, защото показва и спуска абсолютността и защото е Син (и защото пощадата и жалостта пред лицето на самодвижението на истината не могат изобщо да бъдат). Но тъкмо защото е Син на Своя Отец, той е спуснатото движение на абсолютността и сега указва и говори за това като за Свое начало и начало за всеки, който Го следва.

Повярвалите в Него ще отидат при Отца като при абсолютно и субстанциално начало, откъдето духът на всеки ще може да извърши своето движе¬ние. Едно движение в истина, понеже само там ще може да се снема всяко противоречие, включително това, което има за свой момент крайността. За¬това само в движението на истината духът на всеки ще може да бъде защитен и съхранен.

Четвърто, Христос казва Истината, понеже идва от Отца и Отец свидетелства за Него. Христос знае своето Начало и затова знае начина и истината на своя край. Знае за завръщането на духа и безкрайно му пребиваване в себе си, знае Светия Дух. Знае абсолютния край и затова знае и за съдбата на повярвалите и неповярвалите. Той е на земята, знаейки Началото и Края. Знае абсолютно определената логика на духа, за него тя е изпълнена – затова знае и за възможната ѝ изпълнимост като съдба. Тук искаме да акцентираме върху това, че именно Той, като абсолютен субект знае, за него това е извършено, а за останалите – предстои да се извърши, те просто са започнали живота си с акта на вярата. Само Христос може да каже: „В света има скръб; но дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33). На другите им предстои да се борят и да побеждават.

Накратко можем да обобщим: животът на Христос е логиката на духа, самото противоречие на в-себе-си и за-себе-си битието, започващо от Отца; през знанието и пълното самовладение Той снема противоречието, за да се извърши саморазвитието, за да се разгърне самото абсолютно, защото само така е възможен животът на духа.

И оттук можем да се завърнем към онтологичното пространство на прошката, при онези, на които им предстои да побеждават и които започват съдбата си. Завръщаме се към самите нас, в пространството на изпълненото и все изпълняващото се прощаване. Защото прошката като една от формите на спасението, ще бъде движение, при което духът възстановява своята цялост и остава жив.

Кога възниква ситуацията за прощаване?

От казаното дотук става ясно, че прощаването ще се разгледа различно от нарушената справедливост, за която в своята мяра на възможно възстановяване отговаря правото в многообразни форми; и също така различно от позицията на моралното благородство. По-скоро споделяме казаното от Дерида във „Вяра и знание”, че място за прошка има там, където има непростимо[4]. Тази парадоксалност, че началото на прошката е свързано с непростимостта, ние имаме предвид (и това е последната уговорка) не като незадължителност на прошката, не така, че прошката може да остане едно непрощаване[5]; парадокса го разбираме като идващ от мащаба на и за духа, от формата на неговата цялост, а именно – извършено е непростимото, понеже е уязвен самият дух, уязвена или наранена е неговата възможност за саморазвитие; уязвена е самата двигателност на духа през онази негова особеност, която е конститутивна за него. Например, това могат да бъдат: наранените ръце на виртуозен инструменталист и изпълнител; геноцидът над една етническа общност (особено, ако етническата специфичност е акцентирана във и от историята на човечеството); атентатът срещу Световния търговски център, където търговията е форма на полезен и стимулиращ обмен на блага между хората и следователно това е „атентат” срещу битието на заедността; травма към единично определена екзистенция в място, където жизнеността е поставена под въпрос; или, по примера на Дерида[6], е уязвена сърцевината на философската идея, да кажем – накърнен е всеобщоопределеният дух в системата на Хегел, понеже без него няма спекулативен метод и философско съдържание. Изобщо: онова, което извиква възможността за прошка, е престъпление срещу духа, нанесено в точката, чрез която той може да действа; удар върху субекта, какъвто и да е той, при който възможностите за умиране и възстановяване изглеждат изравнени.

Началото на прошката виждаме свързано с това състояние на субектността, в което единственото, което ѝ предстои, е нейното оживяване – за първи или за пореден път, – понеже я заварваме в прекъсната или отсъстваща живост. Ако нас ни интересува възможното и неподготвено още дори в текста даване на прошка, то тук можем да кажем, че е невъзможно тя да бъде дадена по всяко време, защото така трябва; още по-малко в самото начало, защото там за момента няма живот, има само умиране.

Случването

И така, онова, което отключва ситуацията на прошка, е случването на нещо, което ни превръща в негова противоположност в строгата дизюнкция на или то, или ние, но в динамиката на превъзхождащото и изпреварващото. Ние ставаме страна в противоречие, другият момент на което е идващото от отвън. Можем да го наречем престъпление, доколкото извършването на това външно престъпва нашата определеност и налична цялост. То не просто я застрашава, но е в интенцията да я разруши, понеже в себе си и за себе си то вече я е разрушило, а действието е просто извършване; като че ли нас вече ни няма. Случва се нещо, за което предварително сме несъществуващи или достатъчно нищожни. Затова сме в тотална изненада, в самата неочакваност, тъй като нито един субект не е готов за уязвяване на целостта му, за пълно суспендиране на възможното му движение; освен ако той сам не се е поставил в определение на саможертва, което може да изглежда близко, но е твърде различно.

Изненадващото разтърсване, дошло към нас като към вече несъществуващи, ние преживяваме като умиране и съзерцаване на собственото си несъществуване. Ние го допускаме и го правим за-нас, правим вътрешно именно дошлото отвън наше несъществуване – при това в единството на времевите модуси: няма значение какви сме били, няма значение, че сега същестуваме, няма значение, че можем да бъдем. Нашето умиране е това неизбежно приемане на импулсираното или задействано наше несъществуване. Би ли могло да не е така? Все някога обаче ще бъде така, понеже това се съдържа в потенцията на битието ни в-света[7].

Както беше посочено по-горе, ние допускаме нашето несъществуване, понеже в нас то се нанася през определен момент, който става разрушителна трансмисия. Това може да бъде наша откровена слабост или да се отнася към онова субектно определение, където пак по определение не се води война, а се действа единствено чрез доверие; може да бъде и обратното – удар по онова, което е наша сила и на което сме се доверили в самите себе си, което е било причина за скрито, но гордо самоосъзнаване; може да бъде и удар по начина, по който владеем единството на самосъзнанието и съзнанието си – начин, който без промяна сме упражнявали дълго. Но винаги ударът е спрямо определеност, за която не сме знаели и не сме допускали, че има нейно друго; спрямо определеност, в която просветва крайността или е откровено крайна. Ударът по нас е удар, защото в нас има нещо такова, което може да бъде ударено. В нас уязвима е именно крайността. Умира винаги крайността[8]. От своя страна ударът по динамично овладяната ни всеобщност и единство, което активно въвеждаме в отрицателност, няма да бъде удар, а само момент, който ще отключи поредното ни самополагане или метаморфоза.

От наша страна: в нас умира и ние съзерцаваме умирането на крайността. Тя обаче е момент от некрайната или безкрайната определеност на нашата субектност (потенциална или актуална към дадения момент). И тъкмо в тази връзка – крайно-безкрайно – ще се настани и обективира нашето бъдеще.

От страна на престъпващото ни: най-важното в случая е да разграничим природата на онова, което ни престъпва. За съответно време, което емпирично може да бъде различно, но в действителност ще бъде едно и също, да съумеем да определим: към какво точно в нас е насочена разрушителността? Какво визира насоченото към нас несъществуване – реалното или действителното в нас? Защото само чрез това ще можем да разграничим дали случилото се е такова, което ще отключи определението на прошка, или то лежи извън него. Защото, ако то е насочено към реалното и крайното в нас като към илюзия, която сме имали и чийто край е дошъл, то загубването и отпадането на тази крайна реалност ще ни въведе в непознатото нейно друго. Такъв е случаят с акта на вярата, с явяването на Христос, Който призовава да се напусне крайността и духът на човека да се самовъведе в безкрайната определеност на божественото: „Който вярва в Сина, има живот вечен” (Иоан 3:36). В този смисъл Христовото призоваване може да има много форми, защото е винаги въвеждане във форма на безкрайност, в която и да е. Тогава, дори в мъчителното умиране на крайността, движението, което се извършва и което въвежда в безкрайността, е благо и дар за духа.

Ако, обаче, разрушителната интенция не прави разлика между крайно и безкрайно в нас; между особено и всеобщо; ако тя още повече е насочена към самото ни единство, полагано в самосъзнанието ни; ако тя в безразличие атакува както нашата крайност, така и нашата безкрайност, защото просто не иска тяхното присъствие; ако не иска нашето присъствие, каквото и да е то; ако атакува, за да няма наше бъдещо самополагане, то тъкмо това е престъплението[9], което отключва определението на прошка.

Престъплението като стихията в нас

Отсега можем да кажем, че в началото е всичко, то само съдържа своето разрешаване; а краят е разгаданото и снето начало. Разбира се, не без овладяването на процеса, заключен между началото и края, а благодарение на него.

Началото, което въведе ситуацията на прошка и което нахлу като удар или разрушителна интенция, проследихме като неразличаващо ни, като абстрактно и с енергията на абстрактността имащо за своя цел несъществуването ни. С оглед на една емпирична мекота бихме добавили нюанса, че искането да не съществуваме може да варира между модусите на необходимостта и вероятността – от една обезателност до едно нямане нищо против или „уж наложено” приемане на несъществуването. Важното за нас обаче е, че интенцията към нас засяга и опитва да разруши собствената ни безкрайност, единството на духа ни, което сме самите ние. Затова нарекохме тази интенция и действие престъпление. Още по-важно е, че в неразличеността към нас (дали крайното, дали безкрайното, но както уточнихме – безкрайното; настоящето, за да няма никакво бъдеще или безразличие към него) се съдържа нашият бъдещ изход, а именно неразличеното към нас да различим сами. Тоест, ние се оказваме въвлечени във възможно най-трудния процес: предизвиканото отвън и съзерцаваното в нас и от нас собствено несъществуване да обърнем в противоположното, да извършим оживяването.

Да опитаме да пресъздадем възможната последователност от моменти, през които става това обръщане.

1.Осъзнаването, че се оказваме страна и момент от противоречие, поставено в разсъдъчността на или-или; противоречие между самосъзнанието и съзнанието ни;

2.Допускане или осъзнаване на интенцията, дошла отвън, като вече извършена и постигната; съзнание за настъпилото ни несъществуване; Загуба на съзнанието (отношение към света) и интензивност и свиване на съзнанието за себе си;

3.През разрушението изпъкват или се очертават границите на съществото ни. Точно тук се настанява стихията на онищностяването, защото тя по нов начин задава нашия мащаб. Този мащаб, новото разполагане на границите са особени, понеже се получават от сриването на вертикала на духа в нас и разсипването му в хоризонтал. Предишната определеност се разлага на своите съставни в пълен безпорядък или хаос. Затова се оказваме в нова граничност, в границите на Нищото – обратно тъждествено на определеността, която сме имали. Настъпва нашата абстрактност и неразличеност, лош безкрай, който повтарящо се полага. Тук е стихията на болката – безпомощността и неспособността към най-малко движение. Тук е незнанието и невярването дали някога ще стане друго, дали някога ще може да има промяна. Самосъзнанието губи своята обектност (субектност) и се трансцендентализира. Става актово, равно на своята възможност. Тук е непосредственото самосъзнание: съзерцание на потъването в несъществуването ни. Тук е абсурдът, да сме, без да сме. Тук е мощта на Нищото в нас. И да кажем, че Мартин Хайдегер е прав[10], е твърде слабо казване. И дали някой би казал, че сега е моментът за даване на прошка?

4.Неизбежно отново по Хайдегер: идва единственото, което може да последва – пълното разразяване на Нищото до собствената му умора и изтощаване, до неможенето повече да се движат границите. Успокояването на границите възбужда новото запознаване със себе си, със своята граничност като осъществен „превод” на вертикала в хоризонтал, на определеното в неопределено, на подреденото в хаос – един оглед на щетите. Абстрактно, чисто равенство на самосъзнането със себе си, чиста трансценденталност.

5.Установената граничност формира абстрактната битийност на духа, на настоящето. И тук настъпва друг твърде ключов момент. Него първо ще илюстрираме чрез органичната драма на сърцето – то е спряло, реанимират го и надвисва очакването дали ще за¬почне да пулсира. Появата на пулс е живот за организма. Появата като набелязване на възможната всеобщност, другото на Нищото, е живот за духа. Хаотичното или абстрактното започва да се различава, очертавайки също съвсем абстрактно битийността като потенция и можене. Тук отново ще припомним класиците Георг Хегел[11] и Мартин Хайдегер[12], защото такъв е рефлексът и, излизайки от органиката, такава е логиката на духа: да се самооттласне в собствената си другост. Атакуваната преди всеобщност на индивидуалния дух (мишена за престъплението), предишната опитност разбира се имат значение. Те се припомнят във въвеждането на новото, но с тази особеност: предишното единство във вероятната каскадност на формирането му все пак има индуктивен ход и характер; докато тук новото всеобщо има по-скоро дедуктивен вид и още по-точно – има аналитико-синтетична форма, защото е способност към бъдещо саморазличаване от себе си; самосъзнанието навлиза в начално саморазличаване; съзнанието за себе си вижда себе си като отношение между:

6.Своеобразна троичност: а) онищностеното, б) очертаното ново единство и в) загубеното предишно. Тази разложеност на моментите е временна и се преживява времево. Индивидуалната енергия определя колко е времето. Смисълът обаче е в това, че набелязаната всеобщност започва да навлиза в своята мощ, в духовно-специфична гравитационна сила, като прибира, снема другите два момента в себе си: през едва зарадваното напускане на нищожността и през носталгичното, незабравимо и по нов начин удържимо предишно. Самоувличането на всеобщността, въдворяването на новото единство (и начално самосъсредоточаване на самосъзнанието), е началото на изхода. Първият проблясък на спасението идва чрез това, че самосъзнанието напуска непосредственото си единство и започва да се развива като съзнание за себе си във формата на нова всеобщност.

Изходът

Така началото на различаването е началото на изхода и първи момент на оживяването: съзнанието, което има за обект самото себе си открива формирането на всеобщността в себе си като тоталност за бъдещо развитие. Без тази всеобщност животът въобще и животът на духа биха били невъзможни, освен ако не става дума за безвъзвратно битие в крайността. Вече посочихме възможността формирането на всеобщността да е за първи път, понеже това съвпада с извършване акта на вярата. Остават още две възможности: първо, ударената преди всеобщност да е била и да е останала единично осъзнавана и развита, в идиосинкразна изключителност и феноменалност; когато съзнанието за себе си така или иначе е познавало своята всеобщност, но потопена в единичния натюрел, тоест като особеност; когато много вероятно е имало и някаква гордост от съответния начин на постигане царството на безкрая; тъкмо единичната форма на всеобщността, която не е била подложена на отрицание до и от чистата всеобщност, може да бъде ударена, наранена и за определено време отмахната; което е това осъществено „престъпление срещу духа”; защото тъкмо моментът на единичността е момент на крайността и той дава възможността за получаване на удар (макар самият удар да е евентуално нанесен през друга точка или определеност); именно не докрай овладяната своя всеобщност е позволила травмата; и затова болката, безжизнеността са се разразили безкрайно, защото през крайния момент е пострадала всеобщността – крайното като вход за разрушаване безкрайността на духа; това кръстопътно състояние на субекта – да има безкрайност в крайна форма на самосъзнанието си – е най-уязвимо, то само е противоречие и разпънатост, която обаче не е ставала действителен момент на съзнанието за себе си и дотолкова е била неовладяност. Обратното ще бъде второ: моментът на единична идиосинкразност на всеобщото, даващо особената определеност на духа, да е бил подложен на отрицание до всеобщност, да е бил вдигнат и снет от всеобщността; тогава бихме имали единство на всеобщи форма и съдържание и свободно самополагане на единството; тогава саморазличаването на всеобщността в който и да било момент от себе си, точка за разрушителната интенция, би бил само точка на изменение за самосъзнанието, повод за една метаморфоза на единството (стига да не става дума за физически край[13]). Този втори момент е същото, до което трябва да достигне определеността на духа, посочена като първи.

Оттук след едно достатъчно самосъсредоточаване и разгръщане самостта на всеобщността (на божествеността в нас), на самосъзнанието, което има себе си като тази всеобщност, може да последва нейното саморазличаване; саморазличаване, което се развива до свят на субективното и обективното и което през тяхното единство рефлексивно отново и отново достига до абсолютното, божественото единство. Това би бил животът след кръста – безкрайна възможност за живот във и чрез единството на всеобщността, свободно самополагане на съзнанието от самосъзнанието.

За свободната всеобщност

Остава да проследим какво се случва след възкресяването на самосъзнанието като всеобщност. Споменатото саморазличаване има значението на това, което казва Мартин Хайдегер в „Що е метафизика[14]?”. Светът се завръща, но в основанието на Битието и Нищото, той е различен от света, в който Нищото е било непознато и който е бил една наличност. Саморазличаването е процес на поява на световите моменти, което може да бъде мислено като невъзможност за отхвърляне на която и да е определеност от световото многообразие, но така, че многообразието вече ще настъпва и ще се полага като произтичащо от единството на духа; и всеки момент ще бъде на-и-от единството. Стигаме до разликата между това, как са били отделните моменти, принадлежащи на всеобщността на самосъзнанието в единична форма, от една страна, и от друга, как са тези моменти в принадлежността им към всеобщото самосъзнание като такова. Затова и ще се върнем към момента, през който си е случило престъплението срещу духа и който нарекохме разрушителна трансмисия.

Всеобщността на самосъзнанието в единична форма има характера на феноменология на духа, на един конкретно-единичен начин на получаване на всеобщото единство. Формиращите го моменти изглеждат уникални и незаменими. Те наистина са необходими, защото без тях не би станал резултатът на единството. Но доколкото самото единство не е встъпило напълно в самоопределение, то стои в зависимост от своя произход. Оттам става така, че уязвимостта на който и да било от тези конституиращи единството моменти се превръща в уязвимост за самото единство. Оттам идва сътресението за целостта на духа, понеже всеобщото се е различило в реминисцентен, отминало-конститутивен момент, тоест не се е различило действително от себе си.

Самоопределението на новото единство в процеса ми на саморазличаване и създаване на свят прави нещо друго: съзнанието произтича от всеобщо битийстващото самосъзнание, което означава, че всеки момент на саморазличаването е положен, но не е наличен и даден. Това, че е положен, разбираме, освен като пълна способност за полагане, и като способност за изменение и оттегляне. Всеобщото единство владее моментите, през които преминава, и то по всеобщ начин – положителен, отрицателен, изменение. Ако саморазличаването е отиване в единичността, то това е своя единичност; тази единичност е само привидно крайна, в нея като в явление проблясва крайността, иначе обаче тя е на-и-от всеобщото и затова също е всеобща, тоест може да бъде, ще повторим, спусната, оттеглена и изменена, тоест може да бъде винаги положена като същата, но в просветването на друга крайност. Ако може да си послужим с един популярен израз, „играта е същата, играчите са други”, но бихме добавили веднага – ако играта принадлежи на един и същи субект. Свободно определящото се всеобщо единство на духа може да променя моментите от себе си, тъкмо защото има мощта да го прави и в този смисъл да се замозапазва и съхранява. Това състояние принадлежи на силно развити духове и е аспект на божественост и святост; на покой, който е динамика и обратно, на динамика, която е покой; на разумния мир със себе си като мир, въобще.

Онтология на прошката

Тъкмо тази отвоювана през страданието нова, освободена в себе си и за себе си всеобщност, която се саморазличава единствено свободно, е не просто всеобщността, която не може да бъде наранена, но и всеобщността, която в чистота може да прости. Ако единично определената всеобщност, която беше уязвена и отвори ситуацията на прошката, е довела себе си до свободата, то тя вече може да прости. Само онзи, който е снел определеността си, позволила нараняването, може да прости: да прости на себе си чрез снемане на предходната си определеност и тогава в несъмнена искреност да прости и на онзи, който е направил разрушителното действие. Онзи, за когото стореното е снето и онищностено. Затова е такъв, че не може да допусне същото да се случи отново – на когото може да му се случи, но няма да се случи в него. „Тогава Петър се приближи и Му каза: Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми спрямо мене, да му прощавам? До седем пъти ли? Иисус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем” (Матей 18:21-22).

Така определеният дух може да прости по всяко време, преди случването, още в намерението и предизвестието; по време на случването, което за него не се случва. Може да прости независимо от това, дали ще бъде поискана прошка. Красотата на симетрията и на ритуала да се поиска и да се даде прошка тук няма да бъде разгледана, но самият ритуал има силно битийно значение, ако всяка от страните е реализирала действителен процес. Това отвежда към друга перспектива, която в най-добрия случай за нас е хоризонт, но да се надяваме – не невидим път: „Всякога зад прошката трябва да седи Любовта[15]”.

_______________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Преводът на английски език е направен от Николай Велев, на когото сърдечно благодаря.

[2]. Тук заради формата на текста няма да се спираме на моментите на тъждественост и различие между абсолютността на вярата в Йехова и в Троичния християнски Бог.

[3]. Гегель, Георг, Энциклопедия философских наук. Том 3. М. 1977. §567 „…абсолютный дух является, следовательно, тем, что первоначально есть нечто предпосланное, однако не остающееся замкнутым, но как субстанциальная мощь в рефлективном определении причинности являющееся творцом неба и земли, – но в этой вечной сфере он порождает, однако, лишь самого себя как своего сына …”, с. 390

[4]. Derrida Jacques, Foi et Savoir (suivi de Le Siecle et Le Pardon). Editions du Seuil, 1996. „… le pardon pardonne seulement l’impardonnable. On ne peut ou ne devrait pardonner, il n’y a de pardon, s’ilyen a, que la ou il y a de l’impardonnable”, p. 108

[5]. Ibid. „Le pardon n’est, il ne devrait etre ni normale, ni normatif, ni normalisant. Il devrait rester exeptionnel et extraordinaire, a l’epreuve de l’impossible…”

[6]. Ibid., p. 110

[7]. Heidegger, Martin, Etre et Temps. Editions Gallimard, Paris. 1986. “Mais alors le Dasein, dans ce qui est “en fait” son propre etre-ete, est la possibilite existentielle selon laquelle se sont factivement determines le destin, le destin commun et l’histoire mondiale”. (394). р. 459.

[8]. Г. Хегел: „всичко крайно е достойно за гибел”.

[9]. Derrida Jacques, Foi et Savoir (suivi de Le Siecle et Le Pardon). Editions du Seuil, 1996, р. 109-110.

[10]. Хайдегер, Мартин, Същности. Що е метафизика. С., 1993. „Тъй като съществуващото в целостта си се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване, че нещо „е””, с. 17. „Единствено поради това, че нищото се открива в основата на човешкото битие, може да ни превъзмогне непроницаемостта на съществуващото”, с. 25.

[11]. Гегель, Георг, Энциклопедия философских наук. Том 1. М., 1975. §88. „Точно также и ничто как непосредственное, равное самому себе, есть, наоборот, то же самое, что и бытие”, С. 222.

[12]. Хайдегер, Мартин, Същности. Що е метафизика. С. 1993.”Същността на първично онищностяващото нищо се състои в това: то изправя наличното ни битие (Da-sein) вече пред съществуващото като такова”, с. 19.

[13]. Derrida Jacques, Foi et Savoir (suivi de Le Siecle et Le Pardon). Editions du Seuil, 1996, „,qui aurait le droit de pardonner au nom de victimes disparues? Celles-ci sont toujours absentes, d’une certain maniere”, р. 118.

[14]. Хайдегер, Мартин, Същности. Що е метафизика, С., 1993. „Нищото е възможност за откритостта на съществуващото като такова за човешкото битие”, с. 19.

[15]. Дънов, Петър, Беседа, държана на 27 януари 1924 година. http://triangle.bg/books/1923-12-23-10.1998/1924-01-27-10.html (към 25 юли 2014).

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-55Y

ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ЦЕННОСТИТЕ И СТОЙНОСТИТЕ*

Преподобни Иустин Попович

Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (2)Когато човек се събуди от съня, който спи в тленното си тяло, и прогледне, тогава ще усети, че материята и материалните неща около него са дотолкова реални и действителни, доколкото духът му ги съзнава като такива. И бързо стига до парадоксалното съзнание за хората като особени същества, стига до извода, че външната материална действителност се осъзнава с помощта на човешкия дух, който нито е материален, нито има свойствата на материалната действителност. Напротив, той е нещо, което не може да се анализира със сетивата, нито да се покаже като някаква надсубективна материална действителност. Но макар че не може да се схване в рамките на материалната действителност и да се контролира от сетивата, духът въпреки своята невидима същност е мерило за всички видими реалности в света на материята. И колкото по-дълбоко се замисли човек, толкова по-неудържимо усеща и съзнава, че мисълта на духа, макар и неосезаема, невидима, нематериална, все пак е по-действителна от всички така наречени обективни реалности в областта на надсубективната материя.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)3Нещо повече, в основата на всяка действителност са мислите на духа, който сам по себе си е нематериален. С помощта на нематериалното, невидимото и неосезаемото хората и усещат, и съзнават, и преценяват онова, което е материално, видимо и осезаемо. В това е преимуществото, загадката и величието на човешкия дух. И събудилият се човек, воден от своя нематериален, невидим дух през тайните на материалния физически свят, все повече открива, че духът му е неговата най-голяма и непосредствена реалност, а с това и неговата най-голяма ценност. В такова разположение човек скоро ще усети неоспоримата истинност на думите на Спасителя за човешката душа като висша реалност и ценност, реалност – по-реална от целия видим свят, и ценност – по-ценна от всички слънчеви системи: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Матей 16:26). С други думи, във видимия свят няма ценност, която да е равна на ценността на човешката душа, или ценност, с която душата може да се оцени и изплати – тя струва повече, отколкото всички светове заедно.

В действителност целия си живот във времето и пространството човек основава на невидими неща, тоест на душата, на нейните мисли, на нейната съвест. В света на видимите реалности и събития човек се ориентира с мисълта си – с нея мери и преценява всичко, с нея, която и за самия него е невидима. Тогава е още по-естествено и логично, че с нея се ориентира и в света на духовните реалности и духовните ценности, които са нематериални и невидими, както и тя самата. Мисълта е това, което опознава, свързва и съединява човека не само със света на видимите матерални реалности, но и със света на невидимите, духовни реалности. Дори и крайните сенсуалисти в гносеологията не могат да отрекат това.

Трябва да признаем едно – човешкият дух е чудотворна лаборатория, в която по необясним начин сетивните отпечатъци се прераждат в мисли.

Човекът? Та човекът е най-чудната и най-съвършена работилница, в която непрестанно се извършва тайнствено преливане от видимото в невидимото и от невидимото във видимото, както и преливане от естественото в свръхестественото и от свръхестественото в естественото. Понеже ние хората наричаме естествено онова, което е видимо и осезаемо, а неестествено онова, което е невидимо и неосезаемо. Разгледайте човека – във видимото и осезаемо тяло живее невидима и неосезаема душа. Нима той не е в същото време и естествено, и свръхестествено същество? Нещо повече, онова, което е естествено в него, живее с онова, което е свръхестествено в него – тялото живее чрез душата. Когато човек мисли, какво става с него? Прекрачва границите на естественото и влиза в сферата на свръхестественото; и с цялото си същество усеща, че невидимото и надестественото в него е наша най-непосредствена реалност, наша най-несъмнена емпирия, наша първа даденост. Всъщност с помощта на онова, което е свръхестествено в нашата природа, достигаме до съприкосновение с естественото и съзнаваме онова, което наричаме видима природа. Ние хората сме първо свръхестествено, а след това естествено същество, защото в нас свръхестественото е основата на естественото, неговата сърцевина и същност.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (1)Виждали ли сте чудотворец? Ето, всеки човек е чудотворец, защото у всеки непрестанно се извършва претворяване на природното в надприродно и на надприродното в природно. Например мисълта за милостиня, докато е в душата ти, е нещо невидимо, нематериално, надприродно; осъществиш ли я, ти вече си станал чудотворец – претворил си невидимото във видимо, надприродното в природно. Или ти обичаш родителите си: като вътрешно усещане твоята любов е нещо невидимо, нематериално, надприродно, но щом я приведеш в грижа и старание за родителите си, ти вече си извършил чудо – претворил си невидимото във видимо, надприродното в природно.

Което важи за човешката мисъл и усещане, важи за всичко, което е човешко – с всички свои постъпки, дела, с целия си живот човекът е чудотворец, защото претворява невидимото във видимо, въплътява надприродното в природно. В своя живот човекът непрекъснато проектира, трансубективира своя невидим дух в своя видим природен свят и по този начин непрестанно въплъщава надприродното в природно.

Откъде са тези мощ и сила у човешкия дух? От това, че самият той е въплъщение на Божия образ, защото е създаден по Божи образ. Да се живее означава да се въплъщават божествените сили, стаени в боголиката човешка душа. Като въплъщава тези сили, човекът свиква с главния, централен факт в човешката история – въплъщението на Бог Слово, на Господа Иисуса Христа. Нима не виждате, че животът на всеки човек поотделно и на всички хора заедно е само увод и подготовка за това най-съдбоносно действие на човешката драма – Боговъплъщението? Защото смисълът и целта на човека и на човешкия род е да въплъти у себе си Бога и всичко, което е Божие.

Приятели, сериозният наблюдател на света, от която и страна да подходи към материалната действителност, ще усети присъствието на безкрайна тайнственост във всички явления. Това е данъкът, който всеки мислител трябва да плати на загадъчната мистерия на света. Без съмнение, правилната ориентация в този загадъчен свят зависи от духа на човека или по-точно казано, от природата на духа. А човешкият дух разкрива своята природа чрез опита, който придобива чрез дейността си. От този опит блика стремежът на човешкия дух към безкрайното във всички негови прояви – в знанието, в живота, в съществуването. Човешкият дух неуморно копнее за безкрайно знание, за безкраен живот, за безкрайно съществуване. А чрез всичко това той иска едно – да преодолее преходността, крайността, ограничеността и да постигне непреходност, безкрайност, безграничност.

Във всички култури и цивилизации мъките на човешкия дух се сливат в един гигантски устрем – да се победи смъртта и да се постигне безсмъртие и вечен живот, да се постигне на всяка цена.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)4Нима всичко това не ни насочва към въпроса: откъде е този копнеж на човешкия дух към безкрайното? Какво е това, което тласка човешката мисъл от проблем към проблем, от безкрайност към безкрайност? Ако този копнеж към безкрайното може да се припише на слабия човек, тогава защо го притежават и най-самостойните мислители? Нещо повече, у тях той е развит в сложна проблематика. Всичко това показва, че копнежът към безкрайното е заложен в самата природа на човешкия дух. Природата на самото съзнание се стреми към безкрайно знание; природата на самото усещане се стреми към безкрайно усещане; природата на самия живот се стреми към безкраен живот. Целият човешки дух – и чрез съзнанието, и чрез усещането, и чрез волята, и чрез живота – иска да е безкраен, а това означава – безсмъртен. Гладът за безкрайност, гладът за безсмъртие е исконен, метафизичен глад на човешкия дух. Движен от него, човешкият дух е търсел безкрайността и безсмъртието в многобройни религии, философии, науки, в подвизи и мъки. С една дума, човешкият дух желае безкрайност, желае безсмъртие на всяка цена и по какъвто и да е начин.

Очевидно е, че веществената природа не е могла да наложи на човека този копнеж, защото самата тя е ограничена и не съдържа в себе си стремеж към безкрайното. Също така очевидно е, че и човешкото тяло не може да вложи в човешкия дух този копнеж, понеже самото то е ограничено. Остава един единствен възможен изход – човешкият копнеж към безкрайното е заложен в самата същност на човешкия дух. Създаден по образ Божи, човекът целият е обхванат от този копнеж. Защото Божият образ у човека, неговата боголикост е онова, което копнее за безкрайните Божии истини. Вътрешно присъща на човешкия дух, тази боголикост подтиква човека богожадуващо да се стреми към всички Божии безкрайности. Естествено е за боголиката душа да жадува за Бога като за свой Първообраз.

Това заключение не е произволно, но изцяло се основава на фактите, защото опитът на човешкия род свидетелства за този мощен и тайнствен копнеж на човешкия дух към безкрайност, безсмъртие, към вечен живот, било на този или онзи свят. Ако се опрем на всеобщия опит на човешкия род и сведем човека до неговите основни компоненти, навярно ще открием следното – копнежът за безсмъртие е основното в човешката същност и на него се основава целият човек.

Създавайки човека по Свой образ, Бог е вложил в неговото същество копнеж към божествената безкрайност на живота, към божествената безкрайност на съзнанието, към божествената безкрайност на съвършенството. Неизмеримо силният глад на човешкото същество може да се задоволи и засити напълно само с Бога. Обявявайки като главна цел на човешкото съществуване в света съвършенството на Бога: Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Отец небесен (Матей 5:48), Господ Христос е отговорил на основното изискване и потребност на боголикото и богожадуващо човешко същество.

Боголикият характер на човешката природа има двоен смисъл: първо, той определя същността на човешкото същество; второ, той отрежда целта на човешкия живот – придобиването на Бога с Неговите безкрайни съвършенства. Боголикостта е върховна същност на човешкото същество, според която и върху която човекът трябва да се развива и изгражда в този свят. В човешкото същество Бог е първи, а човекът – втори. С други думи, човекът е създаден като потенциално богочовешко същество, чиято задача е, воден от боголиката душа, да уподоби себе си във всичко на Бога и така действително да изгради себе си като богочовешко същество, тоест същество, в което човекът е напълно причастен на Бога и живее в Неговите божествени, безкрайни съвършенства. Ала вместо боголикостта на човешката душа да проникне целия материален свят, човекът отделя от своя дух всичко Божие и се втурва в тайните на този свят без Бога, тоест без своя естествен пътеводител.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)5В същността си падението на човека се състои в това, че той е въстанал срещу богообразното устройство на своето същество, изоставил е Бога и Божието и е принизил себе си до материята, само до едната човечност. Със своя първоначален бунт срещу Бога човекът донякъде е успял да откъсне Бога от себе си, от своето съзнание, от своята воля и да се ограничи само в човешкото у себе си, в чистия хуманизъм. Звучи страшно, но хуманизмът всъщност е главното, първоначално човешко зло. В името на този първичен хуманизъм човекът е изтласкал Бога в свръхчовешката трансцендентност и е останал сам. Но въпреки всичко това човекът не е могъл да обезбожи себе си напълно, изцяло да заличи боголиката същност на своя дух. Тя се е запазила в неговия хуманизъм, където се проявява като копнеж към безкраен прогрес, към безкрайно знание, към безкрайно усъвършенстване, към увековечаване. Съзнателно и несъзнателно, във всички хуманистични борби, които води, човек се стреми да си върне изгубената боголикост. И отчасти успява, успява толкова, колкото е потребно, за да усети и осъзнае, че сам по себе си, в своята обезбожена човечност, не може никога да възстанови духа си, да събере отново богообразието на своето същество.

Чрез своите хуманистични носталгии човекът всъщност стене по Богочовека. Затова появата на Богочовека Христос на този свят е била естествена, логична и необходима. Защото само Той заличава мъките на човешкия дух, на болния и обезбожен хуманизъм. Единствено Той утолява глада на боголикото човешко същество – гладът за безкраен живот, гладът за безкрайна правда, за безкрайна истина, за безкрайно добро и въобще гладът за всяка безкрайност. Най-важните потребности на човешкото същество веднъж завинаги са удовлетворени в личността на Богочовека Христос. Той освобождава възможностите за богочовечество у човека, които са ограничени от тиранията на богоборческия хуманизъм и им дава сила да се осъществяват в своята безсмъртна пълнота. Човекът, ръководен от Богочовека, превръща Бога в своя норма за всичко. В този тайнствен свят той живее с Него и така постига съвършенството и идеалния синтез на Божието и човешкото, на духовното и вещественото, на тукашното и отвъдното.

Появата на Богочовека Христос в човешкия свят нито от онтологическо, нито от психологическо, нито от историческо гледище е изненада. Напротив, появата Му е задоволила основните стремежи и потребности на човешкото същество – стремежът и потребността от божествено съвършенство и вечен живот. Богочовекът не само че не е нещо неестествено и ненужно за човека, но напротив, Той е по-потребен за човека от всичко друго, както Сам всеистинният Бог и Господ Иисус Христос е обявил, че Той е единствено потребният (Лука 10:40-42).

Защо? Защото Той най-съвършено и естествено, най-целесъобразно и логично е разрешил проблема за Бога и човека.

Как? Като ни показва в Себе Си реално, земно-реално Бога – абсолютната Истина, абсолютното Добро, абсолютната Правда, абсолютната Любов, абсолютната Мъдрост – в съвършено единство с човека. А заедно с това и чрез това ни показва и човека в неговата безгрешност и съвършенство. Богочовекът еднакво реално е разкрил и Бога в Неговото съвършенство, и човека в неговото съвършенство. Ако историята на човешкия род се разгледа безпристрастно, трябва да се признае, че сред хората няма по-добър човек от човека Иисус. А това означава, че няма и по-добър Бог, защото Иисус само като Богочовек е бил и остава най-добрият човек, тоест човек без грях, без зло. Само като такъв, като Единствения Безгрешен, Христос е можел смело да пита най-лошите си неприятели: „Кой от вас може да Ме обвини в грях?“ (Иоан 8:46). И никой от тях не е могъл да посочи какъвто и да е грях у Него. А човек без грях е най-идеалният и най-реалният човек, защото само като такъв той е истински съвършен, безсмъртен, вечен.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)6С въплъщението на Бог Слово в човешката природа влиза всесъвършената Мъдрост Божия, всесъвършената Логика Божия, всесъвършеният Ум Божи. И Словото стана плът (Иоан 1:14). Това означава – всички трансцендентни Божии ценности стават присъщи на човешката природа, защото са сродни на същността на боголиката човешка душа. Всички вечни Божии ценности, въплътени в човека, в края на краищата се сливат в една неизмерима и ненадмината ценност – Богочовекът Христос. Затова Богочовекът е първата и най-голяма, най-основна ценност в човешкия свят. Защото нищо не е по-човешко от Господа Христа, Който олицетворява в Себе Си идеалното съвършенство на всичко истински човешко. И не само това, но Той като Богочовек е най-съвършеният синтез на Божието с човешкото, на тукашното с отвъдното, на естественото със свръхестественото, на реалното с идеалното, на физическото с метафизическото. В Богочовешката личност на Иисус Христос е постигнато най-радикалното, най-логичното, най-пълното единство между тукашния и отвъдния живот, а чрез това: единство между съзнаването на тукашното и отвъдното, единство между усещането на човешкото и божественото. А това означава, че и човешкият живот, и човешката мисъл, и човешкото усещане са преодолели бездната, която зее между човека и Бога, между този и онзи свят. Затова Христовият човек живо усеща единството на този свят с другия, единството на Бога с човека, единството на естественото със свръхестественото. Той силно чувства и ясно съзнава, че в него е извършен преход от смъртното към безсмъртното, от временното към вечното. Усещането на вечния живот дава възможност и осигурява на Христовия човек и вечност на мислите, и безсмъртие на усещанията.преп. Иустин Попович 5Но макар че по този начин Христовият човек е усъвършенстван и развит до божествени безкрайности, той все пак не губи своята човечност, своята индивидуалност, но остава човек, само че човек – съвършен, обогочовечен. Едва в Богочовека Христа човекът е издигнат на най-висшата степен на съвършенство, на върха над всички върхове. Защото никой не е прославил човешката природа и човешкото същество така, както Богочовекът Христос. В Неговата Богочовешка Личност е осъществена най-голямата, възможно най-голямата правда за човека. Никъде в нищо човекът не е принизен за сметка на Бога, нито Богът е ощетен за сметка на човека, макар че човекът е неизмерно възвеличен, възвисен и прославен от Бога.

Няма съмнение, че проблемът за доброто и злото е един от най-тежките и мъчителни за човешкото съзнание. Но и той е окончателно и напълно решен от Богочовека Христос. И то решен не теоретично, а в своята същност, прагматично, богочовешки. Защото Господ Христос в целокупния Си живот е показал Себе Си като въплъщение на безкрайното, съвършено и абсолютно Добро в човешкото естество. И най-проницателното око не би могло да намери в Него ни най-малко зло, защото Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му (1 Петр. 2:22). Пък Той не само „не извърши грях“, но въобще грях в Него няма (Иоан 3:5).

Едва когато имаме в лицето на Богочовека Христа абсолютното божествено Добро в границите на човешкото същество, на човешката природа, едва тогава от Него и чрез Него човешкото съзнание определено знае и човешкото сърце определено чувства какво е добро и какво е зло. Добро, вечно добро е всичко, което е Христос в Своята богочовешка реалност, всичко което е богочовешко. Като Единствен безгрешен и всесилен Господ Иисус Христос е дал на човешката природа благодатни сили да може до съвършенство да успява в божественото добро, да побеждава греха и злото до окончателна победа. Затова Богочовекът Христос е най-висшата ценност във всички светове, в които се движи човешката мисъл и чувство.преп. Иустин Попович 2В цялата своя история човекът се проявява като особен вид същество, защото неуморно търси основната и главна истина, истината, на която стоят и заради която съществуват всички светове, дори и човешкият. В това търсене на истината човек е решавал проблема за истината и митологически, и философски, и теистически, и атеистически, и структуралистически, и материалистически. И не го е решил, защото го е решавал в категориите на чистия, обезбожен хуманизъм. Едва в чудната личност на Богочовека Христос се яви цялата вечна Истина без остатък. И проблемът за истината е решен с появата на абсолютната божествена Истина в границите на човешката природа. Затова от устата на Богочовека Христос е излязло най-смелото заявление, което някога е правило човешко същество за себе си: Аз съм Истината (Иоан 14:6). А това означава: Богочовекът Христос е истина като личност в собствената Си богочовешка пълнота и реалност.

Но онова, което най-вече прави Богочовека Христос ценност над всички ценности, е, че Той пръв и единствен напълно реши проблема за живота и смъртта, реши го прагматично, реално, показвайки в Богочовешката Си личност въплътени и въчовечени безсмъртието и вечния живот. А това разкри и доказа със Своето възкресение от мъртвите, във вечния живот на Божеството. И въобще, целият Богочовешки живот на Господа Христа до Възкресението и след него е очевидно доказателство, че Той наистина е олицетворение на безсмъртието и вечния живот, а с това и господар над смъртта. С възкресението Си Той завинаги дари на човешката природа победа над смъртта, а с възнесението Си – безсмъртен живот във вечността на трислънчевото Божество. Затова единствен Той сред хората е имал истински думи за Себе Си: Аз съм възкресение и живот (Иоан. 11:25).

В човешкото съзнание тайната на света се мери (по неразгадаемост – б. пр.) с тайната на човека. Непрогледен мрак покрива цялото творение и човешката мисъл изобщо не може да разбере защо светът съществува в такъв вид. Само озарен от светлината на Богочовека Христос, светът разтваря цветчето на своето същество и своя истински смисъл е стойност. Затова Спасителят е казал за Себе Си: „Аз съм светлината на света“ (Иоан 8:12). В Богочовека и Неговата светлина човек е прогледал и е открил истинския смисъл на света. Някаква божествена разумност и целесъобразност пронизва цялата твар. Разумност, зададена от Самия Господ Христос като вечен Логос Божи, поради което и е казано в светото Евангелие: Всичко, което стана, чрез Него стана (Иоан 1:3). Тази логосност (тоест разумност – б. пр.) и логичност на света и на всичко сътворено става видима едва в светлината на въплътения Бог Слово. Човешкото съзнание само когато се просветли със светлината на въплътения Бог, може да види божествения, логосен смисъл на тварите и да се убеди в истинността на апостолските думи: Всичко чрез Него и за Него е създадено (Колосяни 1:16). Това означава, че смисълът на всяка твар поотделно и на всички твари заедно е да осъществят в себе си Богочовешката истина и правда до последна възможност. Небето и земята няма да преминат, докато на тях не се изпълни целият закон на Бог Слово. В Богочовека Христос е започнало оздравяването на творението, възвръщането на творението, което се е разболяло от наличието и действието на греха и злото (Матей 5:18; Римляни 8:19-23).преп. Иустин Попович 5Понеже Господ Христос като Богочовек е най-висша ценност, Той като такъв е и най-висш критерий за всички истински ценности. В този свят никое същество, по-нисше от Богочовека, не може да бъде истинско мерило за ценности, когато най-висшата ценност е Личността на Богочовека. Човекът не може да бъде критерий, защото е далеч по-нисша ценност от Богочовека. Като висша ценност Богочовекът е най-добрият критерий за всичко Божие и човешко и в този, и в другия свят. Историята на тази планета не познава нито по-добър Бог от Христос, нито по-добър човек от Христос. Богочовекът едновременно съвършено е явил Бога и съвършено е явил човека. Поради това няма Бог без Богочовека; нито има човек без Богочовека.

Какво е истина? – попитал Пилат въплътената Истина и поискал с ушите си да чуе онова, което с очите си не е видял, като че ли не една и съща душа е слушала с неговите уши и е гледала с неговите очи.

Всъщност Богочовекът Христос е истина не като дума, не като учение, не като деятел, но като всесъвършена и вечно жива богочовешка Личност. Единствено като такава Личност Той е и критерий за Истината. Затова Богочовекът е казал за Себе Си не само: Аз съм Истината, но и Аз съм Пътят (Иоан 14:6), тоест път към самата Истина, мерило на самата Истина, същина на самата Истина. Мерило на Истината е самата Истина, а Истината е Богочовекът Христос. Поради това всичко, което не е от Него, не е от Истината. Извън Неговата богочовешка Личност Истината е онтологично невъзможна.

В християнството Истината не е дискурсивно понятие, нито теория, нито учение, нито сбор от учения, но живата богочовешка Личност – историческият Иисус Христос. Преди Него човеците са напипвали Истината, но не са я имали. С Христос като с въплътен Бог Слово вечната Божествена Истина влиза в този свят. Затова е и казано в пресветото Евангелие: Истината произлезе чрез Иисуса Христа (Иоан 1:17).

Какво е живот, истински живот и мерило на живота? Пак Личността на Богочовека Христос, а не Неговото учение, отделено от Неговата чудотворна и животворна Личност. Никога никой от хората не е посмял да каже: аз съм живот, защото всеки е смъртен. А Богочовекът е казал: Аз съм животът (Иоан 14:6). И с право е казал, понеже с възкресението Си е победил смъртта и се е показал вечно жив с възнесението на небето и със сядането отдясно на Отца. Поради това Богочовекът е Живот и мерило на живота. Всичко, което не е от Него, е смъртно. В Него животът става личностен и логичен, защото има божествена вечност. Като вечен Божествен Логос, Той е живот и всеживот, понеже животът е живот с Него. Където Него Го няма, там животът се превръща в смърт, защото Той е единственият, Който прави живота жив. Отпадането от Него, Който е Живот, винаги завършва с умиране и смърт. Поради това в Него, като Логос и Логика на живота, се намира единствено възможното логическо оправдание на човешкия живот в категориите на времето и пространството.преп. Иустин Попович 6Вечният живот се храни и поддържа с вечното добро и с вечната правда, и с вечната истина, и с вечната мъдрост, и с вечната светлина. И когато Спасителят е обявил: „Аз съм живот“ с това Той е обявил за Себе Си и следното: „Аз съм Доброто, Аз съм Правдата, Аз съм Истината, Аз съм Мъдростта, Аз съм Светлината“. Тъй като Той е всичко това наведнъж, то Той е и най-висшето мерило за всичко това. Със Своята всесъвършена Личност безгрешният Богочовек е единственият непогрешим критерий на живота, доброто, правдата, истината, мъдростта, светлината в човешкия род.

И така, Богочовекът е най-висшата и най-съвършена ценност, единствената вечна ценност, а с това и поради това висш и съвършен критерий, единственият вечен критерий на истината, живота, правдата, светлината, доброто и смъртта.

Какво ще стане, когато тази християнска философия на ценностите се обърне с лице към западната философия на ценностите? Ще има въстание и преврат, въстание срещу основния принцип на западната философия – човекът е мярка на всички неща, и преврат в цялостното схващане за живота и света. Срещу този хуманистичен принцип се изправя евангелският принцип – Богочовекът е мярка на всички същества и неща. Богочовекът е олицетворение и въплъщение на всички божествени и човешки съвършенства, затова Той е върховна ценност, всеценност и непогрешимо мерило на всички ценности. Само като живее с Него и според Него, човек придобива всички непреходни ценности и е способен да мери всички същества и неща с непогрешима, евангелска, богочовешка мярка.

Когато в славния немански период сме избирали коя да бъде най-висшата ценност на нашата народна душа и история, чрез свети Сава и останалите свети Немани сме избрали Христа Бога и Неговото Евангелие. Така Христос със Своето Евангелие е станал главна определяща и творческа сила на нашата история. Припомнете си съдбоносното Косовско решение – чрез светия княз нашият народ избрал Царството небесно и всенародната жертва за него. Нима това Косовско решение и жертва не е предопределено от Христовия дух, от Христа? Да, то е и естествена, и логична последица от християнската философия на ценностите. Косовското благовестие не е нищо друго освен Евангелието на Христа, продължено през вековете. Вижте, то се предава от едно сръбско поколение на друго. Ето как звучи то в песента на майка Ефросина:

Сине Марко, едничък на майка,
да не беше ми рана моя клета,
недей, сине, да огрешаваш душата,
недей, сине, да говориш криво,
ни по бабите, ни по братенците
но по правдата на Бога истинен,
по-добре главата си да изгубиш,
отколкото душата си да огрешиш.

В тази песен християнската философия на ценностите е намерила затрогващ израз – безсмъртната човешка душа е висшата ценност; главното е да не се огрешиш за нея, макар и да си укоряван от родители и от близки, и от целия свят; душата не ще се огреши, когато живее по правдата Божия, когато за нея правдата Божия е тази, която определя всички човешки отношения – роднински, лични, социални, народни, общочовешки.преп. Иустин ПоповичВсичко безсмъртно, велико и славно в нашата история е създадено с Христовото Евангелие. То се предава чрез всички истински християни, чрез всички създатели и пазители на християнските ценности и идеали. При историческите безпътици то е било непогрешим пътепоказател; във всички тъмнини – слънце; във всички скърби – утеха; във всички смърти – спасение; във всички робства – извор на оптимизъм; във всички кризи – съвест. Какво означава да си християнин? Това означава: да считаш Богочовека Христа за най-висша ценност и да Го обичаш повече от всичко, винаги при дилема да избираш Царството небесно, а не земното и всичко да решаваш „по правдата на Бога истинен“, дори и всички демонски сили да бъдат срещу теб.

_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4t9

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

ВЪПРОСЪТ ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА И СМИСЪЛЪТ НА ТОЗИ ВЪПРОС*

Орлин Йорданов

Орлин ЙордановОбикновено се смята, че въпросът за смисъла на живота е най-баналният философски въпрос, а също че току-що направената констатация е тривиалност, която отдавна е прехвърлила средите на философите и вече е ши­роко известна и в средите на „нефилософите“.

Истината е, че така наречените философи са вероятно единствените, за които въп­росът за смисъла на живота съвсем не е банален. Вярно е, че на него мо­же да се отговаря скучно и банално, но самият той не е такъв. Тъкмо нап­ротив – според философите той е най-важният въпрос, а някои дори твър­дят, че е единственият въпрос, на който си струва да отговаряме. Не би могло да е другояче, тъй като обявяването на даден въпрос за банален, ску­чен и тривиален е по същество отказ от занимаване с този проблем – просто начин да се каже, че въпросът е безсмислен или че такъв въпрос реално не съществува, а това очевидно е реакция, която не може да се очаква от един философ. Ако дейността на философа е да размишлява, то той едва ли би стеснявал умишлено кръга на философските си питания.

Причината, поради която хората смятат, че въпросът за смисъла на жи­вота е банален, е че не може да му се даде еднозначен отговор.

Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме в ежедне­вието ни са или от практическо естество, или се отнасят до някакви фак­ти. Повечето от тези въпроси са наистина важни, доколкото се отнасят до условията на живота. Свиквайки с това, ние неусетно започваме да очакваме, че важните въпроси по принцип се отнасят до материални не­ща, до неща, които можем ясно и отчетливо да възприемаме и освен то­ва считаме, че един въпрос е смислен и сериозен, само ако от неговото решаване има практически резултат, само ако след занимаването ни с не­го наличните блага в света са нараснали. В резултат на това сме склон­ни да обособим една група въпроси, които обикновено наричаме „абстракт­ни“ или „отвлечени“ или просто „философски“ и ги третираме като безс­мислени и безплодни първо, защото това, за което питаме не е ясно и вто­ро, защото те на практика не могат да бъдат решени.

Сега трябва да кажем, че това е вярно, но само наполовина. Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме са от по-горе описа­ния характер, но те все пак са въпросите само за нашия бит. И макар че битът заема – при това не без основание – голяма част от нашето вни­мание и ангажира съществени дялове на нашия живот, все пак той не е тъждествен със самия наш живот. Защото освен битово, човекът е и битийно същество; освен че се разполага в бита, човекът присъства и в битието. И при това второто, според настояването на философите, е да­леч по-важното, защото първите въпроси засягат все пак само условия­та на живота и то в неговите по-низши биологични или социални аспекти, а другите въпроси визират самия живот на човека и то в неговия екзис­тенциален смисъл.

Въпросът „Как да съществуваме?“ е без съмнение важен въпрос, но въп­росът „Защо изобщо съществуваме?“ е качествено различен въпрос, кой­то много повече приляга на съществото, наречено човек. Първият сочи към онова общо, което имаме с всяко живо същество на този свят, дока­то вторият ни показва като уникални същества, родеещи се с безтелес­ните същности.

Вярно е по-нататък, че на такъв тип въпроси не може да се даде факти­чески отговор, защото те не се отнасят до факти, а до смисли. Но то­ва съвсем не означава, че подобни въпроси са безсмислени. Изключително важно е човек да размишлява върху тях, защото иначе той би живял някак „наслуки“, би се оставил по инерция в руслото на живота и вместо да пре­образява света „по свои образ и подобие“, би позволил на този свят да го моделира по силата на чистата случайност. Доколкото човекът е твор­ческо същество, което е призвано да придава образи и форми на нещата, дотолкова нему подобава да живее според един жизнен проект, на който той е автор. Този проект обаче не касае само своя автор, а представля­ва една светогледна, духовна визия, отнасяща се и включваща цялото чо­вечество.

Тук, разбира се, има едно огромно изкушение – тази визия трябва да е то­тална, но не бива да е тоталитарна. Последното е възможно, само ако участието на всички хора в този жизнен проект е положено върху личната им свободна воля като първи и най-висш принцип на всяка човешка общност. Тъй че ако все пак съзнанието трябва да оформя битието, то това съзнание следва да е разгърнало подобен смислен жизнен проект, а това ще рече човек да е размишлявал по-дълбоко върху въпроса за смисъла на живота. Не отричам, че без това изискване животът в неговите биологич­ни аспекти е все още възможен, но силно се съмнявам, че за човека това ще означава нещо повече от раждане, хранене, размножаване и умиране. Да се живее някак без това е възможно, но да се живее смислено, правилно, достойно и пълноценно – едва ли.

Но въпреки всичко това мнозина смятат, че щом на въпроса за смисъла на живота не може да се даде еднозначен отговор, то всеки отговор е еднак­во верен или неверен. Така излиза, че отговорът няма никакво значение, че малко или много всеки отговор е фикция. Но ако това е така, то и въп­росът е малко или много фикционален – тоест недействителен, измислен. Оттук лесно се вижда защо мнозина изобщо не си дават труд да размиш­ляват по този и по подобен род въпроси. Обикновено те разполагат с един готов отговор, който очевидно – ако съдим по честотата на явяването му – не е резултат от свободно лично размишление, а е продукт на масово­то съзнание. Последното, разбира се, не означава, че такъв отговор не е плод на мисленето, но е очевидно плод на най-лесното мислене, което се движи по посоката на най-малкото съпротивление. Това е мислене „по инерция“ и то даже не точно мислене, а по-скоро някакво решение на съ­щество, което се усеща под заплаха. Този готов отговор е много повече защитна реакция, отколкото някакво съзерцание, много повече психичен, отколкото духовен акт, по-скоро реакция, отколкото рефлексия.

А заплахата е реално осезаема, защото въпросът за смисъла на живота може да нахлуе в нас, да застане в центъра на съществото ни и да бло­кира за дълго време иначе добре разработената и смазана машина на на­шето ежедневие. Този въпрос – и онези, които имат опит с него добре зна­ят това – ни връхлита изневиделица. Той не чука учтиво на вратата, а влиза с взлом, като „нечакан и неискан гостенин“ и из основи разклаща всичките ни навици и тренирани жестове и ходове като проблематизира най-очевидното и наличното. Този въпрос е от такова естество, че може радикално да промени посоките на нашия интерес – ние започваме да виж­даме проблеми там, където до вчера сме мислели, че всичко е наред и прес­таваме да се тревожим за неща, които допреди малко сме наричали „не­щата от първа необходимост“. И от едни уверени в себе си, движещи от­даващите ни се неща с минимално усилие, ние се превръщаме в дълбоко разколебани хора, заобиколени от непознати и неподатливи неща, изпълне­ни със загадъчност и всяващи страх и даже ужас. Последното се дължи на това, че с въпроса за смисъла на живота ние най-радикално и болезнено осъзнаваме факта на своята смъртност. Когато проумеем това в макси­мална дълбочина, ние долавяме най-внятно чуждостта и нечовековостта на битието. Нищо не ни е така близко и родно, колкото животът и нищо не ни е така чуждо и противно, колкото смъртта. И макар че да сме жи­ви не можем никъде другаде, освен в този именно свят, ние започваме да мислим, че той не е нашето място, щом – уви – в него е възможна и на­шата смърт. Как може светът да е единствено възможният и даже „най-добрият от всички възможни светове“, щом в него именно се случва на­шата смърт? Така въпросът за смисъла на живота получава един неочак­ван обрат – той се обвързва с проблема за смъртта. Даже нещо повече – проблемът за смисъла на живота е всъщност проблемът за смъртта. В своята нова формулировка той би следвало да звучи така – „Възможно ли е изобщо да има смисъл такъв живот, който е краен и ограничен?“ Тук би трябвало да поспрем и да си изясним въпроса. Ако е факт и е вярно, че ние сме смъртни същества (а опитът ни уверява, че това е така), то какъв смисъл има нашият живот? Всичко, което правим, казваме, желаем; всич­ко, което вкусваме и изпитваме; всичките ни намерения; всички събития и лични преживявания – изобщо всичко, което съставлява нашия живот е безсмислено, ако е вярно, че идва един миг, в който нашата личност изчез­ва и след този миг никъде, никога и по никакъв начин ние, именно ние, не съществуваме. Ако това ви се струва пресилено, то спрете за момент и помислете или не, по-скоро почувствайте, с цялото си същество почув­ствайте, сковаващия ужас, който ви обзема при мисълта, че вие, именно вие, не сте. Ето днес, когато все още сте, все още съществувате в пъл­нотата на живота, някое ваше намерение ви се вижда смислено и добро. Напрягате сили, жертвате разни неща, за да го осъществите и го пости­гате. Нека приемем, че сте го постигнали дори по-добре, отколкото очак­вате, че самите вие сте изненадани от резултата и тогава радостта ви е голяма и заслужена. Постигнатото намерение вече не съществува акту­ално, но то не загубва смисъла си, само защото вашата памет, която ви­наги е будна, го държи за вас в битието. Това, че нещата престават да съществуват е едно крайно неприятно тяхно свойство, което ни причиня­ва много тъга и страдание, но все пак скромна утеха за нас е, че поне ние все още сме, и докато сме и самите вече изчезнали неща не престават да имат смисъл. Простичко казано, нещо изобщо има смисъл, докато и до­колкото съществува, и ако престане да съществува, смисълът му не се гу­би, само защото ме има мен, в когото се съхранява неговото битие**.

Ако от субективна човешка гледна точка аз съм последната възможност нещата да са смислени за мен, то какво се случва с нещата и техния смисъл пред лицето на смъртта? Ако не само нещата, ами и аз, доколко­то все пак съм нещо сред неща, преставам да съществувам, както ни уве­ряват опитът и секуларната съвременна наука, то в чия памет ще се съх­рани споменът за моето съществуване, та и сега, когато вече ме няма, да е смислено и това, че съм бил и това, че сега ме няма (ако изобщо мо­же да е смислено това, че ме няма). Тук, предполагам, някой, който разби­ра божествеността в термините и духа на абсолютния идеализъм (тоест според мен безлично и някак твърде отстранено от човековостта и без капка интимност и святост) би възразил, че е доста претенциозно да обя­вяваме човека едва ли не за мяра на всички неща и че това, до което дос­тигнахме преди малко е логичен резултат от субективирането на целия въпрос. Той вероятно би казал още, че нещата не са смислени, поради чо­века, а са такива сами по себе си и че от това, че човек е престанал да съществува не следва, че светът се обезсмисля. Това е така, ще каже той, защото нали поне Бог съществува и ето, в Неговата памет се съх­раняват и нещата, и моята памет за нещата, и даже и аз самият и при това завинаги, защото Бог никога не ще престане да съществува. Това възражение не е удовлетворително, а още по-малко удовлетворява дадени­ят отговор. Първо, защото това, че Бог съществува и ме съхранява в па­метта Си, никак не ме ползва, понеже тук се касае за мен самия, за моя­та личност, и второ – налице е една безсъдържателна и даже малко ци­нична аналогия – така, както нещата не губят смисъла си, поради моето битие, така и аз не губя смисъла си поради битието на Бога. А цинизмът се състои в това, че аналогията скрито твърди, че човекът е нещо. Чо­векът обаче не е нещо, а личност и разликата е, че нешата са ценност заради нещо друго, а личността е ценна сама по себе си. За­това нещата могат да бъдат осмисляни по този начин, а личностите – не. А който смята за уместен подобен отго­вор, споменава Божието име напразно, защото, вместо „Бог“, си мисли някакъв безличен чисто философски принцип.

И тъй, първото условие за смислеността на живота и изоб­що за смислеността на всяко нещо е неговата непрекъсна­тост. Едно нещо, за да е смислено, не трябва никога да свършва. Не че смисълът му се състои в това никога да не свършва (защото това може да е налице и все пак то да е безсмислено), а по-скоро, че това никога да не свършва е непременно условие то да има какъвто и да било смисъл. Отнесено към факта на човешката смърт, това положение предполага, че нашият живот може да има някакъв смисъл само ако лич­ното присъствие на всеки един от нас е вечно или – казано на традици­онен философски език – само ако онова, което всеки нарича „Аз“ е безсмъ­ртна субстанция. Безсмъртието на душата е безусловно условие за смисъла на нашия живот. Ако ние допуснем, че няма нищо в нас, което да трае вечно, то оттук следва, че животът е един абсурд. Ако ние сме на­истина смъртни, то е невъзможно да сме наистина живи. В този случай смъртта не просто слага край на нещо съществуващо – тя свидетел­ства, че и от самото начало и през цялото време сме били живи мъртъв­ци и „мъртви души“.

Именно тук следва да спомена накратко и за отговора, който мнозина да­ват с удивителна лекота, с което започна и настоящото размишление. На това, че ако сме наистина смъртни, то животът ни не може да има смисъл, обикновено, без никакъв потрес, сякаш става дума за цената на краставиците, се отговаря, че това съвсем не било така, защото ето, човек работи, живее и оставя следа подир себе си – завещава на бъдни­те поколения своите вещи, своите мисли и преживявания, своите успехи и провали, мечтите, надеждите и страховете си. Освен това, той продъл­жава да съществува в своите деца и в спомените на своите близки. И ако човек е съумял да остави „драскотина в паметта“ на другите, то жи­вотът му не е бил напразно и всичко, всичко е имало смисъл. И освен то­ва, нали след смъртта ни частица от нас продължава да съществува под някаква друга форма? Ние се разлагаме на съставните си части и оста­ваме в света. Наистина, преставаме да бъдем хора, но не изчезваме в Ни­щото, а пък и кой знае – може би съществувайки като капка вода, светът ще ни разкрие неподозирани и недостъпни за нас преди страни и аспекти на своето битие.

Аз, разбира се, не отричам, че в това има известна поетика, красота и даже идиличност, но за съжаление тук поетиката и идилията не ни вър­шат работа. Опасявам се, че с подобни прелестности поставеният въп­рос не намира никакво решение. Единственото, което става ясно е, че ако това не се казва на шега, то свидетелства за решителния отказ да се разсъждава сериозно върху най-важния въпрос на човешкото битие. Това не означава нищо друго, освен жертване на личната свобода в името на катадневната сигурност с цената на най-голямата баналност, която човек при липса на ангажимент към собствения си живот може да произведе. За­щото нали все пак никакво утешение не са за нас всички тези кръговра­ти на веществата, албуми с овехтели снимки и посадени дръвчета? Как­во общо ще имам аз, именно аз, с всичко това, когато мен, тъкмо мен, няма да ме има? Между нас казано, то и сега, и днес, когато все още съм, няма голям смисъл, а какво остава за после. Не, ако попитаме себе си, лич­но себе си, за смисъла на всички тези неща, то ще трябва все пак да бъ­дем искрени, с риск да смутим душата си, и да отговорим, че всички те­зи неща могат да имат смисъл, само ако аз съм. Те имат смисъл ако се случат на мен, а ще се случат на мен, само ако аз съществувам и при то­ва ако съществувам винаги. А и аз съвсем не мога да си помисля, че не съ­ществувам, защото никой не може да мисли небитието, а още по-малко своето собствено небитие. „АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ“ е едно винаги невярно съждение, защото ако това съждение е, и е вярно, че е, то това може да е така само при условие, че то е нечие съждение. Но ако аз не съществу­вам, то самото това твърдение е ничие и, следователно, то би било вяр­но, ако самото то не съществува, което е очевиден абсурд.

И тъй, досега направеният анализ сочи, че ако смъртта наистина е рав­носилна на абсолютна гибел за нас и ние наистина прекратяваме своята връзка с битието, то животът ни приживе е лишен от всякакъв смисъл. Нищо от онова, което съставлява нашия живот не може да го осмисли, за­щото всичко свършва в мига на смъртта. Такъв е суровият извод, до кой­то трябва да достигнем, и затова сега за нас въпросът е дали смъртта наистина е нашият край или е, както казват, врата и преход към друго из­мерение на битието. Този въпрос обаче стои някак встрани от настоящото размишление и засега ще се ограничим само да кажем, че ние не раз­полагаме, а и най-вероятно никога не ще се сдобием с доказателство как­то за едното, така и за другото. Не можем да бъдем сигурни както, че ду­шата е безсмъртна, така и че е смъртна. Следователно, това е въпрос не на знание и наука, а на вяра. Тук само ще кажа, че напълно разбирам онези хора, които вярват, че душата е безсмъртна, защото и аз се числя към тях. Все пак в това има смисъл, независимо дали е така или не е. Но оне­зи, които вярват, че душата е смъртна съвсем не мога да ги разбера, за­щото в това няма никакъв смисъл, пък дори и някога да се окаже вярно. Та представете си само за миг, просто отпуснете въображението си, че на човек някак си му се отдаде да проумее секунда преди смъртта, че е …смъртен! Отдаде му се да узнае, че целият му живот е бил напразно и че изобщо не е имало никакво значение дали е съществувал или не е, че не е имало никаква тайна и нищо не е трябвало да узнае и никаква светлина да види. Как мислите, дали изобщо си струва да тъгува, че напуска този свят? Аз мисля, че в такъв момент човек би трябвало до прокълне света и след като изпита най-голямото разочарование в живота си да се… само­убие преди да умре и да го изостави с възможно най-голямото облекчение, задето напуска най-голямата безсмислица на света.

Нека сега се върнем към нашия проблем, защото всичко казано дотук, ако е вярно, е все пак половината от истината. Доколкото нашият живот се разгръща в историята и сам представлява една история, то условието за неговата смисленост не е само това никога да не свършва. Струва ми се, че второто много важно условие е той все пак да свършва, защото нима една история има смисъл преди да приключи? Нима не е вярно, че ние раз­бираме смисъла на всеки разказ, едва когато завърши и преди края му изоб­що не сме способни да предугадим развръзката? Всяка история има нача­ло и край и ние много пъти вероятно сме допускали грешката да правим прибързани заключения и да си съставяме мнение за героите преди да дой­де краят. Излиза, че завършеността е също тъй безусловно условие за смислеността на всеки сюжет. Изказано като правило, това положение гласи, че нещо изобщо има смисъл само ако завърши, само след като завърши. Нашият живот не прави изключение, доколкото представлява ед­на история, и значи това правило важи и за него. Това иде да рече, че жи­вотът ни може да има смисъл, само след като завърши. И тук ще кажа, с риск да се повторя, че смисълът не е в това да свърши, а това да свърши е само условие за този смисъл. Това наистина е така и от една не чисто логическа гледна точка, а и в живата екзистенция на едно хипотетично безсмъртие. Представете си, че лично вие сте безсмъртен и всички около вас – също. Можем ли да предположим дали един такъв живот е най-добро­то, което можем да искаме за себе си? Вероятно първите няколко столе­тия ще ни е интересно, защото има много неща на този свят, които не сме опитали, но след няколко милиона години, когато ще сме опитвали за първи път токайско вино няколко милиарда пъти и също толкова пъти сме чели, да речем, „Федон“, едва ли ще мислим така и само няколко години след това вероятно ще пристъпим към масово самоубийство, чувствайки се избавени от едно голямо зло и ще възхваляваме смъртта като панацея за всичките ни болки и страдания. Тогава вероятно ще бъде съвсем умест­на иначе циничната забележка, че животът е хубаво нещо, ама много се проточи! Но макар че това едва ли е далеч от истината, не то е основ­ната беда в цялата работа. Не толкова благата и прелестите на света ще се свършат, колкото това, че такъв един живот е чисто и просто ге­ометрично линейно продължение на сегашния ни живот. Да си мислим, че проблемът за смисъла на живота ни ще се разреши ако просто разтеглим същия този живот до безкрайност е доста наивно. Единственият резул­тат вероятно е, че ще увеличим самия проблем.

Този пример, който между впрочем не е непознат в световната литера­тура, показва, че това, че сме смъртни не е единственият проблем. Проблемът е и в това, че и докато живеем, ние не сме това, което трябва да бъдем. Въпросът не е само в количеството на живота, но и в неговото качество и ако си представим, че сме безсмъртни тук и се­га и по този начин, с тези души и тела, с тези сърца и умове, ние чис­то и просто ще усилим агонията на живота до безкрайност. Защото ни­ма с тези души и тела животът ни не е една агония? Нима не е агония един живот, който никога не свършва и никога не се узнава за какво е би­ло всичко това?

И тъй, ние сме изправени пред сериозно противоречие. От една страна животът ни не може да има смисъл, ако приемем че сме напълно смъртни същества, а от друга – той отново няма смисъл, ако приемем обратното. В единия случай нашият проблем е смъртта, а в другия – безсмъртието. Казано по друг начин – животът ни би имал смисъл, само ако са удовлет­ворени и двете условия – това да не свършва, което е условието на безсмъртието и това да свършва, което е условието на смъртта. Но две­те условия елементарно си противоречат и, следователно, никога не мо­гат да бъдат дадени едновременно. Това би трябвало да означава, че то­ва, че сме живи е факт, който при никакви условия няма да се изпълни със смисъл.

Все пак обаче би трябвало да забележим, че двете изисквания наистина си противоречат, но не елементарно. Това не е обикновено противоречие, а антиномия, при която в конфликт влизат не логически конструкти, а цен­ности. Става дума за неспособността на нашия разум нито да вмести тези две ценности, нито да отстрани и жертва коя да е от тях. Ние на­истина се намираме пред антиномия, защото от една страна, не можем да започнем да мислим възможността за тези две положения, нито можем да престанем да искаме животът ни да е смислен, а оттук и да държим смет­ка за условията, при които това е възможно. Първото е невъзможно да пос­тигнем, а второто не е възможно да направим, без предварително да се обречем на безнадеждност.

И все пак трябва някак да помислим като възможна тази антиномия, защо­то ако тази, точно тази невъзможност не е възможна, то наистина дали сме или не сме няма никакво значение. Животът ни би имал някакъв смисъл, само ако никога не свършва и ако все пак в същото време свършва. Въз­можно ли е това по какъвто и да било начин или не? Аз мисля, че все пак е възможно, защото какво пречи този наш, сегашен живот да свършва и да прехожда в един друг, по-истински наш живот, живот, в който ние сме това, което трябва да сме, и това, което трябва да сме – сме. В този свят ние усещаме заплаха за смисъла на нещата от две посоки. Първата идва някак отвън, от самия факт, че сме смъртни и, следователно, ние трябва да отречем смъртта като абсолютна безсмислица и да постули­раме безсмъртието като ценност. Втората идва от нас самите и се със­тои в това, че ние никога не сме способни да живеем така, че да сме щастливи. Като че ли сме онтологически „некадърни“ да обичаме и да бъ­дем обичани, защото какво друго е щастието, ако не това? Следовател­но, ние трябва да отречем самите себе си и да поискаме да се изменим, да се преобразим, за да се утвърдим в любовта и то завинаги. Излиза, че е смислен само онзи живот, който вечно пребивава в любовта и само по този начин двете страни на антиномията са удовлетворени. Ето, ние же­лаем на сегашния наш живот да се тури край, защото само така можем да отречем тази наша „некадърност“, а тя трябва да бъде отречена, по­неже е несрета и духовна немощ. Но ние не можем да желаем на нашия жи­вот по принцип да се тури край, защото какво сме ние без живота си? Дори и призраци не можем да бъдем, защото и призраците са живи по свой си начин. Ние наистина желаем живот вечен, но не такъв и не този жи­вот, а онзи живот, който така и не се случи през целия ни живот. Искаме да умре в нас всичко, което не сме наистина, да ни се открие на прага на живота какво всъщност сме и след това, като обикнем с всичкото си сър­це и цялата си душа това, което ни се е открило, да възкръснем за този живот и да пребъдваме в него за Вечността.

__________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е въпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тук дължа едно разяс­нение от философски характер. Тясното обвързване на смисъл с битийстването ми се струва необходимо, защото нима нещо мо­же да е смислено, без преди това изобщо да е. Не че смисълът му е в това, да е, а по-скоро това е необхо­димо условие да е смислено.

Орлин Йорданов е философ, преподавател по философия и култура в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Автор е на статии, публикувани в наши академични списания, както и на преводи на философски и богословски текстове от английски език.

Изображение: авторът на статията, Орлин Йорданов, първият вляво. Източник – Гугъл БГ.

В ГЛЪБИНАТА НА ЧОВЕШКАТА ДУША*

Иван Г. Панчовски

Ivan PANCHOVSKIУчението на материализма за човешката душа като продукт, резултат, свойство или функция на мозъчното вещество отдавна е отживяло времето си. Науката е доказала неговата негодност да обясни смислено произхода и същината на психическите явления. Въобще след появата на Кантовата философия, по думите на един виден учен, материализмът е анахронизъм. За нашето пък време той е научна безсмислица. След витализма на Дриш, след интуитивната философия на Бергсон, след корекцията на традиционната психология от страна на Ремке, след психологическите изследвания на Уилям Джеймс и след рефлексиологията на известните руски учени Владимир Михайлович Бехтерев и Иван Петрович Павлов да се поддържа материалистическото учение за душата значи да се отхвърлят резултатите на двувековно научно изследване в областта на психологията и да се връщаме към най-примитивната философия – материализма.

Днес твърдо е установено положението, че човешката душа е самостойно духовно начало в човека. Вдъхновено и в съгласие с науката говори за душата най-големият съвременен френски философ Бергсон: „Душата – това е пламъкът на живота, запален от Висшето начало”[1]. Колко близка е съвременната наука до библейския възглед за човека! Физиологията изследва човешкото тяло и идва до заключението, че то е съставено от елементите на земята. Психологията пък изследва психическия живот на човека и идва до заключението, че човекът е надарен с душа, която е пламъкът на живота, запален от Висшето начало. Не е ли това същата мисъл, но изказана с други слова, която четем в Библията: ”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание на живот; и стана човекът жива душа[2]„?

Човекът съдържа в себе си две страни, две стихии. Тяло и душа – това са две различни същности. Едната е материална, а другата – духовна. Тялото е временно и е подчинено на смъртта, душата е вечна и е надарена с безсмъртие. Това са два извора, чиито струи съединени образуват пълноводната и преливаща от изобилни творчески импулси река на човешкия живот. От тялото изтичат струите на физическите и органически процеси, а от душата – струите на многостранните психически процеси. В душата се преплитат нишките на ума, чувството и волята, които представляват такава сложна мрежа, че тяхното отделяне е невъзможно. Те са свързани в организирана цялост, както звуците на една мелодия и както клетките на един здрав организъм.

Нейде в глъбината на душата, там, откъдето получава импулси целият човешки живот, се корени едно психическо ядро, което е най-първично по произход, но затова пък е най-мощно по жизненост и най-трайно по време. То е тайнственият копнеж, неудържимият устрем на човешката душа към Извора на живота, към Върховното битие – Бога. Религиозната потребност е вглъбена в човешката душа, ала тя е отправена към Всемирната душа, към Абсолютния дух. Тя често пъти се изявява в непонятна тъга, подобна на тъгата по родината на дълго скиталия се из чужбина. Тази тъга, тази носталгия на човешката душа по своето небесно отечество невинаги е осветена от светлината на съзнанието, но винаги, макар и покрита с мрака на подсъзнанието, дава на човека да чувства известна празнина в своя живот, известна незадоволеност само от естественото. В тази непрозирана глъбина се намира копнежът към свърхестественото, към надземното и към надсветовното. Из нея израстват и узряват най-нежните и най-благородните рожби на човешката душа.

Религиозният копнеж, както казахме, не е винаги осветен от светлината на съзнанието, а често пъти се къпе в мътните води на несъзнанието или плува в бурните вълни на „паразитното аз“, като се изразяваме с терминологията на Бергсон. Проявите на тялото със своя груб материален характер вземат стихийна форма, заглушават нежните душевни влечения към Бога, та човек дори не подозира тяхното съществуване. Тогава той се отдава на плътските страсти, които не позволяват на душата да прояви своя собствен, истински живот. Неговият ум се движи само в сферата на грубите материални интереси и не може да долови със своите материалистически очи духовните красоти на добродетелния живот. Неговото сърце, огрубяло и затлъстяло от плътски наслади и пресищания, е станало неспособно за по-възвишени и чисто духовни трепети. А религиозното чувство, сподавено нейде в глъбината на подсъзнанието, оковано от всички страни, бушува, но неговите вълни не могат да разбият яките му стени, за да изскочат в сферата на съзнанието.

Съвременната психология доказва, че в съзнателния живот на човека често пъти при така наречените психически конфликти става потискане, тоест изгонване от областта на съзнанието, на известни влечения и преживявания, понеже съзнанието не може да ги асимилира, да ги хармонира с основното си съдържание. Обаче тези потиснати, изгонени от областта на съзнанието, влечения и преживявания не загиват безследно, а се напластяват в областта на подсъзнанието, където се организират в едно особено аз, наречено от Бергсон „паразитно”, за разлика от „основното аз”. Оттук паразитното аз упражнява болезнен натиск върху основното аз, спъва неговата дейност и често пъти се стига до така нареченото раздвояване на личността, което води към психическо разстройство и заболяване.

В областта на несъзнателното могат да бъдат подтиснати не само осъдителни, нисши влечения у човека, но и благородни, възвишени. Това зависи от централното ядро на основното аз. Ако то е обладано предимно от зли, порочни склонности и влечения, всеки благороден стремеж на неговата природа се потиска, изтласква в сферата на несъзнателното. Организираните в несъзнанието благородни стремежи и влечения към Висшето добро – Бога, напират на съзнанието, и най-често техните вълни разбиват стените на господстващото основно аз, които са ги спъвали досега, и нахлуват в съзнанието. Тогава стихията на религиозното чувство залива целия съзнателен живот на личността. В такъв случай най-злият става най-добър, най-върлият безбожник става най-религиозен[3]. Резултатът на такива нахлувания в съзнанието на потиснатите в областта на несъзнанието религиозни импулси са така наречените  от Джеймс „религиозни обръщания”. Религиозното обръщане е прелом, прераждане на съзнателната личност, смяна на господстващата досега психическа нагласа с коренно противоположна на нея. В този смисъл Иисус Христос говори на Никодим: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие[4]”, или „Ако някой се не роди с вода и Дух, не може да влезе в царството, Божие[5]”. Иисус Христос не изисква физическо, плътско прераждане, както погрешно го разбрал Никодим[6], а прераждане на духа, смяна на досегашния съзнателен живот, κъдето са господствали ниските страсти и влечения, с нови, с потиснатите благородни стремежи, които са вложени дълбоко в психическата природа на човека. Той иска насочване на човешкия дух не към земята, а към небето, освобождаването му от робуване на сатаната и заживяването му в Бога.

Потапянето във вода – кръщението – е външен символ за ставащата вътрешна обнова, за ставащото в същото време кръщение със Светия Дух[7]. Чрез кръщението става външно оплакване, омиване, очистване на тялото, но този акт, взет сам по себе си, няма никакво религиозно значение, ако не бъде съпроводен с вътрешно оплакване, омиване и очистване на съзнанието от грешните, плътските помисли и със заменянето им с духовни, възвишени. Само в този случай тайнството кръщение има обновително значение, само при такова вътрешно прераждане кръщението може да внесе успокоение на съвестта, понеже потисканите досега морални импулси, които са гнетели съзнанието, са осъзнати, влезли са в центъра на съзнателното аз и сега съставляват неговото основно ядро. Заради това в първите векове на християнството тайнството кръщение винаги било предшествано от тайнството покаяние[8]. Първо човек се е разкайвал за греховете си, променял е порочния си живот или, изразено с термините на съвременната психология, отхвърлял е досегашното съдържание на основното аз, в което е доминирал стремежът към злото, и е заживявал нов, добродетелен живот, или централно място в основното аз е заемал стремежът към доброто. Едва след тази психическа промяна, станала чрез покаянието, се е извършвало кръщението, което омивало греховете на разкаялата се душа. Едва след твърдата решимост на самия човек да се отклони от пътя към сатаната и да тръгне по пътя към Бога той получава чрез кръщението благодатта на Светия Дух, която, след като го очисти от греховете, укрепва го и подпомага в неговата борба за добродетелен живот. Без тази вътрешна решимост на покръстилия се, кръщението ще остане външен знак без никакво значение; то ще остане само обикновено омиване с вода на тялото, без да бъде облята с небесна светлина и душата; то ще остане само водно кръщение, без да може същевременно да бъде и огнено кръщение с Дух Свети.

От това става понятна цялата промяна на покръстилия се и истинската значимост на тайнството кръщение. Същевременно ние се убеждаваме в ненадминатата и с нищо незаменима ценност на религията от психологическо гледище. Тя играе вътрешно обновителна и церителна роля. Освобождава човека от гнета на несъзнанието, отстранява пагубното раздвоение на личността и я пресъздава за нов творчески живот, подхранван от благодатните сили на Светия Дух. „Религията, говори Джеймс, дава на хората душевна яснота, морално равновесие, щастие. Тя изцерява някои болести така добре, както и науката, а у известни личности дори по-добре, отколкото последната[9]”.

Потискане на религиозните влечения в една или друга степен става у всеки човек, ала то никога не може да бъде проведено докрай. Човешката душа по същината на своята природа е религиозна. Ако бъде лишена от възможност да изявява своята религиозност, в нея настъпва пустота. Тя става неспокойна, чувства, че ѝ липсва нещо съществено, без което не може да живее. Обхваща я от нищо неуспокоима тревога, лудешки бяг. В такова положение се намирал Ницше, известен богоборец и антихрист. Едва ли може да се намери по-гениален изказ в световната литература за пустотата и неспокойствието на отделилата се от Бога душа от този, който ни дава Ницше. Той говори, но не с устата си, а със своето разбито сърце кървавите слова: „Ах, къде да отида с моите неутолими желания?… От всяка планина търся бащина къща и майчина стряха… Къде е моят дом? Аз питам, аз търся и търся, но не го намирам никъде. О, вечно навсякъде! Ο, вечно никъде! О, вечно напразно[10]”!

Напразно хората се опитват да потъпчат копнежа на душата си към Бога. В нейната глъбина все ще остане една пламтяща искра, която нищо не е в състояние да загаси.Тя винаги ще свидетелства за Бога – вечната светлина[11]. „Човекът, пише Гьоте, не може да избяга никъде от Бога. Той може да се нарече атеист, но той не е в състояние да прогони от себе си тъгата по Бога, която не дава покой на душата му”. Дори някой, ако цял живот е давал преднина на телесния си живот и на нисшите душевни страсти, то в края на живота си, когато тялото изнемощее, когато силите му отпаднат и страстите утихнат, става едно просветляване, събуждане на религиозното чувство[12]. Тогава човешката душа литва към Бога. Тя едва на смъртния одър е могла да се почувства свободна и е доловила ясно копнежа по Бога в своята глъбина. Сега тя се отдава на блажен унес към Бога и пие неземна радост от бездънните извори на живота – Бога[13].

Човекът е създаден от Бога и се стреми към Него. Неспокойно е сърцето му и пуста е душата му, докато не се вслушат в гласа на собствената си природа, тоест докато не влязат в общение с Бога. Като илюстрация на казаното ще приведа високохудожествените слова, които известният съвременен руски писател-мистик Дмитрий Сергеевич Мережковски влага в устата на мъдреца Ямвлих Ефески: „Ние всички някога се намирахме в недрата на Отца в незрима светлина. Но веднъж погледнали от височината към тъмната, мъртва материя – всеки видял в нея своя собствен образ като в огледало. И душата казала на себе си: „Аз мога, аз искам да бъда свободна. Аз съм като Него (като Бога ск. м.). Нима не ще дръзна да отпадна от Него и да бъда всичко?” Душата като нарцис в поточе се пленила от красотата на собствения си образ, отразен в тялото. И паднала. Искала да падне докрай, да се отдели от Бога навеки, но не могла: нозете на смъртния се допират до земята, но челото му се възвисява в горните небеса. И ето, по вечната стълбица на раждане и умиране душите на всички същества низхождат от Бога и възхождат към Него. Опитват се да се отдалечат от Отца и не могат. На всяка душа се иска сама да бъде Бог, но напразно; тя скърби по Отеческите недра; за нея няма покой на Земята; тя жадува да се върне към Единия. Ние трябва да се върнем към Него и тогава всички ще бъдат Бог, и Бог ще бъде във всички[14].”

В тези слова високохудожествено е изразена същата истина, която Библията ни разкрива с така простите, но затова пък ненадминати по дълбочина, разкази за създаването на човека, за отпадането му от Бога и за изгонването му от рая. Там с божествена простота е предадено това, което човешкият ум в многовековни търсения едва е смогнал да долови и да се изясни. Днес и Библията, и психологията с различни думи изричат истината: в глъбината на човешката душа е вложен копнеж и тъга по Бога. Душата, колкото и да бъде робиня на тялото и на страстите му, колкото и да бъде обхващана от богоборчески стремежи, все носи върху себе си печата на Бога и все си остава в своята основа богоподобна, и като такава в една или друга степен винаги е религиозна, винаги се въззема към небесните висини и намира истинска сладост само в общението и единението с Бога.

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 24-27.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Собр. сочинения, т. I, с. 123, Спб, 1925.

[2]. Битие 2:7.

[3]. Като пример могат да бъдат посочени св. Мария Египетска, блажени Августин, Дж. Папини и други.

[4]. Иоан 3:3.

[5]. Иоан 3:5.

[6]. Иоан 3:4.

[7]. Деяния апостолски 10:44-47.

[8]. Деяния апостолски 2:38; 3:19.

[9]. William James, The Varieties, etc. 122-123. Цит. по Эмил Бутру, Наука и религiя въ совр. философiи, с. 290, Спб, 1910.

[10]. Цит. по Т. Toth, Religion des jungen Menschen, S. 20-21, Freiburg, 1931.

[11]. Исаия 60:19; Яков 1:17; 1 Иоан 1:5.

[12]. Като примери могат да бъдат посочени Хайне, Волтер, Жорже, Д’Аламбер, Монтескьо, Бюфон и други.

[13]. Иоан 1:3-4.

[14]. Смерть боговъ, с. 72, Берлин, 1922.

Изображение: авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

СВОБОДА, ВЛАСТ И ТРИТЕ ИЗКУШЕНИЯ*

Поглед към религиозната философия на Ф. М. Достоевски

Паулина Тодорова  

Portret DostoevskogoВ записките от Дневника на Фьодор Михайлович Достоевски се споменава често името на френския историк Огюст Тери. В своята книга „История на трите съсловия” Огюст Тери е написал, че римските императори предоставяли на епископите неограничена власт над градовете, затова след падането на империята духовната власт повсеместно се трансформирала във феодална. Изначално сливането на светската и духовната власт в значителна мярка предопределила историята на Римокатолическата църква като цяло и този отпечатък е наложил католицизма във всички сфери на западната култура. Църковното и светското се повредили взаимно едно друго: отначало светското, вещното започнало безцеремонно да нахлува в духовната област на Църквата, а после и самата западна Църква продължила да носи изопачената духовна традиция в света в продължение на векове. В “Дневника на писателя” от 1880 година Фьодор Михайлович Достоевски пише: „Римското католичество отдавна вече продаваше Иисус Христос срещу земни владения, заставящо човечеството да се отвърне от него, тоест главната причина за материализма и атеизма в Европа, това е католичеството, което естествено породило в Европа и социализма. Понеже социализмът има за задача да разреши съдбата на човечеството вече не чрез Христа, а вън от Бога и вън от Христа; социализмът е трябвало да се зароди в Европа естествено на мястото на пропадналия християнски идеал като загуба на самата Католическа църква[1].”

Фьодор Михайлович Достоевски е бил убеден, че католицизмът преди всичко е способствал за обедняването на първосъздадения християнски идеал, че е повлякъл последователно след себе си Реформацията, революцията и нихилизма. Забравянето на Свещеното Предание на светата апостолска Църква на Иисус Христос довело до това, че десакрализираните народи на Европа се подложили на масовизация и породили съответните обществени организации като либерална демократизация, това което Фьодор Михайлович Достоевски нарича социализъм. Тази нова религия по своята същност е „неблагодатна, лишена от харизматична власт, отчуждена от небето, и следователно, тя е власт изначално богоборческа и незаконна, обричаща народите, които я следват на сигурна гибел[2]”.

„Легендата за Великия Инквизитор” на Фьодор Михайлович Достоевски е насочена не против католичеството, а против всяка власт, която посяга на свободата. Затова Николай Александрович Бердяев нарича Инквизитора религиозен анархист. Този така наречен анархизъм на Фьодор Михайлович Достоевски е свързан и с неговата антропология. Човекът за него е абсолютна ценност и загадка. Главната тайна на човека е неговата свобода – тя е божествен дар. „В профетичната „Легенда за Великия Инквизитор” – пише Николай Александрович Бердяев – има гениално прозрение не само за авторитарното католичество, но и за авторитарния комунизъм и фашизъм, за всички тоталитарни режими[3]”. Но работата тук, продължава Николай Александрович Бердяев, не е в пророческия дар на писателя, а в неговите принципни позиции: това е темата за царството на Кесаря. Цялото царство на света – минало и бъдещо – е основано на отрицанието на свободата в нейната висша проява – свободата на духа, и поради това е враждебно на човека и Бога.Portret Dostoevskogo 2Темата за властта Фьодор Михайлович Достоевски разкрива в романа „Престъпление и наказание” в две основни направления. Първото е свързано с идеята за свръхчовека в „Престъпление и наказание”, а второто – с идеята за авторитарната власт, както и с диктатурата в романа „Бесове”.

В “Престъпление и наказание” Фьодор Михайлович Достоевски, последователно обмисляйки идеите на Макиавели и Наполеон, е оголил глъбинната основа на претенцията за ролята на свръхчовека, като заедно с това е отхвърлил оправдателната ѝ псевдонравствена цел. Теорията на Разколников съдържа няколко нива. Първоначално „той излиза с претенцията за свръхчовечност чрез сила, после в духа на полуконформизма свързва това понятие с прогресивното историческо развитие и накрая с дълбоката проницателност – единствено и само чрез освобождаването от нравствения закон[4]”. В резултат ние получаваме власт заради властта, тя се дава на този, който посмее да я вземе; тя не е съвместима нито със страданието, нито с нравствените размисли. Така Разколников е убил заради себе си самия себе си .

Относно изворите за обосноваване на властта като свръхчовешка воля пише Р. Лаут. Според него изходен пункт на тези възгледи е учението на Хегел с неговата история за диалектическите процеси при развитието на духа, възвръщайки се към самия себе си, а също и теорията на Сен-Симон за историческите процеси, водещи обществото към по-добро бъдеще. И двете теории придават по-голямо значение на обективно-реалните сили[5], отколкото на отделния човек, гениалността на който те могат да използват. При това съвършено безразлично под „сила” се подразбира дух, общество и материя. Преходът от проблема за свръхчовека към проблема на диктатурата откриваме в романа „Бесове”. Заключителното изискване на социалистическата програма на Шигалев гласи: „Излизайки от безграничната свобода, аз завършвам с извода за безграничния деспотизъм[6]”. Идеята на Шигалев се състои в разделянето на човечеството на две неравни части. Една част от човечеството се противи на необходимостта от развитие, необходимо е да се предаде властта на друга негова част, способна да помогне за неговата победа. По такъв начин едната част получава свобода на личността и безгранично господство, а останалите личности губят и се превръщат в стадо. В това стадно състояние на безгранично послушание хората достигат състояние на първобитния рай. Шигалев дава и алтернативен вариант: да се взривят тези девет десети от човечеството, за да може оставащата елитарна и образована част да може да живее „по-научно”.Portret Dostoevskogo 3В „Легендата за Великия Инквизитор” Фьодор Михайлович Достоевски изобразява завършена система на властта, в която се съчетават идеите за свръхчовека и диктатурата. За коренното преустройство на обществото е необходимо в пълнота да се изяснят потребностите в природата на човека. Традиционно се отделят две основни групи от потребности – материални (за Фьодор Михайлович Достоевски – потребността от хляб) и духовни – потребността от идеи, свобода и така нататък. Фьодор Михайлович Достоевски придава по-голямо значение на духовните потребности, макар безусловно да признава, че видимото свидетелства за обратното. Въобще за социалните теории на ХІХ век е било свойствено значително преувеличаване ролята на материалните потребности, но и мислители като Хобс дълго време практически не признавали значението на духовните потребности. Изходен пункт за техните разсъждения – „Хлопането на талигата, доставяща хляб на гладното човечество, може да бъде, по-добро от духовното спокойствие… Никаква наука няма да им даде хляб, догдето останат свободни, но ще се свърши с това, че ще поднесат свободата си пред нашите нозе и ще ни кажат: „По-добре  ни поробете, но ни нахранете[7].” С утоляването на глада изчезва сама по себе си и склонността към престъпление. Инквизиторът „пророкува”: „Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни[8].”

Но духовната потребност точно толкова се нуждае от удовлетворение, колкото и материалната. В теорията на Иван Карамазов тя може да бъде удовлетворена по пътя на отказа от свободата. Насищайки се, човек забравя за проблема за хляба и си спомня за съвестта. Съвестта безпокои хората и те не могат да живеят с бремето на вината. Човешката свобода се овладява от този, който успокоява тяхната съвест. Три са силите, които са в състояние да пленят съвестта на такива хора –„слабосилни бунтовници”: чудото, тайната и авторитетът.Prestyplenie i nakazanieСилата на трите изкушения

Чудото е свързано с вярата. Човекът жадува за отговор от Бога, а също за доказателства и свидетелства за Неговото присъствие. Чудото говори на човека за това, че той е чут. И ако човек се съмнява в чудото, то по мнението на Инквизитора, той губи и вярата си, понеже човек търси не толкова Бога, колкото чудеса. Затова, когато човекът не види чудото си го създава сам, обръщайки се към магьосничество, знахарство и ереси.

Темата за изкушението на чудото се забелязва в много от творбите на Фьодор Михайлович Достоевски. Не може да не се спомене романа „Идиот”, и по-точно – един от полюсите в продължението на романа – картината на младия Х. Холбайн. Въпреки традицията художникът нарежда да изобразят Иисус Христос след смъртта с лице, белязано с печата на страданията. Представил е  Спасителя измъчен, изранен и даже посинял, без божествен ореол както е във властта на тлението. Както се разбира от романа, копия на тази удивително „странна картина”, виси на стената на Рогожин. Парфен говори на княза Мишкин: „Аз обичам да гледам тази картина… Да, в тази картина вярата у другите все още може да изчезне! – възкликва князът[9].”

Това, което свързва Фьодор Михайлович Достоевски с тази картина може да се прочете в „Дневника на Анна Григориевна за Достоевски”. Фьодор Михайлович Достоевски е видял картината в галерията в Базел. По спомените на Анна Григориевна, платното буквално е дишало в безнадеждност, така сякаш е искало по-скоро да избяга от галерията и Фьодор Михайлович Достоевски не е могъл да отвърне очи от него.Достоевски, БесовеСпоменатият диалог между Парфен Рогожин и княз Мишкин  наподобява епизода от романа „Братя Карамазови”, по-точно глава „Гибелен дух”.

От тази глава разбираме, че смъртта на стареца Зосима предизвиква голямо оживление сред вярващите. Великото очакване на чудото, упованието на незабавна сила на изцеление, довело огромно множество хора на гроба на светия старец. Фьодор Михайлович Достоевски подробно описва атмосферата на очакване на чудото. Болните искат изцеление чрез чудо, съмняващите се – укрепване на вярата, и какво те чакат – старецът да започне да благоухае и да се окаже неподвластен на тлението. Завистниците се надяват, че старецът ще се „вмирише” и по този начин разобличават себе си. И старецът Зосима действително „се вмирисал”. И дълго след това даже самите разумни монаси изтръпвали от ужас при спомена за тази „съблазън”.

В тези два епизода е разкрита същността на чудото. Фьодор Михайлович Достоевски сблъсква тук суеверието и вярата. Вярата ражда чудеса, стремежът към чудесното без вяра – е суеверие. Чудото, при все това – не е функция на вярата: не съществува закон, по който в този или в друг случай вярата да ражда чудо. Така например светостта съвсем не винаги поражда „нетленни мощи”, а убедеността в строго детерминираната връзка на материалната и духовна сфера е един от стълбовете на суеверието.

Природата на чудото е духовна и значима в сферата на духовното. Съзерцаващите чудото го съзерцават не във външната среда, а в самите себе си. Тялото на покойния старец Зосима се оказало във властта на тлението, защото „вмирисаната” атмосфера на суеверието очаквала чудо. И чудото не се случило със стареца Зосима: чудото не се случило в душите на събралите се на гроба.

Същото се случва и със страшната картина на младия Х. Холбайн: художествено-усилената човечност на Иисус Христос поставя под съмнение чудото на Възкресението.

Измъченият Иисус Христос напомня, че за вярата не съществува гаранция. Тайната заменя човешката истина. Тайната укрепява хората във вярата и в живота, защото те са склонни да считат своето съществуване недостатъчно, а тяхната вяра е неразбрана и неопределена. Човекът чака възвещаването на истината-догма, която няма да узрее разсъдъчно.

Но хората се прекланят пред тайната единствено тогава, когато зад нея стои духовен авторитет. В духовната сфера повече, отколкото в материалната, човекът се стреми да намери опора в лицето на висша инстанция, която е способна да разреши неговото съмнение. По забележката на Р. Лаут Фьодор Михайлович Достоевски е живял в такава епоха, когато тази мисия носили положителните науки, от които очаквали решения на теоретични и практически проблеми. Следствие на този субект обективната схема на научното познание се пренася в областта на духа. Обаче в романа Фьодор Михайлович Достоевски ясно показва, че позитивизмът не е нищо друго, освен плоска научна религиозност, а възвеличената до такава степен наука води към гибел и взаимно унищожение. Човечеството се умиротворява тогава, когато го водят като послушно стадо.идиот, достоевскиГлавната идея на Иван Карамазов намира израз в обосноваването на властта на избраните. Избраните са тези, които знаят тайната на човешката природа и цялата негова потребност, грижат се не само за хляба, но и за спокойната съвест, дават преизпълнена идеята за тайната, подкрепена с чудеса, сакрален авторитет и всеобщо единение. Тези избрани „свръх хора” са съгласни да приемат върху себе си бремето на земната власт заедно с бремето на свободата и греха. В резултат на това за по-голямата част от човечеството ще се възцари, по искреното убеждение на Инквизитора, земният рай и царството на „духовната евтаназия” (термин „euthanasie spirituelle” – духовна смърт – използва се в труда на А. Любак „Le drame de l humanisme athee”). Рай, в който няма грях (нали ако няма свобода – няма и грях), без страх от унищожение към враждебните сили и непоносимото чувство за неизпълнимост на божествените заповеди. Слабите хора получават щастие – щастие на неведението, а великите – гордост за своя подвиг. Иначе какво им остава за награда в този съвършено безсмислен свят?

Философията на Великия Инквизитор, сякаш владеещ тайната на човешката природа, се оказва само противоречива и красива риторика, ако внимателно се замислим в нейното начално послание. Инквизиторът точно е усетил човешките слабости и изкусно е свел към тях цялата човешка личност. Той самоуверено поправя подвига на Иисус Христос, освобождавайки човека от бремето на свободата. Обаче в началото той отхвърля свободата и сам признава нейното съществуване, а по-късно свободата става божествен дар. Утопията на Инквизитора е опит да се живее така, сякаш свободата не съществува. В крайна сметка замисленият експеримент от Инквизитора – Иван завършва с катастрофа както за отделния човек, така и за човечеството.

___________________________

*Публикувано в списание Духовна култура, 2009, кн. 1. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Суворов, А. С., Достоевски и Запада. (Обречен ли човек?), Москва, 8, 2000, с. 207.

[2]. Цит. съч., с. 208.

[3]. Бердяев, Н. А., Руската идея, с. 151.

[4]. Лаут, Р., Философията на Достоевски в систематическо изложение, М., Република, 1996,  с. 223.

[5]. Цит. съч.,  с. 224.

[6]. Достоевски, Ф. М., Идиот, Събрани съчинения в 12 т., т. 6, с. 291.

[7]. Достоевски, Ф. М., Братя Карамазови, с. 267.

[8]. Цит. съч., с. 267-268.

[9]. Марченка, Е. “Старинна картина” на Г. Голбейн младши в романа “Идиот” на Ф. М. Достоевски, Стил, образ, време, М., 1991, с. 23.

Авторът Паулина Тодорова е магистър по богословие и работи като преподавател във Висшето транспортно училище „Тодор Каблешков”, София.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО – ТАЙНА НА ВЯРАТА*

Мария Шанца

За християните Възкресение Христово е най-светлият празник. Съхранените през вековете хубави традиции често се спазват и от хора, които стоят далеч от вярата и от Църквата. На някои от хората повече им допада Рождество Христово, защото традициите, свързани с този празник, са по-богати. Освен това всеки, дори и нехристиянин, може да си каже, че на този ден честваме идването в света на изключителния Човек, без Когото нашата цивилизация би изглеждала съвсем другояче. Не е известна точната дата на Неговото раждане, но се знае кога и къде е живял. Всеки историк независимо от възгледите си не може да не се съгласи с два неоспорими факта.The resurrection in the last dayПърво – през годините 28-30 след Христа един Човек – Иисус от Назарет, проповядва в Палестина идването на Божието царство. Покрай Него се събират тълпи хора, но когато е осъден на смърт, всички Го напускат. По нареждане на римския наместник Пилат Понтийски на 7 април 30 година (или на 3 април 33 година) Го разпъват на кръст. Второ – скоро след това Неговите ученици, толкова уплашени по време на процеса и смъртта Му, започват изведнъж публично да проповядват, че Иисус е възкръснал и е жив. От този момент никой не е в състояние да ги принуди да мълчат. Не ги плашат нито преследванията, нито мъченическата смърт. И точно от тяхното твърдо убеждение се ражда християнството и се формира Църквата. Това се знае със сигурност. Щом като това убеждение има толкова сериозни последствия, струва си да се замислим какво е съдържанието на думата „възкръснал“. На този въпрос дори и вярващите невинаги могат да дадат правилен отговор. За нехристияните по принцип „възкресението“ се отнася към терминологията на мита. В повечето религии съществува божество, което слиза в света на умрелите, за да се върне после от него, но това винаги става в митическо измерение, а не в историческо (или извънисторическо). Иисус обаче е конкретна историческа Личност, живяла в определено време и среда; знае се  дори и датата на смъртта Му. Към това трябва още да се добави, че за един християнин възкресението на Иисус не е както в мита – връщане към живота, а преминаване чрез смъртта в съвсем нова действителност. Нещо повече, това преминаване засяга също и всеки от нас и нашето лично възкресение. Такова е съдържанието на вярата при вярващите, макар че много от тях не разбират съвсем за какво става въпрос.

Да се опитаме да дадем отговор на основния въпрос: откъде идва понятието „възкресение“ и какво означава то?

Ще започнем с това, че то е библейско понятие и затова би трябвало да се обърнем към Библията. Ще направим голяма грешка, ако се опитаме да го изясним въз основа на добре познатите ни гръцки концепции. Гърците към VI век преди Христа са разделяли човека на безсмъртна душа и тяло. В Библията човекът винаги се схваща като цялост, която бихме нарекли „психофизична цялост“. В нея няма разделение на „дух“ и „материя“. Староеврейската дума „нефеш“, превеждана понякога като „душа“, точно означава „вдъхване на живот“ или направо „живот“.

Не по-малко проблеми ни създава думата „тяло“. Понякога дори и силно вярващи християни не разбират точно какво казват, изповядвайки вярата във възкресението на телата. Те не знаят, че в Библията думата „тяло“, на староеврейски „басаср“, означава човека в неговата преходност. Четем например у св. пророк Исаия: „И ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види“ (Исаия 40:5), където пророкът изразява надеждата, че тази слава ще я видят всички хора на земята. И така очакваното в края на света „възкресение на мъртвите“ – това не е възкръсване на тленните останки, а както смятат вярващите, несравнимо по великолепието си чудо: пробуждане за нов пълноценен живот на истинския човек, променен чрез Божията сила.Caravaggio, Jesus after His Resurrection and St. Apostle ThomasДълго време израилтяните имат много неясни представи за това какво ги очаква в отвъдното. Смятат, че човекът (като цяло, а не само сянката или душата му) преминава след смъртта си в Шеол, място под земята за умрелите, където няма никаква разлика между царя и просяка, където съществува вечен мрак и мълчание, където не може да се слави Бог, защото там вече не стига всемогъществото Му. На много места в псалмите можем да открием това разбиране. Ето например: „Обърни се, Господи, избави душата ми, спаси ме поради милостта Си, защото в смъртта няма спомен за Тебе: в гроба кой ще Те слави?“ (Псалом 6:5-6).

Праведният Иов, подложен на тежки изпитания, е сигурен, че ако умре преди да го е защитил Господ, тогава в Шеол дори Всемогъщият няма да може да го намери: „И защо да ми не простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми? Защото, ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има“ (Иов 7:21). В същата Книга на Иова има обаче и думи, предсказващи, че има някаква нова надежда: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога“ (Иов 19:25-26). Еврейският текст не е много ясен. Подобни мисли можем да срещнем и в някои по-късни псалми.the resurrection dayПророк Иезекиил в началото на VI век преди Христа предава една потресаваща картина на възкресението. Бог показва на пророка голяма долина, пълна с изсъхнали кости, и му повелява да произнесе над тях следното пророчество: „Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух – и ще оживеете“ (Иезекиил 37:5). Тогава се долавя шум и движение „…и почнаха да се сближават костите, кост до своя кост. И видях: ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре, но дух нямаше в тях“ (Иезекиил 37:7-8). Тогава Бог му повелява да изрече пророчество за духа на умрелите. „И влезе в тях дух, – и те оживяха и се изправиха на нозете си – твърде, твърде голямо опълчение“ (Иезекиил 37:10). Тук лесно можем да се заблудим, че това е предсказание за всеобщо възкресение. Но няколко стиха по-нататък Сам Бог пояснява това пророчество: „Тия кости са целият дом Израилев. Ето, те казват: „изсъхнаха нашите кости, и загина нашата надежда: ние сме от корен изтръгнати“… Ето, Аз ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева“ (Иезекиил 37:11-12). Тук става дума за възкресението на „Израилевия народ“, обаче без съмнение това пророчество на Иезекиил подготвя почвата за разбирането на индивидуалното възкресение.

Няколко десетилетия след Иезекиил започва да говори друг пророк, наречен Втори Исаия. Той приканва евреите да се върнат в разрушения Иерусалим, да се уповават на Господа и същевременно представя страдащия праведен Раб Господен. Неговото крайно унижение, позорната Му смърт, а също и триумфалното Му връщане към живот във възхвала (Исаия 52:13; 53:12). Този текст е много важен, тъй като в него се прокарва мисълта за възкресението, която ще намери израз в две по-късни книги (Книга на пророк Даниил и Втора книга Макавейска), възкресение – увенчаване на човешкия живот.TheResurrectionOfJesusByHeinrichHofmann0302Колко е чуждо на гръцката култура понятието „възкресение“, се убеждава и самият св. апостол Павел, когато се опитва да говори в Атина за Иисус Христос и за възкресението Му. Атиняните не проявяват интерес към възкресението: безсмъртната душа, веднъж освободена от тялото, което за нея е „гроб“, за какво да се връща към него? Пък и в Библията човек е неразделно единство на душа и тяло. Затова в споменатите Книга на пророк Даниил и Втора книга Макавейска не се говори за „души“, които след мъченическата си смърт ще се радват на вечен живот. От друга страна, този, който умира за своя Бог, не бива да бъде далече от този Бог след смъртта си. Именно тогава той възкръсва благодарение на Божията сила.

Във Втора книга Макавейска се разказва за седемте братя мъченици и тяхната майка, която неуморимо поощрява синовете си да издържат, а след тях и тя самата умира. Всички те получават силата, която им е необходима, за да понесат жестоките мъчения, от непоколебимата вяра в очакващото ги възкресение. Това изразява добре вторият от братята, когато се обръща към палача си: „Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони“ (2 Мак. 7:9). Както виждаме, възкресението означава вечен живот, а този живот е в ръцете на Всемогъщия.

В 12-а глава на същата книга водачът на въстанието – Иуда Макавей, като разбира, че загиналите му войници са прекрачили Божия закон, прави следното: „Събра до две хиляди драхми, според числото на мъжете, прати в Иерусалим, за да принесат жертва за грях, и постъпи твърде хубаво и благочестно, мислейки за възкресение; защото, ако той се не надяваше, че падналите в битката ще възкръснат, излишно и напразно би било да се молим за мъртвите“ (2 Мак. 12:43-44). Както виждаме,библейският автор не може да си представи задгробния живот на душите без телата им.Paul on the Road to DamascusОколо 300 години по-късно Иисусовите ученици виждат всичко това в нова светлина. Възкресението на Иисус Христос за тях макар и най-велико, не е единично събитие, а истинско начало, първи акт на всеобщото възкресение. Затова св. апостол Павел пише на християнската общност в Коринт: „Защото, ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви…“ (1 Кор. 15:16-17). Апостолът няма намерение да доказва Христовото възкресение, а напротив, убедително преразказва това събитие (срещнал се е с възкръсналия Иисус близо до Дамаск), за да накара все още мислещите „по гръцки“ коринтяни да повярват, че мъртвите ще възкръснат.

Тук възникват два съществени въпроса. Първият е: по какъв начин много години или векове след смъртта си човек може да възкръсне за нов живот и какво става с него между деня на смъртта и деня на възкресението? Вторият въпрос е: кога ще настъпи всичко това? Тези въпроси са си задавали и хората от библейско време. Може да се каже, че на първия въпрос отговор ни дава майката-героиня на седемте сина-мъченици от Втора книга Макавейска. Тя казва: „Аз не зная, как сте се намерили в утробата ми: не аз съм ви дала дух и живот; не чрез мене се е образувал съставът на всекиго. Затова Творецът на света, Който е образувал човешката природа и е наредил произхода на всички, пак милостно ще ви даде дух и живот, понеже вие сега не щадите себе си за Неговите закони“ (2 Мак. 7:22-23). Това не е богословска спекулация с цел да се докаже възможността за възкресение. Майката намира отговор в силата на Всемогъщия, Който от нищо (2 Мак. 7:28) е сътворил всичко съществуващо. На въпроса кога ще настъпи това, тя отговаря, че по време на милостта Божия (2 Мак. 7:29), което не е хронологично определение. Авторът на Втора книга Макавейска не развива метафизична теория, а само изразява съществуващата отдавна в традицията на Израил надежда, че точното спазване на Божиите закони винаги води към живот, което значи към възкресение.72310816Апостол Павел се опитва да изясни тази голяма тайна на хората, възпитани в духа на гръцката култура. Той я сравнява със зърното, което „умира“ в земята, за да даде начало на новото „тяло“ (тоест на новия видим вид) на растението. „Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление;… сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно“ (1 Кор. 15:35-44).

Интересно е, че св. апостол Павел въобще не се замисля за това, какво става с човека между смъртта и възкресението. В началото на мисионерската си дейност той е бил сигурен (както и другите), че ще доживее повторното идване на Иисус Христос и всеобщото възкресение на телата. Затова за нас са важни думите, които четем в неговото послание до филипяни. Апостолът пише това послание в затвора, в очакване на присъдата, която може да бъде и смъртна. Св. апостол Павел казва, че ако той трябва да избира между живота и смъртта, би се затруднил. Той знае, че е нужен на младата, неукрепнала християнска общност, но казва: „Желая да се освободя и да бъда с Христа“ (Фил. 1:23). Апостолът не пита как и по какъв начин. За него смъртта означава още сега „да бъда с Христа“, и това му стига. Този ерудиран голям богослов тук удивително напомня необразованата майка на седемте братя-мъченици.

Библейските автори не дават докрай отговор на въпроса за възкресението, а коригират някои наши погрешни представи и същевременно разкриват задълбочено съдържанието на християнската вяра, която често не познават добре както християните, така и нехристияните.

И накрая, за тайната на Възкресението може да разбере нещо повече само този, който като св. апостол Павел лично срещне Възкръсналия Иисус.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 4, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru