Кратко наставление към вярващите, че са вярващи*

Марио Коев

Ако за земни работи ви говорѝх, и не вярвате – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?(Иоан 3:12)

Въведение

Знаете ли, господа[1], какво всъщност представлява съвременният богослов? Съвременният богослов, уважаеми дами[2], е като онова дете, което всяка вечер държи да разказва приказки на баба си преди заспиване. Той също така е подобен на художника, дето рисувал гора, а край нея делфини (справка Хораций[3]), с надеждата, че битието ще понесе всяка несъобразност в името на това да бъде холистично. Следвайки, без да го знае, съвета на Шекспир: Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво, днешният теолог (независимо дали е „модернист”, „зилот” или просто дипломиран) е изкушен от големите морални, философски и научни обобщения просто защото в тясно специализиран план неговите занимания нямат никакво значение за нормалните хора. С други думи, съвременният богослов, дами и господа, подвежда обществото в името на някаква обща цел. Нека тук кажем няколко думи, на които едва ли ще се намери душевно здрав човек да им противоречи, разбира се, щом изключим богословите – „модернисти”, „зилоти” или просто дипломирани.

I.

И така, едно от главните достойнства на съвременния западен свят (от който ние сме част), все още определящ себе си като християнски, въпреки че отдавна самият той провъзгласи идеологията на секуларизма, та казваме – едно от основните достойнства на този свят е окончателното разминаване между думи и дела, между мисъл и акт. Това не е лицемерие, както елементарно и наивно си представяме разпада от този вид. Не, не е лицемерие, нито пък е осъзнато поведение, някакъв „макиавелизъм” например – тези определения вече не важат и на практика са подвеждащи. Всъщност това е премахване на възможността за лицемерие. По същия начин, както са подвеждащи идеологемите от който и да било ценностен тип. Доколкото днес няма каквато и да било водеща идея, а само множество равнопоставени мнения, от една страна, и всички тези равнопоставени мнения не носят никаква, подлежаща на признаване интелектуална тежест, от друга, то всяка интерпретация на сложността на процесите в историята на битието ни е оставена в ръцете на медиите, а следователно – на хора, чиято философска (във възможно най-наситения смисъл на думата) компетентност е безспорна, както и разбира се, на техните работодатели. Но това е едно от достойнствата, и то най-дребното, ако можем да се изразим по този начин. И има ли нещо лошо тук, при положение че без медиите съвременната култура просто не би функционирала? А ако тя не функционира, къде ще се денем ние с нашите претенции за образованост и модерност?

Следващото и далеч по-високо разбиране се отнася към свободата. Според едно опростено, но напълно работещо определение свободата е да правиш всичко, което не е забранено, без да пречиш или да забраняваш на другите да правят същото. Виждаме, че по същество това е юридическо схващане, облечено в одеждите на една хуманистична идея за човека като имащ право на щастие и на себеизразяване. А то е хубаво, трябва да се съгласим! Трябва да се съгласим също, че всеки, който се опита да го опровергае, с това самото вече се опитва да попречи на другите да изказват себе си! За тази цел, слава Богу, има прокурори. Не оберпрокурори, а истински, нормални съвременни юристи, които разбират как функционира системата на обществото и от какво има нужда, за да продължи да функционира.

И така, правото на мнение и правото на щастие са двата основни стълба на съвременната политическа идея за човешкото битие. С тях, разбира се, са тясно свързани редица „второстепенни” постижения на човешката цивилизация, като например масовото образование, позитивистичноправното мислене, разбирано като прагматизъм, и не на последно място, правото на труд, което по своята същност е право на оцеляване – този израз е по-точният аналог на правото на живот, един неясен и твърде абстрактен термин. В системата на обществото правото на оцеляване е тясно свързано с данъчното задължение. А в това също има невъзможен за отхвърляне и за критика смисъл!

Да обобщим за момента тези съвсем кратки и непълни наблюдения и заключения. На първо място съвременната цивилизация е секуларна, защото е християнска. Второ, поради този факт всеки може да бъде християнин, без да бъде християнин, и може да бъде всичко, без да бъде каквото и да било сепариращо себе си нещо. Това е логически просто за разбиране, защото щом всеки може да бъде всичко, следователно никой не може да бъде нещо, което другият да не може да бъде или да не е. Трето, всяка малко по-сложна дума може да бъде възприета като ценност, съответно като ценностно съждение според същия този принцип. Четвърто, за да функционира една толкова сложна система като днешната, са абсолютно необходими механизми и инструменти, които да я удържат в определени рамки – медии, масово образование, юридически норми. Всичко останало е второстепенно, но също така важно, тъй като глобализацията сама по себе си създава все по-големи групи по интереси, чийто контрол би бил невъзможен без наличието на горепосочените предусловия. Общото определение за съвременния свят не е модерност, не е постмодерност, не е секуларизъм, не е постсекуларизъм, постхристиянство и прочее изтъркани и нищо незначещи сложни думи. Колкото и парадоксално да звучи, няма общо определение за глобализирано общество, тъй като неговата същност е строго инструментална, тъй като ценностните му съдържания са в много голяма степен абстрактни. В него, едновременно парадоксално и логично, всяка идеология е подозрителна не защото е непременно лоша, а защото произходът ѝ е смислово чужд на съвремието, тъй като идеологическото, за бъде такова, вече дефинира възможности за междугрупово (междукласово) и/или междунационално противопоставяне според един или друг ценностен принцип.

Тук не бива да забравяме и още нещо. Когато казваме, че съвременното общество е много сложна система, все пак не бива от това да достигаме до неправилния извод, че и човекът в тази система е нещо също така сложно. Напротив. За да бъде една система действително сложна, съставящите я елементи трябва да бъдат възможно по-опростени – в противен случай няма да има една система, а множество от системи, които взаимодействат помежду си, което вече е принципно отрицание на глобализма. Някои смятат, че всъщност точно това представлява той, обаче се заблуждават, защото, ако действително беше така, то нямаше да я има тягата към налагането на по същество еднакъв политически ред навсякъде. Тук дори не коментираме дали този ред е добър или лош, а само, че в основата си е един и същ. На фундаментално равнище поддържането на единството се осъществява чрез виртуални банкови, кредитни и финансови механизми, с други думи, не тъкмо политически. Следователно няма как да съществува отделена от тези глобални инструменти друга система. Те затова са и глобални инструменти. Само някои все още вярващи си, че вярват, християни са склонни да мислят, че човекът е нещо сложно. За тях ще поговорим допълнително, но възможно по-кратко, понеже не заслужават да им обръщаме непропорционално на обществената им значимост внимание.

Има още

Съвременната наука за човека и християнското учение за възкресението*

Камен Динков

І.

Съвременната наука за човека се е добрала до факти, които проливат светлина и върху християнското учение за възможността за възкресението. Тия факти на съвременната психология и философия сочат по един неотразим начин, че възкресението на човека след неговата смърт е една необходимост, ако искаме да мислим за човека (а това е гласа на истината) като за цялостно, единно и целесходно същество, както мисли и християнската богословска доктрина. Струва ни се, че не може да съществува смислен според нуждата и ползата от посочване на научно умонастроения човек, че между християнското учение и научните постижения по даден въпрос няма противоречие. Защото една от причините за неверие в някои от богооткровените истини се заключава в заблуждението, че тия истини се отричат от науката, или, най-малкото, изглеждат невъзможни от нейно гледище. Що се отнася до християнското учение за възкресението, което засяга една велика бъдеща промяна в съдбата на починалите хора и което не се среща в тази форма нито в една от дохристиянските религии и философски учения, правят се опити за неговото осмисляне и приближаване до научно ориентирания човешки разум още от св. апостол Павел, древните апологети, отците на църквата и изобщо богословските писатели от старо и ново време.

А това значи, че нуждата от един напън да се прозре в същината на велика богооткровена тайна и да се посочи нейната необходимост и възможност е била и си остава налице.

ІІ.

Съвременната психология е установила, че човекът е едно единно, цялостно същество, въпреки неговата двусъставна, духовна и телесна природа. Тази единност и цялостност намира пълен израз в онова, което ние наричаме личност. С други думи: личността обединява духовното и телесното начало, онтологически различни помежду си, по такъв начин, че човек се съзнава винаги като едно цялостно, единно същество, което е равно на себе си във всички моменти от своя живот. Всеки един от нас, стига да рече да наблюдава себе си, ще види съвсем недвусмислено, че ние се чувствуваме съвсем същите, равни на себе си, макар да стават с нас много и най-различни промени. Колкото и да нараснем духовно и телесно, каквито и промени да претърпим, съзнанието за нещо непроменимо си остава налице у нас. И никой добросъвестно и обективно не може да квалифицира това съзнание като нереално и ненормално явление. Това съзнание се оформя и специфицира под влияние на различните спомени за самите себе си, засягащи различни състояния – в които се намира човек. От психологическо гледище не може смислено да се утвърждава, че споменатото съзнание се създава от различните спомени. Напротив, тия спомени са възможни само благодарение на неговата наличност в нас. Защото всички тия спомени се съзнават от всеки човек като такива само поради това, че са били някога действителни състояния в нас. Самото съзнаване на ставащите в нас и с нас промени, съзнанието за време, разграничаването на миналото от настоящето, предпоставя едно неизменно начало във вътрешния мир на човека. С други думи и по-точно казано: това съзнаване на особеностите в преживяванията на човека предпоставя факта на самотъждественост. Обуславяйки съзнанието за време, фактът на самотъждествеността с това се явява един свръхвременен център, относно който едни състояния се преживяват като “по-ранни”, а други като “настоящи”. Тази особеност на нашето самосъзнание, или “аз-а” , тоест свръхвременната природа на нашия дух, е разкрита превъзходно в етюдите на руския философ Лев Михайлович Лопатин и съчиненията на Бергсон “Материя и памет”. Опитът на В. Джемс да отхвърли факта на самотъждественото съзнание у човека и да утвърди понятието за “функционалната” самотъждественост, е останал безуспешен. Този опит е бил толкова неоснователен, че не е извикал никакъв отзвук в съвременната психологическа мисъл. Толкова ясна и безспорна е обективната реалност на съзнанието за самотъждественост у нас, във всички минали и настояще моменти на нашето “аз”.

Лев Михайлович Лопатин (1855-1920)

Съзнанието за самотъждественост, обаче не обхваща цялото съдържание на нашия вътрешен мир, дори не цялото самосъзнание, а само неемпирическото “аз” в човека, тоест духа, взет в неговия доначален или самоначален стадий на развитие при земните условия на живот. На въпроса за двата “АЗ-А” – емпирическото и неемпирическото ще се спрем по-после. Съзнанието за самотъждественост е непроизводно и непроизводимо. Неговата непроизводимост е особена и неприлича на непроизводността на другите психически функции (виж Василий Зенковски – Проблема психической причинности). В последно време в психологията се установи непроизводността на цял ред психически функции. Особено значение има непроизводността на мисленето от сетивния материал (у Мессер: Емпфиндунг унд Денкен. Макс Шелер: Ди Щелунг дес Меншен им Козмос по Василий Зенковски посочената статия). Между непроизводността на едни или други функции на нашето съзнание и непроизводността на съзнанието за самотъждественост на нашия дух има съществена разлика. В последния случай ние имаме работа с централния пункт във вътрешния мир, от който зависи съзнанието за цялото съдържание на човешкото душевно съществуване.

Всичките ни “преживявания” са преживявания или състояния на нашето “аз”. Всички мисли, чувства, представни съдържания и искания се съзнават като напълно наши и се изразяват във формата: аз мисля, аз чувствам, аз искам. 

Поради това фактът на самотъждествеността и съзнанието за него принадлежат към централните тайни на човешката душа. Имайки предвид този факт, мнозина психолози смятат, че съзнанието се развива в рамките на самосъзнанието, а не обратното (виж Василий Зенковски посочената статия).

Има още

Към философията на религията – продължение 9 и край

Димитър Пенов

5. Теория на Огюст Конт

С името на Конт е свързан, както е известно, oт една страна, позитивизмът като систематично научно-философско схващане и oт друга страна – известният закон за три стадия, които всеки човек поотделно и човечеството като цяло били прекарвали: теологически, метафизически и позитивен. Позитивизмът е принципиално отричане възможността и значението на всякакво познаване основната същност, първопричината, предназначението и смисъла на нещата, отричане е на всяка интуитивност и интроспекция, на всяка метафизическа синтеза. За него съществуват само външните явления, сетивно уловимото, веществото с неговите отношения и затова за единствено възможно и смислено се обявява позитивното емпирическо познание. В теологическия си стадий според Конт човешкият ум, като насочва своите изследвания главно към собствената си природа на съществата, към първите и последни причини на поразяващите го факти, с една дума, към абсолютно познание – си представя явленията като пряко и непрекъснато действие на свръхестествени деятели, повече или по-малко многочислени, с чието произволно вмешателство се обясняват всички аномалии в света. По-късно неизброимото множество свръхестествени фактори в политеизма се замества oт намалено число богове и най-сетне, след дълго развитие (в монотеизма) първоначалното множество, чрез все по-нататъшно задълбочаване и възход на мисълта, отстъпва на едно трансцендентно същество, на чиято воля се приписват всички явления. Във всичките си стадии обаче религията е всякога една одухотворяваща, персонифицираща, идеализираща теория за света, едно светоразбиране. Според Конт религията произлиза и съществува единствено като обяснение на външните явления, като теория за тях, незадоволителна и произволна, която затова именно сетне в прогресивното развитие на човечеството е била заменена, като отначало е заменена с метафизичното обяснение. Същественото за него е, че на мястото на „въображаемите“ живи същества, разпореждащи в света, идва отвлеченото формално мислене, което търси общите същности, първопричини, цели, закони и принципи, към които се свеждат явленията. Но и това обяснение се оказва твърде много произволно и абстрактно, затова също бива преодоляно и завинаги заместено oт емпирическото по методи, практически-утилитарно по предназначение, сетивно-реалистично и относително – защото не търси никаква същност на нещата, а взема само конкретните явления и отношения – научно познание. Исторически първият, теологически стадий е траял до завършването на средновековието; метафизическият започва с реформацията и възраждането, намира силен олицетворител в деизма на ХVІІ и ХVІІІ век и достига кулминационната си точка във френската революция, произведена според Конт oт същински „метафизици“. Настъпва след това вече позитивният период, възглавяван oт самия Конт и предназначен да трае вечно, така че oтсега – нататък всякаква религия и всяка метафизика стават напълно невъзможни[102].

Огюст Конт (1798-1857)

Докато досега изброените теории все съдържаха някаква правда за религията, позитивизмът се оказва само пълно пренебрегване и неразбиране на правдата, което печели почва не за друго, а защото е просто, елементарно, най-много допадащо на отрицателите „обяснение“. Всъщност Конт не обяснява религията нито в нейните първични форми, нито особено във висшите ѝ основи и стремежи. За него религията е знание, теория за света, задоволяване познавателните интереси на човека и то именно чрез обясняване външните явления. Фактически обаче никоя религия, особено висша, не задоволява само теоретически интереси. Всички висши религии са винаги не предходници, а заместници на позитивизма, доколкото винаги заменят едно движещо се в затворен кръг, утилитарно-практическо, биологически-реактивно „опознаване“ само на околното (Umwelt) с едно задълбочаване, надхвърляне, отнасяне явленията към цялостни концепти и към творческа воля. В религията има действително знание, но то е преди всичко оценъчно отношение, а не каузално обяснение[103]. Такива многомилионни религии като будизма, браманизма и християнството, въпреки големите си иначе различия, имат това общо, че по принцип се отнасят критически към наличната действителност на явленията и си поставят за съществена задача освобождаването на човека oт злото и страданията, неизбежни в този свят на позитивизма, преодоляването на всички временно-пространствени отношения – те са религии на спасението. Нито теоретично, нито жизнено-практически те нямат нищо общо с това, в което Конт вижда същността на религията[104].

Ако религиозно-исторически позитивизмът проявява пълна липса на усет за разглежданите религиозни явления, не по-добре е той и по отношение философско-метафизичните обяснения. Вместо изтъкнатото oт Конт заставане на позитивизма на върха на културното развитие, ние го намираме в историческото развитие показван многократно, но не на върха, а на най-низшето, още близко до робското, оковано във вериги и в границите на потискащата физическа действителност, вегетативно съществуване. По силата на своята духовност човекът не търпи това безразлично съществуване, обхваща се oт неизбежното за природата му учудване като начало на всяка философия, потърсва собственото си място в света, навлиза в своята мирогледна устременост и философска тревога. Процесът на развитие тук винаги неизбежно е oт конкретното, сетивно-вещественото към абстрактното, общото. Елементарно правило за логиката е, че понятията се образуват чрез абстракция oт много единични представи. По пътя на това абстрахиране се достига до най-общите принципи и закони, без които единичното наблюдение и впечатление си остават само субективно мислене. Още Платон в „Теетет“ е разкрил естествения и неизбежен ход на мисълта, от възприятията и мненията към обективното общовалидно знание. Никой не може без насилие да сложи прегради на този ход на мисълта при който тя неизбежно стига до метафизичното, до приемането на една действителност отвъд и над наличната сетивна действителност. Стената (която Конт иска да издигне) между фактите и идеите, между дадените реалности и идеалните възможности, е проста илюзия. Човешката душа е именно в постоянно усилие да застане по-високо oт даденото, да върши по-доброто, да се домогва до нещо друго, да се издига над самата себе си. „Човекът, както казва Паскал, постоянно преодолява човека[105]“. Да искаме да го държим само в рамките на околното, това е най-голямото престъпление към неговата природа, която предубедено и противоантропологично се взема за равна на животинската. Човекът всъщност само тогава е човек, когато своите животински инстинкти взема като изходно начало, опора, за да се издигне по-високо, а не като предел, който му се забранява да прекрачи. Ако той носеше като животните веднъж завинаги определена, затворена, ограничена природа, тогава позитивизмът би могъл да бъде достатъчен за установяване отношенията, но той е изкуствено задържане, когато се касае за едно изменящо се, свободно пресътворяващо се същество[106].

Блез Паскал (1623-1662)

В този именно процес на надхвърляне конкретното и достигане до корените, до метафизичните основни закони на нещата – процес, който може да бъде извървян мигновено oт единичния човек – религията е винаги завършек, а не начален стадий. Дивакът със своя фетишизъм показва същото преклонение пред непостижимото, надвишаващо неговите сили, както и най-дълбокомисленият християнин със своето верую, съответстващо на неговия уровен. Че религията не е първично, преодоляно начало, а е завършек, сочи най-добре примерът на първите позитивисти начело със самия Конт. Той започва със своята позитивистична система, но сетне, изпразвайки небето oт духове и светци, създаде си метафизичната идея за Великото същество, Le Grand Etre, Човечеството, докато най-сетне дойде до религиозния стадий с неговия култ и богопочитане. Само че тук измина сам той пътя съвсем обратно на закона, който беше създал: вместо oт фетишизъм да върви през политеизъм към еднобожие, той тръгна oт вярата в едното човечество, към което прибави сетне политеистическия култ на три богини и множество удостоени герои, а завърши с най-чист фетишизъм[107]. Херберт Спенсер пък полага в основата на цялата си иначе позитивистична система своите „основни начала“, в които дълбоко философски изтъква, че съществува една непознаваема рационално, но затова не по-малко реална и действена основна същност, пред която благоговейно следва да се преклоним. Цялото развитие на науката той вижда коронясано с мистична религиозна вяра. Религия и наука са според него еднакво необходими: науката като изследване изследваемото и възвишаване религията чрез очистването ѝ oт противоразумни идоли, а религията като стимул за самата наука и неин естествен завършек[108]. Особено пластично това преклонение е изразено oт Литре, който след като избродил цялото позитивно знание се вижда обгърнат oт безбрежния океан на непознаваемото. Да се впусне по него му липсва кораб, платна и компас. Затова той стои безмълвен и смирен на брега, душата му се изпълва с доверчивост към великото непознаваемо и това чувство дарява свежи сили на неговата мисъл и мир за неспокойното му сърце. Отвъд позитивното знание душата му е запазила своя неугасим копнеж към отвъдното и в религиозен трепет изживява своите върховни моменти, до които самата наука неволно я е довела, разкривайки безбрежността на океана[109].

Има още

Към философията на религията – продължение 8

Димитър Пенов

13. Едностранчиви теории за произхода и същността на религията

2. Анимистическа

Неин създател е английският етнолог и антрополог Едуард Бернет Тайлор, а най-влиятелните ѝ популяризатори и по-нататъшни продължители са Херберт Спенсер и в известно отношение Вилхелм Вундт. Според тази теория първобитният човек oт наблюдаването на две групи биологични проблеми си образувал представа за нещо различно oт тялото, за душата (на латински anima – oттам името анимизъм) oт една страна, екстаз, болест, смърт, oт друга страна – сънища и халюцинации. В първата редица oт състояния примитивният човек съзирал тялото повече или по-малко напуснато oт това, което го оживява, изолирано за себе си; във втората група явления при картините на съня и привижданията, обратно, изглежда, че безплътният принцип, душата му се представяла изолирана oт тялото, безплътна. Така добитата представа за душата като нещо отделно се отнасяла първоначално само до душата на живия човек. Скоро с нея се свързва вярването в съществуването на душата след смъртта, в странстването на душите и oттам идват грижи и култ за душите на умрелите. Но понеже на първобитния човек собственото битие било мярка за всяко друго битие и той схващал същността на всичко по аналогия със себе си, затова започнал да си мисли нещата, а преди всичко животните и растенията, като съставени също oт душа и тяло. Култът на предците, вярването в свободното съществуване на безплътни духове довежда до вярването в свободно влизане и настаняване на тези духове където си искат, със зли или добри намерения. Така се обясняват редица заболявания като епилепсия, каталепсия, екстаз, лоши внушения и дори смъртта все чрез влиянието на лоши духове. Oттам започва почитането на иначе мъртви предмети заради живеещите в тях духове: дървета, реки, извори, гори, сложен политеизъм с богове на небето и земята, на дъжда и слънцето, на гърма и вятъра, на водата и огъня, на земеделието и раждането, на войната и мира и прочее. Не се спира и на това, като се стига до монотеизъм било по пътя на издигане на някое божество по сила и влияние и изместване на другите; било като се образува пантеон oт всички божества и постепенно отделното им схващане се възприема като качества само на едно божество; било най-сетне, като се прониква до обединяващ принцип, до търсене на един общ универсален дух.

Както натуралистическата, така и анимистическата теория крие известна правда, що се отнася до пътя и средствата за саморазличаването и себеутвърждаването на духа, но тя фактически нищо не ни казва за произхода на това себеразличаване и желаейки да отрече значението на религията, уязвява самия човешки дух, като го фактически премълчава, колкото и това да е чудновато за учение, наричано анимизъм.

На нас се казва, че първобитният човек наблюдавал сънища, болести, смърт, дори собствената си сянка и така достигнал до представата за душата, като съзнателно се смесват представата за душата с идеята за душата, които са нещо съвсем различно. Каква ще бъде представата, зависи oт жизнения опит, oт заобикалящото, oт културното ниво, но да се има идея за душата е вече независимо oт нищо външно и дори не от собствената воля на човека, а само oт дадеността на човека като човек. Защото душата не е едва в боледуването, мечтаенето, бълнуването и прочее, които дивакът бил наблюдавал и за които анимизмът тъй нашироко ни говори, а душата е преди всичко в самото наблюдаване – било на сенки, сънища, болести и прочее и нея значи е проявявал дивакът, като съпоставял, сравнявал, заключавал, търсил да си обясни, прониквал, постигал. Достатъчно е да се запитаме защо именно в тази насока към себеразличаване oт природата, към различаване душата oт тялото са вървели наблюденията на дивака, за да се види всичката несъстоятелност на анимизма, защото ще се разкрие, че или обективно душата и тялото са различни и човекът бил принуден oт тази обективност да я установи, а е могъл да бъде принуден, понеже има съответен възприемащ дух; или вътрешно духовно той е имал идея за такова себеразличаване; или пък са били налице и едното, и другото – което именно е вярното – и значи при, това себеразличаване не се касае за един произвол, „диващина“, а се касае за субективно и обективно наложителен за всеки човек акт на самоосъзнаване. Анимизмът обаче заради наблюдаваните явления забравя самия наблюдаващ, който и тогава, както и през всички векове, докато свят съществува, ще наблюдава и със самото това вече ще се отличава oт всичко в света и ще търси своя първообраз и първопричина. Тук се разкрива не толкова атеизмът, колкото антиантропологизмът на всеки анимизъм, както го схваща тази теория. Разкрива се унищожаването на човека oт него.

Ако анимизмът така подценява и пренебрегва изпитващия, търсещ човешки дух, не по-малко е сляп той и за обективните условия, с които човек винаги се е сблъсквал. Болести, сънища, смърт, живот след гроба – това не са проблеми и интереси само на дивашкото състояние. В тях се крие тревога за всеки човек през всички векове. Няма човек, който да ги е достатъчно разяснил, надмогнал. Ако дивакът при вида на смъртта изтръпвал и се прекланял пред скритата там тайна, разгадали и надмогнали ли са тази тайна, надмогнали ли са силата и неумолимостта на смъртта създателите на анимистическата теория – Тайлор, Спенсер и други? Не стоят ли еднакво безпомощни и все отново подемащи въпроса за смъртта такива „диваци“ като Платон и Аристотел, Августин, Данте и Кант, Киркегард и Ницше, Достоевски, Хайдегер и Ясперс, които тук се изпречват пред нещо велико и незнайно? И те се питат де е смисълът ѝ, началото ѝ, де е стойността на човека, щом има смърт?

Едуард Бернет Тайлор (1832-1917)

Ясно е, че себеразличаващият се човешки дух се вижда свързан с едно битие, противоположно на неговата безкрайност и вечност, което не стои само пасивно противоположно, а ратоборства срещу духа и неговите качества, свлича го, тегне му, иска да го зароби и унищожи и това е oт най-отдалечени времена до днес и завинаги. Само предубеденото съзнание може да остане сляпо за тези проблеми, на които дори дивашкото е търсило отговор. Някои ни казват, че „в основата на всяка религия oт идейна страна лежи анимизмът, вярата в духове, в съвсем самостойно, нематериално духовно начало[85]“ и добавят, че „всеки опит да се премахне oт религията елементът на анимизма противоречи с природата на религията и затова предварително е осъден на несполука[86].“

Подобни твърдения ни задължават преди всичко да направим разлика между два вида анимизъм, каквито тук се явяват налице: oт една страна, анимизмът на Тайлор и Спенсер, който не отрича съществуването на душа в човека, но свързва религията с особени духове – зли и добри, населяващи живи и мъртви предмети, както и с особеното тяхно влияние. Съвсем друг е смисълът на анимизма у новите автори като Плеханов. Според тях е вече причина за религията самото притежаване oт човека на душа, самото приемане изобщо одушевеността на човека. В религията те виждат отживелица и искат нейният мироглед да се замени с научен именно поради това, че е изобщо ноологична – почива върху приемането на човешката душа.

Но ако религията би отживяла, защото е ноологична, тоест е невъзможна без вяра в нематериалното духовно начало и защото е създадена oт първобитния човек, по-малко ли ноологична е самата наука, възможна ли е тя без самостойно духовно начало и не е ли тя рожба на същия първобитен човешки дух и то в толкова първобитни отначало форми, колкото и самата религия? Както няма здравомислещ човек да отрича службата на науката заради наивните ѝ древни форми и заради неизбежния ѝ ноологизъм, така е невъзможно да се отрича и религията, родена oт същия дух и търсеща да отговори на не по-малко насъщна нужда.

Има още

Към философията на религията – продължение 7

Димитър Пенов

12. Психологическо значение на религията

Пораждането на религията у отделния човек е едно духовно раждане, а раждането, като всяко раждане, е свързано с родилни мъки и страдания, с тревога и болки до такава степен, че често, както знаем, вместо раждане идва родилна смърт и на родилката, и на отрочето. По отношение на религията това не е само сравнение: и при нейното раждане неведнъж в историята на човечеството са погинали търсещи личности, които дотолкова са се заплитали и изгубвали в противоречията на битието, че са падали, преди да се породи у тях религията. Такива личности са загивали преди всичко духовно, а нерядко и физически, като сами са достигали до самоубийство. Ние вече имахме неведнъж случай да изтъкнем, че тук всъщност винаги се касае за живот или смърт на целия човек. В това отношение свидетелството на такива като Лев Николаевич Толстой, прекарали особено дълбока криза, е извънредно ценно. Той именно нарича религията основа, върху която живеят хората. Една oт най-хубавите му работи, посветена на религията, така е и озаглавена „Това, чрез което хората живеят“. В своята „Изповед“ пък след като излага обстойно хода на своята мирогледна криза, той накрая пише: „Дето има живот, там има и вяра; oткакто съществува човечеството, съществува и вярата, която дава възможност да се живее и главните черти на вярата са навсякъде едни и същи… Вярата е знание за смисъла на човешкия живот, поради което човек не се унищожава, а живее. Вярата е сила на живота. Ако човек живее, значи в нещо вярва. Ако не би вярвал, не би живял… Понятието за безкрайния Бог, божествеността на душата, връзката на човешките дела с Бога, с единството, човешкото различаване на добро и зло, ето понятията, изработени в непостижимия безкрай на човешката мисъл; това са понятията, без които не би имало живот, не бих съществувал и аз самият; а аз като отхвърлям цялата тази работа на цялото човечество, искам всичко да направя сам отново и както аз искам… Така започнах аз да разбирам, че в отговорите, давани oт вярата, се съдържа великата мъдрост на човечеството, че аз нямам право да ги отричам въз основа на разума; и че единствено тези главни отговори отговарят на въпроса за живота[68]“.

Раждането на религията у човека е свързано с великата радост, че се е родил нов човек на света (Иоан 16:21). То идва да промени основно човека, да го пресъздаде и въздигне на неподозирана преди това висота. Създават се цяла редица психологически условия, недостъпни на безрелигиозния. На първо място тук идва задоволяването вътрешната най-съкровена природа на човека, отговарянето на неговите интимни копнежи. Още блажени Августин в своите „Изповеди“ беше изтъкнал, че човешкото сърце е създадено oт Бога така, че винаги да Го търси и да не се успокои, докато Го не намери. Затова пък когато Го намери, настъпва пълно успокоение, блажено отпочиване в присъствието Му. Никакви постижения не могат да се мерят с това дълбоко изживяване, вътрешна хармония, съгласуваност, отговаряне на висшата си природа. В сравнение с нея всичко останало изглежда някакси външно, вторично и несъществено.

Лев Николаевич Толстой (1828-1910)

Засноваването себе си в абсолютното разширява вътрешния живот на субекта до космически размери, приобщава го към ритъма на Вселената. Личността, която дотогава е стояла обособена, откъсната, сега изживява сродството си с нещо, което се проявява и във външния свят, което и е общо по качество, но безкрайно я превъзхожда. Тя преодолява всичко себично в себе си и изживява като връх на спасение мистичното си сливане с това „нещо“. Религиозната и психологическа литература е изпълнена с най-нежни изповеди на люде, които са чувствали себе си като носени по вълните на вечността, като разтопени в потока на живота oт момента на своето духовно раждане. Земята, небето и морето се  сливат тогава в необятна хармония. Всяка живина бива гледана през очите на светъл космизъм, какъвто намираме у св. Франциск Асизки и у св. Серафим Саровски,  а в литературата ни е даден гениално у стареца Зосим в „Братя Карамазови“ на Достоевски.

С космизма е свързан светъл оптимизъм и трайна идеалистичност. Погледът бива насочен нагоре и напред. Всички пречки в живота се преодоляват чрез непобедимото упование в тържеството на доброто. За религиозния собствено доброто още  oтсега тържествува. Хьовдинг привежда едно признание на Емил Зола, че той в творчеството си е гледал твърде много надолу, хоризонтално, когато истинската човешка природа изисква идеали, а те не са нищо друго освен потокът на непостижимото, в което все пак ние пребъдваме. И когато като идеал Зола препоръчва вярата в труда, Хьовдинг обяснява[69], че вярата в труда може да означава само вяра в хармонията между силите и резултатите на труда, oт една страна, и вътрешната същност на битието, oт друга страна…, тоест че  вярата в труда предполага вярата в ценностите и следователно е oт религиозен характер. Неслучайно във всички почти висши религии има постоянно приканване в най-сюблимни моменти да се въздигнат сърцата и душите нагоре, към широта на погледа, към полет на мислите: „Sursum corda!“ „горе имеим сердца!“ „Да въздигнем нагоре сърцата си![70]“.

Този призив е свързан със съзнанието, че всичко, което ни заобикаля наоколо, носи характера на преходност и временност, следователно на мираж. Единствено въздигането на помислите и делата до върховната действителност им придава ценност и непреходност. В този смисъл религията придава на човека вътрешна опора, високо самосъзнание за ценност и надвременност, прави го син на едно висше царствено семейство и по този начин му гарантира свобода и суверенност по отношение всичко околно: него вече нищо околно не може да примами и заплени. 

Има още

Към философията на религията – продължение 6

В. Произход на религията

Димитър Пенов

11. Положително учение за произхода на религията

1. Исторически и психологически произход

При религията, както при философията например, ние говорим за произход в исторически и в психологически смисъл. Исторически ние се питаме кога за пръв път се е появила, къде, в какви форми, при какви условия и прочее. Психологически се питаме по силата на каква вътрешно-духовна особеност или необходимост, по какви поводи и  подбуди произлиза всеки път. При разглеждане на конкретни случаи историческото и психологическото изучаване неизбежно вървят заедно, защото ние не бихме могли да проследим исторически развитието на религията, ако не ни е вече известно какви и кои психологически прояви следва да се нарекат религия; така и обратно, ние не бихме могли да изучаваме психологически религията, ако не знаем как исторически е вървяло нейното развитие и какви фактори са му влияли.  

За историческия произход на религията има различни теории, но те никога не могат да установят положително този произход в самото начало, тъй като той лежи в древността, която е недостъпна за историческото изучаване. Древността ни е достъпна само тогава, когато ни е завещала културни паметници и следи, но щом ни е завещала паметници, тя неминуемо ни завещава вече и дадени форми на религия. Има ли история, има паметници, а има ли паметници, между тях вече са и религиозните паметници, така че всеки опит научно да достигнем до произхода ѝ е вече априорно обречен на неуспех. Вместо това се правят само предположения, допускания и догадки, които нито могат да претендират за положителност по изтъкнатата причина, нито могат сериозно да бъдат оборени пак по същата причина. Взети поотделно, всички тези предположения са крайно едностранчиви, тъй като вземат обикновено под внимание само някоя отделна страна и особеност на религията. Само взети заедно и взаимно допълващи се, те ни приближават до същинския произход и до реалната същност на религията. Иначе хипотетичният им характер им дава положителен резултат единствено чрез това, дето доказва, че религията е изначална, прадревна проява още на предисторическия човек.

Изучаването психологически произхода на религията също се изправя пред немалки трудности. Често за тази цел прибягват към изследване душевния живот на сега налични диви племена. Но освен общите затруднения при вникване в душата на дивака, тук изниква и принципният въпрос: доколко сегашните диваци приличат на първобитния човек – са ли те останали само в първобитност, или са по-скоро един отпадък, едно странично обособено явление, което не може да ни отключи душевния мир на първобитния човек. С подобни затруднения се сблъсква и изучаването душата на децата, защото тя е неповлияна културно само в първоначалните си, неуловими научно прояви, а стават ли уловими, те са вече културно обусловени.  Така че и тук малко може да се проследи психологически зараждането на религията, въпреки това, че все някакви аналогии, сравнения и хипотези ни дава и изучаването на диваците, както и на децата.

Предвид тези затруднения на историческото и психологическота изследване, налага се въпроса за произхода на религията да разглеждаме не в светлината на първоначалните наченки в първобитния човек, не с помощта на етнографски отпадъци и черупки, а чрез анализиране духовния мир на съвременния културен човек и да видим как и до ден-днешен произлиза духовно религията. При това да го анализираме не в ранно детство, а тогава, когато е вече културно способен и творец на културата – в неговата зряла творческа възраст. С други думи не толкова наченките, колкото върховете на културата трябва да ни дадат ключа за разбиране на религията, защото едва тук тя изпъква ясно в своята особеност и сила. Ако тук се окаже жизнено необходима, етнографските свидетелства ще добият само второстепенно значение, ако пък ли се окаже излишна и дори вредна, тогава никаква археологичност и стародревна всеобщност не ще ѝ помогне. Религията или има действително сегашно значение и оправдание, или иначе занимаването с нея се явява излишно, макар да е исторически интересно. 

Ернст Трьолч (1865-1923)

2. Априори и духовна личност

Така ние достигаме до принципния въпрос: дали религията е случайно, временно, исторически обусловено явление, или пък спада към естествено свойствените, необходими прояви на човешкия дух, както са изкуството, науката, нравствеността и прочее. Мненията по този въпрос, както и може да се предполага, са коренно различни: според едни тя е временно преходно явление не само излишно, а дори пакостно за съвременния културен човек; според други в нея се проявява вечен, неизкореним копнеж на чoвешкия дух, вечна потребност на човешкото същество. Тук именно предстои да се разгледат поотделно цяла редица мнения oт двете гледища, като разглеждането започваме с въведения oт Ернст Трьолч принцип за религиозно apriori.

Има още

Към философията на религията – продължение 5

Димитър Пенов

Б. Същност на религията

10. Бог и светът

а.Иманентност и трансцендентност. – Излагането качествата на Бога и доказателствата за Божието битие ни Го разкри като същество неограничено по битие и по пълнота на съвършенството. В това отношение Бог е противоположност на постоянно усъвършенстващия  се, но обусловен, несамостоен свят, издига се над него като нещо различно, стои извън неговата условност и несъвършенство. Такова отношение на Бога като стоящ отделно, извън, над света се нарича трансцендентност на Бога (латинското transscendens, сегашно действително причастие от глагола trans-scendo = прескачам нещо, надвишавам, възкачвам се надхвърлям). Но в същото време самото понятие за неограниченост на Бога не позволява Той съвсем да се отделя oт света и да му се противополага, защото ако светът бъде съвсем отделен oт Бога, самостоятелен, значи да Го ограничава: там, където е светът, Бог не е, и там където е Бог, светът не е. В такъв случай Бог не би бил същество безпределно, всеобхватно и всъдеприсъстващо. Значи Бог трябва да се намира не само извън света и над него, но и да пребъдва вътре в него, заедно с него. Такова отношение на Бога към света, при което Той съществува не само извън света, но и в самия свят, се нарича иманентност на Бога (иманент, иманентен – оставащ, неразделно пребиваващ вътре; латински immanes, immanentis oт in = в + сегашно действително причастие manens oт глагола maneo = оставам, пребъдвам тук).

Както трансцендентността, така и иманентността на Бога произтичат необходимо oт понятието за Него като същество неограничено и абсолютно съвършено. Все пак за философското мислене те са изглеждали несъвместими логически: или – или; или трансцендентност, или иманентност; или вън, или вътре. С това фактически са ограничавали Бога, като са искали да бъде на едно място – вън или вътре, когато Той обгръща всичко, така че е вън и вътре. Oт такова неправилно схващане са произлезли две категории учения: такива, които считат Бога само трансцендентен и такива, които Го считат само иманентен. Към първите спадат дуализмът и деизмът, към вторите – пантеизмът. Трета категория учения еднакво признават трансцендентността и иманентността. Такива се теизмът и панентеизмът.  

Едуард Готлоб Целер (1814-1908)

б.Дуализъм. – Дуализъм се нарича такова учение, което освен Бога признава и друго самостоятелно начало на световното битие, било независима oт Бога материя (така наречения метафизически дуализъм), било същество, противоположно по своите нравствени качества на Бога (така наречения етически дуализъм). Първия вид дуализъм са поддържали някои oт древните гръцки философи и затова те считали Бога не творец, а само строител, организатор на материята, която съществува самостойно. 

Метафизическият дуализъм противоречи на истинското понятие за Бога, както и на истинското понятие за материята. Бог е същество абсолютно по битие и по съвършенство. Да приемем съществуването на нещо не от Него създадено, значи да Го ограничим във всяко отношение, още повече, че материята продължава да съществува и да Го ограничава. Но понятието ни за самата материя като инертно пасивно начало противоречи на нейното самостойно съществуване. Най-сетне и oт логическо гледище съществуването на две начала, еднакво изначални, е невъзможно. Ако те са произлезли oт едно начало преди тях, значи те не са начало, не са самосъщи. Ако са съществували успоредно извечно и материята е могла да се самопроизведе, защо не е могла и да се самоустрои, та е трябвало да се намесва Бог? Ако ли пък едното начало е било преди другото и то го е произвело, тогава нямаме вече дуализъм и остава да избираме между теизъм (създаване материята oт Бога) и материализъм (приемане материята за единствено съществуващо и създаващо духа).

Етическият дуализъм носи всички недостатъци на метафизическия. Той е бил прокаран в някои източни религиозни учения: персийската религия с двата борещи се помежду си богове Ормузд и Ариман, манихейството, нашето богомилство и прочее. Трябва да се каже обаче, че и в тези учения дуализмът не се е прокарвал последователно и докрай, тъй като това е и невъзможно. Вместо това са приемали единия Бог (обикновено добрия) за по-първичен и по-мощен, така че са подхранвали религиозния си оптимизъм. 

в.Деизъм. – Това е философско учение, поддържано oт лица като Хърбърт Черберийски и Болинброк в Англия, Тиндал, Волтер, донякъде и Русо във Франция. Името си носи oт латинската дума deus=Бог. Известен е още под името  „естествена религия“, „религия на разума“, „философска религия“ и прочее. Всъщност, религия той е само тогава, когато както е при Русо например – се забравят основните му тезиси и покрай тях се търси едно топло, непосредствено сърдечно отношение към Бога като отзивчиво същество. Остане ли последователно издържан докрай, той си остава само философско учение. Деизмът си представя Бога абсолютно трансцендентен по отношение на света. За него Бог наистина съществува и то като лично същество, а не е да кажем само като принцип или идея, но Той остава безкрайно отделен и отдалечен oт света. Единственото Му отношение км света е, че го е създал. При създаването обаче Той му вложил, дал му такива закони, по които светът по-нататък съществува без никаква намеса на Бога. Човекът също според деизма е създаден тъй, че като използва своите естествени, само първоначално вложени oт Бога сили и способности, може да изпълни своето предназначение. Собственият му разум го довежда да познае основните свойства на Бога като творец – именно Неговия разум, съвършенство и вечност и да Го почита естествено без да се нуждае oт никаква външна свръхестествена помощ чрез откровение и без да си позволява външно обредно богопочитание.

Жан-Жак Русо (1712-1778)

Погледнем ли критически на деизма, най-напред трябва да се запитаме, как може да си мислим Бога абсолютен, неограничен Дух и същевременно да Го изключваме oт света? Ако ли пък Го свързваме с някаква представа за определено обиталище извън света, тогава пред нас се изпречват още по-непреодолими препятствия, защото тогава следва да се запитаме, къде е краят на света, та Бог да бъде извън него, можем ли ние изобщо да ограничим света, та да заключим пространствено Бога? Когато деистите твърдят, че постоянната намеса на Бога в света била противоречала на Божието съвършенство, ние се питаме защо несъвършенството на света да е несъвършенство на Бога? „Пък и можем много да се съмняваме казва философът Освалд Кюлпе, дали едно спокойно, безстрастно гледане и предоставяне, едно бездейно наблюдаване може да се нарече държане, достойно за един Бог[51]“. 

Най-сетне, щом Бог според деистите е създал в началото света, значи е бил активен, какво ще Го накара сетне да не бъде активен? Има обаче един още по-решителен момент, където деизмът направо може да бъде тълкуван теистично, именно: щом Бог е Творец и щом Той е всезнаещ, тогава няма абсолютно никаква разлика за Него между еднократност и многократност на намесата и цялата вечност е за Него като един миг. Тогава нищо не ни пречи да Му се молим и да разчитаме на промисъла Му, като вярваме, че при първоначалното сътворяване на света Той е предвидил нашите молитви и съответната помощ. Тогава и чудесата, срещу които се обявяват деистите, не са нищо друго освен елементи на самото предвечно Божие усмотрение и творчество. Всезнанието Божие премахва разликата за Бога между „сегашно“ и „сетнешно“: всичко е за Него непостижима за нас едновременност. 

Има още